19
Съб, Сеп
22 New Articles

Квазирелигиозната война в Йемен

брой 1 2020
Typography

През 2007 вече покойният крал на Саудитска Арабия Абдула ибн Абдул-Азис ал-Сауд заяви, че сигурността и стабилността на Йемен са от ключово значение за просперитата на собствената му държава. Днес обаче, до голяма степен именно в резултат на стартиралата през 2015 саудитска военна интервенция в обхванатия от гражданска война Йемен, социалните противоречия в тази страна са изострени до такава степен, че спирането на кървавото насилие изглежда почти невъзможно.

Особено предвид силната омраза, която повечето представители на местните племена изпитват към Рияд. В този смисъл, продължаването на военните действия само ще доближи още повече участващите в тях до червената черта, отвъд която постигането на траен мир в Йемен окончателно ще стане невъзможно. От друга страна, както показаха осъществените в средата на септември 2019 въздушни атаки срещу саудитски петролни обекти, отговорността за които беше поета от йеменските бунтовници-шиити (т.нар. "хуси"), както и последвалият в края на същия месец разгром на една саудитска бронирана бригада, окончателното унищожаване на йеменската държавност най-вероятно ще доведе и до унищожаването на самата Саудитска Арабия. Именно това императивно налага да се погледне от по-различен ъгъл на йеменския конфликт, ако не по хуманитарни, то по чисто прагматични съображения, които - между другото - вече накараха саудитския съюзник - ОАЕ, да изтегли повечето си части от южните провинции на Йемен.

Племенният космополитизъм на Южна Арабия

Йемен представлява сложна и политически неясна субстанция, която все още бива наричана "държава" само от онези прогресивно намаляващи оптимисти, вярващи в силата на "гражданската идентичност", която уж неумолимо измества местните нрави и традиции за да формира единен народ в рамките на очертаните навремето от големите външни сили граници на страната.

На практика обаче, през последните сто години на тази територия така и не се появи каквато и да било "йеменска идентичност". Също както и преди много векове, тук продължава да доминира кланово-племенният модел, в чиито рамки етническото родство тотално преобладава над социалния "граждански" статут. Трайбалистката култура на Йемен е сред многото характеристики на тази многопластова страна, в която се преплитат суровите пустинни равнини, мълчаливите каменисти хълмове и шумното крайбрежие на Арабско море - част от огромния Индийски океан.

В Южна Арабия традиционно са съществували цял букет от цивилизации, възникнали покрай  т.нар. "Път на тамяна" - изключително важен маршрут на търговските кервани, преминаващ през днешните Йемен и Оман и свързващ южната част на Арабския полуостров със Средиземноморието и Месопотамия. Древните предислямски царства, съществували тук в периода от средата на второто хилядолетие преди новата ера до началото на VІІ век, привнасят в южноарабската култура множество различни традиции, вярвания, нрави и учения, които - взети заедно - формират днешната агресивна и взривоопасна смес, характеризираща жителите на съвременен Йемен. 

В тази връзка ще припомна, че само в рамките на 300 години от своята история, Йемен първо е бил ядро на силна юдейска предислямска държава, после попада под влиянието на могъщата християнска империя Етиопия, след това се превръща в провинция на персийската държава на Сасанидите, преди да го завоюват мюсюлманските орди от севера.

Древните предислямски царства в Йемен

                                   Древните предислямски царства в Йемен

До голяма степен, именно тази динамична история формира днешните "йеменци", населяващи южната част та Арабския полуостров. Дори през периодите, когато южноарабските племена биват обединени в сравнително устойчиви държави, в региона липсва стабилност, тъй като и в теократичната йеменска монархия (каквато до 1962 е Северен Йемен), и в султаната Лахедж (съществувал до 1967 в Южен Йемен, като от 1961 е част от контролираната от британците Федерация на арабските емирства от Юга), и в британския протекторат Аден, както търговията, така и конфликтите продължават да са изключително на кланова основа. Племената от региона, живеещи в близост до Оман, остават откъснати от по-интересните за британците южни и югозападни провинции на Йемен и на практика остават разделени между бруталната теокрация на север и по-свободолюбивите и отворени към света южни региони.

 

Естествените , обусловени от географията и историята, вътрешни граници в Йемен винаги са надделявали над политическите процеси, в които той е бил ангажиран. Каквито и държавни граници да са били измисляни за Йемен от честолюбивите и самоуверени политици в Лондон, Париж или Вашингтон, тези негови естествени характеристики винаги са доминирали. Което пък обрича Йемен да изпълнява ролята на вечната арена на прокси-сблъсъци между различни велики държави, която в много отношение е сходна с ролята на Афганистан. 

Не е учудващо, че и след двете световни войни тази ситуация не се промени особено. В периода на студената война Йемен беше разделен на две части, но дори и след силовото им обединяване през 1990 страната не стана единна. Днешната война в Йемен се корени както в хилядолетната история на междуособните вражди между местните племена, така и в неадекватното постколониално разделяне на тази страна, подхранвано от омразата и злобата, натрупани през предишните десетилетия.

Подобно на всяка друга страна със силни племенни традиции, Йемен се нуждаеше от мощна обединителна сила, която да е в състояние да съхрани единството на страната. По правило, в сходни ситуации в тази роля се изявява някоя силна и харизматична личност, способна с желязна ръка да принуди всички участници да се придържат към правилата на играта, формулирани от специалния обществен договор между различните социални групи и включващ съответните гаранции за всяка от тях. В случая тази личност беше лидерът на Севера Али Абдула Салех, който през 1990 стана първият президент на обединения Йемен. Неговият основен противник (от съперничещо племе) и бивш генерален секретар на Йеменската социалистическа партия (управлявала Южен Йемен през 1970-1990) Али Салим ал-Байдс стана вицепрезидент, а ролята на споменатия обществено политически договор беше възложена на новата Конституция, приета с референдум през 1991. Религиозният фактор, който беше по-скоро генератор на разделение, отколкото на обединение, пък беше изкуствено потиснат от светския паанарабски авторитаризъм на президента Салех.

Въпреки унитарния характер на обединената държава и липсата на каквито и да било очевидни квоти за разпределяне на постовете в правителството, политическата система в Йемен доста наподобяваше многобройните изкуствено създадени държави, пръснати из целия Близък Изток и олицетворяващи цялата подлост и цинизъм на англо-френското колониално наследство, както и фаталния характер на историко-географската съдба, формирала историята на региона. Ливан, Ирак, Либия и, в по-малка степен, Сирия, наред с независимостта си, се сдобиха и с тежкото бреме на завещаната от бившите колонизатори система на вечния компромис. Тъй като границите на тези държави бяха изкуствени (и обслужващи стария имперски принцип "разделяй и владей"), структурата им също беше фалшива, а подкрепата за тях от страна на елитите целеше да прикрие факта, че тези системи са нежизнеспособни и по този начин да ги съхрани колкото се може по-дълго, недопускайки свличането на въпросните държави в бездната на насилието и перманентната война. Същото се отнася и за Йемен. Ще напомня, че в тази страна така и не бяха установени правила за разпределяне на властта между отделните етно-религиозни общности, както стана в Ливан например. Нито пък съществуваха специални квоти за представителство на малцинствата, както в Ирак. Не се формира и силна национална идентичност и гражданска институция, както се случи в Сирия.

На фона на цялата външна "демократичност" и "инклузивност" на йеменския политически живот, всички в страната бяха наясно, кой и защо заема една или друга висша държавна дължност. Неформалните, често сенчести и устни сделки между племената бяха постигнати тихомълком в Аден и Сана още преди помпозния спектакъл, под надслов "обединението на Йемен". Наред със стария утвърден модел и традиции, в съзнанието на йеменските граждани се запазиха и другите елементи от предишния им начин на живот, включително тоталното недоверие между Севера и Юга.

Веднага след 1990 южните племена започнаха да се подготвят за евентуално въстание, подозирайки жителите на Севера, че целият този патриотично-празничен спектакъл с обединението е просто отвличащ вниманието маньовър, прикриващ истинската им цел - овладяването на Южен Йемен и неговите ресурси. На свой ред, Северът смяташе южните племена за ненадеждни, с основание смятайки, че няма да може да ги контролира ефективно и затова много внимателно наблюдаваше случващото се на Юг, подготвяйки се да смаже безпощадно всеки опит за бунт. Тоест, кръвта на жертвите от последната гражданска война едва беше изсъхнала, когато бяха посети семената на нов конфликт.

 Йемен преди обединението му през 1990

 

                                      Йемен преди обединението му през 1990

Експлозията не закъсня. Още през 1994 Йемен отново стана арена на кървава междуособна война, разделила населяващите го общности по същите разломни линии, които разделят Южна Арабия вече няколко столетия. И въпреки че този път страната успя да избегне пълната катастрофа и, макар и номинално, да остане единна държава, дълбоко в душите си всички бяха наясно, че племенният договор, запазващ лидерската роля на президента Салех, е само временна мярка и затишие пред поредната буря. Както и, че победата на Салех в тази битка, въобще не му гарантира, че няма да загуби следващата.

Икономическите измерения на разделението в Йемен

Южна Арабия винаги се е характеризирала със своята многопластова структура и с крайбрежния космополитизъм, доминиращ по северното крайбрежие на Арабско море, в най-западния край на Индийския океан. Именно излазът на океана и мощните мусонни ветрове правят тези територии по-богати, по-ценни и по-забележими на световната карта. Още преди откриването на огромните петролни залежи на Арабския полуостров, Южен Йемен привлича вниманието на многобройните завоеватели, минаваши през тези земи. Геостратегическото разположение на региона, буквално надвиснал над пролива Баб ел-Мандеб (през който днес минават над 50% от петролните танкери) и притиснат между Иранското плато, Суахилския бряг в Източна Африка и гигантското водно огледало на Индийския океан, превръща Южен Йемен в желан трофей за всички, стремящи се да доминират на Арабския полуостров, особено в "ерата на парната тяга".

Различните йеменски племена, обитаващи пространството от пролива Баб ел-Мандеб на изток по бреговата ивица, достигаща до Ормузкия пролив и Персийския залив, в течение на столетия създават множество проблеми на чуждестранните окупатори. Наградата за последните обаче, действително е много примамлива, той като контролът над тази територия, гарантира и контрола над основните линии на морските комуникации в западната част на Индийския океан, свързващи го със Средиземно море.

Допълнителен стимул в това отношение стават и петролните запаси в южните региони Хадрамаут, Шабуя и Мариб, където някога са били и древните южноарабски царства. Което обяснява, защо именно на тази на пръв поглед непривлекателна и враждебна територия се концентира голяма част от мощта на древния Близък Изток. Откритите в началото на ХХ век петролни запаси допълнителна разделят йеменците, които и без това са традиционно разкъсани между свободното космополитно крайбрежие на Юга и суровата пустинна агресия на Севера.

Гражданските войни след 1990 и многобройните междуплеменни сблъсъци, разтърсващи Йемен, са дължаха и на алчността и местните управници. Така, Югът обвиняваше Севера, че не разпределя справедливо приходите от петролния износ, присвоявайки си огромната част от тях. На свой ред, Северът обвиняваше Юга, че се опитва да саботира петролния бизнес и да организира собствени канали за нелегален износ на петрол.

Южните племена се бореха помежду си това, кое от тях ще контролира пропускателните пунктове и пристанищата (през които минава и транзитният маршрут на различните контрабандни стоки, включително наркотици), или ще охранява петролните находища. Северните племена пък влязоха в остър конфликт по въпроса, кой ще контролира трафика и ще регулира петролния бизнес. В резултат от това столицата Сана се превърна в арена на политически битки за власт, пари и влияние.

Истината е, че властта на президента Али Абдула Салех никога не е имала твърда основа. От една страна, неговата решителност и смелост пораждаха уважение дори у враговете му, от друга обаче, избухливостта и прибързаността нерядко го конфронтираха с неговите партньори. Невероятната му политическа гъвкавост и умение да печели приятели, да води преговори и да формира алианси буквално от нищото (а също с лекота да превръща приятелите във врагове, а враговете в съюзници), формираха основата на неговата вътрешна легитимност, както и тази и на провежданата от президента племенна политика, благодарение на която той дълго време съумяваше да удържа Йемен повече или по-малко единен.

Ситуацията обаче се промени, когато, през 2010-2012 в Близкия Изток премина вълната на т.нар. "арабска пролет". На нейния фон, в Йемен се изостри борбата за власт между местните елити, а президентът Салех се оказа в трудно положение. Той несъмнено беше наясно за опасността от случващото се, както и, че ако продължава да бъде вкопчен във властта, рискува да я загуби завинаги, обричайки страната на поредната братоубийствена война. В същото време, характерната за него надменност, нежеланието да дели властта с когото и да било, особено пък с "протестиращите маси", не му позволяваше да обяви, че се оттегля от политиката. Все пак, изострянето на страстите в столицата и атентатът срещу него през 2012, принудиха президента да предприеме тактическо отстъпление, разчитайки, че това ще му позволи да намери нови съюзници и отново да си върне властта. Примерите на Египет и Тунис, чиито дългогодишни президенти упорито се бяха вкопчили във властта, но твърде бързо бяха принудени да се простят с нея, очевидно също му повлияха. Както е известно и туниският лидер Зин Ал-Абидин Бен Али и египетският държавен глава Хосни Мубарак бяха негови лични приятели. Впрочем, ситуацията за Салех стана още по мрачна на фона на началото на гражданската война в Сирия и свалянето и убийството на "либийския тигър" Муамар Кадафи.

Всичко това накара Али Абдула Салех да подаде оставка на 27 февруари 2012. При това невероятната му политическа гъвкавост и хитрост, както и виртуозно осъществените политически маньоври, му позволиха да напусне властта без сериозни последици за себе си. Така, Салех успя да запази позициите на своята партия в управлението, да си гарантира място в новото ръководство, да съхрани мрежата си от агенти и да направи президент един от собствените си съратници. В крайна сметка обаче, този невероятно талантлив политически комбинатор се оказа жертва на собствените си политически интриги, беше предаден от своя наследник и загуби живота си, опитвайки се да избяга от Сана през декември 2017.

Да се върнем обаче, към преломната 2012.

Оттегляйки се от поста си, в опит да предотврати избухването на пълномащабна гражданска война в страната, Салех само задълбочи конфликта и на практика ускори началото на войната. Тоталният провал през 2014 на политиката на помирение, провеждана от новия президент Абд Рабу Мансур Хади, който се оказа тотално лишен от харизма, както и от умение да преговаря, окончателно делегитимираха централната власт. И дори споразумението, което Хади подписа с т.нар. "хуси", не издържа натиска на неговите спонсори от Саудитска Арабия и ОАЕ, които не изпитваха особено доверие към слабия президент и решиха, че е дошъл техният "исторически момент".

Както можеше да се очаква, първи не издържаха нервите на "хусите". Древните и почти легендарни племена на шиитите-зейдити вече повече от хиляда години населяват северозападните и северни територии на днешен Йемен. Тези горди, агресивни и силно религиозни планинци, винаги са представлявали обособена от останалите общност. Междувременно, европейският колониализъм и появата на изкуствено създадени държавни образувания на територията на многострадалния Йемен, подчинен на интересуващите се единствено от петрола европейци, окончателно ерозира някогашното единство на южноарабските племена.

След като изгубиха историческата си връзка с останалите региони на Йемен, както и с населените с техни съплеменници южни провинции на Саудитска Арабия, трансформирала се в реакционна и екстремистка държава, шиитите от Северен Йемен превърнаха религията в своя основна опора.

Разпространението на зейдитския шиизъм (както умерения, така и радикалния) през втората половина на VІІІ век, превръща йеменските шиити в отделна социална група, противопоставяща се на цялото останало население и, най-вече, на бъдещата Саудитска Арабия. В хода на разпадането на единен Йемен на различни етно-религиозни и племенни анклави, шиитите-зейдити се обединяват, формирайки собствен бастион, основан на историческа обусловената обособеност на техните племена. Оттогава насам йеменските зейдити, които по-късно станаха известни като "хуси" (по името на техния първи лидер Хюсеин Ал-Хуси), практически винаги са се противопоставяли на централното правителство, превръщайки се в своеобразен "трън в петата" на йеменската държава, както и в гигантски проблем по южните граници на Саудитска Арабия.

Кървавото въстание на "хусите" през 2004 беще последвано от не по-малко драматичния сблъсък през 2009, а след още две години, държавното образувание Йемен, формирано от пясъка и глината на компромисите и натрапените консенсуси, рухна с началото на революцията от 2011.

Въз основа на всичко казано по-горе, бихме могли да разделим многопластовия йеменския конфликт на няколко "конфликтни слоя", пресичащи се помежду си в различните части на страната, както и на цялата и територия:

- Борбата между Саудитска Арабия и Иран за контрол върху петрола, морските комуникации, водните ресурси и бъдещите енергийни проекти на територията на Йемен;

- Борбата между САЩ и Китай за контрол над Южна Арабия. САЩ се стремят към изграждане на петролна инфраструктура и алтернативни на Ормузкия пролив канали на петролния трафик, а Китай иска да включи Йемен в глобалната си инициатива "Един пояс, един път";

- Борбата между Саудитска Арабия и ОАЕ за доминация в Южен Йемен, т.е. за контрол над морските комуникации и петрола;

- Борбата между ОАЕ и Оман за контрол над източните територии на Йемен, където могат да бъдат реализирани нови инфрастрактурни и логистични мегапроекти, както и за влияние върху местните племена;

- Борбата между сунитите и шиитите-зейдити, свързана с многовековния религиозен разкол между двете направления в исляма. Шиитите-зейдити се опитват да си гарантират достойно място в социално-политическия живот на Йемен, а пък сунитите не са склонни да го допуснат;

- Противопоставянето между планинския Север и крайбрежния Юг. Северните райони, още от извоюването на независимостта си, мечтаят да контролират богатия на ресурси Юг, присвоявайки си значителна част от богатствата му. На свой ред, Югът, оформил се като отделно образувание след вековното британско колониално управление, се стреми при всеки удобен случай да се отдели и да заживее собствен живот, т.е. да разполага с всичките си ресурси;

- Войната на ислямските екстремисти с всички останали. Терористите от "Ал Кайда" и "Ислямска държава" копнеят да унищожат враговете си - и шиитите, и сунитите, за да превърнат Йемен в Ислямски Халифат;

- Междуплеменните конфликти, т.е. локалните военни сблъсъци между племената в различните региони, които нерядко са свързани с многовековни вражди и спорове и често нямат нищо общо с водещата се през последните 4-5 години война. Племената не са особено активни политически и са склонни да си сътрудничат с всяка по-мощна сила, която се появи в земите им. Тоест, те винаги залагат на онези, които смятат за най-вероятните победители.

Саудитският гамбит

От самото си създаване, Саудитска Арабия се стреми да не изпуска от орбитата на собственото си влияние своя непредсказуем южен съсед. Йемен е "вратата" към Ер Рияд и, едновременно с това, неговата "ахилесова пета". В миналото северните региони на Йемен и южните провинции на Саудитското кралство са били едно цяло. От двете страни на общата граница живеят южноарабски, предимно шиитски племена, които формално са разделени от нея, но между тях продължават да съществуват силни родствени, религиозни и кланови връзки.

Южна Арабия винаги е концентрирала и силата, и слабостите на целия Арабски полуостров. След създававането на Саудитското кралство, геостратегическото значение на Йемен нарасна в пъти. Тази страна с основание се разглежда като геополитическите "слабини" на Ер Рияд, от чиято стабилност и прогнозируемост зависи и съдбата на самите Саудити. Всички възникващи в Йемен проблеми, моментално се превръщат и в проблеми на Саудитска Арабия и могат лесно да се прехвърлят в южните области на Кралството, където живее шиитско малцинство, към което Ер Рияд традиционно се отнася с подозрение.

Саудитската политика по отношение на Йемен до голяма степен се градеше на същите идеологически основи, на които и днес. В исторически план, вътрешната легитимност на саудитските елити още от ХVІІІ век насам се гради върху екстремната версия на сунитския ислям, проповядваща нулева толерантност към другите религии и конфесии, включително към шиитския ислям.

И макар че времената на мащабните религиозни войни за наследството на халифите отдавна са останали в миналото, идеологическата парадигма, възникнала на тази основа, продължи да диктува външната политика на Ер Рияд. В крайна сметка, това доведе до формиране на своеобразен консенсус, относно това, как Саудитите възприемат своята регионална политика: за тях шиитите са смъртни врагове, мечтаещи да унищожат всички сунити.

Не е учудващо, че на основата на подобно възприемане на регионалните процеси, моментално се формира и идентификацията "свой-чужд". Държавите които подкрепят и симпатизират на шиитите, или пък ги интегрират в собствената си политическа система, не могат да се смятат за приятелски и могат да застрашат националната сигурност на Саудитска Арабия, а също да и попречат да реализира интересите си в региона.

Когато през 2015 отрядите на "хусите" превзеха столицата на Йемен, това бе ясен сигнал за Ер Рияд, че на власт в тази страна са дошли, неверници, еретици, готови при първа възможност да обявят джихад на Саудитска Арабия, преодолявайки безпепятствено южната и граница, където местното - също шиитско - население ще им устрои възторжено посрещане. Нещо повече, "хусите" биха могли да провокират "ислямска революция" по ирански модел в Кралството - плашило, с което саудитските власти плашат собствените си граждани-сунити вече 40 години. Разбира се, от гледната точка на управляващите саудитски елити, зад този сценарий със сигурност стои Иран - техният "супервраг" и основният злодей в цялата тази история, който мечтае да се възползва от ситуацията за да нанесе смъртоносен удар по Саудитското кралство. При това не се обръща внимание на факта, че между иранските шиити и зейдитите-хуси в Йемен съществуват сериозни и отдавнашни разногласия.

Следва да признаем обаче, че обсебеността от "иранската заплаха" невинаги е била присъща на външнополитическата доктрина на Саудитска Арабия. При управлението на иранския шах, отношенията между двете държави бяха много по-добри (дори приятелски), отколкото днес. И двете бяха близки съюзници на САЩ. И двете гледаха с подозрение и антипатия към СССР. И двете се стремяха да действат заедно по въпросите на регионалната сигурност, търговията и регулирането на енергийния пазар.

Иранският шах Реза Пахлави (1925-1941) и синът му Мохамед (1941-1979) не използваха исляма против съседите си. Във вътрешната им политика пък, религията играеше по-скоро второстепенна роля, а на преден план беше поставен персийският етнонационализъм. Иран се стремеше да стъпи върху платформата на персийското историческо наследство, патриотизма и гордостта - горе долу по начина, по който днес действа Русия. Саудитска Арабия нямаше особени проблеми с това - тя си оставаше доминиращия духовен център на целия арабски мюсюлмански свят.

По времето, когато все още не бяха обсебени от "иранската параноя", Саудитите гледаха по различен начин и на ситуацията в Йемен. Нещо повече, многовековната обща история на Саудитска Арабия и Северен Йемен, както и спецификата на зейдитския шиитски ислям, изповядван от местните племена, дори позволяваше на Саудитите да използват йеменците като ситуационни съюзници, противопоставяйки ги на другите шиити.

Така, по време на войната между Египет и Йемен през 1962, когато тогавашният египетски лидер Гамал Абдел Насър се опита да наложи на арабския свят собствената си заразна верския на национализма и идеите на панарабизма, противопоставяйки се по този начин на панислямизма, именно Саудитска Арабия, а не Иран, дойде на помощ на днешните "хуси" в борбата им срещу египтяните.

След 1979 обаче, когато ислямската революция в Иран свали монархията, всичко се промени. Реакционните сили, заменили режима на шаха, превърнаха в своя основна опора именно исляма, на чиято основа успяха да обединят масите и да ги поведат след себе си. Това обаче беше пряка заплаха за Саудитска Арабия, тъй като иранците отправиха предизвикателство към религиозното превъзходство на Ер Рияд, претендирайки за възраждане на загубеното си политическо влияние в региона, включително в страните, които Саудитите смятаха за своя "зона на отговорност", като Ирак, Бахрейн и Йемен.

Дори след като върховният лидер на Иран аятолах Рухола Хомейни се отказа от идеята за "износ на ислямска революция", доминираща в периода на постреволюционната еуфория, Саудитска Арабия не можа да се примири с религиозния характер на иранския режим. Освен това, саудитският елит трябваше да създаде достатъчно убедителен образ на „външния враг”, за да може да мобилизира населението и да съхрани легитимността на отслабващия под натиска на глобалните трансформации режим в Рияд.

През последвалите десетилетия ситуацията само се влоши, до голяма степен благодарение на недалновидните и откровено волунтаристки действия на САЩ. Интервенцията в Ирак през 2003 и свалянето на Саддам Хюсеин усилиха влиянието на Иран, както и на иракските шиити, чието въстание срещу Саддам беше подкрепено от Вашингтон. Последва разширяване на иранското влияние и в Ливан и Сирия, поляризирало общественото мнение в Близкия Изток.

С повишаването на интензитета на регионалното противопоставяне, "иранската параноя" на саудитското ръководство се усили още повече. В резултат, Саудитите започнаха активно да се превъоръжъват, купувайки огромни количества танкове, самолети, артилерия, ракети и кораби. Естествено, отделяните за целта средства се насочиха към САЩ, които бяха основния износител на въоръжения за Ер Рияд. Саудитите се готвеха за "голяма война", очаквайки, че тя ще бъде започната от Иран. На този фон, предупреждението на йорданския крал Абдула II за "шиитския полумесец", формиращ се от Иран до Средиземно море, само подсилиха увереността на Саудитите, че геополитическите планове на Техеран целят поставянето на целия регион под негов контрол.

В Ер Рияд възприеха бунта на предимно шиитското население на Бахрейн срещу сунитското кралско семейства Ал-Халифа през 2011, като първия изстрел на "голямата война", провокирана от иранците до самите граници на Кралството. Саудитската реакция беше светкавична. В разгара на протестите, Саудитите изпратиха свои военни части в Бахрейн в подкрепа на местните власти и смазаха демонстрациите, при което загинаха стотици цивилни.

Същата схема беше приложена и през 2014-2015 в Йемен, който Саудитите смятаха за свой "заден двор". В Ер Рияд искрено вярваха, че намесата в Йемен е поредния "свещен" фронт на битката срещу неверниците перси-шиити, които подкрепиха бунта на "хусите", въпреки че, последните са зейдити, т.е. "еретици", според иранските аятоласи. Обсебеността от иранската заплаха беше толкова голяма, че именно тя се оказа фаталния фактор, вкарал Саудитска Арабия в капана на продължителната и най-безмислена измежду всички сегашни войни в света.

Свръхчувствителността на саудитските власти по отношение на "иранската заплаха" и регионалните амбиции на групата управляващи принцове, начело с тогавашния министър на отбраната Мохамед бин Салман, обяснява, защо Саудитите решиха да навлязат в Йемен през март 2015, въпреки активно провеждащите се мирни преговори между противоборстващите страни в конфликта.

Само две седмици преди саудитската инвазия йеменските "хуси" и правителството бяха на стъпка от подписването на споразумение за подялба на властта. "Хусите” дори склониха да изтеглят отрядите си от столицата и да напуснат основните градове. Нахлуването на Саудитска Арабия обаче сложи кръст на всички споразумения и оканчателно пусна "духа на войната" от бутилката.

Историята на йеменските шиити и на Саудитска Арабия, разглеждана в контекста на събитията в региона, показва целия трагизъм на сегашната война. Умелата игра, която Рияд в течение на десетилетия водеше с йеменските шиити, беше пратена по дяволите заради алчността и амбициите на малка група млади саудитски принцове, които не осъзнаваха ценността на вековните връзки и историческите общности. Последиците от тази грешка вероятно ше продължат да преследват саудитските елити и през следващите десетилетия.

Игрите на шейховете и геостратегията на Емирствата

Едва ли можем да си представим нещо по-чудовищно и безумно от амбицията, комбинирана с безгранична самоувереност, нанаситно честолюбие и краен фанатизъм. Когато саудитските принцове, начело с младия, неуморим и изпитващ неистов стремеж към властта и престижа Мохамед бин Салман, планираха нахлуването в Йемен, те доста напомняха някои от героите на великия британски писател Оскар Уайлд - тщеславни и самовлюбени млади хора, чиито амбиции, самият Уайлд определя като "последното убежище на провала".

Именно тези хора доминираха, когато тесният кръг от свръхбогати и влиятелни личности в Ер Рияд взе решение да започна най-безмислената в новата история на страната война. А най-страшното беще, че това отлично се съзнаваше от другите арабски държави, което предопредели и по-нататъшната съдба на мъртвородената саудитско-арабска коалиция.

След унизителното си поражение в сирийския конфликт, газовото емирство Катар не беше склонно да се ангажира сериозно в поредната регионална война, в която не виждаше никакъв смисъл. Младият, енергичен и нежелаещ да забърква страната си в нови авантюри емир на Катар Тамим бин Хамад ал-Тани, който току що беше получил властта от баща си, гледаше крайно подозрително на мотивацията на Саудитите. Според него, "иранската заплаха" в Йемен далеч не беше толкова очевидна и еднозначна, както смятаха в Ер Рияд. Освен това, Катар поддържаше обширни търговско-икономически, финансови, инвестиционни и дори политически връзки с Техеран. Тоест, в плановете на новия емир, който искаше да се концентрира върху модернизацията на държавата, икономическия растеж и реформата на трудовия пазар, не влизаше участие в нов конфликт в Близкия Изток, способен да дестабилизира целия регион. Той беше наясно, докъде водят прекалените апетити и необмислените ангажименти с чужди битки, включително и от опита на собствения си баща - предприемчивият и хитър емир Хамад - поредният провалил се арабски авантюрист. Както е известно, той направи твърде голям и рискован залог, първо в Либия, през 2011-2013, а след това и в Сирия, където реши да се прави на глобален играч, заедно със Саудитите. В крайна сметка, под натиска на вътрешното си обкръжение и в резултат от тоталния провал на провежданата от него външна политика, през 2013 емир Хамад абдикира в полза на сина си.

За разлика от Катар, който запази самостоятелната си регионална политика (за което му се наложи да плаща през 2017), малките арабски монархии Кувейт и Бахрейн бяха принудени да подкрепят Саудитска Арабия и да влязат в доминираната от нея коалиция. Само Оман, който винаги е бил по-близо до цивилизациите от региона на Индийския океан, отколкото до арабските си съседи, съумя да запази неутралитет, игнорирайки призивите на Ер Рияд.

Доста по-интересна се оказа позицията на Обединените арабски емирства (ОАЕ). От самото начало на конфликта в Йемен, който те безусловно подкрепиха, шейховете от ОАЕ преследваха там свои, собствени цели, които се разминаваха с тези на Саудитите. През последните петнайсетина години външната политака на ОАЕ претърпя сериозни промени. Вместо остарелите релизиозно-исторически консервативни догми, определящи регионалните предпочитания на Емирствата, на преден план бяха поставени съвършено нови цели и задачи, основаващи се на сложна и комплексна геоикономически доктрина и съобразени със съвременните тенденции в стремително променящия се световен ред. Под умелото ръководство на шейха на Абу Даби и президент на ОАЕ Халифа бин Зайед ал-Нахаян, Емирствата се ориентираха към многократно усилване на геостратегическата си ценност за глобалните играчи и най-вече за възходящите сили Индия и Китай. За първи път от дълги години ОАЕ демонстрира идеологически обусловено желание да излезе от сянката на своя надменен, леко варварски, по детински примитивен и груб съсед - Саудитска Арабия, и получи шанс да го стори.

Новата стратегия на Емирствата се основаваше на поемането и запазването на контрола над основните регионални морски комуникации, през които преминават ключовите търговски маршрути от Източна Азия към Средиземноморието и Източна Африка. Доминацията в тази сфера би позволила на ОАЕ да се превърнат в основния партньор на Китай в реализацията на глобалната му инициатива "Един пояс, един път". В известен смисъл, Емирствата се стремяха да се превърнат в своеобразен аналог на Оман от началото на VІІІ век, когато многобройните мореплаватели на тази велика морска нация са контролирали бреговете на Източна Африка, а отвъдморската им империя се е простирала от най-западната част на Индийския океан до индонезийския остров Суматра.

Йемен беше един от ключовите трофеи в тази сложна и многопластова геополитическа конструкция. Дори не целият Йемен, а по-скоро южната му част - същата, която от дълго време насам се опитва да съществува самостоятелно и да се еманципира от Севера. Контролът над Южен Йемен би осигурил на Емирствата достъп до пролива Баб ел-Мандеб и Аденския залив - двете морски артерии, гарантиращи доминацията по търговските маршрути през Червено море. И тъкмо тук, алчността и амбициите на шейховете от ОАЕ (и персонално на Халифа бин Зайед ал-Нахаян) се пресече с фанатичната жажда за власт и внимание на младия саудитски престолонаследник, раждайки чудовищния алианс, който предопредели съдбата на Йемен за дълги десетилетия напред.

Несъществуващата коалиция

Липсата на увереност относно целесъобразността от намесата в Йемен и съмненията, че могат да бъдат подмамени в капан, нямаше как да не се отрази на вътрешните преговори между съюзниците на Саудитска Арабия по време на формирането на коалицията. Мнозина се вслушваха и подкрепяха призива на Ер Рияд и саудитските духовници да бъдат защитени "нашите братя сунити в Йемен", но малцина бяха склонни да предприемат конкретни действия в тази посока. Защото осъждането на шиитския преврат в Сана или дори изпращането на оръжие за йеменските сунити е едно, а военната интервенция в Йемен с цел да бъдат изтласкани планинците "хуси" от собствените им земи - нещо съвсем друго.

Тъй като не разполагаха с добре подготвени и опитни военни формирования, Саудитите първоначално се обърнаха към двама свои съюзници, способни да водят сериозни военни действия – Пакистан и Египет. И двамата обаче, твърде бързо им отказаха. Пакистанският парламент гласува против присъединяването на страната към саудитската коалиция, а египтяните не пожелаха да се върнат в Йемен, половин век след първата си интервенция в тази страна, приключила с пълен провал. За тях Йемен е египетският Виетнам, който те нямат никакво желание да повторят. Впрочем, в Кайро не виждаха и никакви сериозни причини за намеса.

След като осъзна, че не може да разчита на тези две държави, разполагащи с мощни армии, Саудитска Арабия реши да заложи на т.нар. "килимни" бомбардировки, както и на хибридните съединения от редовни военни части и наемници, като сред последните се оказаха и мнозина терористи от йеменския филиал на Ал Кайда. Саудитите започнаха да прехвърлят тълпи от судански, сомалийски и нигерийски наемници в Йемен за да ги използват срещу шиитите, на чиято страна пък застана Иран.

В тази игра се включиха и ОАЕ. Под предлог, че "се налага привличането на допълнителни военни ресурси", Абу Даби започна да финансира и въоръжава отрядите на южнойеменските сепаратисти от движението "Ал-Хирак", което от дълги години насам се бори за отделянето на тази част от страната и възстановяване на независимия Южен Йемен, съществувал до 1990. Залогът на ОАЕ беше ясен: мощта и влиянието на сепаратистите на юг са съпоставими с тези на шиитите на север. Освен това, техният сепаратизъм би могъл да се използва за разделянето на Йемен на две части, като южната бъде поставена под контрола на Емирствата. Саудитите първоначално не бяха наясно с тези планове, а когато осъзнаха какво всъщност се случва, вече беше късно.

 

 Планът за нахлуване на саудитските части в Йемен

                        Планът за нахлуване на саудитските части в Йемен

 

Впрочем, подкрепа за саудитската военната кампания обявиха и Съединените щати и Великобритания. Без да се опитат да вникнат в случващото се в Йемен, Вашингтон и Лондон, макар и без особено желание, склониха "да се пуснат по течението" и да подкрепят традиционните си близкоизточни съюзници. Още повече, че целта изглеждаше достатъчно "благородна" - да бъде сдържан "агресивния" Иран. От друга страна, наличието на голям брой терористи от Ал Кайда на територията на Йемен, също оправдаваше началото на кампанията в очите на амерриканците и британците, които разчитаха, че това ще помогне и за спечелване симпатиите на общественото мнение. Освен това, всяка война означава и много пари, особено за големите оръжейни корпорации, които са и основните спонсори на изборните кампании на западните политически лидери. В случая обаче, тази особеност породи малко по-късно доста неприятен политически "бумерангов ефект" за водещите западни държави.

Истината е, че саудитската коалиция, чиито самолети на 19 март 2015 навлязоха във въздущното пространство на Йемен, никога не е съществувала на практика. Това беше един илюзорен алианс, престанал да съществува още в момента, когато делегациите напуснаха залата на преговорите в Ер Рияд, където се споразумяха "да действат заедно против иранците в Йемен".

Многопластовият опосредстван конфликт

На 2 януари 2019, само месец след мирните преговори между воюващите в Йемен страни, провели се в Швеция, на летището в южнойеменския град Аден се появи първата група миротворци, сформирана от Съвета за сигурност на ООН, която - според специалния представител на ООН в Йемен Мартин Грифитс -  трябваше да създаде наблюдателни пунктове по линията, разграничаваща позициите на враждуващите страни и да следи за спазването на режима на прекратяване на огъня. Само две седмици по-късно обаче, шефът на мисията - холандският генерал от резерва Патрик Каммарт, попадна под кръстосан обстрел в пристанищния град Ходейда, а след още една седмица подаде оставки без дори да е започнал разгръщането на поверения му контингент. На свой ред, заменилият го по-предпазлив и очевидно скептично настроен към възможностите на мисията датчанин Микаел Лолесгаард действаше толкова мудно, че парализира процеса на създаване на наблюдателната мисия на ООН за цели няколко месеца.

Провалът на миротворческите усилия на ООН разкри пред света страшната истина, която толкова се опитваше да скрие (вероятно дори от самия себе си) специалният представител на Световната организация Мартин Грифитс, който организира и мирните преговори в Швеция. А тя е, че машината на братоубийствената война в Йемен вече не може да бъде спряна с традиционните средства. С течение на времето, конфликтът породи толкова сложни вътрешни противоречия и събра в себе си толкова гняв, злоба, омраза и отчаяние на милионите местни жители, че приключването му се превърна в практически невъзможна задача, ако преди това не бъдат направени съществени промени в предвоенното статукво. Това се отнася най-вече за политическата система, рухнала през 2011, обновяването на обществено-племенния договор, пратен в небитието заедно с бившия президент Салех, преосмисляне ролята на Йемен в арабската и регионалната политика, ерозирана от дискредитирането на Саудитска Арабия и бума на уж вече забравените сепаратистки настроения.

Днес конфликтът в Йемен, отнел живота на над сто хиляди души (най-вероятно цифрата е много по-голяма), превърнал се в най-голямата хуманитарна катастрофа на планетата, довел до най-ужасния в новата история на човечеството масов глад и до една от най-масовите миграционни вълни през последното столетие, се е превърнал в многопластов проблем, чието изясняване (да не говорим за разрешаването му) изглежда невероятно сложно.

Освен всичко друго, войната в Йемен представлява и своеобразен опосредстван (прокси) конфликт между Саудитска Арабия и Иран, започнал като локална война между древна шиитска секта, обитаваща планинските райони на Южна Арабия, и уахабитските екстремисти от Централен Неджд, който впоследствие се наслои върху социално-икономическите противоречия между Севера и Юга, възраждайки старите вражди и обиди в средите на сунитските йеменски племена (североизточните срещу югозападните). И всичко това на фона на рязкото влошаване на ситуацията в региона, както и на по-глобалния сблъсък между САЩ, Русия и Китай, търсещи в Близкия Изток начин да се справят със собствените си "вътрешни демони".

Истината е, че миналата 2019 се оказа до голяма степен преломна, защото рухнаха всички илюзорни надстройки и завеси, прикриващи истинското състояние на нешата и мотивите на участниците, разкривайки отчайващо грозното лице на реалната глобална политика. И всичко това, благодарение на случващото се в Йемен и с цената на стотиците хиляди местни жители, умрели от глад, разкъсани от артилерийските снаряди и бомбите, погребани под разваланите на собствените си жилища или станали жертва на епидемията от холера.

Имиджът на саудитската армия се срути по най-позорен начин още в първите месеци на конфликта. Десетки саудитски офицери търсехи всеки възможен начин за да избягат от Йемен, нежелайки да участват в безнадеждните битки с планинските племена на "хусите", други пък не виждаха смисъл от постоянните бомбардировки, носещи единствено разруха, вместо стабилността, обещана от управниците в Ер Рияд при старта на интервенцията в Йемен.

Самата саудитско-арабска коалиция на практика вече не съществува. Непосилните разходи за проточилата се война породиха у мнозина силни съмнения относно резултатите от безумната авантюра на младия саудитски престолонаследник. Предприетият в резултат от това опит на Катар да "напусне кораба" доведе през май 2017 до наложената на газовото емирство блокада и провокира тотално разцепление в сунитския блок на монархиите от Персийския залив. Позициите на принц Мохамед бин Салман бяха сериозно ерозирани, а той самият се скара със семейството си. Хвърляйки десетки свои роднини в ареста (впрочем, повечето бяха задържави в луксозните апартаменти на хотел «Ritz-Carlton»), престолонаследникът игнорира всички традиционни правила на обществено поведение, включително табуто върху публичното обсъждане на семейните дела на управляващата династия. В отговор редица от изпадналите в немилост членове на фамилията Ас-Сауд избягаха в чужбина, където получиха политическо убежище и стартираха медийна кампания против принц Мохамед, въобразил си, че е "саудитския Ататюрк".

Приказният, фантастичен мираж на алианса между Саудитите и ОАЕ се стопи в момента, когато шейховете усетиха слабостта и нестабилността на позициите на саудитските управляващи в условията на разразилата се политическа криза. Умело прикриваните противоречие между Абу Даби и Ер Рияд изплуваха на повърхността именно в Йемен, след като групировките на южнойеменските сепаратисти, въоръжени от Емирствата, завзеха по-голямата част от временната столица на страната - Аден и започнаха да диктуват условията си на останалите.

Разочаровани от хода на война и нежелаещи да се окажат в лагера на победените, съюзниците на Саудитите един след друг започнаха да напускат коалицията, търсейки изход от ситуацията. Йордания например, отказа да подкрепи йеменската авантюра на Ер Рияд, което пък провокира неуспешния опит за преврат в тази страна през пролетта на 2019. На свой ред, Емирствата ограничиха военното си присъствие в Южен Йемен и стартираха преговори с Иран. Кувейт, Оман, Катар и Бахрейн се дистанцираха от йеменския конфликт, отказвайки да продължат да бъдат свързвани с тази "безбожна война".

Впрочем, да не забравяме и още нещо изключително важно - краят на илюзиите на Запада по отношение на случващото се в Йемен. Зверското убийство на саудитския опозиционер Джамал Хашоги в консулството на Кралството в Истанбул, отново насочи вниманието на журналисти, анализатори и всевъзможни либерали към йеменския проблем. Към това следва да добавим и мащабната медийна кампания на Катар и Турция против Саудитска Арабия и ОАЕ. Под натиска на обществеността и в навечерието на изборите за Европейски парламент едновременно няколко европейски страни бяха принудени да замразят износа на "чувствителни" военни технологии и въоръжения за държавите от Залива. Гигантските мултимилионни оръжейни сделки със Саудитска Арабия станаха достояние на обществеността в Германия, Холандия, Белгия, Финландия, Великобритания, Италия, Испания и САЩ. И макар че моралът отново не успя да победи парите и властта, всичко това имаше много сериозен ефект.

Оказвайки се в подобна ситуация, управлящите кръгове в Саудитска Арабия започнаха да търсят пътища за излизането си от конфликта. След като се сблъска с недоволството на собствения си баща, отчаянието на военните си командири и протестите на жителите на южните саудитски провинции, постоянно обстрелвани от "хусите", принц Мохамед се опита да разсече възела на конфликта, в резултат от което стартираха и мирните преговори в шведския град Римбу, край Стокхолм. Постигнатите там мирни споразумения (първите за цялата война) бяха резултат от бързо променящите се регионални баланси на силите. Подобно на събитията в Северозападна Сирия, ескалацията на военните действия в околностите на либийската столица Триполи, военният преврат в Судан и влошаването на турско-саудитските отношения, промяната в хода на развитието на войната в Йемен беше неизбежна. Впрочем за това способства и ограничаването на американското присъствие в Близкия Изток, довело до появата на вакуум на влияние, който се опитват да запълнят другите играчи.

Саудитска Арабия, отчаяно търсеща начини да се справи с вътрешните си икономически, фискални и демографски предизвикателства, постепенно започва да осъзнава, че регионалните "малки войни", в чието разпалване Ер Рияд активно участваше, се трансформират в гигантски бумеранг, който всеки момент може да прати в небитието цялата управляваща фамилия, начело с "многообещаващия" престолонаследник.

Истината е, че Йемен е на път да се превърне в гробница на старите саудитски амбиции, ознаменувайки краха на традиционната външна политика, водена от Кралството през последните 80 години и основаваща се на американското покровителство, грубата сила, огромните финансови ресурси и опитите съседните държави да бъдат "държани изкъсо". Намесвайки се в конфликта в Йемен, саудитските елити показаха, че въобще не са се поучили от миналото, като вместо с това се хвърлиха с главата напред да потушават поредния "локален бунт", по същия начин, по който преди сто години османските турци се опитват да задушат в кръв йеменските бунтовници, малко преди самата Османска империя окончателно да остане в историята.

Последното развитие на събитията в Аден, където през август 2019 беше направен поредният опит за държавен преврат от страна на южнойеменските сепаратисти, нагледно демонстрира, че предишният Йемен вече няма как да бъде възстановен. Подкрепяните от ОАЕ сепаратистки движния окончателно се убедиха в необходимостта от откъсването на Южен Йемен и обявяването му за независим, виждайки в това единствената възможност за прекратяване на войната. Противниците им, в лицето на лоялните на правителството сили, прогресивно губят подкрепата на населението, което вижда в тях бездарни марионетки и банкрутирали политици, обречени на поражение.

Най-вероятно, ще се случи именно това. В крайна сметка, правителството на Йемен, начело с Абд Рабу Мансур Хади ще бъде принудено да подаде оставка или ще претърпи поражение от конкурентите си сепаратисти, а в президентският дворец "Маашиха" в Аден, който днес е празен (тъй като президентът Хади живее в Ер Рияд), ще влязат нови хора.

От друга страна, местните "хуси", чиито редици се раздират от противоречия по въпроса за бъдещото развитие на Йемен, доста отслабнаха през последната една година. Гибелта на бившия президент Али Абдула Салех, който беше техен съюзник, а след това се опита да мине на страната на Саудитите, сложи край на алианса им с неговите елитни подразделения на Републиканската гвардия. Синът на Салех - Ахмед Али, не притежава харизмата на баща си, нито таланта му да води преговори. След като не съумя да обедини около себе си йеменските племена, той се оттегли в ОАЕ и оттам защитава интересите на шейховете, срещу неясните обещания да участва по някакъв начин в управлението на следвоенния Йемен.

Междувременно войските на Емирствата окупираха йеменските острови в Аденския залив и вече контролират трафика на петролните танкери покрай крайбрежието на страната към Червено море, паралелно изграждайки военни бази по източните крабрежия на Судан и Сомалия. Тоест, те вече реализираха своя "план минимум" и войната в Йемен престана да интересува Абу Даби, което обяснява и опита на ОАЕ да се дистанцират от конфликта, да изтеглят част от войските си и да започнат диалог с Иран зад гърба на съюзниците си саудити.

Към всичко това следва да добавим и бързо оформящият се на Запад международен консенсус относно необходимостта да бъде прекратена война в Йемен, тъй като случващото се там започва да влияе върху рейтингите на управляващите партии, поставяйки под въпрос политическото бъдеще на редица западни лидери. Прекалено токсичната среда принуждава ЕС да се самоотстрани от тези процеи и да подкрепя всички инициативи, целящи мирното разрешаване на конфликта, дори ако липсват реални предпоставки за това. Единствено малка група едри бизнесмени от оръжейните компании и радикално настроените републиканци в САЩ все още не са склонни да се откажат от провежданата през последните четири години "политика на борба срещу иранското влияние в Йемен".

Заключение

Историята на йеменския конфликт е пример за това, как алчността, амбициите и политическата лудост водят до най-мащабните хуманитарни катастрофи в историята на човечеството и, как глобалните промени ерозират стария ред, под чиито руини се оказват погребани дългогодишните алианси и системи, рушейки привичните за мнозина норми и забрани. Наблюдавайки начина, по който се променя ситуацията в Близкия Изток, не изключвам, че съвсем скоро ще станем свидетели на окончателното разпадане на Йемен, като държава, постепенното заглъхване на конфликта на север и началото на нов етап в противопоставянето - този път за богатите ресурси на Южен Йемен.

Войната в страната няма да бъде прекратена докато не бъдат напълно ликвидирани старите политически надстройки, наследени от колониалните и следвоенните времена. Йеменският конфликт, който е един от най-сложните в света, демонстрира фундаменталните проблеми на региона, чиято същност е, че сегашните му граници вече не са актуални, властовите структури са десакрализирани, старите алианси са забравени, а традиционните идеологеми вече не работят.

Но въпреки продължителния застой в развитието на йеменското общество, свързан с управлението на Али Абдула Салех, не бива да смятаме Йемен за напълно безнадеждна държава. Просто защото неговото уникално географско положение и селскостопанският му потенциал много бързо биха могли да го превърнат в мощна икономическа сила. За целта обаче е необходимо да бъде проявена политическа воля от страна на Ер Рияд, където изглежда все още не са осъзнали, че опитвайки се да реализират безумните си амбиции, Саудитите рискуват буквално всеки момент да хвърлят целия Арабски полуостров в бездната на хаоса.

 

* Авторът, който е роден в Дамаск, е експерт по проблемите на Близкия Изток на UIF

 

 

Поръчай онлайн бр.3 2020