20
Пет, Сеп
24 New Articles

Харта за спасяването на Европа

брой 3 2019
Typography

 

Днес малцина се съмняват, че Европа и европейската цивилизация се намират на ръба на краха. За съжаление, все по-мощно лансираните в самата "Европа" (т.е. в Европа "минус" Русия) рецепти за спасяването и, или са неграмотни, или изглеждат безперспективни заради неолибералната си догматичност, т.е. заради антинационалния си характер.

Лично за мен няма съмнение, че Русия може да оцелее и без "Европа". В същото време обаче, аз не разграничавам до такава степен Европа от Русия, а Русия от Европа, както го правят някои "истински европейци", за да съм равнодушен към съдбата на Стария континент.

Разбира се, без оздравяването на самата "Европа", Русия едва ли ще е в състояние да и помогне, включително защото напоследък самоубийственият синдром на тази "Европа" започва да изглежда прекалено силен. Струва ми се все пак, че все още има шанс това да се промени. При всички случаи обаче, "Европа" се нуждае от сериозно отрезвяване.

"Хартата за спасяване на Европа", която предлагам по-долу, е насочена именно в тази посока. На знам, дали този опит ще бъде оценен от читателите и критиците като скромен, или напротив - като нагъл. Знам само, че той е искрен и добре обмислен. Който би могъл да предложи нащо по-добро, нека го направи. Ясно е обаче, че вече не можем да мълчим, защото крахът на "Европа" може да стане факт още през следващите 10-15 години.

Какво следва да се направи

И така, в името на спасението на Европа (европейската цивилизация) във вида, в който я познаваме, ценим и обичаме, е необходимо радикалното преразглеждане на всичко, които касае европейската политика в широкия смисъл на това понятие. По-долу ще се опитам да изброя онова, което смятам за най-належащо и принципно важно.

Деокупацията на Европа

За начало е необходимо изтеглянето на всички военни части и бази на САЩ от територията на европейските държави, като най-разумното за целта би било разпускането на НАТО. Тоест, "Европа" трябва да престане да бъде военен васал на Съединените щати.

Като минимимум, САЩ и Канада следва да бъдат изключени от ОССЕ, а най-добре е тази организация въобще да прекрати съществуването си, тъй като тотално изкриви целта на създаването си. В своята съвкупност, тези две мерки ше означават макар и непълна, но радикална "деамериканизация" на Европа. 

Впрочем, вероятно следва да бъде разпуснат и Европейският съюз, като исторически отживяло времето си наднационална бюрократично образувание, което при това не отразява интересите не само на всички държави от Европа, но дори и на мнозина членове на ЕС. Следва да сме наясно, че Европейският съюз ще се разпадне и от самосебе си със същата неизбежност, в същите исторически срокове и по същите причини, по които навремето се разпадна и Съветският съюз (този своеобразен негов еквивалент, възникнал преди сто години в Източна Европа). Само че тогава това ще бъде един хаотичен разпад със съответните ексцеси и последици.

Възстановяване на единството на Европа

Истината е, че западноевропейците не само позволиха американизацията на своята част от Европа, но и приватизираха историческото име "Европа", като започнаха да обозначават с него само онази част от континента, която влиза в ЕС и НАТО, отделяйки от нея всичко, което остава извън тези две организации и на първо място Русия. Дошло е времето да се възстанови единството между "Европа" и Русия, тъй като именно това е истинската пълноценна и пълномащабна Европа и европейската цивилизация (която, между другото, благодарение на Русия, достига чак до Тихия океан).

Необходимо се да се свика Форум на представителите на политическата и обществената мисъл от всички европейски държави и от всички идейни направления, чиито цели следва да станат: създаването на постоянно функциониращ Интелектуален съвет на Европа; формулирането в течение на следващите пет години на Стратегия за съхраняването и развитието на европейската цивилизация; разработването на нова политическа архитектура на Европа и, в частност, на концепция за Организация на европейските нации (ОЕН).

Следва публично да бъде заявено, че основните субекти на вътрешноевропейската политика са само и изключително независимите суверенни европейски (т.е. разположените в Европа) държави.

Следва да бъде наложена и правно закрепена забрана за намесата на която и да било европейска държава във вътрешните работа на другите, още повече пък - да бъде забранена намесата във вътрешните работи на европейските държави, както и във вътрешноевропейските дела (включително в противоречията и конфликтите между тях) от страна на която и да било неевропейска държава.

По същия начин европейските държави следва официално да се откажат от каквато и за било намеса във вътрешните работи на всички държави извън границите на континента. Подобна намеса е възможна само в изключителни случаи и по молба на правителствата на въпросните държави или пък с решение на Съвета за сигурност на ООН.

Европейските държави трябва да инициират реформа на ООН, в резултат от която Съветът за сигурност да се формира на цивилизационен или континентален принцип.

Необходимо е Организацията на европейските нации да бъде създадена още преди реформирането на ООН. Висш постоянно действащ орган на ОЕН следва да стане неговият Съвет за сигурност, чиито постоянни членове ще са великите европейски държави, с изключение (през първите десет години) на Великобритания, заради прекалено силното американско влияние върху външната и политика.

Трябва да сме наясно, че нито историята на света, нито тази на Европа, е спряла. А ходът на историята винаги е свързан с промяна на граници, възникване и изчезване на държави. Затова се налага в рамките на ОЕН да бъде създаден специален орган - Съвет на непризнатите държави и спорните европейски територии, в който да бъдат представени всички такива квазидържави и всяка от въпросните територии.

Категоричен императив е създаването, между западните европейски държави и Русия, на пояс от неутрални държави, които да поемат ангажимент в рамките на следващите 15 години да не участват в каквито и да било междудържавни военни блокове - както вътрешноевропейски, така и извъневропейски. В този пояс би следвало да влязат: Норвегия, Финландия, Естония, Латвия, Литва, Полша, Беларус, Словакия, Унгария, всички държави от бивша Югославия, България, Румъния, Украйна, Молдова и Грузия. Тови би позволило постепенното преодоляване на историческото "разделение на Европа", станало причина за много войни.

Възстановяването на християнската основа на европейската цивилизация

Необходимо е в конституциите и другите основополагащи документи на европейските държави да бъде инкорпорирана тезата за християнската основа на европейската цивилизация, което - без да отхвърля правото на всеки жител на Европа да изповядва която и да било традиционна религия или да бъде атеист - трябва да означава и да предполага следното:

- Признаване на историческия авторитет на християнската Църква (християнските конфесии) както за обществото, като цяло, така и за неговите политически и всички други институции;

- Забрана за унищожаване или ограничаване на демонстрацията на материалните, духовни и културни светини и символи на християнската религия;

- Задължително спазване, включително и юридическо, на основните норми на традиционния християнски морал и съответните забрани;

Демографската криза е едно от най-трагичните предизвикателства пред съвременна Европа. Ето защо, както и по много други причини, е необходимо възстановяването на традиционната (класическата) институция на брака като доброволен съюз между мъжа и жената. Никакви други съюзи и връзки, основаващи се на физиологическа близост и/или съжителство, не следва да бъдат признавани за брак, макар и да не са забранени от закона.

Възраждането на традиционната (класическата) институция на семейството, предполагаща отговорност на родителите за живота и възпитаването на децата до тяхното пълнолетие. Следва да бъде забранена намесата на държавата, както и на различни обществени организации в отношенията между децата и родителите. Подобна намеса е възможна само при крайна необходимост и само по крайно ограничен списък от определени от закона основания. Органите на т.нар.ювенална юстиция следва да бъдат ликвидирани, а повсеместно налаганата система стимулираща децата да доносничат за родителите си, да бъде премахната от педагогическата практика.

Категоричен отказ от признаването (най-вече юридическо) като норма или специфична и допустима нейна разновидност на онова, което се определя като порок от традиционното християнство, както и от повечето хора.

Не по-малко категоричен отказ от натрапването (включително и чрез решения на националните парламенти и местните законодателни органи) на мнозинството от населението на Европа, като цяло, и на всяка отделна държава, в частност, на нормите и стила на поведение на малките социални групи, особено в сферата на отношенията между половете, семейните ценности и физиологическите отношения между възрастни и деца. 

Отказ от налагането на обществото на "политическата коректност", която на практика заменя институцията на цензурата, както и на т.нар. „толерантност”, т.е. от принуждаването на европейците да се примиряват с онова, което не им харесва, включително защото е противоестествено, или пречи на нормалния живот (в това число на изпълнението на гражданския дълг и обществените задължения) на собственото семейство, на децата и на самия индивид.

Отказ от преклонението пред гражданските права и свободи, ако те противоречат на общопризнатите обществени интереси и естествената човешка солидарност и съвместното съществуване между хората;

Отказ от идеализацията и абсолютизирането на т.нар. (политическа) демокрация, тъй като тя никъде и никога не е била, а и по принцип не би могла да бъде, демокрация за всички. Демонтиране на овехтелите "демократични декорации", прикриващи господството на управляващата класа. Отказ от "демократичното" политическо лицемерие, което е сред най-отвратителните черти на съвременната "Европа".

Отказ от управляваната трансформация на демокрацията, като "власт на мнозинството" (макар и илюзорна) в "демокрация", разбирана като власт (в този случай съвсем реална) на тясна прослойка от пасионарни и тоталитарни, по своите интенции, малцинства над мнозинството.

Естествено, при това не бива да отричаме и омаловажаваме ценността и значението на демократичните форми на управление (включително държавната власт), присъщи на европейската цивилизация в различните етапи от нейното развитие. В не по-малка степен обаче, европейската цивилизация е съумявала плодотворно да използва и един друг модел на обществено управление - административно-командния (трансформиращ се на моменти в авторитарен). Именно в намирането на разумен, но постоянно променящ се баланс между тези два модела на управление е същността на истинската, а не фалшивата демокрация, т.е. на властта в името на интересите на мнозинството от обществото и на обществото, като цяло.

Признаване на европейското разнообразие

От ключово значение е признаването на разнообразието на европейските държави и народи, на техните култури, езици и традиции (включително политическите традиции) за фундаментална ценност на Европа, като общност от държави и като цивилизация. Нито една страна не може да бъде принуждавана да се откаже от своите национални особености - от менталните до политическите. На никого не може да бъде налаган един или друг политически строй, модел или някаква политически идеология или философия. Стандартизацията, т.е. планомерната унификация на живота на европейските държави и народи е механизъм за постепенното умъртвяване на европейската цивилизация.

Отказ на интелектуалците, интелектуалните лидери и политиците, а в крайна сметка, и на всички граждани на държавите от Западна и Централна Европа от цивилизационния расизъм, т.е. от разделяните на жителите на всички европейски страни на "европейци" и "недотам европейци" - т.е. онези, които тепърва трябва да "доказват", че са "истински европейци", както и от съответните стереотипи, реторика, "домашни", "изпити" и "проверки".

Не по-малко важен е и отказът от набиращото сила и обхват спекулативно преиначаване на европейската и световна история, в чиято основа е стремежът да бъдат оправдани действията на "собствените злодеи" и да бъдат приписани злодейски черти на "чуждите" политици, държавници, пълководци и обикновени войници, както и откровените лъжи, стигащи дотам агресорите да се представят за жертви на агресия, а последните - за агресори. Няма как да си затваряме очите, че днес в "Европа" нещата са стигнали дотам, да бъде оправдаван и дори героизиран откровеният колаборационизъм, което в перспектива може да засегне и нацизма. Впрочем, в някои европейски държави тази "перспектива" вече е факт. В същото време "Европа" се прави, че не вижда това или просто страхливо мълчи. Следва обаче да осъзнаем, че тази политика е, на първо място, аморална, на второ - фалшива, което означава и, че е антинаучна, а на трето място - води до фактическото изтриване на реалната история на Европа.

Проблемът за социалната справедливост в Европа следва да се решава с общи усилия, което предполага не само ликвидиране на бедността в най-богатите държави на континента, или на нищетата - в най-бедните, но и премахването на крещящите материални различия в жизненото равнище на населението на отделните европейски страни. В Европа въобще не би следвало да има бедни държави. Още повече, че тук това може да бъде постигнато много по-бързо, отколкото в която и да било друга част на света.

Отказ от европоцентризма и "европейската" надменност по отношение на другите държави, народи и цивилизации. Жителите на страните, разпалили като минимум две световни войни (а на практика, поне четири), нямат моралното право да учат останалите на миролюбие или пацифизъм. Жителите на страните, които доскоро разполагаха с колонии на всички останали континенти на планетата с всички произтичащи от това последици, включително масовото унищожаване на коренното население и търговията с роби, да учат останалите на "толерантност", демокрация, човешки права и т.н. Държавите, в които се зараждат нацизмът и други расистки теории и които в течение на векове са практикували расизма, нямат моралното право да учат другите народи и по-младите от тях държави на хуманизъм, милосърдие, житейски и политически добродетели.

Европа следва да върне на бившите си колонии онова, което отдавна им е било отнето и продължава да се отнема до днес. И най-вече - политическата и икономическа свобода. Възможно е, в името на историческата и социална справедливост, както и заради собственото си оцеляване, на Европа да се наложи окаже на своите бивши колонии онази минимална материална помощ, която да им помогне, в рамките на техните собствени представи и навици, да живеят на собствената си земя също толкова добре и спокойно, като в Европа.

"Европа" и Русия

Предвид сегашното им състояние, Европа и европейската цивилизация не могат да бъдат спасени без участието на Русия, игнорирайки Русия, а още по-малко, конфронтирайки се с нея. Онзи, който не го разбира, или е неграмотен, или е глупак, или пък е провокатор (каквито напоследък се срещат често в Източна Европа), или пък е идеен (или безидеен) привърженик на атлантизма или по-точно - безволев и послушен слуга на САЩ. Именно днес Европа е длъжна най-сетне да се обедини в цялото си разнообразие и в целия се географски и исторически мащаб, т.е. да се обедини с Русия - с най-голямата и все по-европейска, в сравнение със самата "Европа", част от европейската цивилизация.

Разбира се, не става дума за митичния т.нар. "общ европейски дом", който следва да бъде изграден по западноевропейски модел и в съответствие с неолибералните догми и да се управлява от Брюксел, Берлин или Лондон. Такъв "дом" вече няма как да бъде създаден, защото Русия очевидно не е склонна повече да се "трансформира" според изискванията на "Европа". 

От друга страна, самата Русия би могла да реши просто да изчака, наблюдавайки агонията на "Европа" или пък да се подготви да реагира на катастрофалните последици от глупавото и безотговорно поведение на сегашните европейски елити. По-разумно би било обаче, първо да се опита да предложи на "истинските европейци" искрен и безкористен (безкористен, в смисъл на лишен от всякаква меркантилност, а не на липса на желание да спаси европейската цивилизация) съюз в името на съхраняването на цялата историческа Европа върху цялата и историческа и географска територия. Въпросът е, дали "Европа" ще приеме евентуално предложение за формиране на подобен алианс, или ще предпочете да продължи да се свлича в пропастта?

Постскриптум

Настоящият текст не е нито отговор, нито реакция на прословутия манифест "Европейският дом е в пламъци", подписан от "30 европейски интелектуалци" и публикуван в края на януари 2019 във френския Liberacion. Истината е, че той беше замислен още през есента на 2018, но предвид факта, че се появи две седмици след въпросния "манифест", сравнението между двата текста е неизбежно. Разбира се, не си въобразявам, че с това ще се заемат самите "30 интелектуалци", защото тяхното високомерие, както и това на всички "истински европейци", е добре известно. Между другото, то е една от онези отрови, които вече почти са довършили някога привлекателната, блестяща и жизнена европейска цивилизация.

Всъщност, този текст е за нещо друго и противоположно на съдържанието на "манифеста". Не само, защото беше замислен преди появата му, но и защото този манифест е пропит с химери (или, в най-добрия случай, с илюзии) и дори с историческа лъжа, освен това от него струи същото онова "европейско високомерие", априори неприемащо всичко, което не се вписва в неолибералната догматика, примитивния евроатлантизъм и примитивната русофобия (нерядко придобиваща неонацистка окраска).

Поразително е, че дори признавайки, че се намират на ръба на пропастта, в която "Европа" може окончателно да рухне буквално във всеки момент, нейните "най-добри умове" се отказват от традиционното европейска свободомислие, да не говорим за нежеланието им да потърсят някакви алтернативни варианти, или да се съобразят с някакви други мнения и стратегии. На практика, посланието на тези "най-добри умове" е просто: "Намираме се на ръба на пропастта, но моля ви не спирайте, а продължете смело напред!".

Освен това, текстът, който предлагам, не се изчерпва само с апокалиптичен патос и многозначителни лозунги. Той е конструктивен, смятам дори, че на някои би се сторил прекалено конструктивен, т.е. би могъл да изглежда утопичен.

Бих искал да подчертая и, че макар да не съм силно религиозен, се смятам за гражданин на руската православна, или - в по-широк аспект - на европейската християнска цивилизация. И тъкмо затова настоявам, че осъзнаването и приемането на християнството като крайъгълна историческа константа на европейската цивилизация е неизбежно условие за спасяването на Европа.

Бих бил щастлив, ако тази "Харта", която очевидно не е безспорна в редица отношения, намери отклик най-вече сред онези истински руски европейци, които обичат Европа, но не за сметка на Русия, както и Русия - но не сметка на Европа. Които усещат както днешните опасности, така и бъдещите заплахи - ако "Европа" продължи да упорства в своите заблуждения. Защото при подобно развитие тази "Европа" действително може да изчезне, а с нея ще загубим и значителна част от историческото наследство на истинската Европа, а ареалът на европейската цивилизация рязко ще се съкрати. При подобно развитие на Русия ще се наложи да поеме цялата отговорност за съхраняването на остатъците от онова, което доскоро представляваше блестяшата европейска цивилизация. Разбира се, Русия ще се опита да го направи, но защо трябва да допускаме гибелта на "старата Европа", след като тя все още може да бъде спасена?

 

*Авторът е известен политолог, декан на Факултета за телевизионна журналистика в Московския държавен университет „Ломоносов”