13
Пон, Юли
30 New Articles

Концепция за ново административно-териториално устройство на България

брой 1 2020
Typography

В смисъла на изградените териториални звена, административно-териториалното устройство е сред основните елементи на държавната структура. Държавата се идентифицира с територията, а чрез териториалното деление, тя предоставя на гражданите възможност да изпълняват своите публични права и задължения – там, където те са заселени. Организацията на гражданите по местоживеене е обща за всички държави. Чрез административно-териториалното устройство се създава система за удовлетворяване на интересите и потребностите на населението на местно ниво – в града, общината, окръга и областта, които то обитава.

Административно-териториалното устройство (АТУ) е комплексна, целенасочено провеждана дейност по разделяне територията на страната на териториални общности и създаване в тях на институции и административни органи за провеждане политиката на държавата и местните власти в съответствие с тяхната йерархическа съподчиненост и правомощия, установени със закон.[1]

От друга страна, административното деление е стара любима тема за властимащите при всички управления. То подхранва амбициите за утвърждаване и прокарване на определени тези, свързани с придобиване на повече власт и привилегии за определени институции, а често и доминиране на един град над друг, което фактически води до изместване на решаването на много други по-важни проблеми свързани с пространственото развитие на националната територия.[2]

Днес административно-териториалното устройство на България се изразява в съществуването на 28 области и 265 общини, в т.ч. и Столична община със статут на област. Столичната община/област покрива едновременно нивата LOU 2, NUTS 3 и NUTS 2, като по този начин покрива и критериите за регион.

Историята на управлението на общинските и областните територии е запазила много показателни примери както за грубо и необосновано администриране, така и на случаи, когато при самоопределянето на тези територии е отчетена волята на народа и са спазени законовите разпоредби.

Областите като главни териториални структури на държавното управление

Съгласно Конституцията на България (чл.142), „областта е административно-териториална единица за провеждане на регионална политика, за осъществяване на държавното управление по места и за осигуряване на съответствие между националните и местните интереси”. По своята същност тя е структура на децентрализираната държавна администрация в територията.

България по традиция има силно местно самоуправление на общинско ниво. Неслучайно българската Конституция установява модел, в който няма място за регионална власт. В този модел има два полюса, два стълба – силно правителство и силни общини. Конституцията дава възможност на законодателя да създава самоуправление на всяко друго ниво, освен на областно. Например, може да се даде самоуправление на кметство или на район в големите градове. Единственото ниво, на което не може да се създава самоуправление, е областното. [3]

Основната функция на областите е да подобрят степента на контрол на централното правителство над ешелоните от по-ниско ниво в обществения сектор и местната власт.[4]

Като поводи на предложението за реформа на АТУ могат да бъдат посочени следните обстоятелства:

  • През 1998 се провежда реформа (чрез ЗАТУРБ) в административно-териториалното устройство на ниво “област/окръг”, която заличава старите области (9 на брой), създадени през 1987, и възстановява старите окръзи (28 на брой), вече под името “области”.Съществуващите днес 28 области са образувани през 1999 с президентски Указ № 1 от 5.01.1999. 
  • Към днешна дата двуцифрен брой области остават с по-малко от изискуемият брой население. Проблемът с размера се изразява в това, че ПМС № 199[5] за приемане на национални правила относно Европейските обединения за териториално сътрудничество (ЕОТС)[6], както и ЗРР от 2008 - чл.4(4), влизат в противоречие с Регламент (ЕО) 1059/2003, тъй като 12 области (от 28) не отговарят на критериите по NUTS 3, понеже имат население по-малко от 150 000 души.  Следователно, те трябва да бъдат обединени и окрупнени;
  • За обективен измерител може да бъде приета номенклатурата на териториалните статистически единици на ЕВРОСТАТ. Този похват е възприет и в анализа на Станев, Спиридонова и Джилджов[7] от 2006, които посочват, че количествените характеристики за население и територия на областите в България ги отнасят към групата на малките аналогични териториални единици в Европейския съюз.
  • „Многобройните, но малки по размер и капацитет териториални образувания, наречени към днешна дата “области”, трудно биха решили задачи, респондиращи на европейско ниво и разглеждани от Общността.“[8]

Посочените по-горе проучвания и законови практики са фундаментални и поради това се явяват опорни точки за предлаганите териториални реформи.

Визия за нови области на Република България

Чл. 142 на българрската Конституция определя областта, като административно-териториална единица (АТЕ) за осигуряване на съответствие между националните и местните интереси. Същевременно АТЕ – област, изпълнява ролята на регион NUTS 3, съгласно регламенти 1059/2003 и 176/2008 на ЕС.

Вече беше посочено, че количествените характеристики за население и територия на областите на България ги отнасят към групата на малките аналогични териториални единици в ЕС. В Общността административните области са по-големи по площ и особено по население и икономически потенциал територии. Ако се приеме твърдението, че България използва европейския опит, ще трябва отново да се обърне тенденцията, наложена през 1999, като новите структури бъдат съобразени със съществуващото вече административно-териториално устройство.

Като база за промяната може да се вземе засиления европейски  интерес към големите градове на България и заздравяването на ролята им като национални центрове на обширни територии. Обявената европейска инициатива за подкрепа на „полюсите на растежа” се отнася именно за големите градове на България. Конкретен пример е Инициативата на Европейската комисия JESSICA[9], която предлага за усвояване в кратък период €100 млн. за София, като град с наднационално, европейско значение и още €110 млн. за останалите шест големи града на България, като организиращи центрове с национално значение. Това са: Пловдив, Варна, Бургас, Русе, Стара Загора и Плевен – градовете, които могат да станат новите областни центрове на едни области с европейски размери и капацитет. Новите големи области, като оптимален брой, трябва да отговарят на броя на големите български градове, плюс лансираните в правителствени документи два града – за северен и южен териториалноорганизиращи центрове в региона на Западна България. Това са Видин и Благоевград.

Направеното ново предложение за области се базира на основата на съществувалите вече 9 големи области в периода 1987-1999. Предложените области са в същите граници и размер, с едно изключение. Обособена е област София, съставена от София-град и Софийска област, и е отделена област Благоевград. Така е избегната предишната абсурдна ситуация, когато Софийска област се простира до границата с Гърция, докато нейният областен център се намира на територията на друга област, а именно на територията на област София-град. По логиката, че областният център може да бъде на чужда територия, този на старата Софийска област (от 1987-1999), би могъл да е в Солун например.

Областните центрове са предложени в съответствие с актуалните днес ръководни документи. В „Национална концепция за пространствено развитие 2013-2025“ пише: „България, която изостава в областта на иновациите и в развитието на икономиката, базирана на знанието, ще трябва да преодолее този недостатък чрез правилно обвързани териториално предложения за изграждане на центрове на знанието и иновациите, на изследователската и развойна дейност около големите градове с потенциал и с налична база, персонал и традиции в тази сфера – София, Пловдив, Варна, Бургас, Стара Загора, Русе и Плевен, профилирани в съответствие с характеристиките на региона на принципа на свободните икономически зони. В Западна България милионният град от 1-во ниво София ще доминира над средните градове от 3-то ниво Благоевград, Перник, Кюстендил, Враца, Монтана и Видин. Без да играят роля на балансьори, средните градове Видин и Благоевград заслужават специално стимулиране за да преминат по значение към 2-ро йерархично ниво и да организират по-успешно територията на най-отдалечените северна и южна части на Западна България.“[10]

Така ръководните документи налагат 9 града за административни центрове и центрове за обществено-икономически растеж: София, Пловдив, Варна, Бургас, Стара Загора, Русе, Плевен, Видин и Благоевград.

При предложенията за областни центрове, авторът на настоящата концепция се е съобразил напълно с изложените по-горе управленски аргументи и проекти. Както вече беше посочено, 12 от областите не разполагат с  население достатъчно за този ранг. Проблемът е известен на ЕВРОСТАТ и вероятно поради тази причина в МРРБ се е наложила изчаквателна позиция. Такава позиция, обаче, може да се окаже много вредна. „Историческият преглед показва, че интензитетът на промените на териториалното деление на областно ниво в България е 12 години.“[11] У нас такива промени не са правени вече 20 години и не бива да се чака повече. Изчаквателната позиция, сама по себе си, става заплаха за социално-икономическият просперитет.

През периода 1987-1999 страната е разделена на 9 големи области. Предложението е, за завръщане към този брой и формат области, с някои оптимизации, като съответстващи по мащаб и население на европейските им аналози, а именно:

  • Област София ще включва окръзите: София-град и  София-окръг;
  • Област Видин ще включва окръзите: Видин,  Монтана и Враца;
  • Област Благоевград ще включва окръзите: Благоевград, Кюстендил и Перник;
  • Област Пловдив ще включва окръзите: Пловдив, Пазарджик и Смолян;
  • Област Стара Загора ще включва окръзите: Стара Загора, Хасково и Кърджали;

Нови области на Република България

Нови области на Република България

 

  • Област Варна ще включва окръзите: Варна,  Шумен и  Добрич;
  • Област Бургас ще включва окръзите: Бургас,  Сливен и  Ямбол;
  • Област Русе ще включва окръзите: Русе, Силистра, Търговище и Разград;
  • Област Плевен ще включва окръзите: Плевен, Ловеч, Велико Търново и Габрово;

Наименованието на областта се определя от наименованието на населеното място, което е неин административен център.

Както е известно, териториалните единици, които съгласно NUTS класификацията не съвпадат с официално действащото административно-териториално устройство (АТУ) на страната, са нивата NUTS 1 и NUTS 2. От друга страна, местните административни единици „Lokal Administrative Units” (LAU), не са обект на NUTS регламента и се определят по усмотрение на отделните страни.

Така излиза, че единственото административно-териториално ниво на България, което се припокрива с регламента, е областното ниво NUTS 3. Този факт също е основание, поне АТУ-област да бъде приведена в съответствие с изискванията на ЕВРОСТАТ, имайки предвид, че нивото региони NUTS 2, което не е административно, също не отговаря на европейските критерии и изисквания.

Окръзите като второ ниво на местно самоуправление

Конституцията от 1879 установява три административни нива: околии, окръзи и общини като за две от тях – общините и окръзите – е предвидено самоуправление.

Следващите Конституции - от 1947 и 1971, също постановяват две нива на самоуправление и пряк избор на общински и областни (окръжни) съвети. Създадените през 1987 нови области са работили в условието на избираеми областни съвети,  функционирали до 1991.

Единствено най-новият и най-демократичен отрязък от нашата история се характеризира само с едно ниво на административно самоуправление – това на общините. През 1991, с приемането на новата Конституция на Република България се установява двустепенен модел и се определят общините, като основни нива на самоуправление и възможността със закон да бъдат създавани други нива на самоуправление. Това, обаче, става първата българска Конституция, в която второто ниво на самоуправление не е предвидено като задължително. Отстъплението от дългогодишните български традиции и несъобразяването с тенденциите в Европа и света, изразено в определянето само на едно ниво на самоуправление с опцията други нива да се създават със закон, е отчетено като слабост от множество специалисти в тази сфера.

Според анализ на Националният център по териториално развитие, още през 2006 около 170 общини все по-малко са в състояние да решават целия спектър от въпроси, предвидени в ЗМСМА. Многобройните регионални сдружения на общините индикират потребността от надобщински териториален орган, който да поеме онези функции, които по-голямата част от общините не могат да решават самостоятелно и цялостно. В този смисъл би трябвало да се работи и за създаване на двустепенен модел на демократично местно самоуправление у нас.[12]

През 1998 се извърши реформата в административно-териториалното устройство на ниво “област”, която заличи старите области, създадени през 1987, и възстанови старите окръзи, вече под името “области”, с мотивировката, че те са доказали своята жизнеспособност и трайността на създадените взаимовръзки, транспортни схеми и отношения с централната власт. Реформата се осъществява и чрез промяната на чл. 6 от Закона за административно-териториално устройство на Република България (ЗАТУРБ), в чиято ал.1  е записано, че територията на България се разделя на 28 области.[13]

Последствията съвсем не са абстрактни. Според анализ на Националния център за териториално развитие и жилищна политика, липсата на активно действащи, с конкретни правомощия, междинни регионални звена и органи е довела до “конкретни сривове при решаването на редица важни за страната проблеми – особено в областта на поземлената реформа, структурното преустройство на икономиката, регионалната политика и др.”[14]

На всички нива в момента има разбиране, че ефективността на дейността на областната администрация е ниска. Показателно е, че единствената препоръка, съдържаща се в резолюцията, свързана с местните власти в България, не е насочена към общините, а към областното ниво. В чл. 4, т. 7 от резолюцията се препоръчва създаването на самоуправление на нивото на съществуващите 28 области.[15]

Безусловно, двата съществуващи стълба на архитектурата на административно-териториалната структура трябва да се запазят, а паралелно с това, поради господстващата държавна свръхцентрализация, следва да се изгради, ново, второ ниво на местно самоуправление, очаквано близо 30 години.

Тази ситуация налага изграждане на по-развита система за  административно-териториално устройство на страната, колкото и да са актуални обвиненията за раздуване на администрацията. Контрапункт на подобни обвинения е намаляването на числеността на общинската администрация, след уедряването на общините и редуцирането на техния брой.

В обобщение на гореизложеното, смятам, че за държава с характеристиките на България, са необходими, от една страна, равнища със силно централно администриране на територията, каквито ще бъдат новите големи области с областни управители, назначени от правителството, а - от друга страна, нива със силно и независимо самоуправление на локално и местно равнище, каквито ще бъдат новите окръзи и общини. Освен това статистиката сочи, че няма нито една съизмерима с България страна членка на ЕС, без второ ниво на местно самоуправление. Само чрез подобна схема ще се балансира силната централна власт със силно самоуправление на населението и ще се гарантира хомогенността и целостта на българското общество и държавното устройство. Новото администриране на територията ще позволи отдалечаването на местните власти от прекалено близкия и непосредствен надзор на централната власт.

Най-важното условие във взаимоотношенията между централната и местната власт е създаването на устойчиво равновесие между силите на централизацията и силите на децентрализацията. Намирането на правилната комбинация и доброто национално съотношение между тях гарантира стабилност и устойчивост за възходящото развитие на държавата.[16]

Предложеният модел ще гарантира на България два основни управленски лоста – силна централна власт, от една страна, и балансирана от силна местна власт - от друга, които да си взаимодействат в насочването на процесите на икономическо и обществено развитие в правилната посока.

Преминаването към двустепенно самоуправление и към тристепенно   административно-териториално устройство (АТУ), може най-бързо да бъде извършено чрез възстановяване на окръзите, като административно-териториални единици. Това би се получило без усложнения, поради факта, че тези структури са възстановени още през 1999, но под името „области”. Както вече посочих, това се извършва със солидната мотивировка, че те са доказали своята жизненост и ефективност. Елементарно доказателство за тази виталност е традицията да продължават да се употребяват изрази като: „окръжна болница“ и т.н., 20 години след като вече няма окръзи.

Лишени от големината и капацитета на области, окръзите успешно биха изпълнили и друга необходимост - да станат отдавна предлаганото, „второ ниво на местното самоуправление“, което ще спомогне за развитието на процесите на децентрализация в страната и ще увеличи тежестта на местните власти, уравновесявайки баланса им с държавните и областните.

Като орган на местната власт, той ще се ползва с всички гаранции за независимост, които Европейската харта за местно самоуправление (ЕХМС) и Конституцията на страната ни дават, като се започне с правото на самоуправление – преки избори на колективен орган и ръководител на местната власт.

Промени в броя - 28 окръга, не се налагат. Те минават на ниво LAU 1 по ЕВРОСТАТ.

Въвеждането на окръзите, като междинно ниво на административно-териториалното устройство – между областите и общините, ще отговори на изискванията на Приоритет 8, Стратегическа цел 1 на Стратегията за децентрализация, където е отчетена необходимостта от въвеждане на Второ ниво на местно самоуправление.

Предложение за оптимизиране на броя и мащаба на общините

Днес територията на България е поделена между 265 общини. Съгласно европейските критерии по ЕВРОСТАТ, общините с население до 10  хил. души се отнасят към категорията: „общини с понижена жизненост“. В България към тази категория спадат 103 общини, включително и 66 общини или ¼ от всички, които не отговарят на изискванията на Закона[17] за минимум 6000 души население.

През последните петдесет години първата доминираща тенденция в Европа е насочена към намаляване броя на малките общини по пътя на тяхното обединяване в по-големи териториални единици на местното самоуправление.

Чрез създаване на по-големи общини националните правителства се стремят да повишат ефективността на обществените услуги и да оптимизират административните разходи.

През 2009 средната численост на една община в ЕС е 5530 души. Причините за подкрепата за по-големите териториални единици са, че малките единици нямат необходимите ресурси и човешки потенциал за планиране на местното развитие и предоставяне на все по-нови и разнообразни обществени услуги в новите съвременни условия на глобализация и локализация. В тях не са рядкост липсата на управленска компетентност и ниското качество на предлаганите услуги.[18]

Голяма част от общините в България - 1/4 от всички, са с население по-малко от установеното със закон. Това положение продължава с години, като част от случаите са много тежки. Съществуват общини с население около и под 1000 души. Емблематичен е примерът с община Трекляно – вече с под 600 души или 10 пъти по-малко от минималния законоустановен долен праг за брой население. Под този праг остават  66 български общини.

Наред с общините с малобройно население, необходимо е разглеждането на проблема с трите общини – Пловдив, Добрич и Ямбол, в които управлението на града се осъществява от една община, а селата са отделени в друга община, на която административният център е на територията на градската община. Тези общини не могат да бъдат ефективни поради големи отстояния от центъра, влошаване качеството на услугите, трудна достъпност и др. Наблюдава се символично разделение. Тази конфигурация също противоречи на изискванията на закона и в случая следва да се приеме съответно законово решение, което да отстрани съществуващото противоречие. Като нелогичен акт може да се отчете положението, един  административен център на господстващата община, да бъде същевременно център на друга община или общини. Реорганизацията на съществуващите селски общини около Добрич (Добрич-селска); Ямбол (Тунджа) и общините Марица и Родопи около Пловдив е наложителна.

Тъй като в момента има общини, чието наименование не е името на административния им център (по посочените по-горе причини), а географски понятия като: Марица, Тунджа, Родопи, те не отговарят на изискванията на закона – чл. 12 от ЗМСМА.

Куриозен е случаят с община Златица, чието землище е разсечено на две от територията на община Чавдар.

Като обобщение може да се отчете, че общините, които са с недостатъчно население, без административен център и, съответно, без изискваното от закона име, неотговарящи на финансовите параметри, на изискванията за отдалеченост и др., т. е. неотговарящи на законовите изисквания, варират между 150 и 170  броя.

Така направеният преглед на българските общини недвусмислено показва необходимостта от реформи, които да намалят броя и увеличат размера им. Все пак след множество емпирични изследвания безспорно е установено, че „критичната маса” за минимална численост на община, е 5000 души. Счита се, че общини с население под тази граница не могат да предоставят необходимите обществени блага на населението и да гарантират основните компетенции на местното самоуправление.[19]

По-големите териториални единици осигуряват по-висока икономическа ефективност и по-висока степен на прилагане на механизмите на местната демокрация. Ползите от  големия мащаб в окрупнените териториални образувания се изразяват във възможността за предоставяне на много по-разнообразни и висококачествени блага на обществото, отколкото малките. Разходите за административни нужди също са по-малки.

Окрупняването на българските общини по пътя на естественото им сливане е неизбежно. Българските общини следва да разполагат с необходимите ресурси, човешки, управленски и икономически потенциал, територия със съпътстващата социална структура, за да се превърнат в жизнеспособни единици, годни да осъществяват местното самоуправление. Техният брой трябва да бъде между 60 и 80 общини.[20]

Успешната борба с конвенционалната престъпност също може да бъде възприета като базов критерий за формиране на новите български общини. Важно условие за предотвратяване и справяне с  битовата престъпност е още по-голямото приближаване на силите на реда до проблемите на гражданите. Районните полицейски управления в страната са 179, докато общините в България са 265. Това показва, че в значителен брой от общините, дори в общинските центрове, няма полицейско присъствие. Сегашните РУ на полицията са разположени в 153 общини, като 10 от тях са в общини, неотговарящи на ЗАТУРБ. От тези 10, седем са в общини с малобройно население и три - в общини без общински център. Простата сметка показва, че  112 български общини са без РУ на полицията на своя територия.

Общини с население под 6000 души

  1. Кресна – 5540; 2. Струмяни – 5514; 3. Малко Търново – 3699; 4. Бяла( Вн) – 3266; 5. Ветрино – 5137; 6. Златарица – 3882; 7. Сухиндол – 2434; 8. Бойница – 1169; 9. Брегово – 5245; 10. Грамада – 1860; 11. Кула – 4345; 12. Макреш – 1456; 13. Ново село – 2789; 14. Ружинци – 4934; 15. Чупрене – 1927; 16. Борован – 5523; 17. Роман – 5920; 18. Хайредин – 4757; 19. Крушари – 4435; 20. Шабла – 4884; 21. Бобошево – 2682; 22. Кочериново – 4863; 23. Невестино – 2469; 24. Рила – 2755; 25. Трекляно – 613; 26. Априлци – 3158; 27. Летница – 3634; 28. Брусарци – 4795; 29. Георги Дамяново – 2560; 30. Метковец – 3742; 31. Чипровци – 3462; 32. Якимово – 4220; 33. Батак – 5830; 34. Лесичово – 5382; 35. Стрелча – 4688; 36. Земен – 2582; 37. Ковачевци – 1582; 38. Трън – 4076; 39. Лъки – 2790; 40. Перущица – 4960; 41. Цар Калоян – 5906; 42. Борово – 5798; 43. Ценово – 5554; 44. Алфатар – 2892; 45. Кайнарджа – 5102; 46. Ситово – 5197; 47. Баните – 4648; 48. Борино – 3447; 49. Антон – 1510; 50. Годеч – 5140; 51. Долна баня – 4497; 52. Драгоман – 5147; 53. Златица – 5649; 54. Копривщица – 2287; 55. Мирково – 2420; 56. Чавдар – 1234; 57. Челопеч – 1471; 58. Гурково – 5050; 59. Николаево – 4452; 60. Опан – 2731; 61. Антоново – 5903; 62. Маджарово – 1734; 63. Минерални бани – 5891; 64. Стамболово – 5856; 65. Болярово - 3938; 66. Сърница – 5200 (съществува от 01.01.2015 г.)

Данни от НСИ към 31.12. 2015 г.

Забележка: Маркираните общини са с РУ на полицията

Първо условие за увеличаване на местната сигурност, би трябвало да е наличието на РУ на полицията на територията на всяка българска община.

За по-доброто административно управление на територията се налага  уеднаквяване на параметрите на общините. Това може да се постигне чрез окрупняване на част от тях, които в момента са с население под прага, определен в чл. 8, ал.1, т.1 от ЗАТУРБ. По принцип, този праг е съразмерен и следва да се запази, като трябва да се направи необходимото общините, които са под него, в разумен срок да се присъединят към други общини. Това важи и за останалите групи общини, неотговарящи на законовите разпоредби. След тяхното преустройство, българските общини би трябвало да останат в порядъка на 100-120 броя. Те ще бъдат с по-голяма територия, по-многобройно население, по-жизнеспособни и по-силни в икономически и финансов аспект. Ще имат и по-адекватно съотношение с европейските стандарти (например, Дания, при население от 5 731 000 души, има 98 общини).

Заключение                                          

Наложително е пирамидата на териториалното управление в страната да бъде обърната. Териториалното управление следва да се гради отдолу нагоре. Това означава - от общините към окръзите, и то трябва да се основава на органи на самоуправление в тези административно-териториални единици, които да партнират и взаимодействат на равноправна основа с областните администрации.

Местната власт е призвана първа да удовлетворява всички нужди на обществото на своя територия – от благополучие до спокоен живот и сигурност.

 

Бележки:

 

*Авторът е доктор по национална сигурност от Академията на МВР, член на Българското геополитическо дружество

 

 

 

 

[1] Вж. “Разработване на аналитичен доклад за развитие и усъвършенстване на АТУ на страната и правната му основа“, Национален център за териториално развитие ЕАД, ноември 2007, стр.3

[2] Вж. Докова, С., Териториално и административно устройство – проблемни аспекти, Тракия-М, С., 2008., с.7

[3] Вж. Джилджов, А., Тенденции в развитието на регионалното и местно самоуправление в Европа, Списание “Публична администрация” – 2006.

[4] Вж. Аналитичен доклад „Проучване практиката на страни - членки на ЕС с функциониращи две нива на местно самоуправление”, 2007.

[5] Вж. ПМС № 199   за приемане на национални правила относно ЕОТС Обн. ДВ бр. 72/ 2007.

[6] Вж. ПМС № 250 от 17.10.2008 за изменение и допълнение на Постановление № 199 на МС от 2007 за приемане на Национални правила относно Европейските обединения за териториално сътрудничество (ДВ, бр. 72 от 2007 )

[7] Вж. Станев, Спиридонова и Джилджов, Децентрализацията и влиянието ѝ върху възможностите на общините и областите за усвояване на средства от фондовете на ЕС, Институт Отворено общество, София, декември 2006.

[8] Вж. Report on the relationship between the size of local and regional authorities and their

effectiveness, efficiency and democratic legitimacy. The size of local and regional authorities:

its impact on service delivery and democratic quality. – Strasbourg: CE/CDLR/LR-E-FS, 25

September 2001 –  p. 25

[9] Вж. JESSICA: Съвместна европейска подкрепа за устойчиви инвестиции в градските райони, http://ec.europa.eu/regional_policy/bg/funding/special-support-instruments/jessica/#1

[10] Вж. „Национална концепция за пространствено развитие 2013-2025, с. 22 – 23, 40

[11] Вж. Джилджов, А. Териториалните звена – бялото петно в българската държавна администрация, статия, списание “Публична администрация”, С., 2006.

[12] Вж. Джилджов, А., Списание „Публична администрация“, бр. 1-2, 2006.

[13] Вж. Историческо развитие на административно-териториалното устройство на територията на България, МРРБ, Д“АТУМС“, февр., 2006, с. 6

[14] Вж. Извършване на преглед на възможностите за децентрализация на правомощия и функции към местната власт, МРРБ, НЦТР – ЕАД, 2003.

[15] Вж. Джилджов, А., Сагата “Децентрализация” на регионално ниво, статия,  Списание “Публична администрация”, С., бр. 1/2, 2006.

[16] Вж. Kauzya, John-Mary, tanpa tahun, “Chapter two: Decentralization: Prospects for Peace, Democracy and Development” in Bertucci, Guido, Decentralized Governance for Democracy, Peace, Development and Effective Service, Delivery, UN: Division for Public Administration and Development Management.

 

[17] Вж. ЗАТУРБ, Образуване на община - чл.8, ал.1,т.1  -  6000 души; т. 5 – ½ самофинансиране

[18] Вж. . Радославов, Р., „Административно-териториалното устройство на Европа: локална и регионална демокрация”, Крисан-С, С., 2012, с. 16

[19] Вж. Радославов, Р., „Административно-териториалното устройство на Европа: локална и регионална демокрация”, Крисан-С, С., 2012, с. 17;

[20] Вж. Каназирева, Д., „Местната власт в условията на членство на България в Европейския съюз и Съвета на Европа“, Хермес, П., 2015, с. 217