05
Пет, Юни
23 New Articles

Завръщането на големите сили на Балканите

брой 1 2020
Typography

През цялата 2019 западната част на Балканите беше зона на засилен интерес и геополитически сблъсък между водещите играчи в световната политика. Очертава се тенденция, започнала още през пролетта на 2014, но която  набира скорост и пълнота пет години по-късно и би могла да има трайни последици за политическата ситуация в региона. Процесът придобива плътност през нарастващите ангажименти на Русия, Китай и Турция, през опитите на Франция да заеме водещото място в политиката на ЕС и през амбицията на САЩ да изместят всички гореизброени играчи и да се утвърдят като доминиращ фактор в Западните Балкани. Налице са следните видими тенденции.

 Преформулиране на ролята на ЕС

Двудневното посещение на Еманюел Макрон в Сърбия на 15 и 16 юли 2019 беше използвано за категорична демонстрация на френската амбиция за водеща роля в ЕС, която да доведе до промяна на политиката на Съюза. По време на срещите си в Белград президентът Макрон отправи важни послания както за бъдещето на ЕС, така и за отношенията със Западните Балкани. Шансовете за по-бърза евроинтеграция на региона не се увеличиха, но с това си действие Франция заяви, че поема неформалното ръководство на Европейския съюз по темата. Основната идея бе, като се използва поводът Западни Балкани, да се преосмисли и прокламира цялостната френска позиция по развитието на ЕС, за което Белград се оказа много подходящо място.

Посещението беше отлагано два пъти поради различни вътрешни проблеми (протестите на "жълтите жилетки" и вътрешнополитическият диалог), които изискваха оставането на френския президент и промяна на неговата програма. Възможността то да се осъществи на другия ден след националния празник на Франция придаде допълнителна символика на събитието. На парада в Париж на 14 юли 2019 беше дадена заявка за суперлидерска роля на Франция в ЕС и за нейното намерение да излезе с няколко позиции напред като световна сила. В концепцията си Макрон успява да види силна Франция през един силен Европейски съюз, а Западните Балкани – като необходимост за силния ЕС. За френския президент посещението в Сърбия имаше голяма стойност за цялостното преосмисляне на политиката на ЕС към Западните Балкани. Логиката на Макрон е безпощадна – първо да се извършат реформи в ЕС и тогава да се говори за разширяване. Френският президент повтори в Белград същото, което казва и в Брюксел, и в Париж – „имаме нужда от реформи, за да можем да продължим напред”. На домакините си Макрон не можеше да препоръча друго освен търпение.

Трябва да се отчете, че през целия мандат на старата Европейска комисия гражданите на Западните Балкани изпитваха остра нужда от честен разговор със своите европейски партньори. Протоколните обещания „вие работете, а ние ще видим кога ще ви приемем” започнаха да уморяват нормалните хора, които търсят европейската перспектива. Чрез поемането на отговорността за подобен разговор Франция се позиционира и като водеща европейска сила на Балканите, които бяха поизоставени като приоритет на Париж през последните две десетилетия.

Особеното в случая е, че тази водеща роля преминава през Сърбия. Страната е достатъчно подходяща за целта – и заради традиционните отношения и заради влиянието, което е запазила от времето на стара Югославия и което няма как да бъде игнорирано. Съзнателно внушено послание от срещата Макрон-Вучич бе напомнянето, че двете държави са имали обща посока преди повече от столетие, когато са стратегически съюзници по време на Първата световна война. Въпреки традицията обаче, има доста за наваксване. Посещението се състоя 18 години след последната визита на френски държавен глава в Сърбия. То оставя впечатление, че Сърбия и Франция се събират в една посока след десетилетия условности в техните отношения. Последното недоразумение е от ноември 2018 в Париж. При тържественото отбелязване на 100-годишнината от края на Първата световна война Косово, чрез своя президент Хашим Тачи, беше представено на първата линия на официалните гости, а президентът на Сърбия, която е една от най-знаковите участници във войната, беше поставен някъде отзад. През юли 2019 френският президент направи много жестове, за да заличи този гаф. Макрон произнесе на сръбски език част от своето слово. Мястото също беше символичното - пред паметника на Франция на Калемегдан. Протоколът бе разчупен, когато беше поставен венец не само пред един паметник, както е обичайно, а беше отдадена почит на три паметника от Първата световна война. В допълнение, френският президент се срещна с потомци на прославени сръбски участници във войната.[1]

Извън протоколните любезности, декларираното приятелство беше подплатено с 22 споразумения по широк спектър от теми – от уреждане статута на френското училище в Белград до меморандум за участие на френски фирми в предстоящото изграждане на метро в сръбската столица. Пет от договорите са във военната област.[2] Многообразието на споразуменията и тяхната разностранност е видима заявка за задълбочено и конкретно партньорство и за пълнота при запълване на много съществуващи дефицити. Формално двете страни имат едно споразумение за стратегическо партньорство от 2011, но то дълго време оставаше на декларативно ниво. Липсата на достатъчно задълбочени отношения с Франция бе запълнено със съдържание едва осем години по-късно.

В лицето на сръбски президент Франция получи удовлетворителен отговор на ключовите въпроси от срещата. Александър Вучич прие нещата като честно поставяне на условията, като не пропусна с доза ирония да пожелае на ЕС малко по-бързо да се реформира. Беше определена и цената. Сърбия приема необходимостта от забавяне на разширяването, поради необходимата реформа на ЕС, но Франция, с обема на споразуменията и с тяхната пълнота и всеобхватност, поема ангажимент Сърбия да бъде изведена като авангард на разширяването, когато му дойде времето. Вучич съвсем целенасочено определя Франция като най-важния партньор на страната в момента, особено по отношение на Косово.

Във времето сръбският президент разчиташе на трима основни партньори в ЕС – Ангела Меркел (Германия), Себастиян Курц (Австрия) и Виктор Орбан (Унгария). Последните двама все пак не могат да бъдат възприети като лидери в общоевропейски план, както поради големината на техните държави, така и поради някои специфики в политиката им. Дълго време Сърбия се ориентираше към Германия, но нещата се променят по причини извън сръбско-германските отношения: Меркел си отива и вече не може да предложи солидна подкрепа за никой от Западните Балкани. Не се променя обаче формулата, според която повече от половин век френско-германското сътрудничество е традиционният стълб на европейската политика. И след като Германия вече не може да бъде водещ и значим европейски играч в Западните Балкани, остава Франция.

В тази връзка Макрон пое ангажимент да се опита да съживи диалога Белград-Прищина като инициира среща на високо равнище и ги подтикне към взаимен компромис по модела „за всеки по нещо от всичко”. Той е и единственият възможен от гледна точка на многовековната дипломатическа практика. Приятна изненада е, че за първи път европейски лидер от такова ниво има ясен план за действие.

Диалогът е част от преговорния процес на Сърбия с ЕС, дори за него има отделна преговорна глава под номер 35. Принципно, ЕС обвързва всяко разширяване с предварително разрешаване на откритите двустранни проблеми.  Има формално заявено и неформално следвано условие – в ЕС не могат да влизат страни, които не са решили проблемите си със съседите. Брюксел беше водещ посредник в диалога от 2011 до края на 2018. Рамковото споразумение от април 2013 бе подписано с решаващото посредничество на ЕС. То отвори пътя за приемане на повече от 20 споразумения по различни технически въпроси, например за регистрационните табели на автомобилите, за международните телефонни кодове, за разпределение на местата в съдебната власт и др. Процесът се натъкна на голямо препятствие, след като косовското правителство на Рамуш Харадинай въведе 100%-ни мита върху сръбските стоки през ноември 2018. Решението на Прищина наруши не само двустранния диалог, но и правилата на Централноевропейското споразумение за свободна търговия. ЕС не можа да се справи с предизвикателството и сякаш изчерпа възможностите си за въздействие.

Екипът на Еманюел Макрон оценява като голям проблем задълбочаващия се дефицит на европейско влияние и се опитва да го компенсира чрез нова стратегия за Западните Балкани. Тя символично беше огласена през април 2019 от френското посолство в Скопие. Макрон поиска Франция да има по-голям дял в стабилизирането на шестте страни от Западните Балкани, които не са членки на ЕС, за тяхното икономическо и социално развитие. Предвидено е активно участие на Френската агенция за развитие (AFD) за подпомагане на икономическото и социално развитие на региона. В областта на сигурността се работи за „укрепване на сътрудничеството”, а още на 27 март Франция пое командването на операцията EUFOR-Althea в Босна и Херцеговина.[3]

В рамките на стратегията, президентите на Сърбия и Косово бяха поканени на среща в Париж в началото на юли. Тя обаче не се осъществи, което допълнително влоши отношенията между Брюксел и Прищина. Несъстоялата се среща потвърди опасенията, че в Западните Балкани тлеят кризисни огнища, които могат да разпалят тежка драма в сферата на сигурността. Всичко това налага още веднъж да бъде преосмислена рамката на преговорния процес. До началото на 2019 водещата фигура в преговорите Белград-Прищина беше външният министър на ЕС, което бе логично с оглед перспективата на европейското разширяване. В Париж обаче, очевидно са направили преоценка на реалните сили и лостове на властта на Балканите и са стигнали до извода, че формалностите трябва да бъдат прескочени. Президентът Макрон обяви, че е необходим нов формат – Франция, Германия, Сърбия и Косово. Това е и оценка и за свършеното досега от еврочиновниците, и че досегашният модел е изчерпан или се е оказал в задънена улица. Неволно се налага сравнение с политиките на Париж от периода 1998-1999. По онова време отново имаше четиристранен формат, но на мястото на Германия беше Великобритания. Именно външните министри Юбер Ведрин и Робин Кук подготвяха конференцията в Рамбуйе. Тогава балансът беше наклонен в полза на косовските албанци. Десет години по-късно Франция призна Косово още на другия ден след обявяването на независимостта от властите в Прищина.

Признаването на Косово от Сърбия е логичният финал на целия настоящ преговорен процес. Важно условие за това е Косово да изпълни ангажиментите, поети прибързано или неумело от 2013 за създаване на асоциация на сръбските общини. Те са част от пакета гаранции пред международната общност за пълноценно включване на сърбите в обществено-икономическите процеси в Косово, които съществуват, но при някои вътрешнополитически противопоставяния, косовските лидери изпращат противоречиви сигнали. Дълго време Косово разчиташе на неофициална подкрепа от големите западни държави, за да накланя сложните баланси и противотежести към себе си. През 2018-2019 се наблюдаваше залитане на махалото в едната посока – и със създаването на косовската армия, и с налагането на 100%-ните мита върху сръбските стоки в Косово. Това наруши добрия тон в преговорния процес и предизвика разочарования и критики в много европейски столици. Те намериха израз в поведението на Макрон. Много рядко държавник от такова ниво в Западна Европа след посещение в Белград не посещава Прищина, което беше многократно подчертано. Посланието беше почти единодушно разчетено като отправяне на сигнал към някои лидери в Косово, че „малко са се поувлекли”. Други лидери в Косово пък го приеха като косвена подкрепа в тежките вътрешни сблъсъци, от които най-видимо е противопоставянето Тачи-Харадинай.

Франция опитва да се включи във всеобхватното разрешение на косовско-сръбските спорове, включително и в тяхното конституционно измерение - в сръбската конституция пише, че Косово е част от териториалната цялост на Сърбия. Президентът Макрон изрично подчерта, че компромиси трябва да се правят и от двете страни. Франция не приема едностранните действия, което беше разчетено като критика срещу 100%-ните мита на Прищина. Едновременно с това, Макрон заяви, че е удовлетворен от разговора с президента Вучич, който е признал, че сръбската конституция вече не съответства достатъчно на процеса на присъединяване към ЕС. Това се разчита като сръбско обещание при задълбочаване на преговорния процес да се промени конституционният елемент, който третира косовската тема.

Петте оръжейни споразумения на Сърбия с Франция са директно доказателство, че темата за сигурността се следи много внимателно от Париж.  Сръбската страна не пропуска да подчертава, че френските ракети „Мистрал”, получени по едната от военните сделки,  ще се монтират на речни катери, а не са много противниците, срещу които Сърбия би могла да ги използва, освен хипотетичен конфликт с Косово. В по-общ план Белград припознава като свой интерес преподреждането на приоритетите, направено от Макрон – първо реформа в ЕС, а после разширяване. Това дава много повече време на Белград да реши проблема с Косово. Инструментализирането на Сърбия като специфичен инструмент на френската външна политика беше студен душ за емоциите в Прищина. В известен смисъл Косово се явява заложник на преговорите Сърбия - ЕС.

Няма съмнение, че за Франция компромисът трябва да е и в двете посоки. Затова се търси баланс в цялостното отношение към Западните Балкани – забавеното присъединяване да не означава, че се губи шанса за евроинтеграция. Забавянето трябва да бъде компенсирано с много сериозни споразумения в областта на икономиката и, съответно, на сигурността. Ключова е перспективата, която се дава на младите хора от региона. В Белград Еманюел Макрон проведе символична среща с млади представители на шестте държави от региона на бившето югославско пространство. Отправеното послание бе: Сърбия е приоритет и приятел, но няма да бъдат забравени и другите. Франция носи голямата отговорност да подкрепя помирението и младежта. Младите хора на срещата бяха участници в Регионалното бюро за младежко сътрудничество в Западните Балкани (RICO). То е част от стратегията за Западните Балкани и е основано на модела на френско-германската служба за млади служители. Пред своите събеседници френският президент отправи препоръката, ЕС повече да не повтаря грешките от присъединяването на Румъния и България. Според него, при тях са били подценени някои социално-икономически процеси и не са били положени двустранни усилия за икономическо развитие и за даване шанс на младите хора да останат в своите страни.

Шансовете пред Западните Балкани стават още по-несигурни след срещата на върха на ЕС през октомври 2019. Желанието на преобладаващият брой европейски държави да бъде отправена покани към Албания и Северна Македония се сблъска с категоричното френско „не”. Последното всъщност бе предсказано още през юли в Белград. Веднага след това Франция започна неофициални дипломатически консултации с отделни страни от Западните Балкани, за да им се предложи привилегировано специално партньорство вместо пълноправно членство в ЕС. На балканските страни се предлага финансова помощ, специални пакети за достъп до европейските пазари и други предимства в замяна за „тих отказ” от пълноправно членство в ЕС. Въпреки това, до октомври имаше известни илюзии, че Франция ще промени позицията си. Особено енергично за това настояваше Вишеградската група. Подобно очакване не беше реалистично, поради цялостната визия на френския президент за бъдещето на ЕС, но Макрон може би трябваше да посети Скопие и Тирана или да направи някакъв друг видим жест към тези страни, които след френския отказ са изправени пред допълнителен хаос. Те са объркани от различния език, който се говори в западноевропейските столици. За мнозинството европейски страни, техните съседи от Западните Балкани имат проблеми, които могат да бъдат решени в хода на преговорите за присъединяване към ЕС, докато според Франция, първо трябва да стане ясно, какво бъдеще очаква самия ЕС. Така Западните Балкани се превърнаха в заложник на бъдещи реформи на ЕС, които са необходими, но реално дори още не са изговорени достатъчно задълбочено. В тази връзка Франция се намира под натиск от своите европейски партньори да се откаже от твърдата си позиция и на срещата на ЕС на високо равнище през март 2020 да одобри дата за започване на преговори със Северна Македония и Албания. Затова и изборите в Северна Македония са насрочени за април – с надеждата за положително решение от Брюксел през март. Очакването е преди това, т.е. до януари 2020, Франция да успее да изработи предложение за реформиране на процеса на разширяване. Еманюел Макрон покани в Париж своя македонски колега Стево Пендаровски, което може да се разглежда като малко закъснял жест към Скопие. Има и някакво несигурно обещание френският президент да посети македонската столиця „през първата половина на 2020”. Въпреки това, тревогите в Западните Балкани се задълбочиха допълнително след интервюто на френския президент за списание „Икономист” от 7 ноември 2019, в което той нарече Босна и Херцеговина „бомба със закъснител”.[4] Известен оптимизъм донесе дълго отлаганата среща между Александър Вучич и Хашим Тачи. Тя се проведе на 12 ноември в Париж, като целенасочено не беше обявена предварително. В дните след нея публичност получиха и френските предложения за промяна на модела, по който страните от Западните Балкани ще се присъединяват към ЕС.

Засилващите се ангажименти на САЩ

Колебанията в политиката на ЕС спрямо Западните Балкани позволяват още по-ярко да се открои нарастващият интерес на САЩ към региона. Традиционно в неформална, а понякога дори и в официална обстановка, при различни оживени дискусии за съдбата на полуострова, неговите обитатели са склонни да откриват една фатална предопределеност, породена от постоянните агресивни намерения на големите световни играчи към тази част на Европа. Обективната истина е малко по-сложна. Дори големите държави не могат да бъдат винаги и напълно фокусирани върху един регион и един проблем. Има цикличност в процесите по света и САЩ обръщат внимание на тези, които са най-актуални за тях. Затова и несъмненото „завръщане“ на САЩ на Балканите през последните години може да се приеме като доказателство за нарасналата значимост (или тревожност) на региона. Значимостта се оценява от гледна точка на проблемите на сигурността. Най-видимият в това отношения белег е, че разширяването на НАТО протича именно на балканска почва. Първата крачка беше приемането на Черна гора в алианса. Следващата брънка в „доминото” е (Северна) Македония. За нейното безпрепятствено включване в НАТО беше необходимо да бъдат преодолени наличните спорове на страната със съседите Гърция и България. Подписването на двете ключови споразумения с тях се случи под неприкрития натиск на САЩ. За да няма колебания в интерпретацията, споразумението с България дори бе огласено първо и едновременно от американските посолства в София и Скопие.

Целта на двете споразумения - да подготвят Атина и Скопие в бъдеще да бъдат съюзници, е публично обявена в документа „Балканите напред: Новата стратегия на САЩ в региона”.[5] Той е изработен от формално необвързаната с държавни институции неправителствена организация „Атлантически съвет” през ноември 2017. Особено интересно в тази своеобразна стратегия за цялостно разширяване на влиянието на САЩ в региона е отношението към Сърбия. Атлантическият съвет призовава държавното ръководство на САЩ да опита да постигне историческо помирение със Сърбия с мотива, че Белград може и трябва да бъде близък партньор и съюзник в региона. Много малко се коментира, че в последните години военната помощ от САЩ за Сърбия е по-голяма от тази, която последната получава в рамките на военно-техническото си сътрудничество с Русия. Още един фактор провокира американско внимание – Сърбия се превръща в проводник на китайското икономическо влияние.

Комбинацията между Русия и Китай на западнобалкански терен притеснява САЩ. Само така може да бъде обяснен приложеният от Вашингтон „диференциран” подход към косовските албанци. Дълго време те се възприемаха като галениците на САЩ. Именно това мотивира косовския премиер Рамуш Харадинай да наложи 100%-ните мита върху сръбските стоки в края на 2018. Вероятно, като пример е ползван митническият натиск който САЩ упражнява върху глобалните си търговски партньори. Политическите наблюдатели със изумление наблюдаваха как във време, когато САЩ се опитват да се налагат на световните пазари с търговски войни, Косово също опитва подобен подход. Но в политиката има едно правило – което е позволено на големите, не е разрешено за малките. Харадинай беше припознат в Сърбия, в Западна Европа и в САЩ като човека, който препятства процеса на преговори. Може смело да се предположи, че международните съдии в Хага са получили много сериозна политическа подкрепа през юли 2019, за да си позволят да призоват един действащ премиер пред съда. Юридическият акт и спешната оставка на Харадинай предизвикаха видимо облекчение дори в косовския политически елит.

Кадровата политика на американската дипломация доказва засилващия се интерес към югоизточната част на Европа. На 30 август 2019 заместник-помощник държавния секретар по въпросите на Европа и Евразия Матю Палмър беше определен за специален представител за Западните Балкани. Той предприе интензивни совалки в региона буквално от следващия ден, като същевременно продължи да изпълнява длъжността заместник-помощник държавен секретар по въпросите на Европа и Евразия. Палмър е професионалист от кариерата - дипломат с над 25 години стаж, със сериозна експертиза по Балканите и владее сръбски и гръцки език. Подходът му ще е типично американски – баланс между моркова и тоягата. Между другото, Палмър е автор на няколко романа за смели американски дипломати, които решават различни кризи по света, като използват всички средства за натиск, които са им под ръка. Единия от романите му e на балканска тема и се нарича „Вълка от Сараево“, където отново се разглежда подобен сценарий.[6] Първият дипломат на Белград Ивица Дачич коментира назначението в специфичния си стил, че не очаква „нищо от Матю Палмър, но много от съпругата му, която е сръбкиня“. 

Отново в началото на септември 2019 американските сенатори Рон Джонсън (републиканец) и Крис Мърфи (демократ) посетиха Косово и Сърбия. Те заемат ръководни постове в сенатската комисия по външна политика, а съвместната им изява демонстрира, че има въпроси, по които в САЩ няма партийно разделение. Двамата призоваха Прищина и Белград да възобновят диалога и прогнозираха, че ще са нужни жертви и от двете страни, за да се постигне споразумение. Посещението им може да се разбере по-добре, ако се поясни, че седмица по-рано им бе отказано влизане в Русия. На този фон може да се твърди, че на Балканите САЩ търсят поле за изява, което да компенсира неуспехите им на други места.

Възприемането на Западните Балкани като място за изява се потвърди и в началото на октомври 2019. Два дни преди извънредните парламентарни избори в Косово, американският посланик в Берлин бе определен като специален пратеник за преговорите между Прищина и Белград. Някои анализатори определиха назначението като „странно”. Възможно обяснение е, че подобно на сенатор Рон Джонсън, посланик Гренел също е от най-близкото обкръжение на президента Тръмп. Мотивите на последния могат да бъдат обяснени с неофициалните информации, че той е поставил задача косовският въпрос да бъде решен до август 2020, т.е. в навечерието на президентските избори в САЩ. На практика, Гренел трябва да упражнява известен контрол върху американските посланици в Косово и в Сърбия. Това създава леко напрежение в посолството в Белград, което през октомври бе оглавено от Антъни Годфри, който също като Матю Палмър е с огромен дипломатически опит и специфична експертиза, като бивш втори човек в посолството в Москва.

Така пълната картина включва опитни дипломати плюс (или срещу) много близки на президента Тръмп фигури. Всички заедно работят за ограничаване влиянието на ЕС в Западните Балкани. Няма как да не прави впечатление, че отказът на ЕС през октомври да покани Северна Македония да започне преговори за присъединяване съвпадна с интензивен процес на ратификации в различни столици, на протокола за присъединяването на страната в НАТО. На 6 ноември, в Белград, Матю Палмър даде пресконференция на идиоматичен сръбски език, подчертавайки, че след като ЕС не бърза да присъедини Западните Балкани, САЩ ще подкрепят всички предложения за регионална интеграция.

Русия и Китай

Влиянието на Китай и Русия в Западните Балкани също е източник на безпокойство във Вашингтон. През април 2019 в Дубровник се проведе осмата годишна среща на върха във формат „16+1”. Самият формат пък е част от още по-мащабната инициатива „Един пояс, един път”, която дискретно, но неотстъпно отваря Азия и Европа за китайските стоки и инвестиции. Точно в Дубровник Гърция се присъедини към инициативата „16+1”, която вече се нарича „17+1”. За домакина Хърватия, която също като Гърция е член на ЕС и на НАТО, срещата осигури редица инвестиционни споразумения, включително с китайския телекомуникационен гигант Хуавей. Друга китайска компания вече строи 2,5-километровия мост Пелешац на адриатическия бряг на Хърватия

Като най-сериозен сериозен реципиент на китайски инвестиции в региона се възприема Сърбия. През август 2019 в страната дори започнаха да патрулират китайски полицаи.[7] На държавно ниво е създаден „Национален комитет за сътрудничество с Русия и Китай”. Той има ранг на министерство и се ръководи от бившия президент Томислав Николич. На 24 октомври в Белград пристигна първият директен влак от Китай. Товарната композиция достави 500 тона оборудване на компаниите „Чайна рейлуей интернешънъл” и „Чайна комюникейшънс енд констракшън къмпани” за изграждане на скоростната жп линия Белград-Будапеща.

Сърбия представлява особен интерес и за Русия, с която демонстрира по-специални отношения. Израз на последните стана посещението на Дмитрий Медведев в Белград на 18-20 октомври 2019. Формалният повод бе честването на 75 години от освобождението на сръбската столица. Извън протоколната част и военния парад беше ускорена работата по изграждане на газопровода „Турски поток” на сръбска територия. През следващите дни беше проведено и съвместното руско-сръбско учение „Славянски щит 2019”. Участието на зенитно-ракетни комплекси С-400 и Панцир-С даде повод за вълнения след западните военни наблюдатели, защото беше съпроводено с публичната благодарност на президента Вучич към „руските приятели” за драстичното засилване на сръбските възможности в сферата на отбраната.[8]

Политически ефект имаше и формално икономическото решение на Сърбия да се присъедини към Евразийския икономически съюз на 25 октомври. То придоби особена символика на фона на решението на ЕС за забавяне на присъединителните процеси в Западните Балкани седмица по-рано.

Западните Балкани, като нова шахматна дъска

Регионът изпадна в тих хаос и беше обзет от състояние на несигурност след като лидерите на Европейския съюз не успяха да постигнат съгласие по въпроса за започване на присъединителни преговори между Съюза и Северна Македония и Албания. Мнозина забелязаха, че това става в началото на мандата на новата Европейска комисия, но малцина обърнаха внимание, че подобно нещо се случи и преди пет години, когато тогавашната новоизбрана Комисия започна своята работа в началото на 2014 с посланието, че „през следващите пет години ЕС няма да се разширява повече”.[9] Почти веднага се оказа, че поради забавяне на процесите на присъединяване на Западните Балкани към ЕС, тези страни могат да се превърнат в проблем. Това стана особено видимо след украинската криза от 2014. Европа се опита да реагира с Берлинския процес. Последният беше припознат като съчетание на сигурност и икономическо развитие, но се видя, че е не е достатъчен. После дойде бежанската криза от 2015, която открои други слаби места в геополитическата стабилност на Европа. Така, към края на 2018 се видя, че ЕС няма какво да предложи. Виждаме и разочарованието в сръбския елит и при други лидери от Западните Балкани, че процесът на разширение е де факто спрял. Негативното настроение кара всяка страна да започне да търси свои алтернативни пътища.

Появиха се въпроси, дали „студения душ”, който Макрон изля върху Балканите, не означава и дефинитивно сбогом за ЕС. Привържениците на разширяването поведоха битка срещу мораториума на Макрон. На 6 ноември 2019 новоизбраната председателка на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен напомни, че ако Европа не предостави перспективи на Западните Балкани, „тогава други ще запълнят празнината, независимо дали става дума за Китай, Русия, Турция или Саудитска Арабия”.

Тезата на Макрон, че ЕС първо трябва да се реформира, а едва след това да мисли за разширение, напомни болезнено за трудностите, пред които е изправен и самият Съюз. Не може да се отмине и още една гледна точка в отношенията ЕС - Западни Балкани. Западнобалкански медии публикуват прогнози, че ЕС се разпада по модела, по който се разпадна старата Югославска федерация (СФРЮ). Може ли Европейският съюз де се разпадне по формулата на разпадане на бивша Югославия? Югославският федерален опит е полезен в много отношения, когато трябва да се изследват интеграционните и, съответно, деизинтеграционните процеси в Европа. Понякога съвсем сериозно се поставя въпросът, „как от Югославия отидохме към ЕУславия”. СФРЮ дълго време беше сочена като успешен пример за решаване на вътрешни проблеми след Втората световна война. При премиера Анте Маркович там течеше интензивен процес на доближаване и през 1990 СФРЮ бе на крачка от приемане в тогавашния ЕИО.[10] Самата намеса на ЕИО в югославските войни беше възприета и разпозната от останалия свят като легитимна в опита за посредничество и умиротворяване, именно с оглед на предстоящото еврочленство. Ретроспекцията показва, че нищо не е предопределено и актуалната ситуация в ЕС не е предрешена. Основният проблем на разпадането на Югославия беше неравномерното икономическо развитие между отделните републики, а такова има и в настоящето между различните членки на ЕС.

На този фон през 2019 Франция започна неофициални дипломатически консултации с отделни страни от Западните Балкани, за да им предложи привилегировано специално партньорство вместо пълноправно членство в ЕС. Предложението предвижда да им се предложи финансова помощ, специални пакети за достъп до европейските пазари и други предимства в замяна за „тих отказ“ от пълноправно членство в ЕС. Десетина години по-рано Германия направи подобна оферта на Турция, обещавайки и „привилегировано партньорство” вместо членство, но тогава това бе разбрано като елегантен начин за отказ от приемане на страната в ЕС. Предложението беше леко модифицирано в средата на ноември от френския нонпейпър - вместо отварянето на 35 преговорни глави по различни теми, в бъдеще трябва да се оформят седем тематични акцента. Те трябва да доведат до поетапно седемстепенно включване на кандидатите в съответната система на ЕС, като всяка степен е стъпало към следващата.[11] 

Трябва да отчетем една историческа традиция на Балканите. В края на XIX век всички страни от региона са изправени пред тежка дилема. Всички те поотделно имат две еднакви основни задачи – първата е ускорено икономическо и обществено развитие, или условно казано - тяхната „уестърнизация”, а втората – националното им обединение. Всяка от тези задачи изисква сериозна мобилизация на средства, а тогава балканските страни са имали ресурси само за едно усилие. Тоест, всяка концентрация на ресурси в едната посока е давала утежняващ или забавящ ефект в другата. Историческият опит би трябвало да е донесъл поуката, че свръхконцетрацията само в едната посока ще доведе до загуби в другата, което ще има по-дългосрочни последици. Съвременната ситуация е малко по-благоприятна. Балканските правителства би трябвало да са осмислили, поне спонтанно и интуитивно, този опит и да си дават сметка, че никой приоритет не бива да се преекспонира. Рамуш Харадинай го направи в Косово и създаде огромни проблеми за страната и за себе си. Същевременно, темата Косово е важна за Сърбия, но в никакъв случай не е единствената.

Отказът за покана в ЕС на Албания и Северна Македония разгаря тлеещи огнища на напрежение, включително нерешените въпроси по линията София-Скопие. Най-големият губещ обаче е диалогът Косово-Сърбия, който е в пряка зависимост от скоростта на присъединителния процес на Сърбия. Затова се търсят толкова интензивно нови посреднически механизми, като четиристранния формат, предложен от президента Макрон. Германски депутат пък предложи да се създаде длъжността пратеник на ЕС за Западните Балкани, като алтернатива на американския представител, което е потвърждение на оценката за изчерпване на ролята на върховния представител на ЕС по външната политика. През август 2019 посреднически усилия предложи и формата „Квинта“ (Франция, Германия, Великбритания, Италия и САЩ).

Всичко случващо се може да се разбере само през призмата на обърнатия фокус на отношенията ЕС-Балкани. За Балканите, ЕС е надежда за благоденствие, конкурентоспособност, демократични институции. За ЕС, Балканите са проблем за стабилността – политическа, етническа, религиозна, енергийна и дори финансова. Вакуумът на сигурността допълнително се задълбочи от твърдението на президента Еманюел Макрон, че НАТО е в „мозъчна смърт” (7 ноември 2019 в британското сп. „Икономист”). Пак там Босна и Херцеговина беше определена като "бомба със закъснител". Основания за това са не само притокът на джихадисти и крепящата се на конци държавност, но и невидимата за Европа мигрантска криза.

Страничен ефект на посочените процеси е повишаване значението на Словения, която, по линия на НАТО, ЕС и Шанген, покрива западните граници на Западните Балкани.[12]

 Защо Сърбия се превръща в поле за геополитическо съперничество

Събитията през годината показаха, че значението на Сърбия продължава да надхвърля формалните граници на страната в източната част на Западните Балкани. През 2019 продължи тенденцията от предходните години страната да бъде съсредоточие на интересите на Китай и Русия в региона.

Сходен интерес демонстрира и Турция чрез официалното посещение на президента Ердоган на 7 и 8 октомври 2019. То завърши с подписване на девет споразумения, откриване на шест турски фабрики и начало на мащабни пътни строежи от Белград в посока Сараево (Босна и Херцеговина) и Тутин (Сръбски Санджак). Посещението първоначално беше планирано за август, но бе отложено за първия ден след провеждането на извънредните парламентарни избори в Косово, което показва колко са заплетени различните геополитически интереси в и около Сърбия.

Напрежението между Белград и Прищина се отразява върху сръбската евроинтеграция. Страната не би могла да се присъедини към ЕС, преди да реши споровете си с Косово. Но и забавянето на преговорния процес на Сърбия дава обратен ефект върху перспективите пред Прищина. Косово е зависимо от преговорите между Сърбия и ЕС. При благоприятно приключване на тези преговори, те ще завършат със затваряне на 35-та глава, която де факто води до  признаване на Косово. Забавянето на тези преговори, свързано с останалите проблеми в ЕС, се отразява негативно върху целия процес и превръща Косово в заложник. Сръбските управляващи прилагат по въпроса траен подход, изразен от президента  Вучич, който казва: „искате да отстъпим - добре, обаче трябва и да ни предложите нещо, няма как да отстъпим без нищо“.

Белград има основателни притеснения за сръбското културно-историческо наследство в Косово, което беше обект на различни провокации през годините. Не по-малко важна е реализацията на онази част от споразумението от 2013, която е свързана със създаване на Асоциация на сръбските общини в Косово. За това имаше неофициален срок до лятото на 2018. След като правителството на Рамуш Харадинай не изпълни тази част от споразумението, последва и обтягане на отношенията между Белград и Прищина. Сърбия се хвърли да убеждава разни страни от Третия свят да оттеглят признанието си за Косово. Постигнатият успех може да бъде логично обяснен с наследените силни позиции на Титова Югославия в Третия свят, а може би и със скрита подкрепа от страна на Китай.

По всичко личи, че съвременните сръбски държавници се опитват да се завърнат към политиката на бившия югославски президент Йосип Броз Тито и вярват в неговия управленчески модел. Стремежът на Белград да доминира в хода на процесите в Западните Балкани не е инцидентен или частно решение на даден политик. По-скоро става дума за опита на една страна, която е по-малък играч, да постигне по-високи нива на съпоставимост с големите играчи, балансирайки между тях и извличайки максимална печалба. Белград винаги може да бъде сериозен източник на нестабилност, която да влияе на съседните държави. Сърбия има малцинства, признати в Северна Македония и Хърватия. Страната има и общности на друго ниво в Босна и Хереговина и Черна гора, които са непосредствен инструмент на въздействие. Сърбия прави дискретен опит за налагане на регионално влияние, но при определени условия не би се посвенила да го направи и открито. Ако не се намери европейска формула, Белград ще потърси алтернативна формула, за да си реши сръбския въпрос. През трудния период на разделяне с наследството на Милошевич, от 2000 до 2012, тези теми нямаше как да бъдат поставени открито и, ако все пак бяха поставяни, не можеха да бъдат развити, но дори тогава имаше процес на сближаване с Република Сръбска в Босна и Херцеговина. След началото на процеса на стабилизация на Сърбия след 2012 (съвпадащ с излизането на ЕС от кризата) започна да се наблюдава концентриране на националната енергия и логично започва да се поставя и този въпрос. Той има много измерения, но ключовото е, какво е мястото на Сърбия сред другите европейски държава. В тази насока Белград предлага на своите партньори излаз на река Дунав, възможности за инвестиране, сигурен маршрут от Средиземно море към Централна Европа и инструменти за успокояване на региона чрез влиянието, което упражнява върху сръбските общности в съседните държави. Дълго време Сърбия беше удовлетворена, че заедно с Черна гора е по-напред от другите си съседи от Западните Балкани по пътя към ЕС и дори се опитваше да навакса преднината на Черна гора, която формално има повече отворени преговорни глави.

Трябва специално да се отчете, че коалиционното управление на бивши радикали и социалисти има най-силните възможности да реши проблема с Косово именно поради историческата си обремененост. Важен момент бе сключеното през април 2013 споразумение от Брюксел с посредничеството на ЕС. Моментът обаче отмина. Белград не получи достатъчно подкрепа срещу налагането на 100%-ните косовски мита върху сръбските стоки през 2018. Сръбският експертен елит изразява открито разочарование от неумението и нежеланието на ЕС да се ангажира по-сериозно с процесите в Западните Балкани и да предложи ефективни формули за решения.[13] В подобна ситуация, за Александър Вучич бе много важна моралната подкрепа, която получи от Макрон през лятото на 2019.

Съвсем логично нагласите за търсене на баланс отправят поглед и към отношенията със САЩ.[14] Малцина знаят, че военните учения, които сръбската армия провежда със САЩ, в някои години са повече от тези с Русия. Президентът Вучич се срещна с главнокомандващия на Обединените въоръжени сили на НАТО в Европа Тод Уолтърс на 17 юли, а външният министър Дачич посети Вашингтон на 19 юли 2019. И Вучич и Дачич заявиха необходимостта от оставане на НАТО в Косово и го приеха като гарант за опазване интересите на сръбското население там. Това беше последната крачка преди призоваването на Харадинай от съда в Хага на 20 юли и последвалото му падане от власт. Дипломатическите любезности бяха съпроводени от една провокация, много характерна за сръбската външна политика – Ивица Дачич директно призова сръбската общност в САЩ да гласува за Тръмп, което предизвика негативна реакция сред всички политици, свързани с Демократическата партия. Дачич беше обвинен в нещо подобно на руската намеса в изборите на САЩ. Това обаче допълнително мотивира президента Тръмп за коментираните по-горе външнополитически активности на западнобалкански терен. През ноември правителството в Белград одобри Индивидуалния план за партньорство с НАТО за периода 2019-2021. Сърбия изкушава САЩ и с възможностите да споделя информация за т.нар. „бели” джихадисти в Босна и Херцеговина.

В духа на американската политика за отделяне на Сърбия от Русия следва да се разглежда и „шпионската афера“, разразила се в края на ноември 2019, при която бе разкрит сръбски гражданин, предаващ информация и получаващ пари от руски разузнавач. Няма как да не се потърси връзка с друг скандал два месеца по-рано, когато сръбски оръжеен завод бе уличен да продава своята смъртоносна стока на американска фирма, която пък я доставя на страни като Украйна и Йемен. Аферата от ноември постави под известно съмнение обявеното за 4 декември 2019 посещение на президента Вучич в Русия. Отговорът на сръбските управляващи отново следва традиционния модел на търсене на баланс. Признава се за шпионажа, но се заявява, че няма да се повтори 1948, когато отношенията между Белград и Москва бяха замразени за дълги години.[15]

Заключение

Деликатното равновесие в обществата на балканските страни е особено чувствително към натиск отвън. ЕС, който дълго време беше приеман като опора и източник на стабилност, на този етап не може да изпълни подобна роля. Възродените конфликти от времето на студената война се съчетават с тенденциите на нарастващо многополюсно геополитическо противопоставяне, а те, взети заедно, намират своите проекции и в региона. През 2019 големите играчи се завърнаха на Балканите, макар че всъщност никога не са си тръгвали оттук.

 

Източници:

 

[1] Шта Макрон доноси у Београд у дипломатском коферу. Политика, 14.07.2019; Споразуми Француске и Србије – стижу "мистрали", партнерство за изградњу метроа, RTS, 14.07.2019.

[2] Потписани споразуми у области одбране са представницима Француске. Министарство одбране Републике Србије - 15.07.2019.

[3] Шта пише у Стратегији Француске за Западни Балкан. RTS, 30.04.2019.

[4] Emmanuel Macron on Europe’s fragile place in a hostile world. Emmanuel Macron in his own words

The Economist, 07.11.2019. - https://www.economist.com/europe/2019/11/07/emmanuel-macron-in-his-own-words-english

[5] Marusic, D. Bedenbaugh, S. Wilson, D. Balkans Forward. A New US Strategy for the Region. Atlantic Council, Washington DC, 2017.

[6] Matthew Palmer, M. The Wolf of Sarajevo - https://www.penguinrandomhouse.com/books/318279/the-wolf-of-sarajevo-by-matthew-palmer/ 

[7] Гаврилов, П. Китайски патрули в Сърбия. Bloombergtv.bg – 30.08.2019

[8] Medvedev u Beogradu, vatromet u Moskvi. Politika, 19.10.2019.

[9] Гюрова, Сл. Пет години самота. Капитал, 31.10.2014.

[10] Banchev, B. Serbia and the European Communy before 1989. History forgotten. Etudes balkaniques (Sofia), LV, 2/20189, 212-225

[11] Non-Paper. Reforming the European Union accession process. November 2019. - https://www.politico.eu/wp-content/uploads/2019/11/Enlargement-nonpaper.pdf

[12] Методиев, К. Словения и мигрантската криза- В: Костов, Ал., Огнянова, Ир., Б., Банчев, Б. (съст.) Бежанската криза и Балканите (2015-2016). ИБЦТ-Парадигма, София, 2018, с.233-260; Кобуров, Т. Опитът на Словения в преодоляването на мигрантската криза: изводи, поуки и някои въпроси на дискриминацията – В Колектив. Защита срещу дискриминацията: правна уредба, проблеми и тенденции, Стено, Варна, 2018, с.194-200.

[13] Баковић, Б. Европски пут без јасне перспективе. Политика, 26.02.2019.

[14] Георгиев, П. Сръбската (гео)политическа дилема. Геополитика, бр.3, 2019.

[15] Неће бити нове 1948. Политика, 22.11.2019.

 

* Институт за балканистика с център по тракология към БАН