Когато миналата 2017 приключи с наздравици за данъчните облекчения за милиардерите и ръководствата на енергийните компнии, празнуващи отмяната на ограниченията върху достъпа до федералните територии и крайбрежните води, само една част от американския елит не споделяше възторга от всичко това – вашингтонските експерти по външна политика.
Принадлежащите към тези среди от целия политически спектър изпитват сериозно безпокойство за глобалното бъдеще на САЩ под ръководството на президента Доналд Тръмп.
В края на 2017 например, консервативният коментатор на CNN Фарид Закария отправи яростни критики срещу „глупавото и обречено на провал решение на администрацията на Тръмп да се откаже от глобалното влияние на САЩ, което беше изграждано в продължение на повече от 70 години”. Според него, най-големият „глобален белег на нашето време е, че създателят, поборникът и въплъщението на съществуващата международна система съзнателно се оттегля в егоистична изолация”, оставяйки след себе си вакуум във властта, който неминуемо ще бъде запълнен от войнстващите противници на либералния ред, като Китай, Русия или Турция.
Редакторите на „Ню Йорк Таймс” със съжаление отбелязват, че „нарцисизмът и агресивността на президента, както и склонността му към самовъзхваляване не само лишават Америка от подкрепа в целия свят, но и я изолират”. Игнорирайки принципа за ненамеса в партийните борби, който е характерен за водещите вашингтонски дипломати, бившят съветник по националната сигурност на Обама – Сюзан Райс, разкритикува остро Тръмп заради отказа му от „принципното лидерство, залегнало в основите на американската външна политика от времето на Втората световна война насам, в името на собствената му позиция „Америка над всичко”, която само ще стимулира съперниците ни и ще отслабва самите САЩ”.
Независимо от острия си характер обаче, тази критика не е в състояние да очертае достатъчо точно размерите на вредата, която Белият дом на Тръмп нанася на системата за глобално влияние, изграждана и внимателно поддържана от Вашингтон в течение на повече от 70 години. Несъмнено, американските лидери толкова дълго стоят на върха на света, че вече не помнят, как са се оказали там. Изглежда, че само малцина в средите на политичския елит във Вашингтон напълно осъзнават сложността на системата, която направи глобалната власт на САЩ такава, каквато е днес и, в частност, най-важните и геополитически основания. Докато Тръмп пътува по света и ни залива с постовете си в Туитър, той без да иска демонстрира основната структура на тази власт по същия начин, по който опустошителният пожар разкрива стоманобетонните стълбове на рухналите сгради, самотно стърчащи сред димящите развалини.
Архитектурата на американската глобална власт
Архитектурата на изградения след Втората светона война от Вашингтон световен ред не беше просто внушителна, както почти ежедневно ни напомня Тръмп, но и учудващо крехка. По своята същност, глобалната система имаше дуалистичен характер: тя представляваше идеалистична общност от суверенни държави, равни пред международните закони, но обвързани здраво, макар и незабележимо, към върховната власт на Америка, основаваща се на реалното осъзнаване на нейната военна и икономическа мощ. Конкретен пример за този дуализъм е обвързаността между Държавния департамент и Пентагона.
В края на Втората световна война САЩ инвестираха собствения си авторитет във формирането на международна общност, която трябваше да гарантира мир и всеобщ просперитет с помощта на постоянно действащи организации, като ООН (1945), МВФ (1945) и Общото споразумение за митата и търговията ГАТТ (1947) – предшественикът на Световната търговска организация (СТО). За да може да управлява този световен ред, базиращ се поне формално на международни правни норми, Вашинггон съдейства за създаването на Международния съд в Хага, а след това се зае усилено да прокарва човешките права (включително правата на жените).
Паралелно с това, от „реалистичната” страна на този дуализъм, Вашингтон изгради сложен четирипластов механизъм – военен, дипломатически, икономически и разузнавателен, с цел да може непрекъснато да прокарва своята глобална доминация. В основата му са „нямащите равни” американски въоръжени сили, поставили (благодарение на стотиците си военни бази в чужбина) под контрол цялото земно кълбо; „най-съкрушителният” ядрен арсенал на планетата; огромните въздушни и морски сили на САЩ и безбройните армии на зависимите от Америка държави. Освен това, за да гарантира военното си превъзходство, Пентагонът мащабно финансираше научните изследвания в сферата на отбраната, осигурявайки си поток от иновации, които – освен всичко друго – доведоха до създаването на първата в света система от глобални телекомуникационни спътници, с чиято помощ космосът също беше ефективно интегриран в механизма за реализация на глобалната власт на САЩ.
Целият този стоманен скелет се допълва от успокоителния балсам на активно действащият по целия свят дипломатически корпус, който работи за развитието на тесни двустранни връзки с такива съюзници, като Австралия и Великобритания, и многостранните алианси като НАТО, СЕАТО (1955-1977) или Организацията на американските държави. В хода на този процес той преразпределя икономическата помощ между новите и старите държави. В сянката на тази глобална хегемония и благодарение на разработените във Вашингтон многостранни търговски пактове, американските транснационални корпорации с голяма изгода за себе си се конкурираха на международните пазари в течение на цялата студена война.
Друг елемент на глобалната власт на САЩ е четвъртото, разузнавателно равнище, включващо глобалния надзор, осъществяван от Агенцията за национална сигурност (АНС) и тайните операции на ЦРУ на петте континента. По този начин, със завидна упоритост и на огромни пространства от планетата, Вашингтон манипулираше изборите и осъществяваше преврати, стремейки се да си гарантира, че всеки държавен лидер от нашата страна на „Желязната завеса” ще си остане част от набора от подчинени елити, лоялни и покорни на Съединените щати.
И до днес обаче, само малцина напълно осъзнаат, че този огромен апарат на глобална власт се крепи и на изключително мощни геополитически основи. Както посочва в мащабния си труд за историята на евразийските империи през последните 600 години оксфордският историк Джон Дарвин, Вашингтон се сдоби с „гигантска абсолютна власт с безпрецедентни размери”, превръщайки се в първата в историята държава, която контролира стратегическите осови точки „в двата края на Евразия” с помощта на военните си бази и договорите за взаимна сигурност.
Така, докато Вашингтон защитава своята европейска осова точка с помощта на НАТО, позициите му на Изток се гарантират от четири договора за взаимна сигурност в зоната на Тихоокеанското крайбрежие - от Япония и Южна Корея, през Филипините, до Австралия. Всичко това, на свой ред се свързва в едно цяло от звената на стоманената верига, обхващаща обширния Евразийски континент: стратегическите бомбардировачи, балистичните ракети и огромният морски флот в Средиземноморието, Персийския залив и Тихия океан. Скорошно допълнение към тази система стана създадената от САШ около Евразия мрежа от 60 бази за безпилотни летателни апарати – от Сицилия до Гуам.
Динамиката на упадъка
През десетилетието преди Доналд Тръмп да влезе в Белия дом, вече бяха налице признаци, че този смайващ механизъм е навлязъл в траектория на дългосрочен упадък, макар че дори ключови фигури във Вашингтон предпочитаха да игнорират очертаващата се реалност, скрити зад завесата на имперското си високомерие. Грубата дипломация на новия президент само ускори тази тенденция, придавайки и неочаквани измерения.
През последния половин век например, делът на американската икономика е намалял от 40% през 1960, до 22%, през 2014, и едва 15%, през 2017 (по такъв реалистичен показател като индекса на покупателната способност). Мнозина експерти вече приемат, че в рамките на следващото десетилетие Китай ще изпревари САЩ по абсолютни показатели, превръщайки се в световна икономика №1.
Тъй като световната икономическа доминация започва да избледнява, тайните инструменти на американската власт очевидно също отслабват. Глобалната мрежа, позволяваша на АНС да следи значителен брой чуждестранни лидери, както и милиони граждани в техните страни, някога представляваше сравнително рентабилен инструмент за осъществяване на хегемонията на САЩ. Днес обаче, включително заради разобличенията на Едуард Сноудън за мащабите на щпионската активност на Агенцията и гневната реакция на оказалите се нейна мишена американски съюзници, политическата цена рязко нарастна. Впрочем, по аналогичен начин, по време на студената война, ЦРУ манипулираше десетки големи избирателни кампании по целия свят. Днес, след предполагаемата руска намеса, с използването на свръхсложни инструменти на информационно-кибернетичната война, в американската президентска кампания през 2016, се оказва, че ситуацията се е обърнала, което е друг очевиден признак, че Вашингтон губи глобалната си власт.
Най-смайващото обаче е, че днес Вашингтон за първи път се сблъсква в Евразия с толкова продължително и мащабно предизвикателство пред своето геополитическо положение. Вземайки стратегическото решение да стартира изграждането на т.нар. „Нов път на коприната” – гигантска инфраструктурна мрежа от железопътни линии, магистрали и тръбопроводи, пресичаща огромния евразийски континент, на стойност над един трилион долара, и подготвяйки изграждането на морски бази в Арабско и Южнокитайско морета, Пекин реализира устойчива кампания, опитвайки се да ерозира досегашната доминация на Вашингтон в Евразия.
Крепостта Америка
Само за малко повече от една година, Доналд Тръмп успя да ускори този упадък, разрушавайки почти всички ключови компоненти на сложната архитектура на американската глобална власт.
Ако приемем, че всички велики империи се нуждаят от умело ръководство в своя център, за да могат да гарантират традиционно крехкото глобално равновесие, трябва да признаем, че екипът на Тръмп допуска впечатляващи провали. Държавният департамент вече е опустошен, а вече бившият държавен секретар Рекс Тилърсън беше дискредитиран, доколкото Тръмп – нещо уникално за един американски президент – взе изцяло в свои ръце контрола върху външната политика (в тясна обвързаност с генералите, назначени от него на ключови граждански постове).
При това положение, как онези, които са поддържали тесни контакти с него през този период, оценяват интелектуалните му способности да се адаптира към една толкова обезкуражаваща роля?
Макар че след предизборната кампания Тръмп постоянно се хвалеше с прекрасното образование, което е получил в бизнес школата Уортън към Пенсилванския университет, като подходяща квалификация за президентския пост, истината е, че той влиза в Уортън в края на 60-те години на миналия век, твърдо убеден, че вече знае всичко за бизнеса, принуждавайки своя преподавател по маркетинг, който работи там над 30 години, да го нарече „най-тъпия студент, която съм имал някога”. Впрочем, същото нагло нежелание да научи нещо ново беше демонстрирано от Тръмп и по време на президентската му кампания. Както признава политическият консултант Сам Нанбърг, който е трябвало да го запознае с основните особености на американската Конституция: „едва бяхме стигнали до Четвъртата поправка, а очите му вече се затваряха”.
Както припомня Майкъл Улф в нашумелия си бестселър за Белия дом по времето на Тръмп „Огън и ярост”, няколко месеца по-късно, в телефонен разговор с новия президент относно трудностите с издаването на работна виза Н-1В на квалифицираните имигранти, медийният магнат Рупърт Мърдок не издържа и казва „що за шибан идиот е този”. Впрочем, едва ли някой е забравил, че през юли миналата 2017, след брифинг по въпросите на сигурността на висши чинове на Пентагона, целящ да запознае президента с военните операции на САЩ по света, държавният секретар Тилърсън каза горе долу същото, квалифицирайки в частен разговор държавния глава като „проклет тъпанар”.
В книгата си Улф цитира един от помощниците в Белия дом, според който: „Всичко е много по-лошо, отколкото можете да си представите. Тръмп не чете нищо, нито една страница от изготвените специално за него паметни записки, нито кратките политически обзори, въобще нищо. На срещите му със световните лидери, той нерядко просто става от мястото си, защото му е станало скучно”. На свой ред, зам. началникът на персонала на Белия дом Кейти Уолш твърди, че работата и с президента е приличала на „отчаян опит да разбереш, какво иска едно дете”.
Тези умствени особености на президента се проявиха съвсем ясно и в последния доклад на администрацията за Стратегията за национална сигурност на САЩ – един безсъдържателен документ, който се колебае между илюзиите и откровената заблуда. Както посочва самият Тръмп в своето предисловие към този документ: „Когато заех президентския пост, различни отвратителни режими разработваха ядрено оръжие... за да застрашат цялата планета. Радикалните ислямистки групировки преживяваха мощен възход... Съперничещите си с нас държави агресивно ерозираха американските интереси по цялата планета... Несправедливото разпределяне на бремето с нашите съюзници и неадекватните инвестиции в собствената ни отбрана породиха опасна ситуация”.
Само за 12 месеца обаче, президентът (поне така се твърди в неговия преамбюл) сам е спасил страната от почти сигурно унищожаване. В типичния за Тръмп самовъзхваляващ стил, преамбюлът продължава така: „Ние насочихме света против отвратителния режим в Северна Корея и... диктатурата в Иран, неоснователно пренебрегната от онези, които толкова решително настояваха да бъде сключена лошата ядрена сделка. Възобновихме приятелските отношения в Близкия Изток ... за да помогнем за прогонването на терористите и екстремистите... Днес американските съюзници внасят по-голям принос към съвместната ни отбрана, укрепвайки още повече нашите най-силни на планетата алианси... Освен това осъществяваме исторически инвестиции във въоръжените сили на САЩ”.
Само че, предвид отлично документираните трудности, с които неговата администрация се сблъсква, опитвайки се да разбере истинската ситуация, почти всяко от горните твърдения, или е неточно, или непълно, или пък въобще не отговаря на действителността. Но, дори ако оставим това настрана, сам по себе си, документът показва, как президентът и неговите генерали решиха да отхвърлят десетилетията уверено лидерство в международната общност и сега се опитват да се оградят от „изключително опасния външен свят” в една истинска „Крепост Америка”, защитена от бетонни стени и митнически бариери, която по един зловещ начин напомня за прословутия „Атлантически вал”, създаден по времето на Трети Райх, който е трябвало защити „Крепостта Европа” на Хитлер. Само че, зад тази очевидно късогледа външнополитическа програма съществуват обширни сфери, повечето от които въобще не са обект на внимание в стратегията на Тръмп, макар че продължават да са критично важни за всеобхватното укрепване на глобалното влияние на Америка.
Достатъчно е да прегледате заглавията в ежедневниците през последната година и нещо за да разберете, че глобалната доминация на Вашинггон се руши благодарение на каскада от провали, каквито по правило съпътстват упадъка на всяка империя. Да си припомним например първата седмица на декември 2017, когато „Ню Йорк Таймс” съобщи (без обаче да направи необходимите изводи), че съюзниците на Вашингтон, един след друг, го напускат. Първи беше Египет, който през последните 40 години е получил 70 млрд. долара безвъзмездна американска помощ, а сега предоставя военните си бази за руските самолети. Следващата беше Мианмар, която въпреки всички жестове, които САЩ направиха към нея по времето на Обама, необратимо се сближава с Пекин. В същото време, Австралия, която е твърд съюзник на Америка от сто години насам, променя външната си политика, опитвайки да се приспособи към все по-нарастващото влияние на Китай в Азия. Накрая, външният министър на Германия – този американски бастион в Европа от 1945, публично подчертава задълбочаващото се разминаване с Вашинггон по ключовите политически въпроси и настоява, че сблъсъкът на интереси е неизбежен, а двустранните отношения „вече никога няма да бъдат както преди”.
И това е само бегъл поглед върху новините в рамките на една седмица, без да обръщаме внимание на своеобразните разриви в отношенията със съюзниците, които редовно биват провокирани или подчертавани в ежедневните послания на президента Тръмп в Туитър. Ето само три от многото подобни примери: отмяната на официалното посещение на президента Пеня Нието в САЩ след като Тръмп обяви в Туитър, че Мексико трябва да плати за бъдещата „голяма, дебела и прекрасна стена”, която ще бъде изградена по цялата граница между двете страни; или пък гневната реакция на британските лидери във връзка с коментара на американския президент за расистките антимюсюлмански видеозаписи, публикувани в профила в Туитър на един от лидерите на неонацистка политическа групировка, който бе последван от упрека на Тръмп срещу британския премиер Тереза Мей заради нейната критика по адрес на президента, или пък обвиненията му срещу Пакистан, че от тази страна не идва нищо друго, освен „лъжи и заблуди”, предшестващи ограничаването на американската помощ за Исламабад. Предвид дипломатическите последици от всички тези действия на американския държвен глава, бихме могли да направим паралел между него и римския император Нерон и да кажем, че „Тръмп се забавлява да пуска постове в Туитър, докато САЩ горят”.
Тъй като на планетата има само 40-50 държави, притежаващи достатъчно благосъстояние за да играят регионална роля, а още по-малко – глобална, отчуждаването или загубата на съюзници скоро може да остави Вашингтон без приятели – както с изненада откри и президентът Тръмп през миналия декември, когато – игнорирайки многобройните резолюции на ООН, призна Йерусалим за столица на Израел. Съветът за сигурност почти единодушно се обяви против това решение (като изключим САЩ, всички останали 14 членове го отхвърлиха), при това срещу Вашинггон гласуваха и близките му съюзници Германия и Франция. И то след като американският представител в ООН Ники Хейли открито предупреди, че „ще записва страните, които гласуват против” за да бъдат наказани по-късно, а пък самият Тръмп заплаши да съкрати помощта за онези, които го направят. Въпреки това и Генералната асамблея на Световната организация моментално осъди (със 129 гласа „за”, 9 „против” и 35 въздържали се) признаването на Йерусалим – поредното доказателство, че Вашингон губи международното си влияние.
Сега нека разгледаме „историческият принос” на Тръмп за основната опора на архитектурата на американското глобално влияние – Въоръжените сили на САЩ, споменат в Стратегията за национална сигурност на президента. Не си струва да придаваме прекалено значение на предложеното в нея гигантско 10%-но увеличение на бюджета на Пентагона за финансиране създаването на нови самолети и бойни кораби, тъй като по-голямата част от тези средства ще отиде директно в джобовете на големите оръжейни компании. Струва си обаче да обърнем внимание на нещо, което доскоро изглеждаше немислимо във Вашингтон, а именно, че предложеният от Тръмп бюджет ще удари по финансирането на ключови изследвания в стратегическите отрасли (свързани например, със създаването на „изкуствен разум”) и вероятно ще се окаже критичен за автоматизираните оръжейни системи в течение на цяло десетилетие.
В крайна сметка, президентът и неговият екип, които изглеждат хипнотизирани от блестящите нови бойни кораби и превъзходни самолети (макар че отсега можем да прогнозираме огромен преразход на средства в хода на производството им), вече са готови да се откажат от основите на глобалната доминация на САЩ: постоянните научни изследвания, които традиционно са „острието” на американското военно превъзходство. Освен това, разширявайки Пентагона, докато в същото време съкращава Държавния департамент, Тръмп дестабилизира тънкия баланс на властта в САЩ, измествайки още повече външната политика към скъпоструващи военни решения (които са всичко друго, но не и реалистични).
Междувременно Тръмп е на път да разруши още една опора на американското влияние, атакувайки системата на глобална търговия и многостранни търговски споразумения, които традиционна гарантират предимство на транснационалните компании на САЩ. Той не само се отказа от Транстихоокеанското партньорство, което щеше да пренасочи 40% от световната търговия от Китай към Америка, но и заплаши да анулира споразумението за свободна търговия с Южна Корея и настоя за трансформирането на НАФТА, съобразно собствената му програма „Америка над всичко”, което можеше да доведе преговорите до провал.
Ерозията на геополитическите позиции на САЩ
В два ключови момента от неговите знакови миналогодишни посещения в Европа и Азия Тръмп показа какви биха могли да са реалните мащаби на вредата, която той е в състояние да причини на геополитическите основи на глобалното американско влияние. И в двата случай президентът демонстрира желание да нанесе мощни удари по позициите на Вашингтон в тези две осови краища на Евразия.
По време на посещението си през май 2017 в централата на НАТО в Брюксел, Тръмп отправи остри критики срещу европейските си съюзници, чиито лидери, както се твърди, са го изслушали с „каменно изражение”, заради нежеланието им да поемат „справедлив дял” от военните разходи на алианса и отказа им отново да потвърдят основополагащия принцип за колективната отбрана на НАТО. Въпреки по-късните опити вредата да бъде поправена, всичко това шокира цяла Европа и то не без причина. Просто защото беше сигнал за края на проточилото се над 75 години неоспоримо и несъмнено американско превъзходство.
След това, на Форума на Азиатско-Тихоокеанското икономическо сътрудничество (АТИС), провел се през ноември 2017 във Виетнам, амеиканският президент изнесе гневна тирада срещу многостранните търговски споразумения, настоявайки, че винаги „ще поставя Америка на първо място”. Тоест, той на практика заяви, че в Азия, където Китай демонстрира мощен възход, превъзходството на САЩ от ерата след Втората световна война вече е исторически артефакт. На този фон не е изненадващо, че на същата среща останалите 11 членове на Транстихоокеансокото партньорство, начело с Япония и Канада, заявиха, че са постигнали значителен напредък в подготовката на окончателното споразумение за ТТП, което Тръмп отхвърли по толкова демонстративен начин, и го направиха без участието на САЩ. „Съединените щати загубиха водещата си роля – коментира по този повод икономистът от Азиатската банка за развитие Джаянт Менoн – и Китай бързо заема мястото им”.
При управлението на Тръмп наистина близките отношения между Вашингтон и тримата му основни тихоокеански партньори съвсем очевидно продължават да отслабват. Така, веднага след като влезе в Белия дом, в протоколния си телефонен разговор с австралийския премиер Тръмп съвсем необосновано го обиди, което само подчерта нарастващото отчуждаване на тази страна от САЩ и нарастващия и стремеж да формира стратегически алианс с Пекин, вместо с Вашингтон. Според наскоро проведено социологическо проучване, 43% от австралийците твърдят, че биха предпочели Китай като основен съюзник на страната си – поредната невъобразима доскоро промяна, която дипломацията на Тръмп направи възможна.
На Филипините, встъпването в длъжност на президента Родриго Дутерте през юни 2016 доведе до внезапна промяна във външната политика на страната, като Манила престана да се противопоставя на базите на Пекин в Южнокитайско море. Въпреки агресивното ухажване от страна на Тръмп и сходството в характерите на двамата лидери, Дутерте продължи да ограничава мащаба на съвместнитее маневри със САЩ, в които страната му участваше всяка година и отказва да преразгледа решителното си обръщане към Китай. Тази промяна стана очевидна още по време на нашумелия телефонен разговор между двамата президенти през април 2017, когато Дутерте подчерта, че единствената държава, която има рееално влияние върху Северна Корея е Китай.
Именно на Корейския полуостров обаче, ограничеността на Тръмп като глобален лидер стана най-очевидна. С две некоординирани и зле обмислени инициативи – критиките срещу американския алианс с Южна Корея от времето на Корейската война насам и претенциите за пълно ядрено разоръжаване на Северна Корея – Тръмп даде старт на политическата динамика, която позволи на Пекин, Пхенян и дори Сеул тотално да надиграят Вашингтон.
По време на предизборната кампания и през първите месеци на управлението си Тръмп постоянно обиждаше Южна Корея, унижавайки нейната култура и искайки милиард долара за доставката на американската система за противоракетна отбрана. Затова, никой не беше изненадан, че на миналогодишните президентски избори в тази страна победи Мун Дже-ин, който обеща да „каже не” на Вашингтон и да стартира директни преговори със севернокорейския ръководител Ким Чен Ун. След това, по време на официалното си посещение в САЩ, през юни 2017, новият южнокорейски лидер беше подложен на силен натиск от домакините си, като Тръмп нарече споразумението за свободна търговия между двете страни „несправедливо по отношение на американските работници” и разкритикува предложението на Мун за преки преговори с Пхенян.
По същото време Ким Чен Ун осъществи 16 изстрелвания на балистични ракети, които позволяват на страната му да нанесе ядрени удари срещу Хонолулу, Сиатъл или дори срещу Ню Йорк и Вашингтон, а паралелно с това беше изпитана и първата севернокорейска водородна бомба. Убеден, че Пхенян „търси възможност да избие милиони американци”, Тръмп беше обсебен от истинска мания да ликвидира ядрената програма на страната с всички възможни средства, като дори заплаши през август миналата година да стовари върху нея „огън и ярост, каквито светът никога не е виждал”.
Само няколко дни по-късно обаче тогавашният стратег на Белия дом Стив Бенън демонстрира, че всичко това са празни заплахи, заявявайки пред медиите, че: „няма никакво военно решение, докато някой не реши част от уравнението... не можем да допуснем десет милиона души в Сеул да загинат още през първите 30 минути в резултат от севернокорейски конвенционален удар”. И така, заплахите се оказаха напразни, макар че Тръмп продължи да пише глупостите си в Туитър, наричайки Ким Чен Ун „малкия човек-ракета” и хвалейки се, че собственият му „ядрен бутон” е „много по-голям от този на севернокорейския лидер”. Тези проточили се цели 12 месеца странни, дестабилизирщи пируети и постове на президента, които са почти безпрецедентни в аналите на съвременната дипломация, накараха Сеул да потърси директни преговори с Пхенян, изключвайки Вашингтон и ерозирайки изглеждашия твърд като скала американско-южнокорейски алианс.
Във войната на нерви със Северна Корея стратегията на Тръмп, разчитаща на триангулацията с Китай (т.е. Вашингтон тласка Пекин, а Пекин стимулира Пхенян), вече нанесе огромна, макар и все още неосъзната, вреда на американското влияние в Тихоокеанския регион. През последните шест месеца, стремейки се да стимулира Пекин да упражни натиск върху Пхенян, Белият дом прекрати морските патрули, които трябваше да гарантират свободното корабоплаване в Южнокитайско море, пресичайки китайските претенции, като по този начин е на път да се откаже от контрола върху този стратегически за Пекин маршрут.
На свой ред, Китай имитира стремеж за сътрудничество с Вашингтон, изразявайки „огромна загриженост” във връзка с ракетните изпитания на Пхенян и налагайки формални санкции срещу него, докато в същото време продължи да следва дългосрочната си и добре обмислена стратегия, чиято крайна цел е да ерозира американско-южнокорейския алианс и да неутралириза флота на САЩ в онези води, които китайците смятат за свои.
Очевидно е, че Пекин превъзхожда Вашингтон в този дипломатически вариант на „Изкуството на сделката” (една от книгите на Тръмп – б.р.).
Разрушителят на империята
Разбираемо е, че повечето американци са концентрирали вниманието си върху вредата, нанесена през първата година от пребиваването на Тръмп в Белия дом във вътрешнополитически план: от премахването на забраната за петролни и газови сондажи в природните резервати и крайбрежните води до заплахата да бъде ликвидирано достъпното здравеопазване, промените в прогресивното данъчно облагне в полза на богатите, отмяната на мрежовия неутралитет и анулирането на повечето мерки за защита на околната среда. Все пак, по-голямата част от (ако не и цялата) регресивна политика на президента, може да бъде коригирана или дори върната назад, ако демократите получат контрол в Конгреса и Белия дом.
Съвсем друг въпрос обаче е, неуместната версия на едноличната дипломация на Тръмп в контекста на продължаващия глобален упадък на Америка. Загубата на глобалното лидерство няма как да бъде възстановена, особено когато съперничещите държави са готови да запълнят вакуума. Тъй като Тръмп ерозира стратегическите позиции на САЩ в осовите точки на Евразия, Китай непрекъснато се стреми да измести Америка и да наложи собствената си доминация на обширния суперконтинент.
Само за малко повече от една, макар и богата на събития година, Тръмп успя да дестабилизира крехкия баланс, който отдавна е залегнал в основата на външната политика на САЩ, предпочитайки войната пред дипломацията, Пентагона пред Държавния департамент и тесните национални интереси пред глобалното лидерство. Само че в съвременния глобализиран свят, свързан от търговията, Интернет и бързото разпространение на ядрените въоръжения, стените не работят. Тоест, дори и ако бъде създадена, „Крепостта Америка” едва ли ще ни спаси.
*Авторът е професор в Уискънсинския университет в Мадисън, повече за него вж. бр.2/2018 на Геополитика
