22
Чет, Авг
4 New Articles

Китайският „плана Маршал” за Евразия

брой 1 2019
Typography

Изглежда че в края на втората година от мандата на президента на САЩ Доналд Тръмп и на шестата, откакто Си Дзинпин пое ръководството на Китай, светът става свидетел на един от онези епохални сблъсъци, които променят контурите на глобалната власт.

Конфликтите между президента на САЩ Удроу Уилсън и британския премиер Лойд Джордж водят до обречения на провал мир след Първата световна война. Конкуренцията между съветския диктатор Йосиф Сталин и американския президент Хари Трумън поставя началото на студената война. Съперничеството между Никита Хрушчов и Джон Кенеди пък изправя света на ръба на ядрената катастрофа.

Днес лидерите на САЩ и Китай преследват своите смели лични визии за два съвършено различни модела на световния ред и това може или да промени цялата траектория на движение на ХХІ век, или пък да провокира глобална катастрофа.

Сбогом на Pax Americana

Въпреки постоянните критики срещу стила на ръководство на Доналд Тръмп, малцина от вашингтонските експерти осъзнават степента на въздействието му върху историческите основи на американската глобална мощ. Редът, изграден от Вашингтон след Втората световна война, се крепеше на това, което самият аз определям като "деликатна двойнственост", т.е. на комбинацията между абсолютната власт на САЩ, базираща се на тяхната неоспорома военна и икономическа мощ, и общността на суверенните нации (формално равни пред международното право), управлявана от такива глобални институции като ООН или СТО.

В своята реална политика в рамките на тази "двойнственост", Вашингтон изгради сложен четирипластов механизъм - военен, дипломатически, икономически и секретен, за прокарване на собственото си глобално господство на основата на своето безпрецедентно богатство и мощ. Американската сила се базираше на мрежата от стотици военни бази в Европа и Азия, която превърна САЩ в първата държава в историята, доминираща над Евразийския континент.

Дори и след края на студената война бившият съветник по националната сигурност Збигнев Бжежински предупреждаваше, че Вашингтон ще продължи да бъде глобален хегемон само, докато запазва геополитическата си доминация в Евразия. През десетилетието, предшестващо възхода на Тръмп в голямата политика, се появиха редица признаци, че хегемонията на Америка започва да залязва. Делът на САЩ в глобалната икономика падна от 50%, през 1950, до 15%, през 2017. Според повечето финансови прогнози, Китай ще надмине САЩ през 2030 или дори преди това, превръщайки се в най-голямата световна икономика.

Именно през този период на упадък ставаме свидетели на потоците от послания в Туитър и всевъзможните импровизация на президента Тръмп, очертаващи една учудващо последователна и мрачна визия за мястото на САЩ в съвременния световен ред. Вместо уверено да ръководи международните институции, многостранните алианси и глобализираната икономика, Тръмп - и това е съвършено очевидно - смята, че Америка е самотна и заобиколена от враждебни сили в един все по-нестабилен свят. Според него, САЩ биват "експлоатирани" от своите възходящи съюзници, страдат от неравноправни търговски споразумения, заплашени са от милиони нелегални имигранти и са предадени от своите елити, които преследват единствено собствените си цели и са прекалено плахи за да защитят интересите на цялата нация.

Вместо многостранните търговски алианси, от типа на Северноамериканското споразумение за свободна търговия (NAFTA), Транстихоокеанското партньорство (ТТР) или дори СТО, Тръмп очевидно предпочита да залага на двустранните сделки, гарантиращи някакви (предполагаеми) предимства за САЩ. Отдръпвайки се от такива традиционни демократични съюзници, като Канада и Германия, той се опитва да плете мрежа от лични връзки с откровено националистически и автократични лидери, от които открито се възхищава: Владимир Путин в Русия, Виктор Орбан в Унгария, Нарендра Моди в Индия, Абдел Фатах ас-Сиси в Египет или престолонаследника принц Мохамед бин Салман в Саудитска Арабия.

Вместо старите съюзи, като НАТО например, Тръмп изглежда предпочита "свободните" коалиции, обединяващи "еднакво мислещи държави". Според неговата гледна точка, възраждащата се Америка ще поведе след себе си света, громейки попътно терористите и провеждайки уникална "лична" политика по отношение на държавите-парии, като Иран и Северна Корея.

Тази версия на американската външна политика изцяло се съдържа в лансираната от администрацията на президента през декември 2017 Стратегия за национална сигурност. Когато Тръмп влезе в Белия дом, според собствение му твърдения, американската нация беше изправена пред един изключително опасен свят, в който съществува широк спектър от заплахи. Според стратегията за национална сигурност обаче, по-малко от година по-късно, "ние възстановихме приятелските си отношения с държавите от Близкия Изток за да им помогтем да прогонят терористите и екстремистите... Днес съюзниците на Америка имат голям принос за нашата обща отбрана, укрепвайки още повече най-силните ни алианси". Тоест, излиза, че човечеството ще има голяма полза от "прекрасната визия" на президента, който "поставя Америка над всичко" и прокарва такъв глобален силов баланс, който ще е от полза най-вече за САЩ. С други думи, внушават ни, че "целият свят ще преживее възход в резултат от обновяването на Америка".

Въпреки тези грандомански твърдения обаче, истината е, че от гледната точка на глобалната мощ и хегемония на Съединените щати, всяка чуждестранна визита на президента Тръмп се оказваше своеобразна "разрушителна мисия". Президентът сякаш съзнателно работеше за ерозията (и вероятно вече е нанесъл непоправима вреда) на алиансите, които бяха основна опора за Вашингтон от 50-те години на миналия век насам. Така, по време на първото си пътуване в чужбина, през май 2017, Тръмп внезапно се нахвърли върху европейските си съюзници, обвинявайки ги, че уж отказват да поемат "справедлив дял" от разходите на НАТО и оставят САЩ да плащат за всичко. По един начин, доста нетипичен до този момент за американските президенти, той дори отказа да подкрепи основните принципи за колективна отбрана на алианса. Тази позиция беше толкова радикална от гледна точна на глобалната политика от предходния половин век, че по-късно Тръмп беше принуден да направи стъпка назад (макар че вече бе успял да демонстрира непростимо презрение към американските съюзници).

По време на втората си и не по-малко важна визита в централата на НАТО, през юли 2017, президентът си позволи да обвини Германия, че е "заложник на Русия" и упражни мощен натиск върху партньорите от пакта незабавно да удвоят разходите си за отбрана до невижданите 4% от БВП (ниво, което дори и Вашингтон, въпреки гигантския му отбранителен бюджет, все още не е постигнал). Естествено, американските съюзници игнорираха това искане. Само няколко дни по-късно обаче, Тръмп постави под въпрос самата идея за съвместна отбрана, отбелязвайки, че ако "нищожният" член на НАТО - Черна Гора, реши "да прояви агресия", това "може да ни вкара в Трета световна война".

Прехвърляйки се във Великобритания, Доналд Тръмп пътьом "простреля в крака" Тереза Мей, заявявайки пред един британски таблоид, че с неумелото напускане на Европейския съюз тя е "убила всички шансове за постигането на жизненоважна търговска сделка със САЩ". След това пък се появи в Хелзинки за да се срещне с Владимир Путин, демонстрирайки доста унизително поведение пред основния противник на НАТО, което се оказа напълно достатъчно за да му навлече гневните критики на лидерите на неговата собствена Републиканска партия.

По време на ключовото си посещение в Азия през ноември 2017 Тръмп си позволи да изнесе пред участниците в Азиатско-Тихоокеанския икономически форум (АТИС) във Виетнам продължителна тирада, насочена срещу многостранните търговски споразумения и най-вече срещу СТО. Стремейки се да противодейства на такива злоупотреби, като стоковия дъмпинг, субсидирането на производството, валутните манипулации и хищническата индустриална политика, той се закле винаги "да поставя Америка на първо място" и "вече да не позволява на другите да печелят едностранно от нея".

Изброявайки редица нарушения в тази сфера и характеризирайки ги като икономическа агресия срещу САЩ, президентът предложи на участниците във форума да споделят неговата "индо-тихоокеанска мечта" за света, като "прекрасно съзвездие от силни, суверенни и независими държави", всяка от които ще работи - подобно на Съединените щати - за да гарантира собственото си благосъстояние и свобода.

На фона на тази демонстрация на примитивен икономически национализъм, лидерът на водещата световна държава - китайският президент Си Дзинпин, получи отлична възможност да докаже, че е голям "глобален" държавник. И той не пропусна да я използва, призовавайки АТИС да подкрепи един "по-отворен, инклузивен и балансиран" икономически ред. Си представи икономическите планове на Китай като историческа заявка за постигане на "взаимносвързано развитие в името на постигането на съвместен просперитет на Азиатския, Европейския и Африканския континенти".

Тъй като Китай съумя само за няколко години да измъкне 60 милиона китайци от бедността и планира напълно да я изкорени до 2020, Си Дзинпин призова за установяването на по-справедлив световен ред, който да "гарантира ползи и предимства от развитието на държавите от цялата планета". Той подчерта, че в тази връзка Китай е готов да осъществи "експорт на инвестиции на обща стойност до два трилиона долара", по-голямата част от които ще отидат за развитието на Евразия (разбира се, по такъв начин, че да я привържат още по-силно към Китай). С други думи, през ХХІ век Си се опитва да действа като някой американски президент от миналото столетие, докато Доналд Тръмп действа по-скоро като покойния аржентински лидер Хуан Перон.

Сякаш за да забият поредния пирон в ковчега на американското глобално господство, останалите 11 държави от Транстихоокеанското търговско партньорство обявиха, че са постигнали сериозен прогрес в постигането на споразумението за него, но без участието на САЩ.

Впрочем, освен на ерозията на НАТО и тихоокеанските алианси на САЩ, ставаме свидетели и на "размиването" на историческата опорна точка в отбраната на Северна Америка и американската доминация в Азия. Въпреки десетте си лични срещи и постоянните телефонни разговори с премиера на Япония Шиндзо Абе, през първите две години от управлението на Тръмп неговата политика "Америка над всичко" породи сериозни проблеми пред най-важния алианс на Ващингтон в региона.

Първоначално, Тръмп игнорира смирените молби на Абе и извади страната си от Транстихоокеанското партньорство (ТТП), а след това - сякаш посланието му не бе достатъчно ясно и силно - побърза да наложи мита върху вноса на стомана от Япония. По същия начин, президентът на САЩ "изобличи" и канадския премиер като "нечестен", подигра се с акцента на министър председателя на Индия Моди и обяви, че Северна Корея вече "не представлява ядрена заплаха".

Всичко това отлично се вписва във формулата на по-нататъщния ускоряващ се упадък на Съединените щати.

Купувай и владей

Докато влиянието на Вашингтон в Азия намалява, това на Пекин непрекъснато нараства. Златно-валутните резерви на Китай нараснаха от 200 млрд. долара, през 2001, до 4 трилиона, през 2014, а президентът Си лансира инициатива за "историческия импорт". През септември 2013, в речта си в Казахстан (сърцето на древния маршрут на керваните, известен като Пътя на коприната), той провъзгласи стратегията "Един пояс, един път" (ЕПЕП), чиято цел е икономическата интеграция на гигантския Евразийски суперконтинент, под егидата на Пекин. Благодарение на безпрепятствената търговия и инфраструктурните инвестиции ще стане възможно свързването на Тихия океан и Балтийско море в рамките на лансирания икономически пояс около Новия път на коприната, с население около три милиарда души. Според президента Си, този регион може да се превърне в "най-големия пазар на планетата с безпрецедентен потенциал".

В течение на само една година Пекин инициира създаването на Азиатска банка за инфраструктура и инвестиции, чиито съучредители станаха 56 други държави. В нейния уставен капитал китайците са инвестирали впечатляващите 100 млрд. долара. Впрочем, за реализацията на проекти с участието на частни акционери, Китай създаде и собствен фонд на Пътя на коприната, с капитал от 40 млрд. долара.

И макар че американските медии нерядко квалифицират някои проекти в рамките на инициативата ЕПЕП като разточителни, безкрайно скъпи, експлоататорски или дори неоколониалистки, техните мащаби и размери са такива, че заслужават по-внимателен анализ. Очаква се, че до 2027 Пекин ще инвестира в реализацията на тази стратегия невероятните 1,3 трлн. долара. Тоест, това ще бъде най-голямата инвестиция в цялата история на човечеството, 11 пъти по-голяма, отколкото прочутия План Маршал - единствената програма, която би могла да се сравнява с ЕПЕП. Навремето, за възстановяването на разрушената от Втората световна война Европа беше изразходвана далеч по-скромна сума - 110 млрд. долара (отчитайки инфлацията). Благодарение на евтините инфраструктурни кредити на Пекин за 70 държави от пространството между Балтийско море и Тихия океан вече се финансира разширяването на най-натовареното средиземноморско пристанище - гръцкият порт Пирея, най-голямата АЕЦ във Великобритания, железопътна линия на стойност 6 млрд. долара през труднодостъпната територия на Лаос и на транспортен коридор (за 46 млрд. долара) в Пакистан. Ако тези инвестиции се окажат успешни, те ще съдействат за по-тясната свързаност на двата динамични субконтиненти - Европа и Азия, където са съсредоточени 70% от световното население и ресурси, в единен пазар, подобен на който няма и не може да има на планетата.

Зад външно хаотичното строителство, осъществявано в рамките на ЕПЕП, китайското ръководство изглежда разполага с ясен план за преодоляване на гигантските разстояния, исторически разделящи евразийския суперконтинент. За начало, Пекин създава в свой интерес всеобхватна мрежа от трансконтинентални петроло- и газопроводи за внос на енергоносители от Сибир и Централна Азия. Когато тази система бъде завършена, ще се формира интегрирана континентална енергийна структура (включваща и обширната тръбопроводна мрежа на Русия), простираща се на 10 хиляди километра от Северния Атлантик до Южнокитайско море. Освен това, Пекин работи за свързването на гъстата железопътна мрежа на Европа с китайската високоскоростна жп мрежа, чрез изграждането на трансконтинентални жп линии през Централна Азия. Към тях ще се присъединят жп отклоненията в южна посока - към Сингапур, и в югоизточна - през Пакистан.

Накрая, за облекчаването на морската търговия, минаваща покрай южното крайбрежие на Азия, Китай вече е купил, наел или пък изгражда над 30 големи пристанища - от Малакския пролив, през Индийския океан, до Африка и покрай цялото европейско крайбрежие. С цел да реализира предимствата, които разкрива освобождаването на арктическите води от леденото покритие, в резултат от глобалното затопляне, през януари 2018 Пекин стартира проектирането на т.нар. "Полярен Път на коприната", който отлично се вписва в амбициозните проекти на Русия и скандинавските държави.

Макар че Азия остава в центъра на вниманието на китайците, Пекин разширява експанзията си и в Африка и Латинска Америка, реализирайки своеобразна "стратегия на четирите континента". Така, за да свърже Африка със своята бъдеща евразийска мрежа, Китай вече удвои обема на търговията си с континента, достигнал през 2015 222 млрд. долара, т.е. три пъти повече от аналогичния показател на САЩ. Това стана възможно благодарение на мащабните инвестиции на капитали, чиито обем през 2025 ще достигне 1 трлн. долара. По-голямата част от тези средства отиват за финансиране на добива на полезни изкопаели, които вече превърнаха Африка във втория най-голям източник на петрол за китайската икономика. По същия начин, Пекин реализира мащабни инвестиции и в Латинска Америка, придобивайки например контрол върху над 90% от петролните запаси на Еквадор. В резултат от това обемът на търговията на Китай със субконтинента се е удвоил през последните десет години, достигайки 244 млрд. долара, през 2017 и надхвърляйки аналогичния показател на САЩ, които традиционно смятат Латинска Америка за свой заден двор.

Тази конкуренция между глобализма на Си и национализма на Тръмп не се ограничава само с безобидния "пазар на идеи". През последните четири години двете държави повишаваха равнището на военната ескалация и безпощадната търговско-икономическа надпревара. Освен тайната борба за господство в космоса и киберпространството, е налице съвсем видима и потенциално взривоопасна надпревара във въоръжаването в сферата на военноморските сили с цел поставяне под контрол на транспортните маршрути около Азия и най-вече тези в Индийския океан и Южнокитайско море. В своята Бяла книга от 2015 Пекин констатира, че "Китай следва да развива съвременна структура на своите военноморски сили, отговаряща на изискванията на националната сигурност на страната". Впрочем, китайците вече разполагат със съвременен флот от 320 кораби, включително ядрени подводници и самолетоносачи. Китайските ВМС си взаимодействат с разположените на сушата ракетни сили, изтребителната авиация и глобалната спътникова система.

Както посочва началник-щабът на американските ВМС адмирал Джон Ричардсън, през последните две години нарастващият модернизиран флот на Китай постъпатлно "съкращава" традиционното превъзходство на САЩ в Тихия океан. В тази връзка адмиралът предупреждава, че "следва да престанем да се самоуспокояваме". В рамките на последния военен бюджет на Тръмп, който надхвърля 700 млрд. долара, Вашингтон реагира на това предизвикателство с интензивна програма за изграждане на 46 бойни кораби, в резултат от което през 2023 общият им брой ще достигне 326. И тъй като Китай създава нови военноморски бази в Арабско и Южнокитайско морета, американските ВМС вече осъществяват активно патрулиране с цел да гарантират свободата на корабоплаване в близост до много от тези обекти, повишавайки заплахата от потециален военен сблъсък.

Конкуренцията в търговската сфера и митата вече премина във фаза на открит конфликт. Действайки в съответствие с убеждението си, че търговските войни са полезни и лесно могат да бъдат спечелеи, през март 2018 Тръмпа наложи високи мита върху вноса на стомана, насочени най-вече срещу Китай. Няколко седмици по-късно той предприе наказателни мерки срещу тази страна „заради кражбата на интелектуална собствност” и обеща да наложи мита на китайски вносни стоки на обща стойност 50 млрд. долара. Когато те действително бяха наложени през юли, китайците моментално отговориха, предприемайки аналогични мерки срещу американските стоки (независимо, че според Тръмп става дума само за „типично търговско сплашване”).

Британският Financial Times предупреди, че битката „око за око” с китайците може да прерасне в „пълномащабна търговска война, която ще бъде изключително вредна за глобалната икономика”.

Недостигът на „мека сила”

Упадъкът на глобалната доминация на Вашингтон, който беше стимулиран и, вероятно, ускорен от управлението на Тръмп, върви пълна сила, но в същото време не се очертава какъвто и да било нов световен ред. В момента Китай е единствената държава, която със сигурност разполага с всичко необходимо за да стане новия хегемон на планетата. Феноменалният икономически възход, подсилен от нарастваща военна и технологична мощ, му дават очевидни основания да претендира за статут на свръхдържава.

Въпреки това, изглежда, че нито Китай, нито някоя друга държава разполага с пълния набор от „имперски характеристики”, необходими за да замени САЩ, като доминиращ световен лидер. Освен своето нарастващо икономическо и военно влияние, Китай, както и неговият съюзник Русия, притежава специфична собствена култура, недемократични политически структури и правна система, която тепърва ще се развива. Всичко това може да им попречи да се сдобият с някои ключови инструменти, необходими за глобалното лидерство.

Както посочва професорът по история на Южна Азия от Кембриджкия университет Джоя Чатерджи, наред с основата, формирана от нейната военна и икономическа мощ, „всяка успешна империя трябва да притежава собствен универсалистки и инклузивен дискурс” за да може да спечели подкрепата на подчинените държави и техните лидери. Но, за успешното предаване на имперските пълномощия, което се осъществява с помощта на „твърда сила” (военна, финансова и т.н.), е необходимо и наличието на своеобразно „смазочно масло” под формата на т.нар. „мека сила”, в чиято основа е културната привлекателност. Навремето Испанския империя е била тясно свързана с католицизма, Османската – с исляма, Съветската – с комунизма, Франция – с културната франкофония, а Британската империя – с англосаксонската култура.

През едновековния период на своята глобална доминация от 1850 до 1940 Великобритания е до голяма степен пример именно за такава „мека сила”, залагаша на привлекателната културна етика на „честната игра” и „свободните пазари”, които тази страна пропагандира посредством Англиканската църква, език и литература, както и създавайки редица съвременни спортове (крикет, футбол, тенис, ръгби, гребане). По същия начин, при своя възход към глобалната доминация САЩ ухажват съюзниците си по целия свят, разчитайки на своята „мека сила”, т.е. прокарвайки демокрацията и развитието. Впрочем, за целта се разчита и на привлекателността на холивудските филми, гражданските организации от типа на Rotary International, както и на такива популярни спортове, като баскетбола и бейзбола.

Китай не разполага с нищо подобно. Неговата писменост съдържа почти седем хиляди йероглифа, а не букви. Китайската комунистическа идеология и популярна култура са учудващо „ограничени и частни”. Впрочем, през първата половина на ХХ век и особено по време на Втората световна война Япония също се опитва да наложи господството си в Тихоокеанския регион, без да разчита за целта на своята „мека сила”. Както е известно, по време на войната, японската императорска армия първоначално бива посрещната от населението на френските и британски колонии в региона като освободителка, но съвсем скоро срещу нея се надига открита съпротива, именно защото Токио не съумява да убеди останалите в привлекателността на своята също толкова „ограничена и частна” култура.

В качеството си на държави с командна икономика, нито Китай, нито Русия съумяха да развият независима съдебна власт, нито автономен и основан на законови правила ред, който да послужи като „скелет” на съвременната международна система. От момента на създаването на Постоянния арбитражен съд в Хага през 1899 до създаването на Межународния съд на ООН през 1945, светът мечтае за разрешаване на споровете чрез арбитраж или съдебен процес, а не чрез въоръжен конфликт. В по-широк план, съвременната глобализирана икономика може да съществува благодарение на системата от конвенции, договори, патенти и контракти, чиито основи са заложени именно в правото.

От времето на създаването си през 1949, Китайска народна република се основава на върховенството на партията и държавата, което забавя формирането на автономна правна система и установяване на върховенство на закона. Своеобразен тест за отношението към тази система за глобално управление беше реакцията на Китай на решението на Арбитражния съд в Хага, че претенциите на Пекин за суверенитет върху Южнокитайско море „противоречат на конвенцията по морско право и нямат юридическа стойност”. Както е известно, китайското Външно министерство просто игнорира това негативно за страната решение, като недействително и неангажиращо. Президентът Си обяви, че „териториалният суверенитет и морските права не могат да бъдат променяни”, а агенция Синхуа определи решението на съда в Хага като „правно нищожно и недействително”.

Тоест, макар че Китай напълно би могъл да замени САЩ, благодарение на своята икономическа и военна мощ, въпросът за способността му да осъществява глобално лидерство посредством този или друг аспект на „деликатната двойнственост”, т.е. посредство мрежа от международни организации, основани на правото, си остава открит.

Ако визията за глобалния хаос на Доналд Тръмп е знак за бъдещето на Америка и, ако сегашните и бъдещи инвестиции на Пекин в различни мащабни инфраструктурни проекти, на обща стойност два трилиона долара (най-големите в човешката история), се реализират на практика за да съединят търговската и транспортната сфери на Азия, Африка и Европа, изглежда напълно възможно потоците на финансовата мощ и глобалното лидерство действително да преодолеят преградите, неумолимо насочвайки се към Пекин. Но, ако тази смела китайски инициатива в крайна сметка се провали, тогава за първи път от петстотин години насам, светът може да се изправи пред „имперски транзит” в условията на липса на очевиден наследник на САЩ като нов глобален хегемон. А по-лошото е, че това ще се случи в един свят, където климатичните промени са се превърнали в „нова нормалност”: глобалното затопляне, все по-интензивните наводения, суши и пожари, повишаването на морското равнище, свързано с разрушаването на градовете по крайбрежието, както и каскадното нарастване на вредните последици за гъстонаселените региони. А това може да означава, че самата идея за съществуването на глобален хегемон окончателно ще остане в миналото.

 

*Авторът е професор в Университета на щата Уискънсин, в Медисън, САЩ