Борислав Градинаров, Силата на системния фактор. Системният генезис на неопределеността в обществото, 264 стр., “Изток – Запад”, София, 2019.
Наскоро авторитетното издателство “Изток-Запад” пусна на пазара на идеите монографичното изследване “Силата на системния фактор: Системният генезис на неопределеността в обществото”. Негов автор е добре познатият в научната общност д-р Борислав Градинаров – доцент в Секция “Социални теории, стратегии и прогнози” на Института за изследване на обществото и знанието при БАН и, в качеството си ръководител на Балканския институт за стратегически прогнози и управление на риска, неуморен организатор на научни дискусии по различни актуални научни проблеми с участието на Софийския университет, Българското геополитическо дружество и други неправителствени организации. Разбира се, популярността на автора се дължи най-вече на научното му творчество, особено място в което заемат неговите книги: “Творчеството – мит и предизвикателство” (1989), “Залезът на средната класа” (2004), “Светлосенките на българския преход” (2005), “Медийно право” (2010) и “Юридическа етика” (2011).
В най-новия си труд доц. Градинаров аргументира разбирането, че е отминало времето на класическата наука, развивала се до края на ХІХ век с убеждението, че учените са напълно способни да разкрият дълбоките тайни на природата, което е много популярно и в обществознанието чак до първата половина на ХХ век След Втората световна война приоритетен за социалните науки, като цяло, става въпросът, как функционира обществото, което пък извежда на преден план проблема за обществената комуникация като основен системоформиращ и системоподдържащ елемент (Хабермас и Луман), както и въпроса за постоянните изменения в него.
Парадигмата на системното мислене
Авторът се е заел с щателно и всестранно изследване на парадигмата на системното мислене като синтетичен теоретичен подход, разглеждащ всички обекти на социалните науки в динамичната им цялост. Още в предговора той поставя базисните въпроси, движещи неговата творческа лаборатория: Защо бъдещето на обществото изглежда непрозрачно и дали амбицията за постигане на определеност и предсказуемост в тази област е постижима? Дали ограничените ни познавателни способности могат да се ориентират достатъчно успешно в множеството променливи, действащи едновременно и определящи обществената траектория? Дали не са погрешни усилията ни на всяка цена да откроим някакви закономерности, чието използване ще ни помогне да насочим бъдещето в желаната посока?
В първата глава на изследването си доц. Градинаров поставя въпроса за двигателя на социалните процеси. От тази гледна точка той анализира и оценява прогресисткия подход – старата идея, че човешкият вид е в състояние все по-успешно да гради и надгражда своя свят, овладявайки тайните на природата и на социалната си същност, различните детерминистични теории, търсещи закономерности в общественото развитие, индетерминистичните теории, отричащи социалните закономерности, цивилизационната теория, зануляваща възможността за обща теория за обществените изменения, спорът между социалния реализъм и социалния конструктивизъм с тезата му за пълна релевантност и субективизъм на социалното познание и прочие. В отделен параграф са разгледани многобройните теории за “двигателя” на социалните трансформации. Сред основните проблеми е откроена и склонността ни да извеждаме цялото пред скоби, без да си даваме труда да вникнем в детайлите на неговата конструкция, а те често имат определяща роля.
Един от акцентите в книгата е поставен върху дефицитите на съществуващите теории при опитите им да ни дадат адекватни обяснителни схеми. Подчертава се, че именно по тази причина младата все още научна дисциплина социална онтология не може да формулира надежден фундамент на обществознанието. Авторът разглежда социалните субекти, социалните процеси и обществените изменения във взаимовръзката помежду им и стига до извода, че обществената реалност притежава “способността” “да се самосъздава по един неочакван, почти творчески начин” (с. 57). Както и, че човешката дейност е “универсален двигател на социалните процеси” (с. 67). Според него, “социалната действителност остава непостижима в нейната многомерност и неповторимост” (с. 8). Това обаче не означава, че повече или по-малко успешното познание за социалната реалност е недостъпно за хората: “Съществуват относително адекватни, устойчиви и многократно проверени факти, отношения и устойчиви връзки, позволяващи, от една страна, успешно анализиране и прогнозиране на социалните процеси, а от друга – висока степен на съгласуваност на представите, действията и целите на социалните субекти (индивидуални и групови).” (с. 78). Градинаров вижда опорните точки за успешно познание и съвместна практическа дейност в “социалните онтологеми” – твърдения за отделни страни или моменти от обществената система, които притежават висока степен на относителна истинност и са широко споделени от социалните субекти (с. 78).
Във втората глава на изследването се обобщава натрупаното познание за неопределеността, случайността, хаоса, нелинейността и фракталния характер на действителността. Убедително е очертана трудната раздяла на научната общност с просвещенския оптимизъм и безграничната вяра в могъществото на човешките познавателни възможности – господстващата чак до 70-те години на миналия век линейна научна парадигма. Въз основа на “закона за големите числа” е показано как се стига до извода, че “неопределеността е универсална характеристика на реалността” (с. 106), макар по-нататък авторът да признава, че “в обществените науки въпросът с големите числа изглежда доста неясен” (с. 163). Немалко страници в изследването са отделени на фракталната теория. Оценени са по достойнство възможностите за прилагане на фракталния принцип на самоподобието като инструмент за ориентиране във възможните граници на обществените изменения. Разглеждайки друга модерна теория – на хаоса, авторът я съотнася към обществото, притежаващо всички характеристики на детерминистичен хаос, подчертавайки обаче “нейната ограничена приложимост” (с. 117). Показано е и как постепенно си пробива път разбирането, че събитията не просто се случват, а се предизвикват и то благодарение активността на социалните субекти.
Особен интерес представлява третата глава на монографията, в която доц. Градинаров оценява системната научна парадигма чрез нейната приложимост в сферата на социалното. Подробно е анализирана появилата се след Втората световна война Обща теория на системите, представена като научна революция. Авторът очертава заслугите й в ограничаване на аналитичните процедури в науката, в акцента върху граничните научни области, които разкриват най-големи възможности и във възприемането на идеята, че сложността, изменчивостта и неопределеността са фундаментални характеристики на света, в който живеем. Особено внимание е отредено на отворените и сложните системи, към които принадлежи обществото. Авторът коментира и концепцията за “себичния ген”, за комуникативното действие, за “мрежовото общество”, теорията за социалното действие, а също партикулизма в различните му форми, както и концепцията на холизма.
В четвъртата глава авторът си опитва да очертае механизма на пораждането и самовъзпроизвеждането на неопределеността както в личен, така и в социален план. Подробно са разгледани предложените досега многобройни “закони”, принципи, правила и други зависимости от привържениците на системния подход, а също и функционалната теория за организацията, както и синергетиката. Според Градинаров, в природата и обществото “необратимостта и случайността не са изключение, а правило” (с. 216), а неопределеността е “обективен предел, граница на познаваемостта и предвидимостта” (с. 218). “Сложните отворени системи (...) се изменят в необратим порядък чрез механизма на случайното” (с. 218), твърди авторът и добавя: “Колкото по-сложна е системата, толкова ролята на случайното, непредвидимото, неопределеното е по-значима.” (с. 218). Може да се приеме, че доц. Градинаров е защитил основната теза, с която е пристъпил към своето изследване, а именно, че “нито историята, нито бъдещето ни имат генерална посока и крайна цел” (с. 9).
Доколко силен е системният фактор?
В изследването си авторът се стреми да анализира всеобхватно същността и познавателната стойност на теорията за системния фактор, като вижда в него нова и по-надеждна научна парадигма, която в комбинация с трансформиращата сила на информацията разкрива възможности за “по-всеобхватно познание на реалността, включително и за изучаването, осмислянето и систематизирането на социалните процеси” (с. 20). Той определя опитите за вникване в същността на движещите сили на социалната реалност чрез формално-логичния просветителски инструментариум като “наивни” (с. 21). Основателно се противопоставя и на “сепаратистките нагласи в съвременната наука” (с. 25), пледирайки да се използва евристичния заряд на системния подход, който може да допринесе да разберем накъде се развиват социалните процеси, какво да очакваме от бъдещето и какви са възможностите да му повлияем.
Оставайки верен на строго научния подход, доц. Градинаров съвсем не е безкритичен към тъй модерната напоследък Обща теория на системите и точно в тази насока демонстрира най-силните страни на теоретичния си анализ. Той дори поставя открито въпроса “действително ли са оправдани заявките на Общата теория на системите да играе ролята на нова научна парадигма с преобразуваща светогледна функция”? (с. 211). И не се бои да обърне сериозно внимание на дефицитите на тази теория. Въпреки множеството публикации върху системния подход, той все още няма напълно разгърната концептуална рамка (с. 25). Независимо от прекаленото теоретизиране, предложените конкретни изследователски методи са или спорни, или неефективни, или с прекалено тясна употреба (с. 224). Тази теория не предлага убедителен отговор и на твърде важния въпрос, кое поражда структурираното системно цяло и кои свойства на неговите елементи правят възможно съществуването му (с. 211). Всяка теория трябва да издържи две важни изпитания за своето утвърждаване: да представи ново обяснение на натрупаните факти и данни, като инкорпорира познатите теории, и успешно да прогнозира бъдещи процеси, явления и обекти. Но “именно в тези две области “доказателствата” на системната теория изглеждат неубедителни, което навежда на извода, че е възможно, независимо от популярността си, тя да е недовършена или дори да е повече или по-малко невярна” (с. 224), констатира авторът. Той не премълчава и предупрежденията на немалко и авторитетни световни учени, че твърденията за универсалния характер на системната теория могат да се окажат подвеждащи.
С оглед на темата, авторът признава и, че самото създаване на тази теория, както и повечето й приноси са основани на естествените науки, като цитира предупреждението на белгийските учени Иля Пригожин и Изабел Стенгерс: “прилагането на естественонаучни понятия към социологията или икономиката трябва да е много внимателно. Хората не са динамични обекти...” (с. 221). Приложимостта на всички модерни концепции и теории спрямо обществото е съмнителна и предвид принципната невъзможност на експеримента в социалните науки (с. 217). Въпреки своят всеобщност и авторитет, математическите методи не са в състояние да опишат социалните изменения (с. 249), защото повърхностните опити за доказване на “подобието” на процесите и структурите в обществата с изучаваните от природните науки не са достатъчни.
Някои изводи
Въз основа на всичко това Градинаров заключава: “Общата теория на системите е типичен пример за склонността на научното познание ентусиазирано да изгражда грандиозни конструкции, без достатъчно обстойно и критично да е изследвало и оценило благонадежността на основите им.” (с. 162). И добавя: “без да се отхвърлят евристичните възможности на Общата теория на системите, внимателният и балансиран подход към нея изглежда по-разумен” (с. 162). Съгласявайки се с тези основателни констатации за дефицитите на Общата теория на системите, можем да приемем, че е спорно или рано да се говори за значим пробив в парадигмата и методологията. В този смисъл названието на заключението на книга - “Неопределимата сила на системния фактор”, изразява по-точно защитаваната в нея изследователска теза и би подхождало повече за нейно заглавие, вместо акцентирането върху “силата”.
Внимателното вникване в посланията на автора оставя впечатление за известно подценяване на евристичните способности на научното познание. Сякаш прекомерно се акцентира върху случайността и неопределеността, както и върху това, че бъдещето се променя всеки път с всяко решение и действие на всеки елемент и сегмент на многомилиардното човешко общество. Твърди се, че “светът, в който живеем, има непренебрежими и дори умножаващи се области на неопределеност, непредвидимост и случайни обрати” (с. 24). Поставянето под силно съмнение на възможността да се предугади бъдещето обаче поставя въпроса, възможно ли е хората, социалните общности, държавните и наддържавните институции да набелязват свои стратегии за бъдещето? Макар в книгата да има специален параграф за теорията на вероятностите, отсъства коментар на футурологията като наука за бъдещето, изследваща вероятните и възможни събития и тенденции с акцент върху общественото развитие. Тук само ще напомня блестящите и популярни сред културната общественост и политическите елити образци на футурологията, създадени от Жак Атали, Хелмут Шмит, Алвин Тофлър, Джордж Фридман, Параг Хана, Фарийд Закария и други, оказващи определено влияние върху поведението на хората, политиките на неправителствените организации и стратегиите на публичните институции. Можем да твърдим, че футурологията, дори когато е в състояние да предугади само част от това, което предстои, позволява на хората и социалните групи не просто да очакват бъдещето да се случи, а и да предизвикват или променят поне част от него.
В своята цялост монографията “Силата на системния фактор” безспорно представлява оригинален научен труд, посветен на съществен и актуален проблем, разработен въз основа на впечатляващи по обем литературни източници, задълбочено анализиращ и оценяващ с голям размах на мисълта практически всички популярни съвременни концепции и теории с оглед тяхната приложимост в обществените науки. Това мащабно по своя обхват изследване, което е ценен принос в българската философска и социологическа литература, свидетелства, че авторът му е навлязъл в най-зрелия етап на своето творческо развитие. Книгата, която е своеобразен компендиум по теория и методология на науката, безспорно ще предизвика интерес сред студентите и преподавателите по философия, социология, политология, икономика, геополитика и други специалности, сред учените от най-различни научни направления, а също сред културната ни общественост. Тя ще остави забележима следа в българското наукознание.
* Гост-преподавател в УниБИТ, ЮЗУ “Неофит Рилски”и ВУСИ - Пловдив
