27
Чет, Фев
5 New Articles

Изгубените и отвоювани територии: феноменът на ислямския сепаратизъм във Франция

брой 6 2019
Typography

Arnaud Lacheret, Les territoires gagnés de la république?, 168 р. , Bord de l'eau, 2019

Във Франция отдавна се коментира темата за "загубените територии" на Републиката и за чиновниците, които заради своите клиентелистки интереси, малодушие или безхаберие, съдействат - в най-лошия случай - за усилването на ислямизма и религиозния комунитаризъм.

Далеч по-малко внимание обаче се отделя на онези, които се опитваха и продължават да се опитват да се борят с тази тенденция. Дали могат да разчитат на подкрепата на конкретни институции или са принудени да се оправят сами и да се противопоставят според собствените си възможности на сепаратизма и радикализацията? Последната книга на Арно Лашере "Отвоюваните територии на Републиката" поставя открито именно този въпрос. В периода 2014-2017 авторът е част от екипа на кмета на Рильо ла Пап Александър Венсенде. Градчето стана известно в цяла Франция, след като държавната телевизия Франс-2 показа репортаж за местните мюсюлмански кафенета, където достъпът на жени е забранен.

Книгата анализира безсилието на местната власт на фона на подема на сепаратистките настроения сред привържениците на политическия ислям. В нея е показано отчайващото малодушие на държавните институции, когато става дума за практическата реализация на собствените им фундаментални принципи. Макар че авторът определено е снизходителен към тях, истината е, че мнозина от днешните френски държавници демонстрират опасно нежелание да приемат заобикалящата ги реалност. Между другото, това показва и, че немалко политически кариери в днешна Франция се основават на умението да не забелязвваш това, което е буквално пред носа ти - умение, създаващо условия за главозамайващ политически възход и продължителен престой в управлението на страната. Затова пък, стремежът да се действа смело, посочвайки директно проблемите, обикновено води до попарване на амбициите и провала на много кариери.

Незаконните претенции

Особено показателни в това отношение са трудностите, с които се сблъскват опитите да бъде затворен един незаконен мюсюлмански дом за молитви в Рильо ла Пап, въпреки искането на собственика на помещението (от 2014 насам) и желанието на градските власти (тъй като функционирането му постоянно създава проблеми със сигурността). Въпросният молитвен дом е затворен едва през 2017, а причината за това забавяне е „необходимостта да бъде съхранен политическият кредит на доверие”, защото обвиненията в расизъм и исламофобия могат да превърнат общината в „парий”, лишавайки я от регионални и държавни субсидии. Да не говорим за откровения шантаж от страна на местните ислямисти, организиращи улични молитви с цел да създадат негативен имидж на властите.

Тук е мястото да отбележа, че дори трагичните събития в редакцията на „Шарли Ебдо” през 2015 не помогнаха да бъде осъзната опасността от ислямистите. По-скоро обратното, призивите „да не бъдат поставяни всички мюсюлмани под един знаменател” доведоха до ръст на претенциите на местните мюсюлмански общности и на измислените обвинения срещу Франция в „исламофобия”. В книгата си Арно Лашере описва една наистина поразителна сцена по време на събрание в регионалната преефектура, на което се обсъждат последиците от терористичните нападения и ситуацията с местните мюсюлмани и техните лидери. Думата взима един от имамите за да отправи яростна критика срещу светското общество. При това, изразите, които използва за да изобличи „френската исламофобия”, са същите, които използват и ислямските екстремисти. Какво се случва след изказването му? То е посрещнато с бурните аплодисменти на повечето присъстващи на заседанието мюсюлмани, а префектите и кметовете не реагират по никакъв начин.

В книгата на Лашере се съдържат не само множество примери за социалния и религиозен натиск, упражняван от страна на политическия ислам, но се посочва и, колко е трудно да се подобри ситуацията там, където законите не се спазват от местните мюсюлмански общности от дълги години насам. Налага се властите да проявяват завидна изобретателлност за да наложат спазването на законността там, където липсва „държвническо съзнание” и не се забелязва никаква солидарност с онези, които са длъжни да защитават гражданския мир във Франция. Оказва се, че дори усилията да бъде защитено законното изискване да се демонстрира уважение към Републиката, не срещат нужната подкрепа от централната власт.

Общината Сен Дени е сред характерните примери за клиентелизъм и безнаказан комунитаризъм, а на всички онези, които се опитват да се борят с агресивния ислямизъм и комунитаризъм (т.е. с мюсюлманския сепаратизъм на местно ниво), често се налага да си платят за това. Тези, които се поддават на натиска и търсят компромиси, изглеждат недосегаеми, докато онези, които защитават ценностите на Републиката, биват квалифицирани като „обсебени от натрапчиви идеи” или дори като „расисти” и „крайно десни”.

Именно пред тези предизвикателства е изправена и кметът на Екювий Анке Фернандес. Тази смела и решителна жена се сблъсква с една местна салафитска асоциация, чиито лидер е печално известният имам Юсеф Абу Анас. Джамията в града е затворена в рамките на обявеното от правителството след поредните ислямистки атентати извънредно положение. Залегналото в основата на това решение постановление на Държавния съвет е съвършено ясно, тъй като във въпросната джамия „се призовава към насилие, неуважение към държавните институции, дискриминация на жените и задължително носене на хиджаб”. Освен това, в джамията се е проповядвала „борба срещу християнството и юдеизма, обявени за изпълнени със заблуждения и непълноценни, както и необходимостта изповядващите ги да бъдат накарани да приемат исляма, включително със сила и заплахи”. На пръв поглед, със затварянето на джамията този проблем би трябвало да бъде решен, но радикалният имам така и не е привикан в полицията за разпит, което пък поражда у част от местните мюсюлмани съмнение, че той е станал жертва на фалшиви обвинения. Впрочем, Юсеф Абу Анас продължава да се появява в квартала, където днес с неговата помощ и под егидата на същата салафитска формация вече се строи нова джамия. При това тя е далеч по-голяма и внушителна и разполага с просторни помещения за обучение на младите мюсюлмани. Тоест, налице е отлична основа за по-нататъшната обработка на тези хора и активното прокарване на мюсюлманския сепаратизъм. Още по-тревожно е, че новата джамия буквално е надвиснала над целия квартал. Някои представители на местната мюсюлманска общност признават, че живеят в атмосфера на страх, тъй като радикалните ислямисти не им позволяват да изповядват умерения ислям. В същото време те посочват, че религиозните норми постепенно се превръщат в културни и дори граждански, измествайки законит на Френската република.

Ситуацията в Екювий е пример за агресивен и сепаратистки прозелитизъм. За дейността на имама са информирани в Министерството на вътрешните работи, но и той, и неговата асоциация продължават сводобно да функционират в града, чиято кметица е принудена сама да води битката за елементарно спазване на правилата и законите. Впрочем, тази самотна битка и навлече множество критики и нападки. И тя, както и авторът на книгата Арно Лашере, акцентират върху един интересен факт: ако в конкретния район има представители на умерения ислям, те нерядко могат да се използват като инструмент за борба срещу радикалните ислямисти. Така, в своята битка кметицата на Екювий разчита на подкрепата на генералния секретар на Съвета на мюсюлманските организции от департамент Ивелин, както и на настоятеля на местната джамия в Мант ла Жоли– Абделазис ал-Джаухари.

За съжаление, тези умерени мюсюлмански активисти рядко получават помощ от държавните институции. Не те, а именно радикалните представители на политическия ислям най-често проникват в структурите на държавната власт, изваювайки си статут на нейни официални партньори. Така,  създадената от френските власти институция за диалог с исляма постепенно попадна под влиянието на „Мюсюлманските братя”, но това изглежда не тревожи никого. Впрочем, същото все по-често се случва в различни части на Франция, където властите не си дават сметка, че контролът над представителните мюсюлмански организации е ключова цел на радикалния политически ислям.

Още по-лошо е, че ако внимателно анализираме съдбата на кметовете, борещи се с ислямизма и комунитаризма, ще видим до каква степен самото френско законодателство се обръща срещу тях. В книгата си Арно Лашере цитира множество съдебни решения, които „в името на уж изцяло републикански принципи, лишават тези кметове от какъвто и да било избор, налагайки им задължението да се съобразяват с религиозния фактор, когато прокарват общинската си политика”.

Шантажът

Бившият кмет на Сен Гратиен, а днес сенатор от департамент Вал д'Оаз Жаклин Есташ-Бриньо, имат богат собствен опит в това отношение. Тя неведнъж е била съдена заради отказа си да предостави общински помещения под наем на местните ислямисти. Историята е доста сложна, но е сходна с онова, което се случва и другаде: веднага след формирането си, т.нар. „мюсюлманска организация” започва да претендира да получи помещение за молитви, прави се на жертва и едва след това иска среща с кмета. Целта е да бъде шантажирана администрацията (в случай на отказ, нейните служители моментално биват квалифицирани като „крайнодесни” и „исламофоби”) и да изкара местните мюслмани по улиците, демонстрирайки сила. Всичко това се прави за да не може общината да отхвърли все по-наглите претенции на ислямистите. А за да се подплати този натиск, в съответния град се събират мюсюлмани от целия департамент.

Паралелно с това нараства и броят на съдебните репресии срещу „опърничавите кметове”, изоставени от държавните институции и хвърлени на растерзание на хиените от либералните медии. Ето само няколко примера. Кметът на Фрежюс отказва да одобри изграждането на нови джамии, тъй като разрешението за строежа им изглежда съмнително, а общинската комисия по сигурността задава въпроси. В крайна сметка обаче, френския Държавен съвет го принуждава да отстъпи.

Кметът на Клиши пък не иска да приеме исканията на местната фундаменталистка мюсюлманск асоциация и настоява, вместо поредната ислямска зала за молитви (в града вече има три такива), да бъде открита медиатека. Заради това ислямистите редовно устройват улични молитви пред сградата на кметството, които не се забраняват, въпреки че са напълно незаконни, а префектът разполага с всички пълномощия да ги прекрати. Списъкът с подобни случаи е много дълъг. Оказва се, че за френските чиновници е по-изгодно да са затварят очите за разпространението на радикалния политически ислям, отколкото да демонстрират твърдост, рискувайки да си навлекат гнева на либералните медии. Или, което е още по-лошо, за да отменят някои решения на местните власти, засягащи ислямистите, административните съдилища нерядко се опират на международното право. Това се отнася например за касаещите религията международни споразумения, които според френското правителство „нямат задължителен характер” (но на практика придобиват такъв характер именно благодарение на тези действия на административните съдилища). При това положение, как би могъл да се промени сегашният силов баланс и френските кметове да могат да отстояват духа на нашите закони и идеалите на нашата цивилизация?

Заключение

Горчивата истина е, че ние, французите губим собствените си територии не толкова заради натиска на политическия и радикален ислям, а заради липсата на ясно осъзната от всички диагноза на държавно ниво, която да позволи на републиканската и светска реторика отново да се превърне в политическа и юридическа основа на вземането на решенията по места. Необходимо е внимателно да анализираме последиците от решенията на Държавния съвет, които много често са насочени против кметовете, изповядващи републиканските принципи. Те се „опитват да вменят на местните власти задължението да подкрепят претенциите на мюсюлманските асоциации в името на религиозната свобода”, без да се замислят за последиците от това за обществения ред и посегателствата върху човешкото достойноство, макар че те представляват сериозен проблем в контекста на определена практика и реторика. Освен това, съдът може да потвърди легитимността на поведението на агресивните ислямисти, отхвърлящи нашето право и закони, макар че в същото време се възползват от тях за да дестабилизират политически страната.

За съжаление, държавата отказва да си отвори очите за заплахата от агресивния ислямистки сепаратизъм в някои райони на Франция, а институциите не просто не разполагат със стратегия за действие, но дори и с обща представа за истинския характер и мащабите на тази опасност. В резултат от което, намиращите се на предната линия на тази борба смели представители на местната власт се сблъскват не само с агресивните политически нападки на ислямистите и либералните медии, но и с често неблагоприятните за тях съдебни решения. Което пък е мощен стимул да се обърнат към клиентелизма в очевиден ущърб на републиканските идеали.

 

* Авторката е известен френски политолог, създател на движението Viv(r)e la République, автор на книгата "Виновното мълчание" и анализатор на "Фигаро"