13
Сря, Ное
24 New Articles

Западът и не-Западът: кривото огледало на глобалната (гео)политика

брой 4 2019
Typography

Въпреки разпространената представа, пространственият аспект на политическите процеси не се определя само от обективните фактори. Пространството влияе върху политиката не само директно, но и косвено - посредством субективните и нерядко изкривени представи на индивида за същото това пространство. Характерен пример за този феномен е устойчивият модел на интерпретация на международните отношения, в чиято основа е заложена представата за географския конфликт между Запада и Изтока. Нека се опитаме да изясним корените на тази представа и възможните и варианти.

В хода на "кримската криза", една от ключовите точки в глобалното идейно-информационно съперничество се оказа дискурсът за цивилизационните различия между Русия и Запада, който би могъл да се обобщи с тезата, че "Росия не е част оот Запада" (както и обратното). По този тачин международният политически конфликт беше интерпретиран посредством антагонизма на пространствените образи на Запада и Русия/Евразия/Изтока и, следователно, се трансформира в конструктивно геополитически. Всъщност, корените на този дискурс датират още от средата на ХV век, когато християнската построманска идентичност (границите на чието разпространение са включвали и руските княжества) се допълва и с пространствена характеристика, формирайки съвременните очертания на "европейската" цивилизация. В онзи момент, за да могат да се самоидентифицират, европейците се връщат към древногръцката представа за света, в чиято основа е противопоставянето между европейската егейска цивилизация и азиатската Персия. В края на Средновековието този процес е свързан с почти едновременното успешно приключване на Реконкистата на Пиренеите и падането на Константинопол на Балканите, в резултат от което границите на християнския свят, все повече съвпадат с границите на Стария континент. В същото време подобен пространствен образ актуализира необходимостта от дефиниране на източната граница на европейската цивилизация, която може да бъде само ментална, а не географска. По онова време, монголското господство в Русия и опитът на новата Московска държава да формира своята национална идея, позиционирайки се като наследник на Византия, стават основните причини, очертали тази ментална граница. Тя разделя католическата Западна Европа и православната Русия, формирайки буферна "сива зона" на територията на славянските, балтийските и фино-угорските народи. Този дискурс, който бива "привнесен" в Русия през ХVІІІ век, се превръща в ключовата дихотомия на руската външна политика (вечният спор между западниците и славянофилите). В последно време, той беше отново преосмислен и редуциран от тезата, че "Русия не е Запад" в твърдението, че "Русия е анти-Запад" (и обратното), което пък провокира ескалиране на конфликта по цялата ментална граница между Европа и Русия (и на първо място в Украйна, Грузия и Молдова). Гражданската война в Украйна доведе до налагането на мита за двете държави, произлезли от "ядрото" на старата Киевска Рус - европейската демократична Украйна и източната деспотична Русия.

Антагонизмът между двете образувания обяснява и възприетата в Украйна реинтепретация на европейската идентичност като антируска. На свой ред, този спор породи сходни дискурси за "европейския характер" на Молдова, Грузия и Армения, като алтернативни на "азиатската Русия" култури. Истината обаче е, че се сблъскваме с актуализирането на най-старите и най-устойчиви геополитически концепции, представящи развитието на света като резултат от борбата между две антагонистични идеи (т.е. превръщането му в "черно-бял").

Антагонистичната геополитически система Запад/не-Запад

Човешкото съзнание е диалектично, затова структурирането на глобалното политическо пространство се основава на неговото разграничаване. Най-горното равнище на един подобен процес на разграничаване е представено от бинарните геополитически системи, в чиито рамки светът се разделя на две антагонистични части. Този тип модели имат множество практически въплъщения.

Може би най-старото измежду тях е представата за глобалната система като борба между "цивилизования свят" и "света на варварите". Това е най-архаичната бинарна геополитическа система, разделяща света на "свои" и "чужди", т.е. на такива, които споделят някакви общи постижения, ценности и правила, и на такива, които ги отричат. Днес обаче подобно разделение се смята за политически некоректно, макар че продължава да се използва в публичната сфера.

Следващата итерация на бинарните система се основава на противопоставянето между Стария и Новия свят - т.е. на противопоставянето между онези региони на света, които са познати на европейците преди ерата на колониализма (Европа, Азия и Африка), и откритите в епохата на Великите географски открития (Америка и Австралия).

На практика, зад тези две разделения стои най-устойчивата геополитическа бинарна система - Запада vs. Изтока. Както вече посочих, нейният първи израз е противопоставянето между западната гръцка и източната персийска държави и до днес тя оказва изключително силно влияние върху формирането на цивилизационните дихотомии. Менталната общност на Глобалния Запад (Европа, Америка, Австралия) се формира в процеса на противопоставянето и на Глобалния Изток (Азия и Африка) и най-вече на арабите, турците и руснаците. За целта Западът изкуствено приписва на образа на Изтока различни антагонистични на собствения му образ характеристики (като деспотизма, мистицизма и колективизма например). На този процес, станал известен като "ориентализъм", се противоставя неговия антипод - оксидентализмът, в чиито рамки културата на Изтока стереотипно обобщава образа на Запада, също приписвайки му противоположни на собствените характеристики (като ексепционализма, експанзионизма или меркантилизма).

През биполярната епоха системата Запад/Изток беше редуцирана до модела Западен vs. Източен блок. В периода на студената война тази схема са използваше за обясняване на идеологическия разкол между капиталистическите и социалистическите държави. Западният блок, начело със САЩ, се оформя около държавите от НАТО. На свой ред, Източният блок, начело със СССР, се формира на първо място от държавите членки на Варшавския пакт и Съвета за икономическа взаимопомощ.

Днес върху модела Запад/не-Запад се наслоява друг модел, със същата вътрешна логика - Севера vs. Юга. Той отразява разделянето на света на развити (Европа, Северна Америка, Австралия) и развиващи се (Азия, Африка, Южна Америка) държави, а в по-архаичната си интепретация - на експлоататори и експлоатирани. Този модел отразява диспропорциите на глобалното развитие: на Глобалния Север се падат 1/3 от световното население и 4/5 от доходите, а на Глобалния Юг - 2/3 от населението и едва 1/5 от доходите. Границата между Севера и Юга, която минава приблизително по 30-ия паралел с.ш., е известна като Линията на Брандт, по името на бившия германски канцлер, предложил горепосоченото описание на тази граница.

В таблица 1 е показано съответствието на континентите на бинарните геополитически системи. Следва да отбележа, че бинарните геополитически системи могат да намират отражение не само на глобално, но и на национално ниво (например Запада vs. Изтока в Германия или Севера vs. Юга в САЩ и Италия). Бинарните геополитически системи са близки до физикогеографското понятие за двете земни полукълба. Те също са северно и южно (чиято граница минава по екватора), западно и източно (чиято много условна граница е Гринуичкият меридиан) и континентално и океанско. Процесът на избор на нулевия меридиан, какъвто в крайна сметка става Гринуичкият (макар че е била обсъждана и възможността това да е Парижкият или Санкт-Петербургският меридиани), илюстрира значението на субективното човешко измерение в процеса на дефиниране на глобалните дихотомии. Условният характер на понятията Запад и Север и тяхната откъснатост от географията се потвърждават и от факта, че Източна и Южна Австралия например, в чисто политически план, е част от Запада и Севера.

 

Таблица 1 Бинарните геополитически системи

Част на света

Стария vs. Новия свят

Запада vs. Изтока

Севера vs. Юга

Европа

Стария свят

Запад

Север

Азия

Стария свят

Изток

Юг

Африка

Стария свят

Изток

Юг

Северна Америка

Новия свят

Запад

Север

Южна Америка

Новия свят

Запад

Юг

Австралия и Океания

Новия свят

Запад

Север

 

Наред с бинарните геополитически системи, в академичната наука, често се описват и сходни с тях тернарни системи, включващи три базови елемента и представляващи естествена еволюция на бинарните. Те също се основават на принципа за диалектиката на света, разделян на две противоположни части, но добавят към тези два полюса междинен, трети слой, който разграничава и балансира крайните модели. По-долу ще очертая най-известните модели на тернарни геополитически системи.

На първо място, това е моделът "Първия vs. Втория vs. Третия свят", който представлява развитие на бинарната система от ерата на студената война, разделяща планетата на Първи (капиталистически) и Втори (социалистически) свят. В противовес на двата идеологически блока през 50-те години на ХХ век се оформи Движението за неприсъединяване, поставило си за цел развитието на държавите без да влизат в някакъв военно-политически блок (НАТО или Варшавския пакт) и дори без ясна ориентация към една от съперничещите си идеологически системи. Лидери на движението станаха Югославия, Египет и Индия. Във връзка с това, че повечето членове на движението са постколониални развиващи се страни, понятието Трети свят постепенно започна да се използва и за идентифициране на изоставащите в развитието си държави.

Другата и по-академична схема "Центъра vs Полупериферията vs. Периферията" се основава на концепцията на "света-система" (Иманюел Уолърстийн, Андре Франк), представяща света като цялостно политико-икономическа система, в чито рамки съществува експлоатиращо високоразвито ядро (център), изоставаща и експлоатирана от центъра периферия, както и полупериферия. Задачата на системата се свежда до смекчаването на антагонистичните интереси на центъра и периферията и избягването на потенциалния натиск на периферията върху центъра. В тази система, полупериферията непрекъснато се стреми да попадне в центъра и да не допусне да изпадне в периферията. Съществуването на периферия и сдържаща я полупериферия е необходимо условие и пряка последица от доминирането на центъра, който продължава да е заинтересован от запазването на съответната изкуствена йерархия на развитието.

Интересен пример в това отношение е и китайската система на "трите свята", лансирана от Мао Дзедун, според която Първият свят включва двете свръхдържави (САЩ и СССР), Вторият - "междинните страни" (Европа, Канада, Япония, Австралия), а Третият - останалите държави. Както се вижда, този модел се основава на бинарното противопоставяне между развития екплоатиращ Север и развиващия се експлоатиран Юг, но в него третият слой се очертава не вътре в Юга, а в рамките на Севера, разделяйки го на политически лидери и развити сателити. Широко използваната и днес формулировка "държави от Третия свят" съответства повече на китайската система на "трите свята", отколкото на западната.

Системата Запад/не-Запад като ренесанс на противопоставянето между Морето и Сушата

В западната геополитика се утвърждава още едно бинарно противопоставяне - Морето vs. Сушата. На практика, то е продължение на същото противопоставяне между света на колониалните империи на Запада и континенталните държави на Изтока. Тези конструкции разделят света на морски държави (таласокрации), чиято доминация се гарантира от техните военноморски и търговски флоти, и сухопътните сили (телурокрации), опиращи се на армията и контрола върху вътрешноконтиненталните ресурси. Макар че има чисти типове (чиста таласокрация е Британската империя например, а пък чиста телурокрация - Монголската империя), повечето държави спадат към смесените типове (близките до таласокрацията САЩ, близката до телурокрацията Русия и редуващата периоди на таласокрация и телурокрация Франция по време на колониалната империя и на Наполеоновите войни).

Може би най-сериозният опит да се намери физикогеографско обяснение на глобалните полишически процеси е свързан именно с анализа на фактора на крайморското или континентално разположение на водещите държави. Нейни основни автори са представителите на класическата англо-американска школа в геополитиката Алфред Маън, Халфорд Макиндер и Никълъс Спикмън. Именно в резултат от развитието на това направление се утвърждават и моделите на Хартленда, Леналенда и Римленда.

Както е известно, земното пространство представлява сложна комбинация от сухопътни и морски пространства, разпределени неравномерно и непоследователно върху повърхността на планетата. В резултат от това, стратегията за екстензивен растеж на всеки народ се предопределя от географското му положение. Оказвайки се на остров или на морското крайбрежие, народите разчитат на морската сила и създават морски държави. Ако пък живеят във вътрешността на континента, те са принудени да разчитат на сухопътната мощ. По този начин структурата на световното пространство предопределя невъзможността от появата на глобален хегемон - дори и най-силният морски флот е почти безсилен срещу най-добрата сухопътна армия, както и обратното. В световната история най-толямото сражение, в което се сблъскват морска и сухопътна сила е десантът в Нормандия през 1944, в чиито ход държавите от антихитлеристката коалиция с помощта на почти 50 хиляди кораба съумяват да прехвърлят на укрепеното атлантичеко крайбрежие на Франция почти три милиона бойци. И той обаче, сам по себе си, не съумява да разколебае очертаната по-горе теза. Осъзнавайки ограничеността на използването на само един вид военна мощ, морските и сухопътни държави се стремят да придобият универсални способности. Така, в предизвикателство за сухопътните държави се превръща гарантирането на постоянен достъп до Световния океан (да си припомним отчаяната борба на Русия за излаз на Балтийско и Черно море, въпреки че, като затворени морета, те не могат изцяло да решат проблемите и). На свой ред, морските държави се опитват да проникнат до ресурсите във вътрещността на континентите, използвайки за целта реките и пътищата, водещи от морските пристанища навътре към сушата (така например, малките държави в зоната на Гвинейския залив, чиито територии са тесни ивици, всъщност представляват някогашни колониални пристанища и свързващите ги с вътрешността на континента пътища). По тfзи начин речните басейни разделят континентите на зони, ориентирани към различните океани. В света обаче има един регион, който е недостъпен за морската сила и това е т.нар. сърцевина на планетата - Хартленда. Разположен в центъра на Евразия, той не само е защитен от големите планински масиви и пустини, но и - което е най-важното, реките в този сухоземен масив (Волга, Урал, Ангара, Сърдаря, Амударя и т.н.) не се вливат в нито един от световните океани. Ако добавим към него и териториите, разположени по течението на реките, вливащи се в Северния ледовит океан (Печора, Об, Енисей, Лена) и откъснати заради неговите вечни ледове от световната търговия (т.нар. "Леналенд"), виждаме, че в североизточната част на Евразия се очертава огромно пространство, недостъпно за морската сила.

Ако някаква сила (подобно на Монголската или Руската империя/СССР) съумеят да го усвоят, те ще се превърнат в непреодолим фактор в международните отношения. Контролиращата Хартленда държава се оказва още по-голяма опасност, след изграждането на трансконтиненталните железопътни линии (Транссибирската, Китайско-Източната и Туркестанско-Сибирската жп магистрали), защото позволяват прехвърлането на армии и ресурси от единия към другия континент по-бързо, отколкото с кораби. В същото време, изолираността от международните търговски маршрути ще продължи да бъде изпитание за тези страни, защото те са принудени да догонват крайбрежните си съседи, интегрирани в глобалния обмен на стоки, технологии и идеи.

Всичко това дава основание на Халфорд Макиндер да твърди, че именно Хартлендът (заедно с т.нар. Леналенд) представлява "оста на световната история", т.е. зоната, контролът над която предопределя и доминацията в международните отношения. В тази връзка, британският учен предполага, че ключовият регион, за който ще се води основната схватка през ХХ век, ще бъде Централна Азия и по-конкретно Афганистан. След като самият той е служил в Афганистан и е станал свидетел на изострящото се дипломатическо противопоставяне между Британската и Руската империи в региона, в рамките на т.нар. "Голяма игра", Макиндер вероятно лесно е стигнал до подобен извод. Само че, основният театър на военните действия по време на Първата и Втората световни войни се оказва в друг регион - Източна Европа. Затова, с течение на времето, британският професор ревизира виждането си. Продължавайки да се придържа към теорията за Хартленда, той отбелязва, че всъщност най-подходящата за проникване в него зона не е Централна Азия, а Балтийско-Черноморския регион, разположен между две източноевропейски морета, които имат двойнствена структура: ако бъдат затворени датските и турските проливи, те се превръщат на практика в езера, откъсващи доминиращата в Хартленда държава от Световния океан.

Освен това, Макиндер формулира и стратегията на атлантизма, т.е. необходимостта от сътрудничество и обединение на крайбрежните държави от "Средиземния океан" (както самият той нарича Северния Атлантик), т.е. от ключовата зона на Световния океан, в противовес на Хартленда, в качеството му на най-важната зона на Световната суша. Тази стратегия заляга и в основата на формирането на военния Северноатлантически алианс - НАТО.

Последовател на Макиндер е американският геополитик Никълъс Спикмън. Получавайки задача да направи географска обосновка на външнополитическата стратегия на САЩ в тяхното противопоставяне със СССР, той лансира теорията за Римленда - т.е. сухопътната зона по целия периметър на Хартленда. За разлика от британския си учител, Спикмън не търси пътища за проникване в сърцето на Евразия, а концентрира вниманието си върху въпроса, как да не бъде допусната глобалната доминация на държавата, която го владее. Така той поставя основите на ревизионистката геополитика, която не търси пътища за експанзия, а стратегия за гарантиране на собствената сигурност. Оказва се, че за тази цел е достатъчно Хартлендът да бъде обкръжен с пояс от нелоялни към СССР или пък нестабилни и раздирани от вътрешни конфликти държави, които не позволяват на силата, контролираща сърцевината на континента, да излезе извън нейните граници. Този подход за изтощаване на противника, без да се влиза в пряка конфронтация с него, а само чрез обкръжаването му с нелоялни или нестабилни режими, става известен и като "стратегия на анакондата", която не убива жертвата си веднага, а първоначално я задушава. Ако нанесем на картата ключовите точки на противопоставянето между Западния и Източния блокове по време на студената война, ще видим, че те почти изцяло се намират в зоната на Римленда (Корея, Китай, Афганистан, Иран, Близкия Изток, Турция, Унгария, Чехия, Германия), което потвърждава въпросната теория.

Концентричните геополитически модели оказват голямо влияние и върху развитието на руската геополитическа мисъл и най-вече на евразийската школа, която - споделяйки англосаксонската теза за значението на Хартленда, разработва подходи за укрепване на положението на Русия в тази зона. Друга интерпретация и преосмисляне на концепцията за Хартленда е теорията за "Междинната област" на гръцкия професор Димитрис Кицикис, според който ключовата точка на планетата се е изместила от Централна Азия към Близкия Изток - зоната, където се свързват Европа, Азия и Африка. Днес концентричните геополитически системи са обект на систематична критика. Нейните основни аргументи са, че подобни концепции са остарели и трудно приложими в света на глобализиращата се икономика, трансконтиненталната (включително стратегическа) авиация, ядреното оръжие и междуконтиненталните средства за неговата доставка.

Ориентализмът и оксидентализмът

Както се вижда, възраждото се в глобалния политически дискурс противопоставяне Запад/не-Запад не е отражение на географските координати, нито опит за формулиране на цивилизационните различия, а просто ренесанс на старите аналитични модели, утвърждаващи доминацията на Запада и зависимия от него не-Запад. Това разбиране намира най-силно отражение в набиращите влияние теории на неоколониализма в международните отношения.

В основата на дискусията за постколониалното наследство са залегнати тезите, формулирани от Едуард Саид в книгата му "Ориентализмът". В нея той твърди, че идентичността на постколониалния Изток често няма автохтонен характер, а е по-скоро натрапена. Опитвайки да си създаде обща цивилизационна идентичност (т.е. да разбере себе си), през Средните векове Западна Европа се противопоставя на мюсюлманския Изток. И тъй като контактите с него са били доста ограничени, му се приписвали черти и качества, противоположни на европейските - така, ако след хуманистичната революция Западът става индивидуалистичен, Изтокът следва да бъде колективистичен. Ако Западът е рационален, Изтокът е приказен и митичен, ако политическата власт в Европа е "народна и представителна", на Изток тя е крайно деспотична и т.н. Интересното обаче идва след това: колонизирайки Изтока, Европа му натрапва собствените си изкуствени представи за него самия, оформили се още преди взаимното им опознаване и, в крайна сметка, Изтокът възприема тези стереотипи и започва сам да ги култивира. В резултат от това, и през постколониалната епоха Изтокът продължава да възпроизвежда стереотипните представи за самия себе си, измислени от европейците преди да го опознаят и с чисто вътрешна цел - създаването на собствена цивилизационна идентичност. Възприемайки този образ, Изтокът възприема и изначално зависимото, подчинено положение по отношение на западната култура.

Друг ярък пример за посколониалното наследство са национално-освободителните движения, анализирани от Франц Фанон, Албер Мемми и други, предимно френски изследователи. Борейки се за премахването на зависимостта от Запада, страните от Азия и Африка използват, като форми и методи на борба и дори като "език" на протеста, наратива на национално-освободителните движение в европейските държави (например, създадените върху развалините на колониалните империи след Втората световна война). Макар че в много бивши колонии не може да се говори за вече формирали се нации, създаването на новите независими образувания става по модела на европейските национални държави, което и досега не позволява стабилизирането на много политически системи в Африка и Близкия Изток. Накрая, лидерските позиции в процеса не деколонизация често се заемат от хора със западно образование и бивши служители в колониалните администрациа, опитващи се да изграждат новите държави по модела на бившите метрополии.

През 60-те и 70-те години на ХХ век възниква ново течение в постколониализма - т.нар. субалтернизъм, чиито водещи представители са учени от самите бивши колонии и най-вече от Индия, като Гаятри Спивак, Ранаджик Гухи и Хоми Баба. Това направление очертава формите на постколониална зависимост, анализирайки заимстването на литературни форми, сюжети и символични системи от метрополиите. Така, за описание на джунглата например, се използват шаблони, създадени в Европа за северната природа, а взаимоотношения между земеделците в бившите колониални империи се описват сякаш това са европейски селяни и т.н. В крайна сметка се оказва, че в резултат от колонизацията народите биват лишени от собствения си глас, т.е. от езика за предаване на специфичните образи и наративи.

Към края на ХХ век в средите на геополитиците се очертава сериозна неудовлетвореност от класическите концепции. Всяка от предлаганите през различните исторически периоди пространствени конфигурации в международните отношения (противопоставянето между морските и сухопътни държави, борбата за контрол на Хартленда и Римленда, противопоставянето между Запада и Изтока, Севера и Юга и т.н.) притежават най-малкото две съществени аналитични ограничения. На първо място, те обясняват само актуалните за съответната епоха международни отношения (концепцията за Римленда например, е актуална за разбиране на баланса на силите по време на студената война, но се оказва неспособна да обясни постбиполярното геополитически равновение). На второ място, те се оказват прекалено идеологизирани и зависими от външнополитическите визии на автора на една или друга концепция (дали Макиндер например би създал концепцията за Хартленда, ако не беше служил в Афганистан?).

На този фон, през 90-те години на ХХ век възникна т.нар. критична геополитика, отразяваща постпозитивистката промяна в изследователската парадигма на геополитическата наука. Представителите на това направление смятат, че геополитиката на държавите не се формира под влияние на фундаменталните природни закони и структури на пространството, а посредством географското въображение и пространствените митове - т.е. под влияние на идеалния свят. Това предопределя появата на нови методи за изследване и, в частност, на дискурс-анализа, което до този момент се смяташе за нонсенс в геополитиката. Началото на критическата геополитика е поставено през 1992, когато Джерард О'Тоал и Джон Агню публикуват статията "Геополитика и дискурс: практическите геополитически разсъждения в американската геополитика". В нея се лансира идеята, че всички модели на глобалната геополитика се намират под влиянието или дори пряко се основават на географските представи, което въобще не се отчита от класическата геополитика.

Впрочем, корените на това напревление очевидно следва да се търсят във френската геополитическа школа: в трудовете на Ив Лакост и Мишел Фуко и дори преди тях - в иконографията на Жан Готман и географския посибилизъм на Пол Видал дьо ла Блаш. Френската школа отдавна се противопоставя на идеите на географския детермизинъм, опитвайки се за формулира алтернативна научна парадигма, което намира израз и в появата на цяла група геополитически течения и, в частност, на школата на списание "Херодот" на Ив Лакост. Подходът му към разбирането на взаимоотношенията в пространството и международните отношения е твърде близък до критичната геополитика.

Заключение

От гледна точка на критичната геополитика, противопоставянето Запад/не-Запад представлява изцяло социално конструиран модел, превръщащ хората, които го използват (и дори противниците му), в негови заложници. Не-Западът никога няма да се превърне в Запад, в който и да било смисъл на това понятие, докато оперира с подобно противопоставяне, т.е. признавайки наличието на някакъв Запад и на самия себе си, като субект, опитващ се до го достигне. Също както центърът съществува ментално само, докато периферията го смята за център, така и менталният Запад е възможен само, докато Монголия (условно казано) се опитва да стане Запад, а Украйна (пак условно казано) се смята за Запад, само противопоставяйки се на Русия. Подобни модели са неизбежни в политическия процес, но истината е, че те не обясняват почти нищо в академичната наука.

 

* Център за регионални политически изследвания на Московския държавен институт за международни отношения