Взаимоотношенията в триъгълника Турция-ЕС-Русия

Според законите на жанра, това нерядко ожесточено противопоставяне се развива по два основни сценария: или след края на конфликта настъпва разведряване и участниците стигат до някакъв консенсус, или диалогът навлиза в задънена улици и в поредното външнополитическо противопоставяне се поставя по-скоро точка, отколкото запетая.

Ако вярваме на популярното твърдение, че „познаването на Изтока е тънка работа”, няма как да не се съгласим, че в момента Изтокът е „тънък” и в прекия, и в преносния смисъл на думата. Спецификата на воденето на преговори с управляващите в Анкара е свързана с наличието на съществени затрудняващи тези преговори обстоятелства: нишките за постигане на консенсус и взаимноизгодни решение по основните въпроси на политическия дневен ред, действително са „изтънели” повече от всякога. Това се отразява най-очевидно върху сегашните отношения между Турция и Запада, като цяло, и между Анкара и Европейския съюз, в частност.

В същото време е съвършенно очевидно, че и Русия, поне отчасти, е въвлечена в процесите, развиващи се в рамките на взаимоотношенията между Турция и ЕС. Става дума най-вече за руската роля в енергийната сфера и нейния военен аспект, който изглежда все по-актуален в хода на изграждането на „Турски поток” и предстоящите доставки на най-новия руски противоракетен комплекс на една държава член на НАТО. Политическата криза в отношенията на Москва със западните държави, свързан със „случая Скрипал” (и не само, разбира се), също въвлича Русия в турско-европейските взаимоотношения, което ясно бе демонстрирано и по време на посещението на Путин в Анкара на 3-4 април 2018.

Предвид факта, че напрежението в отношенията по оста Турция-ЕС се запазва вече прекалено дълго и, поне според Анкара, не се очертават съществени позитивни промени в позицията на Брюксел, възниква въпросът, през какъв етап преминават в момента тези отношения. Дали Анкара и ЕС ще могат да възстановят предишното ниво на диалог помежду си и, каква роля за това е способен да изиграе „обединяващият чадър” на НАТО? А също, може ли сегашният етап в отношенията между Турция и Европейския съюз да бъде дефиниран като стагнация или това е временно затишие преди поредната буря?

ЕС-Турция: излъжи, но остани

На 26 март 2018 в българския трад Варна се проведе работна среща, която редица медии впоследствие определиха (нито повече, нито по-малко), като среща на върха между Турция и ЕС. В нея участваха председателят на Европейския съвет Доналд Туск, председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер, българският премиер Бойко Борисов, както и внушителна турска делегация, начело с президента Реджеп Ердоган. Тази среща, до голяма степен, имаше символичен характер и не беше някакво мащабно събитие в рамките на ЕС. Както е известно, основната среща на върха на Съюза, на която присъстваха държавните и правителствени ръководители на страните членки, се проведе на 22-23 март, но заради множеството разногласия между Анкара и редица държави от ЕС, Турция не беше поканена на това събитие. Струва си да отбележа и, че още през март 2016, заедно  подписването на „миграционното споразумение” с ЕС, сред условията, поставени от официална Анкара, беше провеждането на среща на върха Турция-ЕС, която и досега не е станала факт. Срещата във Варна, която беше насочена най-вече към вътрешната аудитория в Турция и държавите членки на Евросъюза, трябваше да демонстрира намерението на двете страни да се върви към нормализация на отношенията и продължаване на диалога. Налице са обаче, голям брой важни аспекти, без чието изясняване, се изкривява самият смисъл на проведената среща и общите тенденции в развитието на отношенията на Турция с ЕС.

На първо място, Турция, която не е член на Европейския съюз, от дълго време насам играе съществено роля във вътрешната политика на ЕС, което провокира разнопосочна реакция сред 28-те (скоро 27) държави членки. Но дори и онези страни, които по различни причини не желаят по-тясно сближаване с Анкара и още по-малко са склонни да допуснат тя да стане член на Съюза, признават ролята на Турция в усилията за решаването на един от екзистенциалните проблеми, с които Брюксел се сблъска след изострянето на ситуацията в Сирия, а именно с миграционната криза. Не е тайна, че именно Турция пое ролята на своеобразен спасителен пояс, като многократно намали бежанския поток към Европа. Така, ако преди подписването на споразуменето, броят на мигрантите, които ежедневно пристигаха в Гърция от турска територия, надхвърляше 7 хиляди души, след март 2016, той падна до 93-ма. През 2017 ЕС изрази готовност да разпредели 160 хиляди от вече пристигналите на негова територия мигранти между отделните държави членки, но на практика това засегна едва 32 хиляди души. Тоест, основната „концентрация на мигранти”, която наброява над 4 млн. души, в момента се намира на турска територия, което несъмнено устройва ЕС.

На свой ред, съгласно подписаното споразумение, Брюксел се ангажира да отдели 6 млрд. евро, които да бъдат разпределени на няколко етапа. Както твърди официална Анкара обаче, ЕС на практика не изпълнява поетите задължения и сумата, която Турция е получила досега, не надхвърля 1,7 млрд. евро, което е в разрез с условията на споразумението. При това Съюзът недвусмислено намеква, че турците следва да създадат прозрачни финансови структури, по чиито сметки да се превеждат паричните средства, както и да представят конкретни проекти, за които да бъдат отпуснати те.

Отношенията между двете страни съвсем не са хармонични – и Турция, и ЕС, на практика, са се превърнали в заложиници един на друг. Въпреки нежеланието на много от членовете му да разглеждат Турция като партньор, Съюзът е принуден да действа в разрез тяхната позиция, търсейки повече или по-малко компромисни варианти за разрешаване на кризата, тъй като се опасява, че турските власти могат във всеки един момент отново да отворят границите и бежанският поток да нахлуе в Европа с нова сила. На свой ред, Анкара разполага със сериозен коз и се опитва да разиграва миграционната карта за да постигне максимално изгодни от гледна точка на турското ръководство условия.

Така, миграционната криза принуждава Брюксел да признае значимата роля на Турция и  да разглежа Анкара като по-важния играч в диалога ЕС-Турция. Заедно с това обаче, постепенно избледнява не само статута на страната като кандидат за членство в ЕС, но и самият въпрос за разширяването на Съюза. В официалните документи на ЕС от последните години Турция се разглежда най-вече като „изпълнител” на миграционното споразумение, но не и като близък партньор. Тоест, можем да констатираме, че де факто преговорите са замразени, но липсата на официално заявление по този въпрос говори за това, че ръцете на ЕС са вързани от милионите мигранти на турската граница, които всеки момент могат да променят дислокацията си.

На второ място, през последните години Брюксел разглежда Турция и като своеобразна „буферна зона”, разположена между Европа и крайно нестабилния Близък Изток, която повече или по-малко гарантира сигурност на европейците. В този контекст може да се говори за принудителна промяна на парадигмата на интересите на ЕС и за стремеж на Съюза все пак да постигне някакъв компромис с официална Анкара, предвид факта, че ако Турция продължи да се отдалечава от ЕС и навлезе в период на нестабилност, тази нестабилност постепенно ще се прехвърли на територията на Европейския съюз. Коментирайки отношенията по оста Турция-ЕС и опасенията на Европа, че Анкара не върви по пътя на европеизацията, един от известните турски експерти в сферата на трансатлантическите отношения Сали Йозел, на практика, лансира едно ново понятие - „близкоизточнизация на Турция”.

Тук е мястото да очертаем няколко акцента. ЕС, в качеството си на „организация-чадър” отстоява в отношенията си с Турция интересите на целия блок от държави и, очевидно, не може да допусне Анкара изцяло да изчезне от полезрението и. Но, ако анализираме позицията на основните играчи в ЕС, ще се окаже, че всяка държава има собствени интереси, свързани с укрепването или – напротив – изострянето на отношенията с Турция.

Ако пък се върнем към работната среща във Варна от 26 март 2018, изглежда очевидно, че ако тя не беше проведена в България, която има обща граница с Турция и, следователно, изпитва по-сериозни опасения за сигурността си, отколкото другите, по-отдалечени от епицентъра (т.е. от Анкара) страни членки на ЕС, едва ли Ердоган въобще би участвал в нея. Що се отнася до другите държави, според последното изследване за взаимоотношенията между Турция и ЕС, публикувано през март от Европейския съвет по международни отношения (ECFR), можем да направим следния извод. Въпреки сериозните си разногласия с Турция, Гърция и Кипър се обявяват за нормализация на отношенията с нея, което е свързано именно със съществуващите предизвикателства за тяхната сигурност. Това се потвърждава и от създалата се тревожна ситуация между Турция и Гърция във връзка със спора за териториалните води и въздушното пространство, която напоследък придобива все по-сериозни измерения. Мотивите на Кипър също са ясни. В региона на Източното Средиземноморие активно се разработват мащабни газови находища, а Анкара се придържа към позицията, че енергоносителите следва да принадлежат на цялото население на остров Кипър, включително това на т.нар. Севернокипърска турска република, която и досега остава непризната. Разполагайки с военна мощ, многократно превъзхождаща ресурсите на кипърския и съсед, Турция не се колебае да я демонстрира, което допълнително влошава и без това неспокойната обстановка.

Що се отнася до другите членове на ЕС, от доклада следва, че върху Германия, Холандия и Австрия, където има внушителна турска диаспора, се стоварва допълнително политическо бреме, което до голяма степен предопределя невъзможността за дълбока и продължителна криза в отношенията им с Турция. Нещо повече, както показа проведеният през 2017 референдум, голямото мнозинство от етническите турци в тези страни подкрепят Ердоган. На свой ред, Испания, Франция и Испания до голяма степен се ръководят от икономически съображения и се придържат към концепцията за т.нар. Realpolitik. В същото време, някои от новите членове на ЕС, като Малта, Естония и Словения, биха могли да подкрепят влизането на Турция в Съюза по икономически съображение и стремейки се да създадат противовес на най-големите играчи от ЕС.

Тоест, можем да направим извод, че на практика за Брюксел е изгодно да продължава да държи Анкара в позиция „почакай още малко”, без да замразява, но и без да придвижва напред въпроса за бъдещето членство на Турция в ЕС. Според проучването на ЕCFR сред анкетираните висши чиновници на Съюза, само 36% са подкрепили отварянето на нови глави в преговорите с Турция, докато 57% биха предпочели процесът да бъде замразен. Статистическите данни сочат също, че през 2017 84% от анкетираните граждани на Германия се обявяват против влизането на Турция в ЕС, при това 70% от тях посочват, че негативното им отношение се е формирало най-вече през последните две години, т.е. след провалилия се опит за преврат и последвалите го вътрешнополитически събития в страната. Очевидно е, че в ЕС липсва единна позиция по въпроса, а Турция се възприема като стратегически партньор, но не и за част от „отбора”.

Особеностите на турския национален „лов”

Предвид факта, че социологическите проучвания в Европа все по-ясно демонстрират негативното отношение към посоката на политическото движение на Анкара, за чиновниците от ЕС става все по-трудно да намират оправдание за действията на турските власти на вътрешнополитическата сцена, впрочем същото се отнася и до напразните опити да се внуши на европейците, че ценностите на съвременна Турция и на Европейския съюз съвпадат. Въпреки че върховенството на закона, консолидирането на демокрацията и спазването на човешките права традиционно формират „меката сила” на ЕС, интересите на Realpolitik, които не отчитат човешкия фактор в междудържавните отношения, продължават да действат с пълна сила.

Естествено, вътрешната ситуация в Турция, която съществено се усложни след опита за държавен преврат през юли 2016, се дискутира широко в рамките на ЕС, както и в отделните страни членки. Много от големите играчи в Съюза акцентират върху нарушаването на човешките права в Турция, както и, че движението на страната към демокрацията е спряло и сега тя планомерно върви към авторитаризъм. На свой ред, западните медии публикуват различни материали, доказващи, че днешна Турция дотолкова се е отдалечила от европейските ценности, че вече е поставена под въпрос дори самата възможност тя да се върне някога в хипотетичния общ европейски дом.

От 21 юли 2016 до ден днешен в Турция действа обявеното от властите извънредно положение, улесняващо преследването на гражданите на страната и чужденците, намиращи се на турска територия, които правителството подозира или в причастност към провалилия се преврат, или, че поддържат връзки с терористични организации. Задържаните и обвинените в тероризъм вече са стотици хиляди. Следва да напомня, че преди за да бъде либерализиран визовият режим, ЕС изискваше Турция да изпълни 72 предписания, касаещи различни въпроси на вътрешната политика на страната. Анкара направи почти всички необходими промени, с изключение на някои, касаещи дефиницията на понятието „тероризъм”, чиито обхват напоследък се разширява в геометрична прогресия. Турция не се съгласи да промени каквото и да било в тази сфера от вътрешнополитическия живот в страната, вследствие на което ЕС отказа да и предостави безвизов режим.

Според последния доклад на Службата на върховния комисар по правата на човека на ООН, публикуван през март 2018, по време на действието на извънредното положение са били задържани 160 хиляди турски граждани, като над 65 хиляди са били арестувани (17 хиляди от тях са жени, включително 600 арестувани заедно с малките си деца и 100 бременни или току що родили).

Въвеждането на извънредното положение беше последвано от мащабни промени в съдебно-правната система на държавата. Повечето арестувани получават обвинения, свързани с тероризма, водещи до доживотни присъди. Изтезанията в турските затвори, на които в доклада на ООН се отделя специално място, силно разклатиха онези принципи на демократичните ценности, които Турция доскоро цитираше пред ЕС, като аргумент в полза на еврочленството си. Само през 2016 в турския Конституционен съд са постъпили около 70 хиляди жалби, свързани с нарушаване на човешките права, но броят на онези, които са получили положителен отговор, се брои на пръста.

Основната част от задържаните и арестуваните не са само представители на силовите структури, но и учители, лекари, членове на академичната общност, интелигенцията, бизнеса и т.н. Според доклада на ООН, са уволнени 152 хиляди държани чиновници, а в частния сектор, който също беше засегнат от „неофициалните препоръки” на властите, работата си са загубили 22 474 души.

Големи размери придобива и т.нар. „национализация”. Така например, осем големи и 1060 средни бизнес групи бяха „национализирани”, в резултат от което в ръцете на държавата преминаха активи за над 11 млрд. долара. Броят на арестуваните съдии достигна 570, на журналистите – 160 и т.н. Вече от години насам, Турция е на първо място в света по брой арестувани журналисти. След налагането на извънредното положение бяха конфискувани в полза на държавата 166 медии, включително вестници, радио- и телевизионни канали, а над 189 медийни групи бяха принудени да прекратят дейността си. Над 3000 училища се оказаха лишени от лиценз, ликвидирани или пък прехвърлени от частния сектор към държавния, като преподавателският им персонал е изцяло сменен. По обвинения за причастност към терористични организации са закрити 1719 неправителствени организации и медии, забранени са над 100 хиляди интернет сайтове, а достъпът до тях от турска територия е прекратен, като това касае и такъв популярен ресурс като Wikipedia. Според данни от доклада „Свободата в Интернет през 2017” на Freedom Housе, Турция е една от държавите, където Интернет е сред най-ограничаваните източници на информация, а свободата в мрежата намалява с много бързи темпове.

Само две седмици след опита за държавен преврат, официална Анкара отне паспортите за чужбина на над 75 хиляди турски граждани, а в момента тази цифра е много по-голяма и нараства в геометрична прогресия, тъй като в някои региони на страната се отнемат и паспортите на най-близките роднини на арестуваните.

Според последното изследване „Свободата на медиите през 2017” на Freedom House, Турция е на 163-то място от общо 198 държави и, ако до 2013 влизаше в групата на страните с „частично свободна преса”, през 2017 се оказа в групата на „несвободните”. В класацията на „несвободните” за медиите държави, Турция попада в една категория с такива страни, като Ангола, (159-то място), Мианмар (160), Чад (161) и Зимбабве (162). Пак по данни на Freedom House, през 2016 броят на загубилите работата си турски журналисти е бил 2700, като на 54 от тях е конфискувано и имуществото. Тук е мястото да напомня, че в края на 2013 в страната се случиха събития, които официална Анкара квалифицира като опит за държавен преврат, а опозиционните групи – като „голям корупционен скандал”, в резултат от който за съвсем кратко време четирима министри бяха принудени да подадат оставка. По данни на „Репортери без граници”, в световния индекс за свобода на пресата, Турция е на 155-то място, от общо 180. Тези показатели са най-лошите от 2002 насам, т.е. от идването на власт на Партията на справедливостта и развитието на Ердоган.

Абсолютното мнозинство от турските медии са поставени под контрола на държавата. Така, в началото на април 2018 беше осъществено най-голямото в турската история "прехвърляне" на собствеността на водещия турския медиен холдинг Dogan Group, в резултат от което такива влиятелни медии като телевизия CNN Turk, вестник Hurriyet, информационната агенция Dogan Haber Ajansi и др., станаха част от контролираните от близкото обкръжение на президента Ердоган медийни ресурси.

Ситуацията на турската вътрешнополитическа сцена все повече се усложнява, а новите закони, които много интензивно се приемат в условията на наложеното извънредно положение, дават възможност на Анкара да реализира нова политика по отношение на нейните европейски "партньори" - т.нар. hostage diplomacy (от hostage, т.е. заложник).

Преди известно време станахме свидетели на сериозна политическа криза във връзка с ареста на служителя в консулството на САЩ в Истанбул Метин Топуз, както и на американския пастор Андрю Брансън, който живее в Турция от двайсет години насам. И двамата бяха обвинени от турските власти в тероризъм. Разширявайки обхвата на действията си, ръководството на страната нареди ареста на известния в Германия журналист от германския Die Welt Дениз Юджел, който също беше обвинен, че подкрепя тероризма. Следва да отбележа, че Анкара игнорираше повече от година преговорите с Берлин за евентуалното му освобождаване и свали обвиненията срещу него едва след като немското правителство даде "зелена светлина" на 31 споразумения, свързани с износа на оръжия за Турция, чиято реализация Анкара очакваше в течение на дълго време.

Впрочем, турската hostage diplomacy се прилага с пълна сила и по отношение на Атина. В началото на март 2018, двама гръцки войници бяха арестувани за незаконно пресичане на границата с Турция. В този контекст следва да напомня, че заради проблемите в тази зона и специфичния ландшафт, пресичането на границата от турски и гръцки военни се случва често, но до март 2018 подобни случаи се решаваха "на място" от военните на двете страни, без да се налага намесата на висшестоящето ръководство.

Турция-ЕС: ясно е, че нищо не е ясно

По ред причини, въпреки проточилата се криза, Анкара, както и нейните европейски "партньори, са заинтересовани от установянето на диалог помежду си. На първо място, важна роля в това отношение играят икономическите съображения, тъй като почти половината от стокооборота на Турция се пада на държавите от ЕС. На практика, Съюзът си остава най-големия търговски партньор на страната, като делът на преките му инвестиции в турската икономика е 68%. В същото време, изтичането на капитали от Турция значително нарастна в последно време, а външният и дълг достигна в началото на 2018 438 млрд. долара, което почтни трикратно надхвърля нейните експортни показатели, въпреки данните на правителството за ръст на националната икономика.

Тежката вътрешнополитическа ситуация и липсата на сигурност у европейските партньори относно върховенството на закона в Турция води до това, че страната бавно, но сигурно излиза от списъка на държавите с благоприятни инвестиционни условия. Така, най-големите международни рейтингови агенции, като Standard & Poor’s, Moody’s и Fitch понижиха рейтинга на Турция до Ba2. В същото време обаче, имиджът на страна с позитивна визия за общото бъдеще, който Анкара създава както за вътрешната аудитория, така и за редица държави членки на ЕС, дава в краткосрочна перспектива известни политически гаранции, способни да смекчат икономическата неопределеност.

На второ място, реакцията на вътрешната аудитория, към която са ориентирани най-вече заявленията на турския президент за възстановяване на диалога с Брюксел, изглежда не по-малко важна. Въпреки че когато коментираха конфликта на официална Анкара с Берлин, Виена и Амстердам, турските медии въобще не подбираха изразите си, социологическите анкети на Фонда за икономическо развитие за 2017 показаха, че 78,9% от турците подкрепят членството на страната в ЕС. През последните две години този показател бележи съществен ръст - така, през 2015 той беше 61,8%. Подобен факт няма как да бъде игнориран от властите, което в крайна сметка води до формалното сближаване с ЕС, предприето от официална Анкара.

В този контекст турските власти настояват за изпълнението на няколко основни искания, които обаче, най-вероятно няма да доведат до конкретни резултати в обозримо бъдеще. Става дума например, за модернизирането на митническия съюз с ЕС, договора за който Анкара подписа още през 1995, както и за въвеждането на безвизов режим, което трябваше да стане факт след подписването на миграционното споразумение от 2016. Друг съществен проблем са разногласията относно някои сектори, които са част от митническия съюз, а именно сферата на обслужването, селскостопанската активност и т.н. Ако сме честни обаче, следва да признаем, че по това направление на отношенията между Турция и ЕС е налице очевидна асиметрия, свързана с това, че Анкара се подчинява на общата търговска политика на Съюза, но не  се смята от него за държава, която може да участва в процеса на вземане на решения. Ще дам един пример - Великобритания стартира процеса на излизането си от ЕС и в момента преговаря за по-нататъшните си икономически отношения с Брюксел. Но, въпреки, че икономическите отношенията между Анкара и Лондан се характеризират с доста внушителни показатели, Турция не разполага с легитимно право да отстоява позицията си относно по-нататъшното взаимодействие между ЕС и Великобритания. Нещо повече, на практика липсва каквато и да било независима структура, способна да разреши възникващите проблеми и несъгласия.

За да стартира процесът на модернизиране на митническия съюз с Турция, министрите на икономиката на държавите от ЕС следва да дадат съответните указания на Европейската комисия, но заради съществуващите трудности в двустранните отношения този процес все повече се политизира. Пример за тази политика на ЕС е подписаният от новото германско правителство коалиционен протокол, в който буквално се казва, че докато няма пълна сигурност, че в Турция съществува върховенство на закона са невъзможни каквито и да било действия за модернизиране на митническия съюз.

Отношенията в триъгълника Турция-ЕС-Русия

Негативното развитие на отношенията по оста Турция-Запада налага на Анкара да търси нова опорна точка, като в тази роля напоследък се изявява Русия. От изключително значение тук е осъзнаването на факта, че Анкара се ориентира към сближаване с Москва не по някакви "вътрешни убеждения", а по-скоро по принуда, както и заради охлаждането на отношенията и с ЕС и САЩ. Ако искаме да проследим истинската причинно-следствена връзка, следва да се върнем към ситуацията през 2000-те години, когато турско-руските отношения имаха планомерно-постъпателен характер, а сближаването между Анкара и Москва не беше обект на толкова сурова критика от страна на Запада. Днес, когато между Турция и ЕС са налице дълбоки разногласия относно по-нататъшното им взаимодействие, а Анкара постигна споразумения с Русия в критично важни сфери на военното и енергийното сътрудничество, това няма как да не дразни Запада. Така, постигнатите с Москва и потвърдени по време на посещението на Путин в Анкара през април 2018 споразумения за доставката на руски противоракетни комплекси С-400 на Турция, началото на строителството на АЕЦ Аккую и напредъкът по окончателното уточняване на сухопътното трасе на газопровода "Турски поток" не можеха да не се отразят върху отношенията между Турция и ЕС.

От една страна, сегашното турско-руско сътрудничество отваря за двата най-важни иструменти на външната политика на Русия - въоръженията и енергетиката - своеобразен "прозорец" към Близкия Изток от гледна точна на укрепването на руските интереси там. В тази връзка, специално внимание заслужава "маркетинговия ход", който направи Москва, подписвайки договорите за продажба на системите С-400 на Турция.

В резултат от това, за сравнително кратко време, интересът към руското въоръжение на държавите от Персийския залив стремително започна да нараства. Днес Москва преговаря за доставка на нови оръжейни системи с такива държави като Саудитска Арабия, Катар, Мароко и др., въпреки силните позиции на САЩ в тях. Тоест, свидетели сме на рязка промяна на съществуващите реалности: ако през 1952 Турция влезе в НАТО заради опасенията си от СССР, днес Анкара, продължавайки да е член на пакта, на практика ускорява завръщането на руснаците в Близкия Изток.

От друга страна, Москва укрепва позициите си на вътрешнотурския енергиен пазар, което в бъдеще, предвид изграждането на "Турски поток" и АЕЦ Аккую, само ще увеличи зависимостта на Турция от Русия. Нещо повече, предвид факта, че сирийската криза до голяма степен съдейства за формирането на своеобразен руско-турски квазиалианс (макар той да е твърде крехък), заинтересоваността на двете държави една от друга изглежда очевидна. Както показа и отношението на Турция към "случая Скрипал", Анкара не подкрепи западните си партньори, като не само не наложи санкции на Русия, но и организира сърдечно посрещане на Путин по време на неговото първо посещение в чужбина след преизбирането му за президент.

Заключение

От една страна, сегашните международни отношения преживяват изключително дълбока криза, а от друга - започват да се развиват със скорост, каквато доскоро трудно можехме да си представим. Буквално за миг, "приятелите" се превръщат във "врагове", а след извество време, същите тези играчи, за сравнително кратки срокове, отново се трансформират от "врагове" в "приятели".

Преди девет години президентът на САЩ Барак Обама направи първото си посещение в чужбина, след като беше избран на поста, именно в Анкара. В речта си в турския парламент, където по онова време действаше своеобразна система на "сдържанията и противотежестите", той предложи на Турция т.нар. "моделно партньорство" (model partnership). Днес, когато турският парламент вече не е място за дискусии, а самата държава постепенно преминава от парламентарна към президентска система на управление, Реджеп Ердоган прие преизбрания руски президент в новия си дворец Аксарай. Можем само да гадаем, какъв модел на партньорство е предложил Путин на турския лидер. Добре известно е обаче, как приключиха взаимоотношенията между президента на Турция и неговия американски колега. Как точно Ердоган ще гради занапред диалога си с Путин и, дали Турция най-сетне ще стане част от европейския отбор или пък ще предпочете да се присъедини към този на Путин? Решението на този външнополитически ребус скоро ще стане ясно.

* Авторът е научен сътрудник в Международната организация за стратегически изследвания (USAК) в Анкара, гост-преподавател в Московски държавен университет