04
Съб, Апр
7 New Articles

„Мултивекторната геополитика” на Беларус: отвъд илюзиите

брой 1 2020
Typography

Преди известно време бившият помощник на американския държавен секретар по европейските и евроазиатските въпроси Уес Мичъл заяви на едно мероприятие на Атлантическия съвет, че „днес националният суверенитет и териториалната цялост на такива гранични държави, като Украйна, Грузия и дори Беларус представляват най-сигурния бастион срещу руския неоимпериализъм”.

На пръв поглед поставянето на Беларус, която заедно с Русия е част от т.нар. Съюзна държава и е член на Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС) и на Евразийския икономически съюз (ЕАИС), в една група с Украйна и Грузия, които се стремят към членство в ЕС и НАТО, изглежда странно. На практика обаче, то илюстрира плановете на „колективния Запад” по отношение на тази бивша съветска република, традиционно смятана за най-близкия съюзник на Москва. Така, в появила се в началото на ноември 2019 статия в "Уолстрийт джърнъл" директно се заявява, че опасявайки се от намерението на Русия да "погълне " Беларус, което ще промени силовия баланс в Европа, западните правителства възнамеряват да подкрепят "авторитарния и своеволен" беларуски президент Александър Лукашенко.

Както е известно, Лукашенко, който заема този пост от 1994 насам (т.е през почти цялото съществуване на независимата беларуска държава), периодично демонстрира стремеж към известна еманципация от Русия, макар че страната му почти напълно зависи от нейните инвестиции и енергоносители, а пък ЕС и САЩ поне доскоро квалифицираха режима в Минск като „последната диктатура в Европа” и съзнателно се стремяха да го изолират. Именно тези опити за „еманципация”, чиято основна цел бе извоюването на нови отстъпки и привилегии от Москва, залегнаха и в основата на официално прокламираната от беларуските управляващи „мултивекторна външна политика”. На Запад дълго време гледаха скептично на тази „стратегия”, но напоследък отношението към нея се промени. 

„Новата роля” на Беларус

През есента на миналата 2019 станахме свидетели на две събития, свързани от една страна с визията на Минск за външната политика на Беларус, а от друга – с ролята, която отреждат на тази страна САЩ и ЕС. Първото беше докладът на американската Фондация „Джеймстаун”, озаглавен „Нарастващото значение на Беларус за балтийския фланг на НАТО”. Второто пък бе провелият се в началото на октомври в беларуската столица т.нар. Международен форум „Мински диалог” – „Европа на ръба на пропастта, поглед от Минск”, в който участваха редица западни и източноевропейски (включително руски) политици, бивши военни и анализатори и чиято амбиция е да се превърне в „площадка за свободен обмен на мнения между Запада и Изтока”.

Автор на споменатия по-горе доклад за „нарастващото значение” на Беларус за НАТО е Глен Хауърд, който през 2000-те активно работеше съвместно с покойния Збигнев Бжежински за дестабилизацията на Кавказкия регион. Впрочем, Хауард беще активен участник и в „Минския диалог”. В доклада си за Фондация „Джеймстаун” той подробно анализира „мисията на Беларус” и действията на НАТО с цел „да се помогне на тази малка държава да се превърне в преграда срещу руския неоимпериализъм”. Според, Хауърд, сред положителните действия на беларуския президент Александър Лукашенко в тази посока са: отказът да приеме Крим за част от Русия; нежеланието да признае независимостта на Абхазия и Южна Осетия; „косвената подкрепа” за украинското членство в НАТО (в тази връзка се цитира изказването на Лукашенко от юни 2018, че би предпочел „Украйна да се присъедини към пакта, вместо да бъде обсебена от национализми и да се превърне в бандитска държава”); несъгласието да бъде създадена руска военна база в Беларус (в резултат от което, според автора, „само за една нощ Беларус се оказа в центъра на вниманието като стратегически важна буферна държава между НАТО и Русия”); стъпките за ограничаване мащабите на съвместните с руснаците военни учения „Запад 2017”; отклоняването на руските предложения за създаване на авиационна база в Беларус; стремежът да се дистанцира от Москва и да укрепва икономическите връзки с ЕС; разработването, съвместно с Китай, на многоцелевата ракетна система „Полонез” и доставката на такива системи на Азербайджан; приемането на нова военна доктрина, „неявно насочена към сдържане на руската хибридна война”; подобряване на отношенията с Латвия, Естония, и Полша и възможността за сътрудничество с тях и във военната сфера; ограничаване на сътрудничеството с Русия в сферата на противовъздушната отбрана; значителното подобряване на беларуско-американските отношения; отмяната на визовия режим за 80 страни, включително за САЩ; тесните връзки с Украйна и доставките на критично важния за тази страна петрол, който Беларус купува от Русия.

В доклада на Фондация "Джеймстаун" се твърди, че "отказвайки да допусне присъствие на руски сухопътни войски, Беларус на практика укрепва сигурността на Полша и Литва и позволява на НАТО да защити адекватно т.нар. Сувалкски коридор, т.е. осигурява на пакта по-голяма стратегическа дълбочина по неговата периферия. Тоест, Беларус на практика обслужва целите на НАТО, дори и без да е негов член. В тази връзка ще напомня, че на едно провело се наскоро мероприятие на Атлантическия съвет във Вашингтон, зам. външният министър на тази страна Олег Кравченко заяви, че Минск иска да поддържа приятелски отношения с всички, включително с НАТО". Впрочем, в доклада си, Хауърд отива още по-далеч, отправяйки например критики срещу Литва, която заради нападките си срещу беларуската АЕЦ Островец ограничава взаимодействието между Минск и НАТО и "препятства всяка възможност Беларус да развие, макар и скромни, отношения със Северноатлантическия алианс", както и срещу онези западни политици, които "прекалено опростяват нещата", възприемайки Беларус като твърд съюзник на Русия.

Показателно е, че Фондация „Джеймстаун” беше представена на „Минския диалог” именно от автора на тезата за  „нарастващото значение” на Беларус за НАТО Глен Хауърд. Впрочем, във форума се включи и бившият командващ на сухопътните сили на САЩ в Европа генерал Бен Ходжис, който представляваше американския Център за анализ на европейската политика (CEPA). Сред основните тези в изказването му бе, че „Беларус не бива да очаква нищо добро от идеята за Съюзна държава с Русия”.

На свой ред бившият зам. генерален секретар на НАТО, а днес старши научен сътрудник в Атлантическия съвет Александър Вершбоу заяви на форума, че: "САЩ са заинтересовани Беларус да съхрани независимостта си от Русия и своя суверенитет, както и да може свободно да взема решения. Тоест, не бива да пречим на сближаването на Беларус със САЩ, ЕС и НАТО, въпреки съхраняването на добрите и отношения с Москва. За целта САЩ планират да провеждат повече консултации с Минск по въпросите на регионалната сигурност, за да убедят Беларус да започне да играе по-независима роля в опитите за постигане на решение на кризата в Източна Украйна, включително като оказва необходимото влияние върху президента Путин".

Друг от участниците в "Минския диалог" - професорът от Университета Фортунато в италианския град Беневенто Франческо Джубили посочва :"Не вярвам, че в обозрима перспектива, Беларус може да стане член на ЕС, но няма съмнение, че Съюзът ще продължи да разширява границите си и затова търси нови партньори в Източна Европа, а евентуалното присъединяване на Беларус би имало символично значение, заради тесните връзки между тази страна и Русия".

Старшият анализатор на американската агенция Stratfor Евгени Чаусовски твърди, че основната цел на политиката на САЩ по отношение на Беларус е да се гарантира, че занапред тази страна ще си сътрудничи тясно със Запада. Според него: "Американците са наясно, че в момента Беларус осъществява активно партньорство с Русия в редица сфери, като започнем с икономическата и свършим с военната. В този смисъл, най-голямото постижение на САЩ би било да гарантират, че тази страна ще се придържа към по-неутрална позиция по такива въпроси, като увеличаването на военната мощ и икономическата интеграция. Тоест, Вашингтон би искал да види една колкото се може по-слабо интегрирана с Русия Беларус, която да е склонна да си взаимодейства по-тясно с ЕС и САЩ. Най-голямото препятствие пред постигането на тази цел са сегашните изключително тесни отношения между Минск и Мисква. Реалността е, че в този регион се води своеобразна игра с нулева сума, което смятам и за най-голямата пречка на стратегическо равнище".

Председателят на консултативния комитет по стратегията и политиката за сигурност на Научната комисия на австрийските Въоръжени сили Хайнц Гертнер пък смята, че "Беларус трябва да укрепва независимостта си със собствени сили. Тя следва да се ориентира към политика на ситуационен неутралитет, което означава да е независима едновременно и от Изтока, и от Запада. Тоест, Беларус никога няма да стане член на НАТО или дори на ЕС, но може да постигне известен суверенитет, ако стане неутрална. Това означава, че поне засега страната може да остане член на ОДКС, макар че това не е напълно съвместимо с неутралния статут, но във всички останали сфери, тя може да стане по-независима, включително и във външнополитически план”.

От всичко това следва, че в момента основната цел на САЩ и НАТО в тяхната политика по отношение на Беларус, вече не е "прокарването на демокрацията" в тази страна, а превръщането и в буферна "неприсъединила се" държава, чието ръководство е заинтересовано от сътрудничеството с пакта и, макар че поддържа тесни връзки с Русия, не е склонно да ги развива и във военната сфера - нито в рамките на Съюзната държава, нито на ОДКС. Показателно в тази връзка е, че в доклада на Фондация "Джеймстаун" беларуският президент Лукашенко вече не се характеризира като "последния диктатор в Европа", а бива определян като "беларуския Тито": "Въпреки авторитарното си управление, Лукашенко все по-често действа като беларуски аналог на някогашния югославски лидер Йосип Броз Тито, решен да отправи предизвикателство към Путин по същия начин, по който навремето Тито се противопоставя на Сталин, и да защити суверенитета и независимостта на страната си, подобно на бившия югославски лидер".

Всичко казано дотук показва, че - поне от страна на западните участници в "Минския диалог", форумът беше замислен най-вече като инструмент за прикрита изолация на Русия в нейната т.нар. "близка чужбина" и, в същото време, за ускоряване на политическото и икономическо сближаване между Беларус и Запада и най-вече с НАТО и ЕС. Сред доказателствата за това е и поредният доклад на Фондация "Джеймстаун", озаглавен "Западът и Беларус - новото взаимно откриване", представен в края на ноември 2019 на специална конференция във Вашингтон.

Развитието на отношенията между Беларус и ЕС

Отношенията между Беларус и ЕС се развиват от 1995 насам, когато Минск и Брюксел подписаха Споразумение за партньорство и сътрудничество. Впрочем, то все още не е ратифицирано от всички страни членки на Съюза. В момента, взаимодействието между страните на постоянна основа се осъществява предимно в рамките на т.нар. Източно партньорство, като допълнителен фактор за взаимодействието се оказаха преговорите в Минск за разрешаване на украинската криза. Както е известно, освен Беларус, в инициативата „Източно партньорство” участват също Украйна, Молдова, Грузия, Армения и Азербайджан, а целта и е да стимулира сближаването на тези страни с ЕС. За десетгодишното си съществуване обаче, „Източно партньорство” така и не може да се похвали с някакво реално постижение. В същото време, именно Беларус демонстрира най-скептично отношение към тази инициатива, илюстрация за което беше и отсъствието на президента Лукашенко при честването на юбилея на „Източно партньорство” през май 2019 (вместо него там се появи външният министър Макей), докато останалите страни членки бяха представени на най-високо равнище. 

Впрочем, съдейки по някои изявленията на беларуския лидер, ЕС разглежда и допълнителни варианти за сътрудничество. В тази връзка, се споменава дори за някакъв таен доклад на Съюза, в който уж се анализира възможността за евроинтеграцията на Беларус. При това обаче, самият Лукашенко подчертава, че подобна идея никога не е била поставяна и разглеждана от беларуската страна и дори се възприема с известна доза ирония от Минск - най-вече, защото никой в ЕС не проявяв интерес към търговията с Беларус. В същото време, беларуският президент оценява икономическите връзки на страната му с Русия като най-важните за нея и необходими за устойчивото развитие и на двете държави. Стокооборотът между тях стабилно нараства, а руският пазар остава приоритетен за Беларус. Показателно е, че според Лукашенко: "Русия е и нашата Русия. Тя е нещо повече от просто страна, особено за Беларус. Това е идеология, от която няма как да се откажа". Освен това, той ясно декларира, че участието на страната му в ЕАИС е основния вектор на беларуската (гео)политика, въпреки всички проблеми, възникващи в хода на преговорите с руснаците. Ето защо, руският фактор ще продължи да доминира и в отношенията между Беларус и ЕС.

Тук е мястото да напомня, че по данни на Белстат, през първите осем месеца на 2019 обемът на търговията на Беларус с държавите от ЕС е намалял с 10%, достигайки 10,5 млрд. долара. Какви са причините и, което е по-важното, какви са перспективите пред сътрудничеството между Минск и Брюксел?. Според повечето експерти, основната причина за спада на търговията е фактът, че беларуските стоки много трудно могат да пробият на пазара на ЕС заради съществуващите там немитнически бариери. Налице са множество ограничения, целящи да защитят европейския производител, затова всички опити на Беларус да осъществява дъмпингов износ са обречени бързо да бъдат парирани от ЕС. Истината е, че въпросният спад с 10% е пряка последица именно от опита на Минск да активизира търговията си по "европейското направление". Тоест, този опит се оказа напълно контрапродуктивен. Ако в Минск действително са смятали, че могат да се освободят от прекалената си икономическа зависимост от Москва, разширявайки търговските си отношения с ЕС, вече би трябвало да са наясно, че всъщност Беларус се намира в изключително неблагоприятна позиция спрямо Съюза, тъй като не разполага с какъвто и да било инструментаруим за икономическо взаимодействие с него. И, ако ЕС е решил да защити собствените си производители от "беларуския дъмпинг", ограничавайки вноса си от тази страна, Минск не е в състояние да му попречи по никакъв начин.

Какво очакват в Брюксел от Минск

Сътрудничеството между ЕС и Беларус се усложнява и от неподготвеността на Брюксел да гради равноправно партньорство с държавите от постсъветското пространство. Истината е, че Съюзът се придържа към догматично и предварително формулирана позиция по отношение на Беларус, като я коригира само частично, във връзка с появата на някои нови обстоятелства, с цел да демонстрира заинтересоваността си от едно или друго развитие на събитията.

От ключово значение е, че в рамките на взаимодействието си с Минск, Брюксел поставя в основата на диалога не някакви икономически програми, а по-скоро чисто хуманитарни проекти, касаещи човешките права, проблемите на младите хора, образованието и т.н. Брюкселските "еврократи" традиционно критикуват беларуското ръководство за твърдите му действия против опозицията, като дори му налагат санкции във връзка с това, но в същото време декларират готовност да съдействат за "демократизацията" на Беларус, използвайки за целта своя инструментариум за подкрепа на гражданското общество.

Така например, ЕС подкрепи формирането на диалог между Съюза и Беларус по въпросите на гражданските права, като в тази връзка премахна повечето ограничения, наложени на страната и предложи на властите в Минск пакет от икономически и други мерки за укрепване на сътрудничеството (взаимодействие с международните финансови институции, активизиране на подготовката на страната за членство в Световната търговска организация или премахване на квотите за износа на текстилни стоки). Нещо повече, Брюксел директно изисква от Минск да спазва човешите права и универсални свободи, определайки ги като фундаментален фактор при формулирането на политиката на ЕС спрямо Беларус.

Нещата обаче се промениха след 2014 и събитията, свързани с украинската криза, когато Брюксел започна да разглежда Минск като възможен стабилен партньор в постсъветското пространство. В тази връзка, диалогът между тях значително се активизира. Ключови инструменти за влиянието на ЕС върху Беларус си остават преговорите за опростяване на визовия режим и партньорството в сферата на мобилността. Една от важните институции, работещи за "демократизация и подобряване на ситуацията в сферата на човешките права" е създадената през 2016 Координационна група ЕС-Беларус, която регулира взаимоотнвошенията между двамата играчи. На срещите на групата, последната от които се проведе през април 2019, постоянно се обсъжда въпросът за забраната на смъртното наказание, недопускане на репресии от страна на властите, свободата на събранията и медиите и т.н. Тук е мястото да напомня и, че ОССЕ отново отказа да признае резултатите от поредните парламентарни избори в Беларус, провели си през есента на 2019, този път, защото опозицията не успя да спечели нито едно депутатско място.

Впрочем, както вече споменах, ЕС разполага и с финансови инструменти за влияние в лицето на програмите за икономическо сътрудничество в рамките на инициативата Източно партньорство. Освен това съществуват конкретни програми за оказване на икономическа помощ, например програмата за съдействие за развитието на частния сектор. Два пъти годишно се осъществява и диалог между страните по въпросите на търговията и митническата политика.

Може би единственото сериозно изискване на ЕС към Беларус, което касае икономиката, е свързано с ядрената сигурност, тъй като беларуската АЕЦ в Островец, се изгражда в непосредствена близост до границите на Съюза (т.е. на Литва). По този въпрос Брюксел призовава Минск да си сътрудничи с международните институции. Тоест, поне досега, за ЕС беше по-важно да настоява за инкорпорацията на техническите регламенти на Съюза, както и за спазването на човешките права в Беларус.

Какво очаква Беларус от ЕС

На свой ред, Беларус периодично настоява за отмяната на всички наложени от ЕС ограничения и за установяване на равноправни партньорски отношения, диалог и реализация на голям брой програми, които при това да не са свързани само с хуманитарната сфера. Минск призовава Брюксел да уважава интереситесите и суверенитета на Беларус и да се съобразява с външнополитическата стратегия на страната. Не по-малко важно е признаването на процеса на интеграция между Беларус и Русия в рамките на Съюзната държава. Нещо повече, беларуският президент Лукашенко, както и руският му колега Путин, акцентира върху необходимостта от сближаване между ЕС и ЕАИС.

Като цяло, в Минск разглеждат сътрудничеството с ЕС като необходимо (Съюзът е втория най-голям търговски партньор на страната), като акцентират особено върху вмаимодействието с неговите членове от Балтийския регион.

Тоест, в Беларус биха искали взаимодействието с ЕС да се гради на прагматична и предимно икономическа основа, а не да се ограничава само с хумантираните въпроси. В същото време, Минск не разглежда Съюза като реална алтернатива на икономическите връзки с Русия и държавите от ЕАИС. От друга страна, самият ЕС не изглежда склонен да преразгледа своя неконструктивен и непрагматичен подход към Беларус и очевидно ще продължи да акцентира върху защитата на човешките права в тази страна, както и в постсъветското пространство, като цяло. В случая икономическите програми са по-скоро спомагателен инструмент, използван за пренасочване развитието на страната в предлаганото от Брюксел направление.

Полските амбиции

В публикувана още през 2011 статия на днешния "силен човек в Полша" Ярослав Качински се подчертава, че: „Всяка голяма държава член на Европейския съюз, каквато е и Полша, има или се стреми да разполага със свое пространство на особено тясно сътрудничество. За нас такава естествена зона са страните, разположени на изток и североизток от Полша, включително държавите, възникнали върху руините на СССР".

Всъщност за Варшава е важно новите независими държави, появили се в Евразия след 1991, и в обозримо бъдеще да си останат просто "останки от СССР", защото само така Полша ще има шанс да си извоюва "собствено пространство" в тази част на постсъветския свят. Ето защо, въпреки препоръките на експертите от Фондация "Джеймстаун", беларуският президент Лукашенко вече да не бъде наричан "последния диктатор в Европа", поляците са последните, които биха се съобразили с нея. Впрочем, към сходни позиции се придържат и постсъветските балтийски републики (и особено Литва, която е в открит конфликт с Беларус заради изграждането на нейната АЕЦ Островец).

Истината е, че Полша подготвя собствен вариант "за промяна на ориентацията и съдбата" на Беларус. Неслучайно през последните три години всички посещения на полски политици в тази страна (които между другото стават все по-чести) се осъществяват по една и съща схема - те първо се появяват в Минск, а след това се насочват към западните райони, където е концентрирано полското малцинство в Беларус. Паралелно с това Варшава подкрепя всячески дейността на Съюза на поляците в Беларус. Тук е мястото да напомня, че по време на осъщественото през октомври 2019 преброяване на населението в тази страна, регистрираната във Вроцлав фондация Kresy Wschodnie (полското наименования на западните райони на Украйна и Беларус, които през 1918-1939 са били част от Полша), стартира мащабна кампания под надслов "Помни кой си", чиято цел беше колкото се може повече беларуски граждани да се регистрират като поляци и да посочат полския за майчин език. Тоест, Западна Беларус (и най вече районът на Гродно) очевидно се разглежда от Варшава като част от бъдещото полско пространство на "особено тясно сътрудничество".

"Мултивекторната" геополитика на Беларус и проблемите на интеграцията с Русия

Според мнозина експерти, очертаващият се напоследък акцент върху "мултивекторния" характер на беларуската външна политика се дължи най-вече на недоволството на Минск от съкращаването на безвъзмездно отпусканите му от Москва дотации. Последното поражда необходимостта въпросните средства да бъдат компенсирани по някакъв начин извън рамките на беларуско-руските отношения. Както е известно, за основния "архитект на мулкивекторната политика на Беларус" се смята външният министър на страната Владимир Макей, заемащ този пост от 2012 насам. При това, докато в началото тя се реализираше най-вече чрез укрепване на отношенията с Китай (изграждането на голям логистичен хъб в беларуско-китайския индустриален парк "Великий камен" и т.н.), напоследък акцентът се поставя върху укрепване на отношенията с ЕС и дори със САЩ, въпреки че доскоро и Брюксел и Вашингтон демонстрираха откровено негативно отношение към беларуския режим. Както се вижда от казаното по-горе обаче, напоследък това отношение се променя.

Ролята на Минск в стратегията на Запада за "сдържането на Москва" беше формулирана съвсем ясно от бившия командващ на сухопътните сили на САЩ в Европа генерал Бен Ходжис, който в едно интервю, дадено непосредствено преди началото на "Минския диалог", казва следното: "През последната година в Беларус се появиха редица високопоставени американски чиновници. През 2018 например, сред тях беше помощникът на държавния секретар Уес Мичъл, а през 2019 вече бившият съветник на президента по националната сигурност Джон Болтън. Това е много позитивен сигнал, защото по този начин САЩ признават, колко важно е да работят с Беларус, като суверенна и независима държава, тъй като оценяваме стратегическото значение на нейното местоположение. Става дума за отказ от досегашните усилия за изолацията на Беларус и от неудачната квалификация на нейния президент като "последния диктатор в Европа". На първо място, защото това не е вярно, а на второ - което е и по-важното - подобна политика не ни помага да постигнем подобряване на стратегическата ситуация в региона".

Според редица експерти, разликата между студената война и сегашната ситуация в отношенията между Запада и Русия и, че тогава участниците в конфронтацията в крайна сметка съумяха да се споразумеят относно определен набор от правила за взаимодействие, докато в момента такива правила липсват. Нито пък се очертава постигането в обозримо бъдеще на всеобхватно споразумение от типа на "Хелзинки 2". Истината е, че днес правилата, на които се основаваха международните отношения, до голяма степен вече не действат, като това се отнася и до разпадането на системата за контрол на въоръженията, която както изглежда вече не е необходима на САЩ и НАТО. Неслучайно в изказването си на форума в Минск бившият зам. генерален секретар на пакта Александър Вершбоу посочи, че "не са ни необходими нови институции и договори", т.е. че провеждайки своята политика Вашингтон не желае да се съобразява с каквито и да било ограничения.

В момента Източна Европа е на път да се превърне в кризисна зона. В последно време все повече официални представители на САЩ заявяват, че беларуският суверенитет (заедно с този на Грузия и Украйна) представлява своеобразен "бастион срещу руския империализъм". Подобни изявления, както и опитите Беларус да бъде разглеждана дори не толкова като "нова Югославия", колкото като "втора Украйна", няма как да не провокират ответната реакция на Москва. Да не говорим, че създават сериозни рискове от гледна точка на регионалната сигурност.

В тази връзка си струва да обърна повече внимание на руско-беларуските преговори за интеграция в рамките на Договора за Съюзната държава. Всъщност, какво представлява т.нар. "задълбочаване на интеграцията"?

Очевидно беларуската страна засега не е готова за приемането на единна валута с Русия, но двете страни планират общ данъчен кодекс. В случчая, от ключово значение за Минск е компенсацията, която би получил, ако кодексът стане факт.На свой ред, Москва не е против преговорите по този въпрос, но тъй като той касае данъчната политика, в момента просто липсват правни механизми за това. Тоест, необходимо е системата да стане прозрачна и да получи правно оформление. Което пък изисква сериозни преговори, т.е. време. Според редица експерти, ако двете стране не постигнат конкретни резултати в хода на преговорите, не бива да се изключва,че руснаците могат да се откажат от подписването на интеграционни пътни карти с Беларус.

В крайна сметка обаче, двете страни най-вероятно ще съумеят да създадат прозрачен юридически модел за взаимодействие, основан на общи стандарти, или пък ще се ориентират към по-самостоятелна отношения на партньорство в рамките на ЕАИС, т.е. без създаването на отделен формат на Съюзна държава и свързаната с това икономическа подкрепа.

Факт е, че Беларус винаги е търсила възможности във всички посоки - на Запад, Изток и Юг - но го е правила, опирайки се на подкрепата на Русия. Това се случва и в момента, макар да е възможно тази руска подкрепа да намалее с течение на времето и отношенията да станат по-самостоятелни. При всички случаи обаче, опитите за външна намеса в този процес, който касае единствено Минск и Москва, няма как да не провокират адекватен отговор, особено от руска страна. Що се отнася до проблемите на сигурността, следва да отбележа, че напоследът фокусът на внимание на руската дипломация все повече се измества към Азия. В същото време, регионът на Източна Европа постепенно се оказва в периферията на вниманито на световните сили. От друга страна, именно това намаляване на вниманието към региона и размиването на "червените линии" в него генерира сериозни заплахи за сигурността му.

Като цяло, ситуацията изглежда ясна. НАТО възнамерява да защитава Прибалтика и Полща. На свой ред, Русия ще защитава Беларус и Калининградския анклав. Ясно е също, че Беларус няма как да остане встрани, ако Русия бъде вкарана в конфликт със Запада. Друг въпрос е, какво ще стане, ако се реализират по-вероятните сценарии - например активизиране на подривната активност в политическата сфера, икономически войни или информационни провокации? Впрочем, вече са налице опити за провокирането на такива ситуации и постепенната им еволюция до откровена конфронтация. Сред тях са и споменатите по-горе американски призиви "да бъде защитен суверенитетът на Беларус". От друга страна, в аналитичните среди и медиите периодично се актуализира темата за евентуална руска инвазия, през територията на Беларус, в Прибалтика или Украйна. Налице са също откровено провокативни опити за привличане на отделни членове на ОДКС към обсъждане на проблемите на регионалната сигурност с участието на държави членки на НАТО, но без Русия. Всъщност, истината е, че това влошава положението най-вече на въпросните членове на ОДКС, които рискуват да бъдат използвани за конюнктурните интереси на Запада (и най-вече на САЩ), ерозирайки доверието между тях и Москва.

При всички случаи, Русия е заинтересована да поддържа прагматични и предсказуеми отношения със съседите си, включително с най-близката и Беларус. Дали тези отношение ще имат специален, т.е. привилегирован характер, или пък ще си останат стандартни, т.е. без да включват някакви специални преференции, зависи единствено от това, дали Минск и Москва ще съумеят да задълбочат интеграцията си.

Разбира се, ако Беларус наистина иска да гради отношенията си с Русия, въз основа на принципите на "пълната самостоятелност и мултивекторната външна политика", тя е в правото си да го направи. В тази връзка ще напомня, че договорът за Съюзната държава беше подписан от Москва и Минск още през 90-те години на миналия век, когато Русия преживяваше един от най-трудните периоди в историята си. Тоест, ако този договор трябваше да бъде сключен днес, той щеше да е доста по-различен. Руснаците са наясно, че договорът е изгоден най-вече за беларуската страна, но въпреки това са готови да продължат преговорите за практическата му реализация. Ясно е обаче, че Съюзната държава едва ли е съвместима с евентуален неутралитет на Беларус, за какъвто се говори напоследък от някои експерти и за какъвто се опитват да лобират САЩ и НАТО.

В речта си на ХVІ годишна среща на дискусионния клуб "Валдай", провела се в Сочи през октомври 2019, руският президент Путин посочи, че: "наистина уважителни и прагматични, т.е. предсказуеми и стабилни отношения, мога да се традят именно между самостоятелните и суверенни държави". Русия следва тези приоритети и в отношенията си със своите партньори в Беларус и в Източна Европа, като цяло. Тоест, колкото по-реалистично се оценява ситуацията в Източна Европа, толкова по-сигурен ще бъде и регионът. Винаги е по-добре, червените линии да се очертават в хода на преговорите, отколкото да бъдат уточнявани по метода на "пробите и грешките".

Кредитната зависимост на беларуската иконимика

След обявяването на независимостта си в последните дни на 1991, Беларус дълги години на практика не използваше външно финансиране, разчитайки на преки и косвени руски източници на субсидии за своята икономика. В началото на 2000-та брутният външен дълг на страната беше едва 2,1 млрд. долара, като през следващите години той нарастваше главно за сметка на търговските задължения на икономическите субекти. След това обаче, ситуацията радикално се промени и от 2006 насам не само банките и предприятията, но и самата държава започна активно да взема заеми от чужбина. Това позволи на Беларус да демонстрира през следващите няколко години доста сериозни темпове на икономически растеж, продължил до момента, когато дойде време да се връщат натрупаните преди това дългове. Първите сериозни проблеми пред Минск възникнаха още през 2014-2015, когато на фона на спада на БВП страната трябваше да започне да плаща на външните си кредитори без да разполага с необходимите за целта средства.

При това, според официалната статистика, основните задължения на Беларус винаги са били към Русия, макар че Москва непрекъснато правеше отстъпки на беларуските си партньори - или "забравяйки" за дълговете или пък като ги рефинансираше (по някои данни, само през 2018 руското "безвъзмездно финансиране" на Беларус е било на стойност 6 млрд. долара). Събитията в края на 2018, когато Русия реши да обвърже въпроса за по-нататъшното субсидиране на беларуската икономика с процеса на интеграция в рамките на Съюзната държава, накараха управляващите в Минск спешно да търсят други източници на финансиране, обявявайки исканията на Москва за "политически мотивирани". През цялата минала 2019 Беларус се опитваше да намери подходящ подход към Москва, но след като така и не съумя да го направи, заяви, че вече не се нуждае от руските "политически обусловени кредити". Така, в края на октомври 2019 беларуският финансов министър Максим Ермолович обяви, че страната му вече не разчита на руския държавен кредит от 600 млн. долара, преговорите за който стартираха още през 2018. Само няколко дни по-рано руският му колега Антон Силуанов, съобщи, че Москва все още не е взела окончателно решение за отпускането на заема, като всичко ще зависи от напредъка на интеграционния процес между двете държави. Именно тази руска позиция провокира острата реакция на Минск, който беше принуден спешно да търси други източници на външно финансиране - най-вече в Китай, както и сред някои международни структури.

В крайна сметка, Беларус подписа рамково споразумение с китайската Банка за развитие и актуализира плановете си да пусне на вътрешния пазар държавни ценни книжа, номинирани в чужда валута. През юни 2019 стана ясно, че властите в Минск планират да получат до края на годината над 500 млн. долара от Китай, което заедно с другите кредити, включително последния транш от кредита, отпуснат от Евразийския фонд за стабилизация и развитие (ЕФСР), трябваше да покрие "дупките" в бюджета на страната. Оказа се обаче, че Беларус така и не е съумяла да привлече по-голямата част от планираните за 2019 1,3 млрд. долара от външни заеми. Така, в края на октомври стана ясно, е страната няма да получи финалния транш от ЕФСР на стойност 200 млн . долара, тъй като е изпуснала сроковете за това. Според повечето коментатори, след като беларуската страна многократно декларираше, че по никакъв начин не зависи от руските заеми и винаги може да намери алтернативен източник на средства, Москва, която контролира ЕФСР, очевидно е решила да не се меси в "независимата и мултивекторна" политика на официален Минск по отношение на търсенето на нови източници на финансиране. В края на октомври 2019 говорителят на Кремъл Дмитрий Песков посочи, че Беларус "има суверенното право да преговаря" за чуждестранни заеми, включително и с Китай, на който очевидно много разчитат в Минск.

Тук е мястото да напомня, че сътрудничеството между Минск и Пекин във финансовата сфера датира отдавна. Така, още през периода 2003-2009 обемът на китайските инвестиции в беларуската икономика достигна 222 млн. долара. По-късно правителството на Китай и редица китайски банки предоставиха на Беларус кредитна линия за 15 млрд. долара, а освен това и предоставиха междудържавен кредит от 1 млрд. Наистина, заради поставените от китайците условия (според които парите се отпускат само за проекти с участие на китайски компании и оборудване), Минск получи едва 1/3 от тези средства. Останалите проекти останаха само на хартия, макар че официално и двете страни твърдят, че сътрудничеството помежду им се развива с бурни темпове.

Впрочем, истината е, че в Беларус винаги са се отнасяли с известни опасения към китайските инвестиции и заеми, особено предвид продължаващата глобална финансова експанзия на Пекин. Както е известно, през последните години Китай рязко увеличи отпускането на кредити за развиващите се държави и тези с "икономика в преход". При това обаче, около половината от тези заеми или се пазят в тайна, или се предоставят от афилираните банки непряко. По последни данни, Беларус вече е сред трийсетте най-големи длъжници на Китай, като официалният и дълг е достигнал 13% от нейния БВП. В цялото постсътеветско пространство по-лоша в това отношение е само ситуацията в Киргизстан, Таджикистан и Туркменистан. Само за първите 9 месеца на 2019, Беларус е изплатила на китайските банки 414,4 млн. долара, което е втората най-голяма сума след плащанията по дълговете към Русия (533,3 млн. долара).

Въпреки че Беларус не е някоя африканска държава, принудена да плаща дълговете си към Пекин, продавайки му националните си богатства, в Минск са наясно, че по-нататъшният ръст на финансовата зависимост на страната от Китай може да има много сериозни последици. Според анализаторите, в момента Беларус е интересна за китайското ръководство най-вече като като поредния хъб в рамките на глобалната му стратегия "Един пояс, един път". Това обаче не означава, че Пекин ще опрости дълговете на беларуските управляващи или пък, че ще реши да ги рефинансира, както многократно досега е правела Москва. Тоест, ако продължи и занапред да залага на китайските заеми за да демонстрира възможностите на "мултивекторната" си геополитика, Беларус значително ще увеличи риска да загуби чуждестранните си активи и своя статут на кредитоспособна държава. С течение на времето политиката на увеличаване на зазълженията си към Китай може да вкара страната в нова зависимост, вече не от Москва, а от Пекин.

В същото време, не бива да забравяме, че квалифицирайки руските кредити като "политически", Минск продължава да търси точно такива кредитни ресурси и на Запад. В случая става дума за Световната банка (СБ) и Европейската банка за възстановяване и развитие (ЕБВР), както и за новата програма на Международния валутен фонд (МВФ). При това, ако сътрудничеството на Беларус с ЕБВР се развива общо взето нормално, като през 2019 обемът на инвестициите достигна 360 млн. евро, ситуацията с МВФ и СБ е доста по-сложна. През последните години страните така и не съумяха да стигнат до разбирателство относно стратегията за развитие на отношенията, а Минск продължава да не е готов да приеме предлаганата от двете институции трансформация на своята социално-икономическа система. Нещо повече, и според беларуските власти, и според повечето анализатори, сегашните изисквания на МВФ и СБ съдържат ясно изразен политически елемент, тъй като целят в перспектива да променят не само икономическата, но и политическата структура на държавата. При това официално се твърди, че Минск може да склони на отстъпки, но само ако получи достатъчно средства за осъществяването на исканите реформи. Според беларуския финансов министър Ермолович, "ключовият въпрос е, дали тези средства са ни необходими при условията, които ни предлага МВФ".

Тоест, сегашната двойнствена позиция на Минск, който публично се отказва от руските заеми, но на практика търси всяка възможност да получи средства отвън, само потвърждава мнението на експертите, че в момента ситуацията в беларуската икономика е изключително сложна и след като властите не съумяват да постигнат никакви допълнителни финансови "вливания" от Русия, са готови да поема сериозен риск. При това липсват каквито и да било признаци, че рискът от сътрудничеството с международните финансови институци и Китай ще се окаже оправдан в дългосрочна перспектива. Евентуалните заеми от тях биха могли да запълнят дупките в бюджета в навечерието на президентските избори през 2020, но сегашното беларуско ръководство изглежда не се замисля, какво ще се случи след това. Тоест, би могло да се прогнозира, че кредитната зависимост, в която изпадна Беларус още преди повече от десет години, няма как да бъде преодоляна в обозримо бъдеще. Нещо повече, ако продължи да следва мултивекторната си и "напълно независима" политика и с лека ръка да се отказва от предлаганите и от Русия привилегировани условия за финансиране, страната със сигурност ще продължи да трупа задължения, които ще се стоварят като изключително тежко бреме върху управляващите след края на "ерата Лукашенко".

Аритметиката на интеграцията: руските инвестиции в Беларус

Впрочем, тук е мястото да припомня, че както в търговската, така и в инвестиционната сфера, Русия си остава най-големия партньор на Беларус, значително изпреварвайки европейските и азиатски играчи. Тя е най-големият инвеститор в беларуската икономика. В периода от 2001 до 2018 руските компании са инвестирали в тази страна почти 12 млрд. долара. Макар че през последните години делът на Русия в общия обем на чуждестранните инвестиции в Беларус леко намаля, тя си остава най-големия чуждестранен инвеститор. По данни на беларуската статистика (Белстат), през 2018 делът на руските преки инвестиции (4,2 млрд. долара) е бил 38,3%. Това се потвърждава и от данните на руската Централна банка, според коят обаче, цифрата е 4,5 млрд. долара. От тях 4 млрд. са преки, а 432 млн. долара са портфейлни инвестиции. За сравнение, по данни на Белстат, на второ място след Русия е Великобритания с 25,7%, докато делът на останалите партньори на Минск е значително по-скромен - така делът на Кипър е 7,8%, на Полша - 4,1%, на Украйна - 3,7%, на Германия - 3,4%, а на Китай - 3,1%.

Показателно е, че по-голямата част от руските преки инвестиции - 3,5 млрд. долара (88%), представлява дял от капитала на съвместните или изцяло руски производство на територията на Беларус, а останалите са дългови инструменти. В платежния баланс на Съюзната държава, руските инвестиции в беларуската икономика се разпределят по следния начин: през 2018 инвестициите, свързани с изграждането и функционирането на газопровода "Ямал-Европа", са били 566,5 млн. долара, инвестициите в други предприятия от нефинансовия сектор - 126,3 млн, реинвестираните приходи - 414,4 млн. и други капитали - 9,8 млн. долара. Смята се, че в момента в Беларус работят над две хиляди компании с руски капитал, както и над 1300 съвместни предприятия.

В същото време, по данни на Центъра за интеграционни изследвания на Евразийската банка за развитие (ЕАБР), официалната руска статистика не отразява реалните обеми на руските инвестиции в Беларус. Анализаторите на центъра, който от дълги години насам осъществява мониторинг на взаимните инвестиции в ОНД, обяснявят този факт с неотчитането на руските инвестиции, които минават през офшорните компании и други подобни структури. Тоест, на практика, обемът на руските инвестиции в беларуската икономика е още по-голям.

Впрочем, следва да отбележа и друг важен аспект - високото ниво на задлъжнялост на Беларус по отпуснатите и от Русия кредити. Според платежния баланс на Съюзната държава, в началото на 2018 тази задлъжнялост е достигнала 7,3 млрд. долара като в края на годината и нараснала до 7,5 млрд. В същото време, дълговете на Беларус към ЕАБР са останали непроменени и се равняват на 2,8 млрд. долара.

Заключение

На фона на всичко казано дотук, едва ли следва да се учудваме, че според мнозина режимът в Минск всъщност не мисли сериозно за промяна на геополитическата си ориентация. Така, анализаторът на полското издания Tygodnik Solidarność Марек Бидзеш посочва, че: "В дискусиите по темата, които се водят в Полша, относно случващото се в Беларус, често се прокарва абсолютно погрешната според мен теза, че свеобразното обръщане на Минск към Европа и САЩ, което наблюдаваме напоследък,  говори за желанието на беларуския режим да промени геополитическата си ориентация, или поне да изгради една по-балансирана система на външнополитическите си отношения. Предвид това, което се случва на практика обаче, подобни надежди изглеждат необосновани и преждевременни, т.е. това е просто опит желаното да се представи за действително. На първо място, следва да отбележа, че всички широко коментирани стъпки на Минск - като намерението да доставя енергоносители през литовското пристанище Клайпеда или през украинските пристанища, включително от САЩ, както и да създаде нов транзитен коридор между Черно и Балтийско море, засега са просто думи и намерения, а не конкретни инициативи".

Други пък акцентират върху факта, че въпреки проблемите между Беларус и Русия, интеграционният процес между тях продължава да се развива, посочвайки като доказателство, провелото се в края на ноември 2019 заседание на Съвета на министрите на Съюзната държава, с участието на премиера на Беларус Сергей Румас и руския му колега Дмитрий Медведев, както и срещата между президентите Лукашенко и Путин в началото на декември, по повод двайсетгодишнината от създаването на Съюзната държава, на която бяха подписани и редица интеграционни споразумения. Според някои анализатори, в онези сфери, където все още липсва консенсус между Минск и Москва, лидерите на двете страни просто ще направят "стъпка напред", като обявят, че целта им не е създаването на някакъв единен данъчен кодекс за двете държави, а по-скоро на два максимално близки кодекса. При всички случаи обаче, подписването на споразумение за икономическата интеграция между Беларус и Русия, ще актуализира и въпроса за политическата им интеграция.

С други думи, едва ли ще станем свидетели на някакви драстични промени в (гео)политиката на Минск. Беларусия ще продължи процеса на интеграция с Русия, още повече, че Европа (т.е. ЕС) не демонстрира особен стремеж да и предложи някаква реална алтернатива. Впрочем, истината е, че Брюксел (да не говорим пък за Вашингтон) просто не може да го направи. Затова най-вероятно ще продължи политиката на малки стъпки, което означава и, че не бива да очакваме някакви по-резки промени в беларуско-руските отнощения. А, ако такива все пак настъпят, те най-вероятно ще се случат в рамките на по-широкото руско-европейско сближаване и едва след президентските избори в Беларус през втората половина на 2020.

 

*Българско геополитическо дружество