Паралелно с нарастващия натиск и увеличаващата се военна активност на НАТО и Запада, като цяло, в близост до границите на Руската Федерация, напоследък векторът на западните геополитически интереси се ориентира и към регионите на Близкия Изток и Африка. Ключов инструмент за реализация на политиката на САЩ и НАТО в региона е лансираната през 1994 инициатива на Алианса за развитие на Средиземноморския диалог, целящ да стимулира практическото сътрудничество с Израел, Йордания, Египет, Тунис, Мароко, Мавритания и Алжир (от 2000-та).
Тясно свързана със Средиземноморското сътрудничество е и обявената през 2004 от НАТО Истанбулска инициатива за сътрудничества (ICI), в която участват Бахрейн, Катар, Кувейт и ОАЕ.
През 1995 ЕС лансира т.нар. Средиземноморско партньорство (Барселонския процес), а ОССЕ стартира своята Средиземноморска инициатива.
Днес Барселонският процес е отстъпил място на новата европейска политика на съседство, чиято реализация в южна посока се сблъсква с редица политически и икономически препятствия, след т.нар. „арабски революции”, докато инициативата на Алианса продължава да се развива.
Разширяването на активността на НАТО в региона
През изминалите повече от две десетилетия Средиземноморският диалог, в комбинация с Истанбулската инициатива, значително разшири мащабите и темповете на активността на НАТО в региона. Те се използват от Алианса за прокарваането на собствените му интереси в южната част на Средиземноморието, на фона на паралелното проектиране на опита от използването на т.нар. „хибридни технологии” в цялото пространство на т.нар. „кризисна дъга”, простираща се от зоната на Сахел до Централна Азия.
Основните причини за активизирането на инициативите на Алианса в този стратегически важен регион са няколко. На първо място, в държавите от Средиземноморието, прилежащи към южния фланг на НАТО, съществено нарасна политическата и икономическа активност на Русия и някои други държави, които са конкуренти на Запада. Настъпателната руска позиция в Сирия и Източното Средиземноморие, а напоследък и в Северна и Централна Африка, налага известни промени в стратегията на Алианса, принуден да балансира между риска от по-нататъшна деградация на отношенията с Москва и опитите да се наложи като „надежден партньор” на своите южни съседи.
На свой ред, Китай отдавна си е завоювал ключови икономически позиции в редица африкански и арабски държави, осъществявайки значителни инвестиции в развитието на средиземноморските пристанища, да не говорим, че играе важна роля за гарантиране на сигурността на регионалните комуникации, включително на Суецкия канал. Наред с тях, икономическото си присъствие в региона разширява Япония, а пък Индия развива тесни политически и военни отношения с Израел. Съвкупността от всички тези фактори се възприема от НАТО като ново стратегическо предизвикателство за сигурността на страните членки.
На второ място, все по-актуални за НАТО и ЕС са заплахите и предизвикателствата, свързани със Средиземноморскиия регион: международният тероризъм, разпространението на оръжията за масово поразяване (ОМП) и средствата за тяхната доставка, ръстът на организираната престъпност и политическото насилие или нелегалният оръжеен трафик. В частност, Израел и САЩ възприемат заплахата от разпространяване на ОМП и средствата за доставката им, наред с тероризма, като „много съществена”.
Под предлог да бъдат парирани „ракетните заплахи”, в региона се развива системата за противоракетна отбрана (ПРО) с морско базиране на НАТО, която продължава да е сред приоритетите в развитието на военния елемент на пакта в Средиземноморския регион. Вече е създадена и изпробвана в режим на реално време оперативната система за връзка на командно-управленските структури на глобалната система за ПРО на САЩ и НАТО, включително с корабните групировки на американските ВМС, разполагащи с многофункционална бойна информационно-управляваща система Aegis.
Върху подходите на пакта към спектъра от проблеми, много от които се появиха сравнтелно неотдавна, налагат отпечатък наложилите си през десетитилетията стереотипи в оценката на международната ситуация и избора на начините за реакция. Нещата опират до това, че НАТО традиционно се подготвяше за осъществяване на колективна отбрана в Европа или за управление на кризите извън нейните граници. Днес обаче, според стратезите на алианса, наред с продължаваща „заплаха от изток”, се усилват тези от юг и север, както и в киберпространството и космоса, справянето с които изисква от Алианса да може да реагира бързо на новата комбинация от познати и нетрадиционни заплахи. Допълнителен източник на турбулентност са претенциите на САЩ за по-равномерно разпределяне на финансовото бреме в условията на сурови финансови ограничения в редица страни членки. Липсва съгласие между онези държави, които се обявяват за по-нататъшното разширяване на НАТО, и тези, които акцентират върху необходимостта от укрепване на интеграцията между сегашните му 29 членове. Продължават и споровете между привържениците на тезата, че пактът следва да се подготвя за решаването на класическите задачи в сферата на сигурността, и на идеята, че той трябва да е готов да се справя с новите хибридни и глобални заплахи.
Задачата да се формулира обща стратегия за Средиземноморието и отделянето на необходимите ресурси се усложнява от решенията на НАТО за ускорено изграждане на скъпоструваща военна структура на изток, т.е. срещу Русия, където много неща следва да се решават, на практика, от нулата. В същото време пактът разполага със значителна инфраструктура и активи в прилежащите зони на Средиземно море. НАТО обаче не е разработила обединяваща стратегия за Изтока и Юга, което съвсем не е лесна задача, предвид огромния спектър от предизвикателства, рискове, опасности и заплахи по тези две направления. В този контекст, Южното Средиземноморие се разглежда от Алианса като мощен генератор на хибридни заплахи, изискващи и формулирането на разнообразни хибидни стратегии за реагиране.
На трето място, неконтролируемата миграция през Средиземно море от няколко години насам оглавява списъка на проблемите пред членовете на НАТО и ЕС. Само в Йордания например живеят над три милиона мигранти (почти 700 хиляди са сирийци), в Турция – около три милиона, половината от които от Сирия, в Либия са струпани 800 хил. мигранти, в Алжир – 250 хил., в Мароко – около 90 хил., а в Тунис – около 100 хиляди. Най-много имигранти „генерира” Нигерия. В същото време НАТО и ЕС все още не разполагат с консолидирана стратегия за противодействие на заплахата от неконтролираната миграция.
Накрая, специфичен проблем представляват потоците от ислямисти, които безпрепятствено се придвижват между държавите от региона и се присъединяват към терористичните, бунтовнически и криминални мрежи на различни държави членки на НАТО и средиземноморските страни партньори.
Новите опасности
Наркотрафикът през Атлантическия океан, който върви по маршрутите от Латинска Америка и Карибите към Западна Африка и оттам към Магреб и Европа, е важен индикатор за голямото влияние на трансрегионалните връзки върху сигурността.
Разпространението на цифровите технологии в държавите от региона улеснява терористичните мрежи в решаването на задачите, свързани с вербуването на нови бойци, планиране на операциите и организирания трафик на мигранти. Тоест, сред стратегическите проблеми на сътрудничеството между НАТО и неговите партньори от Южното Средиземноморие и Западна Африка, вече е и необходимостта да се гарантира киберсигурността и защитата на критично важната инфраструктура.
Предвид прозрачността на границите на повечето държави от Средиземноморския регион и Западна Африка, мястото на тероризма, потоците от ислямисти, нелегалната миграция, морското пиратство и хуманитарните рискове в стратегиите за гарантиране сигурността както на европейските държави, така и на тези от региона, става все по-значимо. Алиансът е стимулиран да търси нови решения и от наличието на тясна връзка между нестабилността по неговата южна периферия и вътрешната сигурност на Европа, което ги превръща в нов проблем, особено на фона на последните терористични нападения, както и на реалната перспектива от нови инциденти.
Предвид влиянието на изброените по-горе и някои други фактори, на срещата на военните министри от НАТО през февруари 2017 беше одобрено създаването на Регионален център за Юга на Алианса (NATO Strategic Direction South – NSDS), който да се ангажира с редица политически и практически инициативи в сферата на сътрудничеството с цел да се формулира стратегически, обективно-ориентиран и последователен подход към Близкия Изток, Северна и Западна Африка. На практика, става дума за продължаване на стратегията за преформатиране на това пространство съобразно реалностите на формиращия се нов световен ред.
Сложните заплахи и предизвикателства в тези региони директно касаят сигурността на НАТО, ето защо, в рамките на общата си стратегическа задача, Алиансът си поставя три основни цели: да укрепи своя потенциал за сдържане и отбрана от предизвикателствата и заплахите идващи от юг, да допринесе за международните усилия за кризисно регулиране и да подпомогне регионалните си партньори да укрепят своята стабилност и устойчивост пред лицето на заплахите за сигурността им, особено в борбата с тероризма.
В този контекст НАТО възнамерява да формира по-здрави и динамични отношения с партньорите си от Средиземноморския диалог и Истанбулската инициатива за сътрудничеество, помагайки, в частност, за модернизацията на техните структури в сферата на отбраната и сигурността. Всички тези намерения обаче, имат „двойнствен характер”.
Важна стъпка в тази посока е създаването на NSDS в Неапол, който формално трябва да решава редица задачи, свързани с повишаване на познанията на Алианса относно ситуацията, регионалните предизвикателства, заплахи и възможности, оказване на подкрепа за събиране, обработване и разпространение на информация, координиране действията на НАТО по южното направление и взаимодействие с партньорите от Средиземноморския диалог и Истанбулската инициатива.
Новият център ще се ангажира с проблемите на дестабилизацията, международния тероризъм, радикализацията на вътрешните сили в държавите на юг от НАТО и миграцията. Внимателният анализ на задачите му показва, че много от тях всъщност имат дълга история: така например, именно Алиансът дестабилизира Либия, подкрепяйки вътрешния тероризъм и радикализацията, а след това разруши либийската държава, разпалвайки там война с катастрофални последици, която провокира и масова миграция към Европа. Командването на НАТО в Неапол изигра основната роля както в тази война, така и в тайната война в Сирия. На практика, центърът е инкорпориран в структурата на командването на въоръжените сили на САЩ и ще бъде ангажиран с обичайните дейности: организиране на шпионаж, включително в киберпространството, и осъществяване на други секретни операции в Близкия Изток и Африка. Коментирайки активността на САЩ и Великобритания в региона в интервю за британския Independent, известният американски журналист Саймън Хърш споменава за „мишата пътека” за доставка на оръжие от Либия за Сирия, прокарана от ЦРУ с участието на МИ-6, използвайки фалшиви компании. Целта и е била снабдяването на сирийските бунтовници, включително джихадистките групировки, за да могат да свалят регжима на Асад. Според Хърш, крайната цел на американската политика в региона е неутрализацията на „шиитската дъга” от Иран до Сирия и Ливан, където действа Хизбула, и прекрояване на границите, съобразно „новите реалности през ХХI век”.
За решаването на възложните му широк спектър от подривни заачи, HSDS ще бъде подпомогнат от Регионалния център на НАТО-Истанбулска инициатива за сътрудничество в Кувейт, като с цел разширяване обхвата на дейността си двата центъра възнамеряват да развиват отношенията си с Лигата на арабските държави, Съвета за сътруднчество на арабските държави от Персийския залив и Африканския съюз.
Като цяло, създаването на HSDS е важна стъпка на НАТО към подготовката на необходимата инфраструктура за осъществяване на военни учения и военни намеси в държавите от Средиземноморския регион и Западна Африка, включително възможността там да бъдат разположени сили за бързо реагиране на пакта, ако това се окаже необходимо.
Транссахарският газопровод и усилията за „енергийно сдържане” на Русия
Междувременно, на фона на засиления интерес на НАТО по „южното направление”, втвърдяващите се американски санкции срещу Русия и опитите на Брюксел да забави – най-вече в интерес на САЩ – реализацията на газопроводния проект „Северен поток 2”, ЕС, Мароко и Нигерия се готвят да създадат нов „алианс” за доставка на природен газ от Западна Африка в Европа.
Всъщност, реализацията на проекта за газопровод Нигерия-Мароко-Европа вече стартира, като се планира той да достигне до ЕС през испанските анклави в Северно Мароко (около 70% от целия обем на експортно-импортния трафик между ЕС и Мароко се реализира през пристанищата на Сеута и Мелиля), като това е и една от причините Рабат да не поставя в последно време въпроса за тяхната „деколонизация”. Според мароканските власти, проектът за газопровода има „стратегически характер”, а осъществилите се в края на миналата 2018 в Рабат преговори с Нигерия са „потвърдили, че той ще гарантира в дългосрочен план доставките на природен газ за Западна и Северозападна Африка, както и за ЕС”.
Както е известно, двустранното споразумение за реализацията на проекта беше подписано през декември 2016, по време на посещението на мароканския крал Мохамед VI в Абуджа. Според оценка на нигерийското Външно министерство от 2017, „този тръбопровод, освен, че ще гарантира снабдяването с газ на Мароко и повечето западноафрикански държави, ще позволи на Нигерия в съвсем кратки срокове да започне да пласира своя природен газ на европейския пазар”.
На свой ред, в коментар от юни 2018, специализираната руска агенция „Pro-gas.Ru” посочва, че „Ако газопроводът Нигерия-Мароко започне да се използва за износ на енергоносители в ЕС, Рабат ще се превърне в регионален и международен транзитен център. Испания също е силно заинтересована от проекта, тъй като напоследък се позиционира като „газовата врата на Европа” за алтернативни на руските доставки и все повече използва възможностите си за реекспорт на газ”.
Геополитическите цели на този проект бяха очертани достатъчно ясно още преди година и половина от мароканския енергиен експерт Елдиб Амр Мохамед, според който: „газопроводът от Нигерия до Испания, през Мароко, чиито маршрут беше съгасуван през май 2017 в Рабат, е опит за лишаването на Русия и нейния решаващ дял на европейския газов пазар. Целта му е тръбопроводът първо да стигне до Мароко, а след това да стартират е мащабни газови доставки в Европа”. Той смята, че реализацията на проекта „ще упражни силен натиск върх Русия и ще застраши руския дял на европейския пазар на природен газ”.
Според нигерийската агенция Punch и мароканската Morocco world news, практическите работи по изграждането на газопровода са стартирали през пролетта на 2018. Освен това, „при посещението на нигерийския президент Мохамаду Бухари в Рабат през юни 2018 двете страни окончателно са съгласували трасето и технико-икономическите показатели на проекта”. Както посочва говорителят на Бухари – Гарба Шеху, „строителството на газопровода ще се реализира на няколко етапа и ще бъде съобразено с нарастващите потребности от газ на Мароко, западноафриканските държави и ЕС. Смятаме, че той ще се експлоатира най-малко в течение на 25 години”.
Що се отнася до позицията на европейските институции, които са заинтересовани от диверсификацията на енергийните доставки, тя не само е положителна, но и съвсем конкретна. Още през юни 2014, т.е. непосредствено след налагането на първите западни санкции срещу Русия, нигерийският министър на петролно-газовата индустрия Диезани Елисон-Мадуеке заяви, че „съвсем наскоро този проект беше обсъден, при това в положителен план с еврокомисаря по енергетиката Гюнтер Йотингер. Впрочем, ЕС още през 2008 ни предложи финансова и техническа помощ за изготвянето на проекта”. Пак в тази връзка си струва да цитирам едно съобщение на ВВС, отпреди десетина години, според което „ЕС е предложил на Нигерия помощ при разработването на плановете за изграждане на газопровод през пустинята Сахара към Европа. Европейската комисия смята, че Нигерия би могла поне отчасти да замени Русия, като доставчик на петрол и газ. Както е известно, от 2006 насам, Брюксел търси начин да намали зависимостта си от руските газови доставки и това го кара да обърне поглед към Нигерия”.
По данни на Международната агенция по енергетика, Нигерия е на осмо място в света по доказани газови запаси: почти 6,5 трлн. куб. м (през 2017), т.е. около 60% от всички проучени запаси от газ в Африка на юг от Сахара, но на практика се разработват само 10% от тези запаси. Вътрешното търсене пък покрива под 20% от добива, а себестойността на самия газов добив е над три пъти по-ниска, отколкото в Русия. При това, според повечето експертни прогнози, в средносрочна и дългосрочна перспектива, потреблението на газ в Нигерия няма да надхвърли 25% от добива (в страната активно се използват както петролни продукти, така и биогаз, добит от различни отпадъци).
Показателно е, че първоначалният проект за Транссахарския газопровод до ЕС, появил се още в началото на 2000-те години, предвиждаше транзит на нигерийски газ през Алжир, като по него трябваше да се осъществяват и доставки на алжирски газ. Недоверието на Брюксел към алжирския режим обаче, а също и без това големият дял на алжирския газ на европейския пазар (около 20%), попречиха на практическата му реализация. Тъкмо поради това ЕС реши да се ориентира към нигерийско-мароканския машрут покрай Атлантическото крайбрежие с дължина над 4000 км и капацитет от поне 13 млрд. куб. м годишно. Точните срокове за въвеждането му в експлоатация не се съобщават. Като предварителна дата се сочи 2022, но според повечето експерти това едва ли ще стане преди 2024. В изграждането на газопровода участват компании от Великобритания, Франция, Испания и Италия. Най-вероятно същите държави и/или техни компании финансират – пряко или косвено и самия проект, чиято официално обявена стойност е не по-малко от 15 млрд. долара.
Транссахарският газопровод vs „Северен поток 2”
Проектът за Транссахарския газопровод е особено показателен на фона на втвърдяването на изисквания на Брюксел (и американските заплахи за директни санкции срещу участниците в проекта) във връзка с изграждането на газопровода „Северен поток 2”, съпроводено с нарастване на доставките на скъп втечнен шистов газ от САЩ в Европа. Не е без значение и, че Нигерия, наред с Мароко (и други страни от Магреб), имат статут на държави, асоциирани с ЕС, което изначално способства за реализацията ва проекта с участието на Брюксел.
Инициаторите на проекта за газопровода, който следва да премине и през територията на бившата испанска колония Западна Сахара, неизбежно ще се сблъскат с множество политически, икономически и етнорелигиозни проблеми, преплетени в своеобразен „гордиев възел”. Тази територия, където има големи запаси от фосфати, желязна, медна и манганова руда, а също уран и графит (а в морския и шелф са открити и големи газови находища, които вероятно също ще бъдат включени в проекта), беше окупирана през 1976 от Мароко, като оттогава насам местното население, подкрепяно от Алжир, води борба за независимост. Според редица експерти, регионът може да получи широка автономия от мароканските власти, макар че самопровъзгласилата се Сахарска арабска демократична република (САДР) засега отхвърля този сценарий.
След това, „нигерийско-мароканският” газопровод трябва да стигне до ЕС през испанските анклави Сеута и/или Мелиля, разположени на средиземноморското крайбрежие на Мароко. През последните години Рабат рязко ограничи призивите за тяхната деколонизация, което – както и в случая със Западна Сахара – очевидно е свързано с проекта за Транссахарския газопровод, който може да повиши геополитическата значимост (да не говорим за икономическата роля) на Мароко за ЕС. А да не забравяме и за бъдещите приходи на Рабат от транзитните такси.
Предвид всички тези фактори, Мароко демонстрира значителна умереност по въпроса за окончателната деколонизация на северната част на страната, призовавайки за „взаимноприемливо решение, предвид силната икономическа взаимозависимост между Мароко и Испания”.
Очевидно проектът за „нигерийско-мароканския” газопровод е съвсем пряко свързан с геополитиката. От една страна, заради високата цена на проекта, политическата нестабилност в повечето държави от региона и оспорваните от редица западноафрикански държави граници, един толкова мащабен газопровод едва ли ще бъде изграден бързо. Въпреки това е съвсем ясно, че основното му предназначение, поне според големите западни държави, е да се превърне в допълнителен инструмент за натиск както върху руските енергийни доставки за Европа, така и върху руските газови проекти на континента – при това не само на „Северен поток 2”, но и на този за евентуалната втора тръба на „Турски поток”, която вероятно ще минава през България.
Руската реакция
Предвид всичко казано дотук, възниква закономерният въпрос за отношението на Москва към проекта за Транссахарския газопровод. Русия очевидно не може да се прави, че подобен проект не съществува, особено в контекста на нарастващото икономическо присъствие на руските компании в Северозападна Африка. Преди началото на инициираната от Запада „санкционна война”, значителна част от стоките, които Русия внася от държавите от региона и, в частност, от Мароко, се доставяха през Европа (и най-вече през Франция), което повишаваше цената им за крайните потребители. В новите реалности, тези доставки вече вървят директно към Русия, което се отразява положително на стойността на стоките и укрепва партньорството между Москва и държавите от Северна Африка. Така, руските компании „Атомстройекспорт” и „Атоменергомаш” участват в строителството на АЕЦ и ТЕЦ на територията на Мароко, предстоят да бъдат реализирани и редица проекти за разработване на шистовите находища в региона.
Освен това, да не забравяме, че в Нигерия отдавна и активно действа дъщерната компания на „Газпром” - Gazprom Oil Nigeria Ltd, която си партнира с местната Nigerian National Petroleum Corporation, разработва редица газови находища, изгражда газова инфраструктура в страната и т.н. В тази връзка редица експерти не изключват възможността руснаците също да се включат в нигерийски-мароканската газопроводна сделка, опитвайки се по този начин, поне донякъде, да неутрализират опасността от нея за руските позиции на европейския енергиен пазар.
*Българско геополитическо дружество
