11
Пон, Ное
4 Нови статии

Проектът за Голямата Евразия: шансове и препятствия

брой 5 2019
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

Според преподавателя в Университета на Кент и старши редактор на канадското списание Global Brief, Закари Пайкин: "Макар руската концепция за т.нар. Голяма Евразия вече е доказала своята целесъобразност за разрешаването на редица външнополитически дилеми, тя продължава да се нуждае от задълбочаване и по-нататъшно развитие.

В тази връзка, парадигмата "orders within orders" би могла да разшири идеята за Голямата евразийско партньорство, както и да гарантира прокарването и защитата на дългосрочните интереси на Русия чрез преформатирането на отношенията и с ЕС и Китай по ключовите направления. В същото време, идеята за Голямата Евразия възниква в резултат от противоречиви импулси, които продължават да са заложени в основата и. Което пък би трябвало да накара руския елит да не преразглежда тази мирогледна концепция, като цяло, а по-скоро да преосмисли някои от концептуалните и основи за да укрепи мултивектория характер на руската външна политика".

Руската дилема

От една страна, "обръщането на Москва на Изток" целеше отчасти да затвърди статута на Русия като велика държава и да укрепи позициите на Кремъл в Европа чрез задълбочаване на връзките с динамичните азиатски пазари. Този "завой" стартира още преди началото на кризата в Украйна и, съответно, беше съобразен с един свят, в който отношенията между Русия и ЕС, макар и проблемни, не бяха откровено враждебни. От друга страна, неспособността на Москва през 2013 да убеди Украйна да се присъеди към Евразийския икономически съюз (ЕАИС) доведе не само до мащабна криза в отношенията и със Запада, но и демонстрира необходимостта Русия да излезе от рамките на постсъветското пространство за да може задълго да гарантира мястото си сред водещите световни държави.

Според редица анализатори, в дългосрочна перспектива, отношенията между Русия и ЕС ще се подобрят. В момента обаче, Москва се оказва между ЕС, чиито членове демонстрират странно единодоушия по отношение на антируските санкции, и Китай, стратегическото партньорство с който се гради на различни основи. Русия се стреми да извлече максимална полза от общати си визия с Пекин по такива принципни въпроси като ненамесата във вътрешните работи на държавите и опитите за смяна отвън на режимите в тях. В същото време обаче, Москва нерядко се опитва да я използва като инструмент за укрепване на позициите си в спора със Запада по редица фундаментални въпроси, въпреки че демонстрира и съвсем реална привързаност към идеята за изграждането на "евразийски ред" на основата на общите принципи, които споделят Русия и Китай. С това обаче руската дилема по отношение на Китай съвсем не се изчерпва.

Докато отношенията между Русия и Запада стагнират и дори се влошават, Москва няма друг изход, освен да превърне стратегическото партньорство с Пекин в основа на усилията си за съхраняване на своя статут на велика държава. В рамките на регионалния ред в Азия обаче, Русия не е първостепенен играч, което поставя под въпрос и способността на ЕАИС (без участието на Украйна) да се превърне в самостоятелен глобален "полюс". В същото време, проточилата се конфронтация между Русия и Запада поражда риск от нарастване на нейната зависимост от Китай, което силно би затруднило (или дори поставило под въпрос) постигането на поставената от нея цел, а именно запазването на статута на велика държава.

Западните критици на сегашната руска политика, твърдят, че "великодържавният" дискурс на Кремъл преследва психологическа и политическа цел, компенсирайки изчезването на Съветската империя и легитимирайки властта на управляващия в Кремъл елит. Подобна позиция обаче игнорира факта, че в стратеггическо отношение въпросната цел всъщност е твърде разумна, защото за една държава, която след 1991 загуби немалка част от своята мощ и ресурси, безспорно има смисъл да се опита да съхрани мястото си на масата на великите сили, определящи "правилата на играта". В случая въпросът, е как Русия би могла да увеличи шансовете да си гарантира място на тази маса, получавайки реална възможност да участва във формирането на такъв световен ред, който да отговаря на интересите на Москва. Тоест, статутът и на велика държава обслужва именно тази задача и в никакъв случай не е самоцел.

Както е известно, когато се подготвяше за връщането на Хонконг под контрола на Китай, комунистическите власти в Пекин лансираха концепцията "една страна, две системи", чиято цел беше едновременното решаване на два проблема: създаване на работещ модел за Хонконг, както и лансиране на модел за бъдещото обединяване на Тайват с континентален Китай. По същия начин и концептуалното обновяване в рамките на парадигмата за Голямата Евразия би могло да помогне на Русия да постигне едновременно две стратегически цели: да промени характера на отношенията си с Европа и да преосмисли ролята на Централна Азия в контекста на руско-китайското партньорство. Именно тази парадигма се дефинира от споменатия по-горе Закари Пайкин като «orders within orders» ("редове вътрев в реда").

Появата на концепцията за Голямото Евразийско партньорство до голяма степен се дължи на разочарованието, породено от неспособността на Русия и ЕС да формират общо икономическо пространство "от Лисабон до Владивосток". Тоест, създаването на Голямата Европа може да се разглежда и като ответна реакция на демонстрираното от Брюксел нежелание да гради равноправен алианс с Русия, въпреки несъмнената полза, която икономиката на ЕС би имала от това. Сега Съюзът вече не може да се отнася към Руската Федерация като към младши партньор, от който се очаква да спазва европейското законодателство. Напротив, ЕС не само ще бъде принуден най-сетне да започне да гледа на Русия като на равнопоставен партньор, но и да осъзнае, че ще може да се присъеди към общността на Голямата Евразия само, ако приеме плуралистичните принципи, изповядвани от Москва (и Пекин). Засега обаче наблюдаваме своеобразно "бинарно съперничество" между китайско-руския "полюс" и съюзната (или по-скоро подчинена на) САЩ периферия, което ограничава икономическите ползи, които мнозинството играчи биха получили, ако разполаха с по-голяма стратегическа свобода на действие.

Както посочва и Закари Пайкин, парадигмата «orders within orders» - напротив - би концептуализирала отношенията между Русия и ЕС като формиране на регионална система в рамките на по-широкия проект за Голямата Евразия, развиващ се в съответствие със собствените си принципи и иницииращ собствен двустранен диалог за функционирането на глобалния световен ред. Подобно развитие отговаря максимално на руския стремеж за създаване на една "плуралистична Евразия". Нещо повече, то дори ще укрепи евразийския плурализъм и ще подобри разбирането ни за неговата същност. Освен това, би способствало за изграждането на позитивни връзки между Москва и Брюксел и запълването им с вътрешна динамика, както и за гарантиране на достойното място на евразийския суперконтинент на глобалната шахматна дъска.

Тоест, за Москва само ще бъде от полз да осъществява едновремено диалог и с Брюксел, и с Пекин, без при това за застрашава стратегическото си партньорство с китайците. В хода на този диалог Русия несъмнено ще акцентира върху първостепенното му значение за международните отношения, което пък ще увеличи шансовете и да затвърди статута си на велика държава и ще демонстрира, че руският принос за формирането на нов международен ред в никакъв случай на се свежда до неговото "умело разрушаване", както твърдят критиците на Москва. Сегашното противопоставяне между Москва и Запада, както и задълбочаването на връзките и с Китай, поставят Русия в епицентъра едновременно на няколко, взаимносвързани "горещи точки" - от Украйна и Сирия до Северна Корея, където се сблъскват интересите на великите държави. Тоест, Русия разполага с уникални възможности да влияе върху международните отношения и да извлече огромни дивиденти от това.

Европа в сянката очертаващия се руско-китайски алианс

Както посочва в наскоро публикувания си в Блумбърг анализ бившият командващ на Обединените сили на НАТО в Европа адмирал Джеймс Ставридис, "Русия и Китай могат да се обединят в общ блок, който ще господства на евразийския континент. В тази връзка САЩ и съюзниците им следва да обърнат по-голямо внимание на това укрепващо сътрудничество и да направят всичко възможно за запазване единството на Европа". Според него, подобен алианс, чието формиране вероятно ще се окаже най-важната геополитическа тенденция през ХХІ век, "би бил наистина глобална заплаха".

В стремежа на Русия и Китай да укрепят връзките помежду си има очевидна логика. Китай постепенно се превръща в глобална държава. Той разполага с огромно население, но не му достигат най-важните природни ресурси. На свой ред, руската икономика силно изостава от китайската, а населението на страната намалява, затова пък на територията на Русия има гигантски запаси от такива ключови ресурси като дървен материал, вода, минерални суровини, злато, петрол и природен газ.

В тази връзка, Ставридис подчертава, че Русия и Китай имат дълга обща граница, освен това споделят "обща антипатия към Запада, като цяло, и омраза към САЩ, в частност". Според него, това е напълно достатъчно те да продължат да укрепват сътрудничеството си, дори и да не стигнат до създаването на официален военен алианс. А, както прогнозира още преди повече от сто години британският геополитик Халфорд Макиндер, онази нация или алианс, която е в състояние да контролира Евразия и Африка, в крайна сметка ще контролира и целия свят. Горе долу по същото време, американският адмирал и военен стратег Алфред Маън лансира противоположна хипотеза, според която "морските сили", в лицето на САЩ, Великобритания, Австралия и техните съюзници, ще могат успешно да съперничат с тази доминираща в Евразия държава (или алианс). Ставридис смята, че макар нито едната, нито другата теория са в състояние напълно и достатъчно точно да обяснят случващото се в съвременния свят, именно този базов модел ще се превърне в "геополитическия лайтмотив на ХХІ век".

Впрочем, това вече се осъзнава и в Европа, където напоследък се забелязват признаци за известно "отрезвяване" по отношение на Русия, което е свързано именно с възможността, отхвърлената от Брюксел Москва да формира тесен алианс с Пекин. Както посочва в статия с показателното заглавие "Трябва да си върнем Русия" анализаторът на френския "Фигаро" Рено Жирар, в Париж изглежда са разбрали, че са допуснали груба грешка, отказвайки да поканят на отбелязването на 75-годишнината от десанта на съюзниците в Нормандия руския президент Путин и то при положение, че на него присъстваше германският канцлер Меркел. Както е известно, точно по това време руският президент участва активно на поредния Петербургски икономически форум, където се появи и китайския му колега Си Дзинпин. Според Жирар: "в резултат от разговорите между двамата, Европа най-сетне осъзна, че Русия я е напуснала и не просто се е преориентирала към икономическо сътрудничество с Китай, а преследва далеч по-мащабни цели". В тази връзка той посочва: "Макар че на някои много им се иска да смятат Русия за държава от средна ръка, тъй като нейният БВП е седем пъти по-малък от американския, истината е, че във военно отношение тя никога не е губила статута си на свръхсила. И ето че днес, Москва тясно си сътрудничи с Пекин в Тихия океан, поставяйки под въпрос доминацията на САЩ и съюзниците им в региона. Именно благодарение на руската подкрепа, китайците започнаха, макар и плахо, да се появяват и в Средиземно море, а Москва действа съвсем уверено в Южнокитайско море, илюстрация за което бе и скорошният инцидент, при който там едва не се сблъскаха руски и американски военни кораби".

Жирар напомня, че навремето държавният секретар на САЩ Хенри Кисинджър лансира тезата, че в рамките на триъгълника Вашингтон-Москва-Пекин, първата столица следва винаги да е по-близо до втората и третата, отколкото Москва и Пекин помежду си. Тръмп обаче игнорира това правило, а Европа допусна грешката да тръгне след него, налагайки санкции на Русия и отблъсквайки я по този начин от себе си.

Според френския анализатор, европейците следва да приемат факта, че Крим ще си остане руски. Освен това, те не бива да забравят, че Русия разполага с огромни ресурси в Сибир, чиито находища са по-близо до Китай, отколкото до Европа. Затова, ако ЕС се поддаде на американския натиск и реши да блокира реализацията на стратегическия руско-европейски проект за газопровода "Северен поток 2" (което вече трудно може да се случи), Русия едва ли ще пострада особено, тъй като азиатският гигант е готов да поеме излишния и петрол и газ. В тази връзка, Жирар подчертава, че макар Париж не бива да се отказва от добрите си отношения със САЩ, той е просто длъжен да поддържа такива отношения и с Москва - "за да върнем отново Русия в Европа, от която тя не трябваше да си отива". Според него, ЕС може само да спечели от това и то много.

Впрочем, според редактора на полското специализирано издание Defence 24 Якуб Вьех, Германия вече се подготвя за "презареждане" на отношенията си с Русия, като в това отношение вероятно ще изпревари Франция. В тази връзка той цитира изказването на министър председателя на провинция Саксония и член на управляващия ХДС Михаел Кречмер, според който: "Ако искаме да подобрим отношенията си с Русия ще трябва да отменим сегашните санкции". Както е известно, той го направи малко след срещата си с Путин на последния Петербургски международен икономически форум (юни 2019). И въпреки, че лидерът на собствената му партия Анегрет Крамп-Каренбауер разкритикува идеята на Кречмер и заяви, че "санкциите срещу Русия ще продължат, докато тя не промени поведението си в Украйна", цитираният по-горе полски анализатор смята, че думите и не са прозвучали достатъчно убедително".

Впрочем, тук е мястото да напомня и, че по време на последния Петербурски икономически форум, германският министър на икономиката Петер Алтмайер подписа с руския си колега Максим Орешкин меморандум за намерения, визиращ сътрудничеството между двете министерства с цел повишаване ефективността на различни компании от двете страни. Между другото, това е първия подобен меморандум от началото на украинската криза през 2014 насам. На свой ред, германският концерн Сименс подписа с руските железници (РЖД) договор за доставката на подвижен жп състав на обща стойност 1,1 млрд. евро. Освен това проектът "Северен поток 2", чиято реализация вече е в заключителния си етап и който е от полза и за Русия, и за Германия, представлява "идеалната основа за презареждане на двустранните отношения". Очевидно е също, че ако подобно "презареждане" действително стане факт, оста Берлин-Москва би разполагала с много сериозно влияние върху случващото се в Европа.

Централна Азия като полигон за взаимодействието между Русия, ЕС и Китай

Според, преподавателя от Гентския университет Фабиен Босю, малцина политици и експерти се ангажират със сериозен анализ на перспективите пред сътрудничеството между ЕС, Китай и Русия в Централна Азия. В хода реализацията на китайския суперпроект "Един пояс, един път" (ЕПЕП) обаче, и на фона на твърдата решимост на Пекин да осъществи амбициозната си цел "да осъществи сухопътната интеграция на Евразия", необходимите за на това начинание ключови играчи - Русия и ЕС, започнаха да разработват собствени мерки и планове, които (неочаквано за някои) говорят за определена готовност за сътрудничество. Впрочем, ЕС дори го признава официално. В публикуваната наскоро нова стратегия на Съюза за Централна Азия, инфраструктурата е посочена като една от възможните сфери, в които Съюзът следва да си сътрудничи с други външни партньори. Все още е неясно обаче, как точно ще се реализира подобно взаимодействие, особено с Русия.

Съвпадащите интереси

Въпреки че в краткосрочна перспектива взаимодействието между ЕС и Русия в сферата на инфраструктурата в Централна Азия не изглежда особено реалистично, заради напрежението по украинския въпрос, все пак са налице известни переспективи за сътрудничество. При всички случаи е очевидно, че Китай, Русия и ЕС имат общ интерес от развитието на инфраструктурата на транспортния коридор Китай-Европа, преминаващ през руска територия и представляващ част от т.нар. Икономически пояс на Пътя на коприната (ИППК). Този сухопътен коридор, пресичащ Централна Азеия (и най-вече Казахстан) е известен като Новия път на коприната или Евразийския сухопътен мост.

Пекин вече е инвестирал огромни средства в създаването на въпросния "мост". Първият му етап е вече готов, като това е жп линията, свързваща Китай с Казахстан, в района на граничния град Хоргос. Китай, ЕС и Русия все по-ясно осъзнават взаимната си зависимост и необходимостта да се подкрепят (и да участват съвместно) за успешното завършване на този евразийски транспортен коридор.

Впрочем, в рамките на ИППК съществува и друг сухопътен коридор, който също преминава през Централноазиатския регион (коридорът Китай-Централна Азия). Той обаче, заобикаля Русия, а Пекин активно инвестира и в неговото изграждане.

(Не)възможното руско-европейско сътрудничество

Тъй като дипломатическите отношения между ЕС и Русия все още не са излезли от най-лошия период в цялата си история, самата идея за евентуално взаимодействие между тях в сферата на инфраструктурата в Централна Азия, се разглежда от мнозина като абсолютно нереалистична. Въпреки това, както отбелязва и цитираният по-горе Фабиен Босю: "перспективи за руско-европейско сътрудничество съществуват. Както ЕС, така и Русия нямат друг избор, освен да реагират на свръхамбициозната китайска инициатива. Общият интерес на Брюксел и Москва е да намерят оптималния модел за взаимодействие с ЕПЕП ("Един пояс, един път"), за да балансират бързо нарастващото влияние на Пекин в Евразия. В момента тази задача тихомълком тласка двамата играчи един към друг в централноазиатския регион, разкривайки пред тях нови възможности за инфраструктурно сътрудничество. Макар че официално ЕС продължава да твърди, че няма желание за по-тесни контакти с Русия, неформалният диалог с руснаците, касаещ Централна Азия, не е преставал".

На свой ред, Русия продължава упорито да работи за установяването на официални връзки между ЕС и Евразийския икономически съюз (ЕАИС), което се вписва и в нейната концепция за Голямото евразийско партньорство. Засега обаче, Съюзът не е склонен на официално взаимодействие с ЕАИС, при това нещата не опират само до конфликта в Украйна, но и до тезата на Брюксел, че той все още не представлява истински митнически и икономически съюз.

Руско-китайското сътрудничество - отвъд реториката

За сметка на това, инфраструктурното взаимодействия между Москва и Пекин в Централна Азия изглежда доста по-реалистично. Мнозина експерти смятат, че напрежението в отношенията със Запада, заради присъединяването на Крим и кризата в Украйна, са тласнали Русия към Изтока, включително към Китай. Двете страни вече официализираха сближаването си, като се споразумяха за координацията и дори взаимната интеграция на своите проекти ЕАИС и ЕПЕП. За Русия тази стъпка се вписва в проекта за т.нар. Голямо Евразийско партньорство, което тя се опитва да създаде и в чиито рамки разглежда ЕПЕП като една от интеграционните инициативи, които в своята съвкупност, следва да създадат единно трансконтинентално пространство за икономическо сътрудничество от Европа до Азия.

Въпреки това обаче, засега липсват сериозни успехи в сферата на практическото руско-китайско сближаване. Това дава основание на някои западни анализатори да твърдят, че то съществува по-скоро на ниво политическа реторика. Освен това, практическата реализация на политическата воля за сътрудничество извън рамките на ЕАИС върви със сравнително скромни темпове. Това до голяма степен се обяснява с факта, че Москва не разполага с необходимите средства за да може да инвестира в големи инфраструктурни проекти, както го правят китайците. И тъй като поне засега на територията на Русия не се очертава сериозен прогрес в реализацията на съвместни с китайците инфраструктурни проекти, изглежда малко съмнително, че Москва ще може да инвестира сериозно в подобни проекти на територията на Централна Азия.

Практическото руско-китайско инфраструктурно взаимодействие изглежда най-реалистично в рамките на такива многостранни институции като Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), както и по линия на съвместното финансиране на проекти със средства на организации като Новата банка за развитие, Евразийската банка за развитие и Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции. Всички тези банки са подписали помежду си меморандуми за взаимно разбирателство, макар че все още не са пристъпили към реализацията на конкретни съвместни проекти.

Ако все пак бъдат реализирани подобни инфраструктурни проекти със съвместно руско и китайско финансиране в Централна Азия, Русия най-вероятно ще даде приоритет на онези инициативи, които са част от Евразийския сухопътен мост, тъй като този коридор преминава през нейна територия. Тоест, проектите в рамките на коридора Китай-Централна Азия, заобикалящ Русия, имат по-малко шансове да бъдат подкрепени от Москва.

Перспективите пред китайско-европейското сътрудничество в Централна Азия

Впрочем, достатъчно реалистично изглежда и потенциалното инфраструктурно взаимодействие между ЕС и Китай в Централна Азия. Страните нееднократно декларираха намерение да задълбочат сътрудничеството си за развитие на инфраструктурата в региона. И макар, че досега не е реализиран нито един такъв проект, мнозина смятат, че това е само въпрос на време.

Сред доказателствата е стартираната през 2015 Инфраструктурна платформа ЕС-Китай. В по-широк смисъл, нейната цел е координирането на реализацията на проекта ЕПЕП със сходните инициативи на Брюксел. Сред конкретните задачи на платформата пък е да съдейства за реализацията на инфраструктурни проекти в ключови държави и региони, през чиято територия преминават транспортните коридори свързващи Китай с Европа.

В това отношение вече са налице определени резултати. Съществува например раширен списък от пилотни проекти и беше създадена експертна група, включваща представители на Европейската инвестиционна банка, Европейската банка за възстановяване и развитие и Китайската банка за развитие. Задачата и е да съгласува условията за финансиране на въпросните проекти. Досега се акцентираше върху развитието на инфраструктурата в европейските държави и Китай, но през последното време Централноазиатският регион все по-често се споменава като потенциална зона на китайско-европейското сътрудничество. Впрочем, това беше отразено и в новата стратегия на ЕС за Централна Азия.

Следва обаче да отбележа, че в ЕС първоначално съществуваха сериозни опасения относно постигането на подобно взаимодействие между Съюза и Китай, заради различното разбиране за инфраструктурата, в частност, и за развитието, като цяло, още повече, че европейците и китайците вървят към това взаимодействие по съвършено различни пътища. В рамките на сътрудничеството за развитие, приоритетни за ЕС са "инклузивността и устойчивостта". В Брюксел смятат, че развитието може да бъде дългосрочно само, ако се съпровожда с мерки за повишаване ефективността на управлението. И, обратното, Пекин акцентира върху постигането на икономически растеж чрез подобряване на инфраструктурата. За разлика от "еврократите",  китайците не се стремят да оказват директно влияние по въпросите на управлението, следвайки принципа за ненамеса във вътрешните работи на държавите и зачитане на техния суверенитет. Въпреки това, напоследък двете страни се стремят да намерят общ език, приемайки да впишат потенциалното си сътрудничество в рамките на Целите за устойчиво развитие на ООН до 2030.Тоест, изглежда, че китайците са склонни да приемат някои елементи на европейската схващане за инфраструктурата и международното развитие. Те например, вече не фокусират вниманието си само върху икономическия растеж, а демонстрират готовност да участват и в проекти, подкрепящи социалното развитие и защитаващи околната среда. Така, ЕС и Китай се споразумяха, че проектите в рамките на Инфраструктурната платформа ще се реализират при стриктното спазване на принципите на пазарната икономика и съответните международни норми. Освен това те се договориха да стимулират откритостта, прозрачността и конкуренцията при реализацията на съвместни инициативи. Това бе и основното условие Брюксел да склони да сътрудничи с Пекин в тази сфера, доказателство за което е и представената през септември 2018 инфраструктурна стратегия на Съюза.

Все още не е ясно, как точно би могло да се реализира практическото сътрудничество между ЕС и Китай в Централна Азия. Сред възможните варианти в краткосрочна перспектива е форматът на "плавното сливане", в чито рамки Съюзът може да отпуска грантове, допълващи заемите, отпускани от ЕБВР, които след това да се компенсират с кредит от контролираната от Пекин Азиатска банка за инфраструктурни инвестиции (АБИИ). ЕБВР вече осъществява, съвместно с АБИИ, отпускане на заеми за проекти в Централна Азия. И тъй като ЕС често работи с ЕБВР в този регион и смята АБИИ за надежден партньор, който спазва съответните международни норми, появата на подобни схеми за съвместно финансиране вероятно е само въпрос на време.

В по-далечно бъдеще можем да станем свидетели и на директно взаимодействие между ЕС и такива китайски финансови институции, като Китайската банка за развитие и Фонда на Пътя на коприната. Подобно сътрудничество вече се реализира на територията на Европа в рамките на Съвместния инвестиционен фонд Китай-ЕС, създаден от Европейския инвестиционен фонд и Фонда на Пътя на коприната с цел сближаването и интегрирането на ЕПЕП с "плана Юнкер".

В средносрочна перспектива подобно директно сътрудничество между европейските и китайските банки може да засегне и Централна Азия. В същото време, изглежда съмнително, дали ЕС е в състояние да наложи на Пекин достатъчно твърди рамки на поведение за да избегне опасността от "дългов капан", свързана с китайското присъствие в Централна Азия, а също да гарантира, че китайците действително ще спазват принципите на пазарната икономика и международните норми за откритост, прозрачност и устойчиво развитие при реализацията на евентуалните си съвместни проекти с Брюксел.

Плюсовете и минусите на "Икономическия пояс на Пътя на коприната"

В периода 2010-2017 транзитните контейнерни превози от Китай до ЕС са нараснали почти 30 пъти - от 5600 TEU (стандартен 20-футов контейнер) до почти 164 хил. TEU. В частност, железопътните товаропоци от Китай към Европа, през територията на ЕАИС се удвояваха на всяка година. Анализът на Международния институт за системни анализи във Виена (IIАSA) показва, че взривообразното нарастване на контейнерните превози вероятно ще продължи поне още няколко години. Прогнозите са, че през 2020 обемът на транзита ще достигне 0,5 млн. TEU, а в дългосрочна перспектива контейнерният поток по оста Китай-ЕАИС-ЕС може да достигне 2 млн. TEU. Това обаче ще изисква по-нататъшно намаляване на тарифите за превоз, по-големи инвестиции във физическата инфраструктура, както и изравняване и опростяване на "меката инфраструктура" между ЕС, ЕАИС и Китай. Както е известно, за разлика от "твърдата", т.е. физическата инфраструктура, която включва шосетата, жп линиите, пристанищата, логистичните хъбове и т.н., "меката инфраструктура" представлява съвкупността от митническите процедури, товарните документи, цифровизацията, системата на "общия прозорец", техническите регламенти и стандарти, инвестиционните правила, лицензите, експортните кредити, застраховането и т.н. С други думи, "меката инфраструктура" включва всички нетарифни бариери, т.е. цялата "документация" на компаниите, които искат да превозват стоките си от Китай до ЕС или обратно. Водещите световни и регионални банки за развитие споделят тезата, че подобряването и хармонизацията на "меката инфраструктура" са поне толкова важни, колкото и инвестициите в "твърдата инфраструктура". През 2019 IIASA, съвместно с Института на германската икономика в Кьолн (IW Köln), стартира проект "Подобряване на меката инфраструктура и транспортната свързаност между ЕС, ЕАИС и Китай".

Истината обаче е, че поне засега потенциалът за по-широко използване на континенталните сухопътни маршрути за транзит на товари от Изток на Запад е доста ограничен. В момента около 98% от взаимните доставки между ЕС и Китай се реализират по море. Превозът на 1 TEU от китайския град Чунцин до германския Дуисбург е средно 1,75-3,25 пъти по-скъп с влак, отколкото с кораб. В по-близка перспектива сухопътните маршрути през Евразийския регион ще могат да привлекат не повече от 5-6% от целия обем на товарните превози между Китай и Европа. Основните предимства на железопътните превози през територията на Евразия са точността на влаковото разписание (99,7% от контейнерните влакове от Китай за Европа стриктно спазват разписанието), както и фактът, че доставката с влак "от врата до врата" е три пъти по-бърза, отколкото по море.

Това е особено важно за онези стоки, за които бързината на доставките е от значение, като електроника, автомобилни части, фармацевтични, козметични и хранителни продукти. Така например, германският автомобилен концерн BMW предпочита да превозва резервните си части за Китай през територията на ЕАИС, същото прави и Hewlett-Packard  с аксесоарите за своите компютри.

Ако сравним северните (Китай-ЕАИС-ЕС) и южните (заобикалящи от юг територията на ЕАИС) разклонения на "Икономическия пояс на Пътя на коприната" (ИППК), става ясно, че северните маршрути са по-ефективни: те са по-къси, по-сигурни, инфраструктурата им е по-добра, а граничните преходи са по-малко. Транзитът се облекчава и от използването на обща товарителница CIM/SMGS. Така, превозът на стоки по руската Транссибирска жп линия отнема средно между 7 и 11 дни.

И обратното, южните маршрути на ИППК, се прекъсват от Черно и Каспийско море, което води до скъпоструващо прехвърляне на товарите от влакове на кораби и после пак на влакове. Освен това, инфраструктурните и транзитни възможности на южните маршрути са значително по-малки.

Интересно е, че най-слабото звено в трансевразийската железопътна връзка е европейските система на товарни жп превози, характерна за която (като цяло) е неадекватната инфраструктура и по-ниските технически стандарти на жп мрежата, отколкото в ЕАИС. Така, средната дължина на товарните влакове в ЕС е около 740 м, което ограничава общата пропускателна способност на жп линиите в ЕАИС, където средната дължина на влакове е около 1000 м. Проблем (макар е не толкова значим в сравнение с останалите) представлява и различното междурелсие (1435 мм и 1520 мм).

Предвид казаното по-горе, очевидно се налага Европейската комисия и Евразийската икономическа комисия да обсъдят възможностите за хармонизиране на техническите регламенти и стандарти в транспортния сектор, както и взаимното опростяване на митническите процедури и създаването на "зелени транзитни коридори" между Европа и Китай, през територията на държавите от ЕАИС. Освен това Евразийската икономическа комисия би следвало да се възползва от опита на ЕС, МЕРКОСУР, АСЕАН и други регионални интеграционни обединения в сферата на ефективната интеграция и управлението на товарните коридори. Необходимо е също да се интензифицира сътрудничеството между основните товарни жп оператори в Евразия и Европа, например между евразийския железопътен алианс ОТЛК-ЕРА (Обединена транспортно-логистична компания - Евразийски жп алианс) и CER (Общност на европейските железници и жп инфраструктурни предприятия).

Трансформацията на ключовите принципи на руската външна политика

Според редица анализатори, бъдещето на глобалната политика ще се определя от взаимодействието между блокове от държави, а не между отделните държави. Тук е мястото да напомня, че и самият ЕС представлява своеобразна субрегионална система в рамките на Европа. Това става все по-очевидно благодарение на процедурите за вземане на решенията в Съюза, както и на ограниченията, които налага неговата институционална структура на провеждането на обща външна политика. В момента вече тече дискусия за това, как ЕС използва своите възможности и власт в процеса на укрепване на доминиращата си позиция на територията на Европа, западно от Русия. Москва би следвало да се стреми да упражнява конструктивно влияние върху този процес, така че той да отговаря на нейните дългосрочни интереси и да утвърждава логиката на позитивното сътрудничество в отношенията и с Брюксел.

Сегашната задънена улица, в която се намират тези отношения, е резултат отчасти от факта, че и двете страни отказват да преразгледат ключовите принципи, заложени в основата на тяхната външна политика. Брюксел никога не би приел такъв европейски ред, който да се основава на различни сфери на влияния (като установените в Ялта през 1945), аргументирайки се с изискванията на Парижката харта за нова Европа от 1990, че всички европейски държави имат право да се разпореждат със собствената си съдба. От своя страна, Москва с основание смята, че ЕС не е отговорил реципрочно на направените от нея едностранните отстъпки след края на студената война, а вместо това е стартирал изграждането на собствен "европейски ред", доминиран от Брюксел, в който на Русия се отрежда ролята на второстепенна сила.

В този смисъл, лансираната от Закари Пайкин парадигма «orders within orders» следва да се разглежда не като връщане към едностранните отстъпки, а по-скоро като преосмисляне на задачите и възможностите на Голямото Евразийско пространство така, че максимално да бъде разширен кръгъг на партньорите, с които Русия би могла да развива конструктивни отношения. На свой ред, ЕС би следвало да отговори огледално, ревизирайки фундаменталната си концепция за "устойчивостт", заемаща централно място в Глобалната стратегия на Съюза от 2016. Т.е. Брюксел може да измести акцента от устойчивостта на европейските институции и укрепването на либералния международен ред, към поддържането на стабилност и продължително сътрудничество в рамките на целия европейски субконтинент, т.е. включвайки и Русия.

Впрочем, тази парадигма може да помогне и за очертаване контурите на отношенията между Москва и Пекин в Централна Азия. Макар че онези, които твърдят, че Русия ще бъде изтласкана от този регион от Китай, прекалено драматизират нещата, утвърждаването там на "отделен ред", в рамките на Голямата Евразия, би помогнало на Москва да наложи в региона определени принципи и практики, които биха гарантирали продължаване на сътрудничеството и запазване на доверието между всички страни, дори ако през следващите години и десетилетия, геополитическите конфигурации и силовият баланс на евразийския суперконтинент претърпят (сериозни) промени.

Без значение, дали руският елит ще възприеме тази нова парадигма открито, или пък ще я използва като неафиширано концептуално ръководство за действие, тя би му помогнала да разшири своята външнополитическа визия. Москва често бива обвинявана, че прокарвайки "абстрактната" идея за интегрираното Голямо Евразийско пространство, се опитва просто да печели време на фона на продължаващия възход на Китай.  Истината обаче е, че предвид отказа на Вашингтон и Брюксел да признаят законните руски интереси, Русия нямаше друг изход, освен решително да реагира на случващото се в Украйна. Изпълването на концепцията за Голямата Евразия с допълнително съдържание би помогнало на Москва не само да разшири взаимодействието с другите водещи държави, при собствените си условия, но и да укрепи своето влияние върху формирането на бъдещия световен ред чрез консолидиране на съществуващите нормативни рамки и разширяване на кръга на партньорите си.

Както посочва в тази връзка Закари Пайкин: "След напразните усилия в течение на четвърт век да си намери място в Европа, Русия се зае с формулирането на нова стратегия и формирането на нова идентичност в северната част на Евразия. Усилията по лансирането на множество взаимнодопълващи се евразийски инициативи ще и помогнат да интегрира собствените си територии в съответните региони на целия суперконтинент. Това пък ще укрепи основите на мултивекторната външна политика на Русия и влиянието и върху динамиката на събитията, което е ключа към запазването на нейния статут на велика държава в дългосрочна перспектива.

 

* Българско геополитическо дружество

Поръчай онлайн бр.3 2024