„Турски поток” в глобалната геополитическа игра

брой 1 2019
Typography

Макар че администрацията на Тръмп все още вярва в способността си да провали проекта за газопровода „Северен поток 2” с помощта на санкции и заплахи, безсилието на позицията и в геополитически план беше демонстрирано съвсем ясно в края на 2018, когато първата тръба на газопровода „Турски поток” стигна до бреговете на Турция.

Легенда:

Болгария – България

Греция – Гърция

Стамбул – Истанбул

Черное море – Черно море

Молдавия – Молдова

Украина – Украйна

Россия – Русия

Новороссийск – Новоросийск

1-ая нитка – Първа тръба

2-ая нитка – Втора тръба

Източник: Газпром

На събитието присъстваха президентът на Русия Владимир Путин и турският му колега Реджеп Тайип Ердоган. Поне за мен е изключително важно да анализираме отговора на Ердоган на речта, която тогава произнесе Путин, тъй като от него става ясно, колко далеч е стигнало развитието на руско-турските отношения след преодоляването на последиците от инцидента от 24 ноември 2015, когато турците свалиха над Сирия руския самолет Су-24.

Сравнявайки сегашното състояние на тези отношения с напрегнатите и лишени и ясна цел взаимоотношения между Ердоган и американския президент Тръмп, виждаме, че светът действително върви напред, въпреки усилията на САЩ да попречат на неприятното за тях развитие на събитията.

Турция е ключов играч, както в географско, така и в културно и политическо отношение. С това са наясно и Ердоган, и Путин. Освен това, те разбират, че в качеството си на транзитен енергиен коридор за държавите от Източна Европа, Турция им осигурява енергийни и политически инструменти, от каквито те бяха лишени в течение на дълго време.

Първата тръба на „Турски поток” изцяло ще покрива енергийните потребности на Турция. През следващите две години обаче ще бъде изградена и втора тръба, която ще се превърне в отправна точка за доставка на природен газ в Източна и Южна Европа. Държави като България, Унгария, Италия, Гърция, Сърбия и Словакия вече се редят на опашка за да си гарантира достъп до енергоносителите, транзитирани по „Турски поток”. Което е в рязък контраст с безумно скъпия проект за Южния газов коридор, според който една трета от транзитирания по него газ следва да стигне до Италия на цена, петкратно надхвърляща първоначалната.

„Турски поток” ще доставя по 15,75 млрд. куб. м газ годишно за Турция, а по втората му тръба същото количество ще върви към Европа. За разлика от него, Трансадриатическият газопровод, чието изграждане се проточи над шест години, ще доставя само 10 млрд. куб. м годишно, след 2020.

Политическите реалности

Независимо от твърденията на Путин, че проектът има изключително икономически характер, истината е, че той има и много сериозни политически измерения. Всъщност, нито един проект с подобни мащаби не би могъл да е чисто икономически, дори и ако има огромен и очевиден икономически смисъл. Ако не беше така, проектът за Южният газов коридор въобще нямаше да съществува, тъй като икономическият ефект от него на практика е нулев, затова пък той определено има политически смисъл, макар и не особено голям.

Истината е, че тръбопроводът „Турски поток”, наред с другите големи енергийни проекти, осъществявани съвместно от Русия и Турция, ще има мащабни дългосрочни политически последици за целия Близък Изток. Една от тях е свързана с желанието на Ердоган отново да постави под турски контрол ислямския свят, изземвайки за целта сегашната религиозна роля на Саудитска Арабия.

Именно това е причината Анкара толкова упорито да раздухва случая с убийството на саудитския опозиционер Джамал Хашоги, постоянно изнасяйки – на малки порции – нова информация във връзка с него и опитвайки се да извлече максимална изгода от ситуацията. В случая Ердоган играе съвместно с американската „дълбока държава” против алианса между Тръмп и саудитския престолонаследник Мохамед бин Салман. „Дълбоката държава” иска да ерозира позициите на Тръмп, както и отстраняването на принца от властта в Рияд. Самият Тръмп пък се нуждае от Мохамед бин Салман за да прокара плановете си за гарантиране сигурността и бъдещето на Израел и да съхрани статута на долара като глобална резервна валута. Ердоган се опитва да използва това разцепление в елита на САЩ за да постигне отстъпки и от двете страни, осигурявайки си пълна свобода на действие по отношение на Сирия и Иран, както и възможност да продължи да развива партньорството си с Русия. В момента турският президент е в такава позиция, че може да си позволи да води изключително тежките преговори относно американското участие в Сирия и, в частност, за подкрепата на САЩ за местните кюрди.

Контролирайки петролните находища в Източна Сирия и блокирайки пътищата от и към Ирак, Съединените щати играят една игра, която не могат да спечелят, защото, в крайна сметка или ще трябва да предадат кюрдските си съюзници за да угодят на Ердоган, или да постигнат сделка със сирийския режим, относно бъдещото си оттегляне от страната. Времето на тази американска игра изтича, защото Вашингтон не е в състояние да упражни сериозно влияние върху Турция да прекрати сближаването си с Русия и Иран.

В крайна сметка, военното присъствие на САЩ в Сирия ще се превърне в трудно поносимо политическо бреме за Тръмп и ще го накара да обяви изтеглянето на американските части, което пък би повишило неговата популярност в самите Съединените щати, помагайки му да спечели президентските избори през 2020. 

Големият губещ при подобно развитие ще се окаже Израел, на когото ще се наложи да заеме кръгова отбрана в политически план, особено след като през септември 2018 Путин притисна Нетаняху заради провокираната от поредната израелска въздушна атака в Сирия гибел на 15 руски военни, затвори частично сирийското въздушно пространство и в същото време разреши свободното прехвърляне на материали и въоръжение към Ливан. Нетаняху се оказа в твърде опасно положение и, когато Израел беше принуден спешно да търси прекратяване на поредния конфликт в Сектора Газа през ноември 2018 заради силната съпротива на ХАМАС и реакцията на палестинската общност в региона.

Според известния арабски анализатор Елия Мание, всичко това е резултат от безусловната подкрепа на Тръмп за Израел, който вместо да разедини и подчини арабската съпротива, с действията си доведе до нейното обединяване. Както е известно, сегашното ръководство на САЩ реши да се дистанцира от палестинския проблем, подкрепяйки изцяло израелската политика по отношение на Палестина: Вашингтон призна Йерусалим за столица на Израел, спря финансовата подкрепа за институциите на ООН, подпомагащи палестинските бежанци (осигурявайки им училища, медицинско обслужване и жилища) и отхвърли правото на палестинците да се завърнат по родните си земи. Всичко това накара различните палестински групировки, включително Палестинската администрация, да стигнат до извода, че всякакви преговори с Израел са безполезни, както и, че САЩ вече не могат да се смятат за надежден партньор. Нещо повече, провалилият се опит за смяна на режима в Сирия и унизителните условия по отношение на арабската финансова подкрепа, се оказаха последната капка, която накара ХАМАС да промени позицията си, отказвайки се от споразуменията от Осло и присъединявайки се към т.нар. Ос на съпротивата (включваща Иран, Хизбула и режима в Дамаск).

Както посочва британският анализатор Алистър Крук, проектът на Нетаняху се основаваше на запазването на разцеплението между ХАМАС и Палестинската аминистрация на Западния бряг, както и на постепенния спад на съпротивата в Сектора Газа. Впрочем, плановете на Тръмп включваха и създаването на т.нар. „арабска НАТО”, чиято учредителна среща беше отложена за настоящата 2019. Междувременно, остават и редица други проблеми, като финансовата блокада на Катар, войната в Йемен и т.н., които също се нуждаят от решение.

Тоест, на този етап плановете на Тръмп и Нетаняху търпят провал, а последните събития в региона показват, че те все повече трябва да се съобразяват с позицията на Турция, открито претендираща за статута на Саудитска Арабия като (духовен) лидер на сунитския свят.

Отказът от долара

Още по-важно обаче е, че с течение на времето Турция може да се откаже от американския долар в голяма част от сделките си, както и, че през следващите няколко години тази страна може окончателно да промени институционалния си модел. А да не забравяме, че всичко това се случва на фона на постепенната ерозия на американския и европейски политически модел.

Пътят към независимостта от долара ще бъде дълъг и труден, но не и невъзможен. Пример за това е Русия, която успешно „освободи” част от търговията си от долара и в момента жъне плодовете от стабилизацията на своята икономика.

Показателно е, че такива проекти като „Турски поток” и далеч по-мащабния магистрален газопровод „Силата на Сибир”, който скоро ще бъде завършен, ще бъдат реализирани без участието на долара, като посредник.

Ако се съмнявате, че дедоларизацията на руската икономика наистина се осъществява, или пък смятате, че този процес няма чак толкова голямо значение, погледнете как се променя курса на рублата в сравнение с цената на петрола. Така, въпреки поредния исторически колапс в петролните цени Brent в края на 2018, курсът на рублата спрямо долара на практика не се промени, при това без намесата на руската Централна банка. В същото време, другите т.нар. „стокови валути”, като канадския и австралийския долар пострадаха доста силно.

За сравнение, към 2014, когато петролните цени също се сринаха, това беше съпроводено със свободното падане на курса на рублата, което наложи фундаментална промяна на цялата руска финансова и валутна политика. Това беше свързано с огромния доларов дълг на страната в петролно-газовия сектор. Днес обаче, промените в петролните цени вече не влияят толкова върху курса на руската национална валута. Сегашните ниски цени на петрола няма как да провокират мащабна инфлация в руската икономика, именно благодарение на използването на рублата за покриването на доларовите задължения.

Тоест, онези дни вече безвъзвратно отминаха.

Вероятно това предстои да се случи и в Турция, която в момента прави същото, което Русия стори през 2015, т.е. освобождава се от бъдещи доларови задължения, диверсифицирайки валутите, които използва в своята търговия.

Стабилността, прозрачността и платежоспособността са фактори, които увеличават търсенето на конкретната валута, не само като средство за обмен, но и като резервен актив. В тази връзка ще цитирам руския премиер Дмитрий Медведев, който наскоро обяви последните данни за двустранната търговия с Китай без използването на долара: „На пазара не трябва да доминира нито една, единствена валута, защото това поставя всички в зависимост от икономическата ситуация в страната, която емитира тази резервна валута, дори ако става дума за такава силна икономика, като американската”. Според него, санкциите на САЩ са накарали Москва и Пекин да се замислят за използването на своите собствени валути, което „трябваше да направим още преди десетина години”.

„Търговията с рубли е наш абсолютен приоритет, който в крайна сметка трябва да превърне рублата от конвертируема в резервна валута” – заяви руският премиер. Това е първото изявление на ключова фигура от руския елит относно необходимостта от превръщане на рублата в резервна валута, но истината е, че мнозина – включително и аз, самият, говорим за това вече години наред.

Обединяването на такива големи икономики като Русия, Турция, Иран, Китай и, в крайна сметка, Европейския съюз, посредством мащабни енергийни проекти, регулиращи търговията в местни валути, представлява огромна заплаха за сегашната политическа и икономическа програма на САЩ. ЕС вероятно би приел подобно развитие, макар и без особено желание, но Съединените щати категорично не биха искали да го допуснат.

В същото време, така очерталата се тенденция няма как да бъде спряна, ако е от полза за всички страни в тази „транзакция”. Ето защо и „Турски поток”, и „Северен поток 2” са толкова важни проекти – те просто променят цялата динамика на потоците на глобалния капитал.

 

*Авторът е известен американски геополитически анализатор