16
Сря, Окт
4 New Articles

Новата геополитика на Делхи: в търсене на баланс между Вашингтон, Москва и Пекин

брой 1 2019
Typography

Както е известно, геополитическата концепция за Индо-Тихоокеанския регион е заимствана от биогеографията, изучаваща закономерностите на географското разпределение на животните, растенията и микроорганизмите.

Според биолозите, огромната територия на Световния океан от Южна Япония, до Северна Австралия и от Хавайските острови, на изток, до Червено море, на запад, притежава множество общи особености и на практика представлява единна екосистема.

От десетина години насам, геополитиците също започнаха да използват този биологичен термин, разбира се, придавайки му по-различно съдържание. Първите, които го направиха, бяха индийските и японски стратези, обосновали целесъобразността от укрепване на двустранното сътрудничество между Делхи и Токио. През последните години обаче и особено след като Доналд Тръмп влезе в Белия дом, идеята за формирането на Индо-Тихоокеанския регион претърпя сериозни трансформации, превръщайки се в ключов елемент от глобалната геополитическа стратегия на САЩ.

На практика, става дума за дългосрочното „конструиране” на Евразия по нейния външен контур, чрез укрепването на сътрудничеството между предимно „морските” държави от източната и южна периферия на евразйския суперконтинент (от Южна Корея до страните от Арабския полуостров) и островните тихоокеански държави (от Япония до Нова Зеландия). Основната цел на този нов евразийски проект е политическото и военно сдържане на Китай и очертаването на преградна рамка, която да не позволява на Пекин да заеме доминиращи позиции в региона.

Практическата реализация на тази стратегия върви както по линия на укрепването на двустранните отношения на САЩ с държавите от региона, така и чрез създаването на многостранни формати за сътрудничество. За най-важен измежду тях се смята т.нар. „Четириъгълник” (Quad), който би трябвало да обедини четирите „демокрации” от Индо-Тихоокеанския регион: САЩ, Япония, Австралия и Индия. Опитите за създаването на Quad продължават вече доста години, но администрацията на Тръмп им придаде нов импулс и вече постигна известни, макар и скромни, успехи в тази посока. При това на фона на пренебрежителното, като цяло, отношение на сегашното американско ръководство към международните институции и многостранните формати.

Разбира се, да се преекспонира значението на Quad за общата ситуация в Евразия в момента би било най-малкото преждевременно. Още повече, че самата концепция за Индо-Тихоокеанския регион си остава твърде аморфна. Така, съвременната и интерпретация от страна на Делхи съществено се различава от американската, както по географските си параметри, така и по своето съдържание. Някои индийски експерти например я интерпретират като историческа сфера на индийското културно и цивилизационно влияние (т.е. като своеобразен „индийски свят”), докато други включват в тази конструкция Китай и дори Русия. Въпреки това, общият вектор на стратегическото проектиране на „новата Евразия” във Вашингтон, под формата на Индо-Тихоокеанския регион (или Индо-Пасифик), е насочен именно към военно-политическото сдържане на Пекин, под една или друга форма.

Алтернативната стратегия на формирането на „нова Евразия” пък предполага консолидирането на суперконтинента не отвън, а отвътре, т.е. не от периферията към центъра, а от центъра към периферията. В рамките на тази стратегия, за своеобразен гръбнак на континента се предлага не някаква външна рамка, а цяла система от допълващи се оси (транспортно-логистични коридори), свързващи в едно цяло запада и изтока и севера и юга на гигантското и крайно нееднородно евразийско пространство. Общата философия на този подход беше изложена от китайския лидер Си Дзинпин през ноември 2012, по време на ХVIII конгрес на управляващата Компартия. Макар че Си придава на идеята за „общността на споделената съдба” универсално значение, т.е. опитва се да я разпространи върху международните отношения, като цяло, на практика става дума, най-вече, за бъдещето на Евразия.

По-късно този подход започна да се прилага за дефиниране целите на китайската политика към съседните държави (т.нар. „периферна дипломация” на Пекин). Той е и в основата на прокарването на различни многостранни инициативи с континентален мащаб, включително инициативата „Един пояс, един път” (EПЕП) и проекта за Всеобхватно регионално икономическо партньорство (ВРИП). Показателна е, че освен държавите от АСЕАН, сред участниците във ВРИП са и традиционните „морски съюзници на САЩ от региона – Южна Корея, Австралия и Нова Зеландия.

За разлика от американската концепция за Индо-Тихоокеанския регион, „Общността на споделената съдба” не предполага поемането на някакви стриктни съюзнически ангажименти от страните участници, а и самият Китай не променя статута си на „неприсъединена държава”. Естествено, лансирайки собствената си визия за „новата Евразия”, Пекин не може изцяло да игнорира аспектите на сигурността, но основното в неговия подход е именно икономическото и социално развитие на всички региони на евразийския суперконтинент, продоляване на сегашнните диспропорции в тяхното жизнено равнище и степента на интегрирането им в континенталната и световната икономика. Очевидно е, че колкото по-енергично Вашингтон е опитва да изгражда ограничителна военно-политическа рамка около Китай, толкова повече военно-политически елементи ще включва и Пекин в своя евразийски проект.

Проектирайки китайската схема върху картата на днешна Евразия, няма как да не стигнем до извода, че в идеалния случай, основа на новата конструкция би следвало да стане триъгълникът „Китай-Индия-Русия”. Механизмите за сътрудничество в този триъгълник съществуват отдавна, макар че през последните години той беше частично „погълнат” от по-широките формати на БРИКС и ШОС. Впрочем, триъгълникът Китай-Индия-Русия може да бъде допълнен и от по-сложни многостранни конструкции, обхващащи трите най-важни евразийски региони – Североизточна Азия, Югоизточна Азия и Централна Азия, а в перспектива и Западна Азия (Близкия Изток).

В още по-далечна переспектива пък би могло да се говори за интеграцията в тази нова архитектура на най-западната периферия на евразийския суперконтинент – Западна и Централна Европа, както и на нейната най-източна периферия – островните държави от Тихия океан. Най-вероятно е обаче, практическата реализация на тези мащабни задачи да бъде поставена на дневен ред не по-рано от средата на ХХI век.

Оста Вашингтон - Ню Делхи

След като Доналд Тръмп, още с първото си решение като президент на САЩ, погреба т.нар. Транстихоокеанско партньорство (ТТП), което трябваше да стане гръбнака на западното влияние в Азиатско-Тихоокеанския регион, американското влияние в тази част на света продължава да намалява. Именно за да пресече тази тенденция, Белият дом лансира създаването на споменатия по-горе Quad, т.е. четириъгълника, в който – освен тримата най-силни участници в провалилия се проект за ТТП (Австралия, Япония и САЩ) трябва да влезе и Индия. И макар че този съюз, както впрочем и ТТП, е насочен срещу Китай, до този момент четиримата потенциални участници в него не могат да се споразумеят относно параметрите на противодействието на „китайската експанзия”.

Несъмнено, Индия би приветствала отслабването на позициите на основния си азиатски съперник – Китай, но очевидно не е склонна да бъде превърната в своеобразен „таран”, с чиято помощ американските стратези се готвят да пробията „китайската стена”. Делхи подчертава, че смята за неприемлив ярко изразения военен характер на формиращата се под егидата на САЩ структура, което говори за желанието на Индия да избегне нова надпревара във въоръжаването.

Впрочем, против евентуалната ескалация на милитаризацията в региона се обявиха и държавите от АСЕАН, които също не са склонни да жертват собствените си интереси и човешки ресурси само за да може Вашингтон да демонстрира на Пекин, че продължава да доминира в Азия. Още повече, че това отдавна не е така. От друга страна, САЩ не са склонни да участват в проекта Quad единствено в името на някакви други и предимно хуманитарни цели.

В началото на септември 2018 в Ню Делхи се проведе първата среща между министрите на външните работи и отбраната на Индия и САЩ (т.нар. "формат 2+2"), като домакините бяха представени от външния министър Сушма Сварадж и министъра на отбраната Нирмала Ситхараман, а американците - от държавния секретар Майк Помпео и военния министър Джеймс Матис. В коментар на The Hindu по този повод се посочва, че "американската делегация пристигна в индийската столица с ясната цел да накара Индия да се откаже да внася ирански петрол и да се подчини на ограниченията, които Вашингтон наложи след едностранното си оттегляне от "ядрената сделка" с Техеран. Като "компенсация", Помпео и Матис препоръчаха на домакините си, страната им да започне да купува повече американски петрол, въпреки, че само през 2017 индийският петролен внос от САЩ е нараснал повече от два пъти. На второ място, Вашингтон се опитва да приложи наказателните мерки, включени в американския закон "За противодействие на противниците на Америка чрез санкции", срещу държавите, поддържащи отношения с руския военно-индустриален комплекс и разузнавателни служби, което пък поставя под въпрос възможността на Индия да закупи необходимите и руски ракетни комплекси С-400. Тук е мястото да напомня, че страната купува 60% от своето оръжие и военна техника именно от Русия. Ясно е, че и в този случай САЩ се опитват да принудят Ню Делхи да замени това оръжие с американско. Освен това, в навечерието на срещата "2+2" Вашингтон оказа силен натиск върху Индия, да намали дефицита на търговския баланс в двустранната търговия, който в момента е в полза на индийците, настоявайки те да купуват повече американски стоки".

По време на срещата участниците подписаха Споразумение за съвместимостта на средствата за комуникация и сигурност (COMCASA). Това е едно от споразуменията, смятани за стратегически важни за военното сътрудничество между Индия и САЩ. През 2016 двете страни подписаха Меморандум за съгласие относно логистичния обмен (LEMOA), позволяващ на техните въоръжени сили да попълват запасите си от гориво и продоволствие в базите на двете страни. Предстои подписването на трето споразумение за сътрудничество и базов обмен на геопространствени данни (ВЕСА).

Доводите в подкрепа на подписването на COMCASA бяха, че това споразумение, ще "улесни достъпа до водещите отбранителни системи и ще позволи на Индия да се възползва максимално от наличната си военна техника, американско производство". Така например, досега на летците, управляващи купените от САЩ самолети P-8I и C-130J, се налагаше да използват остаряло комуникационно оборудване, тъй като, заради вътрешните си законодателни ограничения, американците не можеха да доставят на Индия по-модерни технологии, докато тя не подпише споразумението COMCASA. Което пък се отразяваше негативно върху оперативната съвместимост и способността за взаимодействия между индийските и американски военни. От друга страна обаче, подписването на споразумението повдига въпроса, дали разполагането на американски комуникационни системи няма да наруши секретността на индийските военни комуникационни системи. И, което е по-важното, остава въпросът за ползата от подобни индийско-американски споразумения, тъй като - така или иначе - двете страни едва ли ще действат заедно при възникване на конфликтна ситуация. Както се посочва в коментара на The Hindu по повод на първата среща "2+2": "смисълът не е в това, Индия да се откаже от американската помощ по въпросите за укрепването на своята сигурност, а, че би трябвяло да има по-голяма яснота във връзка с последиците от подобно сътрудничество".

Макар че в съвместното заявление относно резултатите от срещата, Китай не се споменава открито (за разлика от Пакистан, чиято политика е оценена критично), в раздела, посветен на региона на Индийския и Тихия океан косвено се намеква за "китайската заплаха". Не може да се отрече фактът, че в момента тя е една от ключовите теми в дневния ред на преговорите между САЩ и Индия. Пекин действително отправя сериозни предизвикателства, но индийско-американското сътрудничество едва ли ще бъде от решаващо значение за разрешаването на проблема. В Южна Азия Индия се сблъсква с цял куп други проблеми, касаещи сигурността и. В същото време възможностите и да реши тези проблеми с помощта на далечната (и отслабваща) свръхдържава в най-добрия случай са ограничени, а в най-лошия са контрапродуктивни. Напоследък в Ню Делхи се чуват все повече гласове, че индийско-американските отношения не би трябвало да определят геополитиката на Индия и нейната бъдеща стратегия, нито пък да ограничават връзките и с други държави. В съвременния свят, който изглежда много по-хаотичен от епохата, когато Индия стана независима държава, тя просто е длъжна да си запази възможността да действа по няколко различаващи се сценария, макар и съобразявайки се с ключовата роля на САЩ както в регионален, така и в глобален мащаб.

Стратегическото индийско-руско партньорство

По традиция, в Кремъл разглеждат Индия като един от стратегическите руски партньори в Азия. Това не се е променило и днес, въпреки някои моменти от външната политика на двете държави, като например сътрудничеството между Ню Делхи и Вашингтон или развитието на отношенията между Русия и Пакистан, смятан за най-големия индийскки противник. Както е известно, навремето Съветският съюз става първата държава, установила дипломатически отношения с Индия след провъзгласяването на независимостта и през 1947. През следващите години Москва оказва значителна помощ за развитието на индийската промишленост, енергетика и отбрана. Тези приятелски отношения се запазиха и след разпадането на СССР през 1991. Така, Руската Федерация в течение на дълго време си оставаше основния доставчик на въоръжения за индийската армия, а Индия - основния купувач на руско оръжие. През последните години двете страни повишиха нивото на сътрудничеството си в научно-техническата сфера, като в момента реализират редица съвместни проекти в областта на отбранителните технологии (например, произвежданата от индийско-руската компания BrahMos Aerospace крилата ракета "БраМос" , която през 2018 бе обявена за "най-добрата в света"), усвояването на космоса и ядрената енергетика.

През последните няколко години обаче, мнозина анализатори (включително и руски) демонстрират известен скептицизъм, относно бъдещето на руско-индийските отношения. Нещата опират до това, че основен геополитически съперник на днешна Индия е Китай, като между Ню Делхи и Пекин не само съществуват териториални спорове, но е налице и открито съперничество за лидерство в Индо-Тихоокеанския регион. И доколкото Русия е съюзник на Китай, който се стреми да доминира в цялото водно пространство по южното крайбрежие на Евразия, Москва активно подкрепя китайския проект "Един пояс, един път" (ЕПЕП), предвиждащ изграждането на единна мрежа от транспортни маршрути, с цел икономическата интеграция на Евразия и Африка. Част от него е и субпроектът за "Морския път на коприната през ХХІ век" (МПК), обединяващ морските маршрути, които свързват Европа, Азия и Африка покрай южното крайбрежие на евразийския суперконтинент. Русия в общи линии споделя китайската гледна точка, че транспортно-икономическата интеграция ще доведе до ръст на търговията и ускорено икономическо развитие на всички държави, участващи в ЕПЕП и МПК. Индия обаче, категорично отказва да се включи в ЕПЕП, а що се отнася до МПК - в Ню Делхи го възприемат като прикритие за създаването на китайски военноморски бази в пристанищата на участващите в проекта държави и заплаха за сигурността на Индия. Впрочем, някои китайски действия (като например неочакваната поява на китайска военна подводница в Шри Ланка, т.е. само на 50 км от индийското крайбрежие, през 2014) допълнително задълбочават тези опасения.

Притеснена от постоянно нарастващата военна и политическа мощ на Китай, Индия е принудена да търси сътрудничество с китайските конкуренти в Азиатско-Тихоокеанския регион, като Япония, Австралия и САЩ. Така, от ноември 2017 възобнови функционирането си споменатият по-горе Quad, т.е. четиристранният диалог между САЩ, Япония, Австралия и Индия по въпросите на регионалната сигурност. Паралелно с това, редовно се провеждат индийско-американските военни учения "Малабар", в които напоследък участва и Япония. Това нямаше как да не се отрази на руско-индийските отношения предвид рязкото изостряне на противоречията между Вашингтон и Москва през последните няколко години.

Но свой ред, напоследък Русия целенасочено укрепва отношенията си с Пакистан. Така, през декември 2017 руснаците за първи път подкрепиха Исламабад в териториалния му спор с Индия относно принадлежността на щата Кашмир. Паралелно с това, се разширява и руско-пакистанското военно-техническо сътрудничество, като двете държави дори започнаха да провеждат съвместни военни учения. През октомври и ноември 2018 например, в Пакистан се проведоха ученията "Дружба 2018", по време на които руските и пакистанските военни обмениха опит във воденето на бойни действия в тежки планински условия (каквито са тези в Кашмир).

Всички тези събития накараха някои експерти да прогнозират, че пътищата на Русия и Индия съвсем скоро могат да се разминат, като успешното им сътрудничество през последните 70 години едва ли ще попречи на това. Оказа се обаче, че подобни прогнози са, най-малкото, преждевременни.

В началото на октомври 2018 в Ню Делхи се проведе 19-та годишна среща на върха между Индия и Русия, с участието на руския президент Путин. В резултат от преговорите му с индийския премиер Нарендра Моди, бяха подписани над 20 важни руско-индийски споразумения. Мнозина анализатори оцениха това като своеобразен пробив в двустранните отношения. Самият факт, че руският държавен глава лично се включи в срещата свидетелства за това, че руско-индийските отношения остават стабилни и приятелски, както и, че сътрудничеството с Индия продължава да е сред приоритетите на външната политика на Кремъл. Подписаните в Ню Делхи документи пък залагат основата за развитие на сътрудничеството между двете държави през следващите десет-двайсет години.

В частност, Русия и Индия се споразумяха да увеличат взаимния товарооброт до 30 млрд. долара годишно, през 2025. Те възнамеряват да разширяват взаимодействието си по редица ключови направления, включително в сферите на ядрената енергетика, отбраната и космоса.

Специално внимание заслужава например, споразумението за сътрудничество в областта на отбраната. Според него, Индия ще купи пет руски зенитно-ракетни комплекси С-400 за 5,43 млрд. долара. Без съмнение, това е ключов момент в развитието на двустранните отношения. Сключвайки подобна мащабна сделка с Москва, Индия даде да се разбере, че продължава да смята Русия за изключително важен партньор, като в името на сътрудничеството с нея е готова дори да се конфронтира със САЩ. Нещата опират до това, че според цитирания по-горе закон "За противодействие на противниците на Америка чрез санкции", подписан от президента Тръмп през август 2017, САЩ са длъжни на налагат санкции на всички държави, купуващи въоръжение от типа на С-400 от руснаците. Ще напомня, че именно заради покупката на този комплекс през септември 2018, такива санкции бяха наложени на Китай. Въпреки това, Индия не се поддаде на натиска на регионалния си съюзник и реши да купи руските С-400, без оглед на последиците за отношенията и със САЩ. Което ясно дава да се разбере, кого в Ню Делхи смятат за по-важен партньор в сферата на сигурността. Както отбеляза в тази връзка индийският премиер Моди, развитието на отношенията с Русия е интегрална част от индийската политика. А договорът за покупката на комплексите С-400 показва, че това наистина е така.

Както посочва индийският дипломат от кариерата М.К.Бхадракумар в Asia Times: "решението на Ню Делхи да продължи работата по сделката за доставката на руски ракетни комплекси С-400 беше знаково. При това Индия ще плати за нея в рубли, заобикаляйки доларовата система, т.е. тя отказа да се поддаде на силния американски натиск. Новото мислене, възроди клиринговата система на взаимни разплащания в рупии и рубли, характерна за съветската епоха. А, както е известно, двете страни имат богат опит в бартерната търговия".

В момента Индия преживява период на мощен икономически растеж. В националната икономика се привличат сериозни чуждестранни инвестиции, в резултат от което се очаква тя да стане още по-енергоемка. Много показателна в тази връзка е сключената през 2017 сделка на стойност 12,9 млрд. долара за покупката на 49% от акциите на индийската компания Essar Oil Limited от руски консорциум, начело с Роснефт. Според индийските медии, Essar Oil Limited възнамерява да предложи на руската държавна компания Интер РАО (диверсифициран енергиен холдинг, произвеждащ, транзитиращ и търгуващ с електроенергия) да инвестира в изграждането на ТЕЦ Mahan с мощност 2600 МВт, в индийския щат Мадхя-Прадеш. На свой ред, руската финансова група ВТБ възнамерява да инвестира в Essar Steel - четвъртия най-голям индийски производител на стомана, който в момента е в процедура за обявяване в несъстоятелност.

Според цитирания по-горе М.К.Бхадракумар: "Очевидно Индия и Русия са склонни да инвестират в най-различни проекти, плащанията по които ще се осъществяват в рупии и рубли, за да не позволят на Вашингтон да продължи да използва долара като своеобразно геополитическо оръжие. Вероятно, бъдещето на индийско-руските икономически отношения ще бъде свързано с взаимните инвестиции, нещо което не беше типично за тези отношения през съветската епоха например".

Сред най-характерните примери за това е именно енергийният сектор. Освен индийските инвестиции в различни руски находища на енергоносители, са налице и много сериозни възможности за руски инвестиции в индийския преработващ сектор. Купената от Роснефт Essar Oil притежава мрежа от бензиностанции, която постоянно увеличава дела си на индийския пазар. Само през първата година след покупката и от руския гигант, броят на тези бензиностанции е нараснал с 20%, достигайки 4200. Впрочем, краткосрочният план на Роснефт предвижда той да скочи до 6000.

Междувременно, рускиата корпорация подписа с Националната иранска петролна компания (NIOC) пътна карта за реализацията на редица стратегически проекти на обща стойност над 30 млрд. долара. В тази връзка, напоследък усилено се дискутира възможността за създаването на триъгълник Русия-Иран-Индия, в чиито рамки доларът да бъде напълно изместен от съответните национални валути. Особено перспективен в това отношение е проектът за Международния транспортен коридор "Север-Юг", преминаващ през територията на трите държави. Той беше дискутиран и на състоялата се в края на октомври 2018 в Ню Делхи среща на индийския министър на търговията и промишлеността Суреш Прабху с руска бизнес делегация (наред с такива ключови въпроси като инвестициите в индустриалния коридор Делхи-Мумбай, модернизацията и строежа на жп линии, обществения транспорт и изграждането на т.нар. "умни градове"). Месец по-късно -пък се проведе тристранна индийско-иранско-руска среща, посветена на перспективите пред коридора. Той трябва да се превърне в най-краткия мултимодален транспортен маршрут, свързващ Индийския океан и Персийския залив със Северна Европа, през Иран и Русия. Очаква се, че пропускателната способност на коридора ще бъде 20-30 млн. тона годишно, а изграждането му ще спести на превозвачите между 30 и 40% от времето за пътуване и логистичните разходи. Неслучайно, някои анализатори го определят като "Суецкия канал на ХХІ век". Впрочем, той е алтернатива не само на Суецкия канал, но е и конкурент на китайския суперпроект "Един пояс, един път", в който Индия не участва.

Макар че либералните теории за свободния пазар тотално отричат бартерната система, в сегашната епоха новата платежна система е необходима не само за да бъде даден тласък на търговията и инвестициите, но и за да може Индия да се измъкне от прекалената си финансово-икономическа зависимост от САЩ. В този смисъл, Русия може да се окаже подходящата алтернатива за индийската външна политики и балансьор, гарантиращ нейната стратегическа независимост. Основното обаче е, че тя представлява икономически партньор с неизчерпаем потенциал за Индия. Истината е, че всяка умна геополитика в определен момент се трансформира в геоикономика, иначе рискува да се окаже безмислено занимание, откъснато от съвременнните реалности. В този смисъл, както посочва и М.К.Бхадракумар, "приоритет на индийската външна политика следва да стане създаването на нови работни места за милиони граждани на страната".

Както вече посочих по-горе, във Вашингтон смятат, че сделката за покупката на руските зенитно-ракетни комплекси С-400 попада под ударите на закона „За противодействие на противниците на Америка чрез санкции” от 2017. Дали обаче, той наистина ще бъде използван срещу Индия? Правителството на Нарендра Моди е наясно с американската стратегия на „максималния натиск” и, според някои местни анализатори, сключвайки сделката с Русия, Индия – освен всичко друго - се опитва да установи, колко важно е мястото и в Индо-Тихоокеанската стратегия на САЩ.

Очевидно отношенията между Русия и Индия са много по-здрави, отколкото тези със САЩ. Сред доказателствата за това е и фактът, че непосредствено след индийско-американската среща „2+2”, индийският външен министър Сушма Сварадж се срещна с руския президент Путин за да му „обясни ситуацията”. На свой ред, премиерът на страната Наредра Моди отбеляза: „Светът непрекъснато се променя, като промени се случват и днес, но приятелството между Русия и Индия остана неизменно”.

Индия е в състояние да поддържа добри отношения едновременно и с Русия, и със САЩ не само благодарение на това, че нейната стратегическа и геополитическа позиция винаги е имала ключово значение, но и защото Ню Делхи демонстрира умение да прави верните залози в своята външна политика и да подбира точните приятели сред големите играчи. По време на студената война, тогавашният индийски премиер Неру дефинира тази стратегия като „политика на неприсъединение”,  а след края на студената война, тя започна да се нарича „стратегическа независимост”, което показва, колко силно индийците ценят самостоятелността във външната политика. Историята обаче сочи, че конкуренцията между големите държави лесно може да наруши установения стратегически баланс.

От 1991 насам Индия започна да провежда политика на реформи и „отваряне”, в нейна първостепенна задача се превърна икономическото развитие, а във външнополитически план тя се стремеше да поддържа добри отношения с всички големи държави. Създавайки тесни икономически връзки с Япония, САЩ и ЕС, Индия съумя да привлече значителни инвестиции от развитите западни държави. В същото време, развивайки отношенията си с Китай, тя успя да подобри общата ситуация в региона, да усвои китайския опит в развитието на икономиката и да привлече допълнителни инвестиции. В своята външна политика, Ню Делхи започна отново да залага на стратегията за поддържане на приятелски отношения с всички големи държави.

В Азия, Индия се опитва да постигне баланс на силите и тъкмо поради това реши да с присъедини към Индо-Тихоокеанската стратегия на САЩ, без обаче да демонстрира силна подкрепа на този проект. Що се отнася до външната политика на Китай по отношение на Индия, в Пекин са наясно с индийските опасения в сферата на сигурността. Отношенията между двете най-големи азиатски държави се различават от отношенията на Китай със САЩ, Япония, ЕС и Русия. И Индия, и Китай (в много по-малка степен, разбира се) са били колонии, в някои отношения ситуацията в двете страни изглежда сходна, освен това и двете вървят по пътя на развитието, в тясно взаимодействие със САЩ и ЕС, така че позициите им на международната сцена са твърде близки, особено по основните глобални въпроси. Освен това и двете са членове на ШОС. Ето защо, би могло да се каже, че промените в индийската стратегия нерядко се „равняват” по политическата стратегия на Китай. Доставките на оръжие от САЩ и Русия повишават техническото равнише на индийската армия, косвено съдействайки за нарушаването на стабилността в региона. Което пък е повод Китай да бъде нащрек.

Както посочва в тази връзка бившият индийски външен министър (и бивш председател на Консултативния съвет по национална сигурност) Шиам Саран: „Винаги сме се сблъсквали с политиката на „привличане и натиск”, следвана от големите сили, но днес Индия разполага с много по-голяма икономическа и военна мощ и има повече възможности да води собствена стратегическа игра. За САЩ и ЕС няма смисъл да изолират Русия прекалено дълго, защото далеч по-сериозен проблем за тях, вероятно ще се окаже Китай.

Не бива да подценяваме тесните търговски отношения между САЩ и Китай, но все още не е ясно, как ще се развият събитията, което влияе положително на индийско-китайските връзки. Всеки път, когато ставаме свидетели на ръст на напрежението между Америка и Китай, виждаме спад на напрежението в индийско-китайските отношения. В момент, когато отношенията на Индия с такива големи играчи като САЩ, Русия, Китай и ЕС все повече се усложняват заради тяхното съперничество един с друг, страната ни трябва стриктно да следва традиционната си политика на „стратегическа автономия”, ориентирайки се към собствените си жизненоважни интереси”.

Междувременно, на последната среща на Г-20 в Буенос Айрес в началото на декември 2018 станахме свидетели на наистина знаменателно събитие. По инициатива на руския президент Путин там се проведе тристранна среща на Русия, Индия и Китай, в която освен него участваха индийският премиер Моди и китайският държавен глава Си Дзинпин. Много показателно е, че тя се проведе след като Тръмп реши да отмени срещата си с Путин. Тримата лидери се обединиха около необходимостта от сътрудничество и координация между техните държави по отношение на общите предизвикателства за сигурността и развитието. За пореден път беше подчертана и необходимостта от формиране на мултиполярен световен ред, демократизиране на международните отношения и укрепване на мира и стабилността на планетата. Повечето анализатори подчертават и зле прикритиката критика, която индийския премиер отправи към политиката на САЩ. Впрочем, балансираното дистанциране на Индия от американската политика за сдържане на Китай беше озвучено от Моди още в речта му през юни 2018 в Сингапур, по време на Азиатската среща по сигурността "Диалог Шангри Ла", в която той очерта необходимостта от всеобхватен подход към сигурността на Азиатско-Тихоокеанския регион. Очевидно след срещата между Си и Моди в Ухан, през април 2018, граничните спорове между двете страни са останали на заден план, а в центъра на вниманието вече е укрепването на отношенията между тях. Неслучайно китайският посланик в Ню Делхи заяви наскоро, че тези отношения преживяват един от най-добрите периоди в цялата си история.

Разбира се, вътре в триъгълника Руския-Индия-Китай все още съществува определена асиметрия, тъй като между Москва и Пекин, както и между Москва и Ню Делхи съществуват тесни военни и политически връзки, което не може да се каже за отношенията между Ню Делхи и Пекин. Както Индия, така и Китай са заинтересовани да поддържат икономическо партньорство със Запада, в същото време те не са склонни да станат част от някакъв "антизападен алианс". В същото време обаче, форматът на триъгълника Русия-Индия-Китай изглежда достатъчно гъвкав за да позволи дискутирането на широк кръг от международни проблеми. С течение на времето, този формат би могъл да се превърне в ключов модел на регионалната и международна сигурност и глобалното развитие. Сред факторите за това не е само високата степен на доверие между Путин, Моди и Си, но и впечатляващият синхрон на изразените по време на тристранната среща в Буенос Айрес позиции на Русия, Индия и Китай.

 

*Българско геополитическо дружество