Според повечето европейци, събитията от новата история на света дават основание да смятаме, че конфликтитите на Стария континент, или в прилежащите му региони (като този между Израел и арабите например) са от най-голямо значение за съдбините на планетата. Напоследък обаче, става все по-ясно, че тази гледна точка е отчайващо погрешна. Светът, който познавахме, все повече остава в миналото, при това този процес се развива все по-бързо.
През 1914 убийството на австрийския ерцхерцог Франц Фердинанд води до глобални последици. Почти същото може да се каже за анексирането на Судетската област от нацистка Германия или за спора за Данциг и т.нар. "Полски коридор" през 30-те години на миналия век. Днес обаче, двете световни войни, провокирани от тези събития, вероятно изглеждат за останалия свят (без Европа и Северна Америка) като конфликти, случили се в далечни страни, които нямат кой знае какво значение за съвременния свят и представляват интерес само за историците. Както е известно, продължителната епоха на европоцентризма започва още през ХV-ХVІ век, пример за което е прочутата карта на света на фламандския картограф Герардус Меркатор. Нарастващото икономическо, политическо и военно господство на Европа придава правдоподобност на тази визия за планетата, но още в средата на миналия век на европоцентризма беше нанесен изключително силен удар.
В политически план, краят на европоцентричния свят стана очевиден през 1945, когато в глобалната политика започнаха да доминират САЩ и СССР. Разривът обаче не бе чак толкова радикален, както може би изглежда. В известен смисал, дори би могло да се твърди, че по онова време глобалното господство на Европа е достигнало максималните си предели: евроазиатският (Русия) и евроатлантическият (САЩ). На пръв поглед, изглеждаше, че случващото в света се определя от сблъсъка между две европейски идеологии, т.е. между социализма (комунизма) и либерално-капиталистическата демокрация, макар че главните действащи лица всъщност бяха други държави. В това отношение краят на студената война, разпадането на Съветската империя, както и очерталата се през последното десетилетие на ХХ век глобална хегемония на САЩ, поне на пръв поглед, се вписваха във вече утвърдените представи за структурата на световния ред.
В началото на ХХІ век обаче станахме свидетели на изключително важна промяна, чиято същност беше изместването на икономическата, политическата и военната мощ към Азиатско-Тихоокеанския регион. Европейците бяха свикнали, че съдбините на света се определят от случващото се в Париж, Лондон и Берлин, а по-късно - във Вашингтон и Москва. Което несъмнено им попречи да осъзнаят навреме, че центърът на глобалната власт се отдалечава от Стария континент за да се концентрира в гигантската и разнородна зона, разположена между западното крайбрежие на САЩ и азиатските гиганти Китай и Индия. В чисто географски план, тя се намира много далеч от Европа и, ако тенденцията се запази, Старият континент за дълги години може да се превърне в глобална периферия.
Европоцентризмът продължава да е доста разпространен интелектуален конструкт, в чиято основа са заложени такива аргументи, като например тезата, че европоцентризмът е наследство от колониализма и империализма от миналото. В същото време обаче, той е и своеобразен продукт на марксистката идеология, за която е характерен моделът на противопоставяне между развития глобален център и недоразвитата периферия, обясняващ и появата на понятието за т.нар. "Трети свят". Тоест, макар че европейският колониализъм и империализъм са обект на критика от страна на привържениците на това схващане, в основата на тази критика отново са откровено европоцентрични теории. За добро или за лошо, но доскоро действията на Европа обясняваха почти всичко, случващо се в света, днес обаче те не обясняват почти нищо.
В момента, в огромната зона от Близкия до Далечния Изток се осъществяв бърза трансформация, в хода на която държави като Турция, Русия, Иран, Индия, Китай и Северна Корея постепенно набират мощ за да си завоюват (или да си върнат) статута на световни или регионални държави. Почти всички те са наследници на велики империи от миналото, които в различни периоди от историята си са държали в подчинение множество народи. Тоест, колкото и да е парадоксално, но в това отношение Европа не е създала нищо ново. Освен това, почти всички от споменатите по-горе страни са ядрени сили (Русия, Индия, Китай, Северна Корея) или възнамеряват да станат такива (Иран и, евентуално, Турция).
В този смисъл, запазващата се до днес европоцентрична представа за света ни въвежда в заблуждение. Истината е, че в повечето конфликти и сблъсъци, случващи се напоследък в гиганския Азиатско-Тихоокеански регион, европейците почти винаги са само безсилни наблюдатели, без значение, дали става дума за конфронтацията между Индия и Пакистан в Кашмир, за иранската ядрена програма, за оспорваните острови в Южнокитайскщо море или за ядрения потенциал на Северна Корея.
В резултат от изместването на фокуса към Азиатско-Тихоокеанския регион, в центъра на вниманието на глобализирания свят през ХХІ век се оказват именно случващите се там сблъсъци и конфликти. Икономическият, политически и военен възход на Китай и относителният упадък на мощта на САЩ са сред илюстрациите за това. Днес проблемите на Балканите например, са в периферията на глобалния интерес, докато тези в Кашмир или Северна Корея са в неговия център.
Съвременна Европа твърди, че се е отказала от колониалното си минало, поучила се е от катастрофалните последици от разпалените от нея две световни войни и вече иска да живее в мир. Липсват обаче, каквито и да било гаранции, че останалият свят се отнася с разбиране към разкаянието на (западно)европейците и че не е склонен да проектира бъдещите си военни конфликти на територията на цялата планета, по примера на европейските империи в миналото. Тоест, би било груба грешка краят на европоцентризма да се разглежда като гаранция за мира на планетата.
Неясното бъдеше на "европейския проект"
И така, процесът на ограничаване на ролята на Европа (и, в частност, на Западна Европа) в глобалната политика върви отдавна. В резултат от Първата, но особено след Втората световна война,Европа окончателно изгуби позициите си на световен хегемон. През втората половина на ХХ век САЩ и СССР на практика си бяха поделили планетата, а Европа се бе превърнала в една от зоните на активно противопоставяне между тях. Истината обаче е, че - напук на очакванията - този упадък продължи и след краха на Съветската империя през 1991 и последвалото поетапно интегриране на постсоциалистическите и постсъветски държави от Източна Европа в ЕС, въпреки очевидната им несъвместимост с т.нар. "Стара Европа", която все по-отчетливо се проявява напоследък.
Сред причините за това е, че очакваното равноправно обединяване на Западна и Източна Европа на практика не се случи. Западната половина на континента просто погълна част от източната, получавайки контрол над нейните ресурси и ликвидирайки потенциално конкурентните индустриални отрасли в повечето постсоциалистически държави, или пък превръщайки водещите източноевропейски предприятия в дъщерни компании на собствените си корпорации. В същото време, европейските дотации успешно потушиха всички опити за съпротива на този модел, игнорирайки предупрежденията, че в рамките на следващите 20-30 години той може да доведе голяма част от постсоциалистическите източноевропейски държави до окончателна загуба на собствената им субектност, превръщайки ги в напълно зависими от финансовите фондове на ЕС и неспособни да създадат сериозно собствено производство. Стотиците милиарди евро, които трябваше да "изтеглят" Източна Европа до жизненото равнише на западноевропейските държави (или поне да я приближат значително до него), не постигнаха тази цел. В момента нито една държава от т.нар. "Нова Европа" не е в състояние да действа самостоятелно и дори да поддържа сегашното си ниво без дотациите от Брюксел. В същото време, след 2020, или най-късно след 2027, тези дотации ще бъдат сериозно ограничени или въобще ще секнат, което се оценява от мнозина като една от предпоставките за евентуалната "девалвация" на европейския проект и дори за разпадането на ЕС.
Западна Европа просто не е в състояние да продължи да издържа финансово антируския "санитарен кордон", който САЩ се опитват да създадат в източната част на континента. Това се отнася и за "локомотива на ЕС" Германия. Така например, в Берлин едва ли смятат за нормално, че Полша, която в момента провежда не само антируска, но и все по-антигерманска политика, е получила от 2004 (когато влезе в ЕС) насам повече евросредства, отколкото навремето е получила цяла Западна Европа по линия на Плана Маршал. Само в периода 2004-2014 поляците са получили 101,3 млрд. евро в рамките на различните специализирани програми на ЕС. Ще напомня, че следвоенна Германия получава доста по-малко за своето възраждане от руините и превръщането си в основния днешен "донор" на новите страни членки на Съюза. За разлика от нея обаче, Полша и в момента настоява да продължи да получава евросубсидии в размер на 11-18 млрд. евро годишно.
Влошаването на отношенията със САЩ
От появата на еднополюсния свят и ускореното разширяване на ЕС насам, напрежението между политиката на Брюксел и интересите на отделните страни членки само се усили. Този процес се ускори със завръщането на Русия на голямата сцена в началото на новото хилядолетие и стремежа на англосаксонската ос да "сдържа" руския възход, включително и с помощта на Евросъюза.
Решението на брюкселските "еврократи" да подкрепят инициираните от САЩ санкции срещу Русия, провокира вътрешно напрежение между тях и националния капитал в редица страни членки, който не желаеше да се откаже от руския пазар. Това разцепление се задълбочи след идването на Тръмп на власт в САЩ. Причината беше, че новите управляващи във Вашингтон сложиха кръст на обещанията на предишните, че ще компенсират загубите на ЕС от солидаризирането му с антируската политика на САЩ. Очакваше се, в частност, че това ще стане чрез реализацията на т.нар. Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ), обединяващо пазарите на ЕС и САЩ, или на Транстихоокеанското партньорство (ТТП), което пък трябваше да обедини американския пазар и този на "демократичните" азиатски държави, отделяйки ги с митнически бариери от външните конкуренти и най-вече от китайците. Тръмп обаче, изтегли страната си от тези проекти. Освен това се оказа, че новите елити във Вашингтон не са убедени, че ЕС все още им е необходим и са по-склонни да работят с отделни европейски държави за реализацията на стратегическите си цели. Много показателно в тази връзка е, че именно бившият стратег на Тръмп Стив Банън работи най-активно в навечерието на изборите за Европейски парламент за координиране на действията и успеха на националистическите и популистки кандидати, т.е. за "разпадането на Съюза".
Икономическите проблеми
Истината е, че в чисто икономически план, Европейският съюз се нуждае само от онези държави, които навремето поставиха основите му (Германия, Франция, и Бенелюкс, т.е. Белгия, Холандия и Люксембург), плюс Италия. Всички останали, повече или по-малко, разчитат на техните дотации и само затормозяват функционирането на системата. Навремето, източноевропейските държави се присъединиха към ЕС тъкмо заради европейските субсидии, жертвайки за целта суверенитета си, макар че именно в името на този суверенитет решиха да напуснат съветския блок. Днешните икономически реалности обаче императивно налагат преразглеждането на политиката на субсидии. Защото Европа изпитва много сериозни икономически трудности, а напоследък се е превърнала и в обект на откровения икономически шантаж на САЩ.
Корените на икономическите причини за ерозията на европейския проект се свързани с това, че сегашният ЕС няма други начин за разрешаване на така очерталата се дилема, освен да се преструктурира в "Европа на две или повече" скорости (т.е. на "ядро" и "периферия") или пък просто да се разпадне. Навремето, политиката на Брюксел доведе да разрушаването на индустрията и икономиката на държави като Гърция, България, балтийските постсъветски държави и т.н. с цел да бъдат "усвоени" техните пазари, работна сила и научен потенциал. В резултат от това "Старата Европа" обрече "Новата" да разчита най-вече на дотации, с което обаче допълнително затормози развитието на самия "европейски проект". Тук обаче следва да се направи важно уточнение - първоначално системата от дотации работеше в полза на ЕС, тъй като ликвидирането на производството в новите страни членки и заливането им със западни стоки гарантираше, че европейските субсии ще бъдат използвани най-вече за закупуване на стоките, произведени в "Старата Европа". Сега обаче, източниците на дотациите вече са почти изчерпани. Излизането на Великобритания от ЕС ще лиши Съюза от нейната годишна вноска от 12 млрд. евро, да не говорим, че опасността от американско-европейска търговска война въобще не е отминала. От друга страна, някои източноевропейски държави, като Полша например, съумяха с подкрепата на САЩ да се измъкнат донякъде от тоталната икономическа опека на Брюксел и сега се опитват да водят "самостоятелна" (разбирай проамерикански, антиевропейска и антируска) политика.
Мигрантският проблем
Впрочем, за ерозията (ако не и за разпадането) на ЕС съдействат и усилията на определени кръгове в американския елит да реанимират феномена на "изкуствено провокираната миграция", която е в състояние да взриви отвътре ситуацията в една или друга държава, както и в Европейския съюз, като цяло. Разликата е, че ако предишният такъв опит беше пресечен от победата на подкрепения от Москва и Техеран режим в Сирия, което пък доведе до ограничаването на мигрантския поток от региона към Европа, сегашният вариант залага на активирането на наличната мигрантска маса на територията на ЕС. Илюстрация за стартирането на подобен процес е решението на френския президент Макрон Франция да подпише т.нар. Глобален пакт за миграцията на ООН, взето през декември 2018. Както е известно, това провокира острата реакция на група високопостовени френски военни, включително бившия министър на отбраната Шарл Мийон, които го обвиниха в предателство, предупреждавайки, че въпросният пакт лишава Франция от нейния суверенитет и дава на французите допълнителни основания да се бунтуват: "Френската държава още не е осъзнала, че не може да приеме толкова много хора, защото - както виждаме - представителите на съвършено различни култури, които бяха приети през последните 40 години, не се подчиняват на законите на Републиката".
От гледна точка на нормалната логика, стъпката на Макрон действително изглежда абсурдна, особено на фона на острото недоволство на коренното френско население и паразитното съществуване на мнозинството от мигрантите в страната.
ЕС между чука и наковалнята
Икономическите проблеми на ЕС са породени не толкова от вътрешни, колкото от външни причини. В основата им е фактът, че кризата на либералния капитализъм и дефицитът на пазари връщат света към ерата на неограничената от никакви правила глобална конкуренция. Възходът на Китай пречи на Запада да овладява нови пазари, позволяващи му да продължи финансовото си паразитиране, а пък завръщането на Русия на световна сцена, очевидно се оказва пречка за провокирането на нови локални конфликти, преврати и войни (пример за което е Сирия), в резултат от което различните "полюси" на "колективния Запад" са принудени да влязат в конфронтация един с друг.
Както е известно, Европа разполага с достатъчни технологични възможности и производствен потенциал за да покрие всички потребнасти и на ЕС, и на САЩ. На свой ред, Съединените щати също притежават достатъчно технологии и производствен потенциал за да обезпечат със свои стоки и американския и европейския пазар. Следователно, един от тях ще трябва да се оттегли или по-точно - да бъде погълнат от другия.
До тази ситуация се стигна и в резултат от икономическото състояние на самите Съединени щати. Или по-точно заради факта, че глобалната дългова икономика се лиши от основиня стимул за своя растеж - възможността да създава нови балони. За функционирането на глобалната доларова система, която изцяло се крепи на американската военна мощ и доверието на инвеститорите, на САЩ се налагаше постоянно да провокират нови конфликти. Защото именно "революциите" и войните са в състояние да "отворят" един или друг все още незает от долара пазар. Именно затова, държавите, чиито ресурси бяха национализирани от управляващите там режими, биваха ерозирани, а системите, вече използващи долара - "презареждани" с помощта на т.нар. "цветни революции" (като "арабската пролет" например). Докато можеха да надуват финансовите балони и да изнасят безпрепятствено печатаните от тях в огромно количество долари, САЩ бяха в състояние да гарантират глобалната си доминация.
След 2015 обаче и намесата на руснаците в Сирия, нещата се промениха. Големият конфликт в Широкия Близък Изток , на който бяха заложили американците, така и не се случи. Сирия оцеля, ликвидирането на националните държави в региона и вливането на трилиони долари в национализираните в миналото техни активи, не се случиха, източниците на енергоносители и ключовите маршрути на техния транзит не попаднаха в ръцете на САЩ, а контролът върху създадените като "помощен инструмент" за реализацията на тази стратегия терористични армии беше загубен.
Оттогава насам опитите за удължаване живота на глобалната доларова система чрез създаването на нови финансови балони и хаотизирането на един или друг регион, започнаха да се натъкват на акивното противодействие на Москва и Пекин. В резултат от това ЕС се оказа между чука и наковалнята. Защото, за да могат да отложат във времето кризата на доларовата икономика, САЩ задължително ще трябва да "погълнат" Европа, т.е. Европейския съюз, а за целта ще трябва първо да го "разпаднат".
Американската стратегия за "разпадането на Европа"
В момента в Европа се развиват два изключително важни за бъдещето на континента процеса. Първият има екзистенциален характер и е свързан с реформирането на ЕС. Недоволството на мнозинството граждани на Съюза е достигнало такива размери, че самото съществуване на обединена Европа е възможно, само ако този проект бъде радикално обновен. Впрочем, именно това предложи и френският президент Макрон в прословутото си писмо "За европейско възраждане", публикувано в началото на март 2019. Както е известно, в него той залага на триадата "свобода, сигурност, прогрес". Новата концепция на Макрон е своеобразна заявка за обновяване на идеологията и повишаване на суверението на ЕС, като самостоятелен цивилизационен проект, опиращ се на все още актуални и способни да обединят европейците ценности. При това се акцентира върху по-големия суверенитет в сферата на отбраната, включително създаването на Европейски съвет за сигурност, укрепване на външните граници на Съюза и обща политика по отношение на мигрантите. В социалната сфера, френският президент предлага "да се възроди духът на прогреса": от гарантирането на "социален щит" за трудещите си до създаването на специална банка, която да финансира ключовите екологични проекти.
В същото време, Макрон предупреждава, че ако се запази сегашното статукво, а националистическите интереси продължат да се усилват, ЕС е обречен на разцепление и изолация". Това не са празни думи: истината е, че консервативните и популистки сили укрепват позициите си в повечето европейски държави и планират да получат поне 1/3 от местата в новия Европарламент за да разрушат омразната им "либерална Европа" отвътре.
В случая е твърде показателно, че - както се посочва в обширен анализ на най-големия френски ляв вестник Le Mond, този процес активно се стимулира от знакови американски "политически технолози" и компании. Сред последните се посочват милиардерът Робърт Мърсър и дъщеря му Ребека, които доказаха на какво са способни, осигурявайки победата на Тръмп през 2016. Според шефа на предизборната кампания на сегашния американски президент Стив Банън: "именно семейство Мърсър създаде основата за революцията на Тръмп".
Впрочем, от известно време самият Банън също си е поставил за цел да подпомогне победата на европейските съмишленици на Тръмп на евроизборите в края на май 2019. Le Mondе цитира и други примери в тази посока. Така, маркетинговата и комуникационна компания Harris Media от Тексас подпомага кампаниите на "Алтернатива за Германия" и френския Национален сбор на Марин Льо Пен. Друг американски милиардер - Робърт Шилмън, пък финансира редица радикално антиислямистки и антимигрантски проекти в Европа. По-интересното е, че всички тези частни инициативи на практика са в синхрон с официалния курс на администрацията на Тръмп. Както е известно, през лятото на 2018 посланикът на САЩ в Берлин Ричард Гренел открито декларира подкрепа за "антиевропейските сили", заявявайки: "със сигурност бих искал да вдъхновя консерваторите в цяла Европа".
Основният въпрос тук е, какво точно цели кръгът около Тръмп стимулирайки "консервативната революция" в Европа? Дали просто иска да ерозира (ако не и да "разпадне") ЕС за да могат САЩ да съхранят контрола си над континента, или пък се стреми да откъсне от него държавите от т.нар. "Нова Европа" за да ги използва за "сдържането" на Русия и Китай?
Новият изолационизъм на Брюксел
Всъщност, истината е, че сегашният европейски елит не само не е в състояние да отговори адекватно на съвременните предизвикателства, но и не разбира, какво всъщност искат обикновените европейци. Последният текст на Еманюел Макрон за бъдещето на ЕС е поредното доказателство, че европейският проект се намира в задънена улица. Макрон констатира кризата на сегашния модел на ЕС но въпреки това продължава яростто да го защитава. В същото време, той признава, че програмните лозунги на преките му опоненти са напълно резонни и дори е склонен да ги възприеме (например затварянето на границите на ЕС, което на практика е своеобразно предателство към либералната политика на мултикултурализъм и стремеж проблемът с имиграцията да се разглежда най-вече в контекста на сигурността).
Нелегалната имиграция, тероризмът, екологията, очертаващата се нова икономическа криза, задълбочаващото се социално неравенство, Брекзит и младежката безработица са все проблеми, придобили критични мащаби именно благодарение на доминацията на либералния модел. Многобройните, посветени на тях форуми само констатират наличието им, но не предлагат нищо принципно ново за тяхното решаване. Естествено, в резултат от това продължава ерозията на съществуващия модел, а паралелно нараства и политическата нестабилност.
Би било наивно да очакваме, че гражданите на ЕС ще се примирят с тази ситуация и просто ще игнорират съществуващите проблеми. Радикализацията на европейските избиратели е съвършено нормална реакция на отказа на сегашното ръководство на ЕС да разсъждава трезво за случващото се. Също толкова нормална беше и повсеместната поява на европейската политическа сцена на всевъзможни евроскептични, десни партии, експлоатиращи безпомощността на сегашните елити.
В повечето случаи т.нар. националисти и популисти не предлагат нещо радикално ново, но в очите на избирателите поне лансират някакъв изход от кризисната ситуация, т.е. при липсата на по-добра алтернатива, заслужават да бъдат подкрепени. Херметизирането на външните граници, съкращаването на политическите компетенции на брюкселските еврократи и акцентът върху националните проекти - на пръв поглед всичко това е познато от световната история. Днес обаче, тези програмни постулати отново печелят популярност сред гражданите на ЕС, доказателство за което са повишаващите се рейтинги на консервативните европейски партии. Днес за всички е ясно, че поне през последните четири-пет години Европа е буквално залята от "национал-популистка" вълна.
Възходът на национал-популизма на континента представлява своеобразен апотеоз на очертаната по-горе фундаментална културно-историческа и философско-политическа криза на Европа, наслагваща се в течение на десетилетия на фона на изострящите се глобални проблеми. Началото на поредната вълна на научно-техническия прогрес и смяната на поколенията допълнително задълбочават проблема и окончателно вкарват в задънена улица сегашния модел на представителна демокрация и т.нар. "държава на всеобщото благоденствие". Изправени пред надигащите се глобални проблеми и все по-напрегнатата политическа ситуация, хората са склонни да вярват на едни или други харизматични лидери, включително на откровени демагози, предлагащи прости решения на сложните проблеми. При това, с колкото повече проблеми се сблъскват обикновените европейци, толкова повече нараства потребността от нов тип лидери, притежаващи достатъчно воля за да изведат собствената си нация от кризата.
Впрочем, сред особеностите на този нов тип евроскептични лидери е, че в по-голямата си част те подкрепят по-тесните връзки и сътрудничеството между бъдещата "Европа на нациите" и Руската Федерация. Ще припомня само, че по време на посещението си във Варшава в началото на 2019, италианският външен министър и водач на Северната Лига (или просто "Лигата") Матео Салвини публично изрази съмненията си относно ефективността на наложените на Русия санкции. Към сходни позиции се придържа и водачът на френския Национален сбор Марин Льо Пен, както и част от ръководството на консервативната "Алтернатива за Германия". Впрочем, списъкът е много по-дълъг. В същото време социолозите прогнозират значително увеличаване на броя на евроскептиците в следващия Европейски парламент.
Причините за възхода на евроскептичните сили
Терористичните нападения, които постепенно се превърнаха в част от ежедневието на европейците, както и преживяното от тях през 2014-2016 миграционно нашествие, породило истински хаос на континента, нямаше как да не оставят сериозен отпечатък в съзнанието на европейските избиратели. В същото време, те провокираха и реакцията на консервативните и националистически политически сили. Политици като унгарския премиер Виктор Орбан дръзнаха открито да се противопоставят на курса на доминиращата в ЕС френско-германска ос, изпращайки армията на границата и издигайки огради и телени мрежи срещу мигрантите, което също се запечата в съзнанието на електората.
Непосредствено след като британците гласуваха за т.нар. Brexit, социологическите анкети постоянно отчитат драматична промяна в политическите предпочитания на европейските избиратели - от либерализъм към консерватизъм и откровен национализъм, както и своеобразна "вътрешна миграция" на либералния електорат. Тук е мястото да напомня, че победата на Еманюел Макрон на президентските избори във Франция през пролетта на 2017 временно даде глътка въздух на европейските либерали. Както е известно, създадената от него политическа сила "Напред" по онова време декларираше желание да стане част от АЛДЕ (Алиансът на либералите и демократите в Европа).
Въпреки това обаче, очертаната по-горе тенденция се задълбочи след като в рамките на ЕС се очерта активно противопоставяне между Варшава и Брюксел. Казано с две думи, основните претенции на еврократите към полските консерватори бяха свързани с осъществената от последните съдебна реформа. Защитавайки се от нападките на Брюксел, правителството на "Право и справедливост" (PiS) заяви, че ЕС няма право да се меси във вътрешните работи на страните членки, особено когато става дума за съдебната власт. Тоест, конфликтът се трансформира в битка между класическата, национална държава и хипотетичната европейска супердържава. Победата на някой от участниците в тази епична схватка ще означава появата на правен прецедент, който е в състояние да повлияе върху изхода от подобни спорове в бъдеще. В този конфликт Варшава се ползва с еднозначната подкрепа на Будапеща и Рим, както и на други представители на евроскептичния блак. В същото време, резултатите от социологическите анкети потвърждават стабилните позиции на консервативните формации, както и появата на нови политически сили, които все още не са присъединили към нито едно от европейските "политически семейства". Постепенно обаче, започва да става ясно, че въпросните нововъзникнали партии се придържат към по-скоро десни позиции и ще са склонни да сътрудничат с евроскептиците. Неслучайно, последните данни сочат, че национал-популистките и консервативни партии наистина могат да спечелят заветните 1/3 от местата в Европарламента (или поне да разчитат на 180-200 депутати), което би им позволило да упражняват достатъчно силно влияние върху неговите решения.
Национал-популисткият интернационал
През март 2019, в изказването си на конференцията в Генуа по проблемите на външната политика, италианският премиер Джузепе Конте подчерта необходимостта от отмяна на санкциите, наложени на Русия след присъединяването на Крим през 2014. При това той директно заяви, че Рим "работи за това ЕС да отмени санкциите". За никого не е тайна, че управляващата в Италия от една година насам коалиция открито се обявява против конфронтацията с Русия, лобирайки за нормализиране на отношенията с Москва и разширяване на търговско-икономическото сътрудничество. Мотивацията на италианците е ясна: на фона на кризата на глобалното лидерство и икономическия упадък, сблъсъкът с Русия само повишава рисковете и е повече вреден, отколкото полезен за Италия. За тази страна, която се сблъсква с много сериозни финансови проблеми и се опитва да реформира банковия си сектор и да намери собствена ниша в пропукващите се политически системи на досегашния световен ред, противопоставянето с Русия заради Украйна очевидно не е приоритет. Дясната коалиция, включваща "Лигата" и Движението "5 звезди" дойде на власт на вълната на антимиграционната реторика, националистическия дневен ред и откровения евроскептицизъм. За сегашните управляващи в Рим, Русия не представлява заплаха, особено във военно отношение. Италианците винаги са я разглеждали като важен търговско-икономически партньор, а по времето на управлението на Берлускони - и като политически съюзник.
След 2014 Италия беше "изгубена" от брюкселските еврократи, изправени пред множество външнополитически предизвикателства. Лявоцентристкото правителство на Матео Ренци, макар и без всякаво желание, се присъедини към антируските санкции, но политическото му поражение през следващите три години и внезапният възход на Движението "5 звезди" драматично промени политическата конфигурация в страната, а паралелно с това - и отношението на управляващите към Русия. Тоталното разочарование на италианците от системните политици (управляващи и опозиция) изпратиха в политическото небитие и "вечния премиер" Берлускони, и самия Ренци, и дори неговите съюзници, повлечени заедно с него към дъното в резултат от необмислените му политически авантюри. В резултат от това, след миналогодишните избори на власт дойдоха национал-популистите, чиито рейтинг постоянно нарастваще от 2013 насам.
Новата управляваща коалиция в Италия възприе съвършено нова политико-идеологическа платформа, която предложи на населението, вместо старата и дискредитирана система. При това амбициите бяха тази платформа да се превърне в нова доминираща концепция в Европа, която да се наложи не само в Италия, но и в други страни от ЕС. А предвид, потискащото бреме на наднационалната европейска бюрократична машина, това можеше да се случи само, ако тази машина бъде разрушена или пък, ако бъде поставена под контрол, така че да придобие нови "параметри".
Именно тази идея вдъхнови и похода на новите италиански управляващи против старите европейски елити, чиято решаваща битка вероятно ще бъдат изборите за Европейски парламент в края на май 2019.
Възможен ли е обединеният евроскептичен фронт?
Още през миналото лято в Европа стартира активна дискусия относно възможността за обединяване на национал-популистките и евроскептични сили (т.е. на "несистемните играчи") в общ политически блок, който да е в състояние да изхвърли от топлите им кресла ляволибералните бюрократи в Брюксел. Подобен алианс би могъл да предложи на европейските избиратели съвършено различен подход към функционирането на ЕС, както и на отделните държави членки. По-долу ще се опитам да изложа основните принципи на този подход.
На първо място, ще бъде сложен край на политиката на строги икономии. Кризата в държавите от ЕС не бива да се решава чрез неефективни икономически интервенции, а политиката на традиционните елити очевидно води до изостряща се криза на идентичността в Европа и задълбочаване на социалното неравество. Затова следва да се акцентира върху укрепването на държавния сектор в икономиката.
На второ място, следва да бъде разрушен досегашният идеологически фундамент на ЕС, т.е. традиционното (но вече загубило реалния си смисъл) разделение на десни и леви. Постидеологическият характер на новия алианс ще се базира на общите идеи и цели.
На трето място, трябва да се заложи на активното използване на механизма на пряката демокрация. Днес гласуванията в Европарламента и Комисията лесно могат да бъдат манипулирани и все по-често не отразяват интересите на европейците. Затова следва да се използват по-съвременни и иновационни методи за вземане на решенията, даващи възможност на хората реално да влияят върху този процес.
На четвърто място е реформирането на еврозоната, която не може да продължи да съществува в сегашния си вид. Как точно ще стане това обаче, все още не е ясно.
На пето място се поставя необходимоста националните парламенти да разполагат с повече пълномощия. Тоест, наднационалните органи не бива да налагат на държавите, как точно да действат по такива критични въпроси, като миграцията, националната сигурност, отбраната или финансите.
На шесто място е твърдото регулиране на миграционната политика. Мигрантите от Близкия Изток и Африка се възприемат (макар и условно) като "зло", което ерозира националната идентичност и застрашава европейските ценности. Тоест, миграционната политика следва да бъде твърда и безкомпромисна.
На седмо място пък е възприемането на антиглобалистки и алтерглобалистки дневен ред. Глобализацията нанесе значителна вреда на европейските държави, обогатявайки само тясна прослойка от хора и задълбочавайки социално-икономическите проблеми. Всичко това налага възприемането на друг подход към този процес.
Накрая, екологията и здравеопазването са в основата на здравето на нациите, което императивно изисква те да получат повече внимание, отколкото сега.
Истината е, че повечето от тези идеи са напълно логични и адекватни. Действително, много от сегашните проблеми, с които се сблъсква ЕС, до голяма степен са резултат от безотговорната и неефективна политика на старите елити, които пренебрегваха такива важни въпроси като миграцията, демографията и контрола върху износа на въоръжения. Основателни са и тезите на "новите десни" за негативното влияние на глобализацията върху Европа, което само изостри съществуващия разрив в обществото между различните социални прослойки, етнически и религиозни групи.
В същото време, политическият и социално-икономически дневен ред на национал-популистите се характеризира с известен дисбаланс и липсата на ясен план за действие. Евроскептиците яростно критикуват политиката на "еврократите", но сравнително рядко предлагат конкретни мерки за подобряване функционирането на ЕС.
От друга страна обаче, фактът, че в програмите на "новите десни" присъства искането за подобряване на отношенията с Русия говори за ясно изразен геополитически реализъм. По-голямата част от национал-популистките партии смятат, че санкциите са безполезен инструмент за натиск върху Москва, който само вреди на взаимноизгодната търговия с руснаците. Според тяхната логика, в условията на кризата и реформирането на системата, не си струва европейците да се самоограничават заради някакви неразбираеми и ефимерни идеи. Тоест, за тях ситуацията в Украйна в никакъв случай не заслужава рисковете от конфронтацията с Москва. Още повече, че за значителна част от европейския бизнес, санкциите на носят никаква полза: Украйна продължава да е слаба и политически нестабилна, а реформите, на които се надяваха инициаторите на санкциите през 2014, очевидно не се оправдаха. От което пък следва, че от запазването на санкциите няма никакъв смисъл.
Макар че в момента очертаващият се национал-популистки алианс в Европа изглежда твърде разнороден, това не му пречи да се развива динамично и да демонстрира свръхактивност. Част от него вече са такива десни партии като гръцката Akkel, финландската Liike Nyt, хърватската Zvidi Zid или полската Kukiz 15. Гръбнакът му обаче се формира от далеч по-големи формации, които могат сериозно да променят съотношението на силите на евроизборите в полза на "новата десница". Става дума на първо място за управляващите в Унгария и Полша партии "Фидес" и "Право и справедливост" (PiS). И двете са водещи в страните си и дълги години бяха част от същата система, против която се обявяват много "несистемни" партии. Фидес например беше част от Европейската народна партия (в момента членството и е замразено) и доскоро не беше склонна да формира алианс с десните евроскептици. Причината е проста - макар че Будапеща често критикува Брюксел, тя е сред най-големите бенефициенти на европейски средства и тъкмо това все още я възпира да напусне ЕНП (все пак, предвид последното развитие на събитията, това може и да стане факт). Усещайки слабостта на традиционната десница и либералите в ЕС, както и предвид изострящия се конфликт с "еврократите", който за малко не доведе до налагане на санкции срещу Унгария, правителството на Орбан все по.често намеква, че може да напусне досегашните си партньори в Европарламента и да се присъедини към национал-популистите, водени от италианците. Както е известно, наскоро италианският вицепремиер и вътрешен министър Салвини се срещна с Орбан в Будапеща. От няколко месеца насам, той обикаля Европа, опитвайки да си гарантира подкрепата на различни десни и десноцентристки сили, като работи особено активно с държавите от Вишеградската четворка, умело залагайки на разногласията им с "френско-германската" ос в ЕС.
Впрочем, преговорите на Салвини с лидера на PiS Ярослав Качински не бяха особено успешни. Водещата полска консервативна партия, очевидно не е склонна да се присъедини към неговия проект, преценявайки, че той би могъл да и донесе повече вреда, отколкото полза, особено в навечерието на изборите за Сейм и Сенат. Тоест, поне до европейските избори, PiS ще продължи да сътрудничи с умерената европейска десница за да не си навлича излишни критики, което обаче не изключва възможността за коалиция с евроскептиците на по-късен етап.
Основните проблеми в преговорите между "новите десни" са свързани с различните им визии за бъдещето на ЕС. Ако за "Фидес" или PiS Европейският съюз не е идеален, но следва да бъде съхранен, за много други партии от тази част на спектъра, европейският проект е несъвместим със собствения им мироглед и идеология. Ако едни подкрепят сегашната система на гласуване в Европарламента и Европейската комисия (тя например позволява на Унгария и Полша да избегнат налагането на санкции от страна на Брюксел, тъй като подобно решение следва бъде взето с консенсус), други го смятат за анахронизъм и остатък от "стария модел", който пречи за бързото и радикално разрешаване на насъщните проблеми. Много популистки формации не разполагат с ясен план за развитието и реформирането на Съюза, което е повод за нападки от страна на "системната десница", според която, ако подобни "маргинали" получат контрол над огромната и сложна бюрократична машина на ЕС, това само би влошило ситуацията на континента.
Отделен проблем представляват отношенията с Русия. Повечето източноевропейски държави, макар и да се конфронтират с Брюксел, подкрепят наложените от него санкции срещу Москва. За разлика от тях, западно и южноевропейските десни не смятат Русия за заплаха.
Друга външнополитическа "ябълка на раздора" са отношенията със САЩ. За част от "новите десни" (Унгария, Полша, Словакия, Чехия, Румъния) американският военен щит гарантира стабилността на континента, освен това те го използват като прикритие в своето противопоставяне със Западна Европа. За други национал-популистки формации (Италия, Испания, Германия, Франция, Дания, Гърция), САЩ олицетворяват всичко, което те самите не приемат: богатите транснационални корпорации, които са основния двигател на глобализационната вълна и чиято политика води до драстично задълбочаване на социалното неравенство, обогатявайки само 1% от населението на света. Освен това, някои от тези партии, които се обявяват за сближаване с Русия и Китай, не смятат, че Европа трябва да зависи от Вашингтон, а - точно обратното - следва постепенно да се отдалечава от него.
Все пак, в САЩ има нещо (или по-скоро някой), което обединява всички десни популисти в Европа и това е Доналд Тръмп. Победата му през 2016 даде нови сили на десните движения в ЕС, нагледно демонстрирайки, че разрушаването на старата система наистина е възможно. Освен това, за разлика от останалата част от американския елит, Тръмп и неговото обкръжение установиха тесни връзки с десните сили в ЕС, включително евроскептиците и консерваторите. Бившият главен стратег на американския президент Стив Банън неколкократно посети Европа, опитвайки се обедини всички "нови десни" в мощен континентален блок, който да осъществи пробив на европейските избори през май 2019. И, съдейки по всички, усилията му не са били безрезултатни. В момента Италия се е превърнала в своеобразен "таран" на десните сили в ЕС, а нейният вицепремиер Салвини се опитва да се позиционира като общоевропейски лидер на тази част от идеологическия и политически спектър. Ако той съумее да привлече на своя страна полските и/или унгарски консерватори, шансовете на евроскептичните и национал-популистки сили за пробив на изборите значително ще нараснат, което вече се превръща в много сериозно предизвикателство за сегашните либерални елити, все още контролиращи европейските институции. Впрочем, в началото на април 2019 Салвини обяви в Милано формирането на алианс на евроскептичните партии, в който освен „Лигата” ще участват „Алтернатива за Германия”, Датската народна партия и Партията на финландците.
Някои изводи
Основната идея, която искат да внушат на сегашното ръководство на ЕС национал-популистките формации, или по-точно техните избиратели, е, че следва да се отделя
много повече внимание на вътрешните проблеми, а не на външнополитическия дневен ред. Тоест, постепенно в основна тенденция на континента се превръща връщането към политиката на своеобразен "национален (или, ако искате, европейски) изолационизъм". Сред доказателствата, че дори и европейските либерални елити започват да осъзнават този факт, е продължаващото строителство на газопровода "Северен поток 2", въпреки яростната съпротива на някои източноевропейски членове на Съюза, както и на Украйна. Напук на твърденията на последните, че той влияе негативно върху регионалната сигурност, истината е, че този проект носи еднозначна полза за инвестиралите в него държави, което означава, че ще бъде реализиран на практика. Дори ако предположим, че САЩ действително наложат санкции срещу участниците в него, вероятността, че германците, французите, австрийците и британците ще се откажат от изграждането на газопровода е нищожно малка. А основната причина за това е, че в основата на европейската политика не са заложени някакви наивно-идеалистически "ценности", а добре пресметнатата и прагматична Realpolitik, чието влияние ще нараства право пропорционално на укрепването на позициите на "новите десни" в ЕС.
Както вече споменах по-горе, на фона на многобройните вътрешни и нуждаещи се от бързо решение проблеми, национал-популистките сили не разглеждат Русия като (директна) заплаха и тъкмо затова италианското правителство вече започна да разработва проект за отмяна на санкциите срещу нея, поради очевидната им неефективност.
Предвид необходимостта всички налични средства в ЕС да бъдат концентрирани за решаването на вътрешнополитическите въпроси, можем да очакваме също, че новата Европейска комисия, в която вероятно ще участват и представители на "новите десни", ще започне да ограничава финансирането за постсъветските държави от буферната зона
между Съюза и Русия, оставяйки на заден план такива проекти като "Източно партньорство" или ГУАМ, което ще засегне най-вече Украйна (особено предвид факта, че досегашната европейска помощ за тази страна беше пропиляна заради неефективното управление и огромната корупция в нея). Тоест, изглежда твърде вероятно, че ако в следващия Европарламент действително се формира достатъчно мощен евроскептичен блок, в стремежа си да разшири своята електорална подкрепа и, в частност, да спечели симпатиите на европейските фермери (чиито протести в момента са обхванали редица държави членки), той ще прокарва политика за драстично съкращаване на финансова помощ за "прозападно настроените режими в постевропейското пространство", както и на селскостопанските квоти на такива страни, като Украйна например.
*Национален консервативен форум, цялата статия можете да прочетете в бр.3/2019 на "Геополитика", който излезе в средата на май