Сблъсъкът между Русия и Запада в постсъветското пространство

брой 6 2018
Typography

Getting Out from "In-Between": Perspectives on the Regional Order in Post-Soviet Europe and Eurasia, Edited by Samuel Sharap, Alyssa Demus & Jeremy Shapiro, 73 p., RAND Corporation, 2018

 

През пролетта на 2018 американският стратегически изследователски център RAND Corporation, който обикновено изпълнява поръчки на правителството на САЩ и Пентагона, издаде впечатляващ сборник от аналитични статии, озаглавен "Да се освободим от буфера: перспективите пред регионалния ред в постсъветиска Европа и Евразия”. В него са включени материали, изготвени от авторитетни анализатори от САЩ, Русия и Украйна, в рамките на организираната от RAND поредица от конференции, чиято основна тема е, как Русия и "колективният Запад" биха могли да трансформират западната част на постсъветското пространство и Южен Кавказ от зона на остро геополитически противопоставяне в зона на стабилност.

Опит за възстановяване на диалога?

Сборникът на RAND е интересен, дори и само защото съставителите му не просто са събрали на паритетна основа мненията на руски и западни анализатори, но са се постарали да представят и техни съвместни текстове. Такива, в частност, са две от аналитичните статии (които са общо пет) в сборника, касаещи военно-политическите и икономически аспекти на отношенията между Русия, Запада и държавите от т.нар. "общо съседство" (т.е. шестте държави от постсъветското пространство, разположени между териториите на разширилите се ЕС и НАТО и Русия: Беларус, Украйна, Молдова, Грузия, Армения и Азербайджан), чиито автори са, съответно, Джеймс Добинс (дипломат от кариерата и старши научен сътрудник в RAND Corporation) и руският политолог Андрей Загорский, както и Естер Адемер (професор в Университета на Кил, Германия) и Ярослав Ливолик (главен икономист в Евразийската банка за развитие). Предвид сегашната ситуация, това действително е сериозно усилие за възстановяване на пространството за диалог на ниво експертни общности, които през последните години сякаш предпочитат монолозите.

Въпреки това си струва да отбележа, че това пространство се оказва възможно до голяма степен, защото авторите в сборника са именно анализатори (а не политици), за които приоритет е сътрудничеството, а не конфронтацията между Русия и Запада. А както е известно, през последните десетина години както на Запад, така и в Русия, започна да се налага тезата, че те са част от различни "ценностни системи", както и за неизбежността на геополитическото им противопоставяне, включително в постсъветското пространство. Нито вече споменатите по-горе автори, нито останалите, се придържат към подобна гледна точка (или поне не го правят открито). А сред тях са имена като бившия украински зам. външен министър (1998-2001 и 2003-2005) Александър Чалий, ръководителят на регионалния офис на Фондация "Фридрих Еберт" Райнхард Крум или доцентът от Московския държавен институт за международни отношения Юлия Никитина.

Редица от посланията, които се съдържат в анализите им, изглеждат доста разумни. На първо място, сегашното статукво в отношенията между Русия, Запада и "държавите от общото съседство" не представлява жизнеспособна алтернатива, тъй като може да доведе до неприемлива за всички играчи ескалация на напрежението, включително и военно-политическо. Още повече, че отношенията между тях вече са достигнали толкова ниско равнише, че дори и второстепенни регионални проблеми или дори чисто технологични въпроси (като например възможността за реекспорт на европейски стоки в Русия в резултат от споразуменията на Украйна и Молдова за асоциация с ЕС) могат да се превърнат в поводи за сериозна конфронтация.

На второ място, макар че противоречията между Москва и Запада имат дълга предистория, през 90-те и началото на 2000-те години те поне отчасти бяха смекчени благодарение на диалога между тях и вслушването в аргументите на другия. По този начин например, бяха решени въпросите за последиците от разширяването на НАТО през 1999 и на ЕС, през 2004. От средата на 2000-те насам обаче, в отношенията им започнаха да доминират едностранните подходи (като инициатор в това отношение несъмнено бяха САЩ), в резултат от което Вашингтон, Брюксел и Москва престанаха да се консултират преди да лансират една или друга сериозна инициатива,например тази за "Източното партньорство", когато на Русия беше предложено да се включи в нея, но при предварително формулирани от Запада условия.

На трето място, отношенията между Русия и Запада все по-често се оказват заложници на верига от последователни събития или сюжети. Най-очевидният пример за това са т.нар. "цветни революции" в държавите от постсъветското пространство, които бяха логически етап от стимулираното от Запада и най-вече от САЩ развитие на техните политически режими и, които (съвсем обяснимо) бяха възприети по съвършено различен начин от Русия и от "колективния Запад". В крайна сметка, и двете страни започнаха да виждат в тези "революции", довели до идването на власт на нови политически сили в Украйна, Грузия и Молдова, инструмент за промяна на геополитическия силов баланс в целия регион. В резултат от това, в първостепенен приоритет за Русия се превърна сдържането с всички възможни средства на тези процеси, а за Запада - тяхното стимулиране, както и всестранната подкрепа за новите режими, въпреки че - що се отнася до качеството на държавното управление и запазването на вътрешнополитическата стабилност - те несъмнено доведоха до деградирането на съответните държави и свличането им на по-ниско ниво, дори от онова, което беше достигнато в предшестващия период.

Може ли да бъде възстановено доверието между Русия и Запада

Авторите в сборника на RAND виждат две основни възможности за излизане от сегашната ситуация. Първата е свързана с използването на опита от студената война, когато на границата между противостоящите се военно-политически блокове (НАТО и Варшавския пакт) се намираха две неутрални държави - Финландия и Австрия. Според Добинс и Загорский, Русия и Западът би следвало всячески да стимулират държавите от "общото съседство" да придобият аналогичен неутрален статут, включително предоставяйки многостранни гаранции за тяхната сигурност, възстановяване на механизмите за контрол на въоръженията и гарантиране на отварянето на пазарите както на ЕС, така и на Евразийския икономически съюз (ЕАИС) за техните икономики. Но,  ако споменатите автори смятат, че тези споразумения няма да ограничават правото на държавите от "общото съседство" да поддържат по-близки отношения нито с НАТО и ОДКС, нито с ЕС и ЕАИС, или правото им да станат член на НАТО в дългосрочна перспектива, украинският дипломат от кариерата Александър Чалий демонстрира по-голям реализъм, подчертавайки необходимостта те да запазят еднаква геополитическа дистанция и от Русия, и от Запада, т.е. действително да се придържат към стриктен неутралитет.

Вторият подход предполага, че доверието между Русия и Запада не може да бъде възстановено бързо, т.е. че това ще е продължителен процес, който би могъл да е успешен само, ако страните си взаимодействят по отделни, пък макар и неособено важни въпроси, създавайки по този начин своеобразни "острови на сътрудничеството". В средносрочна перспектива, подобна позитивна динамика може да доведе до намаляване и дори премахване на острите геополитически противоречия. В този контекст, германският експерт Райнхард Крум акцентира върху мерките за възстановяване на доверието, които Русия и Западът биха могли да реализират както на двустранна основа, например в рамките на ОССЕ, така и в контекста на взаимодействието между Русия и държавите от "общото съседство". Според него, най-ярки примери в това отношение са нормализацията на руско-грузинските отношения в сферата на икономиката и търговията, както и отказът на Москва да политизира въпроса за фактическата интеграция на т.нар. Приднестровие в зоната за свободна търговия между Молдова и ЕС.

Своеобразна разновидност на този подход представлява и идеята, че Русия и Западът следва по-активно да развиват сътрудничеството между трансатлантическите/европейските и евразийските институции в сферите на икономиката и сигурността с цел да се натрупа положителен опит във взаимодействието и решаването на общите проблеми. Така, в своята статия Естер Адемер и Ярослав Ливолик се обявяват за максимално разширяване на институционалния диалог и увеличаване броя на търговските споразумения между ЕС и ЕАИС (което обаче едва ли възможно в условията на иницираната от Запада "санкционна война"), както и между тях и държавите от "общото съседство". На свой ред, Юлия Никитина подчертава необходимостта от диалог в различни формати, включително между ЕС и ЕАИС, НАТО и ОДКС, ЕС и ЕАИС, ШОС и ЕПЕП (инициативата "Един пояс, един път") или между ОССЕ и ШОС, в чиито рамки би могло да се реализира сътрудничество по такива общи проблеми, като ислямския радикализъм, гражданската отбрана, постконфликтното възстановяване на Сирия или изграждането на евразийски транспортни коридори.

Доколко реалистични обаче са тези препоръки? На практика, по-голямата част от тях се основават най-вече на "опита" от студената война, когато основата на отношенията между Съветите и Запада беше малко по-различна отколкото тази на сегашните отношения между Запада и Русия. СССР например се ползваше с авторитета на "победителя на нацистка Германия", разполагаше със собствена идеология и модел на социално-икономическо развитие, освен това поддържаше ядрен паритет със САЩ и беше създал мрежа от сателити по целия свят. Съответно, още през 50-те години на миналия век, Западът и СССР постигнаха определен военно-политически и политико-икономически баланс, в резултат от което по-нататъшната пълномащабна конфронтация започна да им се струва безмислена. И тъкмо поради това, Австрия и Финландия можаха да съхранят своя неутралитет, беше призната ГДР и станаха възможни появата на ОССЕ, Хелзинкските споразумения или договорът за ограничаване на системите за ПРО.

Днес ситуацията е съвършено различна. Западът, въпреки отделни провали - като т.нар. Brexit или активизирането консервативно-популистките сили, продължава да вярва в победата си в студената война, в мощта на своята икономика и нивото на нейното технологично развитие, както и във влиянието си върху другите страни и региони на света.

Засега, относителен паритет между Русия и Запада се запазва само във военно-политическата сфера, но той не може да бъде достатъчно ефективен сдържащ фактор против разширяването на политическото, икономическото, хуманитарното и дори военно-политическото влияние на ЕС и НАТО, включително и в постсъветското пространство. Ето защо, в обозрима перспектива, "колективният Запад" едва ли ще бъде склонен за някакви "големи сделки" с Русия, включително за официалното признаване на неутралния статут на държавите от "общото съседство" или за разширяване на междуинституционалните връзки с Русия във формат ЕС-ЕАИС или НАТО-ОДКС. На Запад все още вярват, че разполагат с достатъчно средства за да не допуснат фалита на такива държави, като Украйна, Грузия или Молдова, отпускайки им кредити или безвъзмездна финансова помощ, както и, че ще могат да ги интегрират във военно-политическото пространство на Северноатлантическия алианс и общия енергиен пазар на ЕС и без формалното им присъединяване към НАТО или ЕС.

Освен това, не бива да забравяме, че и самите държави от "общото съседство" също влияят върху развитието на регионалната ситуация. Идеята за конфронтацията с Русия не просто е заложена в проектите за национално-държавното строителство на някои от съседите и (и най-вече на Украйна), но и представлява важен инструмент за легитимирането на местните "нови елити". Неслучайно правителствата на държави като Украйна и Молдова активно прокарват алтернативен вариант на програмата "Източно партньорство", която според тях би следвало да се концентрира предимно върху противодействието на "руската хибридна заплаха". Ето защо, от сегашните режими в Киев, Кишинеу или Тбилиси трудно може да се очаква да проявят положително отношение към идеята за официалното им превръщане в неутрални държави, или за подписването на някакви търговски споразумение с ЕАИС.

Заключение

На фона на всичко казано по-горе, изглежда най-вероятно, в средносрочна перспектива Русия и Западът да продължат да балансират на ръба на военно-политическата и икономическа конфронтация. В тази връзка ще припомня, че западните санкции вече започват да засягат и частните руски компании, които са слабо свързани с държавния бюджет. В същото време, двете страни едва ли са готови за пълномащабна конфронтация, тъй като очевидно се опасяват от прекалено големи икономически загуби, освен това имат други приоритети, за които да използват наличните си средства, както и немалко глобални заплахи, с които ще трябва да се борят заедно (по един или друг начин). Затова изглежда доста вероятно, че "мерките за укрепване на доверието" и "островите на сътрудничество" все пак ще се окажат необходими. В тази връзка ще напомня, че една от осъществените в последно време "мерки за укрепване на доверието" стана негласното споразумение между Москва и Вашингтон да не допускат военни инциденти по море и във въздуха. Освен това, в момента особено актуален изглежда диалогът между Русия и ЕС относно запазването на газовия транзит през украинска територия, който би могъл да се води съвместно с дискусията за изграждането на газопровода "Северен поток 2". Налице е също известно постъпателно развитие на мерките за доверие и в конфликтните зони в Грузия и Молдова.

Вопреки това, оценявайки перспективите пред "мерките за укрепване на доверието" и създаване на "острови на сътрудничество" между Русия и Запада, не може да се разчита, че в средносрочна перспектава те ще доведат до някакъв сериозен прелом и намаляване на международното напрежение. Съвременният свят, постепенно навлиза в опасна турбулентна зона, в която кризите ще стават все повече, а доверието между глобалните играчи ще е все по-малко

 

* Българско геополитическо дружество