17
Чет, Окт
4 New Articles

Малките държави трябва да търсят възможности за мултивекторна външна политика

брой 6 2018
Typography

Зоран Метер е сред най-известните хърватски геополитически анализатори. Дълго време ръководи международния отдел на националното седмично списание 7Dnevno. Метер е експерт по проблемите на Близкия Изток, Русия и постсъветското пространство. Той участва редовно в различни специализирани международни конференции. Автор е на стотици статии в различни хърватски и чуждестранни издания, както и на няколко книги.

Интервюто със Зоран Метер публикуваме с любезното съдействие на Давор Диянович.

 

- Преди няколко месеца, през юли 2018, в Хелзинки се проведе среща между американския президент Доналд Тръмп и руския му колега Владимир Путин. Как бихте коментарали резултатите от тази среща и какво бе отражението и върху отношенията между САЩ и Русия?

- В чисто психологически план, тази среща значително подобри отношенията между двете свръхдържави, което е необходима предпоставка за началото на реални преговори между Москва и Вашингтон в бъдеще. Но не повече от това. До този момент отношенията между САЩ и Русия вече бяха станали толкова "токсични" (а и сега си остават такива) и подложени на влиянието на изкуствено раздутата "нова студена война", на лъжите в медиите и политиканските изказвания, преследващи едни или други конюктурни и моментни интереси (като това се отнася най-вече за американската политическа сцена), че и двете делегации, включително и президентите, всъщност не очакваха нищо особено от срещата в Хелзинки. Със сигурност може да се каже, че Путин и Тръмп се срешнаха просто за да се видят и да поговорят на чаша кафе, тъй като не бяха притиснати от необходимостта да постигнат някакви конкретни договорености по един или друг въпрос. И двамата са достатъчно умни и опитни за да разбират това, което би трябвало да е ясно на всеки политик: рано или късно ще се наложи някой да "пропука леда" в американско-руските отношения. Така че, защо да не опитат да го направят сега? Това няма да е никак лесно и няма да стане бързо, но началото следва да бъде поставено. Именно в този контекст поставям и поканата на Тръмп към Путин да посети САЩ.

Все пак, при сегашните политически обстоятелство, мисля, че подобни срещи са необходими повече на Тръмп, който се сблъсква с множество проблеми както в САЩ, така и в чужбина. Преди изборите за Конгрес през ноември 2018, които могат да повлияят върху по-нататъшната политическа съдба на президента, той се нуждае от каквито и да било успехи както вътре в страната, така и на международната сцена. Към тези международни победи, Тръмп със сигурност причислява и срещата си с "дръзкия лидер" Ким Чен Ун (макар че на практика тя трудно може да бъде наречена "победа"). Така че още една постигната договорка - този път с Путин - би била от важно значение за американския президент. Допускам, че на бъдещата си среща Путин и Тръмп биха могли например да се споразумеят за "реанимацията" на Договора за ликвидиране на ракетите със среден и малък обсег. В политиката и медийното пространство това ще породи определен резонанс, но в съвременните геополитически условия не би имало никакво значение за която и да било от страните (т.е. в огнищата на напрежение по целия свят няма да настъпят промени).

От идването си на власт насам, Тръмп упорито и целенасочено акцентира върху мнимата ядрена опасност, която застрашава САЩ отвсякъде (Северна Корея, Иран). Затова подобно споразумение с Путин би породило позитивната реакция на американския електорат ("Тръмп премахна севернокорейската "опасност", активно се бори срещу "опасния" Иран и се споразумя с "агресивния" Путин, т.е. направи всичко, което не успя да стори предишната администрация"). Разбира се, опозицията на Тръмп е наясно с това и очевидно нервничи. И тъкмо поради това, след Хелзинки тя започна още по-яростно да критикува президента заради сътрудничеството му с "враждебната" Русия, която "се меси" в американските избори (макар че това въобще не е вярно). Освен това, Тръмп открито бива обвиняван, че е "предал" националните интереси, като някои конгресмени отиват дотам да призовават открито американската армия да се разбунтува срещу "върховния главнокомандващ - предател". Струва ми се, че претърпялата поражение либерално-демократична клика във Вашингтон наистина би предпочела да влезе във война с Русия, само за да докаже вината на Тръмп и да измие "позора", с който се покри в резултат от неочакваното и сътрушително поражение на президентските избори през 2016. Сега тази либерално-демократична клика се опасява да не загуби и изборите за Конгрес, въпреки гигантските усилия на медийната машина, насочени срещу Тръмп.

- След срещата между Тръмп и Путин в Хелзинки, Патрик Бюкенън побърза да обяви прекратяването на втората световна война. Имат ли някакво основание подобни твърдения?

- Няма никаква първа и втора студена война. Студената война никога не е приключвала. След разпадането на СССР, САЩ - вместо да си сътрудничат с Русия, която беше повече от готова за това, а гражданите и - отхвърляйки "благата" на комунизма - очакваха същото, предпочетоха да се ориентират към тотална глобална доминация. А това предполагаше изключването на Русия от кръга на ключовите държави, способни да влияят върху бъдещото устройство на света. Затова, вместо рухналия комунизъм, Русия получи нещо още по-лошо - див и необуздан либерализъм, експлозия на престъпността в невиждани мащаби и олигархия, която изсмука от държавата невероятно количество пари. Които - какъв парадокс - се оказаха предимно в банките на лондонското Сити или свързаните с него офшорни зони.

Този див либерализъм и псевдодемокрацията, създадена изключително в негова полза, до такава степен изтощиха руското общество, че на практика можем да приемем за истинско чудо, че Русия все пак успя толкова бързо и (поне както изглежда на пръв поглед) лесно да се измъкне от това блато. Тя съумя отново да се позиционира като задължителен фактор в решаването на световните проблеми. Несъмнено, за това способстваха и грешките на американската политика на континента, допуснати през 90-те години на миналия век и след това, чак до идване на Тръмп.

Сега САЩ събират горчивите плодове на тази политика. В тази връзка, Вашингтон просто не знае, какво да прави. Той вече използва всички възможни политически, както и повечето икономически лостове, с които разполага, за да "дисциплинира" "отхвърлената" Русия и вече не може да разчита на кой знае какво пространство за маневриране. Без каквото и да било съмнение, Вашингтон ще се опита да постигне целите си по друг начин, но заради всичко, които се случи в отношенията между двете страни от 2014 (т.е. от началото на украинската криза) досега, студената война още дълго ще продължи да определя мисленето на американските политици и представителите на американската общественост.

САЩ пропуснаха шанса си: ако след разпадането на СССР бяха възприели конструктивен и разумен подход към Русия, те можеха безпроблемно да си гарантират позитивна доминация, която Москва не би им оспорвала при подобно развитие. САЩ имаха възможността да си осигурят всякакви предимства на руския пазар, при това не само под формата на прокарването и продажбата на своите стоки, но и под формата на проекти, свързани с разработването и добива на неизчерпаемите руски природни богатства. Да не  говорим за най-важното: САЩ биха могли завинаги да обвържат Русия към западния цивилизационен кръг, към който тя несъмнено принадлежи, тъй като е голяма християнска държава. Опасявам се обаче, че този шанс беше безвъзвратно проигран и отношенията между Москва и Вашингтон още дълго ще продължат да са развиват под формата на трудно поносимата конкуренция (т.е. почти по същия начин, по който и отношенията между САЩ и Китай).

- До каква степен т.нар. "дълбока държава" ограничава действията на Тръмп? Според някои анализатори, самият той е част от нея...

- Американското общество е дълбоко разделено. Така беше и преди президентските избори през 2016, така е и днес. Но, както заявих преди време в интервю за портала Dnevno, коментирайки изборната победа на Тръмп, той не е случаен продукт, възникнал от вакуума в Републиканската партия, породен от недостига на квалифицирани кадри. Той е протеже на определени и изключително мощни интереси и групи, съществуващи вътре в американския истъблишмънт, и най-вече на онези, свързани с военно-индустриалния комплекс и енергийното лоби. В този смисъл, наистина може да се каже, че Тръмп също е част от елита. Той изгради бизнеса си именно в рамките на тази американска система и действаше в нея като повече или по-малко успешен бизнесмен, но винаги в обкръжението на големи търговци и финансови магнати. От друга страна, именно специфичният стил на Тръмп и откровената му критика срещу многобройните аномалии в американското общество, станаха причина за издигането на кандидатурата му за да разтърси закостенялата политическа и социална структура на САЩ. Тази закостенялост вече застрашаваше вътрешната стабилност, както и американското глобално влияние, което постепенно запада.

- През последните месеци отношенията между САЩ и ЕС изглеждат по-хладни отвсякога, говори се за търговска война, освен това да не забравяме за разногласията между Германия, която е най-силната държава в Съюза, и Вашингтон по енергийните въпроси (имам предвид проекта "Северен поток 2"). Как оценявате отношенията между САЩ и ЕС? И виждате ли в спора между тях възможност за Европейския съюз да стане автономен геополитически субект?

- Силният и единен Европейски съюз е пречка за САЩ, особено за американските икономически интереси, от гледна точка на които ЕС представлява (и то все по-успешно) абсолютно нежелана конкуренция. Съюзът разполага с огромен човешки, икономически и хуманитарен потенциал, високи техонологии и високообразована работна сила, т.е. с всички важни предпоставки за да се позиционира като глобална геополитическа и икономическа "държава". Освен това, за разлика от континентално изолираните Съединени щати, ЕС е свързан географски с интензивно развиващите се и притежаващи огромен потенциал региони, като започнем от Африка и Близкия Изток, и свършим с Азия. Освен че му липсва достатъчно енергия обаче, Съюзът страда от недостиг на вътрешно национално, езиково и културно единство. Опитвайки се (подобно на рухналия СССР) да прокарва политика на "претопяване" на народите, отказ от собствените корени, свързани с християнската вяра (да не говорим за разоряващата европейските граждани финансова и икономическа политика на Брюксел), той само ускорява своа неминуем разпад - във вида, в който съществува в момента.

Европейският съюз е своеобразен хибрид, получен в резултат от "изкуствено оплодяване", а не от природния и историческия процес на зараждане и формиране на нациите и държавите. Ето защо ЕС е най-слабото звено във веригата на основните глобални играчи на съвременната епоха. Изкуствено раздуханата криза между Запада и Русия е идеалния повод за Вашингтон да прави днес каквото си поиска с ЕС. Съюзът не разполага със собствена армия, чието формиране се намира в "ембрионален" стадий и тъкмо поради това НАТО - като единствения общ и институционализиран отбранителен елемент вътре в ЕС, представлява едновременно и основното средство, което САЩ използват за да следят и направляват европейските процеси в сферата на сигурността. При необходимост, САЩ могат да използват НАТО за да влияят върху тези процеси, както и за постигането на собствените си външнополитически цели. На практика, Европейският съюз е заложник на САЩ. Търговската война срещу ЕС, която Тръмп инициира, всъщност е само "демонстративна" и (както виждаме) няма да продължи дълго, за разлика от търговската "война" с Китай. Тръмп я използва само за да "дисциплинира" ЕС и да покаже, че "всеки трябва да си знае мястото".

Тръмп просто не иска да вижда Европейския съюз като самостоятелен глобален играч. Според президента на САЩ, ЕС следва да си остане в американската сфера на влияние в рамките на бъдещото глобално устройство на света, като на глобално равнище Тръмп допуска съществуването само на "триъгълника" САЩ-Русия-Китай. Естествено, в условията на американската доминация. Затова, ако се наложи, Тръмп ще търси споразумения с отделни европейски държави, ерозирайки по този начин опитите на Брюксел да се позиционира като силен играч. Тук е мястото да подчертая, че в този съдбоносен геополитически период ЕС на практика представлява интересите най-вече на Франция и Германия. И тъкмо поради това не бива да се изключва, че тези две държави - засега само с посредничеството на Брюксел (което е по-удобно за тях, зашото отвън изглежда, че става дума за "обединени усилия") ще се противопоставят рязко на Тръмп по някои ключови въпроси, от които зависи, доколко те ще бъдат (не)зависими, във външнополитически и икономически план, в бъдеще.

Става дума за два изключително важни елементи: договорът за иранската ядрена програма, който е своеобразен лакмус за самостоятелността на ЕС (веднъж Брюксел вече беше принуден публично да се откаже от налагането на антитурски санкции, макар че това не бе в негов интерес), и газопроводът "Северен поток 2", за който погрешно се твърди, че е изгоден само за Германия. Всъщност, той е изгоден (макар и повече политически, отколкото икономически) и за Франция, и за Австрия, и за Италия, както и за други държави. Ако ЕС иска да бъде самостоятелен играч, не бива да позволява САЩ да определят енергийната му политика, диктувайки какво следва да прави и какво - не. Европа страда от недостиг на енергия, а потребностите и в това отношение непрекъснато ще нарастват: през следващите десет години Франция и Германия ще закрият своите АЕЦ, Холандия ще прекрати по екологични причини добива от най-голямото си газово находище, а Норвегия (макар че тя не е член на ЕС) в най-добрия случай ще запази сегашния си газов добив. В същото време развитието на индустрията изисква нови, допълнителни количества енергоносители.

Струва ми се, че проектът "Северен поток 2" едва ли ще бъде спрян и това е ясно и на американците. Не съм сигурен обаче, дали ЕС ще съумее да удържи на натиска на Вашингтон, който заплашва със санкции заради "иранската сделка". Налице са сериозни рискове за европейските и особено за енергийните компании, които са много по-тясно свързани с американския, отколкото с иранския пазар, колкото и привлекателен и перспективен да е последният. При това ЕС може да понесе не само инвестиционни щети, тъй като Съюзът е голям вносител на качествен ирански петрол. Заради заплахите на САЩ, тези петролни доставки могат да бъде прекратени още през ноември, а нови доставчици на приемлива цена все още не са намерени. Така ще бъдат пропилени всички дивиденти, от които на ЕС ще се наложи да се откаже и, рано или късно, от тях ще се възползва някой друг играч.

- Реална ли ви изглежда перспективата за разпадане на Европейския съюз?

- Макар че днес на практика всичко е възможно, смятам, че няма да станем свидетели на разпадането на ЕС, в традиционното тълкуване на това понятие. Независимо от това обаче, днес нито една от нациите или държавите, които формират Съюза, не са доволни от съвременното му устройство. Все пак, в сегашните неспокойни времена, те не искат да бъдат дестабилизирани и изоставени на произвола на съдбата. Много от страните членки на ЕС просто не са в състояние да функционират самостоятелно. Техните политически и държавни елити са свикнали да се подчиняват на политическите директиви и указанията на "центъра" и отдавна са престанали да се вслушват в желанията на собствения си народ. Пример за това е собствената ми страна - Хърватия, и раболепието, което демонстрира политическият и елит от 2000-та насам. Тези хора не само че не успяха да съхранят онова, с което разполагахме преди старта на предварителните преговори за присъединяването ни към ЕС, но и едва ли са създали нещо ново и позитивно. Те не можаха, а и не искаха, да запазят поне националното достойнство на хърватите, което с толкова жертви отстояхме в кървавата гражданска война.

Всичко свято беше обезценено в името на либералните фрази за по-добрия живот, който обаче така и не идва, освен за същия този политико-финансов псевдоелит (и това се отнася за всички нови членове на ЕС). Много страни членки на ЕС живеят буквално от финансовата ясла на Брюксел. Либералната демокрация превърна тези страни в демографска пустиня с оазиси на безнадеждност. Погледнете например Гърция, да не говоря за източноевропейските членове на Съюза. Освен съмнителната роля на санитарен кордон между Русия и Западна Европа, те нямат почти никакво друго значение за Запада, а и никога не са имали. Вижте Латвиа, България и Румъния - навсякъде проблемите са едни и същи: емиграция и опустошаване, деиндустриализация и нарастваща бедност. Празните фрази за някакъв процент растеж или спад на БВП или на индустриалното производство и т.н. не означават нищо за обикновения човек (не за политика), тъй като не влияят върху повишаването на жизненото му равнище.

Ако ми позволите да изкажа личното си мнение, разпадането на Европейския съюз, въпреки всички споменати по-горе рискове, вероятно ще доведе просто до замяната на един господар с друг (в случая с американски) и аз трудно бих се примирил с подобно развитие. Независимо от това, всички тези съмнителни, лъжливи и лицемерни политици и откъснали се от народа псевдоелити, които през последните години надменно дефилират пред очите ни, ми се струват все по-отвратителни. Не по-малко отвратителна е и тяхната примитивна, тоталитарна, либерална идеология, която толкова безпардонно се намества в най-интимните аспекти на човешкия живот, включително на духовно, трансцедентално равнище. Трудно може да се представим нещо по-лошо. В едно скорошно интервю отбелязах, че този свят е толкова жесток, безчувствен и лицемерен, че няма да ми е трудно да го напусна. И продължавам да мисля така. Политическите елити унищожават и обезценяват всичко, а народът си остава такъв, какъвто е бил открай време: ако е лишен от мъдри и добри водачи, народът е обречен да блуждае в "пустинята на историческата действителност", ако използваме израза на покойния ни президент Франьо Туджман и, по правило, страда.

- Тръмп наложи високи вносни мита и на Китай, който очевидно възприема като основния конкурент на САЩ на глобално равнище по отношение на икономиката и високите технологии. Какви биха могли да са (гео)политическите и икономически последици от търговската война?

- За САЩ, Китай е най-големия глобален конкурент не само в дългосрочна перспектива, но и днес. Още през 2030 китайската икономика ще изпревари американската, а мощта на китайските въоръжени сили ще се изравни с тази на американските през 2050. Вече от доста години Китай е истинския хегемон в своя азиатски регион и мечтата му да се сдобие със статута на глобален играч отдавна е реалност. Струва ми се, че ако САЩ действително искат да спрат възхода на Китай, вече са пропуснали подходящия момент за това. Иронията в случая е, че - доколкото знам - именно ключовите американски геостратези - Хенри Кисинджър (който днес съветва Тръмп да се обедини с Русия и заедно да "ударят" Китай) и Збигнев Бжежински, без да искат, се оказаха сред създателите на "китайското чудо". Навремето, и двамата съветваха президента Никсън за "отвори" Китай за САЩ, които да го "залеят" с долари и да позволят на китайските стоки да влязат на американския пазар. Срещу това САЩ очакваха, че Китай ще се обяви против големия си комунистически съсед - СССР, който по онова време беше най-опасния враг на Съединените щати. Днес обаче, бумерангът се завръща и това ще струва скъпо на Америка. Защото известната формула на Кисинджър, че "отношенията между Русия и Китай никога не трябва да са по-здрави, отколкото тези на между САЩ и Китай и между САЩ и Русия", вече не работи. Русия и Китай отдавна разгадаха тази формула, виждайки в нея инструмент, насочен против самите тях. Както казва народът: "не копай гроб другиму, за да не паднеш в него".

- През юли 2018 се проведе поредната среща на върха на НАТО, която за пореден път разтърси Северноатлантическия съюз, заради реториката на Доналд Тръмп. Възможно ли е в перспектива НАТО да се разпадне или всъщност става дума само за тактика, която Тръмп използва за да накара страните членки да увеличат разходите си за отбрана, съобразно интересите на американския военно-индустриален комплекс?

- Определено, НАТО пречи на Тръмп. Той е свикнал да действа според бизнес-логиката и не може да разбере, защо американците трябва да плащат толкова много пари за съвместната отбрана на Европа, след като самите европейци не плащат онова, което са длъжни. За това че Тръмп не е далеч от идеята за излизането на САЩ от НАТО, говори и сравнително неотдавнашната законодателна инициатива на трима конгресмени от Републиканската партия, чиято цел е именно да не се позволи на Тръмп едностранно да извади страната от НАТО, без предварителното одобрение на Конгреса. За самия Тръмп, по-нататъшното съществуване на НАТО е исторически анахронизъм. Осъществявайки двустранни преговори с всички държави, а също използвайки американската военна мощ, когато това се наложи, президентът може да реши всички важни за националните интереси на САЩ въпроси. Той очевидно не смята за необходимо да "влачи" след себе си многобройните европейски държави, а след това да споделя с тях "плячката". Тоест, тук става дума за чисто икономически разчет.

Да, смятам, че наистина има вероятност НАТО да се разпадне, особено, ако Тръмп успее да получи и втори президентски мандат. Що се отнася до интересите на военно-индустриалния комплекс, за които ме питате, той може по същия начин (впрочем, за него това дори би било по-лесно) да реализира интересите си посредством двустранни споразумения между САЩ е техните партьори. Самият Тръмп вече успешно го демонстрира на преговорите с ръководителите на много арабски държави, Южна Кория и Япония. Освен това, ЕС все повече се конкурира със САЩ в сферата на оръжейния износ, затова Тръмп няма никакво намерение да го финансира допълнително.

- Как бихте коментирал зачестилите в последно време заявления за създаването на армия на ЕС?

- Отчасти, вече отговорих на този въпрос: това е мъчителен и продължителен процес, който е свързан със сериозни рискове заради вътрешните съмнения в самия Съюз. В същото време, формирането на армия на ЕС има и своите безспорни плюсове: тя създава предпоставки за самостоятелна европейска политика в сферата на сигурността, независима от каквито и да било външни влияния. Ако ЕС съумее ефективно да се реформира в интерес на хората и страните членки, бих приветствал създаването на общоевропейска армия без каквото и да било колебание.

- Напоследък ставаме свидетели на турбулентни процеси във Великобритания, свързани с т.нар. Brexit. Няколко министри например, подадоха оставка. Как оценявате случващото се в тази страна?

- В течение на столетия (както и днес) британската външна политика се основава на дестабилизирането и провокирането на кризи и конфликти в името на собствените национални интереси. Последиците от тази политика и днес могат да се видят из целия свят и още дълго ще продължат да пораждат - в една или друга степен - нестабилност. Т.нар. Brexit не беше случаен избор на британските граждани на един случаен референдум, а резултат от предварително обмислена стратегия, базираща се на осъзнаването на това, което глобалните геополитически "архитекти" планират да направят с Европейския съюз и със света, като цяло. Хаосът и дестабилизацията, чиято цел е да се ограничи властта на Брюксел (а чрез него и на Германия, но и на всички останали континентални сили), потоците от мигранти (още преди началото на мигрантската криза и преди Brexit, Великобритания се придържаше към специфична позиция като се опитваше да издига прегради пред нелегалните мигранти) и тероризмът - всичко това генерира атмосфера на неопределеност и безнадеждност, в която се потапят все повече европейски граждани и народи. Ето защо, усещайки опасността, те инстинктивно се хомогенизират и се затварят в себе си. Именно към налагането на тези настроения сред гражданите на ЕС се стреми днес Лондон: струва ми се, че британците, също както и Тръмп, ще се ориентират към двустранни преговори с отделните страни членки на ЕС, стремейки се да гарантира по-изгодни за себе си икономически и геополитически условия. Вижда се, че Великобритания среща много сериозни проблеми в официалните си преговори с Брюксел и, ако продължи да разчита единствено на тях, я очаква много лош сценарий. В тази връзка ще напомня, че през август Мишел Барние, който представлява ЕС на преговорите за Brexit, публично и остро, като никога досега, разкритикува британските предложения, заявявайки, че те застрашават бъдещето на ЕС. И мисля, че беше прав.

- Днес, когато сме свидетели на почти окончателното приключване на войната срещу Ислямска държава, все по-ясно се очертават противоположните интереси на световните и регионалните държави в Близкия Изток и Северна Африка. Възможно ли е въобще да се прогнозира, как ще приключи шахматната партия в Леванта?

- Регионът още дълго време ще си остане източник на нестабилност по причините, които самият вие споменахте. Все пак, ситуацията ще бъде под контрол не само, защото държавите се опасяват от нови междуособни конфликти, но и защото лицемерните арабски лидери са еволюирали дотолкова, че вече осъзнават пагубната роля на външните фактори, тласкащи страните им към кървави вътрешноарабски войни. По правило, тези конфликти връщат държавите от региона назад в социално и индустриално отношение, освен това застращават самото им съществуване (примери за което са Либия, Ирак или Йемен). Именно затова днес богатата Саудитска Арабия не участва самостоятелно, т.е. без американското военно командване, нито във войната в Сирия, нито в Ирак, да не говорим за конфликта с основния и регионален съперник - Иран. Сега обаче, такова "командване" вече няма да има. Тръмп ясно заяви, че САЩ вече няма да воюват сами в Близкия Изток, а само ще оказват подкрепа на регионалните си съюзници и ще запазят военното си присъствие. Истината е, че Америка вече не се нуждае от близкоизточния петрол: в условията на последната "шистова революция" в САЩ, този петрол вече е конкурент на американските шистови енергоносители на световния пазар. Тоест, Вашингтон вече не е склонен да се сражава за интересите на арабските си партньори. Що се отнася до Сирия, ако успее да се споразумее с Путин преди частичните избори за Конгрес, Тръмп ще може да обяви окончателната американска победа над Ислямска държава в тази страна. За президента, това ще е повече от достатъчно. После той ще намери начин да изтегли американските сили от региона. Естествено, преди това САЩ ще се опитат да си намерят "заместник" в Североизточна Сирия.

Ако си спомняте, на срещата в Хелзинки, по чисто въшнополитически съображения (и това наистина е така) Тръмп обяви обща американско-руска победа срещу Ислямска държава в Сирия. Подобна декларация е първата по рода си. Досега Западът критикуваше руската роля в сирийския конфликт, твърдейки, че целта на Русия е само да запази базите си в страната. На свой ред, Москва упорито повтаряше, че се сражава в Сирия срещу ислямския тероризъм, за да не и се наложи да го прави на своя територия, защото на страната на ислямистките организации в Сирия воюваха много бойци от постсъветските държави, включително от самата Русия. И Тръмп се съобрази с това.

- В същото време обаче, американският президент едностранно извади САЩ от "ядрената сделка" с Иран, макар че останалите участници продължават да я спазват. Вашингтон упражнява натиск върху европейските страни, също да се откажат от договора и да прекратят вноса на ирански петрол. На свой ред, Техеран заплашва да блокира Ормузкия пролив. Според вас, възможно ли е именно Иран да се превърне в следващата "гореща точка", където да избухне голяма война?

- Не. Нито САЩ, нито Израел, нито арабските съседи на иранците от другия бряг на Персийския залив, няма да нападнат Иран. Всички войнствени заплахи за въоръжена интервенция срещу тази държава, която така и не се случва, са образцов "пиар" и средство за оказване на политически натиск върху останалите страни, които биха искали до продължат сътрудничеството си с Техерен и след налагането на американските санкции. Военната операция представлява голям риск дори за страна като САЩ. Военният конфликт с Иран няма как да бъде контролиран. Иран не е Сирия, не е Ирак, нито е изолираната Северна Корея, а голяма регионална държава с много сериозно влияние и възможности. Заради големите му размери, Иран не може да бъде победен по традиционния начин и да бъде окупиран, както стана с Ирак и Йемен. Между другото, Тръмп на няколко пъти откровено заяви, че основната му цел е да накара иранците да седнат на масата за преговори и да бъдат договорени нови правила за подписването на "правилния" договор относно иранската ядрена програма. Именно затова Тръмп възнамерява да наложи на Техеран "невиждани досега" санкции, които да ерозират неговата икономика и да провокират безредици и смяна не само на съществуващия режим, но и на цялата идеологическа парадигма на тази страна, наложена след ислямската революция през 1979. Друг въпрос е, дали Тръмп ще успее да го направи.

Техеран вече е натрупал сериозен опит във функционирането на държавната система в условията на дългогодишни международни санкции. Въпреки тези ограничения, иранците дори успяха да развият собствена ядрена програма. Днес Иран поддържа партньорски отношения с Русия и Китай, както и с редица разположени в близост държави, като Пакистан и Индия, страните от Централна Азия и "отритнатия" Катар, а също Ирак, Сирия и Ливан. Освен това, иранците разполагат с достатъчно влияние върху ключови въоръжени организации в Сирия, Ирак, Йемен и Афганистан, ето защо при необходимост могат много сериозно да усложнят живота на американските войници в региона и да попречат на интересите на САЩ. И във Вашингтон са наясно с това.

- Напоследък зачестиха срещите между руски официални представители и техни колеги от Израел и Иран. Може ли да се говори за конкуренция между тези две страни за разположението на Москва

- Мисля, че да. На всички е известно (не само на Израел и Иран, но и на САЩ), че в момента именно Русия здраво държи "ключа" към разрешаването на сирийския конфликт и е единствената сила в региона, разполагаща с решаващо политическо влияние, въпреки относително малкия и военен контингент в страната. Подобна решителна политика се оказва оправдана, в комбинация с твърдото използване на военна сила против онези, които не разбират друг език и са готови да вървят докрай в стремежа си да разрушат държавите от региона. Това е много по-ефективен и по-малко скъп модел на поведение, отколкото гръмките военни коалиции, включващи голям брой държави, зад които на практика стоят само празни политикански фрази за борба с терористите (при това последните се делят на "добри" и "лоши", според собствените конюнктурни интереси) и безмислени спорове (уж целящи да помогнат на Сирия) между привържениците на преговорите и международните посредници, водещи се в скъпите женевски хотели.

Формално, Израел не се меси в сирийския конфлист, но на практика често подпомага ислямистките сили, дори и най-радикалните, в южните райони на Сирия, в близост до северната си граница. Поради това, както и заради прочистването, което провежда сирийската армия в този регион, Израел се оказа в трудна ситуация, тъй като, освен частите на режима, до окупираните от него Голански възвишения могат да се доберат и (про)иранските шиитски формации. Което би било истински кошмар за еврейската държава. От друга страна, днес - предвид ясно изразената антииранска политика на Тръмп, Техеран, без да се отказва от традиционната си антиизраелска реторика, не възнамерява да върви към военен конфликт с Израел. На практика, така създалата се ситуация изглежда патова: Иран присъства в Сирия по покана на законното правителство в Дамаск и е военен съюзник на Русия в тази страна, затова всяко по-решително действие на Израел против иранските цели в Сирия изглежда твърде рисковано.

Освен това, Вашингтон отдавна не се ползва с каквото и да било политическо влияние върху Техерен (посолството на САЩ там буквално е обрасло с трева). Тоест, Израел е напълно наясно, че Москва е единствената, която може да окаже по-съществено въздействие върху иранците, в случай на непредвидено развитие на събитията. Защото самият Израел също няма намерение сам да воюва с Иран.

Израелците си имат достатъчно проблеми и с палестинския Хамас, и с Хизбула, в Южен Ливан, за да си отварят и "северен фронт" с Иран в Сирия. Между другото, именно сигурността на Израел бе единственият важен момент по време на преговорите между Путин и Тръмп в Хелзинки и по този въпрос двамата се споразумяха много бързо. Русия ще гарантира сигурността на израелската северна граница от сирийската и страна, проиранските групировки се оттеглят на сто километра навътре в страната, а Израел трябва да престане да бомбардира проиранските сили в Сирия. За съжаление, както показа и инцидентът с руския самолет през септември, това все още не е факт. Както съобщи през август Министерството на отбраната в Москва, руската военна полиция е създала осем наблюдателни пункта по границата между Сирия и Израел, за да помогне на силите на ООН, които напуснаха разграничителната линия на Голанските възвишения още през 2012. Малко по-късно, за първи път от шест години насам, миротворците от Световната организация подновиха, съвместно с руските военни, патрулирането в зоната на разделяне на сирийските и израелските войски (т.нар. "зона Браво"), в съответствие с резолюцията на ООН от май 2014. Именно за това настояваше по време на преговорите си с Путин в Москва израелският премиер Нетаняху, обещавайки в замяна, че страната му няма да пречи на операциите на сирийската армия.

- В резултат от последните промени в конституцията и въпреки сравнително по-слабата подкрепа на населението, турският президент Ердоган се превърна на практика в абсолютен владетел на Турция, получавайки неограничени възможности да реализира своята политическа стратегия. Как оценявате ролята на Анкара в Близкия Изток и на Балканите?

- Турция е голяма държава и мост между три континента: Азия, Африка и Европа. Нейната геополитическа значимост се осъзнава и от сегашното и политическо ръководство, начело с президента Ердоган. Затова не бива да подценяваме действията му, още повече пък да ги осмиваме в медиите, поставяйки ги в контекста на някакъв „нов султанизъм”, „неоосманизъм” и т.н. Ердоган се опира на няколко прости, но съществени предпоставки, свързани с демографския и икономическия потенциал на страната му, както и с нейното историческо наследство и съвременното и влияние в региона. Независимо от симпатиите или антипатиите към личността на турския президент, трябва да признаем че той действа много професионално, следвайки същите принципи, на които се основава и американската външна политика, т.е. на лишения от каквито и да било емоции чист прагматизъм. Въпросът е само, дали на Турция ще и стигнат икономическите сили. Засега тя все още разполага с такива. Турският дял в световния БВП е 1%. Страната е член на Г-20 и животът в нея далеч не е такъв, какъвто го представят западните медии.

Турските апетити в Близкия Изток са ограничена заради провала на ислямистката революция в Египет и отстраняването на „Мюсюлманските братя” от властта (за което доста спомогна Саудитска Арабия, която е най-големия конкурент на Турция в борбата за водещата позиция в света на сунитския ислям). Най-важният турски съюзник в арабския регион е Катар, който от известно време насам се намира в политическа изолация по инициатива на Рияд и съюзните на Саудитите монархии от Персийския залив. Впрочем, турските апетите станаха по-умерени и след руската военна кампания в Сирия, свеждайки се до създаването в северната част на тази страна на зона за сигурност, необходима за да бъдат предотвратени опасните контакти между сирийските и турските кюрдски политически и военни организации, които биха могли да дестабилизират Турция. В тази връзка, Анкара – с активното посредничество на Москва – дори изгражда солидни политически отношения с Иран, който в миналото е бил основния турски противник.

  • Как ще коментирате преориентацията на Турция от САЩ към Русия?
  • Всъщност, не става дума за обрат, насочен против когото и да било, още повече пък против САЩ. Турция, а заедно с нея и други държави от този и други региони, се възползват от завръщането на Русия в Близкия Изток след продължилото няколко десетилетия отсъствие и се ориентират съобразно новите реалности, които са следствие от този процес. Става дума за преразпределяне на силите и формиране на нови отношения. Така, Турция се стреми да отстоява (и засега успява да го прави) част от своите национални интереси, които трудно може да защити, разчитайки само на САЩ. Защото, както стана ясно, Вашингтон следва на първо място собствените си национални интереси, към които трябва да се приспособяват и подчиняват всички американски съюзници и партньори. А това е несъвместимо със сегашната турска външнополитическа доктрина. Така стартира американско-турският конфликт на интереси в Сирия, където американците, въпреки откритата и решителна съпротива на Анкара, си избраха за съюзници най-големите врагове на Турция – кюрдите. Според мен, това беше най-грубата грешка на американската политика в Сирия, чиито последици могат да се окажат много сериозни. Сега администрацията на Тръмп се опитва да поправи тази грешка, предлагайки компромисни решения относно съдбата на град Мандбидж в Северна Сирия, но процесът се развива трудно.

Освен това, в средата на август отношенията между двете страни отново се изостриха заради отказа на Турция да освободи арестувания американски пастор Андрю Брансън, обвинен в шпионаж и сътрудничество с терористични организации. Анкара не само получава политически ползи от сътрудничеството си с Русия, но и развива интензивно икономическо партньорство с нея (през 2019 например ще влезе в експлоатация газопроводът „Турски поток”, руснаците строят първата турска АЕЦ, разширява се сътрудничеството в сферите на туризма, строителството и т.н.). Освен това Турция е партньор на Русия и във военно-техническата сфера: тя купува руските комплекси С-400 и обсъжда възможността да получи лиценз за производството им на своя територия. Благодарение на сътрудничеството с Москва, Анкара си гарантира и достъп до руските мюсюлмански общности, улеснява се и взаимодействието и с централноазиатските тюркски мюсюлмански държави, възникнали след разпадането на СССР. Последните, от чисто прагматични съображение, също не искат да се отказват от сътрудничеството с бившата метрополиия (т.е. с Москва). Точно обратното, те разчитат на руското влияние за да защитят собствените си интереси в отношенията с Китай и САЩ, които имат специални интереси в този регион, както и със самата Анкара, която е тяхната историческа и религиозна „Мека” и която не крие неоимперските си претенции.

  • Може ли да се твърди, че от гледната точка на международната сигурност, живеем в епоха на неопределеност, когато в света, въпреки партньорството и формалните алианси, на практика се води „война на всеки против всички”?
  • Да, би могло. Пред очите ни се рушат ключовите межднународни инструменти на политиката и сигурността, необходими за поддържането на стабилността на планетата, която се крепеше на следвоенното устройство и доминацията на Запада и най-вече на САЩ. В същото време, все още липсват нови инструменти, които да заменят предишните, затова рискованите перспективи, свързани с ескалацията на нестабилността и потенциални военни конфликти с гигантски мащаби, зависят изключително от мъдростта (или безумието) на двама или най-много трима ключови глобални играчи. Това не може да продължава дълго. Необходимо е да се търсят механизми, които да помагат за намирането на решения, и да се съгласуват позициите по най-важните въпроси. При това, предишните съюзи и партньорски връзки вече не играят кой знае каква роля и губят ценността си. Времето им изтече и съвсем скоро събитията ще започнат да се развиват по съвършено различни правила. Ето защо, както и друг път съм казвал, за малките държави ще е по-добре да се опитат да стоят встрани и да наблюдават спокойно борбата между гигантите, очаквайки кога те ще се споразумят, което ще стане рано или късно. Това е много по-разумно, отколкото да правиш избор и априори да подкрепяш един или друг от тях, особено по въпроси, които обикновено нямат нищо общо с интересите на малките страни. Тоест, по-умно е да си замълчат и да изчакат, а не да се опитват да изпъкват и декларират прекалена вярност към един или друг глобален играч – това е най-добрата рецепта за поведение в онези фази на глобалните геополитически цикли, които постоянно се повтарят. И, както се казва, който има уши, да чуе!
  • Светът неумолимо се движи от еднополюсен към многополюсен модел. Какво ще ни донесе това?
  • Винаги е добре, когато има не само един, а няколко силни играчи, като това се отнася и за международните отношения. Ако има само един силен субект, той рано или късно ще започне да прави каквото си поиска, да налага на останалите собствената си хегемония, а при нужда – и диктатура. По-добре е малките държави да имат възможност да провеждат мултивекторна външна политика. Днес сме свидетели именно на залеза на една геополитическа епоха, т.е. края на концепцията за „американския свят” (Pax Americana). А когато се осъществяват подобни тектонични промени, неминуемо се случват и „земетресения”, които няма как да бъдат избегнати. Остава само да се надяваме, че ще ги наблюдаваме отстрани и ще съумеем да смекчим последиците им. При всички случаи обаче, връщането към досегашния модел вече е невъзможо.

Предполагам, че САЩ все пак няма да загубят всичко и в крайна сметка ще склонят да приемат ролята на „пръв сред равни”, която нито Китай, нито Русия имат намерение да оспорват, защото в много отношения Съединените щати си остават позитивен световен лидер, както и единствената държава, където в момента се осъществява петата технологична революция. Ако обаче САЩ не са склонни да се задоволят с подобен статут и продължат на всяка цена и с всички възможни средства да се стремят към глобална доминация, изглежда твърде вероятно, че в резултат от това американският начин на живот и всички ценности, на които се основава, ще останат в миналото. Това би било крайно неразумно и безотговорно от страна на вашингтонския истъблишмънт. Нещата опират до това, че сегашното поколение хора, също както и всички предишни, се опират и ползват положителния и отрицателен опит, натрупан от онези преди тях. Затова бих искал да се надявам, че въпреки тъжната картина на съвременния свят, ръководствата на ключовите държави също осъзнават същността на предизвикателствана, с които се сблъскват и са наясно с колко разрушителна мощ разполагат, т.е. разбират и последиците, до които би могло да доведе използването и. Сигурен съм, че лидерите на водещите държави осъзнават и отговорността, която днес – може би повече отвсякога – изисква и очаква от тях целият останал свят.

В заключение, бих искал да кажа следното. Според мен, светът се крепи на здравия „триъгълник на отношенията” между три ключови държави: Съединените щати, Русия и Китай. Това е най-добрият модел за стабилността и запазвнето на силовия баланс на планетата. Освен това, подобно разположение на силите няма да позволи на „стрелката на геополитически везни” да се измести към един от върховете на този триъгълник. Въпросният политически модел, основаващ се на три точки (а дори и в механиката това е най-устойчивата конструкция), максимално способства за мира и прогреса на човечеството. Всичко останало са неоправдани рискове, за коите не е ясно, какво биха могли да ни донесат. Именно по този въпрос днес се води и основният спор в средите на американския политически елит. И съвсем скоро ще стане ясно, дали Тръмп осъзнава това и дали води добре обмислена предварително игра, опитвайки се да съхрани американската доминация (която на практика вече не съществува), защото времето за правене на сметки и „представления” вече приключва. Светът не е театър. Животът се основава на сурови и ясни правила. В противен случай би настъпила ентропия и хаос.