Според публикувания през ноември 2017 доклад на изключително влиятелния Атлантически съвет, озаглавен "Напред Балкани: новата стратегия на САЩ за региона" (1), „американската дипломация следва да положи допълнителни усилия за да подготви Атина и Скопие за бъдещ алианс (както помежду им, така и със САЩ). Освен това Съединените щати трябва да обединят усилията си с ЕС за да подкрепят и ускорят преговорите между Белград и Прищина и да съдействат за по-бързото им успешно приключване”.
Всъщност, Западът (т.е. САЩ и ЕС), се ангажира по сериозно с решаването на "македонския въпрос" именно в края на 2017 и най-вече в интерес на Северноатлантическия алианс. Естествено, тласъкът в тази посока дойде от САЩ. При това, според Вашингтон, основният смисъл на намирането на такова решение е да отпадне най-голямата пречка пред включването на Македония в НАТО.
В тази връзка ще напомня, че още в края на миналата година гръцкият новинарски портал difernews съобщи за наличието на "ясна програма за решаване на спора за името на Македония между Скопие и Атина". Цитирайки дипломатически източници, той прогнозира, че до срещата на върха на НАТО на 11-12 юли 2018 в Брюксел ще бъде взето окончателно решение за името на бившата югорепублика, което ще и позволи да се присъедини максимално бързо към Северноатлантическия пакт. Според difernews, именно Вашингтон настоява най-много за бързото решаване на спора за името, като в тази връзка се посочва, че: "заместник-помощникът на държавният секретар на САЩ Браян Хойт в момента изпълнява ролята на супервайзър по балканските въпроси, които са под общия контрол на вицепрезидента Майк Пенс".
Беше ясно също, че Заев, който стана премиер през миналата година, пак с подкрепата на САЩ, е склонен да замени името Бивша Югославска република Македония (БЮРМ) с всяко друго, което предложи специалния пратеник на ООН Матю Нимиц и което би устроило Атина. Това се отнася и за името Илинденска Македония, което - случайно или не, беше изпуснато по време на Срещата на върха ЕС-Западни Балкани в София от българския вицепремиер Красимир Каракачанов. Както е известно, няколко дни по-късно, то беше потвърдено и от македонския министър-председател Зоран Заев. Малко след това обаче, от Атина отрекоха да е постигнат консенсус за името на страната. Впрочем, ден по-късно, на 21 май, държавният секретар на САЩ Майк Помпео прие във Вашингтон гръцкият външен министър Никос Кодзиас и му предложи американска подкрепа за икономическото въстановяване на страната. Много е възможно, едно от условията за това е Гърция по-бързо да се споразумее със Скопие за новото име на Македония, макар че това може да доведе до предсрочни избори в страната (поради отказа на опозицията да приеме каквото и да било име, в което фигурира думата "Македония"). В тази връзка ще напомня, че още в началото на 2018 белградският вестник "Политика" лансира твърдението, че Нимиц е обещал на правителството в Атина, че ако постигне споразумение за името с Македония, ЕС ще опрости частично гръцкия дълг до 320 млрд. долара. Междувременно, на 1 юни гръцкият "Катимерини", съобщи, че водещо в преговорите между двете страни отново е името "Северна Македония" (което беше сред петте възможни, лансирани още в началото на 2018, и със сигурност не е в интерес на България). Три дни по-късно пък, говорителят на гръцкото правителство Димитрос Цанакопулос, заяви, че именно управляващите в БЮРМ са тези, които би трябвало да направят следващия ход в текущия спор. В крайна сметка, на 17 юни Заев и Ципрас подписаха споразумение за името Република Северна Македония. Както е известно, македонският президент Георге Иванов отказа да го подпише, а сериозни протести срещу него имаше както в Македония, така и в Гърция.
Американският натиск върху Македония върви по три основни направления: усилията за промяна на името на страната, включването на Македония в НАТО и разширяване влиянието на албанския елемент с превръщането на албанския във втори официален език и по-нататъшно разширяване на албанската автономия - първоначално на общинско, а след това е на държавно равнище.
ЕС и Западните Балкани
Когато през февруари 2018 Брюксел лансира плановете си за разширяване на ЕС, изрично беше посочено, че държавите от Западните Балкани ще могат да се присъединят към ЕС само след разрешаването на всички съществуващи в момента териториални спорове, както и на граничните им проблеми. Пак тогава председателят на ЕК Жан-Клод Юнкер спомена, че Сърбия и Черна гора могат да влязат в ЕС през 2025 (разбира се, ако дотогава реализират всички, изискващи се от тях реформи), докато за останалите четири държави (Албания, Македония и Босна и Херцеговина, плюс Косово) перспективите изглеждат неясни. В общи линии, същото беше повторено и на Срещата на върха ЕС-Западни Балкани, провела се през май 2018 в София. Въпреки че домакините на срещата направиха всичко възможно в нейния център да бъде поставен именно въпросът за (евро)интеграцията на Западните Балкани и как страната ни би могла да ускори този процес, в заключителната декларация на участниците се споменава само, че страните от региона имат някаква перспектива в тази посока, но че по пътя си ще трябва да се справят с множество нерешени проблеми.
Истината е, че и в София лидерите на големите държави от ЕС ясно дадоха да се разбере, че нямат кой знае какво желание да се нагърбват с нерешените проблеми на държавите от Западните Балкани. Особено категоричен в това отношение беше френският президент Макрон, който в прав текст заяви, че не е склонен да прави компромиси с принципите и нормите на ЕС с единствената цел той отново да се разшири - този път в югоизточна посока. Впрочем, председателят на Европейския съвет Доналд Туск също спомена рисковете, свързани с този процес.
Ролята и мястото на България
Във връзка с интеграцията на Македония в Европейския съюз, която несъмнено е в интерес както на самата нея, така и на България, би следвало да обърнем сериозно внимание върху няколко обстоятелства. На първо място, очевидно е, че на Скопие се налагат прекалено тежки изисквания за да покрие критериите за членство в Съюза. Това поставя Македония в незавидното положение да бъде подложена на своеобразен шантаж както отвън - с претенциите на Атина към името на страната, така и отвътре - в резултат от непрекъснато нарастващите претенции на албанците (първо за това албанският да бъде признат за втори официален език, което стана факт в началото на 2018, а след това вероятно и за някаква форма на автономия).
Тук е мястото да напомня, че дори ако „историческия компромис” между Заев и Ципрас за името Република Северна Македония наистина се окаже жизнеспособен, остава големия въпрос, дали Гърция ще склони това ново име да бъде само за международна употреба, т.е. вътре в страната да продължи да се използва досегашното и име, или пък ще настоява то да се използва както извън, така и вътре в Македония. Според македонския анализатор Бранко Геровски обаче, ако Заев приеме подобно гръцко искане, „за сегашното поколение македонски политици подобно „решение” би било голямо историческо унижение и поражение за Македония” (2). Въпреки това, изглежда, че ще се случи точно това.
Но, ако с приемането на одобреното от Атина име Северна Македония, Скопие все пак може да разчита на известно смекчаване на гръцкия натиск, този на албанците тепърва ще се увеличава. Както е известно, на 17 март 2018 македонският парламент прие закон, с който албанският получава статут на втори официален език (според преброяването от 2002, албанците са 25% от двумилионното населението на Македония, макар че според собствените им лидери са поне 35%). Президентът Георге Иванов отказа да го подпише, определяйки го като "репресивен и несправедлив, който фаворизира само един език, ще задълбочи междуетническото напрежение и представлява закана за междуетническото съжителство“. Естествено, това му навлече множество критики и дори открити заплахи, включително от страна на ръководството на съседна Албания.
Според македонската полиция, в момента в страната съществуват около 30 хиляди тайни складове с оръжие на местните албанци. Статистиката сочи също, че най-голям брой тежки престъпления в Македония се извършват именно от етническите албанци, а наркотрафикът е почти изцяло в техни ръце.
Както е известно, през януари 2017 в албанската столица беше публикувана т.нар. Тиранска платформа (3), която е откровено предизвикателство към македонската държавност (и не само към нея). Тя беше подписана от най-голямата албанска партия в Македония - Демократичен съюз за интеграция на Али Ахмети, както и от по-малките формации: Движението Беса, Демократичната партия на албанците и коалицията Албански алианс, в която участват Движението за реформи - Демократична партия на албанците, Единство и Национално-демократично възраждане. Същността на платформата е промяна на Конституцията на Македония така, че тя да се трансформира от унитарна държава във федерация на албанци и македонци. Следващата стъпка е координирането на действията на албанците от Косово, Южна Сърбия (Прешево, Медвежа и Буяновац), Черна Гора, Северна Гърция и Македония с цел обединяването на всички, населени с албанци, територии на Балканите в рамките на т.нар. "Велика Албания". Част от средствата за реализацията на този утопичен и откровено антиевропейски проект, включително парите за закупуване на оръжие от черния пазар, идват от албанските наркобарони, живещи в Швейцария (Лозана, Берн и Цюрих). В самата Македония пък, албанските наркокартели са създали мрежа от лаборатории за производство на синтетична дрога, която се изнася в ЕС и Турция. В тази връзка ще напомня, че през декември 2017, при съвместна операция на македонските и сръбските полицейски служби (с подкрепата на американската DEA) в Тетово беше разбита най-голямата нарколаборатория на Балканите, в която бяха открити 125 кг синтетични наркотици на обща стойност 2,5 млн. евро.
В резултат от всичко това, напрежението между македонци и албанци (както впрочем и между самите македонци, една част от които категорично не приема промяната в името на страната, нито пък прекалените отстъпки към албанската общност) ще продължи да нараства, което на някакъв етап (и в зависимост от активността на външните фактори) може дори да доведе до разпадането на македонската държава, което тотално би обезмислило и самия процес на нейната евроинтеграция.
Ето защо, въпреки постигнатия "пробив" в спора за името с Гърция, Македония продължава да се нуждае от много сериозна подкрепа по пътя си към Европейския съюз, който очевидно ще е много по-труден от този към НАТО, където тя най-вероятно ще бъде приета с ускорени темпове, под натиска на САЩ, точно както стана и с Албания и Черна Гора, макар че те - обективно погледнато - с нищо не допринасят за увеличаване на военната мощ и капацитета на Северноатлантическия алианс.
След като с пълно основание смята Македония за най-близката си в етническо и историческо отношение държава, в която при това живеят много българи, и предвид тежките проблеми, пред които е изправена югозападната ни съседка в хода на своята евроинтеграция, София би следвало да се нагърби със задачата да помогне на Скопие, като лобира пред ЕС за това претенциите към югозападната ни съседка, както за името, така и по отношение на албанското малцинство, да бъдат смекчени и от нея да не се изискват прекалени отстъпки, които на определен етап биха могли да застрашат териториалната и цялост. Това със сигурност ще направи Македония още по-голям приятел на България, отколкото дори Договорът за приятелство между София и Скопие, подписан през миналата година и официално влязъл в сила през февруари 2018. В крайна сметка, след като вече поехме ролята на посредник между ЕС и Турция (и при това се гордеем с това), далеч по-важно за нас е да бъдем такива и за Македония.
Ето защо след края на „изключително успешното”, поне според управляващите, българско европредседателство, в чиито фокус бяха именно Западните Балкани, София би следвало да концентрира вниманието си най-вече върху отношенията с двамата си западнобалкански съседи – Сърбия и Македония, и особено върху възможността да лобира пред Брюксел за това Скопие да получи по-постижими (и реалистични) условия за присъединяването си към ЕС, така че да може да постигне тази заветна цел, без да му се налага да взема рискови решения, които да застрашат интегритета на македонската държава. Разбира се, паралелно с това, страната ни трябва да продължи упорито да работи за преодоляване на антибългарските рецидиви в македонската политика (чиито пореден израз бе отказът на Заев да признае, че Илинденското въстание през 1903 е именно българско дело, а не „на македонците, албанците, бошнаците, сърбите и прочее народи” ). Освен това, едва ли е добре София да сатанизира определени македонски политици и държавници (като президента Георге Иванов например, с когото българският премиер Борисов демонстративно отказа да се срещне при посещението му в София, в средата на юни), фаворизирайки за тяхна сметка други (като министър председателя Заев), чиито „симпатии” към България, поне засега, все още нямат някакво реално покритие.
Бележки:
- http://www.atlanticcouncil.org/images/Balkans_Forward_web_1128.pdf
- http://focus-news.net/news/2018/05/16/2522220/branko-gerovski-plyus-info-makedoniya-vyarvam-v-zaev-nyama-da-prieme-vsichko-koeto-gartsite-iziskvat.html
- https://geopolitica.eu/more/drugi-statii/2610-tiranskata-platforma-kato-element-ot-proekta-za-velika-albaniya
* Център за мониторинг и превенция на конфликтите
