19
Съб, Окт
4 New Articles

Френската външна политика в "ерата Макрон" и бъдещето на оста Париж-Берлин

брой 4 2018
Typography

На 14 май 2018 приключи първата година на Еманюел Макрон като държавен глава на Франция. Още от самото начало на своя президентски мандат той демонстрира завиден ентусиазъм в усилията си за разрешаване на редица ключови проблеми в международните отношения, привличайки вниманието на останалите към собствените си идеи и проекти.

Непрекъснато допълваният, но вече притежаващ и определени устойчиви характеристики външнополитически курс на Макрон продължава и днес да провокира интереса на чуждестранните му партньори, научната общност и медиите.

В този смисъл, първата годишнина на управлението му е подходящ момент за анализ на резултатите, които френският лидер съумя да постигне досега. По-долу ще се опитам да систематизирам най-ярките примери, илюстриращи външнополитическата активност на Макрон, както и да покажа, в кои случаи ефектът от действията му изглежда най-очевиден, и в кои ще му се наложи да положи допълнителни усилия. При това, по съвсем обясними причини, акцентът ще бъде поставен върху състоянието и перспективите пред стратегическата за бъдещето на Европа ос Париж-Берлин. Естествено, не може и дума да става за окончателни оценка, а по-скоро за очертаване на първите инициативи, върху които френският президент най-вероятно ще се опита да стъпи за да продължи напред през следващите четири години от мандата си.

Какво успя да направи Макрон

През април 2018 Френският институт за международни отношение (IFRI) публикува доклад, посветен на резултатите от първата година на управлението на Макрон. Общата теза на авторите се свежда до това, че политиката на френския президент, макар и да има подчертано реформистки характер, не представлява някакъв рязък „разрив” с миналото, а се характеризира с определена приемственост. Ще добавя, че тази приемственост е налице както в широкия, така и по-тесния смисъл на думата.

На първо място, Еманюел Макрон формално не се отказа от фундаменталните идеи на френската външнополитическа традиция – „стратегическата автономия”, търсенето на влияние в полицентричния свят и оригиналната визия за международните процеси. Тази доктринална „ос” се запазва още от времето на Шарл дьо Гол и новият президент очевидно не се опитва да я замести с нещо принципно ново. Става дума по-скоро за адаптирането на голисткия проект, формулиран в края на 50-те и през 60-те години на миналото столетие, към реалностите на ХХI век. Преди него, това се опитаха да направят и Жак Ширак, и Никола Саркози и дори Франсоа Оланд (всеки по своему), т.е. в това отношение Макрон не е изключение. Предлагайки собствената си версия за външната политика на съвременна Франция, той – въпреки това – не нарушава съществуващата от 50 години насам голистка традиция.

На второ място е налице определена приемственост и с действията на предишния френски президент Франсоа Оланд. Макрон не само се стреми да съхрани наследеното от него, но и да развие същите външнополитически направления. Той, в частност, продължава да отделя сериозно внимание на гарантиране сигурността в региона на Сахел, климатичните въпроси, "икономическата дипломация", и износа на въоръжения. Всички тези теми бяха сред приоритетите и на президента Оланд, като в тази връзка си струва да припомня антитерористичната операция "Бархан" в Мали (2014), Парижкото споразумение за климата (2015) или мащабните военни сделки с Египет, Катар и Индия (2015-2016).

Ускоряване на темпото на френската външнополитическа активност

Наред с тази доктринална приемственост обаче, Макрон демонстрира определен разрив с предшественика си, що се отнася до маниера му на действие. Както е известно, през последните петдесетина години френската дипломация беше свикнала да поддържа умерен ритъм на активност, избягвайки да форсира събитията за да търси светкавични резултати. Единствено изключение беше "хиперактивното" управление на президента Саркози и стилът на Макрон донякъде напомня за него. През първата си година в Елисейския дворец сегашния президент очерта позициите си по изключително широк кръг въпроси, лансирайки множество инициативи и планове. Достатъчно е да споменем само предложенията му за посредничество: между вътрешните играчи в Либия (преговорите в Ла Сел-Сен-Клу), между Ливан и Саудитска Арабия (във връзка със задържането на ливанския премиер Харири), а също за евентуално бъдещо посредничество между САЩ и Иран и дори между Китай и тибетския Далай Лама. Неслучайно, френските медии го наричат "дипломатор", заради огромната му лична активност и готовността да се включва във всякакви дискусии.

Укрепването на френските позиции в ЕС

Без съмнение, основното направление във външната политик на Макрон е европейското. Именно по него той лансира най-амбициозните си планове: създаването на общи европейски въоръжени сили, формирането на отделен парламент и бюджет за еврозоната, преразглеждане на миграционната политика на ЕС. В тази връзка, прословутата му реч в парижката Сорбона през септември 2017, се превърна в своеобразен екшън план, който в момента се обсъжда от целия Европейски съюз. Впрочем, в изказването си пред Европарламента през април 2018, Макрон отиде още по-далеч, декларирайки решимостта си да защити либералната демокрация (и по-скоро "нейният европейски вариант"). Френският президент очерта пет основни сфери на суверенитета на обединена Европа: сигурността и отбраната; икономиката и търговията; климата и енергетиката; здравеопазването и продоволствието; цифровите технологии. Според него, европейската солидарност следва да бъде укрепвана във всяка от тях, в противовес на национализма и "нелибералните демокрации", вътре в ЕС (като Унгария и Полша например), както и на "авторитарните режими" по външните граници на Съюза.

Тези предложения правят френската позиция в Европа по-ясно обозначена, отколкото при управлението на Франсоа Оланд. През последната една година Франция се оказа едва ли не единствената голяма държава от ЕС, където управлява "твърд еврооптимист", разполагащ със стабилно парламентарно мнозинство. Благодарение на това, Макрон съумя да възстанови донякъде баланса във френско-германската ос и да натрупа определен политически капитал, компенсиращ частично икономическата мощ на Германия. Въпреки това, прогнозите сочат, че тази благоприятна за Париж конюнктура няма да се запази вечно. След като загуби половин години за да формира правителство, Меркел вече се върна в европейската политика и несъмнено ще се опита да смекчи амбициите на френския президент.

Значението на избора на "проевропейски настроения" Макрон е, че той предложи курс към преодоляване на поредицата от кризи, поразили ЕС, при това не на деструктивна основа (както го направи Великобритания и както предлагат повечето масови несистемни партии и движения от дясната и лявата част на европейския политически спектър), а чрез укрепване на връзките на европейската солидарност в духа на покойния Жак Ширак, който още в навечерието на голямото разширяване на Съюза, призова това разширяване да върви паралелно с укрепването на общоевропейските институции.

Стратегическата ос Париж-Берлин

Централната роля в рамките на тази стратегия играе оста Париж-Берлин. Всъщност, тя още от самото начало беше основният двигател на европейската интеграция, а около нейните инициативи се формираха всички европейски общности - от Европейската общност за въглища и стомана до еврозоната. Франция и Германия са създателите и протагонистите на европейския социално-политически модел, които и днес са най-големите "донори" на ЕС. От гледната точка на Париж, най-голямото постижение на обединена Европа е именно преодоляването на историческата вражда с Германия и, благодарение на това, продължителното запазване на мира в Европа.

През 2016 изключително авторитетният френски "Клуб на двайсетте" (Club des vingt), обединяващ бивши външни министри (включително Юбер Ведрин, Ерве дьо Шарет и Ролан Дюма), дипломати и експерти публикува доклад, озаглавен "Седемта смъртни гряха на френската дипломация", в който се дискутират насъщните проблеми пред външната политика на страната. Както е известно, участниците в клуба представляват онова течение на френската стратегическа мисъл, което се опитва да синтезира идеите на Шарл дьо Гол и Франсоа Митеран. Тоест, това са убедени привърженици на "европейска Европа", обявяващи се против "атлантизма" на предишния президент Оланд и подкрепящи превръщането на ЕС в самостоятелен силов център, чиито приоритети, особено в сферата на сигурността, невинаги съвпадат с тези на САЩ, освен това включват по-тясното сътрудничество с Русия. Между другото, един от членовете на Клуба - Ролан Дюма, е външнополитически съветник на президента Макрон, а в някои от програмните речи на президента, касаещи международните отношения, прозират редица идеи, лансирани от участниците в Club des vingt.

В споменатата по-горе публикация на Клуба се посочва, че "От Дьо Гол до Митеран Франция беше един от основните играчи на световната сцена. Днес това вече не е така и френският глас не се чува, а е заглушен от останалите. Разчитайки да увеличи тежестта си като се равнява към по-силните от нея, а именно към САЩ, Франция продължава да губи доверието на международната общност".

Анализирайки външнополитическите неуспехи на страната през последните години, авторите на доклада акцентират върху общия спад на тежестта и авторитета на ЕС в света и липсата на ясни перспективи за по-нататъшното му развитие: "динамиката на европейското строителство се изчерпа", т.е. необходимо е да и бъде даден нов тласък като се преформулира европейския проект, което пък е въпрос на политическа воля.

Докладът на авторитетните бивши дипломати имаше широк политически резонанс, още повече, че беше в тон с общото разочарование от политиката на Оланд. Вероятно и Макрон, особено предвид изключителната му амбициозност, също е бил повлиян от него. Неслучайно първите му стъпки и изявления, сякаш възкресиха характерния както за Дьо Гол, така и за Митеран волунтаризъм и стремеж Франция да върне изгубените си позиции в международните отношения.

Непосредствено след изборната си победа, Макрон декларира, че "Франция се намира на прага на бурно възраждане", което ще и позволи да си върне статута на велика сила през ХХІ век. Подобно на Дьо Гол, той за пореден път върна във френския политически речник понятия като суверенитет и независимост (те бяха основната тема в речта му през август 2017, както и в голямото интервю за бъдещето на Европа, дадено в навечерието на френския национален празник - 14 юли с.г.). При това обаче, Макрон се опитва да придаде на суверенитета "европейско измерение", т.е. интерпретира го по-различно не само от такива държави като Русия и Китай, но и от управляващите в Унгария, Полша или Чехия "суверенисти-националисти". Според него, "става дума за един отворен към света суверенитет, който следва да бъде реализиран колективно, тъй като съвременните предизвикателства надхвърлят националните граници. Днес, пространството, където следва да реализираме нашия суверенитет, е цяла Европа". За Макрон, също както и за Дьо Гол и Ширак преди него, външнополитическата мощ и стремежа Франция да възстанови статута си на "велика държава" са неразривно свързани със стремежа да се подпомогне превръщането на Европа в мощен център на сила. Неговият проект за световно управление се базира на принципа на "инклузивния мултилатерализъм", в чиито рамки глобалната роля на Франция ще се реализира чрез Европа, като самостоятелен геополитически играч, способен да балансира мощта на "хипердържавата". Тоест, Макрон е убеден в глобалното месианско призвание на Европа, като "единственото географско пространство, което днес разполага с необходимата сила за да защити ценностите на свободата и демокрацията, както и равенството и социалния баланс, и което защитава общото достояние на планетата, климата и достъпното за всички образование".

Международният и вътрешният контекст на тези външнополитически декларации на Макрон дават основание да смятаме, че той не визира онази Европа, която се олицетворява от ЕС, в сегашния му вид, а говори за един трансформиран Съюз, способен да преодолее "евросклерозата", характерна за последното десетилетие.

Подобно на авторите на доклада на "Клуба на двайсетте", Макрон открива причините за кризата на европейския проект в мудността на европейската бюрокрация и "институционалната какофония" на Европейския съвет, Комисията, Парламента и Еврогрупата. Няколкото вълни на разширяване на Европейската общност, първата от които беше присъединяването на Великобритания, а последната - включването на България и Румъния (а малко по-късно и на Хърватска), не само увеличи броя на членовете и усложни функционирането на механизма, опиращ се на консенсуса, но и постави под въпрос възможността да се формулира обща политика, гарантираща прогреса на цялата европейска общност, заради различната визия относно перспективите пред нея.

Самият Макрон разглежда като основен инструмент за преодоляване на "евросклерозата" укрепването на френско-германската ос и формирането около нея на "връзки на повишена солидарност", което в общи линии съвпада с германския проект за създаването на "твърди ядра" вътре в ЕС. Тоест, на практика става дума за връщане към проекта за задълбочаване на вътрешната интеграция на Съюза, лансиран в навечерието на голямото "източно" разширяване на ЕС от Франция, по време на Европейския съвет в Ница през 2000, който обаче не бе реализиран, заради твърдата съпротива на Лондон.

Според Макрон, "ние винаги сме вървели напред, благодарение на "авангарда на желаещите".Затова трябва да продължим да се движим напред заедно с онези, които искат да вървят с нас, като не позволяваме да ни бавят държави, които не желаят да продължат да се придвижват бързо и занапред". Тоест, той подкрепя идеята за "Европа на различните скорости", като тази посока на реформиране на ЕС се ползва с подкрепата на Ангела Меркел, но поражда обоснованата критика на източноевропейските страни членки.

Френско-германската ос и реформирането на Съюза

На този фон, едва ли е изненадващо, че първото посещение на президента Макрон в чужбина беше в Берлин. Непосредствено след срещата си с него, канцлерът Меркел заяви, че френско-германската ос е рещила "да върне историческия мащаб на своя алианс" и да създаде "пътна карта"на реформирането на ЕС, вместо да се занимава единствено с т.нар. Brexit. На свой ред, Макрон очерта основните направления на реформата: Съюзът следва да стане по-малко бюрократичен и по-добре да защитава интересите на своите граждани.

В духа на традиционната френска привързаност към идеята за европейска отбранителна идентичност, Макрон предложи да бъде създаден Европейски фонд за отбрана (проектът стартира през юни 2017) с цел да се финансират европейските разработки, свързани със създаването на модерни въоръжения. Двамата с Меркел са обявиха и за създаването на обща разузнавателна система (включително на космическо разузнаване), връщайки се към стария проект за съвместно производство на европейски разузнавателни спътници ("Хелиос" и "Хорус"), както и за създаване на общи полицейски сили.

В това отношение френските и германските интереси съвпадат. Очерталите се проблеми в евроатлантическите отношения, свързани с намерението на президента на САЩ Тръмп да накара европейците да поемат по-голяма финансова отговорност за общата отбрана в рамките на НАТО, както и безапелационният му тон по отношение на ЕС, стимулират Меркел да подкрепи европейската идентичност в сферата на сигурността, посредством формирането на "твърди ядра" вътре в Съюза. Както вече споменах, на Европейския съвет в Ница през 2000 , Франция направи подобно предложение, но по настояване на Великобритания тогава външната политика и сигурността бяха изключени от сферата, в която са възможни отношения на "усилваща се солидарност".

Днес обаче, "факторът Тръмп", също както и Brexit, повишават взаимния интерес на Париж и Берлин от укрепването на оста между тях, както и за постигане на качествен прогрес в процеса на европейската интеграция. Знак за това, както и предпоставка за успеха на френско-германския план за реформиране на ЕС, беше и изборът на бъдещия председател на Еврогрупата, по време на срещата на 19-те финансови министри от еврозоната през декември 2017. Както е известо, това е португалецът Марио Сентено. През януари 2018 той смени холандеца Йерун Дейсеблум, който през двата си мандата на този пост се занимаваше с разрешаването на дълговата криза, макар че на практика водещата роля в това отношение играеше (до оставката си през септември 2017) бившият германски финансов министър Волфганг Шьойбле. Макрон постъпи разумно, отказвайки се да издигне кандидатурата на френския финансов министър Брюно Льо Мер, тъй като шансовете му бяха минимални, доколкото финансовата ситуация в самата Франция съвсем не е добра.

В момента френските държавни финанси се контролират стриктно от Европейската комисия, тъй като от 2008 насам те не покриват критериите на Европейския пакт за стабилност и икономически растеж (според които бюджетният дефицит не бива да надхвърля 3% от БВП). В същото време от ключово значение за бъдещето на френско-германската ос и на еврозоната е фактът, че Макрон съумя да се споразумее с Меркел двамата да подкрепят общ кандидат. Кандидатурата на Сентено беше издигната от Макрон, Меркел и италианския премиер Джентилони по време на срещата на върха между ЕС и Африканския съюз в Абиджан през ноември 2017 и беше подкрепена от повече от половината финансови министри от Еврогрупата.

Както е известно, Еврогрупата представлява своеобразно "правителство" на еврозоната, така че сред основните проблеми пред нейния председател Сентено е по-нататъшната помош за Гърция. Париж и Берлин демонстрират общ стремеж да се противопоставят на плановете на Атина да продължи и занапред да разчита за излизането си от кризата на поредните финансови траншове от Еврогрупата. В момента, по отношение на Гърция е в сила Третият план за финансова помощ, чието действие изтича през август 2018 и основните страни-донори в Еврогрупата не са склонни до безкрайност да наливат пари в Гърция, чиито заеми от 2011 насам достигнаха 300 млрд. евро.

Франция е силно заинтересована да получи разбиране от председателя на Еврогрупата в навечерието на дискусията за реформиране на еврозоната, предложена от Макрон. Реформата включва изготвянето на отделен бюджет, създаване на европейска валутен фонд и, евентуално, на поста европейски финансов министър, както и създаването на Парламент на Еврогрупата с цел да се придаде по-демократичен характер на нейната активност (последното обаче не се приема никак добре от ЕК). За успешната реализация на този проект, Макрон ще трябва преди това да гарантира, че Франция ще покрие изискванията на Пакта за стабилност, което е сред задачите на френския бюджет за периода 2017-2018, както и да получи подкрепата на Европарламента, изборите за който ще се проведат през 2019. Предложенията на Макрон вероятно ще бъдат подкрепени и от Берлин. Германия е заинтересована от създаването на Европейски валутен фонд, чрез трансформиране на фонда за финансова стабилност, създаден в разгара на кризата на еврото, с участието на Франсоа Оланд. В политически план, подобно задълбочаване на интеграцията вътре в Еврогрупата се подкрепя, макар и не изцяло, от лявоцентристките социалдемократически формации в ЕС, така че участието на германските социалдемократи в управляваща коалиция би могло да улесни реализацията на този план.

Общата френско-германска позиция при избора на председателя на Еврогрупата, която между другото се споделя и от други големи държави от ЕС (включително Италия, Португалия и, отчасти, Финландия), може да улесни и реализацията на плана на Макрон за качествено задълбочаване на интеграцията в еврозоната. В същото време, консервативните формации, особено в "северната част на еврозоната", се обявяват против по-нататъшното укрепване на солидарността между нейните членове и смятат за основен приоритет окончателното формиране на банковия съюз в еврозоната с цел по-стриктен контрол върху състоянието на активите на финансовите институции.

Проблемите пред плана Макрон

Френско-германският тандем, чиито динамизъм е залог за успеха на европейския проект на Макрон, може обаче да се сблъска с редица проблеми. Те са свързани с нарасналата политическа "волатилност", съпътстваща осъществяващата се дълбока структурна трансформация на Съюза и възникнала в резултат от нарушаването на обществения консенсус в повечето утвърдени либерални демокрации в Европа, сред които е и Франция. Успехът на предложеното от Макрон реформиране на ЕС зависи и от стабилността на поредната "голяма коалиция" в Германия и от политиката на новото "дяснопопулистко" правителство в Италия.

В международен план, авторитетът на оста Париж-Берлин и френският проект за реформи, подкрепен от Германия и от предишното италианско правителство, би могъл да пострада и заради наличието на силни проатлантически настроения в североизточна Европа (включително в Полша и Прибалтика), както и заради проблемите в отношенията между Франция и Източна Европа. Както е известно, по време на миналогодишното си посещение в някои източноевропейска държави, Макрон си позволи, от името на ЕС, да "учи на демокрация" поляците и някои техни съмишленици от региона, като Унгария например, за да ги принуди да се съобразят с мигрантската политика на Брюксел, както и да се откажат от "социалния дъмпинг" на трудови мигранти (от Полша, Румъния и България). Източноевропейските страни членки категорично се обявяват против "интеграцията на различни скорости", отстоявана от Макрон, Меркел и вече бившия италиански премиер Джентилони. В сферата на сигурността, някои от тях (и най-вече прибалтийските държави, Полша и Румъния) разчитат най-вече на САЩ и не изпитват особен възторг от идеята за създаването на европейска отбранителна общност, още повече че в нея няма да участва Великобритания.

Приоритетът на предлаганата от френско-германската ос институционална реформа на ЕС е укрепването на институциите и на солидарността в еврозоната. Днес обаче, членството в еврозоната вече не е условие за икономически и финансов просперитет, пример за което са Великобритания, Полша, Чехия и Дания, които имат по-добри финансови и икономически показатели и по-ниска безработица, отколкото повечето страни от еврозоната, включително Франция, да не говорим за Гърция, Италия, Испания и Португалия.

Новите членове на ЕС се опасяват, че "Европа на различните скорости", в която ще доминира оста Париж-Берлин, може да доведе до появата на нова йерархия вътре в ЕС. Източноевропейските държави, включително и България, вече са подложени на натиска на Брюксел и френско-германския тандем във връзка с т.нар. "социален дъмпинг" и квотите за приемане на мигранти от Големия Близък Изток.

Лансираният от Макрон и съгласуван с Меркел план за преразглеждане на европейския статут на чуждестранните работници от държавите членки на ЕС провокира недоволство в Полша, Румъния, България и други държави, от които на запад системно "изтича" работна ръка. В същото време, самата Източна Европа очевидно е привлекателна за френските и германски инвестиции. Средната годишната печалба на френските предприятия в държавите от региона надхвърля 10 млрд. евро, като в Полша тя е цели 25 млрд. Това е свързано и с факта, че работещите в тях поляци получават само 1/3 от заплатата на френските граждани, които работят същото в родината си.

Противоречията между източноевропейските държави и Брюксел се задълбочават от ръста на трудовата миграция към т.нар. "Стара Европа". За да компенсират изтичането на работна сила, някои от тях, като Полша например, се опитват да привлекат "гастарбайтери" от Украйна, но пречка за това са изискванията на Шенгенската зона, наложени от западноевропейските държави. Освен това, Франция и Германия са подложени на остри критики заради опитите им да натрапят на Полша, Унгария и Словакия, както впрочем и на България, т.нар. "квоти" за приемане на бежанци от Азия и Африка. Източноевропейските страни обаче не са склонни да повторят печалния опит на Австрия, която първоначално приветства появата на бежанците през 2014, а днес, когато страната се управлява от консервативно-националистическата коалиция на канцлера Себастиян Курц, се чуди как да се отърве от тях.

Тоест, стремежът към укрепване на френско-германското лидерство с цел провеждането на назрялата (според Париж и Берлин) реформа на ЕС, вероятно ще се сблъска със съпротивата на страните членки от два различни региона на Европа, за които това лидерство въобще не е безспорно - "атлантистите" от Северна и Източна Европа и "суверенистите" от Централна Европа (и най-вече от Полша и Унгария).

Дисбалансът във френско-германската ос

Според бившия френски външен министър Юбер Ведрин, самото понятие "френско-германски тандем" от доста време насам (т.е. след обединението на Германия) вече не е адекватно заради задълбочаващия се дисбаланс в него. След обединението, германското влияние и потенциал в ЕС нараснаха, включително и заради последвалото голямо разширение на Съюза в Централна и Източна Европа (смятани за традиционна зона на влияние на Берлин), където Германия си извоюва ключови позиции в икономическата и особено във финансовата сфери. Освен това, трудно би могло да се говори за някаква "решаваша" роля на френско-германския тандем по въпросите на сигурността, т.е. в сферата, където Париж се опитва да задава тон, прокарвайки идеята за общата европейска отбрана. Влизането в ЕС на източноевропейските държави укрепи позициите на "атлантистите", т.е. на проамерикански настроените членове на Съюза. Доскоро те се обединяваха около Великобритания, а сега нейното място се опитва да заеме Полша.

Навремето в Париж с основание се опасяваха, че обединяването на Германия и пълното възстановяване на нейния суверенитет може да лиши Франция от ролята на "политически великан" в ЕС. Икономическата тежест на Германия, активната и инвестиционна политика в съседните държави от Централна и Източна Европа, нейната водеща роля в Еврогрупата и успешната и антикризисна стратегия през второто десетилетие на ХХІ век, съдействаха за задълбочаването на дисбаланса по оста Париж-Берлин. При управлението на президента Оланд, който беше твърд привърженик на идеята за френско-германския тандем, решаващата роля на Берлин, отказал да се съобразява с "прекалено меките" предложения на Париж за преодоляване на кризата на еврото, беше очевидна. Още повече, че самата Франция беше подложена на силния натиск не Еврогрупата, водеща роля в която играеше германският финансов министър Шьойбле, настояващ Париж да изпълнява критериите от Маастрихт и да спазва необходимата бюджетна дисциплина.

Тоест, френско-германската ос далеч не е хармонична, нито пък се възприема кой знае колко добре от политиците и обществото в ЕС (включително в самите Франция и Германия). През последните десетилетия във Франция (след болезненото за нея обединение на Германия, но най-вече след въвеждането на еврото) нарастват критиките срещу сляпата подкрепа за германската монетарна политика и, като последица от това, задълбочаването на социалната криза в резултат от "стесняването" на бюджетните рамки, макар че в същото време се признава по-голямата ефективност на немския социално-икономически модел. През 2017 германският БВП беше значително по-голям от френския (36511,9 млрд. долара срещу 25674,8 млрд. долара). Германия изпреварва Франция и по темпове на икономически растеж (2,1% срещу 1,6%), а нивото на безработицата там също е много по-ниско (3,7% срещу 9,4%).

На този фон, реформата в сферата на трудовите отношения, която Макрон смята за свой приоритет, е опит за преодоляване на икономическия застой във Франция по немски модел.

При всички случаи, временното изместване на политическия център на тежестта от Берлин към Париж по-скоро усложнява, отколкото облекчава, поетата от френския президент роля на "основен двигател" на назрялата реформа на ЕС. Сред факторите, които укрепиха положението на Макрон, беше отслабването на вътрешнополитическите позиции на Меркел в резултат от парламентарните избори през септември 2017. Сегашното състояние на оста Париж-Берлин съществено се различава от времето, когато то се определяше от Оланд и Меркел. Естествено, веднага след като съумя да формира управляваща коалиция със социалдемократите и за четвърти път стана канцлер на Германия през март 2018, Ангела Меркел декларира решимостта си да възстанови водещата роля на страната в Европа: "Виждаме, че в момента Европа е подложена на силна критика и се нуждае от гласа на Германия, наред с този на Франция и другите страни членки на ЕС". Последното се отнася най-вече за Италия, където в резултат от изборите от 4 март 2018 се формира "дяснопопулистка", т.е. несистемна управляваща коалиция. Сред останалите проблеми пред Съюза, самата Меркел акцентира върху тези, свързани с международната търговия (например трудните преговори между Брюксел и обединението Mercosur относно квотите за внос на месо от Бразилия в ЕС), както и намерението на американския президент Тръмп да наложи високи протекционистки мита върху вноса на алуминий, стомана и други стоки, включително от ЕС.

Липсата на стабилно мнозинство на ХДС може да ограничи възможностите на Берлин да прокарва решително своята политика в основните (и най-вече икономическите и финансовите) сфери на "европейското строителство". Тоест, Меркел ще трябва да се въздържа от стъпки, които могат, от една страна, да нервират партньорите и в коалицията - социалдемократите или пък баварските консерватори от ХСС, а от друга страна - могат да бъдат отхвърлени от онази част от германците, които подкрепят консервативните националисти от най-голямата опозиционна партия  "Алтернатива за Германия".

И така, въпреки многократните уверения и на Париж, и на Берлин, че се стремят да укрепят френско-германския алианс, чиито основи бяха поставени от легендарните национални лидери Аденауер и Дьо Гол, се налага впечатлението, че на практика нещата стоят малко по-различно. Впрочем, има и по-крайни позиции. Както заяви например пожелал анонимност високопоставен френски дипломат пред портала Euractiv,"отношенията ни с Германия удариха дъното".

Разбира се, френските експерти упрекват за сегашните затруднения в отношенията с Берлин най-вече самите германци, които според тях не са склонни да проявят гъвкавост а упорито следват принципа "Германия преди всичко". Според директора на Института на Жак Делор в Берлин Себастиен Майяр, французите са силно разочаровани от германския бойкот на реформите в ЕС. Той смята, че въпреки очакванията, Берлин се е обърнал с гръб към тях и в резултат от това "моторът" на интеграцията в момента работи на празни обороти. Действително, макар че френският президент упорито опитва да се позиционира като общоевропейски лидер, германците очевидно не са склонни да подкрепят всичките му инициативи, особено за сметка на собствената си икономика. Затова те смятат за разумно да не се бърза особено и със създаването на общ бюджет на ЕС, поне докато не бъдат уточнени финансовите условия за излизането на Великобритания от Съюза. В тази връзка, Берлин е на мнение, че приемането на плана за реформиране на ЕС до края на юни 2018, както настоява Макрон, едва ли е реалистично.

Опитите за сближаване с Тръмп

Междувременно, благоприятната ситуация в Европа позволи на Макрон да се изяви и по атлантическото направление. В тази посока той предприе един доста нетипичен за френската външна политика ход, позиционирайки се като едва ли не главния европейски парньор на САЩ, по-близък отколкото Берлин или дори Лондон. Действително, диалогът между френския и американския президенти върви доста добре, илюстрация за което бяха посещението на Доналд Тръмп в Париж, през юли 2017, и ответната визита на Макрон в САЩ през април 2018. При това френският държавен глава очевидно се стремеше да демонстрира, че има определено влияние върху американския си колега и може да го накара да се вслуша в думите му.

На практика обаче, стана ясно, че поне засега Париж не съумява да извлече особена полза от "специалните отношения" между Тръмп и Макрон. Така, френският президент трябваше да промени първоначалната си позиция относно иранската ядрена сделка и вече не настоява САЩ да спазват статуквото, а предлага да бъде подписано някакво допълнително споразумение с иранците, съобразено с американската позиция. В резултат от посещението на Макрон във Вашингтон не беше постигнат и кой знае какъв напредък нито по въпроса за митата върху стоманата и алуминия, нито по този за климатичните промени. Впрочем, това не означава, че стабилността на трансатлантическия военно-политически алианс е поставена под въпрос, тъй като Франция продължава да разчита на подкрепата на американската дипломация в Сирия, Африка (региона на Сахел), Индийския и Тихия океан.

Опитите за съживяване на отношенията с Москва

През първите месеци от управлението на Макрон се очерта известен прогрес и във френско-руските отношения. Френският президент се срещна с руския си колега още през май 2017, след което беше създаден т.нар. "Трианонски диалог" (форум на френското и руското граждански общества), бяха задълбочени контактите между външните министерства на двете страни и се очертаха перспективи за изграждане на нови икономически и културни връзка. Тоест, на пръв поглед изглеждаше, че ставаме свидетели на качествено подобряване на атмосферата в двустранните отношения, които силно се влошиха в края на управлението на Оланд. Ситуацията обаче се промени през пролетта на 2018, когато Франция отново се дистанцира от Русия,  както във връзка със случая Скрипал, така и в ситуацията с предполагаемоот използване на химическо оръжие от сирийския режим в град Дума. Както е известно, френски бойни самолети участваха в нанасянето на въздушните удари по обекти на сирийската армия през април 2018, съвместно с авиацията на САЩ и Великобритания. Липсва и осезаем прогрес в усилията за разрешаване на кризата в Украйна в рамките на т.нар. "Нормандски формат", в който участват Франция, Германия, Русия и Украйна. Все пак, участието на Макрон на Петербургския международен икономически форум в края на май 2018 отново демонстрира високото равнище на двустранните отношения, въпреки наличието на отделни разногласия между Елисейския дворец и Кремъл (доказателство за това бяха и сключените над 50 сделки между френски и руски компании).

Какво не успя да направи Макрон

В момента френската външна политика се характеризира не само с отделни, ситуативни успехи, но и с осезаеми трудности, които Макрон наследи от предшествениците си. Част от тях са свързани със стремежа на Париж да възстанови и укрепи влиянието си в региона на Близкия Изток.

Близкоизточните държави традиционно разглеждат Франция като самостоятелен играч със собствени интереси в региона, който обаче действа там по-внимателно от САЩ. Характерно за френската дипломация е способността и да общува нормално дори и с най-нееднозначните местни лидери, поддържайки с тях дългогодишни контакти във взаимен интерес. При това французите са изградили тесни връзки не само с лидерите, но и със съответните общества, особено в сферите на образованието, науката, културата, спорта и т.н. Като цяло, Париж с основание се смята за познавач на близкоизточната проблематика. За френските дипломати е ясно, че не съществува някаква обща "арабска политика", т.е., че е необходим индивидуален подход към всяка отделна страна, на основата на чисто прагматичните интереси.

В своеобразни "преломни точки" в това отношение се превърнаха операцията в Либия през 2011 и началото на конфликта в Сирия. Прекалено стриктното солидаризиране на Франция със западните и партньори доведе до това, че арабският свят започна да я разглежда най-вече като съюзник на САЩ с крайно ограничени възможности да упражнява някакво собствено влияние в региона. Имиджът и пострада особено силно заради рязката промяна на отношението на Париж към такива държавни ръководители като Муамар Кадафи и Башар Асад, които доскоро бяха тържествено приемани във френската столица, а след това ги обявиха за жестоки диктатори. Вместо да демонстрира интерес към реалната ситуация в една или друга държава от региона, Франция все по-често започна да акцентира върху проблемите с човешките права, демократичните институции и норми. Резултатът от тази политика изглежда най-очевиден в Сирия, която бе изключително близка на Франция, както културно, така и исторически. Днес обаче, Париж не само че не играе ключовата роля в мирното разрешаване на сирийската криза, но дори не е най-влиятелния играч в рамките на западната коалиция.

През първата година на управлението си Макрон не само че не успя да укрепи френските позиции в Близкия Изток, но дори ги влоши още повече. Франция продължава да не действа като самостоятелен играч в Сирия, като вместо това предпочита алианса със САЩ и Великобритания (поредно доказателство за което бе участието и в съвместните въздушни удари през април 2018). Френската помощ за кюрдските милиции в Манбидж влоши е без това сложните отношения с Турция, а пък предложението да бъдат възобновени преговорите за иранската ядрена сделка не срещна разбиране в Техеран. Ето защо в момента Париж се опитва да съхрани поне значително информационно присъствие, очертавайки своите "червени линии" в Сирия, призовавайки Кремъл да упражни влияние върху Дамаск и т.н.

Опитите за разрешаване на украинската криза

Първоначално Макрон демонстрираше определена активност и по "украинския въпрос". През първите месеци след влизането си в Елисейския дворец, той се опита да го измъкне от задънената улица, чрез приемането на нов план за действия в Източна Украйна и възобновяване на срещите на ръководителите на държавите от Нормандската четворка. Впоследствие обаче, Макрон значително ограничи активността си в тази посока (нещо необичайно за него), без да успее да постигне нито някакъв напредък в разрешаването на кризата, нито укрепване ролята на Париж в процеса на преговорите. На практика, по отношение на Украйна, френската дипломация се върна към пасивната позиция, която заемаше по времето на Оланд, ограничавайки се с призиви за стриктно спазване на Споразуменията от Минск. Възможно е, че след като е осъзнал невъзможността за бързо постигане на някакви успехи по "украинското направление", Макрон да е решил да не си губи времето с Украйна, концентрирайки усилията си към по-перспективни от негова гледна точка въпроси. Впрочем, участието му на Петербургския икономически форум в края на май 2018 беше поредната възможност да представи на руските си домакини своята визия за разрешаване на кризата в Украйна. За съжаление, тя не беше използвана подобаващо.

Войната срещу тероризма в Африка

Франция е изправена пред сериозни предизвикателства и в такава традиционна зона на нейното влияние като Сахел (т.е. е граничната зона в  между Сахара на север и по-плодородния район на юг). Тук е мястото да напомня, че в тази част на света французите разчитат най-вече на своята "твърда сила, доказателство за което са военните операции "Сервал" (2013-2014) и "Бархан" (от 2014). От една страна, те са изправени пред задачата да се справят с терористичните групировки в Северно Мали и съседните държави. От друга страна, Париж се стреми да "научи" страните от региона сами да гарантират собствената си сигурност, разчитайки постепенно да прехвърли в техни ръце всички военни и полицейски функции.

И по двете направления, поне засега французите не могат да се похвалят с кой знае какви успехи. Местните радикални формации и най-вече т.нар. Група за поддръжка на исляма и на мюсюлманите (смятана за филиал на Ал Кайда) продължават да присъстват и да осъществяват терористична активност на терена. Държавите от "Сахелската петорка" (G5) - Мавритания, Мали, Буркина Фасо, Нигер и Чад, не могат да се похвалят нито със стабилни държавни институции, нито със силни армии. Действията на обединения военен контингент на G5 засега са по-скоро демонстративно и не се отличават с особена координация и ефективност. Освен Франция, с финансирането им са ангажирани САЩ, ЕС, Саудитска Арабия и ОАЕ. В момента Макрон е изправен пред дилемата, дали да продължи реализацията на операция "Бархан", в сегашния и вид, т.е. изразходвайки все нови средства и човешки ресурси и страдайки от недостиг на добро снабдяване и раздробеността на антитерористичните сили, или да я прекрати, рискувайки обаче да провокира нов взрив на терористичната активност в ключов за Франция регион и да даде възможност на конкурентите да запълнят вакуума на сила в него. И тъй като и двата варианта очевидно не са изгодни за Париж, на французите ще се наложи да мобилизират всичките си дипломатически умения за да открият някакво приемливо решение, които да им позволи да се справят с тероризма в региона, без да изразходват прекалено много сили, но и без да отстъпват част от външнополитическите си позиции на други големи играчи. Последното условие изглежда твърде трудно постижимо, защото освен споменатите по-горе спонсори на G-5 свои интереси в Сахел и Африка, като цяло, имат и Китай, Япония, Турция и Русия (от известно време насам руснаците разполагат с малоброен военен контингент в Централноафриканската република).

Задачата-максимум на Макрон

Накрая, като задача-максимум за Макрон се очертава да намери необходимите ресурси за влияние в онези региони на света, които доскоро се смятаха за второстепенни или дори третостепенни от френските стратези. Така например в Азиатско-Техоокеанския регион, или в Латинска Америка, френските амбиции обикновено се ограничаваха с гарантиране сигурността на отвъдморските департаменти и територии. В днешните условия обаче, това вече не е достатъчно, особено в Азия, където пред Франция стои задачата да поддържа добри контакти и с Китай, и с Япония, и с държавите от АСЕАН, а също да изиграе поне някаква роля в разрешаването на корейския въпрос.

Всъщност, още предишното френско ръководство беше наясно за необходимостта от мащабни външнополитически действия и в тази връзка Франсоа Оланд осъществи редица посещения в различни азиатски държави. Макрон също вече предприе някои стъпки в тази посока, посещавайки Китай (през януари 2018) и Индия (през март 2018). Въпреки това, френските позиции в Азия тепърва трябва да бъдат укрепвани - и в качеството и на водеща държава в ЕС, и като самостоятелен геополитически играч. В тази връзка, френските стратези посочват необходимостта от увеличаване броя на "вратите" към азиатския регион, доколкото в момента ролята на такава "врата" за Франция играе само Индия, с която се развива интензивно икономическо, политическо и военно сътрудничество.

Що се отнася до Латинска Америка, поне засега екипът на Макрон не и отделя особено внимание. В същото време обаче, развитието на диалога с най-големите държави от региона (и най-вече с Бразилия) със сигурност би донесло определени икономически ползи и за пореден път ще потвърди мултивекторния характер на външната политика, която Париж традиционно провежда.

Заключение

Първата година от президентския мандат на Еманюел Макрон беше богата на въшнополитически инициативи. Действайки в широк спектър от направления, френският държавен глава се стремеше да позиционира страната като самостоятелен играч с нарастващ авторитет на международната сцена. В чисто символичен план, той успя да го постигне, особено в рамките на Европейския съюз, където гласът на Франция отново звучи достатъчно силно и авторитетно.

За това съдейства и изключително благоприятната конюнктура: ефектът от появата на качествено нов политик в лицето на Макрон съвпадна с временното отслабване позициите на най-близките френски съюзници (в частност, на Германия). Много по-важно обаче е, какво ще се случи, когато партньорите и противниците на Франция "свикнат" с Макрон. А най-важното в това отношение е, дали френският президент действително ще съумее да предложи добре обмислени и реалистични решения на международните проблеми (и да ги доведе до успешен край, разбира се), или ще се задоволи само с гръмките фрази без реално покритие.

 

* Българско геополитическо дружество