28
Сря, Окт
6 New Articles

Защо Западът следва да възприеме по-прагматично отношение към Москва

брой 1 2020
Typography

Идвайки на власт, всеки американски президент след края на студената война обещаваше да подобри отношенията с Русия. И всеки път тези обещания се оказваха илюзия. Първите трима - Бил Клинтън, Джордж Буш-младши и Барак Обама, искаха да интегрират Русия в евроатлантическата общност, превръщайки я в партньор в изграждането на глобалния либерален ред.

При всеки от тях обаче, двустранните отношения само се влошаваха, а Русия се отдалечаваше все повече от САЩ.

Президентът Доналд Тръмп също обеща да изгради близко партньорство с Владимир Путин, само че администрацията му зае още по-конфронтационна позиция спрямо Русия, отколкото тази на Обама след руската намеса в украинската криза през 2014. Русия укрепи позициите си в Украйна, все по-дръзко се противопоставя на САЩ в Европа и Близкия Изток и - според някои - продължава да се меси в американските избори. Двустранните отношения се влошават, а рискът от военен конфлект нараства. Руската политика на последните четирима американски президенти се провали, защото - без значение дали беше примиренческа или конфронтационна - в основата и беше заложена една и съща устойчива заблуда: ако американската стратегия е правилна, тя ще промени представата на Русия за нейните собствени интереси, както и основите на руския мироглед. Беше голяма грешка, политиката на САЩ да се гради на хипотезата, че Русия ще стане част от либерално-демократичната общност. Не по-малко сериозна грешка обаче, бе и да си въобразяваме, че по-агресивната политика на САЩ ще принуди руснаците да се откажат от жизненоважните си интереси.

Възприемането на един по-реалистичен подход би следвало да започне с признаването на факта, че отношенията между Вашингтон и Москва се основават на съперничеството, още от онзи момент, когато в края на ХIX век САЩ се превърнаха в световна сила, и си остават такава и днес. Двете страни имат твърде различни представи за световния ред. Те преследват противоположни цели в регионалните конфликти, като сирийския или украинския. Републиканската демократична традиция на САЩ радикално се различава от вековната руска централизаторска и автократична традиция. В практическо и идеологическо отношение, тясното и устойчиво партньорство между двете страни е просто невъзможно.

Новата стратегия на "сдържано съперничество"

В днешната атмосфера, мнозинството американски политически лидери би трябвало да са наясно с това. Далеч по-трудно обаче ще им е да признаят факта, че сатанизирането на Русия и натискът върху нея няма да доведат до нищо положително, но пък могат да имат крайно негативни последиц Макар че мощта и влиянието на тази стране е несравнимо с това на някогашния СССР, тя си остава ключов играч на световната сцена, благодарение на своя ядрен арсенал, природните си ресурси, географското си положение в центъра на Евразия, правото на вето в Съвета за сигурност на ООН и своето висококвалифицирано и образовано население. Сътрудничеството с Русия е изключително важно за преодоляването на най-сериозните глобални предизвикателства като климатичните промени, разпространението на ядреното оръжие и тероризма. Ако не броим Китай, нито една държава не упражнява толкова силно влияние по въпросите от огромно стратегическо и икономическо значение за САЩ, като Русия. Освен това, да не забравяме и, че нито една друга държава не е в състояние да унищожи Съединените щати в рамките на 30 минути.

Ето защо, осъществяването на по-балансирана стратегия на "сдържано съперничество" не само ще намали риска от ядрена война, но и ще създаде механизъм за сътрудничество, необходим за преодоляването на глобалните предизвикателства. Ако подходим по-умно към изграждането на отношенията с Русия, това ще гарантира европейската сигурност и стратегическа стабилност, ще създаде някакво подобие на ред в Близкия Изток и ще помогне за сдържането на китайския възход. И тъй като американското политическо ръководство изисква от Русия да се придържа към по-сдържано поведение, то следва да е готово да преразгледа и собствените си непосредствени цели, особено по отношение на разрешаването на кризата в Украйна, както и за формирането на по-продуктивни отношения с Москва.

На първо място, на американските политици ще се наложи да започнат да гледат прямо и открито на Русия, без каквито и да било сантименталност и идеология. В новата ни стратегия по отношение на Русия ще трябва да се откажем от примитивното мислене на предишните администрации и наивната вяра, че може да стане чудо, а вместо това да се стремим към постепенни постижения, способстващи за прокарването на дългосрочните американски интереси. Вместо да убеждаваме Москва да ревизира своите интереси, Вашингтон следва да демонстрира, че е по-добре тези интереси да бъдат отстоявани посредством едно добре обмислено и балансирано съперничество и сътрудничество със САЩ.

Краят на илюзиите

Акцентирайки след студената война върху партньорството и интеграцията, Вашингтон изтълкува съвършено погрешно случващото се в Русия. САЩ смятаха, че тази страна ще се ориентира към реални либерално-демократични преобразувания, освен това разчитаха, че тя е прекалено слаба и няма да може да се съпротивлява на американската политика. Несъмнено, в началото на 90-те години на миналия век хипотезата, че Русия ще се откаже от авторитарните си традиции, изглеждаше правдоподобна и оправдана. Според САЩ студената война приключи с победата на западната демокрация над съветския тоталитаризъм. След революциите от 1989 държавите от бившия съветски блок стартираха процес на демократизация. Набиращите мощ сили на глобализацията пораждаха увереност, че през следващото десетилетие свободният пазар и либералната демокрация ще бъдат основния път към просперитет и стабилност. Лидерите на новата Русия, в лицето на президента Борис Елцин и заобикалящите го млади и енергични реформатори, обявиха, че твърдо и решително ще осъществяват мащабни политически и икономически реформи.

Още през 90-те години обаче, имаше признаци, че тези предположения и предпоставки са погрешни. Независимо от доминиращата на Запад гледна точка, разпадането на Съветския съюз не беше "демократичен пробив", а победа на популиста Елцин над съветския лидер Михаил Горбачов, който - колкото и да е парадоксално - беше по-убеден демократ от него. В Русия поначало имаше малко изконни демократични традиции, които да бъдат следвани, а политическата общност, на чиято база би могла да се гради дееспособна либерална демокрация, изглеждаше крайно неустойчива. Ситуацията се задълбочаваше от факта, че държавните институции станаха жертва на алчните олигарси и регионалните елити. Отделните олигархични клики си съперничеха, без да подбират методите, опитвайки се за отмъкнат колкото се може повече лакоми парчета от доскоро изцяло държавната съветска икономика. Политическият хаос нарастваше, а твърдолинейните комунисти и консерватори влязоха в схватка с т.нар. "реформатори". През 90-те години този хаос се задълбочи, в резултат от което Русия се оказа на ръба за разпада, подобно на Съветския съюз преди това. Задачата да бъде възстановен редът се падна на наследника на Елцин Владимир Путин, който още на 30 декември 1999 публикува програмната си статия "Русия на границата на хилядолетията", в която ясно даде да се разбере, че възнамерява да се върне към традиционния руски модел на силна и централизирана държава. Според него: "Русия няма да стане скоро - ако въобще стане - второ издание на САЩ или Великобритания например, където либералните ценности имат дълбоки исторически традиции. За руснака силната държава не е аномалия и не е нещо, с което следва да се борим, а - напротив, е източник и гарант на реда, инициатор и движеща сила на всички промени".

Американското ръководство виждаше пречките пред либерално-демократичните реформи и беше наясно с намеренията на Путин. Заслепено от триумфа си в студената война обаче, то продължаваше да настоява, че партньорството с Русия следва да се основава на общите демократични ценности и, че наличието само на общи интереси не е достатъчно. За да накара обществото да подкрепи тази политика, всяка следваща администрация уверяваше американците, че руските лидери твърдо възнамеряват да реализират либералнодемократичните реформи и процеси. От 90-те години насам, Белият дом измерваше успеха на своя подход до голяма степен именно с темповете на придвижване на Русия към по-стабилна и функционална либерална демокрация, макар че това бе едно твърде неясно понятие и САЩ не бяха в състояние да окажат почти никакво влияние върху тези процеси.

Естествено, тази стратегия се провали, след като стана ясно, че е невъзможно да бъде преодоляно разминаването между тази илюзия и усилващата се централизация на властта в Русия. За Клинтън например, моментът на истината настъпи, когато след финансовата криза през 1998 Елцин заложи на ново консервативно правителство. За Буш-младши този момент бе свързан с решението на Путин през 2004 да предприеме мерки за да не допусне повторението в Русия на "оранжевата революция" в Украйна. При Обама пък, прозрението настъпи през 2011, когато Путин - след като приключи мандата си като премиер, обяви намерение отново да се кандидатира за президент.

Втората погрешна предпоставка на Вашингтон беше, че Русия е слаба и не е в състояние да отправи предизвикателство към САЩ. Тя също изглеждаше реалистична през първите години на постсъветския период. Така, през 1991-1998 обемът на руската икономика се сви с почти 40%. Някога могъщата Червена армия беше лишена от средства и се превърна в бледа сянка на предишното си величие. По онова време Русия разчиташе на финансовата подкрепа на Запада (авторът очевидно има предвид заемите от МВФ, отпускани при изключително неигодни на Русия условия - б.р.), стремейки се да не допусне краха на икономиката и държавата. В тази ситуация,  администрацията на Клинтън почти винаги успяваше да получи исканото от Русия, включително осъществявайки военна интервенция на Балканите и разширявайки НАТО на изток, без да срещне сериозната съпротива на Москва.

Тази предпоставка обаче, се оказа далеч по-малко убедителна и реалистична, когато руската икономика започна бързо да се възстановява след идването на Путин на власт, тъй като той успя да въведе ред в страната, притискайки олигарсите и местните "феодали". Веднага след това президентът стартира целенасочена кампания за модернизация на руските въоръжени сили. В същото време, администрацията на Буш-младши, която беше убедена, че Вашингтон разполага с ненадмината мощ в "еднополюсния свят", не обръщаше особено внимание на руския възход. Буш оттегли САЩ от Договора за ограничаване на системите за противоракетна отбрана (ПРО), още повече разшири НАТО и подкрепи т.нар. "цветни революции" в Грузия и Украйна, тъй като те имаха очевиден антируски подтекст. А когато през 2011 избухна т.нар. "арабска пролет", Обама заяви, че зависимият от Русия сирийски президент Башар ал-Асад трябва да си отиде. Освен това, Вашингтон презрително отхвърли руските протести, когато САЩ и техните съюзници нарушиха условията на Съвета за сигурност на ООН. Имам предвид, че тогавашната резолюция на Съвета подкрепи намесата в Либия при условие, че тя ще се ограничи само със защитата на цивилното население, но вместо това американците и партньорите им от НАТО осъществиха пълномащабна военна операция за свалянето на тогавашния либийски лидер Муамар Кадафи.

В крайна сметка обаче, настъпи моментът, когато на администрациите на Буш и Обама се наложи да стъпят здраво на земята. Руската реакция на грузинските действия в Южна Осетия през 2008 демонстрира на администрацията на Буш, че Москва може да сложи край на разширяването на НАТО в постсъветското пространство, включително със сила. По същия начин присъединяването на Крим и дестабилизирането на Източна Украйна през 2014 разтърси администрацията на Обама, която преди това подкрепи свалянето на проруския президент на тази страна Виктор Янукович. Година по-късно руската военна намеса в Сирия спаси тамошния лидер Асад от неминуемо поражение в битката с подкрепяните от Америка бунтовници.

Волята за власт

Днес почти никой във Вашингтон не се опитва да твърди, че Русия върви към либерална демокрация, а администрацията на Тръмп вижда в тази страна стратегически съперник. Подобна корекция на курса беше назряла отдавна. В същото време обаче, сегашната стратегия на "наказване и изолация" на Русия също е пълна с недостатъци и грешки. Най-очевидната е, че САЩ просто не са в състояние да изолират Русия, ако не бъдат подкрепени в това отгношение от такива големи държави като Китай и Индия. Впрочем, налице са и редица други сериозни грешки.

Така например, провеждайки подобна стратегия, САЩ преувеличават мощта на Русия и демонизират Путин, като превръщат отношенията между двете страни в битка на принципа "кой кого", в която единственият приемлив изход от всеки спор е капитулацията на Москва. В същото време, Русия също се сблъсква с проблеми.

Да заложим на дипломацията, вместо да вървим към война

На фона на липсата на съгласувани действия на Запада, Путин успя да превърне Русия в ключов играч в много геополитически конфликти и най-вече в Сирия. Той обаче все още не е демонстрирал, че може да доведе един или друг конфликт до победен завършек за Москва. Предвид икономическите и вътрешнополитически проблеми, неговата активна външна политика би могла да доведе до пренапрягане на силите на Русия. Ето защо, Путин ще се стреми да укрепи вече завоюваните позиции и да ограничи разходите. Което пък дава възможност на САЩ да заложат на дипломацията, като едновременно облекчат бремето на съперничеството с Русия и защитят американските интереси.

Друг недостатък на сегашната американска стратегия е, че авторите и разглеждат Русия като "чиста клептокрация", чиито лидери се стремят най-вече да съхранят богатството и да гарантират оцеляването си. В своята политика САЩ се ръководят от предположението,че ако бъдат подложени на санкции, висшите руски чиновници и олигарсите ще принудят Путин да промени политиката на страната, например по отношение на Украйна, или пък да се откаже от предполагаемата намеса във вътрешните работи на Америка. Нищо подобно обаче не се случва, тъй като Русия не е клептокрация, а по-скоро патримониална държава, в която личното състояние и общественото положение зависят отчасти от благоразположението на властите.

Американските политически лидери са виновни и, че не гледат сериозно на желанието на Русия да възстанови статута си на велика държава. На пръв поглед, за подобно високомерно отношене има причини. Руската икономика е доста по-слаба от американската, страната изостава от САЩ в сферата на здравеопазването или инвестициите във високите технологии. В Москва обаче са убедени, че за да оцелее Русия трябва да бъде велика държава, т.е. една от малкото страни, които определят структурата, съдържанието и посоката на движение на глобалната политика. Затова руското ръководство е готово да изтърпи и най-сериозните изпитания за да постигне такъв статут. Впрочем, този мироглед определя поведението на Русия на световната сцена още от времената на Петър І, който преди 300 години превръща страната в интегрална част от Европа. След разпадането на Съветския съюз, руските лидери концентрираха усилията си върху възстановяване статута на Русия като велика държава, също както го правят предшествениците им след унизителното поражение в Кримската война, в средата на ХІХ век, или след краха на Руската империя през 1917. Още преди двайсет години Путин посочи, че: "Може би за първи път пред последните 200-300 години Русия е изправена пред реалната опасност да се окаже във втория или дори в третия ешелон на държавите в света. За да не се случи това е необходимо огромно напрягане на всички интелектуални, физически и морални сили на нацията. Днес всичко зависи само от способността ни да осъзнаем мащабите на заплахата, да се сплотим и да се настроим за продължителни и тежки усилия".

Тази задача отчасти е свързана с противопоставянето на САЩ, които Путин смята за най-голямата пречка пред така очертаните стремежи на Русия. За разлика от "еднополюсните" - както смятат в Кремъл - амбиции на Вашингтон, Русия се обявява за многополюсен свят. По-конкретно, тя се стреми да отслаби позициите на САЩ, действайки в разрез с техните интереси в Европа и Близкия Изток и опитвайки се да опорочи репутацията на Америка като модел за демокрация, включително като стимулира вътрешните разногласия в страната.

Руският свят

В стремежа да възстанови статута си на велика държава, Русия отправя едно твърде спацифично геополитическо предизвикателство към САЩ. То е свързано с нейния традиционен проблем: на Русия се налага да защитава своята огромна, слабонаселена, многонационална територия, където няма трудно преодолими физически препятствия и която може да бъде причислена ту към могъщите, ту към нестабилните държави. Москва традиционно се опитва да реши този проблем, поддържайки стриктен контрол на центъра върху периферията, посредством създаването на буферни зони по границите си, както и препятствайки формирането на силни коалиции, включващи враждебно настроени към нея държави. Днес този руски подход влиза в разрез с интересите на САЩ в Украйна, в Европа и в Близкия Изток.

Нито една източноевропейска или постсъветска държава не заема по-голямо място в руското съзнание, отколкото Украйна. Разположена в стратегически важното пространство, където се пресичат пътищата от Москва към Централна Европа и Балканите и разполагаша с гигантски икономически потенциал, Украйна заема ключово масто в руското съзнание. Когато през 2014 подкрепяното от САЩ опозиционно движение породи заплаха страната да напусне руската орбита, Кремъл реагира като присъедини Крим и оказа помощ на разбунтувалите се срещу новия режим в Киев източни провинции на Украйна. И, докато Западът възприема това като нарушаване на нормите на международното право, Кремъл смята подобни действия за законна самоотбрана.

Разглеждайки Европа, като цяло, руските лидери виждат едновременно и конкретна заплаха, и сцена на която може да бъде проектирано величието на Русия. В чисто практически план, когато Европа започна да предприема конкретни стъпки за своето политическо и икономическо обединяване, това породи възможност за появата в близост до руските граници на огромно наднационално образувание, което (подобно на САЩ) многократно надминава Руската Федерация по числеността на населението си, както и по своето богатство и мощ. В психологическо отношение Европа продължава да е изключително важна за руските геополитически амбиции. През последните три столетия Русия демонстрира своята смелост и доблест на големите бойни полета в Европа, както и на историческите дипломатически конференции на континента. Така например, след разгрома на Наполеон през 1814, ключовете на Париж биват връчени на руския император Александър І. Укрепването на Европейския съюз и продължаващото разширяване на НАТО водят до изтласкването на Русия от европейския континент и намаляване на тежестта и при решаването на общоконтиненталните въпроси. Затова Кремъл с удвоена енергия се стреми да не допусне това, включително стимулирайки разногласията между европейските държави и съмненията на редица членове на НАТО, че пактът едва ли има желание и възможности да ги защити при нужда.

В Близкия Изток: Русия срещу "ислямистките сили"

Междувременно, след над трийсетгодишно отсъствие, Русия се завърна в Близкия Изток. Първоначално Путин осъществи военна намеса в Сирия за да защити отдавнашния руски съюзник и да не допусне победата на радикалните ислямистки сили, свързани с екстремистите вътре в самата Русия. Но след като спаси Асад и видя, че САЩ възприемат по-скоро пасивно отношение към новата ситуация, амбициите му нараснаха. Русия реши да използва Близкия Изток като сцена, на която да демонстрира правото си да бъде смятана за велика държава. Пренебрегвайки САЩ, Москва обедини усилията си с Техеран и Анкара за да постигне окончателно политическо разрешаване на сирийската криза. За да ограничи риска от директен конфликт между Иран и Израел, тя укрепва външнополитическите си връзки с еврейската държава. Русия възстанови добрите си отношения с Египет и започна да си взаимодейства със Саудитска Арабия по въпроса за управлението на цените на петрола.

Освен това Москва се сближи с Китай, формирайки стратегически противовес на САЩ. Тези отношения помагат на Русия да оказва съпротива на Съединените щати в Европа и Близкия Изток. Вашингтон обаче би трябвало да е по-загрижен за това, че подобен алианс усилва възможностите на Китай. Русия улеснява икономическото проникване на китайците в Централна Азия и, в по-малка степен, в Европа и Близкия Изток. Тя им продава полезните си изкопаеми и природни ресурси на изгодни цени и доставя на Китай модерна военна техника. С други думи, Москва поощрява Пекин в стремежа му да се превърне в мощен конкурент на САЩ.

Днешната по-напориста и активна външна политика на Русия отразява не толкова растящата мощ на страната (която не е нараснала кой знае колко, в абсолютно изражение), колкото представата, че вътрешните проблеми на САЩ усилват нейната относителна мощ и влияние. Върху поведението на страната влияят и постоянните опасения, че в перспектива Русия може прекалено (и опасно) да изостане от Съединените щати и Китай. Руската икономика демонстрира слаб растеж и дори официалните прогнози не дават надежди за сериозно подобрение през следващите десетина години. Русия не може да си позволи да инвестира толкова големи средства, като Америка и Китай, в развитието на ключовите технологии. Тоест, в такива технологии като изкуствения интелект, биоинженеринга и робототехниката, макар че именно притежаването на подобни технологии ще определя характера на мощта на държавата в бъдеще. Вероятно именно поради това, Путин полага максимални усилия именно сега, когато силата и влиянието на Русия са сравнително големи, да гарантира на страната си по-добри позиции в новия многополюсен свят, който се оформя пред очите ни.

Между компромисите и съпротивата

Проблемите, които Русия създава на САЩ днес, не приличат на битката за оцеляване в епохата на студената война. Свидетели сме по-скоро на ограничено съперничество между две велики държави с различни стратегически интереси и задачи. И, ако навремето САЩ съумяха на компромисна основа да се споразумеят със Съветския съюз за укрепване на мира и сигурността в света, при това отстоявайки своите интереси и ценности, няма причини да не могат да направят същото и днес с Русия.

Започвайки с Европа, американското политическо ръководство следва да се откаже от какъвто и да било стремеж за по-нататъщно разширяване на НАТО в постсъветското пространство. Вместо да флиртува с държави, които алиансът не е готов да защитава с военни средства (да си припомним вялата му реакция на руските действия в Грузия и Украйна), НАТО трябва да се концентрира върху укрепването на вътрешното си единство, убеждавайки онези свои членове, които са притеснени за сигурността си, че продължава да е предана на идеята за колективната сигурност. Ако разширяването на НАТО на изток бъде прекратено, ще изчезне и основната причина Русия да се опитва да контрира тези действия на територията на бившите съветки републики. В същото време, САЩ следва да продължат да сътрудничат с тези страни по проблемите на сигурността, но да го правят по приемлив за Москва начин.

Както е известно, засега САЩ продължават да твърдят, че Украйна все още има шанс да стане член на НАТО. Вашингтон категорично отхвърля присъединяването на Крим към Русия и настоява конфликтът в Донбас да бъде разрешен въз основа на споразумението, подписано в Минск през 2015. То предвижда предоставяне на специален автономен статут на разбунтувалите се украински региони в състава на обединена Украйна. Този подход обаче не работи. Конфликтът в Донбас продължава, а Русия успешно интегрира Крим. Самата Украйна, чиято борба с Русия и пречи да проведе необходимите реформи, тъне в корупция и страда от политическа нестабилност и неефективна си икономика.

НАТО - на Европа, Крим - на Русия, Донбас - на Украйна?

Идването на власт в Украйна на новия президент Владимир Зеленски, чиито привърженици доминират и в парламента на страната, дава шанс за всеобхватното урегулиране на конфликта. От изключително значение тук е да бъдат направени две важни взаимни отстъпки. На първо място, за да бъде поне донякъде успокоена Русия, САЩ следва ясно да заявят на Киев, че въпросът за влизането на Украйна в НАТО вече не стои на дневен ред. В същото време, те трябва да задълбочат двустранното сътрудничество с Киев в сферата на сигурността. На второ място, Киев ще трябва да признае, че Крим е част от Руската Федерация, а пък в отговор Русия следва да се съгласи с връщането на Донбас в състава на Украйна. В рамките на всеобхватно споразумение по въпроса, украинците трябва да получат някаква компенсация за загубеното имущество в Крим, а Украйна да получи достъп до морските ресурси и гарантирано преминаване на нейните кораби през Керченския пролив до украинските пристанища в Азовско море. При подобно развитие, САЩ и ЕС постепенно ще отслабят антируските санкции, като ще се върви към пълната им отмяна. В същото време те ще предложат на Киев съществен пакет от помощи, целящи осъществяването на реформи и базирани на тезата, че една силна и просперираща Украйна ще може да бъде едновременно и оптимално средство за сдържане на евентуална бъдеща руска агресия, и необходимата основа за установяването на по-конструктивни отношения между Москва и Киев.

Първоначално, този подход ще бъде посрещнат с голямо недоверие и скептицизъм в Киев, Москва и европейските столици. Зеленски обаче, вече заложи на разрешаването на конфликта в Донбас, а Путин ще се радва на възможността да пренасочи ресурсите и вниманието си към решаването на вътрешните проблеми на Русия. На свой ред, европейскити лидери вече са уморени от Украйна и искат нормализация на отношенията с Русия, като при това се стремят да защитят принципите на европейската сигурност. Тоест, в усилията за разрешаването на украинската криза вече е дошъл моментът да се заложи на смелата дипломация, която ще позволи на всички страни да обявят "частична победа" и да се примирят със сложната реалност, която се заключава в следното: НАТО не е готова да приеме Украйна, Крим вече няма да бъде украински, а сепаратисткото движение в Донбас е нежизнеспособно без активната подкрепа на Москва.

Да убедим Кремъл да "сдържа" Иран

За да формулираме по-умна стратегия по отношение на Русия ще трябва да вземем предвид и последиците от ангажирането на Кремъл с войната в Близкия Изток. Най-голямата опасност за САЩ там не е Русия, а Иран. Що се отнася до последния, интересите на Русия не са противоположни на американските, а просто се разминават с тях. Подобно на Вашингтон, Москва не иска Иран да се сдобие с ядрено оръжие. И тъкмо поради това подкрепи ядрената сделка с Техеран, известна като Съвместен всеобхватен план за действия (СВПД), от който администрацията на Тръмп лекомислено се отказа през 2018. Също както и САЩ, Русия не иска Иран да доминира в Близкия Изток. Москва се стреми да формира в региона нов силов баланс, макар и не в тази конфигурация, която би искал Вашингтон. Кремъл се старае да подобри отношенията си с водещите държави от региона, като Египет, Израел, Саудитска Арабия и Турция. Следва да отбележа, че всички те съвсем не са приятели на Техеран. При това Русия отделя специално внимание на Израел, позволявайки му да нанася удари по позициите на Иран и "Хизбула" в Сирия. Ако САЩ започнат да се съобразяват с ограничените интереси на сигурността на Русия в Сирия и я признаят за регионален играч, те със сигурност ще могат да убедят Кремъл да сдържа по-активно агресивното поведение на Иран. Администрацията на Тръмп вече прави определени стъпки в тази посока, но би трябвало да активизира усилията си.

Освен това Вашингтон следва да промени отношението си към въпросите за контрола на въоръженията. Онова, което даваше добри резултати през последния половин век, вече не работи. Светът постепенно става многополюсен, а Китай изключително активно модернизира въоръжените си сили. Много държави разполагат с модерни конвенционални оръжия, способни да унищожат добре защитени цели, които доскоро бяха уязвими само от ядрен удар. Освен това, те разработват кибероръжия, способни да застрашат системите за управление на ядрените сили. В резултат от това, режимът за контрол на въоръженията се разпада. През 2002 администрацията на Буш излезе от Договора за ограничаване на системите за ПРО, който президентът нарече "остаряла реликва от студената война". През 2018 пък администрацията на Тръмп излезе от Договора за ликвидиране на ракетите със среден и малък обсег, определяйки го като "неефективен и отживял".

Да удължим действието на Новия СТАРТ

САЩ обаче трябва да удължат действието на Договора за съкращаване и ограничаване на стратегическите настъпателни въоръжение (т.нар. СТАРТ-3 или Нов СТАРТ), подписан през 2010. Срокът му изтича през 2021 и Русия се обявява за неговото удължаване, въпреки колебанията на администрацията на Тръмп. Този договор укрепва откритостта и доверието между двете страни, което е изключително важно в периодите на напрежение. Той обаче не може да ограничи ускоряващата се надпревара във въоръженията, в чиито рамки се създават все по-модерни и мощни видове въоръжения. Най-перспективните системи, като хиперзвуковите и кибернетичните оръжия, не попадат под действието на Договора Нов СТАРТ. Затова ръководителите на двете държави следва да създадат нов режим за контрол на въоръженията, отчитащ иновативните и бързо развиващи се технологии, в който да участват и другите водещи страни в света. В определен момент към този процес трябва да бъде привлечен и Китай, но примерът следва да бъде даден от САЩ и Русия, както са го правили и преди. Тези две страни притежават уникален опит в отчитането на теоретичните и практически потребности на стратегическата стабилност и разработването на съответните мерки за контрол на въоръженията. Вашингтон и Москва трябва съвместно да създадат нов режим за контрол на въоръженията, а след това да му гарантират подкрепата и на редица други държави. САЩ не могат да попречат на усилването на Китай в сферата на стратегическите ядрени въоръжения и в други области, но са в състояние да насочат нарастващата китайска мощ и влияние в такова русло, което да отговаря на американските интереси. Те следва да привлекат към тези усилия и Русия, вместо да я тласкат в обятията на Китай, което правят в момента. Несъмнено, САЩ няма как да настроят Русия срещу Китай, защото тя има всички основания да поддържа добри отношения със своя съсед, който вече я е изпреварил, превръщайки се в една от двете световна свръхдържави. САЩ обаче,  могат дискретно и умело да съдействат за формирането на различен баланс на силите в Североизточна Азия, който да обслужва собствените им цели.

Инвестиции от САЩ и Япония, вместо Китай и хакерите

За целта американските лидери трябва да помогнат на Русия да потърси други алтернативи на Китай, което би укрепило позициите на Кремъл в различните преговори и да намали риска от изкривяване на баланса в търговските и военни споразумения в полза на Пекин, което се наблюдава в момента. Когато руско-американските отношения в другите сфери се подобрят, САЩ следва да се концентрират върху отмяната на санкциите, които пречат на Япония, Южна Корея и на самата Америка, да инвестират в руския Далечен Изток и да създават съвместни предприятия с руските компании в Централна Азия. Ако Русия има по-голям избор и повече варианти, Кремъл ще разполага и с по-съществени лостове за натиск върху Китай, което пък ще е от полза за САЩ.

Американските усилия за отслабване на съперничеството по регионалните проблеми ще стимулират Русия да ограничи или напълно да се откаже от намесата си във вътрешните работи на САЩ. Постигането на цялостно решение на този проблем обаче няма да е лесно. В нашия взаимносвързан свят ограничената намеса от страна на Русия и други държави е просто неизбежна. Тъй като европейските демокрации се сблъскват със сходни предизвикателства, САЩ, съвместно със своите съюзници, следва да планират съвместни и взаимно подкрепящи се действия в отговор на тези киберзаплахи. Тоест, следва да бъдат очертани определени червени линии по отношение на руските действия. Така, американските власти трябва да заемат твърда позиция против евентуални хакерски намеси с цел вредоносно използване на откраднатата информация или фалшифициране на данни, включително на избирателните списъци и броенето на гласовете. Координирайки по-добре обмена на разузнавателна информация, споделяйки челен опит и провеждайки периодично съвместни акции, САЩ и съюзниците им, в същото време, следва да осигурят по-надеждна защита на най-важната избирателна инфраструктура и да използват срещу евентуални външни намеса наказателни преследвания и точкови санкции, а когато се налага и да нанасят кибернетични контраудари.

Правилата на поведение в сферата на пропагандата и киберпространството

По-сложен проблем представляват руските средства за пропаганда като телевизия RT, радиостанция "Спутник" и акаунтите в социалните мрежи. Едно уверено в себе си, зряло и разполагащо с богат опит демократично общество, би трябвало да е в състояние лесно да се справи с подобна заплаха, без да прибягва до трескави опити да закрие "враждебните" уебсайтове и акаунти в Туитър. Само че в условията на сегашната фанатична междупартийна омраза и гняв, американските медии и политици преувеличават тази заплаха, обвинявайки Русия за собствените си вътрешни конфликти и стеснявайки опасно пространството за критика и дебати. Те тихомълком внушават на участниците в подобни дебати, че съвпадащите с официалната руска позиция мнения са част от инспирирана от Кремъл кампания за влияние. Което е погрешно. Съществува друг и по-конструктивен подход. САЩ и останалите западни демокрации следва да запознавят хората с механизмите на медийните манипулации и да стимулират способността им критично да оценяват поднасяната информация, без при това да отслабват активните и енергични дебати, които са източник на жизнена сила за демократичните общества. Някои скандинавски и балтийски държави вече отделят значително внимание на този въпрос, докато САЩ изостават.

Укрепвайки своите системи и просвещавайки своите граждани, в същото време САЩ следва да привлекат Русия към формулирането на правила за поведение в киберпространството. Дори ако, тези правила не се спазват стриктно на практика, те са в състояние да "сдържат" най-опасните действия по същия начин, по който Женевските конвенции сдържат въоръжените конфликти.

В предлаганата по-горе смес от компромиси и съпротива по всички тези въпроси, следва да се отчитат суровите ралности на руските интереси и американското влияние. Подобен подход рязко се отличава от политиката на американските администрации, провеждана от тях след края на студената война, която се основава на неразбирането на Русия и игнорира факта, че американските възможности съвсем не са безкрайни.

До голяма степен, тази стратегия представлява връщане към традициите на американската външна политика от периода на студената война. Това бяха впечатляващи и далновидни традиции. По онова време САЩ прокарваха външната си политика търпеливо и без да бързат, задоволявайки се с постепенния напредък. Америка не се боеше да прави отстъпки на Москва, защото беще сигурна в собствените си ценности и своето бъдеще. Тя съзнаваше, че притежава огромна мощ, но не забравяше, че възможностите и не са безкрайни и затова се отнасяше с уважение към мощта на противника. Това беше характерно за стратегиите на всички американски президенти по време на студената война, противопоставящи се на предизвикателствата на Москва. Ако си припомнят и използват на практика тази успешна стратегия от миналото, САЩ ще могат да се справят и с предизвикателствата, пред които са изправени днес.

 

* Авторът е старши научен сътрудник в Съвета за международни отношения (CFR), бил е директор на отдела за Русия в Националния съвет за сигурност по времето на президента Буш-младши. Анализатор на "Форийн афеърс".

 

 

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн