През есента на миналата 2019 германският вътрешен министър Хорст Зеехофер направи мрачна прогноза, заявявайки, че бежанците и мигрантите могат отново да залеят Европа, при това този път в далеч по-големи мащаби, отколкото през кризисната 2015.
В интервю за Bild am Sonntag той призова: "Следва да направим всичко за да помогнем на европейските си партньори да установят контрол върху външната граница на ЕС. В противен случай ни заплашва поредна бежанска криза, която ще бъде по-страшна от онази преди четири години". Зеехофер предупреди, че ако ЕС не се обедини и не се опита да намери "начини за решаването на този проблем", рискува да загуби контрол над ситуацията в случай на поредна сериозна криза.
В същото време турският президент Ердоган периодично заплашва да пусне един милион бежанци от Близкия Изток към Европа, ако страната му не получи обещаните от ЕС средства, както и подкрепата на Брюксел за т.нар. "зона за сигурност" в Северна Сирия, създадена в резултат от турската военна операция "Извор на мира". Както е известно, в момента в Турция се намират почти четири милиона бежанци и мигранти от Големия Близък Изток. При това първоначалните надежди, че част от тях ще бъдат "интегрирани" и използвани за нуждите на турската икономика не се оправдаха. Нещо повече - в турското общество нараства недоволството от опитите с помощта на мигрантите да бъде подбит пазара на работна сила в страната, в резултат от което много местни жители рискуват да останат без работа. Именно за да се справи с този проблем, Анкара, от една страна, тихомълком стимулира постоянното "изтичане" на мигранти към гръцките острови, а от друга - проучва възможността да прехвърли в контролираната от турската армия зона в Северна Сирия до два милиона сирийски бежанци, макар че според повечето експерти подобно нещо - ако въобще е възможно -би провокирало "гигантска хуманитарна криза".
Показателно е, че Зеехофер направи алармисткото си изявление, непосредствено след своето посещение в Гърция, където през последните месеци мигрантският проблем изключително се изостри и местните власти открито признават, че вече не могат да се справят с бежанските потоци, които от юли 2019 насам отново заливат страната. В тази връзка Атина призова ЕС да преразгледа квотната система за разпределяне на имигрантите между страните членки, както и да промени споразумението за бежанците с Турция така, че мигрантите, които достигат континентална Гърция и нямат право на убежище, да бъдат връщани обратно (както е известно, засега това правило важи само за гръцките острови). На свой ред, германските медии обръщат внимание, че през първите девет месеца на 2019 броят на мигрантите, които влизат в ЕС през Турция, е нараснал с 23%, достигайки 46,5 хиляди. А да не забравяме, че това съвсем не е единствения маршрут, по който мигрантите попадат на територията на Съюза - далеч повече са африканските имигранти, възползващи се от все още слабия контрол по средиземноморската граница на ЕС и разчитащи, освен на трафикантите на хора, и на помощта на всевъзможни "хуманитарни" неправителствени организации
Миграционната криза през 2019
Миграционните потоци са в състояние да променят националната, религиозна и демографска ситуация в света. Човечеството познава множество примери на масови преселения на хора, породени от исторически, икономически и военно-политически събития. В този смисъл ХХІ век и сегашната миграционна криза в Европа, провокирана от напрегната ситуация в Близкия Изток, Азия и Африка, чиито последици съвсем пряко касаят икономиката и социалната стабилност на много страни от континента, съвсем не е изключение.
Причината за сегашната миграционна криза
Благодарение на развитието на информационните технологии днешните мигранти са сравнително добре осведомени за разположението на политическите и икономически сили в света. Тъкмо поради това стабилността, развитата икономика и социалната защитеност на европейските държави ги превърна в основната цел на преселниците от проблемните региони. Най-общо казано, сред причините за сегашното мащабно имигранско нашествие от Изтока, т.е. от Азия и Африканския континент, към благополучните държави от ЕС, са: военните действия, в някои от страните, генериращи миграция, бедността, разрухата, социалното неравенство, политическите и религиозни конфликти. А, ако трябва да сме по-конкретни: военните действия в Сирия, Либия, Ирак и Афганистан, изпаряването на надеждите за политическо разрешаване на конфликтите, демографският взрив Африка и Близкия Изток, изтощил икономическите ресурси на редица страни, липсата на перспективи за стабилизиране на социалната и икономическа ситуация в държавите, генериращи мигранти, съкращаването на финансирането от страна на ЕС за бежанските лагери в Турция и Йордания, появата на по-безопасни маршрути за миграция в Европа и желанието на мигрантите да подобрят материалното си положение в стабилните и развити европейски държави.
Разбира се, миграцията в ЕС не може да се квалифицира като някакво изключително явление. За целия период на съществуването си Съюзът е приел стотици хиляди мигранти от различни държави по света, но поне доскоро съумяваше да контролира техните потоци, решавайки с помощта на мигрантите такива вътрешни проблеми като общото застаряване на населението си, недостига на професионални кадри, влошаващата се демографска ситуация или скъпата работна сила. Сегашният бежански наплив обаче надхвърли всички предварително прогнози и отдавна е преминал "критичния праг" от два милиона души. При това, повечето от тях прекосявят Европа, стремейки се да се доберат най-вече до благополучната Германия, която "отвори" вратите на ЕС за тях и където им е гарантирана социална и финансова подкрепа (там са съсредоточени до 40% от всички т.нар. "бежанци").
Последиците от европейската миграционна криза
Мнозина експерти и политици характеризират сегашната миграционна криза като "началото на залеза на Европа", изтъквайки, че слабо регулираните миграционни потоци от мюсюманския свят могат буквално да "удавят" европейските ценности, както и, че нито една страна членка на ЕС няма да избегне последиците от тази криза. Впрочем, редица от тях не бяха готови да приемат на своя територия многобройните мигранти от Сирия и други региони на Африка и Азия и предпочетоха да затворят границите си, провокирайки недоволството на Германия. Поведението им обаче е разбираемо, защото по този начин те се опитват да се защитят от негативните последици, породени от миграционния проблем.
На първо място сред тези последици следва да отбележа очевидното влошаване на общата ситуация в ЕС, като по-долу ще се опитам да изброя и основните причини за това:
Нелегалните мигранти. Наред с онези преселници, които получават статут на бежанци и социална защита от приелите ги държави, Европа беше залята от огромен брой нелегално проникнали мигранти. Броят на последните трудно се поддава на анализ, като нерядко тези хора въобще не присъстват в общата статистика за мигрантите. Въпреки това, също както и легалните мигранти, те се нуждаят от средства за живот, които могат да получат само по криминален път.
Демографското изкривяване. Съвременните европейци предпочитат да имат по едно или две деца, което през последните десетилетия води до застаряване и съкращаване числеността на населението на Стария континент. Затова пък мигрантите от Африка и Големия Близък Изток по правило имат многочислени семейства. В резултат от високата раждаемост само в рамките на няколко десетилетия делът на мигрантите може да доближи този на коренното население.
Пазарът на труда. Големият брой трудоспособни мигранти, позволява на големите корпорации съществено да намалят средното ниво на заплащане в съответните страни. За мигрантите, дори и ниските заплати представляват добър доход, позволяващ им да се закрепят на новата територия и да изхранват семействата си. Затова пък коренното население, което е свикнало с определено ниво на доходи, е крайно недоволно от така очерталата се ситуация. Освен това, европейците се опасяват, че мигрантите могат и въобще да ги лишат от работа.
Сигурността. За много страни членки, мигрантската криза в ЕС придоби и чисто криминални измерения. Равнището на престъпността рязко нарасна. В много европейски градове, хората вече се боят да излизат на улицата по тъмно. Медиите многократно информират за скандални случаи на изнасилвания и грабежи, извършени от лица от "африкански или азиатски" произход. Увеличават се проблемите в районите, където са разположени бежанските лагери. В много държави местните жители протестират против подобно съседство, като нерядко акциите им водят до открита конфронтация с мигрантите и намеса на полицията.
Организираната престъпност. Криминалните структури в много страни членки на ЕС демонстрират повишен интерес към мигрантите, особено към нелегалните. Те използват проблемите на мигрантите, оказали се в сложна ситуация, за собствените си цели. Лишени от редица права, нелегалните мигранти, съзнателно или не, се превръщат в инструменти на престъпните кланове. Използват ги като квартални дилъри на дрога или като проститутки, превръщат ги в роби или пък ги използват за донори в нелегалните мрежи за трансплантация на органи.
Ислямисткият тероризъм. Статистиката сочи, че броят на осъществяваните от радикални ислямисти терористични нападения в Европа нараства, паралелно с врзивообразното нарастване на броя на легалните и нелегални мигранти на континента. Именно от средите на мигрантите (включително такива от второ и трето поколение) са и хилядите европейски джихадисти, сражавали се в редовете на Ислямска държава в Сирия и Ирак и готови да продължат да го правят и след като се завърнат в Европа.
Икономиката. Европейските държави демонстрират очевидна липса на готовност за оказване на финансова подкрепа и разпределяне на вътрешните си ресурси в полза на новопристигащите мигранти. Бюджетите им (включително този на Германия) не са в състояние да поемат изплащането на социални помощи на новите граждани, осигуряването им с жилища, образователните програми и медицинското обслужване. Икономическите трудности, с които с сблъсква ЕС, са породени и от принудителното преразпределяне на средства, които се отнемат от коренните жители и се прехвърлят към фондовете за подкрепа и решаване проблемите на мигрантите. По официални данни, само през "кризисната 2015" Съюзът е изразходвал за покриване най-належащите нужди на мигрантите около 5 млрд. евро.
Дестабилизацията на обществото. В много страни, оказали се крайна цел на мигрантите, възникнаха и започнаха да се разширяват т.нар. "зони на Шариата". Дори полицията вече избягва да влиза в тези квартали. Населяващите ги мигранти нямат желание да се асимилират с местното население, а вместо това създават собствени зони на контрол, запазвайки традициите и обичайния си начин на живот. Опасността от тази тенденция е свързана и с това, че жителите на въпросните "зони" лесно се поддават на манипулациите на екстремистите от Ислямска държава или други радикално-ислямистки организации.
Влошаване на санитарно-епидемиологичната ситуация. Африканските и азиатските мигранти се превръщат в източник на различни инфекциозни заболявания, които са непознати или са забравени от европейците. Освен това, в зоните, където са разположени бежанските лагери, в разрез със санитарните норми, възникват огромни сметища, застрашаващи екологията и здравето на жителите на региона.
Проблемът за образованието на мигрантите. Сред проблемите, породени от прекалено големият брой мигранти, е и този за тяхното образование. Повечето от тези хора, нямат дори средно образование: в Норвегия например, това се отнася за 67% от мигрантите, в Швеция - за 50% (при това обаче, след получаване на гражданство, едва 4% от тях посещават училище), а в Германия – за 38%. В същото време, именно в Германия се реализират най-голям брой инициативи, касаещи мигрантите, включително езикови курсове, осигуряване на жилище, медицински услуги и стипендии. По данни на ЮНЕСКО, едва 1/3 от жителите на Африка на юг от Сахара имат начално образование, а висше образование имат под 1% от имигрантите. Образователният проблем е свързан не само с недостига на учители (в Германия например, напливът от мигранти, породи необходимост от още 42 хиляди педагози), но и със специфичните изисквания към професионалната подготовка, тъй като възприетият в повечето страни мултикултурен подход налага обучението да се извършва в препълнени класове с ученици на различна възраст и говорещи различни езици. В този случай обаче, разходите за мигрантите не се възприемат негативно, тъй като повечето икономисти виждат в това начин за стимулиране на икономиката, чрез създаване на нови работни места.
Тоест, последиците от транснационалната миграция към Западна Европа могат да се окажат твърде плачевни за нея. Както е известно, миграцията към западната част на Стария континент традиционно е породена от желанието за повишаване на собствения материално-икономически статут. Големият трудов пазар, високите заплати и социалните привилегии привличаха работници и специалисти от другите региони, като мигрантите по правило се асимилираха сравнителни лесно с местното население, приемайки езика и културата на приютилата ги страна. Ситуацияте през 2015 беше съвсем различна. Тогава Европа буквално беше залята от мощна вълна африкански и азиатски мигранти. Политиката на "лоялност и откритост" на Меркел провокира миграционна криза в Германия, което нямаше как да не отрази и на икономическата ситуация в други западноевропейски държави. В резултат от насочването на мигационните потоци от слаборазвити и преживяващи икономически и социален спад държави, към благополучните европейски региони, ставаме свидетели на: неконтролируем прираст на населението заради високата раждаемост на мигрантите от Африка и Близкия Изток, насаждане на чужди на европейците култури и ценности, и усилване на социалното напрежение в обществото.
Сегашната миграция в Западна Европа се отличава от предишните миграционни вълни по това, че обединява едновременно няколко потока в единно и мощно движение, чиято основа се формира от легалните мигранти, нелегалните икономически мигранти и политическите и военни бежанци. Това се обяснява с пъстрия етнически и национален състав на днешните мигранти. Европа беше буквално "наводнена" от сирийци, иракчани, афганистанци, либийци, египтяни и пакистанци. При това е важно, че основната част от мигрантите изначално бяха ориентирани именно към държавите от Западна Европа, тъй като - за разлика от предците си, бягащи от опасността където им видят очите, те са добре информирани от медиите и етническите диаспори за разположението на силите и създалата се в Европа ситуация.
Проблемът с разпределянето на мигрантите
Впрочем, според някои експерти, причината за миграционната криза не е толкова масовото нашествие на мигранти от Азия и Африка, колкото неумението или нежеланието на страните от ЕС да се споразумеят помежду си за грамотно и равномерно разпределяне на т.нар. "бежанци" на своя територия и осигуряване на необходимите за съществуването им средства. В резултат от това основният удар се стовари върху Германия, докато държави като Полша, Словакия, Чехия и Унгария, които са част от т.нар. Вишеградска група, отказаха да отворят границите си за мигрантите. В момента именно тази четворка формира гръбнака на съпротивата срещу либерално настроените европейски правителства. Брюксел нееднократно ги заплашваше с налагане на санкции, но лидерите им отхвърлят всички обвинения и продължават да настояват, че не желаят да приемат бежанци-мюсюлмани, опасявайки се, че в случая не става дума за приютяване на хора, принудени да бягат за да спасят живота си, а за обмислена политика за "безкръвно овладяване на територии" и тяхната постепенна ислямизация. В тази връзка, страните от Вишеградската група подчертават, че са склонни да приемат мигранти, но само ако те са християни и културата, традициите и произхода им са близки до тези на коренното население. Все пак, въпреки антилибералната си позиция в разгара на мигрантската криза през 2015, тези четири държави са приютили, както следва: Полша - 600 хил. души, Унгария - 450 хил. души, Чехия - 405 хил. души, Словакия - 235 хил. души. В последно време, все по-близо до позициите на опозиционерите от Вишеградската четворка са Гърция, Италия, Дания и Австрия. Сблъсквайки се с последиците от мигрантския наплив, те вече осъзнават опасността, която представляват мигрантите от мюсюлманския свят за сигурността и икономическата стабилност на Европа.
Разбира се, миграционните процеси имат повсеместен и исторически характар. Те не могат да бъдат спрени изкуствено. Промените в политическата и икономическа ситуация в света винаги ще принуждават хората да напускат родните си места, опитвайки да се преселят, заедно със семействата си, в по-безопасни и проспериращи региони. Най-важното обаче е мигрантите да не рушат икономиката и да не ерозират обществените основи на приютилите ги държави, а да способстват на повишаване на жизненото равнище и стабилизиране на политическата ситуация в света.
Вероятно кризата от 2015 нямаше да се окаже толкова сериозна, ако политиката на мултикултурализъм, или пък тази на асимилация на мигрантите, бяха дали реални резултати. Тоест, ако бяха помогнали за интегрирането на предишните вълни от мигранти. Ако третото поколение мигранти не бяха излъчили хиляди радикални ислямисти, включили се в сраженията н Близкия Изток в редовете на Ислямска държава, а след разгрома и продължили терористичната си активност в "родните" европейски градове. Истината е, че кризата от 2015 се насложи върху нерешените проблеми с мигрантите, които вече (при това нерядко от няколко поколения) живеят в Европа. Именно поради това Зеехофер би следвало на първо място да концентрира усилията си върху решаването на проблемите с онези мигранти, които вече се намират в Европа. Още повече, че това е и задължението му като германски вътрешен министър, което важи с пълна сила и за колегите му от Франция, Белгия и Швеция.
Що се отнася до споразуменията между Брюксел и Анкара относно милионите мигранти в Турция, "еврократите" едва ли трябва да разчитат особено на тях. Просто защото за турския президент Ердоган, освен проблем, мигрантите са и инструмент за реализацията на собствените му геостратегически цели. Тоест, на ЕС със сигурност ще се наложи да укрепи собствените си граници и, на първо място, тази между Турция и България, както и да бъде готов, че в определен момент турските власти действително могат да дезавуират сделката си със Съюза и да пуснат мигрантите към Европа. Само че, ако това се случи, Германия, към която отново ще се насочи основният мигрантски поток, рискува просто да се "взриви". Колкото е да е мощна икономически и богата, тя няма да може да се справи с ново мащабно мигрантски нашествие. Пример за това, какво я очаква, е Швеция, където мигрантския проблем вече излиза извън контрол. Както е известно, в процентно отношение, тази страна прие дори повече мигранти, отколкото Германия. В резултат от което населението и "светкавично" нарасна с цели 2% (докато ръстът в Германия беше с 1,5%). А да не забравяме и примера на Франция, където ислямистите вече са проникнали в полицията, а вероятно и в армията и специалните части. Или пък този на Белгия, чиято столица Брюксел се е превърнала в огнище на радикалния ислям, а властите се оказват безсилни да го потушат. Тоест, Зеехофер би следвало да действа съвместно с колегите си от Франция, Белгия и Швеция, които да помогнат на Германия, като страна, където мигрантския проблем изглежда най-остър.
Възходът на "новите десни"
На чисто битово равнише отношението на коренните европейци към мигрантите стремително се влошава, като проблемът не е свързан само с евентуални сблъсъци и безредици, но и с възможността това отношение да се прехвърли и към онези, които са емигрирали в ЕС преди време, получили са гражданство и, повече или по-малко, са част от европейския социум. Тоест, негативизмът към новите мигранти автоматично се прехвърля към всички с неевропейски произход. Разликата в мирогледите е значителна затова в главите на европейците въпросът за наличието на огромното количество мигранти се превръща във въпрос за собственото им оцеляване и за бъдещеия облик на Европа. В резултат от това самите граждани започват да вземат в свои ръце решаването на мигрантския проблем, с който досега се занимаваха политическите партии. Тоест, ако проблемът се окаже неуправляем, част от гражданите ще започнат активно да се включват в различни движения, някои от които не само че не участват в управлението, но и дори не са политически представени.
Феноменът PEGIDA
В Германия, именно тези настроения още в края на 2014 доведоха до появата в Дрезден на движението "Патриотични европейци срещу ислямизацията на Запада" (Рatriotische Europäer gegen die Islamisierung des Abendlandes - PEGIDA). Първоначално това беше общност в социалната мрежа, критикуваща миграционната политика на Берлин. Първата демонстрация, организирана от движението се проведе през октомври 2014, след което шествията му започнаха да се провеждат всяка седмица. През декември, броят на участниците в тях вече достигна 10 хиляди, а през януари 2015 скочи до 25 хиляди. Сред основните им лозунги са "Да съхраним нашата култура", "Против религиозния фанатизъм", "Против религиозните войни на немска земя". До този момент в Германия никога не е имало толкова бързо разрастващо се движение против мигрантите. При това, ако в миналото темата беше прерогатив на малобройните крайнодесни групировки, сега против миграционната политика на правителството се обявяват все повече представители на германската средна класа. Разбира се, в редиците на протестиращите има (и ще продължи да има) известен брой екстремисти, но истината е, че тяхното плашещо нормалните хора асоциално поведение няма как да привлече толкова много участници. Информационната активност на движението продължава да е концентрирана най-вече в Интернет, тъй като повечето немски медии не си позволяват да транслират подобен дневен ред, който моментално беше определен от тях като "шовинистичен" и дори "неонацистки".
Въпреки обвиненията в популизъм и опити за промяна на държавния строй обаче, този метод на протест против провалената миграционна политика на Меркел демонстрира по-скоро търпимостта и издръжливостта на обикновените германци. Защото в случая не става дума за малки групи от радикални елементи, атакуващи центровете за настаняване на бежанци, а по-скоро за нормална волеизява по изключително важен въпрос, макар и осъществявана не чрез политическите институции, а с улични изяви. Между другото, редица немски коментатори сравняват изявите на движението със седмичните демонстрации за политически свободи, провеждани през последната година от съществуването на някогашната ГДР. Проблемът обаче е, че управляващите в Германия, които усилено прокарвот политика за "преодоляване на нацисткото минало", няма как да не се притесняват от открито демонстрираното негативно отношение към мигрантите. Освен това, активистите на PEGIDA биват обвинявани, че се опитват да си присвоят свободолюбивия "дух" на 1989, а възмущението им от мигрантската политика на правителството се интерпретира като опит за възраждане на етническата омраза от ерата на Третия Райх. Истината обаче е, че опозиционно настроените немски граждани не мечтаят за "национална революция", а разчитат на демонстрациите и изборите. Така, на последните парламентарни избори консервативната и "антиимигрантска" партия Алтернатива за Германия (AfD) се сдоби с третата най-голяма фракция в Бундестага, след тези на ХДС/ХСС и ГСДП (формиращи управляващата днес "Голяма коалиция), а на местните избори в провинциите Бранденбург и Саксония, провели се през септември 2019, стана втора. Самата AfD пък поддържа връзки с PEGIDA. В същото време, данните от социологическите проучвания сочат, че 72% от германците са твърдо против приемането на голям брой мигранти в страната.
Новата база на крайната десница
Огромният брой мигранти трудно могат да бъдат асимилирани - за самите тях е по-лесно да се заселят в близост до пристигналите преди сънародници и да разчитат на социалните помощи от държавата, което стимулира недоволството на коренното население и е в състояние да провокира икономическа рецесия. Сегашната трудно управлявана ситуация може лесно да стане напълно неуправляема, а участниците в мирните протести срещу мигрантската политика на властите да се трансформират в своеобразни "щурмови отряди", опитващи се да решат проблема сами, вместо да разчитат на помощта на полицията. В Германия и в Европа като, цяло, и преди е имало нападения срещу приемни центрове за бежанци или джамии, но извършителите бяха малобройни групи от местни хулигани и асоциални елементи. Изострянето на ситуацията с мигрантите обаче, създава крайно благоприятна почва за крайнодесните партии, повечето от които не се опитват да вникнат по-дълбоко в причините за миграцията и социалните проблеми на бежанците и са склонни да поставят под един знаменател всички хора с неевропейски произход, без оглед на тяхното образование или професия. И тук битката се води най-вече за симпатиите на средната класа, т.е. на образованите хора, с добро материално положение, държащи да запазят жизнения си стандарт и неосъзнаващи всички особености на нарастващото бреме върху националната икономика, породено от прекалено големия брой мигранти. Както е известно, Европа е континентът с най-голям брой жители, принадлежащи към "средната класа" - 194 млн. души, през 2015. В процентно съотношение средната класа е най-голяма в Белгия, Италия, Великобритания, Норвегия, Испания, Нидерландия, Ирландия - над 50% от цялото население, а във Франция, Германия, Финландия, Дания, Швеция и Австрия варира между 40% и 50%. Само че средната класа предпочита стабилния доход и липсата на каквито и да било радикални промени, а стремежът към увеличаване на личния капитал е транснационален.
В периода след Втората световна война, освен забраната на "етническия национализъм", в Западна Европа постепенно беше ерозиран и т.нар. „граждански национализъм", тъй като европейската интеграция доведе до появата на нови наднационални институции и почти изтри границите между страните членки на ЕС. На този фон, приемането на "бежанци" (т.е. на мигранти) от отдалечени от Европа региони, което непрекъснато нарастваше от 90-те години на миналия век насам, постепенно доведе до пукнатини във вътрешноевропейските отношения - така по-малко благополучните държави се стремят да прехвърлят миграционните проблеми на онези с по-просперираща икономика. Новите членове на ЕС, които допреди трийсетина години представляваха "затворени" общества и чиято "средна класа" (доколкото въобще я имаше) беше силно ерозирана по време на "прехода", отказват да се ангажират с приемането на мигранти, нуждаещи се от жилища, работа и образование. Разбира се, между обществото и властта съществува комуникационен канал под формата на политическите партии, като сред последните има и такива, които прокарват антиимигрантски дневен ред, но напоследък той се трансформира в нарастващ евроскептицизъм и национализъм, т.е. всяка страна се стреми не само да се избави от прекаления контрол на Брюксел, но и проектира трудностите и лишенията, свързани със сегашната мигрантски вълна, върху всички представители на неевропейски етноси, дори ако те са пристигнали преди доста време на континента и (почти) са се асимилирали. Проблемът е, че сегашната миграционна криза в Европа беше породена от неочаквания и огромен поток от представители на други култури и неспособността той да бъде "претопен" в максимално кратки срокове. Това откри широко пространство за безкомпромисна реторика, която обаче нерядко се оказва прекалено опростенческа и повърхностна по своето съдържание. Предлагащите бърз отговор на всеки неочакван феномен, без да задълбават в породилите го причини, популистки партии бързо печелят влияние и в най-силно пострадалите от миграционна криза държави, и в онези, които успяха да не допуснат прекалено голям брой мигранти. В същото време обаче, изборите се провеждат веднъж на няколко години, а битовите междуетнически сблъсъци се случват ежедневно. Ръстът на престъпленията извърщвани от мигранти, както и на тези, извършвани срещу мигранти, показват, че обикновените европейци не са склонни да чакат търпеливо поредното обновяване на националните или на Европейския парламент. Тоест, при отсъствието на адекватни мерки от страна на политическите елити, се очертава опасност решаването на миграционния проблем да бъде осъществено от откровено популистки структури (повече или по-малко радикални), при това подкрепяни от хора, които доскоро не гледаха на тях с добро око и принадлежащи именно към "средната класа". Настроенията против ЕС и мигрантите (включително към представителите на предишните поколения мигранти) вече присъстват в парламентите на европейските държави, а рейтингът на техните изразители непрекъснато нараства. Това обаче невинаги става благодарение на тяхната собствена привлекателност или политическите им програми, а е по-скоро израз на отчаяние и разочарование от сегашните политически елити.
Мигрантският проблем, като фактор за възраждане на "имперските" амбиции на Берлин
Впрочем, последните също осъзнават тази тенденция и се стремят да се впишат в нея, възприемайки далеч по-радикални позиции по отношение на начините за решаване на мигрантския проблем. Така, в края на октомври 2019 например, германския министър на отбраната и председател на най-влиятелната немска партия ХСС Анегрет Крамп-Каренбауер предложи в Северна Сирия да бъде създадена зона за сигурност, контролирана от НАТО. Макар че предложението и не бе подкрепено от нито един друг член на пакта, то отразява консолидираната позиция на германския политически елит, който е недоволен от ролята на САЩ в Близкия Изток и възнамерява да усили немското присъствие в региона. Включително и за да предотврати евентуални нови мигрантски потоци към Европа. Както посочват в тази връзка някои немски медии: „целта на Берлин не е борбата срещу тероризма, а достъпът до петролните находища в Близкия Изток, както и връщането на милиони бежанци от Европа по родните им места”. Показателно е, че по време на дебатите в Бундестага, нито една от парламентарните групи не постави под въпрос целесъобразността от ангажирането на Германия в сирийската криза. Това най-ясно беше изразено от зам. председателя на групата на ХДС/ХСС Йохан Вадефул, според който: „Случващото се в Сирия и Ирак трябва да е във фокуса на нашите интереси в сферата на сигурността. Интервенцията в Близкия Изток отразява нашата отговорност. Ние сме най-силната държава в Европа и в момента сме непостоянен член на Съвета за сигурност на ООН, а бундесверът е една от най-силните армии на западния свят. Следва да признаем, че САЩ са в отстъпление и не могат да изпълняват ангажиментите си като световен полицай и защитник на западните интереси. Изводът на германските елити е еднозначен: Берлин и Европа следва да заменят в бъдеще САЩ като глобален полицай”. Впрочем, позицията му беше подкрепена и от депутата на опозиционната "Алтернатива за Германия" Геролд Оттен, който смята, че страната му не разполага с полагащото и се влияние, заради „десетилетията доброволно поддържана външнополитическа пасивност”.
И това не е празна реторика. С постепенното оттегляне на Ангела Меркел от властта в Германия се изостря битката между силите, стремящи се да определят политическото лице на страната. Иключително активни са радикалните елементи, които правят заявка за по-забележима и дори водеща роля на Германия в западната политика. Вече не ги устройства старата формула, че страната е „икономически гигант и политическо джудже”, т.е. те искат Германия отново да се превърне в политически гигант.
Традиционно силните германски атлантисти изглеждат готови да поемат лидерството в западния свят. При това подобна амбициозна заявка не среща сериозни възражение в немското обществено мнение, защото според германците САЩ окончателно са се компрометирали като лидер на Запада. За блока ХДС/ХСС пък, това това е възможност да оглави „новата вълна”, привличайки като съюзник (или „инкорпорирайки” в себе си) и ултраконсервативната AfD. Според мнозина, тази тенденция „разкрепостява германския национализъм”, други пък смятат, че тя води директно до появата – нито повече, нито по-малко – на Четвърти Германски Райх.
*Национален консервативен форум
