Краят на неоспоримото глобално икономическо господство на Америка настъпи по-рано от очакваното, благодарение на същите онези неоконсерватори, които дадоха на света Ирак, Либия и мръсните войни в Латинска Америка.
Също както навремето войната във Виетнам накара САЩ да се откажат от златния стандарт през 1971, днес подкрепата и финансирането от страна на Вашингтон на насилствената смяна на режимите във Венецуела и Сирия (съпроводени със заплахи за налагане на санкции срещу онези държави, които не се присъединят към този кръстоносен поход) принуждават европейските и редица други държави да създадат собствени алтернативни финансови институции.
Този разлом назряваше отдавна и нямаше как да не се случи. Кой би могъл да си помисли обаче, че именно Доналд Тръмп ще се окаже негов катализатор? Нито една лява партия, нито един социалист, анархист или водач на някоя антиамериканска партия по света не биха могли да постигнат това, което направи президентът на САЩ за разрушаването на американската империя. "Дълбоката държава" е в шок от това, как този известен мошеник в сферата на недвижимите имоти съумя да накара другите държави да се надигнат за да се защитят, демонтирайки досегащния световен ред, чиито център беше Америка. При това, сякаш за да усили ефекта от стореното, Тръмп използва такива известни екстремисти от неоконсервативната ера на Буш и Рейгън, като Джон Болтън, а напоследък и Елиът Ейбрамс, за да провокира война във Венецуела. Всичко това започва да прилича на черна политическа комедия. Светът на международната дипломация бива обърнат с главата надолу и вместо него виждаме очертанията на един нов свят, в който вече няма претенции, че следва да се придържаме към международните норми, да не говорим за спазването на някакви закони или договори.
Действията на назначените от Тръмп неоконсерватори водят до това, което доскоро изглеждане немислимо: усилващото се взаимодействие между Китай и Русия - този най-ужасен кошмар на Хенри Кисинджър и Збигнев Бжежински. Освен това, тези хора правят всичко възможно за да изведат Германия и другите европейски държави на "евразийска орбита", реализирайки един друг кошмар - този за "Хартленда" на британския геополитик Халфорд Макиндер.
Първопричината за случващото е ясна: след крешчендото от лъжи по отношение на станалото в Ирак, Либия и Сирия и странното пренебрежение към престъпленията на режима в Саудитска Арабия, чуждестранните политически лидери започват да осъзнават онова, което показват от доста време насам международните проучвания на общественото мнение, а именно - че Съединените щати са се превърнали в най-голямата заплаха за мира на планетата.
Да се определя спонсорираният отвън държавен преврат във Венецуела като защита на демокрацията е типична проява на двойнственото мислене, заложено в основата на американската външна политика. Според него, "демокрацията" означава подкрепа на външната политика на САЩ, осъществяване на неолиберална приватизация на държавната инфраструктура, демонтаж на държавното регулиране и стриктно съобразяване с указанията на глобалните институции, в които доминират Съединените щати: от МВФ и Световната банка до НАТО. Водените в резултат от подобна политика в течение на десетилетия войни в чужбина, налаганите програми за сурови икономии и военните интервенции, пораждат още повече насилие, но не и повече демокрация.
В "Речника на Сатаната", който американските дипломати биват заставяни да използват, като "демократична" се определя държавата, която следва руслото на политиката на САЩ, отваря икономиката си за американските инвестиции и осъществява безогледна приватизация, спонсорирана от МВФ и Световната банка. Така, Украйна се приема за демократична страна, също както и Саудитска Арабия, Израел и други държави, които на практика са се превърнали във финансови и военни протекторати на САЩ и са готови да разглеждат враговете на Америка като свои.
В един момент обаче, тази политика се сблъска с националните интереси на редица други държави, напук на реториката използвана от имперския PR-департамент във Вашингтон. Тези други държави продължават да следват политика на дедоларизация и поставят собствените си национални интереси преди онова, което американската дипломация нарича "интернационализъм" (макар че всъщност става дума за национализма на САЩ, натрапван на останалия свят).
Очертанията на тази траектория можеха да се видят още преди петдесет години (самият аз например я описвам в книгите си "Суперимпериализмът" през 1972 и "Глобалният прелом" през 1978). Тоест, това нямаше как да не се случи. Никой обаче не можеше да си представи, че краят ще настъпи именно по начина, който виждаме днес. Историята се превърна в комедия или, най-малкото, в ирония.
През последния половин век американските стратези, Държавният департамент и Националният фонд за демокрация (NED) очакваха, че противопоставянето на американския финансов империализъм ще идва най-вече от левите партии.Затова те изразходваха огромни ресурси за манипулирането на различни формации, обявяващи се за "социалистически" (британската Лейбъристка партия на Тони Блеър, Френската социалистическа партия, германските социалдемократи и т.н.), с цел да ги накарат да възприемат неолибералната политика, която е диаметрално противоположна на социалдемократическите идеи отпреди век. В същото време, американските политически стратези пренебрегваха десния политически спектър, предполагайки, че той - на инстинктивно ниво - подкрепя агресивния (да не кажа бандитски) курс на САЩ.
Реалността обаче е такава, че десните партии също искат да управляват, а днес именно популисткият национализъм е най-сигурният път към победата на изборите в Европа и други региони, както беше и за Доналд Тръмп през 2016.
Дневният ред на Тръмп действително би могъл да включва разрушаването на американската империя, използвайки за целта изолационистката реторика отпреди половин век. Президентът несъмнено се е прицелил в най-важните органи на Империята. Означава ли това обаче, че той съзнателно работи против Америка? Не е изключено, но едва ли си струва да използваме принципа cui bono за да спекулираме, че е налице нечий чужд зъл умисъл. В края на краищата, ако нито един американски бизнесмен, доставчик, синдикат или банка си имат работа с тях, дали Владимир Путин, Катай или Иран ще престанат да бъдат проблем за хегемонията на САЩ? А може би проблемът е свързан с това, че вътрешната динамика на лансирания от Вашингтон глобализъм вече не може да бъде натрапвана на останалите, че резултат от нея станаха финансовата аскетизация и отказът да бъдат подкрепени спонсорираните от САЩ войни, но най-вече отказът на Съединените щати да се съобразяват с правилата и международните договори, които самите те формулираха и наложиха преди седемдесет години, след края на Втората световна война.
Демонтирането на международното право и съдилища
Всяка международна система за контрол изисква върховенство на закона. Може да става дума за морално осъдима проява на безмилостна сила, налагаща хищническа експлоатация, но това все пак е Закон. И за неговото прилагане са необходими съдилища (опиращи се на полицейски пълномощия за гарантиране спазването на правовия ред и наказване на нарушителите му).
Тук се сблъскваме с първото правно противоречие в глобалната американска дипломация: Вашингтон винаги се и съпротивлявал на това, която и да било друга държава да може да се намесва във вътрешната политика, законотворчеството или дипломацията на САЩ. Именно това прави Америка "изключителна нация". През последните седемдесет години обаче, нейните дипломати внушаваха, че именно доминиращите позиции на САЩ са способствали за създаването на един мирен свят (впрочем, по същия начин вероятно са разсъждавали и в Римската империя), което пък е позволило на другите държави да участват в заедно с тях в просперитета и повишаването на жизненото равнище.
В ООН американските дипломати настояваха САЩ да имат право на вето. Освен това те се погрижиха американският дял в капитала на Световната банка и МВФ да бъде достатъчно голям за да позволи на САЩ да определят тяхната кредитна и друга политика. Без да разполагат с подобна власт, САЩ нямаше да участват в нито една международна организация. Въпреки това, те се опитваха да представят своя национализъм като защита на глобализацията и интернационализма. Всичко това трябваше да прикрие факта, че важните решения се вземат едностранно от САЩ.
Беше неизбежно обаче, че национализмът на САЩ ще разруши миража за единния глобален интернационализъм, а заедно с него и всяка мисъл за международен съд. САЩ никога не са признавали авторитета на който и да било съд, ако нямат правото да приемат или отхвърлят съдиите в него, включително Международния съд на ООН в Хага. Както е известно, наскоро този съд предприе разследване на военните престъпление, извършени от САЩ в Афганистан - от тяхната политика на изтезания до бомбардировките на граждански обекти, включително болници, като в крайна сметка стигна до извода, че има "разумно основание да се смята, че наистина става дума за военни престъпления и престъпления против човечеството" (1).
В отговор, съветникът на президента Тръмп по националната сигурност Джон Болтън дори не се опита да скрие гнева си, предупреждавайки през септември 2018, че "САЩ ще използват всички средства, необходими за защитата на нашите граждани и съюзници от несправедливото им преследване от страна на този незаконен съд", добавяйки, че Международният съд на ООН не може да си позволява наглостта да разследва и действията на "Израел или други американски съюзници".
Всичко това накара старшия съдия от съда в Хага - германецът Кристоф Флюге, да подаде оставка в знак на протест. Както е известно, Болтън директно нареди на съда да не се захваща с каквито и да било дела, касаещи Съединените щати, заплашвайки, че ще забрани "на съдиите и прокурорите от Съда да влизат в САЩ". Според Болтън: "Ние ще наложим санкции на техните фондове в американската финансова система и ще ги преследваме в наказателния съд на САЩ. Няма да си сътрудничим с Международния наказателен съд, няма да го подпомагаме по никакъв начин, няма да станем част от него. Ще му позволим да умре сам. В края на краищата, във всяко едно отношение, Международният наказателен съд вече е мъртъв за нас".
Обявявайки решението си да подаде оставка, Флюге изтълкува заплахите на Болтън по следния начин: "Ако тези съдии някога се намесят във вътрешните работи на САЩ, или разследват действията на някой американски гражданин, правителството във Вашингтон ще направи всичко възможно, да им бъде забранено да пътуват до САЩ, освен това те могат да станат обект на наказателно преследване".
Както е известно, първоначалното предназначение на Международния съд (да прилага Нюрнбергските закони, използвани против германските нацисти, за аналогично съдебно преследване по отношение на която и да било държава или длъжностни лица, признати за виновни в извършване на военни престъпления) беше тотално дискредитирано заради невъзможността му да предяви обвинения във военни престъпления на извършителите на чилийския преврат през 1973, организаторите на аферата "Иран-Контра" през 1986 и на американската интервенция в Ирак през 2003.
Демонтажът на доларовата хегемония: от МВФ до SWIFT
Днес международните финанси и чуждестранните инвестиции играят ключова роля във всички сфери на глобалната силова политика. В тази връзка международните валутни резерви придобиха почти сакрално значение и са тясно свързани с международното управление на дълга.
Централните банки отдавна държат своите златни и валутни запаси в САЩ и Лондон. През 1945 това изглеждаше разумно, той като Нюйорската федерална резервна бонка (в чиито подземия се съхраняваше златото на редица чуждестранни централни банки) беше напълно сигурна във военно отношение, а пък Лондонският златен пул (създаден през 1961 и обединяващ златните резерви на осем банки в САЩ и централните банки на седем европейски страни) беше средството, с чиято помощ хазната на САЩ можеше да поддържа цената на златото на ниво 35 долара за тройунция. Освен златото, чуждестранните резерви се съхраняват и под формата на американски държавни ценни книжа, които се купуват и продават на валутните пазари на Ню Йорк и Лондон с цел стабилизиране на валутните курсове. Повечето чуждестранни заеми на правителствата бяха номинирани в американски долари, което позволява на банките от Уолстрийт да играят ролята на платежни агенти.
Така беше и в случая с Иран по времето на шаха, когото САЩ поставиха на трона през 1953, след спонсорирания от тях преврат срещу премиера Мохамед Мосадък, опитал се да национализира Anglo-Iranian Oil (днес British Petroleum). След свалянето на шаха през 1979, режимът на Хомейни поиска от своя платежен агент Chase Manhattan bank да използва депозитите си за плащания на собствениците на ирански държавни облигации. По нареждане на американското правителство обаче, банката отказа да направи това. Малко по-късно, американските съдилища обявиха, че Иран се намира в състояние на дефолт и замразиха всичките му активи в САЩ и навсякъде, където можаха. Което пък демонстрира на света, че международните финансови институции са се превърнали в подразделения на американския Държавен департамент и Пентагона. Това обаче се случи преди едно поколение, а едва наскоро редица държави започнаха да се съмняват, дали си струва да продължат да депозират златните си запаси в САЩ, рискувайки те да бъдат конфискувани, ако във Вашингтон сметнат, че техните провителства провеждат "антиамериканска политика".
Така, през миналата 2018, Германия най-сетне набра достатъчно смелост за да поиска да върне обратно в страната част от златния си резерв. Реакцията на САЩ беше показателна: американските чиновници демонстрираха, че са в шок от подобно "оскърбление", като в същото време намекнаха, че могат да сторят с тази цивилизована християнска държава, същото, което направиха с Иран, така че в крайна сметка Берлин склони да забави връщането на част от резерва.
След това обаче, дойде ред на Венецуела. Отчаяно изразходвайки златните си запаси за да гарантира необходимия внос за своята икономика, опустошена от санкциите на САЩ (една криза, за която американската дипломация обвинява "социализма", а не политическия натиск на Вашингтон), през декември 2018 правителството на Венецуела поиска от Банката на Англия да му преведе част от златния запас на страната, на стойност 11 млрд. долара, намиращ се в нейните хранилища и в хранилищата на други централни банки.
Банката обаче, отказа да изпълни официалното искане на Каракас, следвайки указанията на Болтън и държавния секретар на САЩ Майкъл Помпео. Както коментира Bloomberg: "Американските чиновници се опитват да пренасочат чуждестранните активи на Венецуела към опозиционния лидер Хуан Гуайдо, за да повишат шансовете му да поеме фактическия контрол върху управлението на страната. Става дума за злато на стойност 11,2 млрд. долара" (2). И тъй като се появиха твърдения, че това злато може да бъде насочено към Турция, Вашингтон моментално заплаши Анкара със санкции, ако реши да помага на правителството във Венецуела. Що се отнася до позицията на Банката на Англия, както се посочва в доклада на Bloomberg: "На представителите на Централната банка в Каракас беше съобщено, да не се опитват повече да се свързват с нея, тъй като тя няма да им отговори".
Това породи слухове, че Венецуела е изнесла с един руски "Боинг 777" 20 тона злато (на стойност около 840 млн. долара), които след това е продала за да плати на китайските и руски собственици на нейни ценни книжа, както и за да достави продоволствие за страдащото от глад местно население (3). Русия опроверга тези твърдения, но Reuters съобщи, че Венецуела все пак е продала три тона злато в Обединените арабски емирства, както и, че се готви да изнесе още 15 тона в началото на февруари 2019 (4). Привърженикът на "твърдата линия" в Сената на САЩ Марко Рубио моментално квалифицира това като "кражба", очевидно възприемайки опитите да бъдат нахранени хората и поне частично да бъде смекчена спонсорираната от Вашингтон криза в страната, като посегателство срещу американския "дипломатически инструментариум".
Впрочем, ако има държава, която американските стратези да мразят повече, отколкото непокорната Венецуела, това е Иран. Изтеглянето на САЩ от ядрените споразумения с Техеран, постигнати през 2015 от европейските дипломати и колегите им от администрацията на Барак Обама, което беше предприето от президента Тръмп, доведе до това, че Германия и други европейски държави бяха заплашени с наказателни санкции, ако и те не нарушат въпросните споразумения. Тази нова заплаха, наред с американските възражения срещу вноса на руски газ в Германия и други европейски държави, най-сетне накара Европа да потърси начин да се защити.
Имперските заплахи вече нямат (само) военен характер. Нито една държава (включително Русия и Китай) не може да осъществи военна интервенция в друга голяма държава. След "виетнамската ера", единствената война, която може да води една демократична страна, е ядрената, или пък тежките въздушни бомбардировки от типа на американските в Ирак, Либия и Сирия. В същото време, днес кибервойната се оказва способна да ерозира всяка една икономика. А основните кибервръзки са финансовите парични преводи, осъществявани в рамките на Общността за глобална междубанкова финансова телекомуникация (SWIFT), базирана в Белгия. .
Както е известно, Русия и Китай вече предприеха редица стъпка към създаването на сенчеста система за банкови преводи, в случай, че САЩ ги изключат от SWIFT. Напоследък обаче и европейските държави осъзнават, че заплахите на Болтън и Помпео могат да доведат до гигантски глоби и конфискации на активи, ако се опитат да продължат да търгуват с Иран, т.е. да спазват подписаните от самите тях договори. В резултат, на 31 януари 2019 се появи сензационното съобщение, че ЕС е създал собствена система за заобикаляне на американските санкции в търговията с Иран. Германия, Франция и дори "американският пудел" Великобритания са създали недоларов механизъм за търговия с иранците, наречен INSTEX. Твърди се, че той ще се използва само за оказване на "хуманитарна" помощ, за да не се допусне Иран да бъде икономически опустошен от САЩ, както това стана с Венецуела. Но, предвид факта, че Вашингтон все по-активно се обявява против тръбопровода "Северен поток 2" за транспортиране на руски газ в Европа, тази алтернативна банкова клирингова система може да бъде активирана и, ако САЩ действително предприемат санкционна атака срещу ЕС.
Наскоро се върнах от Германия, където лично можах да се убедя в съществуващото разцепление между местния индустриален капитал и политическото ръководство на страната. В течение на дълги години големите немски компании разглеждаха Русия като естестев пазар и допълваща икономика, нуждаеща се от модернизация на своето производство и способна да снабдява Европа с природен газ и други стратегически суровини. Позицията на Америка в новата студена война се опитва да блокира това икономическо взаимно допълване. Уж с цел да предпазят ЕС от "прекалената му зависимост" от евтиния руски газ, САЩ предлагат да го снабдяват с доста по-скъпия американски втечнен шистов газ (LNG), при това чрез пристанищни терминали, които засега не могат да гарантират изисквания обем на доставките. В същото време президентът Тръмп настоява членовете на НАТО да изразходват за въоръжение цели 2% от своя БВП, препоръчвайки им да купуват оръжие от САЩ, а не от германските или френски производители на въоръжение.
По този начин, САЩ, които очевидно надценяват остлабващите си позиции, последователно работят за практическата реализация на евразийския кошмар на Макиндер, Кисинджър и Бжежински, за който споменах по-горе. При това, освен обединяването на Русия и Китай, тази американска политика "присъединява" и Европа към Хартленда, независимо от все още запазващата се способност на САЩ - със заплахи и натиск - да си гарантират подчинението на европейците, към което американската дипломация неизменно се стреми от 1945 насам.
Пример за това е фактът, че президентите на Световната банка традиционно са американски граждани, които нерядко са и бивши държавни секретари по отбраната (или техни заместници) на САЩ. Както известно, още от самото начало, в основата на нейната политика е предоставянето на заеми на едни или други държави с цел те да ориентират своето селскостопанско производство изцяло към износ, вместо да превърнат в приоритет покриването на вътрешните си нужди. Именно затова кредитите на СБ се отпускат само в долари, а не в национална валута, необходима за гарантиране поддържането на цените и услугите за разпространение на селскостопанската продукция, което направи селското стопанство на САЩ толкова ефективно. Следвайки американските рецепти, клиентите на СБ се оказват уязвими за евентуален продоволствен шантаж - под формата на санкции против снабдяването им с пшеница и други хранителни продукти, ако не се съобразяват с външнополитическата стратегия и изизскванията на Вашингтон.
Струва си да отбележа, че глобалното налагане от страна на САЩ на митичната "ефективност", чиято същност е да бъдат накарани латиноамериканските държави да се превърнат в плантации за такива износни култури, като кафето и бананите например, вместо да отглеждат собствена пшеница и царевица, по катастрофален начин демонстрира, че не е в състояние да осигури по-добър живот, особено за жителите на Централна Америка.
"Разпределението" между експортните култури и по-евтиния внос на продоволствие от САЩ, което трябваше да стане факт за редица държави, склонни да се съобразяват с американските изисквания, се провали с гръм и трясък, илюстрация за което са колоните бежанци от Централна Америка, наводнили Мексико и насочващи се към Съединените щати. От друга страна, подкрепата на Вашингтон за най-одиозните военни диктатори и криминални босове, също се оказа безполезна.
По същия начин, МВФ беше принуден да признае, че основните му принципи са били фалшиви, още от самото начало. В центъра на стратегията на Фонда беше принудителното погасяване на официалния правителствен дълг чрез удържане на кредитите, отпуснати от МФВ, в държави, намиращи се в състояние на дефолт. Това правило беше въведено по времето, когато по-голямата част от официалните правителствени дългове бяха именно към САЩ и целеше тези дългове да бъдат изплатени на всяка цена. В същото време обаче, когато преди няколко години Украйна не изпълни ангажимента си да изплати 3 млрд. долара дълг към Русия, МВФ на практика даде да се разбере, че както тя, така и други като нея, не са длъжни да плащат зазълженията си към Руската Федерация или към която и да било друга държава, позволяваща си да действа прекалено независимо от Съединените щати. Истината е, че МВФ кредитира гигантската корупция в Украйна, с единствената цел да стимулира антируската политика на Киев, отказвайки се от собствения си фундаментален принцип за задължителното погасяване на чуждестранния дълг на държавата-кредитополучател.
Тоест, днес нещата изглеждат така, сякаш централата на МВФ се намира в Пентагона. И Европа най-сетне започва да осъзнава, че собствената и международна валутна търговия и финансовите и връзки са застрашени от гнева на САЩ. Това стана съвсем ясно миналата есен, по време на погребението на Джордж Буш-старши, когато представителят на ЕС се оказа поставен от американските домакини на дъното в йерархията на присъстващите чуждестранни дипломати. През декември 2018 пък, Майк Помпео произнесе голяма реч в Брюксел, в която разкритикува многостранния подход на ЕС и заяви, че "международните институции", ограничаващи националния суверенитет "следва да бъдат реформирани или ликвидирани" (5).
Показателно е, че повечето от изброените по-горе събития се случиха в равмките на само един ден - 31 януари 2019. Комбинацията от американските действия, предприети на толкова много "фронтове" против Венецуела, Иран и Европа (да не говорим за Китай и търговските заплахи и стъпки срещу компанията Huawei ), навежда на мисълта, че 2019 вероятно ще се окаже година на глобален прелом.
Разбира се, всичко това не се прави единствено от президента Доналд Тръмп. Виждаме, че Демократическата партия не предлага нещо по-различно. Вместо да приветстват проявите на демокрация - например, когато една или друга държава не избира за свой лидер подкрепяния от САЩ кандидат (без значение, дали става дума за Алиенде или за Мадуро), демократите захвърлиха маската си, демонстрирайки, че са в предните редици на новата студена война, инициирана от Америка. Днес това се вижда съвсем ясно. Ако можеха, те без колебание биха превърнали Венецуела в ново Чили от епохата на Пиночет. Впрочем, Тръмп не е сам и в подкрепата си за Саудитска Арабия и нейните уахабитски терористи, защото, както беше казал навремето Линдън Джонсън, "те може да са кучи синове, но са наши кучи синове".
Тук няма как да не се върна към въпроса, който поставих и в началото на тази статия - защо, т.нар. леви политици мълчат? Смятам за много показателно, че днес само десни, консервативни и национално-ориентирани партии се обявяват против свръхмилитаризацията на НАТО и се стремят да възродят търговско-икономическите връзки с останалата част от Евразия: Алтернатива за Германия, френският Национален сбор на Марин Льо Пен и редица други европейски формации.
Краят на американския валутен империализъм, за който писах за първи път още през далечната 1972 в книгата си "Суперимпериализмът", се оказва смайващ дори за мен, макар че претендирам да следя отдавна този процес. За да бъде ускорен неговият упадък беше необходимо да се прояви наистина гиганско високомерие, късогледство и игнориране на всички закони и правила, т.е. онова, което демонстрират в момента както Доналд Тръмп, така и безумните неоконсерватори от президентското обкръжение като Джон Болтън, Елиът Ейбрамс и Майк Помпео.
Бележки:
2. Patricia Laya, Ethan Bronner and Tim Ross, “Maduro Stymied in Bid to Pull $1.2 Billion of Gold From U.K.,” Bloomberg, January 25, 2019. Очаквайти именно подобна измама, президентът Чавес започна да действа още през 2011, прехвърляйки 160 тона злато от САЩ и Европа в Каракас.
3. Patricia Laya, Ethan Bronner and Tim Ross, “Maduro Stymied in Bid to Pull $1.2 Billion of Gold From U.K.,” Bloomberg, January 25, 2019.
4. Corina Pons, Mayela Armas, “Exclusive: Venezuela plans to fly central bank gold reserves to UAE – source,” Reuters, January 31, 2019.
5. Constanze Stelzenmüller, “America’s policy on Europe takes a nationalist turn,” Financial Times, January 31, 2019.
* Авторът е професор в Университета на Мисури в Канзас Сити
