27
Чет, Юни
24 New Articles

Геополитиката и краят на идеологиите

брой 6 2018
Typography

Геополитиката е изградена на идеологически основи и е изправена пред преход от идеология към научнообоснована визия за бъдещото общество. Това е преход от борба за влияние и надмощие в международната политика към политика за оцеляване на човечеството. Този преход може да бъде неосъзнат и болезнен, налаган от обективни закономерности или осъзнат, целенасочен и ефективен.

Научнообоснованата визия за бъдещото общество представлява Нова парадигма за развитието и оцеляването му и може да бъде предложена единствено от социалната философия. Този раздел от философията обобщава постиженията на обществените и хуманитарни науки и предлага най-общата представа за света. В тази картинка, геополитиката е само един частен компонент. В това есе ще анализирам събитията от близкото минало, настоящия хаос в геополитиката и алтернативите за развитието на обществото в обозримо бъдеще от гледна точка на социалната философия, с цел да се откроят различията в тяхната интерпретация като идеология и научна теория.

ХХ век – столетие на надежди, илюзии и разочарования 

ХХ  век беше изпълнен с драматични събития в опит да се разрешат глобални противоречия. Двете световни войни, студената война и разпадът на Съветската империя са само видимата част на събитията. Това, което стои зад тях, са появата и крахът на няколко идеологии. Те са в основата на три опита да се предложат и реализират различни модели за реорганизация на обществото. Първата идеология е свързана с опита да се изгради комунистическо общество в Русия, чрез национализация на средствата за производство, което с времето да прерасне в „Световна революция” и да премахне капитализма в глобален мащаб. Втората идеология е опитът на националсоциалистите в Германия да построят Нов ред представян като „Хилядолетен Райх”, базиран на идеята за национално и расово превъзходство. Тези две идеологии бяха реализирани от политически партии, взели властта – в Русия чрез кървава революция, а в Германия след легитимни избори. И двата опита се оказаха неуспешни и заплатени с висока цена от човечеството. Третата идеология пък беше реализирана от финансовия елит и е опит да се създаде система за управление на обществото чрез контрол и манипулация на финансовата система. За тази цел златният стандарт беше премахнат, а доларът определен като международна валута. Доколкото финансовата система представлява своеобразна „кръвоносна система” не само за икономиката, но и за обществото, като цяло, тази тиха и пълзяща революция се оказа много по-успешна от другите две. Тя промени света до неузнаваемост в рамките само на няколко десетилетия. Като теория и практика, тази идеология може да се определи като финансизъм. Тя е все още актуална и е в основата на геополитиката днес. И в този случай крайната цел е увековечаване на системата чрез изграждането на „Нов световен ред”.

Общото и при трите системи – комунизъм (болшевизъм), националсоциализъм (фашизъм) и финансизъм е, че са създадени от човешкия разум и могат да се определят като идеологически системи или социално-инженерни модели за организация  на обществото. Затова те се отличават принципно от политико-икономическите формации, създадени от обективния фактор или социалната еволюция: Античен свят (в основата си робовладелски), Феодализъм и Капитализъм. Има множество различия между социално-инженерните системи за организация на обществото и политико-икономическите формации, създадени от социалната еволюция. Тук за краткост ще посоча само принципната разлика. Идеологическите модели за организация на обществото са създадени и се управляват от субективния фактор (политически партии или финансов елит), а еволюционните формации възникват в резултат от обективни закони и се развиват като самоорганизиращи се системи. Тази особеност намира израз в това, че социално-инженерните модели ускоряват развитието на обществото, но го тласкат в погрешна посока, поради непознаване на обществените закони и невъзможността на субективния фактор да обхване и управлява нарастващата комплексност на системата. Тази закономерност има силата на закон за изкуствено създадените от човека системи, защото определя тяхната поява, функциониране, развитие и крах. По тази причина полуфеодалната Русия прави невероятен скок в развитието си от дървеното рало до овладяването на космоса, а разкъсваната от хиперинфлация Германия, след Първата световна война, само за две десетилетия се превърна в световна сила с амбиция да покори и преобрази света. От своя страна, финансизмът оформи еднополюсния модел, представляван от САЩ, и остава център в технологичния бум днес. Това ускорено развитие на обществото се дължи на възможността на субективния фактор да концентрира ресурсите в определена от приетата идеология посока. Очевидно е, че целите на управляващите елити определят приоритетите в развитието на технологиите: при СССР – демонстриране на възможностите и политическото превъзходство на комунизма, при нацистите – военната индустрия, а при финансизма технологиите  са ориентирани към максимизиране  на печалбата чрез инвестиции в масовото производство – от модерната домакинска техника през 20-те години, през автомобили, радио, телевизори - в средата на века до днешните мобилни и цифрови устройства, променили света в границите на едно поколение. От друга страна, узурпирането на властта и премахването на отрицателните обратни връзки, регулиращи системата, води до диспропорции в развитието на подсистемите в обществото (икономика, култура и форма за управление). Последния фактор е предпоставка за упадък на морала и неизбежен крах на самата система. За комунизма и фашизма това вече е исторически факт, а при финансизма, предстои да се случи.

Определящата причина и симптом за възхода и падението на социално-инженерните проекти е противоречието между развитието на науката и технологиите и упадъка на морала. Моралът осигурява интегритета на обществото. Илюзия е, че върховенството на закона може да го осигури. Законите могат да регулират обществените отношения, но не гарантират интегритета на обществото, понеже се пишат от управляващите елити и в основата си защитават техните  интереси. Симптомите на това противоречие са ясно видими и при трите модела. Днес, в условията на финансизма, експоненциалното развитие на науката и технологиите се съчетава с упадък в морала, изразяващ се в нарастването на егоизима, корупцията и политическото лицемерие, представяно политически  коректно като „двоен стандарт”.

Между финансизма и капитализма също има принципна разлика. Промишленият капитализъм, описан от Адам Смит и Карл Маркс, е рожба на няколко последователни индустриални революции, а финансизмът е дело на субективния фактор и е от групата на социално-инженерните проекти. Като структура и функции, той носи всички особености на комунизма и фашизма и неизбежно ще сподели тяхната съдба, защото поемайки управлението на обществото, субективният фактор не може да елиминира напълно ролята на обективния фактор. При промишления капитализъм системата се саморегулира посредством периодични производствени кризи, а при финансизма – от финансови кризи или кризи в преразпределението в резултат от манипулацията на финансовите пазари. В този случай страничен ефект от налагането на финансизма е появата на глобални проблеми, застрашаващи съществуването на човешкия род. Последните обикновено се представят „политически коректно” като продукт на „човешката природа”, но истината е, че са продукт на системата. Тези проблеми са неразрешими без смяна на модела за организация и управление на обществото. Анализът на Маркс на промишления капитализъм не е приложим към финансизма, изграден върху манипулацията на фиктивни пари. Това, което той не е предвидил е, че еволюционният път за отмирането на капитализма няма да стане посредством класовата борба, която действително съпътства капитализма, а ще се изроди в три социално-инженерни проекта: комунизъм, фашизъм и финансизъм. Първите два го нараниха, а финансизмът го уби през втората половина на ХХ век. Ирония на историята е, че капитализмът беше убит не от пролетариата, както е предполагал Маркс, а от банкерите.

Смесването на финансизъм и капитализъм води до днешния хаос в разбирането на протичащите процеси. Така, икономистите и политиците продължават да говорят за „лява” и „дясна” политика. Това са политики за разпределение на произведените блага. Те са приложими към промишления капитализъм, но са безсмислени при финансизма, защото независимо от водената политика при преразпределянето на произведените блага чрез финансовите пазари, при всички случай лъвският пай отива при финансовия елит. Освен това, при положение, че обществото се управлява чрез манипулация на финансовата система, следва да се говори не за демокрация, а за плутокрация. В действителност, всички видими белези на демокрацията, като общи избори, мандатност и т.н., са запазени с манипулативна цел. Днес системата е нещо като „демо-плутокрация”  или – демокрация, по форма, и плутокрация, по съдържание, защото върховенството на парите елиминира всички демократични компоненти. Така, гласоподавателите избират правителствата, но не могат да променят системата, защото всички правителства обслужват финансовия елит. Страничен ефект от този механизъм са двойните стандарти или лицемерието на управляващите, присъщо в различна степен за всички социално-инженерни проекти. Това неизбежно води до упадък в морала и срив в системата.

ХХ век ще остане в историята и с три големи илюзии. Първата се отнася до вярата на руските болшевики, че строят комунистическо общество, което ще прерасне в „Световна революция” и ще унищожи капитализма. Втората илюзия се отнася  до вярата на нацистите в някаква митична арийска раса и опита им да наложат по силов път изграждането на нов ред, представян като „Хилядолетен Райх”. Третата илюзия е заблуждението, че финансизмът е форма на капитализъм. Докато първите две илюзии имаха национален и регионален характер, третото заблуждение е с планетарен характер. Към момента то се споделя от политици, икономисти, финансисти, военни, журналисти както и от широката публика. В действителност, тези три илюзии  са три аспекта на едно фундаментално заблуждение характеризиращо ХХ век – илюзията, че човешкия разум може да определя структурата на обществото. Нека напомня, че човешкия разум може да прави история, но не може да променя хода на социалната еволюция, който се определя от обективните закони на общественото развитие.

Когато съветската номенклатура осъзна факта, че системата и няма нищо общо с комунизма, какъвто е описан от Маркс и Енгелс в Комунистическия манифест, а именно - като рожба на еволюционното развитие на капитализма, а е идеологизиран модел за реорганизация на обществото, системата се срина. Когато критична маса от геополитици,  политолози, икономисти,  военни специалисти, изобщо – интелектуалният елит, осъзнае разликата между финансизъм и капитализъм, финансизмът може да се срине подобно на съветската система, започвайки с „перестройка” на  финансовата система, която генерира глобалните проблеми и застрашава не само властовия елит, но и живота  на планетата. Теоретично, за краха на финансизма са възможни и два силови сценария. Към този аспект ще се върна по-долу след като анализирам няколко противоречия в развитието на общество днес, в началото на ХХI вeк и предлаганите геополитически стратегии за разрешаването им.

Геополитиката – идеология или научна теория 

Идеологиите представляват система от възгледи и идеи, характерни за определена социална група, класа или политическа партия. Характерното за идеологиите е, че част от тези идеи са проверени истини, а друга част са чиста илюзия. Проблемът не е в смесицата от истини и заблуждения, а в това, че никой не може да разграничи илюзиите от истините в една идеология. Това става в социалната практика срещу определена цена. Политиците изграждат своя мироглед съзнателно или несъзнателно повлияни от определени философски идеи. Затова по-влиятелните от тях формират и самите идеологии. Три от тези идеологии определиха съдбата на човечеството през ХХ век. Ленин например, разви идеологията на болшевизма  върху философските и икономически идеи на Маркс. Хитлер се опита да интерпретира политически философията на Фридрих Ницше. Съвременната политика се изгражда върху основите на позитивизма, а Сорос паразитира върху философските идеи за Отвореното общество на Анри Бергсон и Карл Попър. Опитът от ХХ век показва, че създаването на идеологии чрез интерпретации на философски учения от политици и финансисти е не само погрешно, но и много опасно. С отмирането  на социално-инженерните модели, отмират и самите идеологии. През ХХI век обществото се нуждае не от идеология, а от научна теория за структурата, функциите и развитието си, с оглед оцеляване на човешкия род като биологичен вид и социално образувание.

Днес стотици книги, хиляди статии и телевизионни предавания са посветени на геополитиката. Всички те имат смисъл, а някои предлагат задълбочени анализи, обясняващи какво става в света. За разлика от геополитиката обаче, във фокуса на социалната философия не са текущите събития, като съдбата на САЩ, Русия, Европа, Китай, Индия, Близкия Изток и т.н., а съдбата на човечеството, като цяло. За съжаление, геополитическите стратегии не предлагат ясна визия за бъдещото общество. Вместо това се предлагат и обсъждат спекулативни концепции като Нов световен ред, Световен халифат, полюсни модели, регионални съюзи, сблъсък на цивилизациите, края на историята и т.н., оставащи в рамките на финансизма като идеология. Не се търсят и изследват законите на общественото развитие, върху които да се изгради научнообоснована концепция, определяща и геополитиката. 

Днес геополитиката се доминира от концепции предложени от стратези като Збигнев Бжежински,  Джоузеф Най, Джийн Шарп, Стивън Ман и др. Сред най-популярните метафори в геополитиката е, че светът е нещо като огромна шахматна дъска, където различни политически играчи мерят сили в стремежа си да доминират и превърнат света по свой образ и подобие в еднополюсен, двуполюсен или многополюсен модел. Те вярват, че борбата за надмощие между нациите и държавите и доминирането на по-силния играч е фактор доказан от целокупната човешка история и, следователно, е неоспорим факт и безспорен закон за развитието на обществото. Най-известният представител на този силов подход е Бжежински, написал книгата „Голямата шахматна дъска: Американското превъзходство и неговите геостратегически императиви”.[1] Наистина, от гледна точка на геополитиката, метафората за „голямата шахматна дъска” звучи твърде логично и убедително. От гледна точка на социалната философия обаче, която разглежда човечеството като самоорганизираща се система или образно казано като „жив организъм”, подобна картинка изглежда твърде неубедителна, да не кажа – крайно опростена. Представете си организъм, в който два органа или системи са в борба за надмощие или един орган от организма, който се стреми силово да „приватизира” кръвоносната система и да отклони 90% от кислорода към себе си, държейки всички други клетки, органи и системи в състояние на кислороден глад, просто за да може да контролира самия организъм. Точно това прави днешният финансов елит посредством тихата си революция за превръщането на капитализма във финансизъм, а финансизма в – пропагандирания Нов световен ред, лицемерно представян като свят без войни, насилие и мизерия. С други думи, това, което е логично в границите на една идеология, може да е абсурдно от гледна точка на друга парадигма.

Голямата грешка на геополитиците днес, е разбирането, че обществото се управлява само от субективния фактор или разума. Оттук и метафората за „голямата шахматна дъска” и вездесъщото право на по-силния, което според Бжежински е доказало валидността си през цялата човешка история. Това просто не е вярно. Древният Рим пада, макар че е многократно по-развит в цивилизационно отношение в сравнение с „варварите”. В по-ново време няколко световни империи премериха сили в Първата световна война. В този сблъсък не победи по-силната, а монархиите бяха изхвърлени от сцената на историята като вече ненужна форма за управление на обществото. Това е така, защото обществото се развива по законите на „двойната спирала”, съставена от субективни и обективни фактори. Разумът твори историята, а обективните закони периодично коригират този ход в посока към саморегулация на обществото като система. Метафората за „шахматната дъска” е валидна за периодите на развитие, чрез натрупване на промени, но в условията на преход от една система към друга, обективния фактор превръща „политическите играчи” от кукловоди в марионетки. И точно това метафората за шахматната дъска не отчита.

„Меката власт” е концепция, лансирана от Джоузеф Най – младши, професор от Харвардския университет, в книгата „Призвана да управлява: Променящата се природа на Американската власт” и доразвита в „Меката власт: Средствата за успех в световната политика”. Според тази концепция, вземането на политически решения следва да се основа на въздействия чрез коопериране и позитивен пример за подражание, вместо използването на груба сила, заплахи или пари, като средство за убеждение. „Една страна може да постигне желаните резултати в световната политика, когато другите страни оценяват нейните ценности, подражават на нейния пример, домогват се до нейното ниво на просперитет и прозрачност и желаят да я последват. Социални ценности като демокрация, човешки права и индивидуални възможности за реализация са много привлекателни и могат да се използват като средство за влияние. В този смисъл, е важно да се набележат и цели за привличането на другите в световната политика, вместо просто да бъдат принуждавани към промяна чрез заплахи с военна сила или икономически санкции. Меката власт е способността да накарате другите да поискат желаните от вас резултати посредством  кооптиране на хората вместо те да бъдат принуждавани.”[2] Според Най, меката власт се постига посредством влияние върху културата, политическите ценности и външната политика на другите страни. Проблемът с меката власт е, че тя също не отчита ролята на обективния фактор; не се основава на историческото развитие на обществото и не кореспондира със същността на финансизма.

Джийн Шарп е повлиян от учението на Махатма Ганди за ненасилието и разработва концепция за прехода от диктатура към демокрация. Концепцията му за ненасилието се основава на разбирането на Шарп, че диктаторите никога не са толкова силни за колкото се представят, а хората никога не са толкова слаби, колкото мислят че са. От друга страна, насилието провокира повече насилие, което дава предимство на диктаторите, оправдавайки действията им. Шарп често се определя като „баща” на цветните и кадифени революции. Неговата стратегия за ненасилие е повлияла на съпротивителните движения в света, провокирала е около 30 революции и е вдъхновила движението „Окупирай Уолстрйт” в САЩ. Основните му трудове са „От диктатура към демокрация” и „Политика на ненсилственото действие”. Той описва 198 методи за ненасилствени действия, подредени в 6 групи и множество подгрупи.[3] Джийн Шарп посочва обаче, че меката власт може да се използва и по нечестен начин. Теорията за ненасилието се ограничава до прехода от диктатура към демокрация. Тя не се отнася до прехода от една формация към друга. По тази причина последиците от цветните революции и движението „Окупирай всичко”, остават спорни, защото проблемът на човечеството днес е прехода не от диктатура към демокрация, а от изкуствено създадена към еволюционна формация.

 

Теорията за хаоса и самоорганизираната критичност

Днес най-голям интерес и влияние за геополитиката има теорията на Стивън Ман за хаоса и самоорганизиращата се критичност. Той е единственият геополитически стратег достигнал до идеята за системния подход и ролята на науката в управлението на обществото. Стивън Ман правилно посочва ограничеността на механистичната парадигма, основаваща се на Нютоновата физика и механика, като теоретична основа за разбиране динамиката и промените в обществото през ХХ век, като цяло, и на стратегическото мислене в геополитиката, в частност. В стремежа си да въведе фактора „динамичност” в системата, той стига до идеята за необходимостта от „теория на хаоса и самоорганизиращата се критичност”. От философска гледна точка, механистичната парадигма е въплъщение на формалната логика, която описва линейни причинно-следствени отношения. „Хаосът и динамиката” на обществото през последното столетие би следвало да се изследва не посредством „новата наука за хаоса”, а със законите на диалектиката и диалектическата логика, анализирани и описани от Хегел още в началото на ХIX век.

Англосаксонската философия на САЩ се доминира от позитивизма на Огюст Конт, а подценяването (до пълното отричане) на диалектиката, е сред основните й различия от континенталната философия, следваща традициите на Кант и Хегел. Ако „хаосът” в обществото и социалните промени се разгледат не от позициите на частнонаучната теория – „науката за хаоса”, оставаща в рамките на неживата природа, а от гледна точка на диалектиката и със средствата на диалектическата логика, създадена за анализиране на динамични и развиващи се процеси, стратегическото мислене в геополитиката ще има съвършено други измерения и, смея да твърдя, ще бъде по-близко до истината. Например, това което Ман определя като „хаос”, в диалектиката се определя като „единство и борба на противоположностите”. Това, което той определя като „самоорганизираща се критичност”, в диалектиката се определя като „преход на количествени натрупвания в качествени промени”. Посочването на Първата световна война като пример за „самоорганизираща се критичност” също е много показателно. Това е именно преход на количествените натрупвания в ново качество – отхвърляне на монархическия институт, поява на гражданско общество и налагане на републиката като доминираща форма за управление. Това не е просто терминологично, а е методологично различие, водещо до принципно различни изводи и стратегическо мислене.

За съжаление, теорията на хаоса си остава на нивото на закономерностите на неживата природа. Тя не може да обясни появата на поразяващите със своята целесъобразност екосистеми, създадени от биологичната еволюция, и е още по-безсилна в описанието на промените в обществото, които се определят от свои специфични закони на развитие. Теорията на хаоса е наивен опит да се опишат динамичните процеси и развитието на обществото, т.е. неговата диалектика, със средствата на формалната логика. За да се разбере обществото, трябва да се разкрият законите, които го управляват. Подходът, който следва да се използва за целта, е да се изследва историческото развитие на обществото от появата на Homo sapiens, като биологичен вид, и развитието на езика, мисленето и съзнанието, до наши дни. 

Сбърканият подход към обществото води Стивън Ман до твърде погрешни разбирания. Например, че „войната е необходима и неизбежна”, че „стабилността, като цел, е илюзорна, сама по себе си”. Това е същата грешка, допускана и от Бжежински в концепцията му за „шахматната дъска”, като метафора на геополитиката.  Факт е, че войните съпътстват човечеството през историческото му развитие от 10 000 години, от което обаче не следва, че това е валидно за днешното и бъдещото общество. След появата на оръжията за масово поразяване – ядрено, биологично и химическо, войната става абсурдна, защото при световен сблъсък, номинален победител няма да има. Това означава, че не войната, а преходът е неизбежен, а самият преход може да се осъществи и по мирен начин. Стабилността е постижима. В природата стабилността се постига в екосистемите. В обществото тя също е постижима. За целта, човечеството следва да разбере, как това се постига от природата и с какво социалната еволюция  се различава от биологичната еволюция. За да се намери такова решение, е необходимо да се разработи нова парадигма, обясняваща текущите социални процеси и насочваща прехода от днешния финансизъм към еволюционен модел, или от изкуствен модел за организация на обществото към нов етап на социалната еволюция. На този аспект ще се върна по-късно.

Разбирането на Ман, че „светът е обречен да бъде хаотичен, защото многообразните политически играчи в една динамична система, в по-голяма степен, следват различни цели и споделят различни „ценности”, също е погрешен. Човечеството има една обща цел и това е оцеляването му като вид. Ако Ман и други геополитици не го осъзнават, това е следствие от възприетия от тях подход и стратегическото мислене, основано на теорията за хаоса.

Разбирането на Ман за „конфликтната енергия”, заложена в основата на човешките качества и определяща „целите, усещанията и ценностите на индивидуалния играч – като цяло”, отразява самата същност на теорията на хаоса. Следователно, според него, стратегическото мислене следва да бъде насочено към „идеологическото препрограмиране на обществото”, в интерес на националната сигурност на Америка. Това може да се получи чрез вкарването в нея на подходящия идеологически „вирус”. Основната роля в тази политика се пада на Информационната агенция на САЩ, Националната фондация за демокрация, НПО-та и образователната система. Вероятно оттук произтичат и опитите да се пренапишат националните истории, да се изхвърлят от учебните програми националните герои, да се подменят общочовешките морални ценности с евроатлантически ценности и такива, налагани от международни конвенции като тази за защита на жените и децата от домашно насилие (т.нар. Истанбулска конвенция) например. Според Ман, „Истинското бойно поле в сферата на националната сигурност, метафорично казано, е вирусно по самата си природа. Като на нивото на индивидуалния си избор сме подложени на атаките на откровено деструктивни напрежения и, в частност, на склонността към наркотиците. А какво друго е тази склонност, ако не деструктивно поведение на „вирус”, чието разпространение придобива епидемични мащаби.”[4]

Метафората за вируса отразява пълното неразбиране на законите на общественото развитие и катастрофалните последици за човечеството и САЩ, в частност, до които ще доведе теорията на хаоса, ако бъде приета като геополитическа стратегия. Проблемът не е само, че борбата за индивида се води с пропаганда и манипулации на общественото мнение, които са морално недопустими. Същността е, че идеологиите умряха през ХХ век. Теорията на хаоса вероятно е последния опит за управление на обществото посредством спекулативна идеология, неотчитаща законите на общественото развитие. Ще напомня, че появата, възхода и последиците, породени от другите две идеологии – идеята за „Световна революция” на болшевиките и опита на нацистите да изградят „Хилядолетен нацистки Райх”, свършиха катастрофално и донесоха на човечеството много жертви, страдания и пропилени ресурси. Без съмнение, такава ще е и съдбата на последната идеология, насочена към гарантиране националната сигурност на САЩ и изграждане на илюзорен Нов световен ред.

Теорията за хаоса е опит да се обяснят сложни процеси, събития и явления, които от позицията на Новата парадигма намират много по-просто обяснение. Ключовата теза в теорията на хаоса е идеята за „самоорганизираната критичност”. Пер Бек и Чао Тан дават следното определение на самоорганизираната критичност: „Големите интерактивни системи постоянно и организирано се докарват до критично състояние, при което дори и някое незначително събитие може да стартира верижна реакция, водеща до катастрофа.”[5] Всъщност това твърдение е системологичното обяснение на закона от диалектиката за прехода от количество в качество. Нищо ново.

Един общ поглед върху геополитическите концепции показва, че в тях се предлага всичко което  може да се намери в една идеология – силов подход, мека власт, ненасилие, теория за хаоса. Всички тези концепции са апологетични по природа, насочени към запазване на статуквото и евентуално увековечаване на финансизма, представян като неолиберализъм. Проблемът е, че човечеството е изправено пред цивилизационна промяна, ориентирана  към оцеляването му като биологичен вид и социална структура. Хаосът, който цари днес в геополитиката, изразяващ се в цветни революции, мека власт, хибридна война, свирепа пропаганда с използването на фалшиви новини, икономически санкции, контролиран хаос, полюсни модели и т.н., е резултат от стратегическото мислене в геополитиката основаващо се на идеологически концепции. Стивън Ман обаче е прав в прозрението си, че истинската революция се осъществява в научната сфера, а нейното влияние може да промени както характера на съвременната война, така и еталоните за стратегическо мислене. Това обаче изисква разработването на Нова парадигма, основаваща се на историческото развитие на обществото, разбирано като „жив организъм”, и използването на диалектиката, като методология, и на диалектическата логика, като инструмент за анализ.

Несъстоятелността на метафората за „голямата шахматна дъска”, „контролирания хаос” и другите геополитически теории, се определя от няколко фактора:

Първо, тези които ги споделят, не разбират разликата между човешка история и социална еволюция. Както вече посочих, първата се твори от човешкия разум, а втората – от обективните закони на общественото развитие. Днес, в условията на глобализация и диференциация на обществото, които го превръщат в „жив организъм”, подобни идеологии са безнадеждно остарели, непродуктивни и дори опасни. Човечеството е в процес на преустройство от йерархическа в хоризонтална или мрежова структура, наподобяваща интегритета на жив организъм и в случая опитът от 10 000-годишната история на йерархична организация вече не е релевантен.

Второ, поуките от историята не се определят от наблюдаваните исторически събития, които могат и се интерпретират различно, в зависимост от наличната информация и идеологическа ориентация, следователно – субективно, а чрез разкриване на общите закономерности и конкретните закони на историческото развитие, които определят събитията. За целта е необходимо да се познават не само историческите факти, но и законите на социалната еволюция.

Трето, променящият се свят изисква промяна в мисленето. Формалната логика, създадена за описване на статични процеси и доминираща мисленето в продължение на 10 000 години, е  неприложима при анализа  на динамични процеси, както аритметичните действия са недостатъчни за изчисляване орбитите на планетите от Слънчевата система. В тези случаи на експоненциално развитие на познанието и произтичащите от това кардинални социални промени е необходима диалектическата логика, отчитаща въпросните промени. Затова хората, които се опитват да обяснят обществото или да го ръководят, предварително следва да изучат законите на развитието (диалектиката) и по-специално диалектическата логика. Последната е комплексен инструмент за изследване и описване на динамични процеси; процеси, които не могат да се изследват и опишат със законите на формалната логика. Търсенето на сфери на влияние, полюси, политически и икономически санкции и други подобни залитания, плод на икономическия детерминизъм и формално логическия анализ, са просто геополитически абсурди. В живия организъм не може една система да доминира и подчинява останалите, защото те работят в синхрон. При нарушаването му, говорим за заболяване на организма. В този смисъл, комунизмът, фашизмът и финансизмът могат да се разглеждат като социални болести. С първите две „имунната система” (обективният фактор) на обществото се справи, остана само финансизма, който определя геополитиката днес и може да се разглежда като своеобразен злокачествен рак, пуснал метастази във всички сфери на живота. Следователно, войните, унищожаването на природни и човешки ресурси и средствата за масово поразяване са престъпление срещу човечеството и трябва да бъдат криминализирани и решително отхвърлени. Те могат да изчезнат от лицето на планетата само след краха на финансизма, като модел за организация и управление на обществото.

Четвърто, геополитиците, увлечени от планетарния шах, си въобразяват, че поредната партия шах е между полюсните елити и, че всеки от тях има шанс да победи. Истината обаче е, че това е сблъсък между субективния и обективния фактор на развитие. В периоди на еволюционни преходи, полюсните елити са по-скоро фигурки от самия шах, които обективния фактор „размества” за да регулира системата. Очевидно, самите елити не осъзнават това. Изходът от подобни шахматни партии е предопределен, защото при всички такива сблъсъци от миналото обективния фактор винаги е печелил. Например, в една от предишните „шахматни партии”, австрийският император Франц Йосиф I (1830-1916) си въобразява, че играе планетарен шах с другите европейски монархии. Истината е, че и тогава монархиите са инструмент в „ръцете” на действителния играч – обективния фактор. Цената на тази шахматна партия е Първата световна война с милиони жертви, разпадането на четири империи и дузина монархии. Аналогична партия шах е и Втората световна война, в която всеки от играчите, представени от съответните социално-инженерните модели, си въобразява, че ще спечели. В действителност, обективния фактор унищожава първо единия, а по-късно и другия.

Русия и Китай формират собствени геополитически школи, но не предлагат визия за бъдещето на света, извън многополюсната концепция и регионалните съюзи. Вероятно социалните им философи не могат да се освободят от влиянието на Историческия материализъм. Проблемът с тази школа е, че тя се гради върху доминирането на една подсистема – икономиката, приета за база. Културата се разглежда като надстройка над базата, а формата за управление се игнорира напълно, защото се предполага, че установената диктатура на пролетариата и еднопартийната система не подлежат на дискусия.

Крахът на идеологиите като закономерна необходимост

Обяснението за краха на политическите идеологиите е относително просто. Поемайки властта, социално-инженерните проекти (комунизъм, фашизъм и финансизъм) превръщат саморегулиращата се капиталистическа система в управлявана от субективния фактор – управляващите елити. Както посочих по-горе, закономерността при социално-инженерните модели е, че ускореното развитие се съчетава с погрешна насоченост, произтичаща от спекулативната идеология и непознаването на обективните закони и изразяваща се  в невъзможността за саморегулация  на системата. По тази причина изпращането на човек в Космоса, което е безспорен научен и технологичен успех за СССР, не е в състояние да предотврати краха на Съветската империя. По същия начин, изумителните технологични постижения на учените и инженерите от Третия Райх, като реактивни самолети, балистични ракети, дискообразни апарати, атомни технологии, климатични и други тайни оръжия, които безспорно са връх в технологическото развитие за своето време, не спасява Германия от разрухата. Идеологията на Ман за „вируса”, гарантиращ сигурността на САЩ посредством „препрограмирането” на обществото, води до морален упадък и неизбежна катастрофа, независимо от технологичния бум на Америка, а може би тъкмо поради това.  

Технологичния бум в условията на социално-инженерните модели за организация на обществото подхранва  илюзията в управляващите елити и масовото съзнание, че системата работи добре. В действителност, и в трите случай ускореното развитие е симптом за наближаващата катастрофа, чиито последици се заплащат от човечеството, като цяло, и най-вече от страната, носител на идеологията, и нейния елит. Причината е, че интегритетът на обществото се определя от морала, а не от науката и технологиите, а когато самата идеология, в името на „сигурността”, е насочена срещу моралните ценности, крахът е не само неизбежен, но и лесно предвидим. Ако проследим логиката на историческото развитие на социално-инженерните проекти, ще констатираме, че колкото и парадоксално да изглежда, теорията на хаоса и идеята за препрограмиране на обществото не гарантира сигурността на САЩ, а тласка страната към катастрофа. Тази катастрофа е съизмерима с разпадането на СССР и краха на нацистка Германия.

Без съмнение, геополитиката като идеология  ще отмре подобно на другите политически идеологии – комунизма и фашизма. Разбира се, днешните управляващи елити енергично ще се противопоставят на всякакви промени застрашаващи привилегированото им положение в обществото, но новите идеи винаги са побеждавали колкото и слаби да са изглеждали в началото. От тази гледна точка, усилията на днешния властови елит за изграждане на Нов световен ред са повече от наивни. Те са плод на едномерното мислене на геополитическите стратези и пълното неразбиране на законите на общественото развитие. В този „геополитически шах” полюсните елити, мерейки сили помежду си, фактически се включват в единоборство с обществените закони и нямат шанс за победа. Всички елити от миналото са били елиминирани заедно със системите, които са представяли: римски патриции, феодални аристократи, комунистическа номенклатура и нацистки гаулайтери. Като манталитет, днешния властови елит с нищо не е по-различен от предшествениците си и е обречен заедно със системата, която представлява. Докато геополитиката се основава на стратегии като: шахматна дъска, контролиран хаос, мека власт, цветни революции, еднополюсен и многополюсни модели, хибридна война, икономически санкции и други подобни, тя остава само идеология и като такава – отмираща, подобно на всички останали идеологии. За да се превърне от идеология в научна теория, политологията и социалната философия следва да разкрият обективните закони в развитието на обществото и да изяснят каква част от него се детерминира от обективния и каква – от субективния фактор.

Визия за бъдещето: Полюсни модели, Регионални съюзи или Нова парадигма    

Парадигмата е концептуална схема или модел на мислене, господстващ през определен исторически период. Това са рамките, очертаващи най-общата представа  за света. В исторически план, човечеството е сменило три основни  парадигми: политеизъм, монотеизъм  и гражданско общество,  проявени в множество културни вариации. Тези основни парадигми кореспондират с трите еволюционни формации:  Античен свят, Феодализъм и Капитализъм. Следователно, смяната на парадигмата представлява смяна  на цивилизационния модел. Днес светът е изправен пред цивилизационна промяна или смяна  на доминиращата парадигма. Новата парадигма се базира на обосноваването на няколко основни принципи и обективни закони. Темата е обширна, затова тук само ще маркирам основните положения, които са изложени по-подробно в друго есе. [6]  

Доминиращата парадигма днес е основана на икономическия детерминизъм или вярата, че икономиката лежи в основата в развитието  на обществото. Това е вярно по отношение физическото оцеляване на общностите през вековете, но не е вярно по отношение на социалната еволюция. Икономиката се заражда преди 10 000 години, след Аграрната революция и с появата на търговията. До този момент, за период от няколкостотин хиляди години, се появяват и развиват езикът, мисленето и съзнанието. Това дава основание да приемем, че движещата сила на социалната еволюция е познанието, а икономиката, културата и управлението са негов продукт. Днес, в условията  на експоненциално  развитие на  науката и технологията, това е почти очевидно. Дори самото развитие на икономиката се определя от развитието на познанието, защото при капитализма тя е плод на няколко последователни индустриални революции, представляващи бум в ръста на познанието. Затова обществото следва да се разглежда като информационна система или, метафорично казано, като „жив организъм”, подчиняващ се на специфични обективни закони за развитие. За разлика от животинския свят, обществото има съзнание, което генерира познанието и целенасочено влияе върху развитието му. С други думи, развитието на обществото се определя двустранно от обективни и субективни фактори. Тези два фактора следва да се разглеждат като „двойна спирала”, представляваща същността на социалната еволюция. Така се формират и развиват три основни подсистеми: обществено съзнание (култура), икономика и управление, в чиито граници се формират множество под-подсистеми.

Към момента се очертават четири основни принципа на социалната еволюция, имащи силата  на обективни  закони.

Първият принцип определя връзката между ръста на познанието и промените в обществото и може да се дефинира като –  „идеите движат света”.

Вторият принцип определя разделението на функциите между обективния и субективния фактори в социалната еволюция и гласи „субективният фактор (разумът) твори историята, а обективния фактор определя  структурата на обществото, привеждайки я в съответствие с постигнатото ниво на познанието”. 

Третият принцип разкрива зависимостта между промените, протичащи в общественото съзнание, икономиката и управлението на обществото или „културата се материализира в цивилизация, а отмиращата цивилизация поражда нова култура”.

Четвъртият принцип касае ролята на структуроформиращите фактори и гласи „смяната на структуроформиращиите фактори определя хода (спиралата) на социалната еволюция”.

Според Новата парадигма, основното противоречие на съвременното общество е между исторически наложилата се йерархическа струтура и постигнатото ниво на социалната комплексност, изискваща хоризонтална организация на общестото. Преходът от йеархична към хоризонтална (мрежова) структура е най-голямото предизвикателство към интелектуалния елит. Основната дилема пред общественото съзнание е между експоненциалния ръст на науката и технологиите  и упадъка на морала. Днес е пределно ясно, че всички научни открития и технологични постижения имат двойнствена характеристика. Те могат да се използват за благото на човечеството, но могат и да се превърнат в смъртоносно оръжие. За зла участ втората възможност е технологично по-проста и по-лесно постижима. Технологиите на ХХ век, базирани на върховите постижения на науката (атомна физика, химия и биология), позволяват да се произведат оръжия за масово поразяване. Ресурсите за това са на нивото на всяка развита в технологично отношение нация. Технологиите на ХХI век (роботика, генетика и нанотехнологии) откриват възможност, само с помощта на знанието и без наличието на значителни материални ресурси, т.е. с ресурси, достъпни на малки групи или дори на отделни индивиди, да се произведат оръжия с потенциал да унищожат човечеството.[7] Възниква въпросът, как би изглеждал тероризмът в тези условия и как би могло да се гарантира оцеляването на човечеството. Истината е, че няма външна система за сигурност, която да го спаси. Интегритетът му може да се съхрани само от върховенството на морала. Днес става все по-ясно, че сблъсъкът между остарелия начин на  мислене на властовия елит и социалната еволюция може да  доведе до най-голямата трагедия в историята – самоунищожаването на човешкия род.

Новата парадигма –  преход от демокрация към колабокрация    

Обществото е жива и разумна система, изградена от три основни подсистеми: духовна сфера (или култура, в по-широк смисъл), материална сфера (икономика) и форма за управление. През различните исторически епохи, една от подсистемите е доминирала над останалите. За около 10 000 години, под формата на политеизъм и монотеизъм, е доминирала духовната сфера. Капитализмът се доминира от икономиката, а идеологическите модели от ХХ век се доминират от формата за управление. Това налага тази подсистема да се анализира по-подробно.

Управлението на обществото е функция на разума, който е форма на интелигентност. В развитието си човечеството е формирало три форми на интелигентност: индивидуална, колективна и колаборативна. Известно е, че познанието, което генерира човечеството в процеса на своето развитие, е „разпръснато”, „накъсано” и се съхранява в милиарди глави и посредством писмеността се  предава от поколение на поколение. Тези откъслечни порции от познанието лежат в основата на индивидуалната интелигентност, която, разбираемо, е твърде ограничена по обем и възможности. Колективната и колаборативната интелигентност са резултат от начина за организация на индивидуалната интелигентност. Колективната интелигентност се постига посредством гласуването на множество индивиди. Това е количествен подход към индивидуалната интелигентност, а предимството е в простотата на механизма за постигането й – преброяване на гласовете. Колаборативната интелигентност е принципно различна. Тя предполага качествен подход към индивидуалната интелигентност и селектирането на най-интелигентните за решаването на конкретен проблем.

От друга страна, интелигентността се проявява чрез мисленето, а то има две основни форми: вземане на решения и решаване на проблеми. Вземането на решение е избор измежду няколко алтернативи, а колективната интелигентност идеално отговаря на това изискване. Колаборативната интелигентност е необходима при решаването на проблеми. Разликата е, че при този случай наличното знание е недостатъчно и е необходимо да се генерира допълнително информация, което представлява творчески процес. Очевидно, от цялата популация, само ограничен брой индивиди имат евристичния потенциал да генерират тази информация. Социалната еволюция е наложила механизъм, чрез който се селектират индивидите, които могат да направят това. В действителност всичко, което е постигнало човечеството - от копието до космическата ракета, митове и легенди, фолклор, оръдията на труда, културата, науката и технологиите, са плод на колаборация между най-талантливите представители на човешкия род. Всяка идея (например изобретение) се заражда  в ембрионален вид и посредством колаборацията се развива до завършената си форма. През вековете се е променяла само „платформата” за колаборация: устни предания, писменост, печатарска преса, а днес дигитални технологии. Накратко, колективната интелигентност е механизъм за вземане на решения, а колаборативната интелигентност е механизъм за решаване на проблеми.

Творческият компонент в сферата на управлението може да се определи като социално творчество. То има своя специфика. В продължение на хиляди години социалното творчество е функция на индивидуалната интелигентност. През последните няколко столетия сложността на обществото нараства и проблемите се решават от колективната интелигентност. Това е преход от автокрация към демокрация или към гражданско общество. Естествено демокрацията използва количествения подход и решава проблемите посредством гласуване, свеждайки ги до вземане на решение. Алтернативите се предлагат от различни партии, а парламентарните дискусии водят до гласуване „за” и „против”. Този подход към решаване на проблемите чрез редуцирането им до подходящи за гласуване алтернативи ограничава възможностите и ефективността на управлението. През последните десетилетия сложността на обществото нараства до степен, при която колективната интелигентност се оказва недостатъчна за решаването на възникналите проблеми. Това налага преход към по-висша и мощна форма на интелигентност – колаборативната.

Исторически, колаборативната интелигентност се използва във всички сфери на живота, с изключение на социалното управление. Причината е наличието през вековете на управляващи елити, поемащи  креативните функции на управлението. От друга страна, тук възниква противоречие между управляващия елит и необходимостта да се селекционират точните хора. При автократичните форми на управление, властта  се предава по наследство, а при  демокрацията това става чрез избор. Така се изключва възможността за колабокрация, при която селекцията се определя от творческия процес.

Днес нито един от глобалните проблеми не може да се реши чрез гласуване. Те могат да се решават от експерти. През последните десетилетия колаборативния подход в социалното управление се постига посредством мозъчни центрове (think tank). Това са групи от експерти, ползващи научен подход и методи при решаването на сложни проблеми. Тези центрове наподобяват кралските съвети от зората на парламентаризма. Те нямат власт, а работят по поръчка на  политически партии и правителства. Тази форма на  колаборация в управлението е в ембрионалната си форма,  защото подборът се извършва от субективния фактор, а не от  самия  проблем и творческия процес. Затова въпросът за наличието на евристичния компонент остава нерешен. Завършена форма на колаборация в социалното управление може да се постигне чрез разработване на дигитална платформа, селектираща точните хора за всеки конкретен проблем. При такъв механизъм, теоретично, всеки може да участва в решаването  на проблема, но на практика свой принос могат да дадат само малка част от участниците. Колаборативната интелигентност изключва корупцията, защото участниците работят в интерес на обществото, а не в интерес на определена привилегирована група или класа и обикновено остават анонимни. Подобни платформи и колаборативен софтуер вече са разработени и се използват от бизнеса и корпорациите.

Разработването и внедряването  на подобни платформи в социалното управление ще позволи преход от демокрация към колабокрация  или от гражданско общество към колаборативно общество. Тук няма място за гласуване, а от значение е само образованието, способностите и евристичният потенциал на индивида. Това е управляващия елит на бъдещото общество, който не се избира, а се определя от решаваните проблеми. Ще напомня, че така работи и главният  мозък – при решаването на определен проблем, от милиардите нервни клетки се асоциират само онези неврони, които са „компетентни” по въпроса. Този принципно нов механизъм за колаборация на интелектуалния елит симулира когнитивните функции на главния мозък и ще управлява обществото, както мозъкът управлява отделния индивид. Колаборативното общество е и новия цивилизационен модел.[8]

Появата и налагането на колаборативно общество е съпроводено от множество промени. Изхождайки  от идеята за „двойната спирала”,  по която се развива обществото,  бихме могли да разделим очакваните промени в две групи в зависимост от фактора, който ги провокира.

Промени налагани от обективния фактор

Обективният фактор налага структурни промени. Сред тях е процесът на интеграция и диференциация на обществото в резултат от разширяването на познанието и произтичащата от това комплексност. Сложността на съвременното общество е съпоставимо с най-сложната система създадена от природата – човешкия мозък. От гледна точка на системния подход е разбираемо, че и структурата, и функциите на обществото следва да наподобяват тези на главния мозък. Друга очаквана промяна е прехода от информационно общество към общество основано на знанието и морала. Може би най-значимата промяна е появата на обществено самосъзнание. Тя намира израз в осъзнаването на обществото като субект на познанието; разбирането, че човечеството е част от биологичната и социална еволюция и се развива по силата на свои обективни закони. Появата на обществено самосъзнание е съпоставимо с появата на самосъзнанието в индивидуалното развитие при прехода от пубертет към зрялост. След този преход индивидът няма нужда от родителски контрол, защото може да поема отговорност за действията си. Аналогично, след формирането на общественото самосъзнание, обществото няма да има нужда от управляващи елити. То ще се самоуправлява от носителите на общественото самосъзнание, които са част от колаборативния елит на човечеството. Може да се очаква и преход към нов структуроформиращ фактор на бъдещото общество - от експлоатация на природните ресурси към експлоатацията на интелектуалния труд. Друга, налагана от обективния фактор промяна, е преходът от вертикална към хоризонтална социална структура или от йерархия към мрежа. Тя се определя от нарасналата комплексност на обществото, което може да съществува и функционира само в условията на мрежова организация. Очаквани промени са също преходът от доминирането на правното съзнание към доминиране на морални принципи и норми и самоуправлението, базирано на морални ценности т.е. преход от демокрация към колабокрация.

Очаквани промени – прерогатив на субективния фактор                      

Това са промени, които субективният фактор - в лицето на интелектуалния елит - следва да осъществи в сферата на икономиката, културата и социалното управление. Промените в икономиката включват  преход от пазарна към колаборативна икономика. Това може да се извърши посредством възстановяване ролята на реалния капитал и разделяне на властта на парите от политическата власт. Тук възниква въпросът за частната собственост, традиционно смятана за  „свещена” през последните 10 000  години, но съществуването й днес и в обозримо бъдеще е под въпрос, защото вече не съдейства за развитието на обществото, а е по-скоро пречка. Натрупаните богатства могат да се превърнат в обществени фондове, използвани за развитието на инфраструктурни проекти, фундаментални изследвания, разрешаването на глобалните промени и т.н. С други думи,  както индивидуалната интелигентност се заменя с колективна и колаборативна, така и личната собственост в определен исторически момент следва да бъде ограничена и заменена с по-адекватна форма. Икономиката във все по-голяма степен ще се базира върху науката и ще бъде ориентирана към обслужване на обществото като цяло, а не на определени привилегировани  групи. Друга очертаваща се промяна е навлизането на криптираните валути и блокчейн технологията, в управлението на обществото и др.

Промени в управлението се налагат от обективния фактор, но следва да се реализират от интелектуалния елит, който ще поеме функциите на днешните управляващи елити. На практика, това ще се осъществи посредством създаване на колаборативна мрежа за решаване на проблеми и вземане на решения на всички равнища: локално, национално, регионално и глобално. Не е необходима хората, участващи в решаването на проблеми и вземането на решения, да се избират или институционализират. Институциите ще администрират решенията, но няма да имат участие при вземането им. 

Днес идеологията на финансизма е една от последните илюзии, рожба на икономическия детерминизъм, за която човечеството все още плаща висока цена. Тази илюзия следва да бъде внимателно преосмислена и отхвърлена като социална практика в името на оцеляването на човешката раса. Изложената Нова парадигма е опит да се обясни и разреши геополитическия пъзел. Тя се основава на нововъзникващото социално самосъзнание, но днес все още малко хора имат такъв мироглед. Те разбират, че всички сме в една лодка. За съжаление, управляващият финансов, индустриален и военен елит не влиза в тази група. Те не разбират това и остават в плен на политическото мислене от времето на „идеологическия” ХХ век. Управляващите елити имат много опростена представа за света, ограничена до печалбата, властта, парите, шахматна дъска, поляризация, контролиран хаос и т.н. Всъщност, всяка парадигма е опит да се обясни, как работи обществото. В даден момент всяка парадигма остарява и трябва да бъде заменена с нова, по-адекватна на постигнатото ниво на социално развитие.

Възможни сценарии за преход от Финансизъм към Колаборативно общество

По-горе посочих, че един от сценариите за преход от финансизъм към нова форма на организация на обществото е разпадането на финансовата система по модела на Съветската империя. Това е мирен и относително безболезнен сценарий. Теоретично са възможни и два силови сценария. Те са лесно предвидими, защото са продукт на обективния фактор, който се подчинява на недостатъчно познатите закони на обществено развитие, наблюдавани в историческото развитие по време на качествени промени и преходи от една формация към друга.

Първият силов преход е по сценария, познат от Първата световна война. Днес светът силно напомня навечерието на Първата световна война. Ако геополитическите полюси решат да премерят сили, следвайки  идеологията на „шахматната дъска”, както навремето го правят имперските „играчи”, очертаващи тогавашните полюси, това би означавало повторение на познатия сценарий от тази война. Резултатът от нея е печално известен – четири световни империи изчезват от историческата сцена, последвани от дузина монархии. Без съмнение, при този сценарий и днес последиците ще са същите – геополитическите полюси просто ще изчезнат, отнасяйки финансизма и финансовия елит със себе си. Това е така, защото в условията на тези преходи „политическите играчи” се превръщат от кукловоди в марионетки в „ръцете” на обективния фактор.

Вторият силов преход е сценария познат от Втората световна война. Това е вариант на първия сценарий с тази разлика, че водещата световна сила, която и да е тя, решава да наложи по силов начин своя „императив” и провокира военен сблъсък. Последиците също са известни, а причината е същата – игнориране ролята на обективния фактор и историческата необходимост от промяна на структурата на обществото поради достигнатото ниво на обществено развитие.[9]  

Не може да се прогнозира, кой от посочените сценарии ще бъде реализиран на практика, защото това зависи от субективния фактор, т.е.от начина на мислене и взетите от управляващите елити решения. Изходът обаче е лесно предвидим, защото се определя от обективния фактор. И в трите случая това е преход от финансизъм към еволюционна структура, която можем да определим като „колаборативно общество”. Разликата е само в цената, която човечеството следва да плати за безумието на управляващите елити.

От направения паралел между идеологическия и научния подход към обществото, може да се заключи, че геополитиката седва да излезе от тесните граници на идеологията, концентрирайки се върху решаването на глобалните проблеми, част от които могат да унищожат човечеството. Те са продукт на системата и могат да бъдат решени само след радикалното й реформиране или по един от очертаните по-горе силови сценарии. Геополитическите стратези трябва да осъзнаят, че пропагандираният Нов световен ред е също толкова абсурден колкото „Световната революция”, на болшевиките и „Хилядолетния Райх” на нацистите. Голямата цел днес не е доминирането на една нация или съюз над всички останали, а оцеляването на човешкия род. Геополитиците трябва да осъзнаят преди всички други представители на обществените науки, че бъдещето на цивилизацията не е в полярни модели или регионални съюзи, а в преход от социално-инженерния модел към самоорганизираща се еволюционна структура. Противопоставянето в международната политика под формата на локални конфликти, хибридни и митнически войни, икономически санкции и т.н., само тласкат обществото към някои от силовите сценарии за прехода. Разумът няма нужда да създава идеологии и модели за социална организация на обществото. Той трябва да следва моделите, създадени от природата. А това може да се постигне чрез изграждането на глобална мрежа от различни културни общности, наподобяваща екосистемите, създадени от биологичната еволюция. Тя ще се управлява от колаборативната интелигентност на интелектуалния елит, така както мозъкът регулира органите и системите в тялото на човека и социализира индивида. Това е новия цивилизационен модел – свят без мизерия, оръжия и войни. При това ниво на развитие, изкуственият интелект ще се сблъска с евристичния потенциал и колаборативната  интелигентност на човечеството, което открива  нови перспективи.

Библиография:

 

  1. Zbigniew Brzezinski, “The Grand Chessboard: American Primacy and Its

Geostrategic Imperatives”, New York: Basic Books, 1997. http://www.takeoverworld.info/Grand_Chessboard.pdf

  1. Joseph Nye, Bound To Lead: The Changing Nature Of American Power, 1991. http://www.kropfpolisci.com/exceptionalism.nye.pdf or http://varemedia.com/server4.php?asin=B01B11SIUK

Joseph Nye, Soft Power: The Means to Success in World Politics, 2004.

https://www.belfercenter.org/sites/default/files/legacy/files/joe_nye_wielding_soft_power.pdf

  1. Gene Sharp, From Dictatorship to Democracy: A Conceptual Framework for Liberation 2012. Също - Джин Шарп, От диктатуры к демократии, http://www.aeinstein.org/wp-content/uploads/2013/10/FDTD_Russian.pdf. Джин Шарп, 198 Методов Ненасильственного Действия.

http://www.aeinstein.org/wp-content/uploads/2013/10/The-198-Methods-of-Nonviolent-Action-Russian-.pdf

4 Steven Mann, Chaos Theory and Strategic Thought, https://archive.org/details/1992Mann.

Стивън Ман “Теорията на хаоса и стратегическото мислене”, Геополитика, Август, 2010.

https://geopolitica.eu/more/drugi-statii/1405-teoriyata-na-haosa-i-strategicheskoto-mislene

https://blackboard.angelo.edu/bbcswebdav/institution/LFA/CSS/Course%20Material/ISSA%206301/Readings/Chaos%20Theory.pdf

  1. Per Bak and Kan Chen, "Self-Organized Criticality," Scientific American, January 1991, p. 46.
  2. D. Tchurovsky, The New Paradigm of Social Evolution: Modern Society between Hope and Tragedy. http://cadmusjournal.org/article/volume-2/issue-4-part-3/new-paradigm-social-evolution-modern-society-between-hope-and-tragedy
  3. Bill Joy, "Why the future doesn't need us", http://www.wired.com/wired/archive/8.04/joy.html
  4. D. Tchurovsky, COLLABOCRACY–Collaborative Intelligence and Governance of Globalised Society. http://eruditio.worldacademy.org/volume-2/issue-1/article/collabocracy-collaborative-intelligence-and-governance-globalised-society
  5. D. Tchurovsky, Collaborative Society: The New Paradigm of Social Evolution, 2016.

 

*Авторът е социален психолог, който от трийсет години живее и работи в Лондон. Статията публикуваме като дискусионна.