Танцът на духовете: защо новата студена война с Русия е в разрез с интересите на Запада

Което е в синхрон с думите на американския генерал и бивш върховен главнокомандващ на обединените въоръженити сили на НАТО в Европа Филип Брийдлав, че: "Русия... представлява дългосрочна екзистенциална заплаха за Съединените щати и нашите европейски съюзници и партньори" [за твърдението на Скапароти виж: EUCOM, а за това на Брийдлав, виж НАТО]. Покойният Джон Маккейн, Хилари Клинтън и други пък квалифицираха предполагаемата руска намеса в американските избори през 2016 като "акт на военна агресия", съпоставим с терористичните нападения от 11 септември или с нападението на Япония срещу Пърл Харбър [виж Schleifer; Walsh; Phillips; Clinton Calls].

Заявлението на Брийдлав има смисъл само по отношение способността на Русия да унищожи САЩ, използвайки ядрено оръжие, която обаче безспорно се уравновесява от способността на САЩ, Великобритания и Франция да унищожат Русия. Що се отнася до руските действия по време на предизборната кампания през 2016, те - за разлика от терористичните нападения от 11 септември и събитията в Пърл Харбър, не причиниха смъртта на нито един американец.

Отвреме навреме реториката на водещите фигури в САЩ дори преминаваше в груби обобщения относно руския народ, като цяло, както например изказването на бившия директор на Националното разузнаване Джеймс Клапър, че "руснаците ... почти на генетично ниво са склонни да вербуват, да се внедряват и да печелят доверие" [Цит.по: Cohen F.; що се отнася до историята на русофобията, виж: Tsygankov].

Страхът и враждебността, намиращи отражение в подобни заявления, не съответстват нито на реалните интереси на Запада, нито на историческия контекст на руските действия, нито на мащабите на заплахата, каквато Русия представлява за Запада, нито на реалния характер на разминаването на между жизненоважните интереси на Москва и тези на водещите западни държави, нито пък на различията между характеристиките на техните държавни системи [1]. Освен това, подобна реторика означава пълно нежелание да се опитаме да погледнем на ситуацията от гледната точка на руските служби за сигурност (което, според големия теоретик на реализма Ханс Моргентау, е фундаментален етичен императив на изкуството на държавното управление [2]) и да разберем, защо Русия има основания да се опасява от Запада. Цитираните по-горе заявления не представляват отговор на руското поведение, основан на обективния политически анализ. Те са продиктувани най-вече от интересите на формиралите се елити и институции, съзнателно преувеличаващи външните заплахи, опитвайки се да съхранят целостта на разпадащите се общества и алианси и да отклонят вниманието на гражданите от социално-икономическите проблеми, чието решение отговаря на интересите и убежденията на съществуващите политически елити - както леви, така и десни.

Западните анализатори често твърдят, че властите на други държави, включително [3] Русия, манипулират външнополитическите конфликти с цел да решат вътрешнополитическите си задачи. Вече е време да приложим тази логика и към държавите от съвременния Запад, още повече, че е налице прецедент. Доста известната историографска школа, създадена в Германия от Фриц Фишер (1908-1999), лансира тезата за приоритета на вътрешната политика (Primat der Innenpolitik) при формирането на външната политика на великите европейски държави в годините, предшестващи Първата световна война. Макар че някои аспекти на тази концепция бяха оспорени, никой не поставя под съмнение правилността на основната и теза, че традиционните елити от онази епоха използват национализма като средство за завоюване на масова политическа подкрепа с цел да се противодейства на вътрешната "социалистическа заплаха" [Виж например: Maer,1996 p. 42–7; Mayer 1981; Fischer; Moses; Mombauer; Mommsen].

Разбира се, в някои отношения Русия генерира реални и преки заплахи за интересите на Запада, които следва да бъдат парирани. Сред тях са: отделни аспекти на руската политика в Близкия Изток (но не и цялата стратегия на Москва в региона, която на практика отговаря на интересите на Запада); натискът върху държавите от Прибалтика (който не е свързан с пряка заплаха от нахлуване, но въпреки това изисква присъствието на ограничен контингент на НАТО, като своеобразна застраховка и средство за сдържане); покушението срещу бившия агент на руските специални служби във Великобритания, което може би има нещо общо с Москва; или нелегалното въздействие на Русия върху изборния процес в САЩ, чиято степен остава неясна.

Последното в този списък е ново явление за Запада и изисква щателно осмисляне, ако действително искаме да се защитим от подобни действия в бъдеще. Трите други заплахи, напротив, са добре познати и по отношение на тях са налице множество също познати и логични варианти за ответни действия. Нито една от тези заплахи обаче, не може да се смята за екзистенциална или за акт на военна агресия.

Освен това, макар че националните и колективни интереси на западните държави изискват да се противодейства на тези заплахи, разгърналата се в тази връзка кампания може да се характеризира като морална истерия, при това - ако сме честни, трябва да признаем, че в близкото минало самите западни държави упражняваха натиск върху едни или други малки страни и практикуваха на държавно равнище политика, включваща и убийства (ако не като непосредствен инструмент, поне като следствие) и се стремяха да манипулират вътрешнополитическите процеси в други държави.

Що се отнася да заплахата от страна на Русия, следва да анализираме, дали руските действия застрашават жизненоважни, а не второстепенни интереси на Запада; дали отразяват непримиримата враждебност на руснаците към западния свят или са до голяма степен (макар и не изцяло) отговор на политиката на самия Запад и, накрая, доколко е възможно в обозримо бъдеще да бъдат постигнати компромиси или дори сътрудничество по редица ключови въпроси?

Уроците на историята

В реториката на Запада за взаимоотношенията с Русия след украинската криза от 2014 доминират две исторически метафори: квалифицирането на сегашното им състояние като "нова студена война" и паралелът със заплахата, каквато представлява нацистка Германия през 30-те години на ХХ век.

Първият образ предполага наличието не само на колосална заплаха, но и необходимостта от всеобхватно международно противопоставяне - както геополитическо, така и идеологическо, което неизбежно води до разделянето на света на два лагера. Той предполага също съперничество, което може да приключи само с пълния разгром на една от страните. Във всеки случай, по време на истинската студена война, комунистите (поне в началото) си поставяха за цел напълно да ликвидират западния "буржоазен" строй, посредством революция, а самият конфликт приключи едва с пълния крах на съветския комунистическия строй.

Вторият образ - този на нацистката заплаха, е още по-мелодраматичен и представлява отчайващо изтъркано клише. Той предполага, че Русия изпитва неудържим стремеж да завладее цяла Европа или да доминира над континента, както и, че сегашното руско ръководство, подсъзнателно асоциирано с Холокоста, олицетворява абсолютното зло, опиращо се на дълбоко вкорененото в руската култура "злотворно" начало. По отношение на политиката подобно сравнение цели да покаже, че всеки опит за постигане на споразумение или компромис с Русия е "умиротворение" (като онова на нацистка Германия) което ще доведе само до нови и още по-радикални претенции от нейна страна [5].

Тази втора аналогия до известна степен влиза в противоречие със сравнението със студената война, тъй като стратегията на Запада по отношение на СССР, основаваща се в крайна сметка на неговото сдържане, включваше и многобройни споразумения и компромиси. През повечето време тази стратегия се базираше на философията на мирното съвместно съществуване - най-малкото заради наличието на огромни ядрени арсенали, които правеха сценария за реален конфликт неприемливо опасен. Сред примерите за това (при това твърде важен на фона на сегашната ситуация в Украйна) е споразумението между САЩ и СССР от 1955 за взаимно изтегляне на войските им от Австрия и признаването и за неутрална държава. Други подобни примери са различните споразумения за осигуряване на достъпа до Западен Берлин; споразумението, сложило край на Карибската криза (според което Съветите изтеглят ракетите си от Куба, а САЩ - от Турция); Договорът за съкращаване на стратегическите настъпателни въоръжения (СНВ-1) и Договорът за ограничаване на системите на противоракетна отбрана (ПРО-1); Хелзинкските споразумения от 1975 за сигурност и сътрудничество в Европа; редица международни договори, регулиращи използването на въздушното пространство, морската търговия и т.н. Можем да отбележим също, че въпреки общата идеологическа конструкция на студената война, на практика политиката на САЩ далеч невинаги се определяше от идеологията. Така, курсът на "отваряне към Китай" (целящ превръщането на тази страна в частичен съюзник в битката със СССР) беше иницииран от Ричард Никсън и Хенри Кисинджър през 1971, т.е. в самия разгар на чудовищната "културна революция".

За втвърдяването на политиката на Запада спрямо Русия през последните десетина години способстваха много фактори, но най-важните сред тях бяха конфликтът между Грузия и Русия през 2008 и започналата през 2014 украинска криза (включително присъединяването на Крим и скритата намеса на руснаците в Донбас). Мнозина на Запад възприеха тези събития като доказателство за експанзионистичните амбиции на Москва и намерението и да ликвидира либералния световен ред, доминиран от САЩ.

На практика, ключовата характеристика на грузинската и украинската кризи е, че и двете бяха постколониални конфликти, възникнали в резултат от разпадането на съветската империя. Разпадането на всяка империя води до подобни конфликти, тъй като сдържаните до този момент етнически и религиозни противоречия излизат на повърхността; в бившите колонии и сателити се води борба за власт между различни групи; държавите, възникнали на тяхно място, влизат в конфликт заради спорни територии; малцинствата се обявяват против новите власти; диаспорите се стремят да се върнат в състава на "метрополията"; предишните империи се опитват частично да възстановят влиянието си, а съседните държави се стремят да си осигурят влияние и предимства. Подобни феномени се наблюдават например при разпадането на Испанската империя през 20-те години на ХІХ век, Австро-унгарската, Османската и Руската - през 1918, Британската, Френската и Белгийската империи през 40-те и 60-те години, или на Португалската - през 70-те години на ХХ век. Конфликтите, възникващи в резултат от разпадането на империите, често се разгарят няколко десетилея по-късно, което важи и за тези в Украйна и Грузия - друг подобен пример е гражданската война в Шри Ланка, избухнала 36 години след като британците напускат остров Цейлон.

Това не означава, че действията на Русия са по-оправдани, отколкото тези на другите бивши империи. Същността е, че събитията, които се случват на територията на бившия СССР след 1991, не са следствие от някакви уникални особености на Русия, а част от по-широка и вероятно неизбежна историческа закономерност. Ако нещо все пак отличава постсъветското пространство от териториите на другите бивши империи, това е относително малкият брой конфликти и жертви - ако ги сравняваме например с Индокитай през периода 1945-1975, Алжир през 1954-1963, Индия и Пакистан през 1947 или продължаващите граждански войни в Мянма и Конго [6].

Сам по себе си, постиимперският характер на конфликтите с руско участие едва ли е повод за някакви надежди, предвид заплахата, каквато Русия би могла да стане за Запада. В крайна сметка (дори ако вземем предвид вътрешнополитическите сметки на заинтересованите страни) Първата и Втората световна война могат до голяма степен да се разглеждат като резултат от отслабването и разпадането на Австро-Унгарската империя. Първата световна война е резултат от отчаяния опит на тази империя да се спаси, използвайки външен военен конфликт. Участието на Германия във войната пък е обусловено от страха и пред нараствощото влияние на Русия и ширещото се сред германците убеждение, че конфликтът между тях и славяните за доминация в Централна Европа е неизбежен и затова следва да бъде ускорен. По подобен начин, първата точка в експанзионистката програма на Адолф Хитлер малко преди Втората световна война е включването на Австрия и населените с германци области на Чехословакия в състава на Третия Райх. В същото време, повечето гарманци раглеждат либералния световен ред, наложен от Великобритания и Франция през 20-те и 30-те години на ХХ век (чиито гарант е Обществото на народите), като модел на победителите, ерозиращ вековното господство на Германия в Централна Европа. Тази аналогия, на пръв поглед или поне частично, позволява да правим сравнение между Владимир Путин и Хитлер [примери за подобни сравнения, виж тук.: Hillary ClintonSays...; Blake].

По-внимателният анализ обаче, доказва несъстоятелността на подобен извод, както от гледна точка на реалистичната оценка, така и в чисто морален аспект. Централна Европа, както следва от самото и название, заема централно положение на континента. Контролът над нея, до голяма степен, гарантира и господството над цяла Европа. Териториите на Централна Европа граничат с Германия и отчасти влизат в нея, така че без Германия нито Европейският съюз, нито НАТО биха имали някакъв смисъл. Студената война стартира като борба между САЩ и СССР за доминиране в постнацистка Германия и води до нейното разделяне, продължило над 40 години. Напротив, от гледната точка на реализма, Украйна, още повече пък Южен Кавказ, са географска и геополитическа периферия на Европа. Сегашните спорни територии са отдалечени на около 2000 км от фронтовата линия на студената война, минаваща по река Елба и пресичаща Германия. Нито един от западните стратези не дава (нито дори се е опитал да го направи) удовлетворително обяснение, защо и по какъв начин зоните, които до 90-те години на ХХ век се смятат за несъществени за интересите на сигурността на САЩ, Великобритания и Франция, внезапно придобиват толкова голямо значение за тях след разпадането на Съветския съюз.

За Русия обаче, тези зони са жизненоважни и проникването в тях на реално или потенциално враждебния западен алианс нямаше как да не породи острата реакция на Москва [виж коментарите по този повод на Джордж Кенан, смятан за "архитекта на студената война", водена от США: Friedman; Mearsheimer]. Защитата на Южна Осетия и Абхазия от посегателствата на Тбилиси, беше пряко свързана с необходимостта да се съхрани лоялността на родствените осетински и черкески етноси, живеещи в републиките от Северозападен Кавказ, т.е. в самата Руска Федерация.

Украйна има голямо значение за Москва като територия, където се заражда Руската държава, като страна, в която живеят 10 млн. етнически руснаци и като жизненоважен (в момента загубен) елемент на Евразийския съюз - икономическия и военнополитически блок, чиито лидер е Русия. Както Грузия, така и Украйна граничат с Русия, но не граничат с нито една от държавите, смятащи се за "западни" по време на студената война. Нещо повече, руското поведение до момента не дава никакво основание да се смята, че за защитата на Полша, Румъния и балтийските държави не е достатъчно само наличието на такъв сдържащ фактор, като членството им в НАТО и ЕС. Както посочват руските и някои западни анализатори, по отношение на националните и интереси, реакцията на Русия на западните амбиции спрямо Украйна следва да се сравнява с отношението на САЩ към геополитическия статут на Мексико. С други думи, напук на опитите за аналогия с Хитлер, политиката на Русия по отношение на Украйна не е стъпка към завоюването на останалата Европа. Цел на тази политика е самата Украйна.

Фалшът на аналогията с Хитлер се вижда ясно и от това, че руската стратегия по времето на президента Путин, характерна за която - като цяло - е разумната предпазливост, е много далеч от безразсъдната амбиция, която и приписват мнозина западни анализатори. Руската протекция за откъсналите се от Грузия Южна Осетия и Абхазия, не беше предоставена от Путин, а наследена от администрациите на СССР и Русия, ръководени, съответно, от Михаил Горбачов и Борис Елцин. Конфликтът в Южна Осетия избухна през 1992, а този в Абхазия - през 1992, като и в двата случай беше иницииран от грузинската страна.

Що се отнася до моралната оценка на позицията на Русия, западните анализатори не би следвало да забравят, че държавите от Запада заеха съвършено различни позиции по отношение на Южна Осетия и Абхазия, от една страна, и арменската област Нагорни Карабах, самопровъзгладила се за независима от Азербайджан - от друга, въпреки че от юридическа и морална гледна точка трите случая не се различават особено. По време на споровето във връзка на нагорно-карабахския проблем влиятелното арменско лоби на Запад действаше на страната на Ереван и повечето западни държави подкрепиха максимално възможната автономия на Нагорни Карабах (включително пълната му независимост), предоставяйки широки гаранции за сигурността му. В случаите с Абхазия и Южна Осетия обаче, те - точно напротив,  подкрепяха повече стремежа на Грузия да възстанови пълния си суверенитет [Виж: Waal; Halbach; Smolniu; Jaksa]. Независимо от твърденията на западната пропаганда обаче, наличните данни ясно сочат, че през август 2008 именно Грузия атакува Южна Осетия, а не обратното [Виж: The Independent; Chivers, Barry]. Нещо повече, след разгрома на грузинската армия в Южна Осетия, Русия лесно можеше да окупира Тбилиси, да свали правителството и да постави на негово място свои марионетки. Тя обаче не го направи. По същия начин, през пролетта и началото на лятото на 2014 нищо не би могло да попречи на руската армия да окупира не само Донбас, а и всички рускоезични области на Украйна. Още повече, че убийството на проруски демонстранти, извършено през май 2014 в Одеса от украински националисти, можеше да послужи като отличен предлог за подобни действия [Amos]. В онзи момент САЩ и НАТО ясно бяха дали да се разбере (както и в грузинския случай през 2008), че в никакъв случай няма да влязат във военен конфликт с Русия заради Украйна [по-подробно за това, как правителството на Буш е обсъждало возможността за намеса във военния конфликт на страната на Грузия (като този вариант е отхвърлен единодушно), виж Asmus, pp. 186–8]. С други думи, ако Путин беше толкова безразсъден (или "безумен", както го описват някои западна наблюдатели [виж например: Joffe; Coleman; Traynor, Wintour; Kampfner]), руската армия щеше да е в Одеса и Харков, а не в Крим или в някои части на Донбас под формата на доброволчески сепаратистки отряди.

Изглежда, предпазливостта на Русия през 2014 е била обусловена от три фактора: нежеланието да се поеме дори и незначителен риск за евентуална западна намеса; стремежът за избягване на всякакви действия, които биха могли да накарат Германия (която в Москва продължават да разглеждат като дългосрочен партньор) да се върне към безусловния алианс със САЩ; и осъзнаването, че ще бъде много трудно да се управлява една страна с огромно и в определен смисъл силно недоволно от положението си украинско-руско население в Източна и Южна Украйна, за разлика от компактното и в мнозинството си проруски настроено население на Донбас и Крим. Следва да подчертая и, че Крим е част от Русия чак докато през 1954 Никита Хрушчов не го предава на Украйна (която по онова време е съветска социалистическа република), както и че в Крим се намира Севастопол, който исторически е основната база на руския Черноморски флот.

Ето защо присъединяването на Крим с цел да се предотврати възможното му преминаване под юрисдикцията на НАТО, се разглеждаше - поне в Русия - като чисто отбранителна стъпка, а не като акт на агресия [Виж: Lieven 2014; Lieven 1999].

Както по времето на Елцин, така и при Путин, поне до 2008, Русия се стремеше да постигне споразумение, с което Западът да признае доминиращото (макар и не изключително) руско влияние върху територията на бившия СССР, срещу гарантираната подкрепа на Москва по други въпроси. Дори такъв виртуозен майстор на Realpolitik, като Кисинджър, признаваше, че този стремеж отразява традиционната визия за държавния интерес на Русия в сферата на нейното историческо влияние, а не някакви амбиции, породени от мания за величие [Виж: Goldberg; Extended... Luce].

Този руски стремеж не бива да се приравняват и с хитлеристката програма за неограничена международно агресия и игнориране на международното право. Путин изгради система на ограничен авторитаризъм, която между другото е характерна и за редица американски съюзници. Безпощадната война, която руснаците водиха против етническите сепаратисти в Чечения например, има своите аналози в Индия, Филипините, Турция, Ирак или Саудитска Арабия, т.е. в държави, с които САЩ поддържат предимно приятелски отношения.

Нещо повече, онези републики, в рамките на Руската Федерация, които не се бунтуват срещу Москва, се ползват с широка културна и икономическа автономия. И макар че неколцина руски опозиционни политици и журналисти бяха убити, повечето от тях, включително основният лидер на опозицията Алексей Навални, бяха само отстранени от участие в изборите и станаха обект на ограничено съдебно преследване. В това отношение, Русия изглежда много по-добре, отколкото мнозина съюзници на САЩ. „Кой от американските съюзници демонстрира по-голяма толерантност от Русия на Путин – отбелязва Патрик Бюкенън – Филипините на Родриго Дуарте, Египет на генерал Абдул Фатах ас-Сиси, Турция на президента Ердоган или Саудитска Арабия на принц Мохамед бин Салман?” [Buchanan].

Не е коректно да се твърди и, че президентът Путин олицетворява руския етнически национализъм, да не говорим за фашизма (истината е, че етническият национализъм е далеч по-присъщ на основното руско опозиционно движение, начело с Навални). Путин би могъл да се характеризира по-скоро като руски държавен националист, формирал се под силното влияние на съветската традиция и убеден, че руският народ играе водеща политическа и културна роля, но държавните постове следва да бъдат достъпни за всеки лоялен към режима гражданин. Така бившият министър на вътрешните работи Рашид Нургалиев, който най-дълго време заемаше поста си при управлението на Путин, е татарин по националност и изповядва исляма; сегашният министър на отбраната Сергей Шойгу, смятан за най-вероятния приемник на президента в случай на непредвидено развитие на обстоятелствата, е монголец от Тува, по баща. Путин никога не е залагал на антисемитизма като политическа тактика, което е твърде показателно, предвид факта, колко възможности за това дава руската политика. Той прогони или вкара в затвора онези олигарси-евреи от ерата на Елцин, които се обявиха против него или се опитваха да го контролират (като Михаил Ходорковский и Борис Березовский), но не закача тези, които са лоялни към управлението му (като Роман Абрамович, Виктор Векселберг и Пьотр Авен).

В действителност, Путин неведнъж открито е критикувал руските етнически националисти. Така, през 2012 той заяви: „Оста, скреплението на тази уникална цивилизация е руският народ и руската култура. И тъкмо тази ос ще се опитат да отнемат от Русия всевъзможните провокатори и нашите противници, включително под изцяло фалшивите призиви за правото на руснаците на самоопределение, за „расова чистота” или за необходимостта „да бъде завършено, започнатото през 1991 и окончателно да бъде разрушена империята, висяща на шията на руския народ”. С цел, в крайна сметка да накарат хората със собствените си ръце да унищожат своята Родина. Дълбоко съм убеден, че опитите да се прокарва идеята за изграждането на руска „национална” моноетническа държава противоречат на хилядолетната ни история. Нещо повече, това е най-прекия път към ликвидирането на руския народ и руската държавност. Както впрочем, и на всяка дееспособна суверенна държавност на планетата. Самоопределението на руския народ – това е полиетническа цивилизация, в чиято основа е руското културно ядро” [Putin].

Що се отнася до аналогията със студената война, тя е не по-малко погрешна от тази с нацизма, защото предполага наличието на всеобхватно противопоставяне между Русия и Запада, в рамките на което те заемат противоположни позиции по почти всички локални проблеми или конфликти и във всеки конкретен случай се стремят да навредят на интересите на другия [в тази връзка, намирам за разумен и точен анализа на международните задачи от руските изследователи: Lukyanov; Kortunov; Timofeev].

Тази картина няма нищо общо с действителността. И не само, защото Русия е съюзник на „съвкупния Запад” в борбата срещу ислямисткия тероризъм и екстремизъм, който след нападенията от 11 септември 2001 беше определен от Вашингтон като най-сериозната заплаха за сигурността на Запада. Русия подкрепяше западните държави (или поне някои от тях) и по всички други важни въпроси. В редица ключови случаи именно заетата от нея позиция в крайна сметка се оказваше правилната, докато САЩ и Великобритания допускаха грешки – при това не само от гледната точка на Русия, но и на самите САЩ и другите западни държави. И, което е най-важното, руската концепция за първостепенното значение на запазването на ефективните и способни да гарантират реда държавни системи (които нерядко се разминават с демократичните системи от западен тип) се споделя от значителна част от американския външнополитически и военно-политически истъблишмънт.

Обявявайки се против интервенцията на САЩ в Ирак през 2003, Русия зае същата, позиция, която и Германия, Франция и повечето други западноевропейски държави, както и мнозинството членове на Генералната Асамблея на ООН, включително такива демократични държави, като Индия. И всички те бяха прави, критикувайки американските действия. Освен вредата, нанесена тогава на международното право (която несъмнено беше не по-малко сериозна, отколкото тази от присъединяването на Крим), нахлуването в Ирак се превърна в катастрофа, довела до появата в страната първо на Ал Кайда, а след това и на Ислямска държава (ИД). На свой ред, пряка последица от това стана нахлуването на ИД в Сирия и трансформацията на сирийската революция в сектантска гражданска война. Днес всичко това се признава дори от мнозина някогашни привърженици на войната в Ирак.

Освен това Русия беше на страната на много европейски държави, както и на по-голямата част от международната общност, обявявайки се против действията на САЩ, Великобритания и Франция, които превърнаха „хуманитарната” операция в Либия през 2011 в кампания за свалянето на режима на Муамар Кадафи. И този път руската позиция се оказа съвършено правилна – дори и от гледната точка на Запада. Също както и в Ирак, намесата на САЩ доведе не само до свалянето на режима, но и до разпадането на държавата. Възникналата в резултат анархия способства за разпространението на екстремизма в Северна Африка, доведе до това Либия да загуби контрола над морските си граници и до последващите вълни на неконтролируема миграция през Средиземно море. На свой ред, това улесни възхода на десните популистки партии, победили на изборите в Италия и други държава, което пък създава екзистенциална заплаха за Европейския съюз.

Що се отнася до Сирия – опасенията на Русия, че разрушаването на баасисткия режим ще доведе до анархия и победа на Ислямска държава, срещнаха разбиране сред редица представители на американските и другите западни служби за сигурност, а правилността им беше потвърдена от развитието на събитията в Ирак и Либия  [Заявлението на генерал Мартина Демпси в Конгреса на САШ: Ackerman].

Важно е да се отбележи, че руската позиия по тези въпроси се предопределя не толкова от задачата да се попречи на намесата на САЩ и защитата на собствените интереси, но и от представите на Москва за международния ред, които се споделят от мнозина на Запад. Нито Русия, нито Китай възразиха срещу западната или международна намеса в страни, където държавната система вече беше разрушена – като Сиера Леоне например. Те се обявяват против разрушаването на съществуващи държави от сили, които са неспособни да заменят действащите режими, не разполагат с някакви ясни и практически реализуеми планове с какво биха могли да ги заменят, нито пък с такива, даващи основание да се смята, че резултатът от смяната на режима няма да доведе до по-лоша от съществуващата ситуация. Въз основа именно на тези съображения, някои американски политици, включително и президенти, подкрепяха най-различни авторитарни режими по целия свят, когато последните се сблъскваха с локални бунтове, и продължават да го правят и днес.

Що се отнася до новата грандиозна криза в Близкия Изток, където САЩ напуснаха ядрената сделка с Иран и е налице заплаха Ислямската република да бъде атакувана от Америка или Израел, позицията на Русия по този въпрос съвпада не само с тази на водещите европейски държави, но и на значителна част от американския външнополитически и военнополитически истъблишмънт (особено в Пентагона), която не е съгласна с действията на администрацията на Тръмп.

Безопасен противник

В светлината на казаното е трудно да се разбере, как един трезв и обективен анализ на политиката на Русия и на руско-западните отношения може да доведе до нещо подобно на тревожната, картина, която ни представят такива официални представители на САЩ, като Скапароти и Брийдлав. Въз основа на наличните данни е далеч по-правилно да разглеждаме Русия като - повече или по-малко - велика държава, преследваща собствените си интереси. В някои случаи тези интереси съвпадат със западните, а в други - не, при това, по правило, те съвпадат с интересите поне на някои държави от Запада. Нещо повече, възгледите на руския елит за международния ред и националните интереси не се различават радикално от възгледите на най-трезвомислещите представители на съответните западни структури.

В такъв случай, откъде идва цялата тази истерия? Защо се отделя толкова внимание на заплахата от страна на Русия, при положение че ислямският тероризъм и Китай - всеки по своему - представляват далеч по-сериозни предизвикателства? Терористите-ислямисти убиха хиляди американци и стотици европейци и постоянно планират още повече масови убийства. Ислямисткият тероризъм, в комбинация с масовата миграция, играе ключова роля за възхода на десния популизъм, ерозиращ ЕС и НАТО и застрашаващ основите на американската "мека сила". От тази гледна точка, направеният от Департамента по отбраната през януари 2018 извод, че най-голямото предизвикателство за САЩ е "съперничеството на великите държави", а не тероризма, изглежда - в най-добрия случай - преждевременно. Освен това, то игнорира факта, че успехите в борбата срещу Ислямска държава в Ирак и Сирия са до голяма степен заслуга на Русия и Иран.

Докато Китай представлява равен по мощ конкурент, чиято икономика вече е по-голяма от тази на САЩ по паритет на покупателната способност, руската икономика е пет пъти по-малка от американската и десет пъти по-малка от тази на САЩ и ЕС, взети заедно. Нещо повече, докато Русия се стреми да възстанови влиянието си в регионите, които бяха свързани с нея в течение на столетия, никога не са представлявали интерес за САЩ и, като цяло, нямат голямо икономическо и стратегическо значение, Китай преследва принципно нови цели. Той отправя предизвикателство към САЩ в регион, който беше част от зоната им на хегемония от 1945 насам и, който е един от трите центъра на световната хегемония и през по-голямата част от последното столетие се смяташе за изключително важен за икономическите интереси на Америка. Китайските планове за създаването на широка мрежа от сухопътна инфраструктура в Евразия, ако бъдат успешно реализирани (макар това да поражда съмнение), ще доведат до преразпределяне на глобалното икономическо влияние, което би било крайно неизгодно за САЩ и в пъти ще надхвърли вредата от всички възможни придобивки на Русия. Ето защо американските опити Русия да се представи като стратегическа заплаха, еквивалентна на китайската, изглеждат твърде странни, още повече, че неизбежно ще доведат за сближаване между Пекин и Москва.

Причината за тази изглеждаща нелогична позиция може би е свързана с това, че Русия се възприема от мнозина западни политици не само като "полезен", но и (колкото и да е парадоксално) като безопасен противник. Навремето СССР (който на Запад и особено в САЩ се възприемаше просто като "Русия") беше сериозен противник, против когото бе формиран блокът НАТО. Последният беше създаден именно за водене на война със Съветите, макар че това не се случи на практика. Балансът на ядреното сдържане помогна за налагането на стратегията на "съвместното съществуване" и към средата на 60-те години на ХХ век двете противоборстващи си сили достатъчно ясно осъзнаха, къде точно минават "червените линии" за всяка от тях.

Днес тези линии също изглеждат ясни - всъшност те започнаха да се изясняват през 2014, ако не оше през 2008. Съществува разбиране, че НАТО няма да защитава нито една държава, която може да бъде атакувана от Русия, както и, че Русия няма да нападне нито една държава, която би могла да получи подкрепа от Алианса. Това дава на двете страни (за разлика от великите държави в навечерието на Първата световна война) свободата да използват конфронтационна реторика без да рискуват да провокират истинска пълномащабна война. Правилността на това предположение се потвърждава и от ресурсите, които САЩ и НАТО отделят за защита от руската заплаха. За четирите години след украинската криза, която - според разпространеното мнение - ознаменува началото на новата студена война, мнозинството европейски страни членки на НАТО така и не увеличиха военните си разходи, а плановете за създаване на нови сили със специално предназначение от 50 хиляди души си остават предимно на хартия. Във военния бюджет на САЩ за 2018-2019 се предвиждат 6,5 млрд. долара за финансиране на Европейската инициатива за сдържане [Виж: Judson], което би било отчайващо малко, ако перспективата за руско нападение наистина се смяташе за реална.

Засега икономическото бреме за западните държави от конфронтацията с Русия не е голямо. Търговията между САЩ и Русия винаги е била минимална, а търговията между европейските държави и Русия не пострада особено от влошаването на отношенията между Москва и Запада. Ситуацията обаче може да се промени, ако - съобразявайки се с желанията на президента Тръмп - Германия реши да престане да купува руски газ. Само че Берлин очевидно няма такива намерения, а пък Москва не възнамерява да затваря газовото кранче, докато немците продължават да плащат. Реални заплахи за прекратяване на доставките биха могли да прозвучат от руска страна, само при избухването на пълномащабна война. Прекратяването на газовите доставки ще бъде изключително болезнено за ЕС, но ще нанесе и непоправим ущърб на валутните постъпления в руския бюджет, както и на приходите на Руската Федерация, и ще се отрази крайно негативно върху положението на администрацията на Путин вътре в страната. Тоест, енергийните връзки не следва да се разглеждат като оръжие на Русия, а по-скоро като икономически вариант на "гаранцията за взаимно унищожаване", изиграла ключова роля за запазването на мира по време на студената война.

Като цяло, Русия изглежда напълно безопасен противник. Освен това, тя е полезен противник, защото дава възможност на западните структури за сигурност да се занимават с онова, за което бяха създадени (и с което се занимаваха успешно, поне според тях, в течение на четири десетилетия) и едновременно с това - отклонява вниманието им от други заплахи, на които те не са в състояние да противодействат ефективно.

Както посочват Майкъл Клеър и мнозина други, във висшето командване на САЩ никога не са изпитвали особен възторг от "глобалната война с тероризма". От времето на Виетнамската война в Пентагона никак не харесват сложните за организиране, трудни за приключване и потенциално катастрофални операции срещу всевъзможни бунтовнически движения. Подобни конфликти често отвличат вниманието и финансите от съвременните и скъпоструващи системи на въоръжение, толкова любими за всяка армия. Според Клеър: "Докато продължителната война с тероризма стимулира бурното развитие на американските специални сили (Special Operations Forces, SOF), което продължава и днес, тя - по един парадоксален начин - не добави почни никакви нови задачи или реална работа за формированията, разполагащи с тежко въоръжение: танковите бригади, ударните групи от самолетоносачи, ескадрилите бомбардировачи и т.н. Наистина, военно-въздушните сили на САЩ изиграха важна поддържаща роля при провеждането на операциите в Ирак и Сирия, но като цяло лековъоръжените специални части и дроновете доведоха до това редовните военни формирования до голяма степен да останат без работа.

Доскоро на плановете за "реална война" с "равнопоставен съперник" (чиито сили и въоръжение са сходни с нашите) се придаваше доста по-малко значение, отколкото на безкрайните конфликти с американско участие в Големия Близък Изток и Африка. Това тревожеше и дори възмущаваше определени военни кръгове в САЩ и ето че днес изглежда идва тяхното време" [Klare].

Основнте предизвикателства, с които се сблъсква днес Западът, се различават от обичайните за западните институции, което често води до разногласия сред западните съюзници. Най-големите проблеми на мюсюлманския свят, включителелно палестинско-израелският конфликт, породиха разцепление между европейските държави и САШ, както и между самите европейски държави. Резултатите от участието на европейските страни членки на НАТО във военни операции (под формата на съгласувани мисии на пакта, както в Афганистан, или под формата на "коалиции на желаещите", както в Ирак и Либия) се оказаха или неудовлетворителни, или катострофални.

Освен САЩ, най-активно в подобни кампании участваше Великобритания. Нейните операции - както в Басра, така и в Хилменд, приключиха с унизителни провали, които само отчасти бяха компентирани от храбростта и самопожертвователността на британските военни. Осъществени за бъдат впечатлени американците и да се спечели благоразположението на Вашингтон, те в крайна сметка наложиха намесата и помощта на разочарованите и гледащи високомерно на операциите на съюзниците си американски военни. Британските операции, както и действията на военно-въздушните сили на Франция и Великобритания в Либия, демонстрираха сериозните недостатъци на европейските въоръжени сили, свързани с недостатъчното финансиране, особено след рецесията от 2008. Разбира се, ако заплахата за война с Русия се възприемаше сериозно, на членовете на НАТО щеше да се наложи да се заемат с реконфигурацията на военните си потенциали и да увеличат военните си разходи до политически неприемливо равнище. Дори и само поради това, антируската реторика на Запада в повечето случаи е чисто театрална и не отразява някаква реална стратегия.

Взаимоотношенията с Китай вещаят още по-големи проблеми и разногласия за Запада. Блокът НАТО не беше създаден за борба с Китай и убеждаването на мнозинството европейски членове на алианса да отделят военни ресурси за да подкрепят САЩ и Индия в противопоставянето им на Китай е политически неизпълнима задача. Не бива да забравяме, че дори и Великобритания навремето отклони молбата на САЩ да влезе във Виетнамската война. Освен това огромното и постоянно нарастващо икономическо значение на Китай не позволява на западните държави да последват примера на САЩ и да се конфронтират с него. Великобритания, подобно на останалите европейски страни, отклони молбата на администрацията на Обама да не участва в доминираната от китайците Азиатска банка за инфраструктурни инвестиции (AIIB) и, вероятно, ще се опита заедно с тях да подпише редица важни договори в рамките на китайския проект "Един пояс, един път" (ЕПЕП), ако такива бъдат предложени. Нещо повече, след идването на власт на администрацията на Тръмп, водещите европейски държави се оказаха, също както и Китай, в състояние на конфронтация със САЩ - както по повод на ядрената сделка с Иран, така и по въпросите за климатичните промени и търговията. Мощта на Китай въобще не способства за сплотяването на Запада, а работи за неговото разцепление.

Екзистенциалните заплахи

Възможно е прекалената обсебеност на Запада от хипотетичната руска заплаха да има и по-дълбоки причини. В момента всички основни политически сили на Запад - както лявоцентристките, така и десните, се сблъскват с проблеми, които, дори и да могат да бъдат решени по принцип, ще изискват радикалното преразглеждане на доминиращите идеологически постановки.

В САЩ например, водачите на демократите нямат реална представа, как да си върнат подкрепата на бялата работническа класа, запазвайки в същото време симпатиите на расовите и културни малцинства и връзките си с Уолстрийт и водещите американски корпорации. В същото време лидерите на републиканците смътно си представят, как биха могли да спасят партията си от чудовището на популизма, под чието влияние се оказаха значителна част от избирателите им. Сковани от догмата за свободния пазар, републиканците не могат да предприемат социално-икономическите мерки, необходими за подобряване на икономическото положение на собствените им избиратели и укрепването на позициите на САЩ в икономическото съперничество с Китай. В Европа пък, нито традиционните леви, нито традиционните десни са готови да се справят с последиците от мюсюлманската миграция, която в огромна степен стимулира възхода на десния популизъм. За левите е недопустима самата мисъл, че е необходимо да бъде ограничен броя на мигрантите. За десните е немислимо да признаят, че дори и при значително ограничаване на миграционния поток, високата раждаемост в средите на мигрантите, браковете им с техни сънародници от страните на произход и съединяването на семействата ще доведат в обозримо бъдеще до това, че мюсюлманите ще представляват значителна част от населението на Европа, с всички свързани с това принципни последици за културната и политическа реалност на европейските държави и за международните отношения.

В своята появила се наскоро във Foreign Affairs статия, Робърт Кохейн и Джеф Колган, анализирайки ролята на изчезването на съветската заплаха за възхода на опозиционния популизъм в САЩ и Европа, посочват, че: "По времето на студената война съветската заплаха не само генерираше силно чувство за единство със съюзниците на Вашингтон, но и привързаност към многостранните институции. Социалните психолози доказаха значимостта на образа на "другия" за формирането на идентичността както на индивидуално, така и на национална равнище: ясното осъзнаване, че някой не е част от твоя отбор, го сплотява вътрешно. След разпадането на Съветския съюз политическото съзнание на американците се лиши от основния "друг" и, съответно, намаля социалната им сплотеност... Призракът на комунистическия авторитаризъм престана да плаши държавите от Източна Европа и населението им стана по-възприемчиво към популизма и другите форми на нелиберална идеология. В Европа, както и в САЩ, изчезването на СССР ерозира сплотеността на обществото и усещането за обща цел". Авторите препоръчват на Вашингтон да "възпитава уникална американска идентичност и национална идея", за което "ще се наложи САЩ ясно да се дистанцират от авторитарните и нелиберални държави" [Colgan].

Последиците от подобни препоръки за позициите и политиката на САЩ по отношение на Русия са съвсем очевидни. Друг въпрос е, дали този подход съответства на американските интереси и доколко съответства на реалните действия на Русия.

Сред проблемите, за чието решаване не работят традиционните политически модели, можем да споменем: автоматизацията, която заплащва с ръст на безработицата, при това не само работническата, но и средната класа, и може да изисква преосмисляне на икономическите категории, останали непроменени в течение на много поколения; анторопогенната промяна на климата, която капитализмът (поне в сегашната си форма) по дефиниция не би могъл да предотврати.Не е трудно да разберем, защо, сблъсквайки се с тези проблеми, политиците, висшите длъжностни лица и журналистите предпочитат да са концентрират върху една заплаха, която всъщност не представлява реална опасност, а е по-скоро "стар познат".

Разбира се, реалистът би могъл да възрази, че преувеличаването на заплахата от Русия все пак е оправдано, защото позволява да се съхрани единството на Запада, докато разединениета сред западните съюзници може да има тежки последици. Само че подобно обяснение е несъстоятелно по ред причини. На първо място, както посочва Джордж Бийби в най-новата си книга, фактът, че нито Русия, нито НАТО имат намерение да влязат във въоръжен конфликт помежду си, не изключва възможността от непреднамерен сблъсък [Beebe]. На второ място, ненужната враждебност по отношение на Русия пречи на мирното разрешаване на конфликта в Украйна, превръщайки Запада в заложинк на вътрешните проблеми на дълбоко корумпираното, некомпетентно и разединено украинско правителство. По същия начин враждебността на Запада към Русия не позволява да бъдат възстановени стабилността и реда в Близкия Изток, препятствайки понижаването на напрежението в отношенията с Иран и принуждавайки западните държави да се оставят да бъдат манипулирани от Израел и Саудитска Арабия, което е в разрез с интересите на Запада. В Афганистан също не може да се мине без сътрудничество с Русия и Китай, ако САЩ действително искат да се измъкнат от този конфликт, който - в противен случай - може да продължи вечно.

Всичко това доказва несъстоятелността на текущата външнополитическа доктрина на САЩ, на която се крепи и политиката им по отношения на Русия. Тя беше формулирана от Пол Уолфовиц и И. Луис „Скутър” Либи, които през 1992 подготвиха за администрацията на Буш-старши печално известния доклад, в който твърдят, че САЩ следва да се стремят да станат единствения хегемон във всички региони на света, като на практика разширят действието на доктрината Монро върху цялата планета [Виж: Tyler]. Макар че когато това стана известно, планът се превърна в обект на множество подигравки, като плод на мания за величие, той на практика беше възприет като приоритет от всички следващи президентски администрации – както републикански, така и демократични. Днес е очевидно, че тази стратегия се корени в периода на еднолично господство на САЩ, оказал се твърде кратък и продължил от 1989 до отрязъка между 2004 (когато започнаха сериозните проблеми с окупацията на Ирак) и рецесията от 2008. Истината е, че Съединените щати просто не разполагат с такава мощ – икономическа, военна и идеологическа, каквато е необходима за реализацията на доктрината Уолфовиц/Либи. Всъщност, нито една държава не може да притежава подобна мощ. Опитите за се реализира тази доктрина не само задълбочават международния хаос, но и принуждават САЩ да сътрудничат със „съюзници”, чиито интереси могат много силно да се отличават от американските, като Саудитска Арабия например.

Сътрудничеството между великите държави ще бъде от ключово значение да регулирането на световните процеси, предотвратяването на конфликтите и решаването на глобалните проблеми. Както посочва в книгата си „Изборът на Китай” Хю Уайт, подобно сътрудничество ще изисква не само признаването на жизненоважните интереси на другите държави, но и на легитимността на политическите им системи [White]. Все по-очевидните провали на западните демокрация в решаването на възникващите  икономически, социални, демографски и политически проблеми би трябвало да способстват за такова признаване от тяхна страна.

Вместо да се концентрират върху предполагаемите връзки между администрациите на Путин и Тръмп, анализаторите би трябвало да обърнат внимание на нарастващата смъртност сред мъжете от работоспособна възраст, имала място в Русия през 90-те години на ХХ век, която след 2008 се наблюдава и в САЩ, и да се опитат да разберат, доколко подобни тенденции ерозират легитимността на либералната демокрация.

Концентрирайки се върху взаимните разногласия, вместо върху онези заплахи, които застрашават цялата съвременна цивилизация, днешните велики държави рискуват да повторят гигантските грешки, допуснати от европейските страни в навечерието на Първата световна война. Принципната разлика със сегашната ситуация е, че днес на много висок риск са изложени не само европейските, а всички развити държави. И те просто не могат да си позволят да влошат положението, опитвайки се да си нанасят взаимни удари.

Между другото, Русия бива обвинявана именно в това и по-точно, че се намесила в американската политическа система. От гледната точка на Москва обаче, тази намеса (която е факт, макар че нейните мащаби и въздействие вероятно са преувеличени) е адекватен отговор на натиска на САЩ и тяхната пропаганда срещу Русия и руските интереси, осъществяващи се от края на студената война насам, и най-вече на опитите за провокиране на "революция" срещу администрацията на Путин и приятелските и режими в постсъветското простраство. Прикритият характер на руските действия може би ги прави да изглеждат по-зловещи и незаконни, отколкото американската стратегия в пространството на бившия СССР, което несъмнено изисква твърди ответни мерки от страна на САЩ. Следва да отбележа обаче, че и там, където руската пропаганда беше публична и открита, тя също се възприемаше от американския политически и медиен елит като абсолютно неприемлива.

Причината е, че всеки държавен елит разглежда легитимността и целостта на собствената си политическа система като свой жизненоважен интерес, който следва да бъде защитен на всяка цена, и затова е невъзможно и нелогично да се разчита на сериозно сътрудничество между държави, които взаимно поставят под въпрос легитимността си. Така, намесата на Русия в американските избори с основание беше възприета като заплаха за жизненоважните интереси на САЩ, на която те бяха длъжни да реагират. На свой ред, ужасните последици от смяната на режимите в редица държави, осъществена с подкрепата на Съеденените щати, обясняват, защо Русия (а също Китай, Иран и други страни) виждат в тези американски действия заплаха за целостта, единството и дори съществуването на своите държави и твърдо реагират на тях. Също както авторитарния характер на администрацията на Путин дава на САЩ немалко възможности да се опитат да я дискредитират, така и задълбочаващите се на Запад вътрешни разцепления, социалното неравенство и безпомощността на западните демокрации дават аналогични възможности на Русия. Нито една от двете страни обаче не бива и няма право да продължава тази опасна игра.

Несъмнено, сътрудничеството между великите държави ще изисква понижаване на идеологическото и геополитическо напрежение. В крайна сметка, крахът на комунизма в СССР не беше резултат от пропагандата на Запада и подкрепата му за опозиционнните групи, а следствие от това, че капиталистическите демокрации очевидно се оказаха по-ефективни, отколкото съветската система. Ако западната капиталистическа демокрация възнамерява да съхрани превъзходството си, ще и се наложи да доказва, че работи по-добре от другите системи, а за целта ще трябва да осъществи дълбоки и болезнени реформи.

Заключение

Култивирането на страха от Русия не просто отвлича вниманието от проблемите, които отслабват и разединяват Запада, но и ги задълбочава. Новата студена война с Русия няма да помогне нито за ограничаване броя на нелегалните мигранти, нито за разработването на нови стратегии за тяхната интеграция. Тя няма да позволи да бъдат решени проблемите със структурната безработица и частичната заетост, обусловени от деиндустриализацията и натиска на бързо разширяващата се автоматизация. Тя с нищо няма да помогне нито за решаването на структурните проблеми на ЕС и еврозоната, нито за предотвратяването на надвисналата заплаха от промяна на климата и последиците от това.

Може би тъкмо по тази причина, поддържането на страха от Русия се е превърнало в толкова популярно занимание в средите на западните политици. Очевидно, то помага на западните елити - както либералните, така и консервативните - да не мислят за проблемите, повечето от които почти сигурно ще изискват отказ от ключовите западни стереотипи. Истината обаче е, че бъдещето на демократичния Запад ще се определя именно от решението на тези проблеми. Събитията в Цхинвали или Донецк имат много по-малко значение.

Както е известно, когато едно общество се сблъска със сериозни предизвикателства, застрашаващи да сложат край на неговия начин на живот, то често се обръща към едни или други форми на "магичното мислене", надявайки се с помощта на определени "заклинания" да върне "доброто старо време". Сред примерите за този феномен е ритуалът на северноамериканските индианци, известен като "танцът на духовете" и практикуван през 70-те - 90-те години на ХІХ век, който е трябвало да избави Северна Америка от белите пришълци, да възкреси мъртвите племенни герои и да върне изчезващите стада бизони във Великите полета [Mooney]. През последните години се лансираше предположението, че съвременни форми на подобно мислене са гласуването за излизането на Великобритания от ЕС и подкрепата, която преживяващата тежки времена бяла средна класа в САЩ оказа на Доналд Тръмп. Възможно е, в своята носталгия по студената война, западните лидери по същия начин да се опитват да съживят успокояващите призраци от миналото за да се справят с плашещото ги настояще. Навремето това не е помогнало на племената на сиуксите, няма как да ни помогне и днес.

Бележки:

1. Действително, както отбелязва бившият служител на британското ръзузнаване Алистър Крук:"Натрапчивата омраза към президента Путин сред западните елити надминава всичко, случило се по време на студената война" [Crooke]. Демонстрирайки подобно отношение, бившият държавен секретар Мадлин Олбрайт нарече Владимир Путин "истински злодей" - американските официални лица не са давали подобни характеристики на нито един съветски лидер по време на студената война [Sharkov].
2. Според Моргентау: "Успешното политическо действие изисква разбиране и уважение към неговия обект, природа, интереси, стремежи и възможности. Политикът следва да се постави на мястото на другия, да погледне на света и да го оцени през неговите очи и мислено да си представи, как той би го усетил и как би постъпил при определени обстоятелства [Morgenthau, p. 83].
3. Бившият вицепрезидент на САЩ Джо Байдън и Майкъл Карпентър например твърдят, че: "За да защити своята клептократична система, Кремъл реши да изнесе битката извън пределите на Русия и да атакува онова, което смята за основна външна заплаха за собственото си оцеляване: западната демокрация. Нападайки Запада, Кремъл отклонява вниманието вътре в страната от корупцията и проблемите на руската икономика, разпалва националистическите страсти за да потисне вътрешния протест и принуждава западните демокрация да преминат в отбрана и да се концентрират върху собствените си вътрешни разногласия [Baiden]. Други примери: [McFaul; Krastev; Sipher].
4. Следва да отбележа, че участието на официална Русия в отравянето на Сергей и Юлия Скрипал остава недоказано. Дори ако съществуват косвени свидетелства, говорещи за участие на руските тайни служби, няма причина да не смятаме, че акцията е била опит за ерозиране на позициите на Путин и руската външна политика по време на Световното първенство по футбол в Русия и преди юлската среща между Тръмп и Путин[ Виж: Jenkins].
5. Бившият служител на Държавния департамент по времето на Барак Обама - Макс Бергман, който е старши научин сътрудник в Центъра за американски прогрес - мозъчния център на Демократическата партия, се изхитри да използва понятието "политика на умиротворение" по отношение на американско-руските отношения в цели три последователни интервюта, дадени на Дженифър Рубин [Rubin State... Rubin Where...Rubin The Trump-Putin]. Браян Катулис направи аналогични коментари в интервю за същата журналистка [Rubin Will Trump...]. Други версии на аналогията с Хитлер могат да се видят на страниците на един от водещите американски вестници [Krugman; Cohen].
6. Литературата за колониалните войни на Франция и тяхната жестокост, както и за американските действия във Виетнам, е толкова обширна и известна, че едва ли се налага да я цитирам. Ще напомня само, че и Британската империя не избягва изкушението на колониалното насилие (да не говорим за катастрофите, последвали нейния крах) - виж например книгата на Карълайн Елкинс за потушаването на въстанието Мау-Мау в Кения [Elkins].
7. Самият Путин спомена за това по време на разговора си с Хосе Мануел Барозу [Traynor].

Литература:

Ackerman S. US Military Intervention in Syria Would Create “Unintended Consequences”// The Guardian. 22 July 2013. – theguardian.com/world/2013/jul/22/us-military-intervention-syria (date of access: 08.10.2018).

Ali I. US Military Puts “Great Power Competition” at Heart of Strategy: Mattis // Reuters.19 January 2018. – reuters.com/article/us-usa-military-chinarussia/u-s-military-puts-great-powercompetition-at-heart-of-strategymattis-idUSKBN1F81TR (date of access: 08.10.2018).

Amos H. Ukraine Clashes: Dozens Dead After Odessa Building Fire // The Guardian. 2 May 2014. – theguardian.com/world/2014/may/02/ukraine-dead-odessa-building-fire (date of access: 08.10.2018).

Asmus R.D. A Little War that Shook the World: Georgia, Russia and the Future of the West. N.Y. 2009.

Beebe G. The Russia Trap: How Our Gray War with Russia Could Escalate to Nuclear Armageddon (and How to Stop It) (подготвя се за печат).

Biden Joseph R. Jr., Carpenter Michael How to Stand Up to the Kremlin // Foreign Affairs. January/February. 2018. – foreignaffairs.com/articles/2017-12-05/how-stand-kremlin (date of access: 08.10.2018).

Blake A. All These People Have Compared Putin to Hitler // The Washington Post. 5 March 2014. – washingtonpost.com/news/the-fix/wp/2014/03/05/all-of-these-people-have-compared-vladimir-putin-to-hitler/?utm_term=.d4df8bb81337 (date of access: 08.10.2018).

Buchanan P.J. It’s Time to Get over Our Russophobia // American Conservative. 9 March 2018. –  theamericanconservative.com/buchanan/its-time-to-get-over-our-russophobia/ (date of access: 08.10.2018).

Chivers C.J., Barry E. Georgian Claims on Russia War Called into Question // The New York Times. 6 November 2008. –  nytimes.com/2008/11/07/world/europe/07georgia.html (date of access: 08.10.2018).

Clinton Calls for Act of War Classification for Cyberattacks // MeriTalk. 9 October 2017. – meritalk.com/articles/clinton-calls-for-act-of-war-classification-for-cyberattacks/ (date of access: 08.10.2018).

Cohen F. Stephen Russophobia in the New Cold War // Nation. 4 April 2018. – thenation.com/article/russophobia-in-the-new-cold-war/ (date of access: 08.10.2018).   

Cohen R. Of Course, It Could Not Happen Here // The New York Times. 29 June 2018. –  nytimes.com/2018/06/29/opinion/europe-immigration-trump-putin-germany.html (date of access: 08.10.2018).

Coleman P.D. Mad with Power? // Huffington Post. 29 August 2014. –  huffingtonpost.com/peter-t-coleman-phd/mad-with-power_b_5736728.html (date of access: 08.10.2018).

Colgan J.D., Keohane R.O. The Liberal Order Is Rigged: Fix It Now or Watch It Wither // Foreign Affairs. May/June 2017. –  foreignaffairs.com/articles/world/2017-04-17/liberal-order-rigged (date of access: 08.10.2018).

Crooke A. Will the War Clouds Pass Us By, or Will the Storm Break? // Sic Semper Tyrannis. 3 March 2018. –  turcopolier.typepad.com/sic_semper_tyrannis/2018/03/will-the-war-clouds-pass-us-by-or-will-the-storm-break-by-alastair-crooke.html (date of access: 08.10.2018).

Elkins С. Britain’s Gulag: The Brutal End of Empire in Kenya. London. 2014.

EUCOM 2018 Posture Statement’. 8 March 2018. –  eucom.mil/media-library/article/36269/eucom-2018-posture-statement (date of access: 08.10.2018).

Extended Interview: Henry Kissinger // CBS. ‘Face the Nation’. 18 December 2016. –  cbsnews.com/video/extended-interview-henry-kissinger-december-18/ (date of access: 08.10.2018).

Fischer F., Holborn H. (trans.) Germany’s Aims in the First World War. N.Y. 2007.

Friedman Th.L. Foreign Affairs: Now a Word from Mr X // The New York Times. 2 May 1998. –  nytimes.com/1998/05/02/opinion/foreign-affairs-now-a-word-from-x.html (date of access: 08.10.2018).

Goldberg J. World Chaos and World Order: Conversations with Henry Kissinger // The Atlantic. 10 November 2016. –  theatlantic.com/international/archive/2016/11/kissinger-order-and-chaos/506876/ (date of access: 08.10.2018).

Halbach U. Smolnik F. The Nagorno-Karabakh Conflict in Light of the Crisis over Ukraine’ // Fischer S. (ed.) Not Frozen! The Unresolved Conflicts over Transnistria, Abkhazia, South Ossetia and Nagorno-Karabakh in Light of the Crisis over Ukraine. Berlin. 2016. –  swp-berlin.org/fileadmin/contents/products/research_papers/2016RP09_fhs.pdf (date of access: 08.10.2018).

Hersh S. The Red Line and the Rat Line // London Review of Books. Vol. 36. № 8. 17 April 2014. –  lrb.co.uk/v36/n08/seymour-m-hersh/the-red-line-and-the-rat-line (date of access: 08.10.2018).

Hillary Clinton Says Vladimir Putin’s Crimea Occupation Echoes Hitler // The Guardian. 6 March 2014. –  theguardian.com/world/2014/mar/06/hillary-clinton-says-vladimir-putins-crimea-occupation-echoes-hitler (date of access: 08.10.2018).

The Independent International Fact Finding Mission on the Conflict in Georgia. Report. September 2009. –  news.bbc.co.uk/1/shared/bsp/hi/pdfs/30_09_09_iiffmgc_report.pdf (date of access: 08.10.2018).

Jaksa U. South Caucasus: Nagorno-Karabakh Between a Contested Territory and a Small State // Centre for Small State Studies, University of Iceland. 26 May 2015. –  ams.hi.is/wp-content/uploads/2014/04/Small-State-Briefs-6.pdf (date of access: 08.10.2018).

Jenkins S. If the Novichok Was Planted by Russia, Where’s the Evidence? // Guardian. 5 July 2018. –  theguardian.com/commentisfree/2018/jul/05/novichok-wiltshire-poisoning-russia-putin-world-cup (date of access: 08.10.2018).

Joffe J. Putin’s Press Conference Proved Merkel Right: He’s Lost His Mind // New Republic. 4 March 2014. –  newrepublic.com/article/116852/merkel-was-right-putins-lost-his-mind-press-conference (date of access: 08.10.2018).

Judson J. Funding to Deter Russia Reaches $6.5 Billion in FY19 Defense Budget Request // Defense News. 12 February 2018. –  defensenews.com/land/2018/02/12/funding-to-deter-russia-reaches-65b-in-fy19-defense-budget-request/ (date of access: 08.10.2018).

Kampfner J. Putin: A Brilliant Strategist, a Cunning Tactician, or Mad? // The Telegraph. 7 February 2015. –  telegraph.co.uk/news/worldnews/europe/ukraine/11398324/Putin-a-brilliant-strategist-a-cunning-tactician-or-mad.html (date of access: 08.10.2018).

Klare M.T. The Pentagon Is Planning a Three Front “Long War” Against Russia and China // Foreign Policy in Focus. 4 April 2018. –  fpif.org/the-pentagon-is-planning-a-three-front-long-war-against-china-and-russia/ (date of access: 08.10.2018).

Kortunov A. Russia’s Changing Relations with the West: Prospects for a Hybrid System // Russia in Global Affairs. 22 January 2018. –  eng.globalaffairs.ru/book/Russias-Changing-Relations-with-the-West-Prospects-for-a-New-Hybrid-System-19308 (date of access: 08.10.2018).

Krastev I., Holmes S. Russia’s Aggressive Isolationism: Putin Is Leveraging Foreign Policy for Domestic Purposes, a Flip Made Possible by a Globalised World // American Interest. Vol. 10. № 3. 10 December. 2014. –  the-american-interest.com/2014/12/10/russias-aggressive-isolationism/ (date of access: 08.10.2018).

Krugman P. A Quisling and His Enablers // The New York Times. 11 June 2018. –  nytimes.com/2018/06/11/opinion/trump-quisling-enablers.html (date of access: 08.10.2018).

Lieven A. Face-off in Ukraine // Prospect. 14 March 2014. –  prospectmagazine.co.uk/magazine/face-off-in-ukraine-pro-russia-vs-crimea (date of access: 08.10.2018).

Lieven A. Ukraine and Russia: A Fraternal Rivalry. Washington DC. 1999.

Luce E. We Are in a Very, Very Grave Period // Financial Times, 20 July 2018. –  ft.com/content/926a66b0-8b49-11e8-bf9e-8771d5404543 (date of access: 08.10.2018).

Lukyanov F. Putin’s Foreign Policy. The Quest to Restore Russia’s Rightful Place // Foreign Affairs. May/June 2016. –  foreignaffairs.com/articles/russia-fsu/2016-04-18/putins-foreign-policy (date of access: 08.10.2018).

Mayer A. J. The Persistence of the Old Regime: Europe to the Great War N.Y. 1981.

Mayer A. J. The Primacy of Domestic Politics’ // Holger Herwig (ed.) The Outbreak of World War I. N.Y. 1996.

McFaul M., Stoner-Weiss K. Who Lost Russia (This Time)? Vladimir Putin // Washington Quarterly. Vol. 38. № 2. 2015. –  tandfonline.com/doi/full/10.1080/0163660X.2015.1064716?scroll=top&needAccess=true (date of access: 08.10.2018).

Mearsheimer J.J. Why the Ukraine Crisis Is the West’s Fault // Foreign Affairs. 20 August 2014. – URL: foreignaffairs.com/articles/russia-fsu/2014-08-18/why-ukraine-crisis-west-s-fault (date of access: 08.10.2018).

Mombauer A. The Origins of the First World War: Controversies and Consensus. N.Y. 2002.

Mommsen W.J. Imperial Germany 1867–1918: Politics, Culture and Society in an Authoritarian State. N.Y. 1995.

Mooney J. The Ghost Dance Religion and Wounded Knee. Mineola, NY. 2011.

Morgenthau H. J. The Limits of Historical Justice // Truth and Power: Essays of a Decade 1960–1970. N.Y. 1970.

Moses J.A. The Politics of Illusion: The Fischer Controversy in German Historiography. N.Y. 1975).

NATO Commander: Russia Poses “Existential Threat” to West’// Radio Free Europe/Radio Liberty. 25 February 2016. –  rferl.org/a/nato-breedloverussia-existential-threat/27574037.html (date of access: 08.10.2018).

Nixon J. Saddam Hussein’s CIA Interrogator: He Should Have Been Left in Power // Time. 16 December 2016. –  time.com/4603831/donald-trump-saddam-hussein/ (date of access: 08.10.2018).

Phillips K. Cheney Delivers a Statement on Russian Meddling: It’s an “Act of War” // Washington Post. URL: 28 March 2017. –  washingtonpost.com/news/the-fix/wp/2017/03/28/cheney-is-the-latest-republican-to-call-russias-alleged-meddling-in-u-s-elections-an-act-of-war/?noredirect=on&utm_term=.9f036c5ff8fc (date of access: 08.10.2018).

Putin V. Russia: The Ethnicity Issue // Nezavisimaya Gazeta. 23 January 2012. –  archive.premier.gov.ru/eng/events/news/17831/ (date of access: 08.10.2018). (На русском см.: Путин В. Россия: национальный вопрос // Независимая газета. 23.01.2012. –  ng.ru/politics/2012-01-23/1_national.html (дата обращения: 08.10.2018) – ред.)

Rubin J. State Department dysfunction reaches new highs // Washington Post. 2 August 2017. –  washingtonpost.com/blogs/right-turn/wp/2017/08/02/state-department-dysfunction-reaches-new-highs/ (date of access: 08.10.2018).

Rubin J. The Trump–Putin Summit Should Set Off Alarm Bells // The Washington Post. 28 June 2018. –  washingtonpost.com/blogs/right-turn/wp/2018/06/28/the-trump-putin-summit-should-set-off-alarm-bells/ (date of access: 08.10.2018).

Rubin J. We’re Defenseless Against Russian Sabotage in the Midterm Elections. And Trump’s Not Helping // The Washington Post.13 February 2018. –  washingtonpost.com/blogs/right-turn/wp/2018/02/13/were-defenseless-against-russian-sabotage-in-the-midterm-elections-and-trumps-not-helping/?utm_term=.9e8e0e4cdd2c (date of access: 08.10.2018).

Rubin J. Will Trump Play the Part of Putin’s Poodle, Again? // The Washington Post. 14 March 2018. –  washingtonpost.com/blogs/right-turn/wp/2018/03/14/will-trump-play-the-part-of-putins-poodle-again/ (date of access: 08.10.2018).

Schleifer Th., Walsh D. Mc. Russian Cyberintrusions an “Act of War”// CNN. 31 December 2016. –  edition.cnn.com/2016/12/30/politics/mccain-cyber-hearing/index.html (date of access: 08.10.2018).

Sharkov D. “Putin Is a Smart, but Truly Evil Man”, Says Madeleine Albright // Newsweek. 20 April 2016. –  newsweek.com/putin-smart-truly-evil-man-says-madeleine-albright-450332 (date of access: 08.10.2018).

Sipher J. Vladimir Putin Isn’t as Russian as as He Seems // Foreign Policy. 6 December. 2017. –  foreignpolicy.com/2017/12/06/vladimir-putin-isnt-as-russian-as-he-seems/ (date of access: 08.10.2018).

Timofeev I. Theses on “Russia’s Foreign Policy and Global Positioning 2017–2024” // Centre for Strategic Research (Moscow). June 2017. –  csr.ru/wp-content/uploads/2017/06/Theses_foreign_policy.pdf (date of access: 08.10.2018).

Traynor I. Putin Claims Russian Forces Could Capture Ukrainian Capital in Two Weeks // The Guardian, 2 September 2014. –  theguardian.com/world/2014/sep/02/putin-russian-forces-could-conquer-ukraine-capital-kiev-fortnight (date of access: 08.10.2018).

Traynor I. Wintour P. Ukraine Crisis: Vladimir Putin Has Lost the Plot, Says German Chancellor // The Guardian. 3 March 2014. –  theguardian.com/world/2014/mar/03/ukraine-vladimir-putin-angela-merkel-russian (date of access: 08.10.2018).

Tsygankov A. Russophobia: Anti-Russian Lobby and US Foreign Policy. N.Y. 2009.

Tyler P. US Strategy Plan Calls for Ensuring No Rivals Develop // The New York Times. 8 March 1992. –  nytimes.com/1992/03/08/world/us-strategy-plan-calls-for-insuring-no-rivals-develop.html (date of access: 08.10.2018).

Waal Th. De Black Garden: Armenia and Azerbaijan Through Peace and War N.Y. 2013.

White H. The China Choice: Why We Should Share Power. Oxford. 2013.

Zenko M. America’s Military Is Nostalgic for Great Power Competition // Chatham House. 21 March 2018. –  chathamhouse.org/expert/comment/america-s-military-nostalgic-great-power-competition (date of access: 08.10.2018).

* Авторът е професор в Джорджтаунския университет и в лондонския Кингс колидж, сътрудник в New America Foundation и анализатор на списание Survival