Геополитиката и международните отношения в глобалната епоха

В новата епоха глобализацията не премахва геополитическите проблеми, но влияе върху това, как те се проявяват и решават. И днес, както и преди, тлеят множество политически конфликти, предизвикани от разногласия по повод на територии, граници и ресурси, военно съперничество, етнически или културни различия. Тези фактори, оказващи негативно въздействие и създаващи напрежение в геополитическия контекст, продължават съвместно да съществуват и да си взаимодействат със зараждащата се глобална система. Понякога глобализацията смекчава това негативно влияние и напрежение, но в други  случаи провокира изострянето им.

Сравнително отскоро може да се говори за глобализацията като процес, различен от интеграционните процеси, протичащи предимно в най-развитата част на съвременното човечество. Това, което непременно трябва да се подчертае обаче е, че има голяма разлика между глобализацията, като    обективен процес, и глобализма. 

Глобализмът е тип политика на държава (група държави), в чиято основа е стремежът към осигуряване на условия за доминиране в света. В крайна сметка, това е налагане на един модел на икономически, социален, политически и духовен живот, който в определен момент доказва на практика своите предимства, но поддържа тези предимства и чрез утвърждаването си с всички възможни средства.

Логично е да се предположи, че това не може да продължава вечно (пък и човешката история го доказва). Естествено е хората да се противопоставят на глобализма, но те не могат да се противопоставят на глобализацията и не могат да загърбят противоречията, кризите и конфликтите, които този процес носи в себе си. С други думи, търсенето на нов тип поведение и политика е голямото предизвикателство и не се изчерпва само с критиката на глобализма. Впрочем, съвременните антиглобалистки движения и техните протести са твърде многолики, а понякога и аморфни, що се отнася до социалната им база и техните политически платформи. В някои протестни действия те напомнят поведението на „лудитите” в някогашна Англия, които чупят машините, смятайки ги за основен източник на своите беди. Да се противопоставяме на глобализацията като обективен процес, е социално и политически безперспективно.

Идеолозите на глобализма като политика имат интерес да представят антиглобалистките движения именно в такава светлина. Всъщност, антиглобалистките движения имат основание като форма на противопоставяне именно на глобализма като политика, друг е въпросът за начините и средствата за това противопоставяне. 

Глобалните проблеми на човечеството наистина са остри и чакат своето решение, но нито гладът, нито екологичните кризи, нито етническите напрежения или бушуващите  горещи конфликти могат да бъдат решени чрез тотално отрицание на прогреса и на новото състояние, в което преминава съвременното човечество. 

Глобализмът може да се представя (в чисто идеологически план) и като политика, насочена към решаването на кардиналните проблеми на човечеството, но на практика това не е вярно. Всъщност, не за първи път в човешката история се прави опит апетитите за световно господство да се интерпретират като грижа за цялото човечество, но никога досега проблемите не са били наистина толкова остри, с възможност за фатален изход за същото това човечество.

Глобализмът, разбиран като политика на налагане на модел за обществено устройство и начин на живот, съдържа в себе си и претенцията за цивилизационна мисия за такова преподреждане на света, което неминуемо ще се случи по силата на обективното развитие и обществените закономерности. Но именно представянето на развитието като линеен процес, изключващ вариантите и разнообразието, е трудно приемлива теза. 

Изобщо, противопоставянето на глобализма като политика не трябва да се свежда до политиката на днешните водещи страни в света – САЩ, Г-7 и т.н. Икономическата мощ и политическото влияние на тези центрове на сила са безспорни, но безперспективността на политиката на глобализъм се отнася до всички настоящи и бъдещи световни сили. Проблемът е в това, че съвременният антиглобализъм е, така да се каже, първото отрицание. На политическия хоризонт липсва политическа алтернатива на глобализма. Става дума за концепция и реална политическа практика, която, от една страна, да е съобразена с новите реалности в глобализиращия се свят и заедно с това да предложи и реши острите глобални проблеми на човечеството. 

С други думи, и в условията на глобализацията, и във времето на глобализма, като политика, има място за геополитически анализ. Нещо повече, самият глобализъм съдържа в себе си геополитически доктрини и практики, които са различни при отделните основни играчи, но имат и доста общи черти.

Геополитика и геополитически анализ

Терминът "геополитика" е от немски произход и първи го употребява шведският политолог Рудолф Киелен през 1899. След това е въведен в обръщение в Германия от Карл Хаусхофер (1869 -1946). Все пак, „баща на геополитиката” си остава Халфорд Макиндер, чийто фундаментален модел е в основата на по-нататъшните изследвания в геополитиката. Заслугата на Макиндер е, че той успява да отдели и да изведе някои обективни закони на политическата география и икономическата история.

Както често се случва в науката и в реалната обществена практика, понятието геополитика се използва многозначно или, иначе казано, то се отнася до различни неща. Първото и най-важно уточнение, което трябва да направим, е,  че понятието геополитика, от една страна, обозначава изследването на реални процеси в света и на практически действия на хората, а от друга – самите тези процеси и действия. Става дума за анализ на определен аспект на политиката, върху който ще акцентирам в този параграф, и за параметрите на  политиката с представката “гео”, характерни за съвременния свят, които ще се опитам да представя по-нататък в изложението.

Съдържанието на основните понятия, които се използват при геополитическия анализ, е обект на сериозна дискусия между изследователите . Определенията, предложени по-долу, са по-скоро обобщение на онези страни от съдържанието на понятията,  които са приети от относително голям брой изследователи и на практика са доказали своята евристичност.

Обектът на геополитиката като интердисциплинарна научна област се локализира около изучаването на взаимодействието между обществото и природната среда, по традиция възприемана като географска, но отдавна излязла извън рамките на обекта на географията.

Предметът на геополитиката, най-общо казано, се отнася до разкриването на закономерностите на влиянието на средата върху обществото и държавата и на тази база до изследването на средата като фактор, който влияе на политиката, в най-широкия смисъл на това понятие. Това е по-скоро работно определение, което очертава рамката и се нуждае от уточнения. В литературата обикновено се акцентира на няколко момента в съдържанието на геополитиката като област, в която се провеждат изследвания:

- Изучаване на влиянието, което имат географският фактор: местоположение, размери, релеф, климат, полезни изкопаеми, и социалният фактор:   количеството и структурата на населението, върху политиката на една държава и връзките ѝ с другите държави. 

- Научно изследване на общността от интереси на държавите от един регион и на реалната политическа практика, при която се отчита значението на природните условия и свързаните с тях икономически, демографски, етнически, културни и други фактори.

Не бива да се пропуска още един смисъл на понятието геополитика, който също се подлага на научен анализ и се има предвид в практическата политическа дейност. Става дума за геополитиката като идеология, използваща аргументите на географските дадености за обосноваване на експанзионистична политика и реална държавна експанзия.

Основното понятие, което се използва при извършването на геополитически анализ, е „големи пространства” - основни структурни елементи на света от геополитическа гледна точка. Това са големи по територия и потенциал държави или политико-икономически обединения. Между големите пространства съществуват постоянни отношения, от една страна, на противопоставяне, а от друга - на сближаване. Тези отношения определят конкретната геополитическа картина на света. В този смисъл, не всички региони могат да се определят като големи пространства, а само тези, които играят ролята на движещи сили в световните процеси.

От геополитическа гледна точка, големите пространства могат да се свързват с определени държави и техните политически граници, но всъщност никога няма пълно съвпадение между тях. Това се обяснява с факта, че политическите начертания са резултат от спечелени или загубени войни, от разпадането на федеративни държави или от извоюването на независимост и държавен суверенитет.

От друга страна, големите пространства не покриват цялата територия и акватория на земното кълбо, нито включват цялото земно население. Тъкмо напротив, именно от геополитическа гледна точка сблъсъкът между големите пространства е за влияние върху останалата извън тях територия, населявана от стотици милиони хора и, по правило, ценна като източник на ресурс. В исторически план големите пространства се обособяват чрез планетарния сблъсък помежду си, но и като членки на един общ “клуб” на метрополиите спрямо колониите (пък били те и бивши).

Класическитe големи пространства днес са локализирани като  Североамериканско, Европейско, Руско Евроазийско и Далекоизточно.

В съвременния геополитически анализ продължават да се използват понятията “велики сили” и “свръхсили”, макар все повече автори да отбелязват факта, че съдържанието им се е променило, от една страна, заради очевидната доминация на свръхсилата САЩ, а от друга - заради интеграционните процеси в света и в частност в Европа, където част от класическите велики сили - Великобритания, Франция и Германия, са в напреднал стадий на интеграция и формиране на единна стратегия и геополитическо присъствие.

Обикновено понятието “велики сили” се замества с “основни геополитически играчи”, като и в двата случая става дума за сили, които играят по правила, създадени от самите тях,  и имат сериозни сфери на влияние и въздействие, планетарно присъствие и интерес от такова присъствие. 

Другото важно понятие в геополитическия анализ е „геополитически възли“. От една страна, тяхното оформяне е резултат от сблъсъка между големите пространства, а от друга, междинните конфликтни пространства са арената на реалния сблъсък между интересите на големите пространства. Оттам и определението „възли”, в смисъл на затегнато съсредоточие на много и противоречиви интереси, които трудно се синхронизират. Обикновено става дума за  райони, богати на стратегически суровини, потенциални пазари или райони с военностратегическо значение, удобни за дислокация на войски и осигуряване на логистичната им подкрепа. Всъщност, най-често споменатите вече характеристики са в сила едновременно.

Днес такива са Кавказ, Близкият Изток, Централна Азия и, разбира се,  Балканите. Те променят приоритетното си значение във фокуса на основните играчи. Що се отнася до националната сигурност на страните, намиращи се в геополитически възли (междинни конфликтни пространства), подобно геополитическо положение генерира повече несигурност, рискове и заплахи,  отколкото за страните извън тези пространства.

„Геополитически ключови зони“ е друго основно понятие, което се използва в геополитическия анализ. С това понятие се обозначават относително малки по обхват зони, имащи изключително значение за световните комуникации, за търговските връзки и военните операции. Например зоните на Босфора, Гибралтар, Ламанш, Беринговия проток, Суецкия и Панамския канали и др., а също и железопътни, шосейни и телекомуникационни възли със световно или важно регионално значение.

Геополитическите ключови зони са не само природно дадени образования (проливи, проходи и други), а и такива, създадени в резултат на целенасочената човешка дейност, която в случая може да се определи като геополитическо трайно вложение в бъдещето, т.е. като заявка за геополитическо присъствие, признато или оспорвано от останалите играчи. Класически пример за такива  ключови зони са изкуствено създадените проливи (канали), тунели, шосейни и железопътни възли, особено тези на трансконтинентални магистрали, разпределителни станции на газопроводи, нефтопроводи и електропроводи, и мощни наземни комплекси за въздушен и космически контрол, възлови пристанища, космодруми и други. Реализирането на подобни проекти в миналото и днес е доказателство за последователна и далновидна геополитика, провеждана от държавата със стратегическата цел да си гарантира трайно присъствие не само на политическата, но и на геополитическата карта на света.

Разбира се, има примери и на изключителна недалновидност и геополитическо  късогледство по отношение на геополитическите ключови зони. Христоматийни примери в това отношение са продажбата на Аляска от Русия на САЩ, като по този начин се променя статутът на Беринговия проток, и отказът от реализиране на инфраструктурни проекти в много страни, което в крайна сметка ги е поставило в друг сегмент на геополитическата карта.

Сериозният геополитически анализ има смисъл само, ако служи за формулирането на стратегия (геостратегия). Тя е рамката, очертана от геополитическите фактори, в която се реализира конкретната геополитика на държавата или коалицията от държави. Тук понятието геополитика се използва в другото му значение – като обвързано с доктрина реално практическо действие.

Основните геополитически концепции

В историята на човешката мисъл има няколко основни геополитически концепции, които са реализирани и на практика, но естествено се нуждаят от развитие в новите условия. Непременно трябва да подчертая, че много от изследователите геополитици в  миналото и днес са играли и играят ролята не просто на съветници и експерти, но и на участници в процеса на вземане на решения и на провеждане на геополитика. Пример в това отношение са животът и творчеството на Збигнев Бжежински, Хенри Кисинджър и много други.

Първият тип концепции, които нямат сериозно значение днес, но не са изчезнали напълно от теоретическия небосклон и от реалната  политика, са тези, при които отношението общество – природна среда се разглежда през призмата на определящата и изключителна роля на средата. Географският фактор е изведен и като структуроопределящ обществените процеси, и като главна причина за сблъсъците между хората и държавите. Така нареченият географски детерминизъм трябва да се схваща в по-широк контекст, а именно като постулиращ определящата роля на средата спрямо социалните отношения. От древността, през концепциите на Малтус, Спенсер и Ратцел, до днес този възглед има своето място, а като геополитическа доктрина е центриран около “борбата за жизнено пространство”.

Вторият тип концепции са свързани с начина на живот на хората като определящ геостратегията и геополитиката. Тук е налице социален детерминизъм, а средата (пространството) се характеризира като необходимо условие за реализиране на начина на живот. Разделянето на народите на номадски, уседнали и морски от геополитическа, а не от историческа гледна точка, означава различен тип отношение към средата, към ресурсите и комуникациите. Оттук  се прави опит да се обяснят или обосноват различните геополитически доктрини и практики. Това различие се фокусира в отделни елементи на средата, разглеждани като най-важни.

Класическа геополитическа концепция, имаща сериозно влияние и днес, е тази за перманентния сблъсък между „водата” и „сушата”. За неин основоположник се смята Алфред Маън с произведението си „Влиянието на морските сили върху историята”. В осноата на концепцията му е идеята, че световният геополитически сблъсък може да се определи, ако в структуроопределящата роля на средата се включат световните морета и океани, не само защото 2/3 от земното кълбо е покрито с вода и не само защото Световният океан е огромен източник на ресурси, а най-вече, защото именно чрез морските простори е възможно световно присъствие, контрол и гарантиране на по-висока степен на сигурност. Както твърди Маън, а и всички последователи на тази концепция, нация, която не е принудена да се защитава по суша и е съсредоточена към присъствието си в Световния океан, има стратегическо преимущество пред останалите. Разбира се, подобни идеи съществуват и преди Маън, но в несистематизиран вид. Други са били възможностите на човечеството за завладяване на Световния океан.

Днес подобна концепция задължително трябва да бъде осъвременена с оглед на новите реалности, които станаха поле на геополитически сблъсък през ХХ век. Част тях могат да се поставят в същата концептуална рамка: например навлизането и контрола над въздушното и космическото пространство. И все пак тази концепция и доктрина работи и до днес. Възходът на много велики държави и превръщането им във велики сили са пряко свързани с навлизането им в Световния океан. Класически пример в това отношение е Великобритания и нейната геополитика. Не може да се отрече и изключителното геостратегическо разположение на САЩ, граничещи по суша с държави, които не могат да представляват заплаха за тях, и с три  световни океана. Известна е трайната геополитическа стратегия на Русия да получи излаз на повече морета и океани. Нашата историческа съдба е пряко свързана с тази геостратегия. Без да има световни измерения, непрестанният ни стремеж към излаз на повече морета също има геостратегически контекст. И за да не звучи само носталгично, в съвременната епоха България има нов шанс чрез членството в Европейския съюз да има излаз на много повече морета и на един океан. Геополитическият натиск над Русия има комплексен характер, но една очевидна последица от него е частичното ѝ изтласкване от завоюваните морски позиции.

Модерните геополитически концепции включват в себе си постиженията от миналото и опита, натрупан в голямата игра. Заедно с това се отчитат новите реалности, които трудно се побират в рамките дори на осъвременената концепция за „водата срещу сушата”. Нови са измеренията на ценността на средата. Много от стратегическите ресурси са на изчерпване. 

Демографският бум, особено в Глобалния Юг, промени драстично фактора количество население. Виртуалната среда промени изискванията и подходите към географската среда. 

Факт е, че глобалната политика и икономика все повече се конфигурират съобразно границите на цивилизациите. Политическите граници се преначертават, за да заместят блоковете от времето на студената война, и границите помежду им стават централни линии на конфликти.

Междувременно, около понятията за мощ и сила също се оформиха различни гледни точки и практически подходи. Същността на силата все по-често се дефинира и като чисто материална, организационна (системна), и като нематериална (духовна). Всяка от стратегическите сфери – източници на силата в обществото – политическа, икономическа и военна, притежава материална (организационна) и нематериална (идейна) база. Независимо че информацията е невеществена, тя може да се превърне в осезаема съставна част на всичко материално (с влиянието, което оказва върху процесите в материалната сфера), докато мощта, считана доскоро за резултат най-вече от материалните ресурси, може да се превърне  в нематериална, метафизична, тъй като само който притежава информация, има сила. 

Всички сериозни съвременни геополитици изтъкват, че днес ключовата категория „големи пространства” трябва да се разглежда като обозначаваща наистина големи, но по-скоро цивилизационни общности, които участват в геополитическия сблъсък не само за ресурси, а и за достъп и влияние в световните процеси. Никога преди цивилизационните различия между големи групи от хора са имали толкова важно геополитическо значение. Предвид факта, че става дума за концепции, изработвани от специалисти, които често са не само съветници, но и участници в реалната политика, можем да предположим, че става дума не само за прогнози, а  за самосбъдващи се прогнози. 

Развитието на комуникациите в съвременното общество извежда на преден план ново разбиране за реда на организацията му, ражда съвременната държава като различна по тип отпреди организация и отделя развитите държави, като негови лидери.

Ако наречем XX век „геополитически”, а вникването в неговите особености - проблем на геополитическото моделиране, закономерно възниква въпросът за същината на предишното столетие. От парадигмална гледна точка става дума за същината на модерното или индустриалното общество. В литературата се е наложило схващането, че XІX век е геоикономически период в развитието на обществото. Условно се говори за край на геоикономическия XІX век и начало на геополитическия XX век. Тази хипотеза е свързана най-вече със залеза на Британската империя като геоикономическа сила.

Историците възприемат охотно и доразвиват горната удобна схема. Тя се побира безпроблемно и в развитата вече концепция за преходи и развитие в парадигмални действителности. В своята история на Британската империя, Бърнард Портър определя времето между 1895 и 1914 като "криза", последвана от голяма "промяна". Пол Кенеди смята, че Pax Britanica приключва съществуването си в периода 1897-1914. Авторите, разработващи хипотезата за британската империална (империалистическа) криза, я разглеждат като част от глобалната икономика, глобалната стратегия и глобалното развитие. Според тях, краят на геоикономическото столетие предопределя по особен начин ранните години на XX век. Необходимостта от хармонично съотношение между производство и пазар се оказва основен мотив на развитието и видим измерим критерий за подреждане на преуспелите държави в геоикономическата скала на тежест в света.

Понятието "световен ред" е ново. Под формата на "нов световен ред" то се появява в изявленията на американския президент Джордж Буш около колапса на комунистическите режими в Източна Европа през 1989. Всъщност, то е опозиция на т. нар. "студена война" или "стар световен ред". В този смисъл понятието може де се употребява и с определена историческа давност. В смисъла на "геополитически ред" го срещаме в най-новата литература, анализираща социалната промяна през XX век. Характерна черта в новите общи исторически изследвания е геополитическият анализ. 

Понятието „постоянни, или дълговременни структури” (longue duree) придоби смисъла на ултимативен конфликт, на цивилизационна несъвместимост. В геополитически план последното дефинира най-точно периода на студената война. За разлика от времето на традиционните общества, съвременните геополитически представи приближават наративната история до международните отношения, в които елитарни политически групи вземат решения, засягащи едновременно цялото общество. Концентрирането върху бързо променящата се действителност торпилира модела на Бродел, ограничавайки неговите longue duree в moyenne duree. Това е раждането на втора вълна според разбирането за цикличност, нещо, което има дълга история, но в същината си е рожба на Новото време.

От концепцията, че скоростта на времето в историята е променлива величина, става ясно как днес то „тече” по-бързо и естествено съкращава развитието на процесите. Процесите в движението на обществото са уникални, но абстрактното им съпоставяне логично въвежда в съвремието ни по-кратки периоди, по-къси цикли, изобщо "по-скоростно" развитие. Пробивът е направен от Иманюел Уолърстийн и Николай Кондратиев. Систематично изложение на идеите и теорията за циклите в научно обръщение се въвежда от Дж. Голдстийн.

Кондратиев е автор на концепцията за икономическите цикли. Уолърстийн открива в тях редица политически аналогии и съответствия. На тази основа Питър Тейлър, включително под влиянието на Голдстийн, създава модел на "дългите цикли и геополитическия световен ред". 

Международните отношения

Теорията на международните отношения се базира на принципа, че голямата световна политика и международната сигурност е задължение на големите и силните държави. Според Робърт Гилпин, „всички държави се стремят да контролират най-малкото територия, поведението на други държави или световната икономика. Разликата е, че само богатите държави могат да действат за осъществяването на подобни стремежи”. Всяка държава, независимо дали е силна или слаба, се стреми да защити надеждно своите интереси. Разликата във възможностите на големите и малките държави да спомагат за укрепването или за подкопаването на международната сигурност, е очевидна. Единствено големите държави са в състояние да водят глобална политика. Конфронтацията между тях е способна да разделя света на враждебни блокове и съюзи, парализиращи универсалните механизми за сигурност. Въоръженият конфликт между тях може да се превърне в световна война. Трудно  е обаче да се оспори, че делегирането на защитата на сигурността изключително на големите държави поражда неравенство и открива широк простор за силата в международната практика. Убеждението, че сигурността в международния ред трябва да е грижа на големите държави, защото са силни, без участието на малките страни, защото са слаби, е мисловно отражение на едно схващане, от което светът сега се опитва да се освободи. Вярно е, че ресурсите на малките страни са ограничени. Влиянието на всяка от тях поотделно не е голямо. Силите, които могат да употребят в защита на националната си сигурност, също са малки. 

Годините след 1815 могат да се определят като ерата на Клаузевиц - Кобдън по името на водещите мислители, определили двете основни форми на взаимодействие между държавите – войните и търговията. За Клаузевиц международната система е съставена основно от суверенни държави, които си взаимодействат по отношение на външната политика. Войните се приемат от управниците като законни средства за уреждане на неразрешими междудържавни конфликти. Все пак, решението да се тръгне на война е подлежало на строг политически контрол. Воденето на война било предмет на политически ограничения и правила. Макар великите сили навремето да са се стремели да не влизат във войни една с друга, всички големи държави, с изключение на САЩ, са водили войни с равните си. Според Клаузевиц, войната е продължение на политиката с други средства и при подходящи обстоятелства се разглежда като морално неутрално средство за разрешаване на спорове. Войните между големите сили са се водели от организирани армии, а армията, като цяло, е уважавала гражданския статут на населението. Нещата са стояли по друг начин в колониите и при неевропейските народи. Международното право се е прилагало в пълна сила само за европейските държави и техните колонии, а законите на войната са се прилагали само за конфликти между „цивилизовани народи“. Клаузевиц поставя идеите си за решителната природа на военните операции в контекста на политическо ограничение, а именно на европейската правова държава (Rechtsstaat).

Ричард Кобдън – водещият британски защитник на свободната търговия, е поддръжник на търговския либерализъм. Международната търговия е представлявала свободна размяна между отделни хора и държавите не са се месили пряко в нея. Войната и икономиката са били отделни сфери на дейност. Войната е била „дуел между правителствата“. Държавите и гражданските общества са били разделяни от граници не само междудържавно, но и в рамките на една и съща държава. Следователно, държавите е трябвало да се месят колкото се може по-малко в свободния поток на търговията дори по време на война. 

Силата била законна, приложена срещу пирати и държави, опитващи да се месят в правото на свободна търговия и частна собственост. В този смисъл, Кобдън прилича на много съвременни защитници на въоръженото налагане на човешките права, които приемат такива действия не като война, а като мерки за справяне с престъпници и врагове на човечеството.

Икономическите и политическите елементи на системата на Клаузевиц - Кобдън са различни, макар и структурно съвместими. По въпросите на войната и мира държавите са били част от международна система, в която са представлявали определящия елемент. Те са имали възможност да следват автономна външна политика, определяна от вътрешните политически лидери. По въпросите на търговията, държавите са приемали съществуването на международно гражданско общество на частен обмен и все повече са прилагали суверенната си сила за популяризиране и защита на търговията. Държавите все още са господствали в международната система, но в много отношения са били ограничавани от наднационалните сили, както е и днес. Въпреки официалната си политическа автономия, държавите са спазвали определени правила. Като правова държава, в границите си държавата се е съобразявала с правилата на международната система извън тях.

Либералната ера е изисквала от държавите да спазват подробни предписания с международни правила във вътрешните и външните си дела. Те са били признавани за суверенни само, ако са постъпвали по определен начин. Свободната търговия между тях е принудила тогавашната международна общност да определи законния предмет на търговска дейност и търговски ред. Държавите е трябвало да защитават собствеността на чуждите граждани, да приемат правото на външна търговия, да забранят търговията с роби и да не я допускат, да предприемат мерки срещу пиратството и да предотвратяват извършването на наемнически операции от тяхна територия срещу други легитимни държави. Реално съществуващите политически единици, които не са спазвали тези правила или структурните характеристики на либералната суверенност, като например алжирските дейове с приютяването на пирати или като японските и китайските империи с отказа им да търгуват с Великобритания, са били обект на наказателни военни акции.

Междудържавното сътрудничество в интерес на мира, както и действията на Великите сили в стремежа им да защитават човешките права, не са характерни за ерата след студената война. Наистина, някои черти на либералната ера от „дългия XIX век” като че се завръщат днес. Сътрудничеството на Великите сили по принцип е било консервативно, но до известна степен са се вземали предвид и човешките права. Основанието за съществуването на държавата отдавна вече не е било водещо, а политиците е трябвало да се съобразяват с гражданите и с новата сила - вестниците и телеграфа. Т.е. било е възможно общественото мнение да подтикне държавите към действие. Затова висшите държавни интереси често са били смекчавани от общото морално гледище. Реалната политика и моралът са можели да се съчетаят, също както и днес. Либералните държави – Великобритания и Франция, са симпатизирали на идеята за правото на самоопределение на нациите, либералните възгледи в Европа са надделели и е била подкрепена борбата на потиснатите народи за освобождение от османска власт. Робството също се е приемало от широката общественост като нещо неморално. Великобритания се погрижила търговията с роби да се обяви за незаконна. Било съвсем законно корабите, търгуващи с роби, да бъдат преследвани и залавяни в открито море. На Балканите европейските държави се опитват да си пречат взаимно, за да не се възползват особено от краха на Османската империя, както и да не се допуснат конфликти между балканските съперници, но в същото време подпомагат националноосвободителните движения. Така, Великобритания, Франция и Русия се намесват в полза на гърците при Наварин през 1827, унищожавайки османския флот. На Берлинския конгрес през 1878 Великите сили се опитват да ограничат облагите на Русия, но и да регулират и да стабилизират границите на държавите, възникнали върху развалините на Османската империя. Лондонският мирен договор от 1913 се опитва да постигне същото след Балканската война от 1912, но не успява, и се стига до нов конфликт. Опитите на Великите сили да сложат край на балканските конфликти далеч не са толкова забележителни, колкото изглеждат. Явно в началото на XXI век се връщаме към либерален международен строй, в който държавите се ръководят от смесени мотиви. Цинизмът и справедливата намеса вървят ръка за ръка. През ХIX век противниците на робството и поддръжниците на национализма са били борци за човешки права. Т.е. правата не са новост за международната политика. Разликата е в съдържанието им.

Краят на системата на Клаузевиц-Кобдън

Първата световна война унищожава Клаузевиц-Кобдъновата система. Тя подкопава ограниченото управление в държавата в преследване на тоталната война. На свой ред, тоталната война унищожава и международния либерален строй. Доколкото е било възможно, държавите са упражнявали автокрация: регулирали са външната търговия, контролирали са доставките, сложили са край на конвертируемостта на валутата и са водели икономическа война една срещу друга. Мащабът и продължителността на войната вредят на легитимността ѝ като морално неутрална силова техника в отношенията между държавите, особено сред народите на съюзническите сили. Това води до странната смесица в целите на американския президент Удроу Уилсън и френския премиер Жорж Клемансо, която характеризира Версайския мирен договор от 1919. Французите първо искат да се признае вината на Германия за войната, тя да се разоръжи и да изплати наказателни репарации. Уилсън пък е бил основният двигател на искането за признаване на националното самоопределение при разпадането на старите империи и създаването на следвоенна система за обща сигурност и система на хуманитарна намеса, която ще наложи космополитни правила и ще създаде в засегнатите страни „острови на цивилизацията“, подкрепени от транснационални институции. За подобен процес ще са необходими „космополитни законоприлагащи сили“, които да „заздравят космополитния режим“.1 Повечето военни хуманитарни намеси са имали неясни цели поради смесени мотиви. Калдър например твърди, че опитът да се запази мирът между враждуващите страни в Босна е бил грешка. Според нея, страните не са били еднакво легитимни политически и войната не е автентичен конфликт на националности, а по-скоро е неравностойно състезание между онези, които подкрепят ценностите на цивилизацията, и онези, които разчитат на политиката за подбуждане на омраза и засилване на отхвърлянето.

Подобна космополитна политика би била катастрофална. Според нея, носителите на „цивилизоваността“, на добрите обноски следва да бъдат избрани и покровителствани политически и икономически, като това се подкрепя с външна сила. Кой обаче ще определи, кои са космополитите? Това е левичарската версия на политическото мислене в стил „добрите срещу лошите“, което доведе до катастрофа в Сомалия. Като цяло, лошите са различни видове, а добрите са твърде малко или твърде пръснати, за да стане възможно политически основаващо на тях решение. Интелигенцията в Сараево никога не е била реална основа за политическите решения в Босна. Силите, които се намесват, обикновено трябва да се справят с местните силни политици. Дори ако са лоши или груби, такива политици могат да бъдат убедени или принудени да вземат решение, което ще сложи край на конфликта, така както Клинтън принуди постюгославските лидери в Дейтън. Една международна политика по човешките права, която не оставя място за компромиси и без колебание и неизменно криминализира политическите лидери, не би могла да ги накара да се помирят.

Решенията на Великите сили да се справят с онези, които са на власт, може да са лоши, но „космополитните правоприлагащи органи“ са в състояние да настроят почти цялото човечество срещу човешките права. Разрешаването на проблемите в света след края на студената война със сигурност надхвърля военния капацитет или гражданската политическа воля на Запада. Последният е принуден дълги години да поддържа сериозен военен гарнизон в Босна и Косово. Колко още подобни ангажимента ще поеме? Трябва да създадем доктрина, която повечето държави в света ще приемат и която ще се основава на по-широк набор от национални традиции на цивилизованост и приемливи стандарти на международно поведение. Това няма да е лесно, но международни стандарти, които идват в кутия с надпис „произведено в Америка“, няма да се приемат добре. Това е от особено значение, тъй като историята на американските интервенции през последните петдесет години показва, че в повечето случаи те не са били безкористни или водени в името на свободата. Калдър несъмнено ще се съгласи с това, но проблемът с твърдението ѝ, че в повечето случаи само САЩ са способни на ефективни миротворчески действия, остава.

Западът трябва да се намесва по възможност по-рядко – само когато няма други възможности и човешките жертви при ненамеса ще са особено сериозни. Дори тогава действията ще са смекчени от сметки за съразмерността, защото никой не защитава сериозно тезата за влизане във война с Русия заради спасяването на чеченците например, или с Китай, заради освобождаването на Тибет. Трябва да се има предвид и, че много кланета и войни не могат да бъдат предотвратени. Масовите убийства в Руанда едва ли щяха да се избегнат дори при своевременни действия. Геноцидът беше планиран и разпален от политиците, но има своите корени. Дълбочината на междуобществените вражди доведе до масово участие в кланетата.  

Неспособността на Великобритания да спре жестокото насилие между отделните общности по време на оттеглянето ѝ от Индия през 1947 също е очевидна. Тези примери ни убеждават, че намесата и днес ще си остане такава, каквато е била през XIX век – смес от реална политика и търговски интерес. Ненамесата обаче може да донесе известни ползи, както знаят много народи, които са били обект на външна намеса.

Бележки:

*Авторът е експерт в сферата на сигурността и сътрудник на различни парламентарни комисии. Бил е парламентарен секретар на МВР