За кого бие камбаната: кризата на "либералния" световен ред

През второто десетилетие на ХХІ век обаче, в публикациите на западните (и най-вече американските) политолози преобладават песимистичните оценки за изхода от кризата на либералния световен ред. Така, един от идеолозите на концепцията за либералния ред - Джоузеф Най, се съмнява, че той ще преживее сегашната криза. Според него, причината за нея е, че либералният ред "до голяма степен беше ограничен в тесните рамки на сходно мислещите държави, концентрирани по двата бряга на Северния Атлантик" и "не включваше такива големи играчи като Китай, Индия и държавите от бившия съветски блок" (2).

През октомври 2017 New York Times отдели специално внимание на т.нар. "германски манифест", чиито автори са неколцина немски външнополитически експерти. В него се посочва, че действията на президента Тръмп поставят под въпрос "либералния световен ред".  Според авторите му, победата на Доналд Трамп "нанесе тежък удар по нормативните основи на западния либерализъм". В манифеста се подчертава значението на либералните ценности и институции за просперитета на Германия и се настоява за коригиране на нейното участие в трансатлантическите отношения, отчитайки европейската специфика.

В отговор, в коментара си към "германския манифест" Джош Бъсби от Университета на Тексас призова колегите си да признаят, че кризата на "либералния световен ред" всъщност е възникнала още преди идването на Тръмп на власт и, че самият президент е неин продукт. "Либералният ред се разпада и идеята за либералното общество се превръща в мит" - твърди Бъсби, според който в съвремения свят се осъществяват фундаментални промени, характерно за които е увеличаващият се брой и влияние на недържавните играчи, фрагментирането на глобалното управление, появата на нови идеи и норми, много от които не са либерални, както и разширяването на глобалната и функционална взаимозависимост. Той смята че връщането към стария либерален ред вече е невъзможно, затова САЩ и Европа ще трябва да се приспособят към новите реалности на световната политика, в която либералните функции ще се съчетават с откровено нелиберални. Бъдещето на света е свързано с развитието на една по-универсална общност и ред, чиито норми, способи на взаимодействие и лидерство ще бъдат съобразен с разнообразието и плурализма. Според Бъсби, акцентът единствено върху либералния ред е довел до игнориране на разнообразието от мнения в глобалната политика.

Възход и упадък на либералния световен ред

Особено място в разгорялата се дискусия за кризата на съвременния световен ред заема статията на американския политолог-неореалист Джон Миршаймър (професор в Чикагския университет), който в характерния за него стил твърдо и прагматично отстоява собствената си гледна точка относно трансформацията на световния ред. Въпросната статия, озаглавена "Обречен на неуспех: възходът и упадъкът на либералния световен ред", която се появи през пролетта на 2019 в списание International Security, се опитва да определи причините за упадъка на съвременния световен ред, както и да дефинира типа на новия ред, който ще замени "либералния" (3).

Да започнем с това, какво разбира авторът под "световен ред". Според Миршаймър, определящо за дефинирането на световния ред е "глобалното разпределение на мощта", като това става ясно от оценката му за еволюцията на световния ред след Втората световна война.

Американският политолог очертава три основни различия между "редовете". Първото различие е между "международните редове" (international orders) и "ограничените редове" (bounded orders). За да може един ред да се разглежда като международен, той трябва да включва всички велики държави на планетата. На свой ред, "ограничените редове" са предназначени най-вече за целите на конкурентната борба между съперничещите си велики държави. Миршаймър очертава следните разновидности на "международен ред", които могат да бъдат организирани от великите държави: реалистичен, агностичен и идеологически (включително либерален). Според него, изборът на съответния ред зависи най-вече от силовия баланс между великите държави, а ключовият въпрос е, дали системата е двуполюсна, многополюсна или еднополюсна.

След Втората световна война системата еволюира от многополюсен към двуполюсен световен ред (1945-1989). В качеството си на основни протагонисти в следвоенния свят, САЩ и СССР формират "всеобхватен международен ред" (an overarching international order), който не е нито либерален, нито комунистически, а изцяло отговаря на интересите на сигурността на двете страни. След разпадането на Съветския съюз, американската администрация (с идването на власт на президента Буш-старши) се ангажира с организирането и разпространението на либералния международен ред в целия свят, като за целта САЩ използваха съществуващите международни институции (ООН, режимите за контрол на въоръженията и т.н.).

Формирането на либерален международен ред включваше решаването на три основни задачи. На първо място, трябваше да бъде разширено присъствието на адептите на либералния ред в международните институции. На второ място, беше необходимо създаването на отворена и инклузивна глобална международна икономика, която да гарантира максимално свободна търговия и да способства за либерализацията на капиталовите пазари. Смяташе се, че тази хиперглобализирана световна икономика ще бъде далеч по-амбициозна, по своя мащаб, отколкото икономическата система от ерата на студената война. На трето място, от ключово значение беше енергичният износ на либерална демокрация по целия свят.

Изпълняването на тези три задачи се вписваше в основните либерални теории - либералния институционализъм, теорията за икономическата взаимозависимост и теорията за демократичния свят. Тоест, в съзнанието на неговите архитекти, изграждането на жизнеспособен, устойчив и либерален международен ред беше синоним на създаването на един "миролюбив свят".

Интеграцията на Китай и Русия в либералния ред беше от изключително значение за неговата успешна реализация, тъй като те бяха най-силните държави на планетата след САЩ. Идеята бе двете страни да бъдат инкорпорирани в колкото се може повече институции, да се интегирират напълно в отворената международна икономика и да бъде подпомогната трансформацията им в либерални демокрации.

Разширяването на НАТО в Източна Европа илюстрира стремежа на Съединените щати и техните съюзници да създадат либерален международен ред. Експанзията на пакта на Изток не беше просто част от класическата стратегия за сдържане на Русия. Целта и беше друга - да интегрира държавите от Източна Европа и, по възможност, самата Русия в либералната "общност на сигурност", формирала се в Западна Европа по време на студената война. На същата либерална логика се основаваше и американската политика към Китай. Според държавния секретар Мадлин Олбрайт, ангажирането на Китай ще доведе до активното му участие в големите световни институции и ще улесни неговото интегриране в икономическия ред, доминиран от САЩ. Така, Китай би могъл да се превърне в отговорен участник (responsible stakeholder) в международната система, мотивиран да поддържа мирни отношения с останалите играчи. Тоест, ангажирането му би способствало за превръщането на Китай в либерална демокрация.

Джон Миршаймър смята, че доктрината на Буш-младши, формулирана през 2002 и използвана за да бъде оправдана интервенцията в Ирак през 2003, е пример за глобалната политика на САЩ, целяща изграждането на либерален международен ред. Според американската администрация, най-доброто средство за борба с разпространението на ядреното оръжие и тероризма е трансформирането на всички държави от Големия Близък Изток в либерални демокрации, което би превърнало региона в гигантска зона на мира, решавайки по този начин двойния проблем за неразпространението и за тероризма. В тази връзка Мришаймър цитира президента Буш-младши, според който: "Светът очевидно е заинтересован от разпространението на демократичните ценности, защото стабилните и свободни нации не създават идеологии, оправдаващи убийствата, а поощряват мирния стремеж към по-добър живот" (4).

В началото на 90-те години на ХХ век мнозина анализатори смятаха, че САЩ разполагат с добри възможности за изграждане на либерален международен ред. Широко разпространено на Запад беше мнението, че политическите трансформации са достигнали точката, в която либералната демокрация вече няма разумна алтернатива. По онова време Китай беше едва в началото на своя възход, а през целия период на 90-те Русия беше в състояние на перманентна слабост. Всичко това укрепваше вярата на Запада, че в крайна сметка почти всяка държава по света ще стане либерална демокрация. Тази гледна точка беше убедително защитена и във фундаменталния труд на Франсис Фукуяма "Краят на историята". През 90-те и началото на 2000-те години САЩ и съюзниците им успешно напредваха към създаването на всеобхватен либерален международен ред.

Самият Миршаймър характеризира периода 1990-2004 като "златен" за успешната реализация на либералния проект. По данни на Freedom House, през 1986 само 34% от държавите в света са били демократични, като през 1996 тази цифра нараства до 41%, а през 2006 - до 47%. Тогава малцина очакваха, че само след няколко години (през 2000-те) либералният проект ще започне да се разпада. В тази връзка Миршаймър прави важно уточнение с цел да обясни отношението на политолозите-реалисти към концепцията за "либералния световен ред": "Вероятно някои смятат, че разширяването на НАТО, усилията на САЩ за превръщане на Китай в либерална демокрация и доктрината Буш са доказателство за един краен реализъм, станал възможен благодарение на установения еднополюсен модел. Това обаче не е вярно. Въз основа на дискусиите в средите на политическите стратези и външнополитическия елит може да се направи извод, че тази политика всъщност беше мотивирана от либералните теории и, че САЩ и техните западни съюзници бяха твърди привърженици на идеята за създаването на либерален международен ред, влизащ в разрез с политиката на баланса на силите. Следва да отбележа, че почти всички "реалисти" се обявиха против разширяването на НАТО, войната в Ирак и доктрината Буш. Нещо повече, те предпочитаха да акцентират върху необходимостта от сдържане на Китай, а не на неговата "интеграция". Ако след студената война САЩ се ръководеха от логиката на реализма, те щяха да се стремят към създаването на агностичен международен ред и да провеждат политиката, отстоявана от стратезите-реалисти" (5).

След 2005 обаче либералният ред започна да се сблъсква с толкова сериозни проблеми, че това провокира неговата ерозия. Миршаймър включва в списъка на провалите на плановете за "либерален световен ред" неуспехите на САЩ и съюзниците им от НАТО в Ирак, Афганистан, Сирия, Либия, Йемен и т.н. Вашингтон и неговите съюзници "несъзнателно изиграха основната роля за разпространението на нелибералния хаос" в тези региони. Така, след провала на гласуването на Европейската конституция през 2005 започна кризата в еврозоната, изострянето на отношенията между Гърция и Германия и Брекзит, освен това станахме свидетели на възхода на дясноекстремистката ксенофобия, а лидерите на редица източноевропейски държави застанаха на откровено нелиберални позиции.

"Постеднополюсният период"

Според Миршаймър, с приключването на еднополюсния период, "в обозримо бъдеше не се очертават никакви шансове за поддържането на какъвто и да било либерален международен ред". В новия многополюсен свят ще доминират различни типове "реалистични модели (редове). В тази връзка, той прогнозира по-нататъшно влошаване на отношенията между Русия и Запада. Според него, това се дължи на разширяването на ЕС и НАТО на Изток, украинската криза и усилията на западните държави за "прокарване на демокрацията" в такива страни като Грузия и Украйна, както и в самата Русия. На този фон е естествено, че Москва търси възможности да посее раздор и разцепление на Запад и да отслаби ЕС и НАТО.

Американският политолог смята, че с идването на власт на Доналд Тръмп, пукнатините в трансатлантическите отношения са се задълбочили. Сегашният президент на САЩ се отнася с недоверие към практически всички институции, формиращи либералния международен ред, включително към ЕС и НАТО, които смята за остарели. На този фон се очерта и трайно недоверие в отношенията му с повечето европейски лидери.

Освен това Миршаймър акцентира върху огромната вреда от глобалната финансова криза през 2007-2008, която не само влоши жизнените условия на милиони хора, но и постави под съмнение компетентността на елитите, управляващи международния либерален ред.

Освен влошаването на отношенията между Русия и Запада, са налице и тревожни симптоми за потенциален конфликт с Китай, който възнамерява да промени статуквото в регионите на Източнокитайско и Южнокитайско морета, Тайван и границата с Индия. В момента САЩ са по-заинтересовани от сдържането на Китай, отколкото от интеграцията му в глобалните структури. Наскоро администрацията на Тръмп определи като грешка американската подкрепа за членството на Китай в Световната търговска организация, тъй като следваната от Пекин протекционистка политика ясно демонстрира, че той не иска да играе по правилата на тази институция.

Накрая, от 2006 насам, броят на либералните демокрации започна да намалява, което означаваше радикална промяна на тенденцията, която доскоро изглеждаше неудържима. Както изглежда, мекият авторитаризъм се превръща в привлекателна алтернатива на либералната демокрация. През последните години тя загуби част от притегателната си сила, което е свързано с това, че политическата система на САЩ все по-често изглежда неработоспособна. Неслучайно редица авторитетни изследователи демонстрират загриженост за бъдещето на американската демокрация. "Като цяло, либералният демократичен ред очевидно се руши" - обобщава Джон Миршаймър (6).

Каква е причината за това? Миршаймър смята, че на либералния международен ред са присъщи три фундаментарни недостатъка. Първият е свързан с изначалната невъзможност подобен амбициозен проект на социалния инженеринг да бъде реализиран в глобален мащаб. Както предупреждаваха неореалистите, опитите за осъществянането му доведоха до съвършено противоположни на очакваните резултати и най-вече до яростна съпротива от страна на национализма. Освен това, на успеха на проекта попречиха и промените в баланса на силовата (гео)политика. Станахме свидетели на своеобразно обединяване на политическите режими, противопоставящи се на опитите на САЩ да променят властта в страните им. Така например, Сирия и Иран подкрепиха американските противници в Ирак, а Русия и Китай демонстрират единство по редица въпроси в Съвета за сигурност на ООН.

На второ място, архитектите на либералния ред подцениха стремежа на народите в отделните държави към съхраняване на своята национална идентичност и суверенитет. Либералният международен ред поражда сериозни политически проблеми по отношение на суверенитета и националната идентичност дори и в най-либералните демокрации. Още повече пък, когато усилията за промяна на един или друг режим в Третия свят се провалят, това води до появата на огромни бежански потоци към либералните западни държави.

На трето място, хиперглобализацията стовари значително икономическо и социално бреме върху голям брой хора, вътре в самите либерални демокрация, което допълнително ерозира либералния международен ред. Нещо повече, отворената международна икономика улесни икономическия възход на Китай, което - наред с възраждането на Русия, в крайна сметка доведе до промяна на глобалния силов баланс, ерозира еднополюсния модел и, съответно, условията за формиране на либерален международен ред.

Опитите на САЩ да налагат демокрацията със сила ги доведоха до поредица от загубени войни. След края на студената война, Съединените щати водиха цели седем войни, т.е. средно по една война на всеки две или три години, но нито една от тях не постигна целта си.

След края на студената война, американските политици не разглеждаха сериозно възможността за военни действия срещу Китай и Русия. Въпреки това, САЩ се стремяха да превърнат тези държави в либерални демокраци и да ги интегрират в либералния световен ред, доминиран от Вашингтон. Американските лидери не само ясно декларираха тези свои намерения, но и разчитаха на мощна мрежа от неправителствени организации и различни изтънчени стратегии за да тласнат Пекин и Москва към либералната демокрация. На практика, тяхна цел беше промяната на режимите в тези страни. Както и можеше да се очаква обаче, Китай и Русия оказаха мощна съпротива на еднополюсният свят по същата причина, поради която в момента американците се противопоставят на "руската намеса" в собствената си политика.

Национализмът е най-мощната политическа идеология, а самоопределението и суверенитета са от огромно значение за всички страни по света. Китай и Русия се съпротивляват на разпространяването на либералния ред по съвсем разбираеми и реални причини, тъй като реализацията на този проект би позволила на САЩ да доминират тотално в международните отношения - в икономически, военен и политически план. Не е учудващо, че Китай се стреми да изтласка американските въоръжени сили от западната част на Тихия океан, а Русия отдавна се обявява против разширяването на ЕС и НАТО в Източна Европа. Според Миршаймър, именно експанзията на тези организации в постсоциалистическото пространство е провокирала и украинската криза през 2014. Тоест, в основата на решението на тези две ключови държави да оспорят американските усилия за създаване на стабилен либерален международен ред стоят именно националистически и прагматични (реалистични) съображения.

В същото време обаче, дори и в лагера на либералните демокрации се очертава обрат, насочен срещу либералния международен ред. Което е свързано най-вече с това, че либералните държави делегират все повече пълномощия на наднационалните институции. В тази връзка се създава впечатление, че държавите се отказват от националния си суверенитет.

Миршаймър цитира Джеф Колган и Робърт Кеохайн, според които, "в съзнанието на хората възниква усещане, че животът им се контролира от чуждестранни сили". Една от причините мнозинството британци да гласуват за Брекзит бе убеждението, че страната им е предоставила прекалено много пълномощия на Брюксел и е загубила контрола над собствената си икономика. Впрочем, опасенията за загуба на суверенитет изиграха важна роля и в САЩ. Както е известно, лозунгът на президентската кампания на Тръмп беше "Америка преди всичко". В предизборните си изказвания той подложи на остра критика всички ключови институции, формиращи либералния световен ред.

В ценностно отношение либерализмът представлява индивидуалистична идеология, придаваща фундаментално значение на концепцията за основните права. В основата на универсалистката идеология е заложен постулатът, че всеки човек на планетата притежава едни и същи основни права. Тази универсалистка или транснационална перспектива обаче контрастира остро с утвърдилия се национализъм, основаващ се на вярата, че светът е разделен на отделни нации, всяка от които притежава собствена култура. А запазването на тази култура се гарантира най-добре от собствената държава, която осигурява оцеляването и пред лицето на предизвикателствата на "другия". Пример за подобна политика е Шенгенското споразумение на ЕС, което до голяма степен премахна границите между мнозинството държави членки на Съюза. Освен това, ЕС (т.е. брюкселските "еврократи") е дълбоко привързан към принципа за отваряне на вратите на Европа за бежанците, спасяващи се от проблемите в собствените си държави.

Бунтът срещу хиперглобализацията

Според Джон Миршаймър, съвременната хиперглобализация, която започна да набира скорост през 80-те години на ХХ век и се ускори след края на студената война, на практика е опровергала Бретънуудския консенсус, който означаваше умерена глобализация и работеше добре в течение на четири десетилетия. Този консенсус способстваше за отварянето на световната икономика и в същото време защитаваше националните пазари - например, като ограничаваше съществено обемите на трансграничните капиталови потоци и даваше на правителствата значителни възможности да осъществяват протекционистки мерки в интерес на суверенните държави.

Новият ред, създаден най-вече от западните политици, трябваше съществено да ограничи регулирането на глобалните пазари, премахвайки контрола над капиталовите потоци и заменяйки Генералното споразумение за митата и търговията (ГАТТ) със Световната търговска организация (СТО). Както подчертава Миршаймър, на практика всяка намеса на правителството в дейността на глобалната икономика се смята за вредна за либералния международен ред. Той е убеден, че хиперглобализацията е породила редица сериозни икономически проблеми, довели до отказ на населението на редица държави, формиращи ядрото на тази система, да приеме либералния световен ред. Все повече хора в тях остават без работа. В много региони традиционната икономическа база е нарушена. Динамиката, присъща на световната икономика, не само застрашава работните места, но и провокира остро усещане за несигурност сред хората по целия свят. Освен това, хиперглобализацията направи много малко за повишаване нивото на реалните доходи на средната и нисшата класа в либералния Запад.

Тези изострящи се проблеми породиха повсеместно недоволство от либералния международен ред и нарастващ стремеж на правителствата към протекционистка икономическа политика, която еразира съществуващата система. В президенската си кампания през 2016 Доналд Тръмп заложи на тази враждебност към съществуващия ред, като не само се обяви против действията на международните институции, но и призова за провеждане на протекционистка икономическа политика.

Освен това, посочва Миршаймър, лекотата с която капиталовите потоци преодоляват националните граници и отслабването на регулиращата роля на националните правителства провокират мащабни икономически кризи. Той има предвид най-вече Азиатската криза през 1997-1998, както и глобалната финансова криза през 2007-2008. Впрочем, Миршаймър прогнозира и нови кризи в еврозоната, както и отслабване позицията на еврото, аргументирайки се с факта, че ЕС не е постигнал съществен прогрес в създаването на истински финансов и политически съюз.

Джон Миршаймър отделя специални внимание на ангажирането на Китай в глобализационните процеси. Пред идването на Тръмп на власт през 2017, западните елити, които след края на студената война се ориентираха към политика на ангажиране, а не на сдържане на Китай, бяха силно привързани към идеята за интеграцията на Пекин в световната икономика, включително във всичките и ключови икономически институции. Те разчитаха, че все по-проспериращия и богат Китай в крайна сметка ще се трансформира в либерална демокрация и ще стане един от стълбовете на либералния международен ред. Архитектите на тази политика обаче, не осъзнаваха, че помагайки за ускоряването на китайския възход, те на практика помогнаха за ерозията на либералния ред, тъй като Китай много бързо се превърва в икономическа свръхсила със значителни военни възможности. Тоест, те съдействаха за превръщането му във велика държава, ерозирайки по този начин еднополюсния модел, необходим за поддържането на глобалния либерален световен ред.

Проблемът се задълбочава от възраждането на Русия, която отново стана велика държава, макар и очевидно слаба в икономическо отношение. С възхода на Китай и завръщането на Русия международната система се трансформира в многополюсна, което пък се оказа смъртоносен фактор за либералния международен ред. Нито Китай, нито Русия се превърнаха в либерални демокрации. Впрочем, с Китай или без него, либералният международен ред беше обречен провал, защото се оказа мъртвороден. С избирането на Тръмп за президент на САЩ, либералният световен ред щеше да се трансформира в агностичен, дори ако международната система си останеше еднополюсна. Както изглежда обаче, Тръмп твърдо е решил да разруши този ред.

В заключителната част на своето изследване, Джон Миршаймър стига до извода, че всички очертани по-горе и породени от различни причинни процеси са оказали сериозно влияние за ерозията на либералния международен ред. Макар че всеки от тях следва своя собствена логика, те често действат в синергия. Така например, негативните последици от хиперглобализацията за низшите и средните класи, в комбинация с националистическата реакция на имиграционната вълна и усещането за загуба на суверенитет, способстват за усилване на популистката реакция срещу принципите и практиките на либералния ред. Наистина, този гняв често бива насочен срещу либералните елити, които спечелиха най-много от либералния ред и продължават енергично да го защитават.

Три сценария за новия световен ред

Предвид очертаващия се край на "еднополюсния период", Миршаймър стига до извода, че "в обозримо бъдеще няма никакви шансове за поддържането на какъвто и да било либерален международен ред" (7). В новия многополюсен свят ще доминират различни типове реалистични редове (модели). Според Миршаймър, в обозримо бъдеще вероятно ще съществува три реалистични редове - един "слаб" (thin) международен ред и два "стриктно ограничени" (thick bounded) международни редове: първият, начело с Китай, а вторият - начело със САЩ. Формиращият се "слаб" международен ред ще бъде свързан най-вече с гарантиране на споразуменията за контрол на въоръженията, осигуряване ефективното функциониране на глобалната икономика и климатичните промени. Институциите, на които ще се опира този международен ред, ще концентрират усилията си в подкрепа на сътрудничеството между държавите. И, обратното, двата "стриктно ограничени" редове ще бъдат концентрирани преди всичко върху конкуренцията в сферата на сигурността. Като между тези два реда/модела може да съществува сериозно икономическо и военно съперничество.

Твърдата икономическа политика на администрацията на Тръмп по отношение на Китай е само началото на продължително и интензивно съперничество между "стриктно ограничените" редове, доминирани от САЩ и Китай. Взаимоотношенията между тях ще напомнят за биполярния свят от ерата на студената война. Впрочем, по въпросите, касаещи контрола на въоръженията, думата ще има и Русия. Затова на Вашингтон, Пекин и Москва ще се наложи да постигнат нови споразумения, ограничаващи военните им арсенали, също както го правеха и двете свръхдържави по време на студената война. Въпреки това, именно "твърдите" редове, доминирани от САЩ и Китай, до голяма степен ще поемат отговорността за решаването на ключовите въпроси в сферата на сигурността.

Международната икономическа ситуация ще се различава значително от онази по време на студената война. Тъй като глобалната икономика ще остане силно взаимозависима, възникващият международен ред ще играе ключова роля за управлението на икономическите отношения между държавите по света. Миршаймър прогнозира, че сегашното преплитане и взаимодействие на международните икономически връзки между САЩ и Китай ще се запази. Въпреки това, Китай ще се стреми да увеличава икономическата си мощ. В тази връзка, той ще се опита да "пренапише" правилата в сегашните международни икономически институции, както и да създаде нови институции, отразяващи нарастващата му мощ.

Като пример за китайските действия, насочени към постигане на икономическа доминация, Миршаймър споменава прокламираният от Пекин през 2015 план "Произведено в Китай през 2025". Според него, изключително амбициозната китайска инициатива "Един пояс, един път", стартирала през 2013, цели не само да подкрепи впечатляващия икономически растеж на Китай, но и да разпространи китайската военна и политическа доминация в целия свят. В този случай, смята американският политолог, стратегията на Китай се основава на предоставянето на мащабни правителствени субсидии на държавните компании и допълване на техните изследвания с технологии, "откраднати" от американските и другите западни компании. Освен това Китай ще използва икономическата си мощ за да принуди своите съседи в Източна Азия да застанат зад него. Като основен финансов инструмент за формирането на китайския "стриктно ограничен" ред се очертава Азиатската банка на инфраструктурни инвестиции (АБИИ), в която САЩ се отказаха да участват.

Съперничеството между блоковете, оглавявани от Китай и САЩ, ще включва както всеобхватна икономическа, така и военна конкуренция, подобна на онази в рамката на двуполюсния свят. Разликата е, че Китай и САЩ са много дълбоко интегрирани в управлението на глобалната икономика, тъй като този момент липсваше по време на студената война.

Що се отнася до Русия, Миршаймър отбелязва, че тя несъмнено е велика държава и важен играч в рамките на многополюсния свят, макар и по-слаб отколкото Китай и САЩ. Според него, ключовият въпрос е на чия страна ще застане Москва в противопоставянето между Вашингтон и Пекин. Той не изключва възможността в обозримо бъдеще Русия да премине на страната на САЩ, тъй като един прекалено силен Китай би представлявал голяма заплаха за нея, предвид географската му близост. При подобно развитие Русия ще бъде слабо интегрирана в "стриктно ограничения" ред, доминиран от САЩ. Ако обаче Москва предпочете Пекин, интеграцията и в "стриктно ограничения" ред, доминиран от Китай, също ще бъде слаба. Впрочем, не е изключено, Русия да реши да остане встрани от проектите на САЩ и Китай и да се опита да формира свой собствен "ред", на основата на регионалните институции намиращи се под нейно влияние.

По отношение на Европейския съюз, Миршаймър му отрежда място в "стриктно ограничения" ред, доминиран от САЩ. Той оценява скептично военната мощ на ЕС в усилията за сдържане на Китай, но дава висока оценка на неговия икономически потенциал и възможностите му в научно-техническата сфера. САЩ не са заинтересовани от трансфера на европейски технологии (особено на тези с двойно предназначение) към Китай. Европейците пък са заинтересовани от американския военен "чадър" на Стария континент и този факт би могал да се използва като инструмент те да бъдат накарани да си сътрудничат със САЩ на икономическия фронт срещу Китай.

Миршаймър призовава най-вече управляващите западни елити да признаят, че либералния международен ред се е оказал неуспешен проект без бъдеще и да преодолеят изкушението да продължат опитите за силово разпространение на демокрацията на цялата територия на планетата, чрез промяна на политическите режими. Освен това, САЩ следва да се стремят да усилят максимално влиянието си в международните икономически институции, което е от ключово значение за разпределяне на силовия баланс при формирането на новия световен ред. Изключително важно, според Миршаймър, е Вашингтон да не позволи на Пекин да доминира в тези институции. Накрая, американските политици трябва да положат сериозни усилия за създаване на собствен "стриктно ограничен" международен ред, способен да сдържа китайската експанзия. За целта те би следвало да продължат да работят за формирането на Транстихоокеанско партньорство и на военен алианс в Азия, по подобие на НАТО от ерата на студената война. Освен това, САЩ са длъжни да направят всичко възможно за да изтеглят Русия от китайската орбита, интегрирайки я в американския международен ред. По този начин, смята Миршаймър, формиращият се "всеобхватен международен ред" (an overarching international order) ще се основава на реалистичните принципи за управление на глобалната икономика, решаването на въпросите за контрола на въоръженията и на такива глобални проблеми като климатичната промяна например” (8).

Заключение

Дефинирайки проекта за "американския световен ред" от 90-те като "либерален", Миршаймър има предвид най-вече неговия идеологически характер. Тоест, той няма никакво намерение да разширява темата за кризата на проекта за либералния световен ред и в сферата на либералната идеология или на либералната държава.

Всъщност, истината е, че на практика либерализмът, като съвременен политически проект, не съществува и никога не е съществувал. Очертаната от теоретиците либерална програма "не е реализирана никъде". Както констатира известният либерален икономист Лудвиг фон Мизес през 1962: "само условно би могло да се твърди, че светът е преживял либерална епоха" (9). Във Великобритания например, понятието "либерален" се използва предимно за обозначаване на програма, която само в някои детайли се различава от тоталитаризма на социалистите. В САЩ пък с понятието "либерален" днес се обозначава комплекс от идеи и политически постулати, които във всяко отношение са противоположни на онова, което са разбирали под либерализъм предишните поколения (10).

Класическият либерализъм, дефиниран с известната формула за "държавата като нощен пазач", не издържа сблъсъка с "разбунтувалите се" маси и "държавата-левиатан" и се оттегли от политически сцена типично по-английски, отстъпвайки мястото си на противопоставянето между "пряката" и "представителната" демокрация. И в първия, и във втория случай се оперира със сходни понятия. И само реализираната йерархия на триадата "индивид-общество-държава" позволява между тях да бъдат установени съществени различия по отношение на типа на политическия режим.

В нито един случай привържениците на "пряката" демокрация не успяват да осъществят идеалното практическо превъплъщение на своя умозрително притегателен идеален модел. Формулираните концепции за "комунистическия", "третия" или "четвъртия" път, неизменно опират до човешките слабости и недостатъци и, по правило деградират в авторитарен деспотизъм или насилствен тоталитаризъм.

Що се отнася до "представителната демокрация", няма какво да добавим след лаконичните и убедителни думи на Уинстън Чърчил, че "демокрацията е най-лошата форма на управление, ако не броим всички останали, изпробвани с течение на времето".

Забавно и в същото време поучително е да наблюдаваме дискусията между либералите, социалистите и консерваторите за това, кой от тях повече следва ценностите на свободата, демокрацията, равенството, човешките права, патриотизма и държавността. Заслугата на създателите на Ялтенския свят, т.е. на ръководителите на САЩ, СССР и Великобритания, е създадената от тях система на международните режими и институции за разпространение и поддържане на универсалните демократични ценности. Седем десетилетия по-късно, те си остават еталон за морал, както и за поведение в международното пространство.

На този фон изглежда убедителна тезата, че в момента "възходящите държави" не са в състояние изцяло да отменят сегашния световен ред и, на практика, се стремят да съхранят неговите институции в краткосрочна и средносрочна перспектива. В тази връзка, професорът от Вашингтонския университет Амитав Ачария определя съвременния свят като "мултиплексорен", в който "елементите на либералния ред оцеляват, но се интегрират в комплекса от множество пресичащи се международни редове/модели". Той подчертава, че става дума именно за мултисъставен, а не за многополюсен свят, предполагайки, че съвременният свят е по-сложен, отколкото доминирания от америкаците "либерално-хегемонистичен ред" (american-led liberal hegemonic order) (12). Ачария посочва, че "това е свят с множество "модерни", в който западната либерална съвременност (и предпочитаните от нея пътища на икономическо развитие и управление) е само част от онова, което ни се предлага". Мултиплексорният свят много прилича на мултиплекс кината, предлагащи на аудиторията си избор измежду различни филми, актьори, режисьори и сюжети, събрани под общ покрив. Тръмп и Брекзит демонстрираха, че дори и на Запад са налице съществени различия в сценариите за бъдещия световен ред (а не само между Запада и останалите, както обикновено се смята). В същото време, мултиплексорният свят е свят на взаимните връзки и взаимните зависимости. Тоест, това не е унитарен глобален ред - либерален или някакъв друг, а комплекс от пресичащи (или конкуриращи) се международни редове и глобализми.

Съвременният световен ред се намира в нестабилно преходно състояние, способно да провокира опасни глобални и регионални конфликти. След изчезването на двуполюсната система, която свързваше регионалните пространства подобно на обръч, и разпадането на СССР, осъществяващ ролята на полицай в собствената си сфера на влияние, последва процес на разпадането на редица други държави (Югославия, Чехословакия, Либия, Ирак, Сирия) и се осъществява преформатиране на регионите, формирали се в рамките на Версайската и Ялтенската системи.

Ето защо, както посочва и Джоузеф Най, в отсъствието на глобално управление, сигурността на народите, техният просперитет и благополучие, а също защитата на околната среда, следва да бъдат поставени под отговорния контрол и регулиране на интегрираните регионални организации, доминирани от великите световни държави.

Бележки:

1. 1. Keohane R. O After Hegemony Cooperation and Discord in the World Political Economy. Princeton University Press, 1984.
2. 2. Nye J. S. Will the Liberal Order Survive? The History of an Idea//Foreign Affairs. Vol. 96, no. 1.
3. 3. John J. Mearsheimer. Bound to Fail. The Rise and Fall of the Liberal International Order// International Security, Vol. 43, No. 4 (Spring 2019), pp. 7–50.
4. 4. Ibid p.23.
5. 5. Ibid.
6. 6. Ibid., p. 28.
7. 7. Ibid., p. 40.
8. 8. Ibid.
9. 9. Мизес Л. фон. Либерализм. М.: Социум, 2001. С. 7.
10. 10. Там же. С.5, 7.
11. 11. Acharia A. The end of American World Order. Cambridge: Polity Press. 2014. 224 p.

* Авторът е директор на Департамента за международни отношения на Уралския федерален университет