Пространствени аспекти на културната дифузия и идентичност

Въпросите за глобализацията и културната дифузия напомнят темата за „яйцето и кокошката” (т.е. за първопричината и следствието). Приемайки, че културната дифузия предшества глобализацията, не може да не се приеме и, че самата културна дифузия е резултат от глобализацията. В този смисъл, предмет на настоящото изследване са пространствените (географските) аспекти при формирането на идентичността, а обект  е културната дифузия. Търси се мястото и значението на културата като фактор в развитието на обществата и тяхното свързване. Целта е да се разкрият основните аспекти при културната дифузия и идентичност, както и техните пространствени проекции.

Пространствените проявления на културните феномени и процеси се разглеждат от Културната география. В нейните рамки, актуално направление с особено значение е Новата културна география, акцентираща върху нематериалните аспекти на културата.

Обикновено, когато скоростта на промяна е твърде висока, това води до сблъсък с цивилизационни последици. Независимо от скоростта на промяната обаче, се стига до изменения и феномени като космополитизъм, мултикултурализъм и т.н. Това е така, защото „светът” става все по-силно свързан и взаимозависим. Важни компоненти на тези процеси са идентичността, културната дифузия, мултикултурализмът, транскултурацията, транснационализмът и др.

Според класификационната схема на JEL[2], настоящото изследване би могло да бъде отнесено към код Z19: Културологична икономика, социална икономика и икономическа антропология. В него анализът се основава на същността и особеностите на идентичността, а като заключителна част се извежда „дифузионен модел – идеи и нововъведения” (виж фигура 1). Последният отразява основните принципи за развитие на дадено общество. Реализира се посредством определени канали за разпространение на идеи и нововъведения, както и на факторите за взаимодействие (интеракция) между пространствено (или не) отдалечени едно от друго общества. Дискутира се въпросът за мястото и значението на личността при развитието на обществото (обществата). Всичко това е пречупено през пасионаризма на Гумильов (2007) и концепцията за свръхчовека на Ницше (1990). Специфичен фактор се явяват народопсихологичните характеристики на взаимодействащите си народи.

Същност и специфика на идентичността

Основните въпроси по отношение на идентичността са: „Кой съм аз?” и „Как се вписвам в заобикалящия ме ландшафт?”. В този смисъл, ландшафтът се възприема като съчетание от природните и културни особености на изследвания регион, отчитайки и глобализационните процеси. Те имат основополагащо значение при оформянето на отделната личност и, респективно, колективната идентичност.

Още Аристотел (384–322 пр.н.е.) разглежда понятието идентичност (индивидуална или колективна), като го разделя на три нива: първото е способността да се отделя едно от много - както един индивид, така и един колектив (народ) (Богданов, 2004). Това е количествената идентичност. Качествената идентичност пък е свързана и идентификацията на един индивид, т.е. на чертите, който го диференцират от останалите. Третата идентичност е т.нар. специфична идентичност, причисляваща индивида към определена по-голяма група. Едва от XVII век започва да се говори и за друг вид идентичност – субективнатa, въведена за първи път от Джон Лок (1690) в книгата му „Есе относно човешкото разбиране”. В този смисъл идентичността е относителна и зависи от това, как ни възприемат другите или как ние възприемаме тях.

Понятието идентичност идва от къснолатинското identĭtas -atis, производно от idem „същ, подобен”, което пък е превод на гръцката дума ταὐτότης. В статията си „Идентичност и идентифициране” Богдан Богданов (2004) разглежда идентичността като необходимост при разбирането на човешката същност през призмата на споменатите видове идентичност, с акцент върху индивидуалната. От друга страна, идентичността е „субективно чувство, както и наблюдаемо качество на лична тъждественост и продължителност, съчетани с вяра в тъждествеността и продължителността на някаква споделена картина за света” (Erikson, 1970).

Видовете идентичност могат да се класифицират спрямо следните категории: лична или колективна, местна, регионална, национална, на обединение от държави, континентална и глобална. В този йерархичен ред се увеличава пространственият обхват на идентичността.

Регионалната идентичност

Тя e автономен културен феномен, относително независим от социално-икономическите фактори, а също и от културно-ландшафтното разнообразие. Съвременната регионална идентичност е съчетание между традиция и модернизация. Културният ландшафт и историческото културно наследство играят ролята на „невидима подкрепа” на този феномен. Културният ландшафт съхранява материалното наследство на региона, формиращо се върху регионалната идентичност като специфично духовно начало. Тя е значително по-устойчива към външни влияния, поради обвързаността си с природното и културно наследство. Транскултурализмът и, съответно, транскултурната идентичност са съвременно направление на изследване. Те се свързват с намаляване влиянието на националната държава. Разграничават се няколко основни вида транснационални идентичности, които са детериториализирани: етнически диаспори, поп култури, социални движения и религиозни общности (Hepp, 2009). Акултурацията се разглежда като вписване в новата среда, а хибридизацията се свързва със синтез на различни културни традиции. Създаването на транснационални идентичности е резултат от глобалния капитализъм и масмедиите.

Под регионална идентичност се разбира едновременно процеса и резултата при идентифицирането на индивида с духовни и/или материалнозначими за него местности.

Едно от важните изследвания в сферата на социологията и културологията е на Дияна Петкова (2013). Тя анализира мултикултурализма, транскултурализацията, транснационализацията и хибридизацията в съвременните общества. В резултат на продължителните си изследвания и проведените наблюдения на българското, нидерландското и американско общества, Петкова извежда т.нар. интегративен модел в идентичността, като взема под внимание културните лоялности, транскултуризацията и хибридизацията на културните съзнания: „предложеният Интегративен модел извежда колективната идентичност като по-обща категория и понятие, а социалната и културната идентичност като негови подкатегории”.

Мненията за етапите в развитието на националната идея варират от отричане на значението ѝ до нейното абсолютизиране. В съвременните процеси все повече се клони към устойчивост на етническата идентичност по отношние на националната, спрямо етапа на общественото развитие.

Една от основните групови идентичности е етническата, която понякога, но невинаги, се припокрива с националната. В социологически план нацията има няколко основни характеристики: „Основните групови идентичности, като етническата и националната обикновено се изграждат върху следните елементи: обща територия (не е задължителна за етноса);  общо историческо минало;  общ език и култура;  воля за съвместен живот. Други важни елементи на етническата идентичност са общ произход; и често обща религия” (Петкова, 2013).

Постмодерните общества разглеждат националната идентичност не в рамките на умерената политика, а на националистическите движения и отслабването на националната държава. Това са общества, съществуващи в периода на постдеконструктивизма и пресътворяването на вече утвърдени понятия. Петкова (2013) счита, че при тях идентичността има три варианта за развитие: формиране на глобална идентичност, на транснационални и транскултурни идентичности; мултикултурализация и „политика на идентичността”; възраждането на религиозната идентичност.

Приложният характер на културногеографските изследвания се изразява в създаването на локални културологични продукти, които могат да участват в икономическия стокообмен. Преди това обаче е необходимо да се проведе адекватна имиджова политика. Касае се за продуктово позициониране на национални ценности от материален и нематериален характер на „градския и регионален мениджмънт” (Стоянов, 2013).

В този контекст иконографията би могла да даде ръководни принципи за мерки и извеждане на преден план на локалната идентичност. Тя включва „религиозни особености, политическа история и социална организация” (Попов, 2016). Освен икономическите интереси, значение за националната идентичност имат нейните носители – въобразената общност (Anderson, 1983).

На сегашния етап на развитие на обществото все повече се налага идеята за два противоположни варианта на колективната идентичност, каквито са виртуалната и реалната идентичности. В зависимост от опосредствания и неопосредствания характер на общуването, то е най-чистият вид, от географска гледна точка, на разнорангово междукултурно общуване, поради ясното очертаване на особеностите в социокултурните нагласи на участниците в общуването.

Една от възможните постановки за развитие на националната идентичност е свързана със запазването на националната държава, но, заедно с космополитния национализъм, който е „единствената форма на национална идентичност, съвместима с новия икономически и социален ред” (Петкова, 2013).

Съществува вероятност да се създаде и друг вид идентичност – културната. Тя се изразява в идентифициране на индивида с различна от неговата култура, която не съвпада с националната или етническата. Изразява се в промяна на социокултруната среда, в която се реализира отделната личност. Възможна цел е постигането на по-висок жизнен стандарт и/или други лични подбуди, свързвани с миграционните нагласи на населението. Важно, при оформящите се коеволюционни ядра, е „тяхната привлекателност, като на личността да се дава възможността за свободен избор на вероизповедание и практикуване на традиционни за нея обреди и обичаи” (Бърдаров, 2012). В зависимост от устойчивостта на националната идентичност, всяко следващо поколение или ще поддържа жива традицията, или, напротив, би могло да заличи първоначалното национално самосъзнание.

В съвременните изследвания допълващо понятие към идентичността е т.нар. криза на идентичността на Erikson (1970). Тя е резултат от загубата на чувството за тъждественост на самия индивид и историческата свързаност: „Често регионално-икономическият упадък, предизвикан от отраслови и структурни кризи, въздейства като следствие от културни кризи на идентичността” (Стоянов, 2013). То намира отражение и в глобализационните и противоположните им процеси, като глокализацията: „В условията на глобализация и глокализация се наблюдават, от една страна, ситуации на криза на идентичността, а, от друга, активизация на регионалния потенциал и регионалната идентичност” (Головньова, 2013). Глокализацията е преосмисляне на глобализационните процеси спрямо локалните потребности на личността и колектива: глобалното и локалното се обвързват във взаимодействие, от което произлизат нови „хибриди” (Станчева, 2013).

Същности и особености на културната дифузия

Един от географите - пионери в културната дифузия е Торстен Хегерстранд.  Той създава математически модел за дифузионните процеси, които теоретично следва да се реализират във времето и пространството, и изследва начина, по който пространствената отдалеченост се отразява на дифузията. Eвърет Роджърс (1983) отправя критика към географите, като твърди, че приемането на картографирането като предпочитан географски способ e географски стереотип и дава пример с Модела на Хегерстранд, определящ като водещ „ефекта на съседството” (Rogers, 1983). Моделът е отражение на тенденцията за иновация. Тя е по-вероятна при разпространение от един потребител към друг (за единица време), който е по-близо, спрямо по-отдалечения. Хегерстранд използва математически модел на вероятността за приемане на иновацията, която намалява с отдалечаване от потребителите. По-късно тази му позиция бива ревизирана: „По-малко известна е една съставна сфера, която може да се формулира като „Географско изследване на иновациите и дифузията”. Тази дисциплина се развива преди всичко в англоезичното пространство” (Стоянов, 2015 -б).

Книгата „Иновационната дифузия като пространствен процес” на  Хегерстранд е капитален труд, посветен на дифузната теория в географската наука. Първото и издание на шведски е през 1953, а едва 14 години по-късно, едновременно в Чикаго и Лондон, излиза и издание на английски. Ползата от подобно „забавяне” е изясняването на идеите за дифузията на иновациите. Хегерстранд ги развива въз основа на първоначалните си хипотези и теоретични постановки, като извежда общите етапи на емпиричен дифузионен модел до идентифицирането на първоначален дифузионен модел и след това - създаването на модел близък до реалността.

Комуникацията между Роджърс и Хегерстранд е пример, съвместим с „дифузионния модел – идеи и нововъведения” (виж фигура 1.), представен в края на изложението. Роджърс (1983) създава концепцията си за дифузията на иновациите, включително и благодарение на предадения от неговия баща опит в иновациите в земеделието. В периода 1962-1973 книгата му „Дифузия на иновациите” претърпява цели три издания.

Изследванията на Хегерстранд са насочени в следните основни направления: пространствена дифузия на иновации. Пространствената дифузия има определени закони и може да бъде моделирана, дифузионната иновация е решаващият фактор с определен социален ефект по центро-периферен модел, а скоростта на дифузията не зависи от геометричното разстояние, а от транслационната способност на отделните градове и, по-специално, от интензивността и ефективността на контакта между хората.

Основните видове културна дифузия са:

- Експанзионистична (expansion diffusion), при която нововъведения или идеи, възникнали и развити в определен район, оказват силно влияние и се разпространяват извън ареала на зараждането си;

- Преместваща (relocation diffusion): нововъведения или идеи, които се преместват в нови ареали, без да запазват връзката си с първоначалния източник;

- Йерархична (hierarchical diffusion): нововъведения или идеи, които се разпространяват чрез преместване от по-големи към по-малки пространства (често с незначителни връзки между двете), като нерядко биват предизвикани от социалния елит;

- Увличаща (contagious diffusion): нововъведения или идеи, основаващи се на непосредствената връзка човек–човек. В най-голяма степен, увличащата дифузия е свързана с пасионаризма на Лев Гумильов.

От друга страна, културната дифузия представлява заимстване на културни черти и комплекси от едно общество в друго при тяхното съприкосновение (културният контакт). С нея се обозначава стихийното взаимодействие и културно обогатяване. Разпространението на културата е особена форма на движение, отличаваща се от миграционните потоци от хора, и е трудно сравнимо с този тип процеси. Негови канали могат да бъдат миграцията, туризмът, мисионерските движения, войните, научните конференции, търговските изложения и панаирите, обменът на студенти и специалисти и др. Мисионерите привнасят в развиващите се страни не толкова нов религиозен кодекс, колкото нови обичаи, поведение, начини на обличане, дрехи, хигиенни навици, обучение и др. Културната дифузия може да се осъществява не само между различни страни и народи, но и между социални прослойки и класи, поради което се различават два основни типа на разпространението и:

- Хоризонтално разпространение, което се наблюдава между няколко етноса, равни по статуса на групите или индивидите, поради което се нарича още междугрупово;

- Вертикално разпространение: дифузия на елементи на културата между субекти с неравен статус, известна като стратификационна културна дифузия (например при заимстването на аристократични елементи в простонародната реч). Изначално се предполага, че културната дифузия представлява разпространение на достиженията по света (Кравченко, 2000).

Културната дифузия може да се характеризира, като процес на пространствено-времево разпространение на образци на културата, тяхното заимстване и внедряването им в нови, все още непрактикувани форми на културни системи. Те водят до обмен на елементи от социалния опит, взаимодействие и взаимно разбиране между различните общности (Филановская, 2010). Сред основните фактори за началото на промените Гидънс определя: „три обстоятелства: религиозни, комуникационни и лидерски, а в по-ново време - секуларизацията” (Гидънс, 2003).

Разкриването на прагматичната същност на геостратегията, като приложна геополитика, е спорен интердисциплинарен въпрос. В зависимост от конкретните изследователски цели, редица фундаментални науки, като философията, социологията, културологията, политологията, правото, географията и др., поставят различни акценти при дефинирането на сложното съотношение между политическа география, геополитика, геостратегия, глобална и регионална политика, странознание, международни отношения, конфликтология и сигурност. Марин Русев (2017) например, прави условно разграничение на съотношенията между обективната и субективна същност на политическата география, геополитиката и геостратегията. На тази база той извежда значителната степен на субективизъм и целенасочено въздействие чрез инструментите на геостратегията. Те могат да бъдат използвани като фактор в културната дифузия чрез задвижвана на комплекс от причинно-следствени връзки.

На свой ред, Светлана Шостак (2005) разглежда механизма на културната дифузия в следните три направления: търговията, туризмът и телевизията, формиращи доминиращия начин на живот в света (т.нар. 3^-те „Т”, които за първи път са въведени от американския футуролог Джон Нейсбит в прочутата му книга „Мегатенденции 2000: осъзнаване на тенденциите и действие в развиващия се нов свят”). Безспорно 3^-те „Т” (търговия, туризъм и телевизия или, по-скоро, телекомуникации) са сред основните канали за културна дифузия.

Факторът „превод” винаги е съществувал, съществува и ще съществува до момента, когато човечеството се върне към проекта си, наречен Вавилонска кула (т.е. към единен световен език). Но докато това стане реалност (ако въобще е възможно) преводът ще продължи да заема централно място в живота на различните общества, независимо дали те си дават сметка за това. Без него е невъзможен масовият характер на нововъведенията от материален характер или на идеите от духовен порядък. Именно преводът е „медиумът” (средството), спомагащо за масовото свързване (комуникацията) на различните социокултурни (коеволюционни) ядра, които си взаимодействат и проникват едно в друго, т.е. осъществява се междукултурна интеракция.

Изясняването на пространствената дифузия като термин преминава през културологичното тълкуване на термина акултурация или културна дифузия. Акултурацията се изразява във взаимно влияние и проникване на културите чрез прехвърляне на идеи и нововъведения. Те се възприемат от културата приемник и дори се осмислят спрямо потребностите ѝ. Заедно с акултурацията (приемане на новата култура), съществува и друг термин, подпомагащ приемането на елементи от новата култура, а именно декултурация. Според Петър Сотиров (2013), тя се изразява като освобождаване от елементи на родната култура.

Понятието акултурация произхожда от думата „култура” и дефинира процесите на трансформация и последващата адаптация. Те се реализират в културите, при групи, които притежават специфични културни и поведенчески модели и при тяхното взаимодействие една с друга (Живкова-Крупева, 2013). Друго определение е от речника Merriam-Webster:

1. културната модификация на отделна група или хора чрез адаптация, или чрез заемане на характерни чери от друга култура, а също сливането на културите в резултат на продължителен контакт;
2. процесът, чрез който човек придобива културата на определено общество от ранно детство.

Преди създаването на телеграфа предаването на съобщения (идеи) често е било свързано с търговците, които са носители на новото, включително поради факта, че са общували с представители на други етноси. Днес всичко това е променено и е задълбочено от създаването на мозаечни култури.

Мястото и значението на културата в съвременното общество е от огромно значение, което Иван Стефанов (2001) описва така: „... културата взема инициативата в свои ръце при извършването на социалните промени, а икономиката приема статуса на механизъм за посрещане на тези нови потребности. Промяната се осъществява най-напред в културата, но тя става ефективна, защото се потвърждава и реализира в самата социална структура”. Често хората, пораждащи промяната, са интелектуалците със „способността си да излизат от своите професионални ниши и гледни точки, ... обществена сфера, в която именно се кръстосват общите за всички хора проблеми” (Стефанов, 2001).

Друг аспект на дифузията е възприемането ѝ като: „[…] принцип на човешката дейност, в процеса на която непрекъснато се променят географските факти; принцип на взаимосвързаността, означаващ формирането на географския обект в резултат на взаимодействието на отделни елементи” (Стоянов, 2015 -а).

Етноцентризъм и коеволюция

В културногеографските изследвания народопсихологичните особености на даден етнос са в основата за извършване на дадено действие или последователност от действия. Едни и същи резултати (действия) могат да бъдат породени от различни подбуди. Лев Гумильов (2007) лансира термина „пасионар” (от лат. ‘passio’ – желание, страст, но също и страдание). Под пасионари той разбира индивиди, чиито пасионарен импулс на поведение e по-голям от импулса на инстинкта за самосъхранение. Пасионарността е: „характеристика на поведение – ефект от излишъка на биохимична енергия на живото вещество, който поражда желанието на човек да се жертва често заради илюзорна цел; енергия – излишък от биохимичната енергия на живото вещество, обратен на вектора на инстинкта за самосъхранение и определящ способността на човека към свръхнапрежение”. В книгата си Гумильов търси отговор на въпроса: „коя е първопричината за това едни етноси да изчезват, а други да се утвърждават?” Според него, тя е свързана с това, как съответният етнос интерпретира природната среда, от която черпи жизнени сили. А след това, как етносът, по пътя на експанзията и под въздействие на определени циклични закономерности, се налага над останалите, реализира се чрез изпъкването на една личност, съумяла да обедини останалите и да ги насочи към овладяване на съседни територии. Всичко това е аргументирано от автора с разнообразни исторически данни.

В Западната литература под етничност се разбират: „културните ценности и норми, разграничаващи членовете на дадена група от другите. Етническата група е общност, чиито членове имат съзнание за обща културна идентичност, отделяща ги от другите групи наоколо. В почти всички общества етническите различия са свързани с различия във властта и материалното богатство. Там, където етническите различия са същевременно и расови, подобни деления понякога са особено силни” (Гидънс, 2003).

Друг аспект на пасионарната теория е представен от Марин Бъчваров (2002): „Пасионарността е предизвикателен стимул, която Гумильов свързва с периодите на биохимическа активност в биосферата и Космоса, например със слънчевите петна. Увеличеното излъчване на биохимична и космическа енергия предизвиква експлозии на социална активност”.

По своята същност, пасионарната теория е своеобразна приложение на представите на Ницше за свръхчовека към световната история. Идеята за пасионаризма на Гумильов например, се основава на изучаването на две личности от световната история – Александър Македонски и Наполеон Бонапарт. И за двете теоретични постановки обединяващо е желанието, което приема различни форми. При Ницше то е определено като желание за власт, т.е. продължение на Шопенхауеровата воля: „Властолюбецът пълзи и превива гръбнак, раболепничи и става по-нисък от змията и от свинята. Затова човекът започва там, където свършва държавата, и там са дъгата и мостът към свръхчовека” (Ницше, 1990).

Последното изречение на предисловието към знаменитата книга на Ницше „Тъй рече Заратурстра” е констатацията: „Тъй започна залезът на Заратустра” – т.е. превръщането на Заратустра в свръхчовек, който ще се жертва в името на делото си. Превръщайки се по този начин и в пасионар, в интепретацията на Гумильов. Друг прочит е т.нар. харизматична личност, която в известна степен би могла да се препокрие с пасионара и свръхчовека: „Ницшевата концепция за историята на културата се основават върху същата тази представа за взаимосвързаността между отделните елементи на човешката душа (разумът и страстите), както и за историческото развитие и модификация на тази връзка” (Попов, 2013).

Създадените центрове имат решаваща роля единствено при наличие на идеи и нововъведения, които да могат да се приемат или отхвърлят спрямо факторите на дифузия. Идеите и нововъведенията (иновациите) оказват решаващо влияние за развитието на отделните общества. Под нововъведение Христо Домозетов (1980) разбира „процес на въвеждане на нещо ново, на нов „продукт” на материалното и духовното производство в дадена среда, в дадена общност с цел усъвършенстване на дадена човешка, социална дейност”. Авторът разглежда следните основни видове иновации: социални, научни, технически и научно-технически, които имат съответните сфери на проявление - от теоретични модели до нововъведения в материалното производство.

Алгоритъм за културногеографска характеристика

При изготвянето на алгоритъм за културногеографска характеристика на даден обект трябва да се вземат под внимание няколко изходни позиции. Те се отнасят до формирането на територията и групирането на държавите по исторически признак. Специално място намират „концепциите от Културната география, например за културното ядро, за културната дифузия и др.” (Стоянов, 2015).

Говорейки за полигенерационните пластове, Игнат Пенков (1943) дава отправна точка за историческия преглед на протеклите териториални взаимодействия и тяхното осмисляне от страната-приемник. Петър Стоянов (2015) ги доразработва по следния начин: „хорологичният подход се изразява в регионализма, който насочва изследователя към изучаване на териториални взаимодействия (с отчитане на наслоенията и синтеза на няколко култури върху дадена територия) и отделяне на неповторимите черти на страните и регионите”.

Специфична методология за нуждите при етнокултурногеографските изследвания разработва Татяна Герасименко (2004). Тя се основава на следния алгоритъм при феноменологичните изследвания, който може да се използва и за целите на настоящото изследване: определяне на обекта на изследване, т.е. конструиране на етнически феномен от реалността; формулиране на цел и задачи; картографиране на обекта; изготвяне на структурно-функционален анализ на обекта като автономна, динамично самовъзпроизвеждаща се и саморегулираща се отворена система и определяне на мястото ѝ сред останалите системи; покомпонентен анализ на системите; изследване динамиката на обекта (феномена) в ретроспективен план (историко-географски анализ с прилагане на сравнително-историческия метод); описание на функционирането на изучавания обект; изследване на взаимодействието му с другите системи; прогнозиране; извеждане на приложния характер на изследването.

Дифузионен модел: идеи и иновации

Настоящият „Дифузионен модел: идеи и нововъведения” представлява своеобразен опитен модел (виж фигура 1). Ролята на първоизточник в модела изпълняват „Вселената” и „Космоса”, които са постоянно действащи фактори. „Геосферите” са съставени от пет компонента лито-, педо-, хидро-, атмо- и биосфера. Посредством интеракцията, т.е. взаимодействието с тях, което е неизбежно[3], човек ги интерпретира по различни начини и следва съответното поведение.

Фигура 1. Дифузионен модел – идеи и нововъведения

По чисто антропологични причини, индивидът притежава определени физиологични и психически характеристики. Те определят начина му на функциониране. Едната от тях е приобщаване към определена група хора („общност”[4]). Обществата са изградени от по-ниски йерархически нива, каквито са етносите спрямо вложения от Гумильов смисъл (Етнос 1.). Във всеки отделен етнос има водещи и водени, като  те са с определено ниво на съзнание и способности и това се съчетава с желанието им за утвърждаване  и способността да организират останалите в името на определена идея – Пасионар 1. Пасионарът обаче не е единствен. В етноса има и Други пасионари, които могат както да си взаимодействат, така и да си противодействат – особен вид интеракция. Последната може да се реализира в хронологичен план с пасионари от предходни исторически епохи. Тогава под Други пасионари се разбират съвременници, които вземат пример от Пасионар 1 и, на принципа на подражанието, със или без отчитане особеностите на конкретния исторически период, предприемат действия, които според тях биха помогнали за постигане на идеята или целта, която са си поставили.

В друго пространство - в Етнос 2, има друга (не)осъзната личност – Пасионар 2. Посредством комуникацията, осъществена чрез търговия, туризъм, телекомуникации, превод и др., той възприема (напълно или частично), или пък отхвърля идеите и нововъведенията на Пасионар 1 и ги прилага към конкретните потребности на Етнос 2, съобразно механизмите на културната дифузия.

В Етнос 2 може да има и Други пасионари, които да си взаимодействат по механизма, обяснен за Етнос 1. Оттук нататък, чрез комуникацията следва (след преосмислянето от страна на Пасионар 2), „връщане”на преосмислени идеи и нововъведения към Пасионар 1 или Други пасионарии,  които приемат, частично моделират или отхвърля идеите и нововъведенията.

Резултат от интеракцията Общество – Геосфери – Космос – Вселена е  Културният ландшафт.

Междувременно, протича активна интеракция между хората (Обществото) и Геосферите, като цикълът непрекъснато се повтаря. Край на това взаимодействие може да настъпи при отпадане на един от членовете на бинарната група Геосфери – Общество. Тук се налага да направя едно пояснение към Модела: следва да се има предвид, че всяко изменение оказва пряко или косвено влияние на далечни разстояния по принципа на „ефект на пеперудата”.

Функционирането на „Дифузионния модел: идеи и нововъведения” може да се представи със следния пример. Той е свързан с понятието „ландшафт”, добило статут на основополагащ термин в редица географски науки и международни конвенции. По този начин се отразява натрупването на значения и приложението на съответния термин в редица общества. Първоначално  понятието се заражда в германското социокултурно пространство, където са използва в богослужебните дела. По-късно немските учени го доразвиват и постепенно то се трансформира в термин, използван в науките за Земята, градостроителството и др. В англосаксонската школа се употребява родственото понятие ‘landscape’, което припокрива термина „ландшафт” (и английският и немският са част от германската езикова група). Интересно е развитието на този термин в романските езици, които използват термина ‘paesaggio’ (пейзаж). В зависимост от езиковите особености, интерпретациите на учените варират в широки граници. Ако в немското пространство, подобен на термина „ландшафт” е Geotope, колебанията при някои италиански изследователи са свързани с различията между ‘territorio’ и ‘paesaggio’, като съответните автори разграничават нюанси в употребата им и им приписват определени значения. Руската школа възприема термина ‘ландшафт’ и, съответно, науката ‘ландшафтоведение’. Отбелязва се, че терминът „пейзаж” изразява външния облик без да има системен покомпонентен характер. При разработването на термина „ландшафт”, българската научна традиция също прави някои разграничения. В студията на Пенков (1943), като възможни български заместители се посочват „странногледка”, „земегледка”, „покрайнина”, „пейзаж” и др. Понастоящем, „ландшафт” е научният термин, придобил гражданственост, докато някои от другите термини са исторически възможни, но стилистично маркирани.

Интересни са формите на чуждо влияние в някои аспекти от обществено-политическия живот. Например, заимстването на архитектурни елементи в градостроителството. В географската книжнина и изследванията на Иван Батаклиев (1929), италианското влияние има непосредствено въздействие. То се изразява в образоването на видните бансканлийски родове (хаджи Радонови, хаджи Вълчеви, хаджи Лазкови, Тондеви и др.) в Италия. Освен това, те откриват и търговски къщи в чужбина. Така например, църквата „Св. Троица”, построена през 1835, е плод, освен на общите усилия на местното население, и на културното влияние на образованието, получено в Италия: „планът е от един от братята хаджи Радонови, който се е учил в Италия” (Батаклиев, 1929). Авторът открива и влияние от конкретни италиански провинции: Освен този тип къщи, строени са други с известно изменение в плана, в който случай се чувстват чужди влияния, донесени от гурбетчиите банскалии (Ст. Л. Костов смята – влияние на северноиталианските кастели), като пак са със скривалища, пак масивни, изобщо пак да отговарят на изискванията на времето и развилите се нужди. (Батаклиев, 1929)

В идеен план заимстването може да придобие различни форми. Италианският език например, се оказва важен медиум и при създаването на едно от най-значимите произведения за българската национална идентичност – „История славянобългарска” (Марчевски, 1988). През 2012 е издаден на български една изключителна книга, написана в далечната 1601 от Мавро Орбини – писател, преводач, идеолог и историк – „Il Regno degli Slavi” („Царството на славяните”). Орбини се интересува от разпространението на славянския език и произхода на българите (Данова, 2014). Книгата има интересна съдба, илюстрираща различните средства за взаимодействие между обществата и посредниците, които се използват: „През 1722 е преведена на руски език и отпечатана в Петербург с благословията на император Петър Велики. Тя бързо бива отнесена на Балканите, където руският ѝ превод я прави достъпна за многочислената вече славянска интелигенция. Комплектувана е в библиотеката на архиепископията в Сремски Карловци (тогавашна Австрия). Там през 1761 я прочита първият национален български историк – йеромонах Паисий Хилендарски.[5] Началото на освободителното дело, чийто корени са повече от век по-рано, е белязано от механизма на културната дифузия. Ако Паисий не бе подсказал за славната история на българския народ, Орбини не бе написал книгата за славяните, ако Петър Велики не бе дал благословията си за изготвянето на руския превод на Царството на славяните, историческите събития вероятно щяха да са по-различни. Това е само един пример, как италианският език е медиумът, руският превод на книгата е средството, а целта е създаването на национална идентичност, основаваща на славното историческо минало. Прозрял всичко това, Паисий се нагърбва с ключовата роля да стане стълб на просветлението на българския дух. Народопсихолог на българската душевност и разобличител на една от най-силните национални черти, увековечена в клишираната фраза: „Но някои не обичат да знаят за своя български род, а се обръщат към чужда култура и чужд език и не се грижат за своя български език, но се учат да четат и говорят по гръцки и се срамуват да се нарекат българи. О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език? Или българите не са имали царство и държава?”

Заключение

Ролята на културната дифузия в съвременния свят е тясно свързана с важните съвременни проблеми на глобализацията. Русев (2017) например, изтъква мястото и значението на мондиализма във връзка с нарасналата относителна тежест на високоорганизираните пространства (най-общо казано богатите страни) по отношение на периферните народи (бедните страни). В случая се визира противостоенето Север – Юг и Запад – Изток, които, съчетани с активните миграционни процеси, водят до трансформация на съвременните общества.

Старият свят трудно би останал същият и е необходимо е да се приспособи към новите реалности на съвремието. Нужно е да се прецени, каква да бъде новата идентичност и чрез средствата на културната дифузия и опита на мултикултурализма да се направи опит за туширане на потенциални негативни последици в усилията за формирането на един по-добър свят.

Литература:

Батаклиев, Ив. Град Банско (Антропогеографски изучавания). София: Художник, 1929.

Богданов, Б. Идентичност и идентифициране. – В: Банков, К. Семиотични тетрадки. Част II. София: 2004, 152-159.

Бърдаров, Г. Имиграция, конфликти и трансформация на идентичности в Европейския съюз. София: Едикта, 2012.

Бъчваров, М. Руските геополитически идеи. – В: Бояджиев, В. (съст.). Алтернативи за България. София: ДИОС, 2002, 181-189.

Герасименко, Т. Методологические и методические подходы к културно-географическим исследованиям. В: Вестник ОГУ, 2004.

Гидънс, А. Социология. София: ИК Прозорец, 2003.

Голоньова, Е. Региональная идентичность как форма коллективной единтичности и ее структура. – В: Лабиринт. Журнал социально-гуманитарных исследований, № 5, 2013, 42-50.

Гумильов, Л. Етногенезисът и биосферата на Земята. Варна: ИК Сталкер, 2007.

Данова, П. Представите за българите и техния език в Италия (ХV–ХVI век). – В: Койчева, Ал., Алексова, В. (Съст.) Етничност, език и идентичност в Югоизточна Европа. Studia balcanica 29. София: АИ, 2014.

Домозетов, Хр. Нововъведение и внедряване. София: БАН, 1980.

Живкова-Крупева, Р. Акултурацията в линговдидактичен контекст. – В: Веселинов, Д. Десета конференция на нехабилитираните преподаватели и докторанти от факултета по класически и нови филологии. София: УИ Св. Климент Охридски, 2013, 318-325.

Кравченко, А. Культурология: Словарь. – Москва: Академический проект, 2000.

Марчевски, А. Българската литература в Италия и някои проблеми на превода. – В: България, Италия и Балканите. София: БАН, 1988.

Ницше, Ф. Тъй рече Заратустра. София: Христо Ботев, 1990.

Пенков, И. Културен ландшафт. Понятие, характеристика и анализ с оглед към българските земи. – В: Изв. на БГД, Х, 1943.

Петкова, Д. Културни идентичности в интеркултурен диалог. Велико Търново: Фабер, 2013.

Попов, Н. География на Средиземноморието. Културно-цивилизационно пространство. Средиземноморски страни. София: Колбис, 2016.

Русев, М. Политическа география, геополитика и сигурност. Учебно пособие. София, 2017.

Сотиров, П. Модели на езиково поведение на българите в чужбина. – В: Станчева, Р. (съст.). Мигриращи култури и социални практики. София: УИ „Св. Климент Охридски”, 2013, 207-218.

Станчева, Р. Фантазна, реална, мислена миграция. Встъпителни думи. – В: Станчева, Р. (съст.). Мигриращи култури и социални практики. София: УИ „Св. Климент Охридски”, 2013, 9-16.

Стефанов, И. Природата на културата. София: Аскони-издат, 2001.

Стоянов, П. Развитие на идеите за регионална география. – В: Социална и културна география, 2015 -а.

Стоянов, П. Съвременно развитие на антропогегорафията. – В: Онгъл, бр. 15, 2015 -б.

Стоянов, П. Приложение на социално-географската концепция за пространствена идентичност. – В: География и регионално развитие, Научна конференция: Созопол, 2013.

Филановская, Т. Культурная диффузия: обретения и потери (на примере становления хореографического образования в России). – В: Вопросы культурологии, 2010.

Шостак, С. Механизмы культурной диффузии. – В: Социология: теория, методы, маркетинг, 2005, 3, 142-164.

Anderson, B. Imagined Communities. New York: Verso, 1983.

Erikson, E.H. (1970). „Identity crisis” in perspective. – В: E.H. Erikson, Life history and the historical moment. New York: Norton, 1975.

Hägerstrand, T. Innovation diffusion as a spatial process. Chicago: University of Chicago Press, 1967 (1953).

Hepp, A. Transculturality as a Perspective: Researching Media Cultures Comparatively. – В: Forum Qualitive Sozialforscung, 2009.  

Journal of Cultural Geography - http://www.tandfonline.com/loi/rjcg20.

Journal of Economic Literature - https://www.aeaweb.org/journals/jel

Loche, J. An Essay concerning human understanding -

 http://www.earlymoderntexts.com/assets/pdfs/locke1690book1.pdf

Rogers, E. Diffusion of Innovations. New York, London: The Free Press, 1962, 1973, 1983.

Електронно издание на речник „Мериам-Уебстър” https://www.merriam-webster.com/

[2] Journal of Economic Literature е научно издание, което класифицира литературата за нуждите на икономиката.

[3] Пример за неизбежно взаимодействие е гравитацията, която оказва непрекъснато въздействие независимо от желанията на човека

[4] В Модела това е ІІ. Общество.

[5]httphttp://www.damyanyakov.com/bg/akcenti (посетен на 09. 02. 2016 г.).

* Докторант  в Катедра „Регионална и политическа география” на СУ „Св. Климент Охридски”