17
Пон, Фев
8 Нови статии

Необходимостта от нов подход към контрола на конвенционалните въоръжения

брой 1 2020
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

Навлизането на отношенията между НАТО и Русия в период на "открито сдържане" е свързано с опасността от нова надпревара във въоръженията и военни рискове, особено в зоната на съприкосновение на двамата играчи. Тези рискове могат да бъдат минимизирани посредством установяването на субрегионален контрол на въоръженията.

Подобен подход предвижда ограничаване на субрегионалните сили и военни учения, прозрачност и проверка на потенциала за бързо разгръщане и нанасяне на удари на далечни разстояния извън рамките на зоната на ограничения, както и стриктен режим на контрол. При това мерките следва да се основават на вече съществуващите споразумения, а не да се разработват по време на преговори за подписване на нов договор.

В момента тече научна дискусия относно новите инициативи и иновационните подходи към контрола на конвенционалните въоръжения в Европа (ККВЕ). Така, в аналитичното изследване на Петер ван Хем от холандския Институт Клингендал, озаглавено "Модернизация на контрола на конвенционалните въоръжения в евроатлантическия регион" се разглеждат достойнствата на различните подходи по въпроса. От друга страна, в критичния доклад на Шведската агенция за отбранителни изследвания "Контролът над конвенционалните въоръжение: път напред или замозалъгване?", под редацията на Йохан Енгвал и Гудрун Першон, се акцентира повече върху въпроса, защо след инициативата на Франк-Валтер Щайнмайер от 2016, германските социалдемократи отделят повече внимание на ККВЕ, отколкото на самия проблем. Накрая, в рамките на Общността на аналитичните центрове и академични институти на ОССЕ, група автори от Германия, Латвия, Полша, Русия, Швейцария, Турция и САЩ представят конкретни предложения за субрегионален контрол на въоръженията в Балтийския регион: "Ограничаване на рисковете, свързани със сдържането с помощта на конвенционални оръжия в Европа: контролът над въоръженията в зоните на съприкосновение между Русия и НАТО".

Налице са немалко разумни аргументи, подставящи под въпрос новите усилия за ККВЕ. Договорът за обикновените въоръжени сили в Европа (ДОВСЕ) е политически мъртвец, а обновяването на Виенския документ на ОССЕ "За мерките за укрепване на доверието и сигурността" (ВД 2011) е блокирано. При това положение, какъв е смисълът от прокарването на каквито и да било нови инициативи за ККВЕ? Някои смятат, че с провала на Договора за ограничаване на ракетите със среден и малък обсег, оттеглянето на САЩ от ядрената сделка с Иран и неяснотата относно подписването на нов договор за стратегическите настъпателни въоръжения (т.е. удължаването на т.нар. Нов СТАРТ), задачата за контрол на въоръженията, сама по себе си, се оказва неизпълнима. Страните изпитват дълбоко взаимно недоверие. Западните правителства твърдят, че преговорите с Русия (включително за контрола на въоръженията) вече не могат да се водят по досегашния начин, докато руското правителство подкрепя сепаратистките сили в Източна Украйна, а пък Москва е убедена, че контролът на въоърженията се блокира от стремежа на НАТО да гарантира собственото си военно превъзходство.

Връщане към сдържането

Повечето европейски правителства смятат, че укрепването на собствения военен потенциал е по-надеждно от формулирането на съвместни подходи към гарантирането на сигурността. Свидетели сме на връщане към сценариите за взаимно сдържане, наред с последователната ерозия на политиката за сигурност, основана на сътрудничеството, която се провеждаше до началото на 2000-те години. За да сме честни, трябва да признаем, че политика за сигурност, основаваща се на сътрудничеството, никога не била провеждана в нейния чист вид, а по-скоро представляваше хибридна комбинация между елементи на сътрудничество и на сдържане. Дори и това обаче се оказа достатъчно за постигането на безпрецедентно съкращаване на конвенционалните и ядрените въоръжения в Европа.

Днес обаче сме свидетели на стремителната промяна на тази положителна тенденция на всички равнища и възраждане на устойчиви представи за откритите взаимни заплахи. Мащабите на военните учения, провеждани и от двете страни се доближават до онези от времето на студената война. Виждаме, как държавите укрепват своя военен потенциал, увеличават военните си разходи, модернизират и дори увеличават въоръжените си сили. Напреварата във въоръжаването все още не е придобила наистина опасни размери, но продължава да набира скорост. Що се отнася до военните варианти, въпросът вече не опира до "внушителните настъпателни варианти" от континентален мащаб, за които се говори в преамбюла на ДОВСЕ, а до възприемане на нови варианти за внезапно нападение в зоните на съприкосновение между НАТО и Русия и най-вече в Балтийския и Черноморския региони.

Рисковете на сдържането

Всички отношения, основаващи се на военното сдържане, задължително се съпътстват от рискове и неизбежно водят до ескалация. Трите най-важни фактора за ескалацията са неопределеността, субрегионалните конфликти и ядреното измерение. Неопределеността и липсата на прозрачност във военната сфера пораждат дилема на сигурността и за двете страни, с присъщите и крайно негативни сценарии за развитие на събитията. Субрегионалните конфликти (достатъчно е да си представим евентуално възобновяване на военните действия в Украйна) могат да се превърнат в мощен фактор за ескалация на напрежението в Европа. И, накрая, провала на Договора за ликвидиране на ракетите със среден и малък обсег, най-вероятно ще окаже крайно дестабилизиращо въздействие върху отношенията на сдържане в Европа.

В по-тесен смисъл, тези военни рискове се задълбочават от две глобални тенденции. С възхода на Китай и другите нови икономически сили, светът навлиза в период на хегемонистки промени, характеризиращи се с крайна неопределеност и волатилност. Така например, едва ли имаме повече от две-три десетилетия за да се опитаме да предотвратим очертаващата се глобална климатична катастрофа. Тези две линии на риска - тясното военно и по-широкото глобално измерение, изискват на всяка цена да не допуснем нова надпревара във въоръженията в Европа (и другаде), изискваща използването на и без това ограничените ни ресурси и политическо внимание, което следва изключително бързо да насочим към решаването на глобалните проблеми пред човечеството.

Вариантите за контрол на конвенционалните въоръжения в Европа

Предвид казаното по-горе, съществуват три основни варианта за премахване на рисковете, свързани със сценария за сдържането, по отношение на конвенционалните въоръжения. Първият залага на традиционните мерки за намаляване на рисковете, постигане на двустранно или многостранно споразумение за предотвратяване на инциденти и аварии, които могат да бъдат допълнени с мерки за увеличаване на прозрачността. Добър пример в това отношение са инициативите, разработени от функциониращата в рамките на Международната организация за гражданска авиация (ICAO) Проектна група за Балтйско море (Baltic Sea Project Team - BSPT). Предложените от BSPT мерки се анализират от мнозинството правителство, или поне те не ги игнорират. Но макар че са много необходими, те очевидно не са достатъчни, имайки предвид съществуващите и потенциални рискове.

Вторият вариент е свързан с постигането на всеобхватно паневропейско споразумение, което да замени ДОВСЕ, като в него бъдат включени нови военни решения и типове оборудване. Най-близка до този вариант е Формулата на Щайнмайер от 2016 за възстановяване контрола на въоръженията в Европа. Въпреки, че тя беше дискутирана в Групата на държавите единомишленици, начело с Германия, в сегашните условия този вариант изглежда прекалено амбициозен. Той би бил по-подходящ за евентуален сценарий за съвместна политика в сферата на сигурността, за каквато днес не може да се говори.

Третият вариант е свързан с използването на иструментите за контрол на въоръженията за стабилизиране на съществуващите отношения на сдържане, като специално внимание се отдели на онези сфери, където опасността от дестабилизация изглежда най-сериозна - т.е. зоните на съприкосновение между Русия и НАТО. Този вариант отразява реалностите на водещите постулати на визията за сдържането. А реализацията му изисква установяване на субрегионален контрол на въоръженията.

Проблемите на субрегионалния контрол на въоръженията

Мнозина се съмняват в целесъобразността на субрегионалния контрол на въоръженията по три основни причини. На първо място, съществува опасението, че онези които бъдат засегнати от субрегионалния режим за контрол на въоръженията, могат да се окажат в политически уязвима позиция в сравнение с тези, които останат извън него. На второ място, някои правителства се опасяват, че субрегионалният или който и за било друг вид контрол на въоръженията ще отвлече вниманието от необходимите мерки за защита. Накрая, съществува опасение, че субрегионалният контрол на въоръженията може да се окаже безмислен в оперативно отношение, тъй като винаги има възможност за външна интервенция в зоната, в която действа субрегионалният режим за контрол на въоръженията.

Въпреки това, идеята за субрегионалния подход беше многократно разглеждана и обсъждана. Така, по време на преговорите за Взаимно съкращаване на въоръжените сили и въоръженията (ВСВСВ, 1973-1989), предшествали преговорите за ДОВСЕ, се разглеждаха изключително субрегионални подходи. Впрочем, Глава Х на Виенския документ от 2011 е озаглавена именно "Регионални мерки". Ако игнорираме споменатите по-горе съмнения, установяването на действащи субрегионални режими за контрол на въоръженията изглежда съвсем реално. За целта е необходимо зоната за контрол на въоръженията да е достатъчно обширна, за да бъдат успокоени страховете на държавите относно тяхната уязвимост и обособеност, в сравнение с останалите.

Необходимо е също, по подходящия начин, да бъдат ограничени силите на страните, да бъдат наложени ограничения за разполагане на въоръжени сили извън пределите на зоната и да бъде установен стриктен режим на прозрачност и контрол.

Моделът за субрегионален контрол на въоръженията в Европа

Авторите на споменатото в началото изследване, озаглавено "Ограничаване на рисковете" лансират модел за субрегионален контрол на въоръженията на примера на Балтийската зона на съприкосновение между НАТО и Русия. Според тях, тази зона следва да включва Естония, Латвия, Литва, Полша, източната част на Германия, засегната от Договора "2+4", Беларус и някои райони на Западния военен окръг на Русия. Тази зона е достатъчно обширна за да разсее опасенията на държавите относно тяхната обособеност и породената от това уязвимост, освен това в нея са разположени значителни сили на страните. Балтийският режим за контрол на въоръженията би следвало да съдържа следните четири елемента, всеки от които е еднакво значим и важен:

- Не се допуска допълнително постоянно разполагане на сериозни военни сили на територията на Балтийската зона на съприкосновение. Основание за това е ангажиментът на НАТО, фиксиран в Основополагащия акт Русия-НАТО от 1997, да избягва "допълнително постоянно разполагане на съществени военни сили" в наскоро приетите страни членки на пакта, както и съответните ангажименти на Русия в Заключителния акт на държавите участници в ДОВСЕ от 1999 да "не разполага съществени допълнителни военни сили" в Калининградска и Псковска области. Макар че днес липсва яснота относно прага, отвъд който военните сили могат да се смятат за "съществени", страните се придържат към така поетите задължения и ги смятат за действащи. За тяхната реализация в рамките на субрегионалния режим за контрол на въоръженията, Русия и страните членки на НАТО трябва отново да потвърдят привързаността сим към тях и да се споразумеят, какво точно следва да се разбира под понятието "съществени военни сили". Ангажиментът да не бъдат увеличавани военните сили в зоната на съприкосновение, ще бъде ключов елемент на субрегионалния режим за контрол на въоръженията;

- Освен това, военните учение в зоната на съприкосновение ще бъдат ограничени по своя мащаб, честота на провеждане, продължителност и географска близост до границите. Подобна договореност може да се разглежда като мярка, осъществявяна в съответствие с Глава Х "Регионални мерки" на Виеннския документ от 2011;

- Като допълнителна мярка, средствата за бързо разгръщане и далекобойните ударни системи, разположени извън пределите на зоната на съприкосновение, следва да бъдат обект на уведомление и наблюдение;

- Всички съгласувани мерки ще подлежат на стриктен режим на прозрачност и контрол, който може да бъде установен и в рамките на Виенския документ от 2011. Разбира се, квотата за провеждане на проверки и оценки ще трябва да бъде увеличена съществено.

Възможен ли е субрегионалният контрол на въоръженията в Европа?

Подобен режим има две важни предимства: той ще минимизира реалните рискове - субрегионалните варианти за настъпателни действия - и ще се основава на изискванията на вече съществуващи споразумения, включително на Виенския документ от 2011, Основополагащия акт Русия-НАТО и Заключителния акт на Конференцията на държавите участници в ДОВСЕ, а няма да бъде формулиран в резултат от преговори за съвършено нов договор. Предлаганият субрегионален режим за контрол на въоръженията не може да се смята за "пробив", в смисъл, че ще функционира в рамките на отношенията на взаимно сдържане. Несъмненото му достойнство обаче е свързано с ефективността на мерките за стабилизиране на тези отношения.
Възможен ли е подобен подход към контрола на конвенционалните въоръжения в Европа в сегашните условия? Очевидно не, ако превърналият се почти в ритуал обмен на взаимни обвинение продължи и занапред. Това ще стане възможно само тогава, когато признаем, че извънредните обстоятелства изискват специфични мерки. Няма съмнение, че подходът е обречен на провал, ако преговорите за контрол на конвенционалните въоръжения се водят предимно на експертно равнище. Тези въпроси следва да се решават на най-високо политическо ниво, включително с участието на държавните и правителствени ръководители, а в идеалния случай - да се превърнат в интегрална част от широкото прагматично сътрудничество между страните членки на НАТО и Русия.

 

* Ръководител на Центъра за изследнания на ОССЕ (CORE) към Института за изследване на мира и политиката за сигурност на Хамбургския университет. Статията публикуваме с любезното съдействия на RIAC.

 

 

Поръчай онлайн бр.1 2025