13
Пон, Юли
30 New Articles

Албанските българи в балканската геополитика

брой 2 2020
Typography

От геополитическа гледна точка, на Балканите има две основни направления. Едното е по Балканския вертикал, свързващ долините на реките Морава и Вардар, разделящ полуострова на източна и западна част и определящ посоката на развитие на регионалната инфраструктура при доминация на страните, чийто външнополитически проект залага на контролирането на този участък.

Другото направление е по Балканския хоризонтал, свързващ Черно с Адриатическо море като основен елемент от взаимодействието Изток - Запад.

Пресечната точка

Пресечената точка на двете направления е в географската област Македония, което геополитически обуславя стремежа за влияние на съседните държави и произтичащата от тук конфликтност на нейната територия. Исторически, тя е населена с преобладаващо българско население, което става обект на прогонване и денационализация от страна на доминиращите сили по Балканския вертикал. Практическото провеждане на политиката за формиране на „македонска нация“ в бивша социалистическа Югославия се основава основно на този факт.

Западно от тази пресечена конфликтна точка обаче се намира едно национално малцинство, което също е засегнато от тези геополитически противоречия и противопоставяне, но поради липсата на пряк контрол върху него от страна да доминиращите държави по Балканския вертикал, има специфична съдба. Това са албанските българи.

Албания се освобождава от Отоманско владичество през 1912, но албанският политически проект за самостоятелно развитие, разработен от Призренската лига, се заражда още през 1878. Тук има две важни особености.

Първата е, че Лигата първоначално обединява само мюсюлмани, но много бързо след създаването ѝ към нея се присъединяват и много албанци християни (католици и православни), с което тя придобива ясно изразен албански национален характер. Включването на албанци от трите основни религиозни групи е съществена отличителна черта на албанското възраждане и национално-освободително движение.

Втората особеност е, че политическата цел на Лигата е обединяването на Шкодренския, Янинския, Битолския и Косовския вилаети в албанска област с широка автономия в рамките на Отоманската империя и недопускане на присъединяване на територии с албанско население към другите балкански държави.

При обявяването на независимостта на Албания на 28 ноември 1912, нейната територия обхваща именно Шкодренския, Янинския, Битолския и Косовския вилаети. Тук прави впечатление последователно провежданата политика на комбиниран етнически и административен подход от страна на албанско национално-освободително движение. Претенциите за автономия, а по-късно и независимост, не се ограничават до териториите, където албанското население е безспорно мнозинство, а касаят съществуващите административни граници на четирите вилаета. В тях обаче, освен албанци, живеят и други етнически групи, в т.ч. и българи, които по онова време представляват мнозинство в централните и източните части на Битолския вилает например. Тази ситуация определя трайно и характера на българо-албанските отношения през последвалия период. От една страна, Албания и България имат стратегически интереси за развитие на Балканския хоризонтал и елиминиране на общите заплахи, идващи от проекта за регионална политическа доминация по линията на Балканския вертикал. От друга страна обаче, албанската и българската национални програми са частично несъвместими, защото съдържат заряд на конфликтност заради припокриването на териториите, които обхващат. (Георгиев, 2019)

Тази ситуация оформя от Албания, България и Сърбия (Югославия) сложен геополитически триъгълник. Характерно за него е, че когато българо-албанската политическа конкуренция по отношение на западните части на Вардарска Македония не е на дневен ред, се наблюдава тясно сътрудничество между българските и албанските политически фактори, напримр между ВМОРО и Албанския национален комитет. Когато обаче е налице българо-албански сблъсък в зоната на припокриване на националните доктрини, една от страните е склонна да прибегне до сътрудничество със страна от Балканския вертикал, за да елиминира претенциите на страна по Балканския хоризонтал по отношение на оспорваната територия.

Първият вид взаимодействие се проявява в случаите, когато няма условия да се реализират нито идеята за независимо Косово или обединението му, заедно с територии от Западна Македония, с Албания в границите, очертани от Призренската лига, нито пък идеята за автономна Македония или нейното обединяване с България. Именно в тази ситуация, поради очертаващата се трайна експанзионистична и репресивна политика на Белград по отношение на българите и албанците, Сърбия се възприема като общ враг, откъдето възниква необходимостта от сътрудничество между Албания и България.

Вторият вид взаимодействие се наблюдава през периодите на геополитически промени на Балканите. Те са свързани с намаляване значението на Балканския вертикал, което създава възможности за реализацията на българската и албанската политически доктрини, но конкуренцията помежду им води до търсене на сътрудничество с доскорошния стратегически противник с цел намаляване мощта на стратегическия партньор - конкурент.

Исторически преглед

Хронологично, описаното взаимодействие има своите политически особености.

В края на отоманското владичество и непосредствено след 1913, когато Албания е обект на териториални претенции от страна на Сърбия и Гърция, албанските политически фактори търсят сътрудничество и подпомагат представителите на българското национално-освободително движение в Македония. През 1919 например, албанският революционер и общественик Константин Чекрези, в своята книга „Албания, минало и настояще“, представя разбирането си за българо-албанската етнографска граница в Македония. Като описва дейността на Албанската лига, той констатира, че „тя (Лигата, б.а.) само променя своята външна форма и от обществено политическо сдружение се превърна в тайно национално общество, от типа на Карбонарите. В това си късно проявление, Лигата организира няколко нелегални прояви през 1897, по време на гръцко-турската война, и през 1903, подкрепяйки българското въстание в Македония“. През този период се признава, че в източните части на обявяваните за албански територии, българите са мнозинство. В тази насока интересно е описанието на Чекрези на Битолския вилает: „Вилаетът Монастир (Битоля) обаче е обитаван предимно от албанци и българи в почти еднакъв брой, малцинствата се състоят от куцовласи, азиатски турци и гърци, а сърби изобщо няма. Но лесният триумф на балканските армии над турците през 1912 и Лондонската конференция, предоставиха на Сърбия почти целия този вилает“. По същото време албанските политически фактори отчитат наличието на българско население на албанска територия. Чекрези пише, че „с течение на времето обаче българите (има се предвид българското държавно присъствие през Средновековието, б.а.)  били изгонени, а вече заселилите се са асимилирани от местното население. Понастоящем има много малко български селища в Албания, едва няколко села“. (Chekrezi, 1919)

Върхови прояви на албано-българското политическо взаимодействие по Балканския хоризонтал е избухването на Охридско-Дебърско въстание в края на септември 1913 или масовото участие на албанци в българската армия при разгрома на Сърбия по време на Първата световна война.

След края на войната българският и албанският национални въпроси остават нерешени. Това дава нов импулс на българо-албанското сътрудничество и търсенето на взаимно приемливи решения за елиминиране на заплахите по Балканския вертикал. През 1921 е подписан първият българо-албански протокол, според който „Македонската революционна организация и българите от Македония под робство и Албанската революционна организация и албанците от Косово и Македония ще имат за цел борбата за освобождението на Македония в нейните етнографски и географски граници и за освобождението на албанците от Косово и Чамурия“. От албанска страна протоколът е подписан от висши представители на албанската власт като Хасан Бей Прищина, Ходжа Кадри, Бедри Пеяни и Сейфи Вламаси. В спомените си членът на ЦК на ВМРО Иван Михайлов пише, че „разговорите бяха започнали, докато бe министър-председател в Албания Пандели Вангели, а продължиха и когато стана за кратко време министър-председател Хасан-Бей Прищина. Те завършиха когато начело, като министър-председател дойде Ахмед Зогу. Той сам покани преговарящите лица в дома на Реджеб-Бей Митровица, министър на просветата. В този дом се постигна съгласието и се състави текста на протокола. Ахмед Зогу бе повикал и двадесет и пет души албански първенци, за да изслуша в тяхно присъствие докъде бяха стигнали преговорите“. (Михайлов, 1965)

През този период българското население, живеещо под юрисдикцията на държавите, контролиращи Балканския вертикал, полагат огромни усилия за промяна на статуквото. Още през 1923 италианският военен аташе полковник Вители уведомява българската легация в Цариград, че „между езерата Охридско и Преспанско и на юг от последното… има доста български села, които изглеждали много бедни... Понеже границата между Албания и Гърция източно от Корча, не била още определена, то българското население държало твърде резервирано поведение, но с нескривано желание да остане под албанско владичество, вместо под гръцко“. (Елдъров, 2000) Представители на ВМРО започват да агитират местното население да заяви пред генерал Парини, председател на международната комисия за делимитиране на албанско-гръцката граница, да бъдат включени в състава на Албания. В своите спомени Михаил Огнянов пише: „Изпитали гръцкия гнет, а също и по инструкция от ВМРО, те изявили желание да бъдат към Албания“. (Огнянов, 2002) По този начин през 1924 към нейната територия са присъединени с. Върбник и осем села с българско население в района на Мала Преспа. Нов успех е постигнат през 1925, когато Тирана и Белград по взаимно споразумение коригират общата си граница, като албанската страна доброволно отстъпва манастира „Свети Наум” край Охрид за сметка на придобиването на две села в района на Пешкопия и окончателното преминаване на няколко български села от Призренска Гора към Кукъска Гора в Албания. По този начин самите българи се проявяват като лоялни албански граждани, а в същото време техните села стават база за предприемането на революционни действия в Македония.

Оценка за значението на тези селища на албанска територия намираме в поверителен рапорт на Българската легация в Тирана до МВнРИ от 10 ноември 1928, в който се казва, че „българските села, останали в албанска територия, нямат особено значение в количествено и качествено отношение… Но те имат друго, много по-важно значение - ПОЛИТИЧЕСКО… Ако селата в Албания, граничещи със сръбска и гръцка Македония, се запазят като български, каквито са сега, те ще бъдат най-необоримото доказателство, че и останалото оттатък албанската граница население е от същата народност... Тоя необорим факт може в даден момент да се използва от българската дипломация“. (Елдъров, 2000)

За да противодейства на българо-албанското геополитическо взаимодействие, Сърбия, като държава победител, полага огромни усилия за да си гарантира силно политическо влияние в Албания. Поради тази причина през 20-те и 30-те години на ХХ век албанските политически фактори са раздвоени между симпатиите си към България и натиска на Сърбия. При взимането на решения, решаваща роля играе наличието на голямо албанско малцинство на югославска територия. Желанието на Тирана да го предпази от сръбски репресии е основната причина Албания да се поддава на сръбския натиск. Именно поради това, през целия междувоенен период, многократните молби на албанските българи до властите в Тирана за обучение и богослужение на български език остават неудовлетворени. Не влиза в сила и българо-албанският заключителен протокол от 1932, с който се признава наличието на българско малцинство. В официалната статистика на Албания българите не фигурират. Дейността на Югославия срещу албано-българското разбирателство най-ясно проличава през 1934, когато се създава т.нар. Балканската Антанта. България и Албания се оказват изключени и изолирани, което на практика води до насилствена политическа фрагментация на Балканския хоризонтал и обрича на неуспех българо-албанското взаимодействие.

Въпреки този натиск, албанските власти признават наличието на българи на своя територия. Така например, във връзка с изселването в Югославия на жителите на с. Горна Горица, Мала Преспа, албанското правителство се принуждава през април 1933 да излезе с официална позиция. На 20 април, Албанското бюро по печата, чрез Албанската телеграфна агенция, официоза в. „Беса“ и в. „Ватра“, разпространява комюнике, в което под формата на „приятелско обяснение с българския печат“ снема отговорността от албанската страна за случилото се. В изразената албанска правителствена позиция изрично се заявява, че „селяните-земеделци в село Горица са македонски българи“, което е от огромно значение с оглед официалното признаване на наличието на българи в Албания и тяхното фактическо положение. (Besa, Vatra, 1933) Още по-категоричен е албанският официоз в. „Беса“ в броя си от 1 май 1933. В статия под надслов „Чуства и мисли. Въпросът относно горичани и българската преса“ се изразяват „симпатия към българския народ“ и се повтаря официалната албанска позиция, че това не е „правителствена мярка, взета против едно малцинство, което в този случай е българското малцинство“. (Besa, 1933) По-нататък, в същата статия се казва, че „що се отнася до българите, не ни се струва необходимо да се обръща внимание на правата на малцинствата. Към българския народ без комплименти, имаме искрени симпатии. Тази симпатия не е от вчера, а още преди националната независимост. Албанският народ никога не може да забрави, че преди да съществува албанска държава, България беше за нас втора родина и неразделен дом, където беше подготвена нашата независимост. Там, най-накрая, дори и днес има много голяма албанска колония, съставена от несъмнени патриоти. Ние казваме това, за да докажем, че към българите имаме само  искрени симпатии“.

Всъщност, албанската правителствена позиция по дипломатичен път разкрива сложната политическа ситуация в страната, в т.ч. и положението на българското малцинство. През този период България не съумява да направи точен анализ на събитията. В българската оценка се сблъскват две различни гледни точки. От една страна, в Дирекцията на полицията в София се застъпва становището, че „сръбското влияние върху сегашния крал Зогу беше голямо. Когато Зогу бе принуден да избяга от Албания, той отиде в Белград, където беше през цялото време на своето емигрантство, като гостенин на крал Александър, а по-късно, със сръбска подкрепа (пари, оръжие, хора и пр.), нахлу в Албания и завзе властта… Албания и по-нататък продължаваше да бъде в добри отношения със сърбите“. От друга страна, в твърде поверителен рапорт на управляващия българската легация в Тирана до МВнРИ за отношението на албанското правителство и за ролята на сръбската пропаганда в случая със с. Горна Горица се съобщава, че „противодействието на албанците да се учредят и засилят българските общини не е от чувство на сърбофилство, а от страх да не дразнят сърбите, защото подобно засилване на българското малцинство в Албания би предизвикало репресии върху албанското малцинство в Югославия“. (Елдъров, 2000)

Това е основният мотив, от който се ръководи албанската вътрешна и външна политика при определяне на поведението си към албанските българи през периода до началото на Втората световна война.

Ситуацията по време на Втората световна война

Началото на геополитическата промяна на Балканите започва през 1939, когато Италия окупира Албания. През последвалия 4-годишен период албанските национални интереси се пречупват през призмата на италианските планове за устройство на Балканите. През 1941 започва итало-гръцката война, а през април 1941 следва атаката на нацистка Германия срещу Югославия и Гърция. Италия пристъпва към реализиране на своите планове за разширение на изток на окупационната си зона чрез заемането на Косово и западните части на Вардарска Македония. С германско съгласие, в тези бивши югославски територии се въвежда итало-албанска администрация, а в централните и източните части на Вардарска Македония се установява българска администрация.

Възникналият проблем за българо-италианската демаркационна линия и съдбата на Тетовско, Гостиварско, Дебърско, Стружко и източното крайбрежие на Преспанското езеро е изключително остър и до началото на септември 1944 поражда нестабилност по Балканския хоризонтал.

Българо-албанската конкуренция води до първите опити за насаждане на македонизма от страна на италианските окупационни власти, а местната администрация дори дава убежище на сърбомански и комунистически чети, преследвани от българските власти. На 14 юли 1944 Регентският съвет в София обсъжда отношенията на България с обявилата за пореден път независимост Албания. Малко по-късно българският външен министър Първан Драганов провежда в София разговор с албанския правителствен представител А. Кочи. На тази среща е заявено, че новото българско правителство се придържа към политика, която да осигури „Балканите за балканските народи“. В тази връзка България желае да поддържа добри отношения с Албания, но неуредените въпроси и най-вече този за положението на българското малцинство пречи на нормалните контакти и било добре да се постигне разбирателство по него. Според  Драганов, ако това не се постигне, други ще определят границите на Балканите. (Драганов, 1993)

Социалистическият период

Съвсем скоро Балканите претърпяват поредната геополитическа трансформация, даваща отново предимство на Балканския вертикал. На 29 октомври 1944 в Тирана се установява комунистическа власт начело с Енвер Ходжа, но в същото време Албания за пореден път е изправена пред опасността да бъде погълната от Югославия. Особено силен е югославският натиск върху албанските българи. Първият официално изпратен в Албания емисар на югославския македонизъм е Никола Беровски от Битоля. Той пристига в Мала Преспа още през ноември 1944, в рамките на тогавашното „сътрудничество“ между Белград и Тирана в областта на образованието. До края на годината от Югославия са изпратени още двама емисари.

Основният удар по българщината е нанесен през есента на 1945. За началото на учебната година от Югославия са изпратени нови 10 учители по т.н. македонски език, които са настанени в Мала Преспа. Тогава започва и първото обучение в Албания по скопската писмена норма. През есента на 1946 броят на македонските учители е увеличен с още 10. Скопската писмена норма започва да се преподава и в с. Ворбница в Голо Бърдо, с. Кърчища в Полето и в с. Върбник. (Тодороска, 2014)

През този период централната власт в Тирана не е наясно, какво става в Мала Преспа. В началото на 1945 югославските учители по т.н. македонски език са повикани на среща със свои албански колеги в Тирана. На тази среща присъства и Енвер Ходжа, който до този момент „не знаел, че има обучение на македонски език в Албания“. Албанският комунистически лидер учудено вдига рамене, но се успокоява, когато му съобщават, че и в НР Македония има албански учители. (Глигоровски, 2007)

Действията на югославската страна за насаждане на македонизма сред българите в Албания са само един от елементите на цялостно обвързване на Тирана с Белград и окончателна геополитическа трансформация на Балканите. На втория пленум на ЦК на АПТ, проведен през ноември 1944, под влияние на КПЮ е направен поредният опит за отстраняване на Енвер Ходжа и установяване на по-голям югославски контрол. На 10 януари 1945 Йосиф Сталин информира Георги Димитров, че „югославяните искат да вземат гръцка Македония. Искат също Албания и даже части от Унгария и Австрия“. (Цанев, 2009). СССР постепенно приема югославската позиция. На 9 януари 1948, по време на посещението в Москва на югославския министър Милован Джилас, Сталин му заявява, че „ние (СССР, б.а.) нямаме никакви особени интереси в Албания. Съгласни сме Югославия да се обедини с Албания и колкото по-бързо стане, толкова по-добре“. (Круглов, 2011)

Приетата през март 1946 албанска конституция е фактическо копие на югославската. За да се осъществи планираното поглъщане, само в периода 1946-1947, между Албания и Югославия са сключени 27 двустранни договори, като Протокол за възстановяване на пограничния стокообмен между Югославия и Албания, Договор за приятелство и взаимна помощ, Договор за съгласуване на стопанските планове, Договор за митнически съюз и уеднаквяване на валутата и др. (Павловец, 2008)

Някои югославски политици започват да разглеждат Албания като бъдеща седма република на Югославия. Особено голямо е значението на подписаната на 9 юли 1947 Конвенция за културно сътрудничество между ФНР Югославия и НР Албания. Нейният чл. 4 предвижда да се подпомага размяната на изследователи, учители, инструктори, просветни работници и др. Това е и правната основа, която узаконява дейността на югославските учители, преподаващи македонски език. На практика, след установяването на комунистическата власт в Албания, огромен брой югославски „специалисти“ са изпратени да участват във всички стопански и политически дейности. Особено важно е, че голям брой югославски военни се намират на територията на Албания като съветници и пряко участват в изграждането на нейните въоръжени сили и специални служби.

Чрез опита за поглъщане на Албания, Югославия смята, че разширява политическото влияние на Балканския вертикал и елиминира заплахите, идващи по линия на Балканския хоризонтал. Последвалите събития обаче показват грешките в югославската стратегия с необратими последици за Балканския вертикал. Постепенно ръководството на Албания започва да си дава сметка за зависимостта от Югославия, в която изпада страната. През 1947 започва се очертава все по-доловимо желание на патриотично настроените кръгове в Албания да се освободят от югославското влияние. Този стремеж към самостоятелност обаче е преследван от албанските специални служби, доминирани от назначените в тях югославски специалисти. Репресиите засягат политическата върхушка в страната, като през 1947 са арестувани 9 депутати в албанското Народно събрание заради водената от тях антиюгославска пропаганда. Югославските домогвания достигат своя връх, когато по време на Февруарския пленум на ЦК на АКП през 1948, с активните действия на югославските представители, е направен поредният опит за отстраняването от власт на Енвер Ходжа.

На 28 юни 1948 обаче, т.нар. Информбюро приема резолюция, с която ръководството на Комунистическата партия на Югославия е остро осъдено за прояви на национализъм и ревизионизъм. Това слага край на югославската външнополитическа експанзия на Балканите. Албания реагира бързо на настъпилия обрат. На 29 юни в Тирана е взето решение, югославските специалисти да напуснат Албания в рамките на 48 часа. Веднага след това албанският вътрешен министър Кочи Дзодзе, който е най-активният проводник на влиянието на Югославската комунистическа партия и привърженик на идеята за включване на Албания в Югославската федерация, е снет от заемания пост, изключен е от Политбюро и е изправен пред съда. Изнесена е информация, че от общо 31 члена на ЦК на Албанската партия на труда, 14 са развивали дейност в полза на Югославия и са репресирани. Чистките засягат и албанското Народно събрание, като 32-ма от 109-те депутата са обвинени в проюгославска дейност.

Тези събития са преломни в хода на политическите процеси на Балканите и създават обективна възможност за координирани действия на България и Албания за защита на своите интереси. Всъщност албанската инициатива дори изпреварва събитията. При посещението си в България през декември 1947 Енвер Ходжа включва в албанската делегация и „зам. министъра на отбраната ген. Кристо Темелко (Христо Темелков, б.а.), очевидно като българин“. В спомените си Михаил Огнянов пише, че по време на срещата им в София, Кристо Темелко му съобщава, че албанското правителство отправя официално искане до българските власти да се изпратят учители по български език, като лично „Енвер Ходжа е поискал български учители за нашенските села“. (Огнянов, 2002) Това е направено както поради разбирането на Ходжа, че това население е българско, така и за да се пресече югославското влияние в Албания.

През този период обаче България не може да откликне на подобно предложение, тъй като тя самата е подложена на силен югославски натиск, а в Пиринска Македония също се подвизават югославски учители и книжари. Решаването на въпроса за изпращането на български учители в Албания става възможно едва след резолюцията на Информбюро в края на юни 1948. На 29 ноември 1948 албанското предложение е обсъждано на заседание на Секретариата на БКП, на което присъстват Трайчо Костов, Вълко Червенков и Георги Чанков. В т. 5 на взетото решение е записано „да се даде съгласие на Албанското правителство за изпращане на 9 български учители в Албания за преподаватели на български“. (ЦДА, ф. 1, оп. 8, а.е. 82) Реализирането на това решение би имало огромни последици за Централните Балкани, защото създава алтернатива на провежданата от Югославия македонизация. През този период обаче Трайчо Костов вече е в конфликт със Сталин, а на 27 март 1949, на пленум на ЦК на БКП, той е обвинен в антисъветска дейност. Тази политическа конюнктура се оказва от решаващо значение да не се изпълни взетото решение. В спомените си Михаил Огнянов съобщава, че „Георги Димитров препратил въпроса (за изпращането на български учители в Албания, б.а.) до Антон Югов… Той им казал по този въпрос да се обърнат към Скопие“. Така България пропуска историческа възможност за официално въвеждане на българския книжовен език в училищата в Албания с население от български произход, а от геополитическа гледна точка е пропуснат шанса, след 4-годишно прекъсване, отново да нарасне влиянието на Балканския хоризонтал.

Малка Албания се оказва по-голям регионален геополитически играч от България, дори и при политическата употреба на българския национален въпрос. Тирана решава да запълни празнотата, породена от българската държавна пасивност и външнополитически грешки, с въвеждането на обучение за това население на български преспански диалект, на който се печатат букварчета на циклостил. Те обаче не са достатъчни за учебния процес в Мала Преспа и с. Върбник. Затова, на 13 август 1955, Албанската партия на труда за пореден път предлага на България да изпрати учебници за „училищата на македонското малцинство в Албания“, тъй като не са успели да обезпечат такива издания. (ЦДА, ф. 1, оп. 32, а.е. 442) В официалния български отговор се съобщава, че „учебници на македонски език у нас не се издават, тъй като децата на живеещите в България македонци, включително в Пиринска Македония, учат в училищата по учебници, написани на български език“. България обаче отново не проявява необходимата активност, поради което е пропуснат поредния шанс за въвеждането на българския книжовен език в училищата в Албания, където живеят лица от български произход.

Въпреки тази българска държавническа недалновидност, Енвер Ходжа решава да подкрепи усилията на населението в Мала Преспа да съхрани своя традиционен език и правопис. На 1 ноември 1955 Министерството на образованието на Албания възлага на Борис Мале да подготви учебници за местните македонски училища. Обучението на местния български диалект, изписван с българска азбука по правилата на българския правопис, е одобрено от Министерството на образованието в Албания и през 1956 са издадени читанка, сметанка и други учебни помагала. На този български региолект лицата от български произход в Албания се обучават до началото на демократичните промени през 1991.

Ситуацията по Балканския хоризонтал, повлияна от допуснатите от България външнополитически грешки, допълнително се усложнява през 1961, когато Енвер Ходжа решава да скъса със Съветския блок. През този период Албания започва да разглежда България като „плацдарм на руските социал-империалисти против нашата страна и другите балкански страни“ (Ходжа, 1980). Албанските власти инициират поредица от антибългарски кампании, но тяхната основа е идеологическа, а не национална. По време на провелия се през ноември 1967 Седми конгрес на Албанската партия на труда, Енвер Ходжа заявява: „Към българския народ продължаваме да изпитваме чувство на дружба. Но ние сме принудени да отбележим, че към ръководството на партията и българската държава нямаме и най-малко доверие, защото то заема враждебна позиция по отношение на нашата страна… Имайки съветските социалимпериалисти зад гърба си, България се готви да заеме в подходящ момент Дарданелите и да възстанови по такъв начин Сан-Стефанския договор“.  (Ходжа, 1985)

Във възникналия през 1961 конфликт между Албания и Съветския блок, Югославия вижда възможност за прагматичното сближаване с Тирана, въпреки съществуващите идеологически различия. Белград смята, че външнополитическият курс на Албания след 1961 и особено след 1968 се вписва в югославските интереси. Албанският изолационизъм, представян като „необвързаност“, и особено антисъветската политика на Тирана, са насърчавани от Белград. Албания и Югославия изграждат двустранна политика на реципрочност, изразяваща се в предоставянето на права за македонците в Албания срещу права на албанците в Югославия. Белград смята, че той е силната и активната страна и разглежда хода си като печеливш. Неговата стратегическа цел е извън Югославия да има македонци, признати като отделен етнос. Затова югославските власти приемат безкритично албанския дял в „реципрочността“, без да обърнат внимание на иронията в думите на Енвер Ходжа за югославското „право да се издигне глас срещу „несправедливостите“, за които се твърди, че са извършени от българи, гърци или албанци“ срещу македонците. (Ходжа, 1988)

Енвер Ходжа ясно си дава сметка, че създава разменен инструмент в отношенията с Югославия без реална политическа стойност за него самия, тъй като поради малобройността на групата на лицата, регистрирани като македонци в Албания, тя не оказва съществено влияние върху етническата структура на нейното население. Срещу неясните права на 3500 „македонци“ в Албания, Тирана получава правото да контактува и да влияе политически на 1,7 млн. албанци в Югославия. Липсата на пропорции в „реципрочността“ превръщат Югославия в големия губещ. Така тя губи инициативата за нарастване на политическото влияние на Балканския вертикал, като в същото време създава условия за трайно противодействие от запад по линия на Балканския хоризонтал.

Наблюдаваното прагматично сближаване между Албания и Югославия в края на 60-те и през 70-те години на ХХ век оказва силно влияние върху съдбата на албанските граждани от български произход. Според Михаил Огнянов „след скарването с Никита Хрушчов обаче (Енвер Ходжа, б.а.), промени своето отношение и подкрепи македонизма… Той не прибягна до насилствена албанизация – тя си вървеше спонтанно, а обяви тези жители за македонци. Въпреки това, в документи на Албанската академия на науките продължаваше да се използва терминът македоно-българи, но само в исторически изследвания“. (Огнянов, 2002)

Албанското политическо настъпление от изток катализира развитието на политическия процес в Косово. Избухналите през 1981 студентски бунтове в Прищина ускоряват развръзката на ситуацията в сложния геополитически тригъгълник Албания – Югославия – България през този и последвалия период. Постепенно югославските власти си дават сметка, че толерираната от тях политика на „реципрочност“ с Албания не носи позитиви за Белград, но процесът вече е необратим и развръзката идва много бързо. В средата на юли 1983 МВнР уведомява отдел „Външна политика и международни връзки“ при ЦК на БКП за излязлата в Тирана книга на Енвер Ходжа „Титовци“. Нейната поява се възприема като ясен сигнал, че отношенията между Албания и Югославия „сега изглеждат много по-комплицирани, отколкото непосредствено след 1948“.

При тази поредна ескалация на напрежение в албано-югославските отношения Енвер Ходжа осъзнава, че се нуждае от съюзник по Балканския хоризонтал. Този нов албански курс е облекчен от факта, че албанците в Югославия са се превърнали в сериозен политически фактор, а югославските репресии само допълнително ги радикализират. В тази нова ситуация Енвер Ходжа за пореден път променя отношението си към България. В книгата си той пише, че „в миналото, когато албанският народ се бореше против сръбските претенции и терор, ние дружахме с българския народ, ние се обичахме, уважавахме се и оказвахме помощ един на друг… Нашите отряди по време на националното възраждане и в периода на балканските войни поддържаха тесни бойни връзки с въстаническите чети в тези краища, предприемали са съвместни бойни действия и са се укривали едни други“. (Ходжа, 1983) Въпреки че не споменава името Македония, става ясно, че Ходжа говори за сътрудничеството между българи и албанци в районите, където те са съседи, т.е. именно в Македония, където през 1913 избухва и съвместното Охридско-Дебърско въстание Енвеер Ходжа се въздържа да вземе директно отношение към етническата принадлежност на мнозинството от населението на Македония, чийто език спада към славянската езикова група, но ясно отчита „стремежа на югославяните да подценят борбата на българите и пренебрежителното им отношение към нея поради македонския въпрос“.

В книгата си Енвер Ходжа описва и подробности за посещението си в България през 1947, когато е придружаван от Кристо Темелко. Пътят им към София минава през Белград, където са посрещнати много студено от Тито. Ходжа споделя: „останах с впечатление, че Тито ни прие, за да ни напомни, че пътят ни за София, както и за Москва или за където и да било другаде, минава през Белград. Водеше разговора така, че ни даде да разберем, че не бива да преминаваме границата на разрешеното в отношенията ни с българите“.

По повод книгата на Енвер Ходжа „Титовци“, МВнР изпраща писмо до ЦК на БКП, в което се прави извод, че доколкото тя „засяга отношения между две балкански държави, едната от които е наш съсед, както и събития, в които ние сме причастни, желателно е да се очертаят при една по-обширна рецензионна разработка и мястото на нашата страна в тези отношения. До каква степен и как трябва да се използва кризата в отношенията между Албания и Югославия от наша страна и каква трябва да бъде политиката ни към тях, преценена през призмата на нашите национални и интернационални интереси, са въпроси, на които трябва непрекъснато да отговаря нашата научна и практическа мисъл“. За пореден път обаче, София не се оказва подготвена за такава геополитическа игра, поради което не съумява да се възползва от кризата, породена от очевидно вече неработещият принцип на реципрочност в албано-югославските отношения и произтичащата оттук възможност за подобряване на положението на лицата от български произход, живеещи в Албания.

Демократичният период

Решаването на тези въпроси стана възможно едва след началото на демократичните промени в България и Албания в края на 80-те и началото на 90-те години. През 1992 се установяват първите контакти с албански граждани с българско самосъзнание, последвани от посещение на място и теренни проучвания.

Задълбочаването на контактите на България с българите в Албания е свързано с бързото и възходящо развитие на двустранните отношения. През февруари 1993 българският президент Желю Желев прави първо официално посещение в Албания, където подписва с колегата си Сали Бериша Договор за приятелство и сътрудничество. При официалните разговори между двамата президенти, за първи път от 1944 насам, е повдигнат въпроса за българите в Албания и е потърсена формула за официализиране на статута им. През последвалия период грижата за българите в Албания става неразделен елемент на българската външна политика.

В рамките на тези двустранни срещи, албанските ръководители не само че не възразяват, но и потвърждават наличието на албански граждани с българско самосъзнание. Така, по време на посещението си в България през ноември 1993, албанският премиер Александър Мекси прави изявление, че албанската държава няма проблеми с албанските граждани от български произход и ще направи всичко възможно те да се чувстват добре. През 1994, по време на официалното си посещение в България, албанският президент Сали Бериша заявява на пресконференция, че не може да каже точна цифра, но „българите в Албания са няколко хиляди“. (Голо Бърдо, 1994) През юли 2004 говорителят на албанския парламент Скендер Дука заявява, че „не може да става дума за дискриминация на българското малцинство в Албания, тъй като страната е подписала всички конвенции и споразумения в този контекст. (Фокус, 2004) При посещението на българския премиер Бойко Борисов в Тирана през октомври 2012, премиерът на Албания Сали Бериша заявява: „Придържам се към принципа, че всеки гражданин на страната е напълно свободен да се декларира по етнически принцип какъвто иска, и както се усеща. Смятам, че това е стандарт, към който трябва да се придържаме всички ние“. (Блиц, 2012)

През 1998 е приета нова Конституция на Албания, която предвижда равенство между гражданите на страната, независимо от тяхната етническа или религиозна принадлежност. Според чл. 20 от Конституцията „човешките права и свободи на представителите на националните малцинства са гарантирани“. Алинея 2 на същия член гарантира правото им на свободно изразяване (самоопределение) на тяхната културна, религиозна и езикова принадлежност, както и правото им да изучават своя майчин език и да се обединяват в организации за защита на техните интереси и идентичност. (Станев, 2016)

Признаването на българското малцинство

Новата ситуация поставя албанското правителство в известно затруднение поради факта, че дълги години населението на Мала Преспа е регистрирано като „македонско“. През същата година тогавашният външен министър на Албания Паскал Мило заявява по въпроса за оспорваното малцинство, че „след Втората световна война ние знаем това малцинство като македонско. По-скоро не бих искал да уточнявам защо е избран този път, комунистическият режим взе това решение и сега ни е трудно да променим това“. (The Balkans, 2001) Именно поради тази пасивност, едва през 2017 в Тирана започва обсъждането на законопроект за защита на националните малцинства. Една част от авторите му предвиждат в групата на официално признатите национални малцинства да бъде включено и българското. Това предложение обаче среща съпротива от някои албански, гръцки и най-вече от македонистките формации.

В отговор на македонистките твърдения, организациите на българите в Албания бързо се организираха и за по-малко от седмица събраха над 3000 подписа с настояване да се официализира статута на българското малцинство, редом с този на всички останали етнически малцинства в страната. Подписката е внесена в албанския парламент, а копие от нея е представено и в Европейския парламент. Допълнително са събрани още 1500 подписа, които да бъдат приложени в случай, че властите в Тирана не признаят българското малцинство. От събраните 4500 подписа, 850 са на лица от района на Мала Преспа.

Албанският парламент отчита активната позиция на местната българска общност и на 13 октомври 2017, с 102 гласа „за“, 10 „против“ и 1 „въздържал се“, приема Закон за защита на малцинствата. В него, за първи път в историята на съвременна Албания, българската етническа общност, заедно с тази на лицата, регистрирани като македонци, получава официално статут на национално малцинство.

Извършеният пробив е наистина стратегически. Независимо че днес в Република Северна Македония, като пресечена точка на двете основни геополитически направления на Балканите, продължава да има силно сръбско влияние, което създава затруднения за взаимодействие и развитие по Балканския хоризонтал, наличието на българи в Албания до голяма степен обезсмисля продължаването на официалната политика на Скопие за силово налагане на югославските реалности. Освен това успехът на албанския фактор в Косово и политическото му настъпление в Скопие обективно обрича македонизма на все по-голямо стесняване и прави проблематично неговото бъдеще, в досегашния му вид. Този процес много внимателно трябва да се анализира от управляващите фактори в София и да се направят съответните външнополитически изводи. Обособяването на зоната на Централните Балкани като доминирана от Балканския хоризонтал и нейното разглеждане отделно от Западните Балкани е едно от решенията, което може да донесе трайна стабилност на Балканите и отварянето на вратата за продължаване на регионалната евроинтеграция, без това да е обвързано с резултатите от политическите процеси в постюгославското пространство.

 

Използвана литература:

 

Блиц. Сали Бериша за българите в Албания: Определяйте се както искате! 22 октомври 2012. https://blitz.bg/politika/sali-berisha-za-blgarite-v-albaniya-opredelyayte-se-kakto-iskate_news160807.html

Георгиев, Г. Българо-албански политически отношения (1908-1915). София, 2019, с. 468.

Глигоровски, И. Првите учители на македонски jaзик. Скопjе, 2007. с. 145.

Голо Бърдо. Година II, бр. 2. София, юли, 1994.

Драганов, П. Дневник на Първан Драганов бивш министър на външните работи от 12 юни до 1 септември 1944 г. София, 1993, с. 75.

Елдъров, Св. Българите в Албания 1913 – 1939. Изследване и документи. София, 2000. с. 361.

Круглов, В. Болгария и коминформ в период конфликта с Югославией. В: Научные ведомости. Серия История. Политология. Экономика. Информатика. № 19 (114). Выпуск 20. 2011. с. 92-98.

Михайлов, Ив. Спомени. т. II. Louvain, 1965. с. 826.

Огнянов, М. Македония – преживяна съдба. София, 2002, с. 273.

Павловец, Ю. С. Югославско-албанские отношения и формирование советского блока на Балканах в 1944-1946 гг. В: Працы гiстарычнага факультэта БДУ: навук. зб. Вып. 3. Мiнск, 2008. с. 101-108.

Станев, Ст. Правен статут и фактическо положение на малцинствата в Западните Балкани: Република Македония и Република Албания. В: Studia Iuris, бр. 2/2016.

Тодороска, К. Македонците во Албанија (1912–1991). Скопје, 2014. с. 312.

Фокус. Проблем с българското малцинство в Албания не съществува, заяви говорителят на албанския парламент. 26 юли 2004. http://www.omda.bg/public/bulg/news/Bulgaria%20news/Bulgaria_Albania.htm

Ходжа, Э. Хрущевцы. Тирана, 1980. с. 515.

Ходжа, Э. Титовцы. Тирана, 1983. с. 657.

Ходжа, Э. Избранные произведения. т. V. Тирана, 1985. с. 1134.

Ходжа, Э. Избранные произведения. т. VI. Тирана, 1988. с. 976.

Цанев, Ст. Български хроники. т. 4. София, 2009. с. 464.

Besa. Tiranë, 20.04.1933; 01.05.1933.

Chekrezi, C. Albania, Past and Present. New York, 1919, p. 255.

The Balkans, 18 ed., 2001, p. 5-7.

Vatra. Tiranë, 20.04.1933.

 

Архивни източници:

ЦДА, ф. 1, оп. 8, а.е. 82

ЦДА, ф. 1, оп. 32, а.е. 442

 

*Институт за изследване на населението и човека на БАН