Блясък и нищета на концепциите за „глобалната неопределеност”

Само че, когато всички в един глас говорят за „неопределеността”, като за нещо, подразбиращо се от самосебе си, няма как да не започнем да се съмняваме в това. В края на краищата, какви са основанията за подобно твърдение? Това че водещите политици и експерти са сбъркали в прогнозите и предположенията си, погрешно са оценили последиците от едно или друго явление или събитие, от някое вътрешнополитическо решение или външнополитическа стъпка, и са получили противоположен на очаквания резултат, съвсем не означава, че опитите да разберем правилно заобикалящите ни политическа, социално-икономическа и правна реалности, са чак толкова безнадеждни и обречени.

Освен това, в условията на тотална неопределеност би станало невъзможно провеждането на каквато и да било цялостна политика и стратегическо икономическо планиране. В този смисъл, фактът, че те продъжават спокойно да се реализират на нивото на държавата или на големия бизнес, свидетелства, че факторът на неопределеността очевидно не е в състояние да обърка всички карти. Тоест, че той е напълно контролируем.

Означава ли това, че преувеличаването на мащабите на неопределеността е съвсем съзнателна и обмислена стъпка и обслужва някакви конкретни цели? И, ако е така, какви са те? За да си изясним този въпрос, нека анализираме примерите, които обикновено се цитират в подкрепа на извода за нарастващата неопределеност, да видим доколко непредсказуеми са били в действителност едни или други събития от близкото минало, както и кои закономерности на глобалното развитие продължават да са актуални и днес и на кои от тях можем да продължим да разчитаме.

Неочакваните обрати в развитието на САЩ и някои други държави

От доста време насам, обвиненията в непредсказуемост и неопределеност са нещо нормално. Западните политици и експерти обикновено ги отправят срещу Кремъл, характеризирайки по този начин присъединяването на Крим към Русия или бунтът в Югоизточна Украйна, избухнал в резултат от държавния преврат в Киев. А малко по-късно – и операцията на руските Въздушно-космически сили в Сирия, която изненада както държавите от НАТО, така и тези от Близкоизточния регион.

Вече цяло десетилетие, ако не и повече, слушаме прогнози за „твърдо кацане” или за други проблеми на китайската икономика, но истината, че не се случва нищо подобно. Напълна неочаквана за всички се оказа т.нар. „арабска пролет”, както и трагичните последици от нея, включително тоталната дестабилизация на целия Близък Изток.

Преди това пък, за „непредвидими” бяха обявени реакцията на Москва на опита на режима на Михаил Саакашвили да си върне със сила откъсналата се от Грузия Южна Осетия и последвалата т.нар. Петдневна война, както и целият външнополитически курс на Кремъл след Мюнхенската реч на Путин през 2007. На свой ред, руската страна неизменно определяше като „непредсказуеми” силовите действия на САЩ и НАТО и най-вече военната агресия срещу Сърбия и бомбардирането на мирния Белград, което принуди премиера Евгений Примаков да отмени посещението си във Вашингтон и след това да прекъсне в знак на протест всички връзки с агресивния Северноатлантически алианс.

И все пак, началото на епохата на неопределеност, като съзнателно абсолютизиран глобален феномен, се свързва най-вече с победата на Доналд Тръмп на президентските избори в САЩ. Според гурутата на професионалното прогнозиране, аналитичните, изследователските, консултантските и всевъзможни други центрове, той нямаше никакви шансове да го направи. Всички бяха против него: истъблишмънтът, ядрото на издигналата го Републиканска партия, както и мнозинството американци. И въпреки това, той влезе в Белия дом - за всеобщ „ужас и недоумение”, както казват французите [1]. Впрочем, съдейки по проблемите с формирането на кабинета си и запълването на всички длъжности в апарата на президентската администрация, това е било изненада и за самия Тръмп [2]. Подобно развитие на събитията не бе очаквано нито в столиците на държавите от ЕС, нито в Киев, нито в Близкия Изток, нито в Югоизточна Азия. С изключение на Москва, всички бяха сигурни, че след изборите ще си имат работа с Хилари Клинтън.

Пълна изненада за американските партньори се оказаха и първите, най-ярки и знакови външнополитически инициативи на новия, нетипичен и неординарен президент, а не само специфичният му маниер на общуване. Сред тях са поставянето на безкомпромисни изисквания към съюзниците „да си плащат” за ядрения чадър и ангажиментите на САЩ по отношение на тяхната сигурност, отказът от участие в Транстихоокеанското партньорство, което беше толкова трудно договорено от Барак Обама, отказът от участие в Парижкото споразумение за климата, решението на прехвърляне на американското посолство от Тел Авив в Йерусалим и много друго [3,4]. Не по-малък сюрприз стана яростната конфронтация вътре в самия американски елит, каквато доскоро просто не можехме да си представим, довела например до прехвърлянето на редица пълномощия на президентската администрация към Конгреса. Между другото, това дори даде повод на някои политици да заявят, че в САЩ „беше осъществен пълзящ държавен преврат” в резултат от който е променена формата на управление и страната се е превърнала от полупрезидентска в „де-факто парламентарна република” [5].

Не по-малък, макар и доста по-локален, удар по способността на политическата и експертна общност да прогнозира хода на събитията нанесоха резултатите от референдума във Великобритания за членството на страната в ЕС, както и самото му провеждане. Никой, дори в кошмарите си, не си представяше, че рационалните обитатели на Мъгливия Албион, напук на здравия смисъл, който традиционно им е в кръвта, ще се лишат от всички предимства на членството в това интеграционно обединение. Въпреки, това „Брекзит” стана реалност и в тази връзка Лондон трябваше да стартира очевидно губещи преговори с Брюксел, които при никакви обстоятелства не би могъл да изведе до успешен за себе си край.

След това станахме свидетели на впечатляващия политически експеримент с президентската кандидатура на Еманюел Макрон във Франция и светкавично създаденото от него „всеядно” центристко движение „Република напред”, което на практика срина цялата традиционна партийна система в страната; неочаквано извоюваното от премиера на Япония Шиндзо Абе съкрушително мнозинство в Парламента, даващо му възможност да провежда в бъдеще (когато създаде необходимите предпоставки за това) всякакъв вътрешно- и външнополитически курс, включително насочен към отказ от остатъците от пацифизма, закрепен в Конституцията на страната [6, 7, 8, 9]. Или пък превръщането на Германия, от опора и надежда на ЕС, остров на увереност, определеност и стабилност в Европа, в политическо блато, което почти половин години не можа да роди стабилна управляваща коалиция [10]. Накрая, фантасмагорията с независимотта на Каталуния, която е в състояние да хвърли Испания (въпреки, че мнозина смятаха тази страна за „успешна”) в политически и икономически хаос, а след нея и целия Европейски съюз [11]. Защото привържениците на независимостта очевидно се ръководят от принципа „колкото по-зле, толкова по-добре” [12].

За да добием пълна представа за цялостната картина следва да добавим и „Дамоклевият меч”, надвиснал над глобалната икономика в резултат от гръмките декларации на Тръмп, че занапред САЩ ще преследват изключително собствените си интереси в световната търговия, без да ги е грижа за останалите, и строгите протекционистки мерки, които най-голямата икономика на планетата реши да превърне в система [13]. Пълзящата ерозия на режимите за неразпространение на ядреното оръжие, сдържането на надпреварата във въоръжаването и всички формати на преговорите за разоръжаване. Триумфалното завръщане на международната сцена на политиката на сдържане от времената на студената война, само че този път без участието на обявените за „несистемни играчи” Русия и Китай, което моментално се изроди в „игра без правила”. Въвеждането на т.нар. ограничителни мерки, волунтаристки дефинирани като „санкции”, по всеки повод и без повод, срещу най-различни държави, което постави света на ръба на „войната на всички против всички”. Неспособността на световните и регионалните държави да формират единен фронт за борба срещу международния тероризъм, което му дава рядката възможност да мигрира по цялата планета, да пуска все по-дълбоки корени, да си създава все по-общирни опорни бази и да укрепва всестранно позициите си вече не само в Близкия Изток, но и навсякъде в Африка, Азия и дори Европа, трансформирайки се за много държави от външна във вътрешна заплаха [14, 15]. Обръщането на тенденцията за ускорен растеж в част от бързо възходящите икономики и увеличаване на народната подкрепа за утвърдилите се в тях политически режими, без значение дали става дума за Русия, Турция, ЮАР, Бразилия, Саудитска Арабия или някъде другаде, към загуба на икономическа динамика, политическа нестабилност и/или ексцесии. Нарастващата неспособност и нежелание на държавите да следват добросъвестно общоприетите норми на международното право и задълбочавщото се разминаване в тяхното тълкуване и прилагане. Все по-големият разрив между месианските, идеалистически представи за демокрацията, господството на правото и приоритета на човешките права и суровата практическа реалност и продължаващото съкращаване на пространството на гражданското общество.

Ако приемем обаче, че всички тези тенденции и явления наистина са неочаквани, непредсказуеми и са „възникнали от нищото” излиза, че всички смятани доскоро за авторитетни, но вече дискредитирали се научни и изследователски центрове, както и социологическите агенции следва незабавно да бъдат закрити и да разчитаме само на волята на Всевишния, тъй като да се живее в подобни условия, да се планира и прогнозира, т.е. да се прави каквото и да било, се оказва абсолютно невъзможно. Защото, да се предприемат очевидно неефективни и взаимно нивелиращи се стъпки, разработвани на случаен принцип и реализирани „на сляпо”, е безмислено и контрапродуктивно. А в бъдеще ще става още по-зле...

Само че, ако анализираме по-внимателно този страшен и пораждащ усещане за пълно безсилие списък, който толкова възторжено се тиражира не само от жадните за сензации глобални медии, но и от научните центрове, при това абстрахирайки се от усилено насажданата концепция за „всепроникващата неопределеност”, а погледнам на случващото се под малко по-различен ъгъл, ще видим една съвършено различна картина. Бихме казали дори, принипно различна.

Суверенизацията на населението

Истината е, че световната политическа и експертна общност откровено проспа тектоничните промени в настроенията на електората, т.е. своеобразната промяна на психотипа на значителна част от съвременното гражданско общество. Дълго след революционните събития от 1968 и поколение след падането на Берлинската стена, неселението предпочиташе да не се намесва в истинската политика, задоволявайки се с жалкия избор, който му предлагаха правилата на играта, създадени за него от елитите, и с онези трохи от „господарската маса”, които му подхвърляха. Само че това време вече отмина.

На народите на САЩ, Великобритания, Франция, Германия и другите страни очевидно им омръзна да ги смятат за „измет” и да се опитват да ги приспиват с благи приказки и откровени лъжи, без дори са си направят труда да им придадат чисто външна достоверност. Да се провежда политика, която не се подкрепя от избирателите, защото им е чужда и дори се възприема от тях като предателство. И в същото време, върху тях да се стоварва цялото бреме на кризите, войните, допуснатите грешки и скандалните разхищения. Те не желаят да приемат превръщането си в безотговорна и безсловесна „маса”, вкарана насила в прокрустовото ложе на омръзналата на всички „политическа коректност”. Когато, пред предлог, че всички са „различни” и следва да уважаваме и онова, с което не сме съгласни и което ни е напълно чуждо, лишават народа от това, в което винаги е вярвал, което му е скъпо и с което никога не би искал да се раздели.

За това, че нещата стоят точно по този начин, говори цяла поредица от събития, които макар и да са на пръв поглед различни, еднакво силно удрят по интересите на обикновените хора. И изненадалата всички глобална криза, и политиката на сурови икономии, засегнала болезнено милиони, и миграционната криза, която най-сетне накара хората да заявят несъгласието си със случващото се, и терористичните нападения, които разкриха, че прогнилото управление дори не е в състояние да гарантира сигурността на собствените си граждани.

Обзет от „усещане, че е напълно забравен”, народът поиска да научи истината [16]. Поиска откровен разговор с елита, а също разбираеми лозунги, които и самият той да споделя. Обещания, които се изпълняват от политиците, а не се дават само за да се отбие номера, т.е. с единствената цел да се спечели един или друг важен пост. А също политика, от която няма да го е срам, за която гласува и която го устройства, а не „кордебалет”, като онзи, демонстриран от бившия президент на Франция Франсоа Оланд и френските социалисти, които успяха, без да променят политическата си реторика, да обърнат вътрешната политика на страната на 180 градуса (отляво надясно). И, накрая, лидери, които да вземат решенията си, опирайки се на мнението на избирателите, а не зад гърба им, както се опита да действа политическата класа във Великобритания, изправяйки се в резултат от това пред голям брой непреодолими проблеми.

Такива лидери действително се появиха: Доналд Тръмп в САЩ и Еманюел Макрон – във Франция, плюс неколцина не толкова видни политици, но само заради по-ниския глобален рейтинг на собствените им страни – в Швейцария, Австрия, Унгария и т.н. [17]. Много по-убедителен резултат би могла да покаже и лидерът на Националния фронт Марин льо Пен, ако (по собственото и, макар закъсняло признание) не беше изменила в последния момент и на себе си, и на повярвалите в нея обикновени французи, което впрочем важи и за редица други харизматични политици. Така например, за британския лейбъристки лидер Джереми Корбин се оказа достатъчно да започне да говори на нормален език с избирателите, за да може партията му да надигне глава и да постави под въпрос успеха на консерваторите на Тереза Мей на предсрочните избори през 2017.

Тоест, победата на Доналд Тръмп в САЩ, на Еманюел Макрон във Франция, на привържениците на излизането от ЕС във Великобритания и на крайнодесните и националистите в Швейцария, Австрия и т.н. съвсем не е случайност, а проява на фундаменталните промени, настъпили в американското и европейското общества през последните десетилетия [18]. Също толкова закономерен беше и разгромът на класическите политически партии във Франция, и катастрофалното отслабване на подкрепата за Ангела Меркел, християндемократите и социалдемократите на парламентарите избори през септември 2017 (макар че с икономиката на Германия всичко е наред, т.е. тя преживява подем, а в страната е налице икономически бум [19]). Всички те платиха, включително и, защото се явиха на изборите със старите си програми, игнорираха настроенията на младите хора и не съумяха да се възползват, или пък дори не си дадоха труда да разберат мотивацията на надигналата се протестна вълна, оказаха се неспособни да предложат на избирателите свежи лица и нови политици, импониращи на масите и ползващи се с тяхното доверие.

Онези, които изтъкват като доказателство за верността на тезата за „всепроникващата неопределеност” казусите с Доналд Тръмп, Еманюел Макрон, политическата криза в Германия, Каталунската „задънена улица” и т.н., пропускат още няколко исторически закономерности. Навсякъде в Америка и Европа беше осъществена смяна на поколенията. А какво е значението на  подобна смяна за политиката и обществото показаха събитията през 1968 и падането на Берлинската стена две десетилетия по-късно. Социализацията на новото поколение винаги води до радикални промени. Особено, когато става дума за поколение като сегашното, което живее в социалната мрежа, обогатено е с опита на големи групи, разполага с неограничен достъп до всяка информация и остро реагира на всяка несправедливост в политическото устройство на своите страни и на света, като цяло, която не му дава възможност да отстоява ефективно своите интереси и стремежи и да бъде незабавно и достойно представено на политическата сцена [20]. То може да бъде удовлетворено само от политици и политически сили, залагащи на реалните реформи, прогреса, иновациите и промените.

Друга максима, която западните елити очевидно напълно са забравили е, че демокрацията не търпи закостенялостта. За нея имобилизмът е смъртоносен. Тоест, за демокрацията е необходимо да се води постоянна борба, непрекъснато преоткривайки я както за себе си, така и за електората. Истината обаче е, че в интерпретацията на САЩ и ЕС демокрацията силно помръкна. И колко зле изглежда днес, демонстрираха безкрайните войни и авантюри на Запада в Големия Близък Изток, а напоследък и в самата Еврапа, кризата на еврото и безпросветната политика на сурови икономии и, накрая, миграционната криза и възходът на тероризма. Но дори и това не е най-важното. Единствено вкоренените привички, умело режисираното отвличане на вниманието и категоричните табута, които се налагат на определени "забранени" сюжети, не позволяват на населението да осъзнае в какво всъщност се е изродила западната демокрация. Отдавна вече не се наблюдава реална ротация на властта, а именно тя е "сърцевината" на демокрацията. Вместо това властта се предава от един на друг клан в рамките на един и същи елит. Президентските и парламентарните избори влияят само върху второстепенните моменти и водят единствено до частична промяна на лицата и появата на уж нови хора във властта или пък до завръщането на старите, но не и до промяна на политиката. Левите и десните отдавна вече не са такива. И отдавна няма никакъв смисъл да ги причисляваме към един или друг сегмент на политическия спектър. За това, доколко всеядни са те и колко много си приличат, свидетелстват големите правителствени коалиции (в Бундестага, в Европарламента и т.н.), в които, без въобще да се съобразяват със собствените си програми или исканията на избирателите, се обединяват на пръв поглед противоположни политически сили.

Ето защо, бунтът против политическите и партийни елити в САЩ, Франция, Великобритания, Германия и Испания, избирането на Доналъд Тръмп и Еманюел Макрон, гласуването за излизане от ЕС и относителното поражение на Ангела Меркел представляват, в известна степен, връщане към изгубената демокрация и ротацията на властта или, поне, своеобразна тяхна мимикрия. А разцеплението сред политическите елити в САЩ и войната, която се води там срещу действащия президент, "майоризацията" на класическите политически партии във Франция, загубите, причинени от излизането от ЕС, които още дълго ще тормозят Великобритания, и неспособността да се формира в разумни срокове устойчива управляваща коалиция в Германия - всичко това е цената за имобилизма, привързаността към миналото и стремежа да се действа в съвършено новите условия с предишните методи [21].

Безизходицата

На пръв поглед би могло да ни се стори парадоксално, но САЩ, Русия, ЕС и Китай си приличат, далеч не защото всички те претендират (понякога с основание) за ролята на велики държави и силови центрове на съвременния свят, а защото всички се намират в еднакво безизходно положение. На практика, те нямат избор. И днес, и в бъдеше ще бъдат принудени да правят това, което се опитват да правят и в момента. Иначе ще загубят историческата инициатива, а след нея и статуса си, а вероятно и своята управляемост. Поне засега обаче никой не е в състояние да им предложи някаква реална алтернатива.

По цяла група параметри САЩ започнаха да губят досегашното си безусловно глобално лидерство - нещо, което те при никакви обстоятелства не са склонни да приемат. Америка натрупа гигантска военна мощ и военно превъзходство. Това обаче и струва изключително скъпо. По официални данни, само в чужбина САЩ поддържат в момента 240 хиляди свои военни, разположени в 172 държави [22]. Само че вече не са в състояние да ги използват в своя полза. Кървавите скъпоструващи интервенции, осъществени под тяхна егида или с тяхно участие в Афганистан, Ирак, Либия, а на практика и в Сирия, не им донесоха нищо позитивно. Освен това, те очевидно не съумяват да накарат ЕС и мнозина други да следват стриктно фарватера на американската политика. Впрочем, както видяхме, те не могат да принудят да им се подчини дори "джудже" като Северна Кория [23]. А предприеманите в тази връзка резки движения само влошават ситуацията.

Формално, САЩ си остават първата икономика в света. Те са най-богатата държава, а също най-свободната и най-проспериращата. С гигантски вътрешен пазар, който се нуждае от все повече стоки и услуги. С най-популярните брендове и най-големите лични богатства на планетата [24]. Тоест, с безграничен потенциал, с "вътрешна предразположеност" към осъществяването на технологични революции - както показа и т.нар. "американска шистова революция" [25]. Въпреки това обаче, стъпка по стъпка, те продължават да губят позиции. И по отношение на дела им в световния БВП, и според състоянието на инфраструктурата и удовлетвореността от живота (никъде другаде по света смъртността от наркотична свръхдоза не нараства толкова бързо), и по качество на човешкия капитал. Пазарните ниши, които дълго време се контролираха твърдо от САЩ, днес са обект на конкуренцията на десетки други производители. И, ако досегашните тенденции се запазят, не само Китай ще откъсне от Съединените щати, но и разривът между САЩ и много други държави значително ще се съкрати, с всички произтичащи от това геополитически последици.

Наистина, цялата световна финансова система продължава да се крепи на американския долар. Дълговите книжа на САЩ представляват "спокойно пристанище" за целия останал свят, включително за руската Централна банка и Финансовото министерство в Москва. САЩ разполагат с такъв фантастичен инструмент за глобално господство, като "печатницата за долари". Само че всичко това си има и обратна страна. Съединените щати живеят не според средствата си, а за сметка на целия останал свят, който на практика ги "спонсорира". Те очевидно не искат (нито пък смятат за нужно) да се откажат от този начин на живот и, съответно, започват прогресивно да задлъжняват. Само суверенният им дълг достигна безумната цефра от 20 трлн. долара, а ако прибавим към нея дълговете на частните компании, домакинствата и местните власти, сумата скача до 60 трилиона. Наистина, докато Федералният резерв продължаваше да държи лихвения процент почти на нула, обслужването на дълга не беше особен проблем (както с удовлетворение отбелязва носителят на Нобелова награда за икономика Пол Кругман). Само че с нарастването на лихвения процент, ситуацията неизбежно ще започне драматично да се влошава. Междувременно, пенсионната система в страната беше съзнателно разрушена - частните компании получиха възможност да избегнат отговорността за нейната поддръжка, а малцина американци могат да разчитат на сериозни лични спестявания. Напечатаните през последните години трилиони долари се "разтвориха" в стойността на акциите, вместо да отидат в реалния сектор на икономиката. В резултат от това, при всяко сътресение, силно надцененият пазар може да влезе в състояние на продължителна корекция, което пък да провокира ефект на доминото и такъв крах на банките, другите финансови и нефинансови корпорации, в сравнение с който първата глобална криза ще ни се стори детска игра.

Ето защо смяната на политическия курс в САЩ беше назряла (и дори презряла) отдавна. Все някой задължително трябваше да се заеме с въвеждането на ред и връщането на загубените позиции на Америка в сферата на материалното производство и услугите и да сложи край на безмисленото пилеене не сили и ресурси на глобалната сцена. И този някой се оказа Доналд Тръмп [26]. Други просто нямаше. Хилари Клинтън очевидно не ставаше за целта, дори не си струва да обясняваме защо. Политиката на Тръмп "Америка над всичко" не е просто словоблудство, фантазии или израз на болезнено самолюбие, а сурова необходимост. Съединените щати сами се вкараха в ъгъла и сега трябва някак да се измъкнат оттам. Естествено, за сметка на останалите. Което, разбира се, никак не се харесва на последните. Само че да се обяснява всичко с екстравагантността на Доналд Тръмп или с неговата "непредсказуемост" е просто евтин трик, както биха казали в света на шоу-бизнеса. Или пък е доказателство за професионална непригодност.

На свой ред, Китай се ангажира с непропорционално голям дял глобални капиталовложения и, благодарение на изкуствено занижения курс на юана и дъмпинга, прави каквото си иска на вътрешния пазар на САЩ и другите пазари, където американците биха искали да доминират. А това налага пренасочване на финансовите потоци и промяна на правилата на свободната търговия или международното право, които работят в полза на Пекин и, паралелно с това, премахване на бремето, което международните договори стовариха или се готвят да стоварят върху американските корпорации, усложнявайки достъпа им до най-новите технологични разработки и придобиването на високотехнологичните компании [27,28]. Германия има многомилиардно положително салдо в търговията си със САЩ не защото немските стоки са по-добри, по-надеждни и по-качествени, а благодарение на това, че еврото е много "по-леко", отколкото щеше да бъде германската марка, ако навремето Берлин не беше създал Икономическия и валутен съюз и Европейската група при изключително изгодни за себе си условия, които Германия в никакъв случай не възнамерява да коригира (въпреки дългогодишните настойчиви призиви на южноевропейските членове на ЕС и съветите на авторитетните, и най-вече американските, икономисти) [29]. А това означава, че Германия и ЕС трябва да бъдат принудени да се придържат към "честни", т.е. изгодни за САЩ правила на играта, а не към псевдосвободната търговия. Американските съюзници от НАТО просперират, паразитирайки върху военната мощ на САЩ без да дават нищо в замяна, без да поемат никакво икономическо или финансово бреме и без да компенсират разходите на Вашингтон, а на всичкото отгоре си позволяват да не му се подчиняват. Следователно, трябва да бъдат накарани да си плашат, да допринасят пропорционално за покриване на финансовото и друго бреме и стриктно да се придържат към общия курс на Запада, задаван от САЩ.

Що се отнася до Русия, тя продължава, макар и с огромен труд, да поддържа ядрения паритет и е единствената в света, способна да унищожи Съединените щати. Оттук следва и изводът, че усилията следва да се концентрират към прогресивното обезкръвяване на руската икономика, като за целта бъдат премахнати всички ограничения пред превъоръжаването на САЩ, американските въоръжени сили получат технологии от следващо поколение, а на всеки руски носител на ядрено оръжие да се подсигурят поне по десет или дори двайсет америкнски противоракетни установки [30].

Къде тук виждате някаква неопределеност или непредсказуемост? Какво неясно има? И дали въобще има смисъл да се възмущаваме, сякаш САЩ биха могли да провеждат някаква друга по-мека и "щадяща" политика, следвайки разоряващия ги мултилатерален подход и продължавайки алтруистично да се товарят с бремето на съюзниците си? Тоест, съвсем нормално е, че те ще преформатирт търговските си връзки индивидуално (т.е. на двустранна основа) и ще действа твърдо и безкомпромисно. Санкциите срещу Русия в никакъв случай няма да бъдат отменени, като в това отношение във Вашингтон вече се е формирал консенсус между двете големи партии, и това няма как да се промени, освен ако Москва не напипа някаква обречена на успех контраигра. САЩ със сигурност ще се откажат от Договора за ликвидиране на ракетите със среден и малък обсег, тъй като това е необходимо на Америка не за да "антагонизира" Кремъл, а за да сдържа ефективно нарастващата военна мощ на Китай и т.н. и т.н. Както убедително доказва един от най-известните съвременни руски политолози Сергей Караганов, САЩ ще направят всичко възможно, "за да не допуснат по-нататъшно отслабване на позициите си, а по-възможност и за да възстановят някои от тях" [31].

Разбира се, можем да продължим да критикуваме безогледно сегашния американски президент, твърдейки - въз основа на социологическите анкети - че "американците отхвърлят" провежданата от него политика" [32, 33]. А също да злорадстваме, че Тръмп и републиканците са обречени на жестоко поражение на междинните избори за Конгрес в края на 2018. Или пък да се подиграваме на "некадърния", "безхаберен", "абсолютно неграмотен" и "високомерен" президент на САЩ, прогнозирайки, че тепърва ще го унижават при утвърждаването на бюджета, приемането на новото законодателство за имиграцията, особено за легализирането на имигрантите от Мексико и отпускането на средства за изграждането на "стената", или за по-нататъшната реформа на наследената от Обама здравна система, която се сблъсква с "всеобща съпротива", както подигравателно твърдят коментаторите на британската ВВС, [34]. Всичко това обаче са само подробности. Защото истината е, че Доналд Тръмп съумя да направи основното, системообразуващото, т.е. онова, което обеща на американския бизнес и, което трябва да промени глобалната икономика, съобразно интересите на Съединените щати - а именно, прокара принципно ново, революционно данъчно законодателство: съкрати наполовина корпоративния данък и наложи плащането на компенсации за достъпа до американския пазар. Практиците, които знаят как да изчисляват рисковете и да приспособят бизнеса си към променящата се конюнктура, констатират, че центърът на глобалната икономика сега отново ще се измести към САЩ. Мнозина, ако не всички, големи пазарни играчи ще се хвърлят презглава да местят централите си там. Тоест, очертава се съвсем нова епоха в световната търговия. [35]. Същото твърдят и анализаторите: според тях "реформата на Доналд Тръмп ще превърне САЩ в привлекателно данъчно пристанище и ще направи повечето чуждестранни производители неконкурентоспособни...» [36]. Тоест, не си струва да подценяваме нито вече направеното от Тръмп (както са склонни да правят някои наблюдатели), нито решимостта му да продължи да прокарва линията си (дори под заплахата от импийчмънт, ако демократите действително се сдобият с мнозинство в двете палати на Конгреса) [37].

Тук ще дам един много символичен пример. На последната конференция в Лондон на Кралския институт за международни отношения ("Чатъм хаус") в края на 2017, водещият зададе на присъстващите в залата над триста световно известни експерти следния въпрос: "кой от вас подкрепя политиката на Доналд Тръмп?". Само трима вдигнаха ръка. Което е естествено, след като - ако се съди по разговорите в кулоарите - повечето присъстващи споделят мнението на носителя на Нобелова награда за икономика Пол Кругман, че "времето, когато логиката и фактите означаваха нещо за хората във властта" е останало в миналото, а "всичко, което правят сегашният президент и Конгресът, е насочено не просто към задълбочаване на пропастта между богатите и всички останали, но и за увековечаване на предимствата, с които разполагат плутократите, да гарантират успешното решаване на задачата, как да си останат вечно на върха, а всички останали да продължат да се въргалят в краката им" [38]. След два дни на напрегнати дискусии обаче, при закриването на конференцията, водещия зададе друг въпрос: "Кои от вас смятат, че Доналд Тръмп има шанс за втори президентски мандат?". Този път, ръка вдигнаха две трети от присъстващите в залата. При това положение, как да не повярваме на анализаторите на "Файненшъл таймс", според които Доналд Тръмп "с нищо не е навредил на пазарите, а тъкмо напротив" [39].

Опитите за вкарване на руската мечка в капана

На пръв поглед, ситуацията в която се намира Русия, е съвършено различна. Истината обаче е, че и тя, подобно на САЩ, е вкарана в ъгъла. За да не се предаде, да не се подчини на съперничещите с нея държави, да не слезе от политическия Олимп на планетата и да не се загуби сред другите страни, чиято история е далеч по-малко славна, т.е. за да може да оцелее и да се измъкне от клещите на системната криза, тя трябва постоянно да доказва своята значимост, своето величие, своят статут. Че е първа сред равни, че има глобални амбиции, че може да влияе и дори да определя хода на глобалното развитие.

Истината е, че нещата можеха да се развият и по-добре, а интегрирането на Русия в съвременната глобална икономика и необходимите за това реформи да минат по-гладко. Да бъдат осъществени по-бързо и по-системно. За съжаление обаче, кризата, породена от изненадващото разпадане на СССР, прекъсването на утвърдените икономически връзки, липсата на първоначален капитал и опит за работа в пазарни условия, както и предателството на западните партньори, на чиято подкрепа толкова разчитаха новите управляващи продемократични елити, попаднали във властта, се оказа чудовищно дълбока [40]. В хода на своята трансформация, Москва претърпя толкова сериозни загуби по отношение на военната си сила, икономическата си мощ и своето политическо и идеологическо влияние, че и "колективният Запад", и дори собствените и съседи от Голяма Евразия престанаха да се съобразяват с нея. Вместо да се задоволят с изчезването на заплахата от агресия от страна на СССР и неговата доминация и да се опитат да градят равноправни отношения, давайки възможност на държавите от Прибалтика и Източна Европа да запазят военно-политически неутралитет и току що възстановената си държавност, те на няколко вълни ги интегрираха първо в НАТО, а след това и в ЕС. Но, когато, продължавайки толкова успешната си експанзия, НАТО и ЕС стигнаха до руската "светая светих" - т.нар. "близка чужбина", опитвайки се да "интегрират" и нея, в Москва най-сетне осъзнаха, че вече няма накъде да отстъпват. Русия неведнъж предупреждаваше Запада да не действа по този начин, посочвайки, че ще и се наложи да реагира по не по-малко твърд начин. Само че, западните държави, които през последните две десетилетия свикнаха да не са съобразяват с мнението и, да игнорират нейните интереси и да пренебрегват ултиматумите на Москва, за пореден път не се съобразиха с тях. Те дори не си взеха поука от бързия разгром на грузинския режим на Михаил Саакашвили, който разчитайки на външна подкрепа, реши да атакува малката и на пръв поглед беззащитна Южна Осетия. Нито от това, че осъзнавайки колко ненадеждни са отношенията и със Запада и, че само тя може да защити и себе си,  и своите реални и потенциални съюзници, Русия най-сетне се зае да осъществи успешна военна реформа. Това обаче не беше последната грешка на Запада. Неформалното включване на Украйна - сърцевината на бившия СССР и централното звено на несъстоялия се славянски постсъветски алианс - в ЕС и НАТО, посредством договора за всеобхватна асоциация и с помощта на новия антируски елит в Киев (на който беше позволено да овладее властта с откровен преврат), означаваще обявяване на война на всичко, което Москва ценеше, на което разчиташе и се надяваше, т.е. на нейното бъдеще като самостоятелен  глобален играч, който все още може да се надигне.

Очевидно Русия нямаше как да се примири с подобно развитие на събитията. По никакъв начин. И в това отношение е налице пълна аналогия с анилизираната по-горе ситуация, в която се оказаха САЩ.

Последва присъединяването на Крим, бунтът в Югоизточна Украйна и санкционната война. Която постепенно се трансформира в нова студена война, различаваща се от предишната не с остротата на притивопоставяне между участниците или със своята безперспективност, а с нещо съвсем друго. Както е известно, предишната студена война приключи с разпадането на единия от противостоящите си идеологически, политически и икономически "лагери", докато сегашната може да приключи с глобален колапс и самоунищожаване на системата, като такава. Въпреки това, тя продължава, нанасяйки все по-голям ущърб на ангажираните в нея държави. Става все по-продължителна и всеобхватна, без шанс да излезе от задънената улица, в която се намира. В неин израз се превръшат и т.нар. "опосредствани войни", каквато, в частност, е войната в Сирия, която Москва не можеше да си позволи да загуби. Оттук и далеч неслучайната или непредсказуема, а съвсем закономерна операция на руските Военно-космически сили, логично вписваща се в предходното развитие на събитията. С нейна помощ Кремъл се надяваше да "промени хода на играта" и да сложи край на съвършено ненужното му противостояние. Това не се получи. Затова пък, както признават мнозинството анализатори, се случиха много други неща [41]. Москва съумя да увеличи броя на лоялните и сили в региона и в света, като цяло. Триумфално се завърна в геополитиката, демонстрирайки растящата си мош [42] и накара останалите да започнат да се съобразяват с нея. Превърна всеки геополитически проект, който вече реализира или тепърва планира да осъществи, в перспективен и състоятелен.

В момента Русия осъществява два такива проекта. По-скромният, но затова пък съвсем конкретен и осезаем е укрепването на Евразийския икономически съюз, задълбочаването на интеграцията с участниците в него, разширяване на обхвата му чрез подписването на договори за създаване на зони за свободна търговия и/или намаляване на административните прегради - в момента с Виетнам и Китай, а в перспектива - и с Индия, Египет, Иран, Израел и десетки други държави. По-амбициозният пък е формирането на Всеобхватно Голямо Евразийско Партньорство [43]. То трябва да свърже помежду им икономически и политически обособени региони, създавайки общо трансрегионално пространство.

Според плановете, които се опитва да реализира руското ръководство и, които биват разяснявани от такива водещи аналитични центрове като Съветът по външна и отбранителна политика (СВОП), Валдайският клуб и т.н., това партньорство позволява да се пренасочи в конструктивно русло конкуренцията с Китай, като неговата неизбежна външна експанзия се трансформира в инструмент за ускореното икономическо развитие на всички фрагменти на безкрайния евразийски суперконтинент (включително руският Далечен Изток и Русия, като цяло) [44]. А също девалвира провалилата се политика на изолация и сдържане на Русия, която САЩ и ЕС провеждат толкова настойчиво, и не оставя камък върху камък от доскоро изразяваните от тях претенции за глобално господство и надеждите им да легализират месианското си призвание да играят ролята на авторитет от последна инстанция и образец за подражание за всички останали, намесвайки се по свое усмотрение във вътрешните работи на други страни и региони. Освен това, то отваря пътя към максимално широко трансрегионално взаимодействие в интерес на съвместното решаване на глобалните проблеми, стимулиране на икономическото развитие и създаването на нова икономика, гарантирането на политическа стабилност и безболезнен преход във властта, разрешаване на най-острите, пагубни и застарели конфликти, взривяващи мира в Югоизточна Азия, Голяма Централна Азия, Голяма Европа и Големия Близък Изток. И, накрая, свързва помежду им най-новите, възникнали с участието и/или по инициатива на Русия, свръхвлиятелни международни организации, като Г-20, ШОС, БРИКС, ОДКС, ЕАИС и т.н. в единна мрежа за управление на глобалните процеси [45].

Няма, а и не може да има и най-малки съмнения, че в обозрима перспектива, без оглед на вътрешнополитическата динамика, Русия ще продължи да следва именно този курс. Само че, за да може да се справи с глобалната роля, каквато претендира да играе, задължително ще и се наложи да се заеме с осъществяването на дълбоки социално-икономически реформи. При това не става дума за "скромните" частични и половинчати иновации, предлагани от Столипинския клуб или от екипа на Алексей Кудрин например. Русия следва да сложи кръст на формиралата се в страната "реактивна" икономика, да осъществи нейното раздържавяване и реалната и деофшоризация, да гарантира на всички истинска, а не мнима икономическа свобода, да създаде независима от Изтока и Запада финансова платформа и да гарантира на абсолютно всеки бизнес достъп до сериозни финансови средства, да дефинира ясно своите икономически приоритети и да се заеме с ефективно икономическо планиране не само в рамките на националните граници, но и на тези на ЕАИС и на Всеобхватното Голямо Евразийско Партньорство (ВГЕП). Така, че списъкът на реалните руски икономически лидери, като Росатом например, да не се изчерпва само с няколко гигантски компании, а да наброява десетки [46].

Обсадената крепост

Впрочем, в сходна ситуация се намира и Европейският съюз. Провежданият от него курс към съхраняване на постигнатите завоевания, укрепване на вътрешната сплотеност и задълбочаване на интеграцията няма алтернатива. Разбира се, както показа и последното десетилетие , той далеч не е съвършен. Съюзът не може да премахне разрива в нивата на развитие на страните членки, превръщайки този проблем в още по-болезнен и неразрешим. В резултат от това противоречията в ЕС между проспериращия Север и кризисния Юг, самодоволния Запад и периферния Изток придобиват перманентен характер. Съюзът не намалява вътрешното неравенство, не може да гарантира и победа в конкурентната битка със САЩ, нито с бързо нарастващите икономики. Не е в състояние да осигури нито стабилност, нито бъдещ просперитет, нито сигурност, нито дори отслабване на «евроскептичните настроения». Не позволява изграждането на надеждна преграда пред възхода на национализма, популизма и крайната европейска десница. Напротив, превръща ги от доскоро извънсистемни и маргинални сили и политически течения в интегрална част от съвременното западно общестнво и една от естествените опори, на които се крепи политическото му устройство. И, накрая, развенчава мита за отворения характер и хуманността на това общество, който беше разбит на парчета от миграционната криза [47].

В същото време, този курс е единствено възможният и просто няма с какво друго да бъде заменен. Т.нар. "Брекзит" го демонстрира съвсем очевидно. Истината е, че решението за излизането на Великобритания "парализира" не ЕС, а самите британци и създаде сериозни проблеми не толкова на Брюксел, на който постоянната британска опозиция отдавна беше омръзнала, колкото на Лондон. Вместо да стимулира развитието на британската икономика, на което разчитаха едните и от което се опасяваха другите, то нанесе чувствителен удар по Великобритания [48]. Стана ясно, че процесът на евроинтеграция вече е отишъл твърде далеч, за да бъде даден заден ход и отказът от нея ще навреди най-вече на онзи, който реши да го предприеме. Освен това никой не е наясно, как би могло да се прекъсне оформилото се преплитане на национално и наднационално във всички сфери. Процедурата за излизането от ЕС е изключително тежка и страната, която я инициира, губи много повече, отколкото получава.

На споменатата по-горе Лондонска конференция на "Чатъм хаус" в края на 2017 този въпрос многократно беше поставян, при това най-вече от самите британци. Членове на Камарата на общините, представители на върхушката на партийната номенклатура, на British Petroleum и други водещи компании - всички в един глас споделяха мнението, че провеждането на референдума е било грешка, както и, че мотивите накарали британците да гласуват за излизане от ЕС на практика нямат никакво отношение към Съюза, т.е. те са били заблудени. Освен това открито бяха изразени опасения, че преговорите с Брюксел за "Брекзит" се водят от хора, които са значително по-зле подготвени от "еврократите" и в резултат от това е налице сериозен риск, че няма да могат да защитят британските интереси [49].

Още по-критичен е анализът на ситуацията на един от водещите коментатори на британския "Файненшъл таймс" Филип Стивънс, според който: "Правителството и Парламентът са загубили контрол върху развитието на събитията. Повечето депутати смятат "Брекзит" за грешка, но се чувстват длъжни да продължат процедурата по излизането, за да не ги обвинят, че "пренебрегват волята на народа". Така става, когато фино настроеният механизъм от сдържания и противотежести на представителната демокрация бива принуден да се подчини на машината на мнозинството, чието олицетворение са референдумите". И по-нататък: "Отличителна черта на управлението на Тереза Мей е неговата слабост. Сред висшите британски чиновници почти никой не смята "Брекзит" за добра идея. Британските дипломати са уверени, че той ще се отрази негативно върху влиянието на страната в чужбина. Оценките на Финансовото министерство пък се ограничават с изчисляване на вредите: дали те ще са големи, много големи или катастрофални. Към същото мнение впрочем се придържа и Централната банка" [50].

Всичко това означава, че ЕС несъмнено ще продължи да върви напред, следвайки досегашния курс. И многобройните твърдения, които могат да се срещнат както в жълтите медии, така и в авторитетните научни списания, че интеграцията е породила дълбоко разочарование сред европейците и, че тя не е изгодни дори за германците, които също (макар и по други причини) започват да я поставят под съмнение, са просто празни приказки [51]. Напротив, програмните декларации на лидерите на ЕС, включително годишното послание на председателя на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер от 13 септември 2017, и речта на Еманюел Макрон в Сорбоната, произнесана няколко дни по-късно, които очертават система от мерки за адаптирането на Съюза към функциониране в новите условия (към които, макар и на ниво абстрактни лозунги, малко по-късно се присъедини от доскорошният председател на Германската социалдемократическа партия Мартин Шулц), имат нелоши шансове да се трансфомират в конкретен план за действие [52, 53]. Във всеки случай, докато някои политици и експерти твърдят, че всичко това са само празни обещания, розови мечти и лични амбиции, ЕК, съвместно с Европейската служба за външна дейност (ЕСВД), ги въплъщават в конкретни предложения, превръщайки ги в циркуляри, ориентири и заключения, в Бели и Зелени книги, в проекти за директиви и нормативни актове на ЕС, придавайки им характера на вече постигнати договорености. Тоест, ЕС най-вероятно ще продължи да се движи успешно по пътя на така очертаното институционално строителство. В това отношение Европейската гранична и брегова охрана (която замести Фронтекс) и Европейската прокуратура са само първите лястовици. Освен това, Съюзът със сигурност ще се заеме със сближаване на данъчното законодателество на страните членки, още повече, че възраженията на онези, които до последно се съпротивляваха на това, прогресивно отслабват. Няма съмнение и, че ЕС ще съумее да преформатира капиталовия пазар и ще реализира и останалите си планове. Всъщност, до 2016 европейските банки бяха ангажирани със собственото си оздравяване. От 2017 насам обаче, те отново започнаха да отпускат кредити на реалния сектор на икономиката. При това, обемът им нараства. А благодарение на споразуменията за свободна търговия от ново поколение с голям брой важни за Съюза държави Брюксел ще формира съвместно с тях общи икономически пространства и зони на регулиране. Първото от тях – с Канада (СЕТА) вече е факт. В края на 2017 ЕС подготви подобно споразумение и с Япония [54]. Паралелно с това ускорено ще се развива обединеният европейски отбранителен комплекс. Взетите през декември 2017 революционни решения за стартирането на структурирано сътрудничество в сферата на сигурността и отбраната (PESCO) са само началото. Важното е, както посочват и експертите на „Файненшъл таймс”, ЕС в никакъв случай да не забави реализацията на толкова необходимите вътрешни реформи, тъй като сега е най-благоприятното време за тях – докато конюнктурата е подходяща, а темповете на нарастване на БВП (които са по-високи, отколкото във Великобритания) вдъхват сериозни надежди за бъдещето [56].

Това, което ЕС със сигурност няма да може да направи през следващото десетилетие обаче е, да се впише в променящата се демография на планетата. За съжаление, броят на европейците на планетата ще продължи да намалява. В същото време, миграционната криза окончателно сложи кръст на възможността да бъде формулирана нова визия за това, какво и как следва да се направи, предвид тази песимистична перспектива. Както и предвид нарастващото недоволство на коренното население и неспособността да бъде „абсорбирана” дори и малка част от чуждокултурните бежанци и мигранти. ЕС избра единствено възможния в момента, но абсолютно безперспективен вариант за действие. Той се опита да се защити от потока бежанци и мигранти с помощта на висока и по възможност непреодолима стена, като за издигането и разчита на система от военни, финансови, дипломатически и правни мерки [57]. Сред тях са превръщането на военноморските сили и току що създадената вместо Фронтекс Европейска гранична и брегова охрана в бастион срещу нелегалната имиграция; създаването на превантивни лагери за бежанци и мигранти извън границите на националната територия, по периметъра на ЕС; сключването на споразумения с държавите, генериращи мигранти, за сдържане на миграцията и бежанците срещу отпускането на средства и подпомагане на развитието им; реадмисия плюс ефективно депортиране от ЕС на нелегалните мигранти и нежеланите елементи (нещо, с което държавите членки, включително Германия и Франция, очевидно не съумяват да се справят); втвърдяване на националното и наднационалното законодателство за приемане на бежанци и максимално ограничаване на броя им. Част от тези мерки, се квалифицират като „екстернализация на миграционния контрол”. Тази система от мерки вероятно ще сработи, впрочем тя вече смекчи остротата на миграционната криза. Само че тя гарантира само временна пауза, за около пет, десет или 15 години. Ако ЕС продължи да следва досегашния си курс, той няма да може да издържи повече и ще рухне, подобно на Древния Рим.

Впрочем, той няма да издържи и, ако продължи сегашната си антируска политика. В това отношение спокойно можем да се съгласим с водещия руския европеист Анатолий Громико, според когото: „Още не всичко е загубено за „европейската мечта”, но само, ако тя не продължи и занапред да се подчинява на националните или регионални интереси. Претенцията на една част от Европа за монопол върху целия континент е проява на историческо късогледство. И, ако тя пусне корени, европейската цивилизация, в сегашния си вид, няма да преживее ХХI век. Европейците от западната и източната част на Стария континент могат да съществуват един без друг, но без да забележат скоро ще пресекат преломната точка, отвъд която отслабената и раздробена Европа ще може само да наблюдава собствения си постепенен залез в сянката на другите по-далновидни и жизнеспособни цивилизации” [58].

Тласъкът на махалото

Междувременно, Китай също няма кой знае какъв избор. Превръщайки се в най-голямата глобална икономика и най-голямата търговска нация на планетата, той не може да си позволи да остане «затворен» в Южнокитайско море, нито да допусне трети държави да разполагат дори с теоретична възможност да ограничат свободата на корабоплаване на неговия търговски и зараждащ се военноморски флот, да затвори морските маршрути, по които китайците доставят необходимите за техния стопански комплекс суровини и да затруднят достъпа им до пласментните пазари. Съответно, Пекин по един или друг начин ще реши проблема със спорните острови и всички негови съседи са съвсем наясно с това. По същия начин той ще заложи на изграждането на мощни военноморски сили, които да му позволят при всяко развитие на събитията да защити външноикономическите си интереси и да създава свои военноморски бази в чужбина [59].

Превръщайки се в първата икономика в света, Китай не може да допусне някой да провежда безнаказано по отношение на него политика на сдържане и да се опитва да се намесва във вътрешните му работи (включително в онези области, които самият Пекин смята на „вътрешни”) и да дестабилизира държави и региони, влизащи в китайската сфера на интереси. Ето защо той стремително ще конвертира гигантския си икономически потенциал и във военна мощ, включително създавайки достатъчни стратегически сили за ответно сдържане и ще инвестира в космически и всякакви други програми с двойно предназначение. И светът следва да е готов за това.

Впрочем, що се касае до икономическото строителство, по-нататъшните стъпки на Пекин не само могат лесно да бъдат прогнозирани, но и подробно се разясняват в директивите на Китайската компартия, речите и инициатиите на политическото ръководство на страната [60]. Китай създаде производствени мощности, които далеч надхвърят потребностите му, сблъсквайки се при това с класическа ситуация на свръхпроизводство, когато недостатъчното вътрешно търсене може да се компенсира само за сметка на външното. В същото време за Пекин е абсолютно безперспективно и дори смъртно опасно да продължи да следва рецептите, които усилено му натрапват отвън, включително традиционния западен модел за извеждане от експлоатация на излишните мощности и увеличаването на вътрешното търсене. От една страна, това неизбежно ще провокира недоволство и ще се отрази негативно върху имиджа на партията и правителството и ще усили напрежението в обществото. От друга пък, ще нанесе удар по конкурентоспособността на националната икономика и ще ерозира високите темпове на растеж.

Следователно, на Пекин е необходимо да гарантира на предприятията си достатъчно външни поръчки, да осигурява на своя строителен комплекс договори за рализация на големи инфраструктурни роекти извън територията на Китай, да прехвърли некритично важни производства в съседни или други държави и региони, да инвестира все повече средства в човешки капитал, наука и техника, да усвоява наукоемки и свръхмодерни производства, да продължи външната си експанзия, да премахва преградите пред проникването на китайските стоки и услуги на външните паззари, да се бори с всички  сферите и географията на използване на юана и да се стреми към световно признание за своите технически стандарти и гаранции за качество.

Най-полезно за постигането на тези цели е формирането на всеобхватни зони за свободна търговия, проектът за Икономическия пръстен на Пътя на коприната (ИППК), проникването не само на пазарите на Азия, Африка и Латинска Америка, но и на Източна Европа и на Балканите, както и плановете за постигане на глобално лидерство в сферите на цифровата и зелената икономика [61]. Именно по този път ще върви Китай, твърдо отстоявайки най-вече собствените си интереси, без да проявява какъвто и да било алтруизъм и стриктно преследвайки икономическата изгода от това, което прави. А също, като избягва присъединяването си към вече съществуващите глобални структури „при техните условия” [62]. Както предупреждават анализаторите на „Файненшъл таймс”, Китай следва собствена дългосрочна стратегия, за разлика от колективния Запад, „който не разполага с такава” [63].

Тъкмо за това говори и споразумението между лидерите на Русия и Китай за координиране на активността по линия на ИППК с тази на ЕАИС, на чиято основа органично възникна и инициативата за Всеобхватното Голямо Евразийско Партньорство (ВГЕП). В този смисъл подписаното наскоро споразумение между ЕАИС и Китай е малка първа стъпка в правилната посока [64]. Важно е обаче, то да бъде последвано от десетки други, така че ВГЕП ежегодно да се попълва със стотици нови бизнес проекти, генериращи навсякъде нови точки/центрове на ускорено иконозмическо развитие. Както и с изпреварващи темпове да се формира правна сфера, обслужваща реализацията на големите трансрегионални инфраструктурни проекти и глобалните производствени вериги [65]. Което би позволило увереността на анализаторите относно „рязкото активизиране на руско-китайското взаимодействие в сферата на външната политика” да се разпространи и върху икономическата сфера.

Реалностите на технологичната революция в епохата на „постистината”

По-горе вече споменахме, че една от безусловните тенденции на глобалното развитие е ръстът на народонаселението. Други са възраждането на традиционните религии, придобиването от страна на исляма на определени пасионарни характеристики, усилване ролята на субдържавните образувания в международните отношения, превръщанито на международния тероризъм в ключов фактор на вътрешната и външната политика, ускоряването на научно-техническия прогрес и постепенният преход на глобалната икономика към нова технологична платформа и т.н. [66, 67]. Всички тези закономерности на съвременното развитие за години напред ще оказват определящо влияние върху начина на живот на собствените ни страни и народи, както и върху провежданата от всички държаи вътрешна и външна политика [68]. В същото време, илюстрираният по-горе индивидуализъм, който преобладава в действията и политическите установки на водещите глобални играчи, ще дава възможност на регионалните държави, както и на всички останали страни, разполагащи със сравнително по-малка тежест в световните дела, да копират техните модели на поведение, без значение, дали това е в съответствие с международното право, или не.

По принцип, всички така очертани тенденции са подробно описани и анализирани в специализираната и научно-популярната литература. Доказано е например, че спецификата на сегашния тип (етап) на технологичната революция е свързана с това, че – от една страна, тя създава т.нар. sharing society („общество на споделянето”), в чиито рамки човек се превръща от нетен потребител на услуги, стоки, енергия и информация, в техен производител. От друга страна обаче, тя заменя и изтласква човека, превръщайки го в безполезен и ненужен. В резултат, съвременните общества са застрашени от масова безработица, невиждана досега миграция на население и множество други проблеми. Всичко това изправя държавните структури и осъществяваната от тях социална и каквато и да било друга политика пред принципно нови изисквания.

Да се твърди, че всички тези процеси са трудно предсказуеми и усилват неопределеността, би било много лоша услуга към обществото, господстващите елити и отделните държави, т.е. към всички нас. Разбира се, те задължително следва да се отчитат в хода на планирането и осъществяването на практическата политика, което се и прави навсякъде. Така, САЩ бяха първите, които започнаха да внедряват информационно-комуникационните технологии и в това отношение вече са доста пред останалите. Американските компании държат водещите позиции в тази сфера. На свой ред, Китай обяви за ключова цел в рамките на следващите десетина години да изпревари всички останали в това отношение. Сред основните приоритекти на ЕС е изграждането на цифров пазар и цифрова икономика. Макар и малко по-късно, в тази глобална надпревара се включи и Русия [69]. Във всеки случай, това беше декларирано от най-високо място [70].

Концепцията за тоталната всепроникваща неопределеност съзнателно измества акцентите от казаното по-горе, към съвсем други фактори, прикривайки по този начин определящото значение на така очертаните тенденции. Което пък означава, че за появата на подобни концепции, тяхното стремително разпространение и възприемане, съществува определена обективна основа. По-долу ще се опитаме да посочим нейните основни елементи, които донякъде обясняват и, кое пречи за спокойното, рационално и професионално обсъждане и осмисляне на въпросните процеси, закономерности и явления и поражданите от тях проблеми, разгръщането на максимално широко международно сътрудничество с цел тяхното конструктивно и своевременно решаване и търсенето на алтернатива на анализирания по-горе конфронтационен курс, превърнал се в момента в своеобразна норма на поведение на международната сцена.

- В течение на дълги години в САЩ, ЕС и ориентиращите се към тях държави се оформи специфична индустрия, рекламираща тяхната политическа система, както и прокарваните от тях политика и ценности. Тя беше създадена от местните аналитични центрове, обявени от елитите за "най-авторитетните, обективни и безпогрешни". Тези центрове са занимават най-вече с възхваляване действията на въпросите елити, срещу което получават от тях шедро финансиране. Истината е, че те не се занимават с нищо друго, просто защото не са в състояние да го правят.

Относителното отслабване на традиционните силови центрове и допуснатите от тях грешки през последните години както във вътрешен план, така и в онези държави и региони, които се те опитаха да поставят под контрол, а също стремителните промени на национално равнище и на международната сцена, убедително демонстрираха несъстоятелността на тези аналитични центрове, тяхната ангажираност и едностранната им ориентация. Това, което те внушават на ползващите услугите им елити, както и на останалия свят се оказва обаче твърде далеч от действителността. В това отношение, лансираните от тях концепции за глобалната неопределеност са изключително подходящи за да прикрият този факт. Затова е съвсем естествено, че от известно време насам те се тиражират изключително усилено.

- Поръчителите, т.е. ръководството и управляващите елити в САЩ и ЕС и ориентиращите се към тях държави, нямат никакво желание да променят каквото и да било в теоретичната обосновка на собственото си превъзходство, своята доминация в световните дела и своя модел на социално-икономическо развитие, представян като образец за подражание от останалите, а следователно и в подходите на обслужващите ги аналитични центрове и свързаните с тях експертни среди. Защото промяната би означавала да бъдат признати новите реалности, т.е. обективният и закономерен характер на промените, които те не желаят да приемат. А следваща стъпка би трябвало да стане отказът от нарцисизма и осъществяването на системни корекции в собствената им интерпретация за състоянието на света, както и преориентацията към провеждане на инклузивна политика, което те органично не приемат. Затова те всячески избягват да обсъждат възможността за подобна стъпка. Вместо това, продължават да се основават на непоколебимата си увереност, че всичко "ще си дойде на мястото" и те отново "ще поведат света в правилната посока". Съответно, концепциите за глобалната неопределеност, според които сегашните бифуркации са просто временни отклонения от нормата (т.е. са "неразбираеми и непредсказуеми"),  напълно ги устройват.

- Западната политическа култура и съвкупността от представите, доминиращи в обществото, не допускат признаването на системните недостатъци, присъщи на утвърдилия се политически и икономически модел, както и на пропуските и грешките, допуснати от водещите политически сили, претендиращи вечно да продължат на контролират политическата и икономическа власт (макар, че глобалната финансо-икономическа криза и изключително тежките последици от нея все още са живи в паметта им). Особено днес, когато историята на СССР се рисува изключително в черни цветове, а между комунизма и тоталитаризма се поставят твърд знак за равенство [71].

Тоест, едно е да критикуваш брюкселската и националната бюрокрация заради неспособността и да се справи напълно с кризата на еврото и миграционната криза, и съвсем друго - да признаеш, че и двете криза на 100% бяха провокирани от самото ръководство на ЕС и на водещите държави от Съюза, преследващи частните си интереси, нямащи нищо общо с интересите на обществото, и бяха следствие от не просто късогледата им, но и на практика престъпна политика. Едно е да критикуваш Ангела Меркел, задето със своята миграционна политика и стремежа си да разшири социалната база на германските християндемократи, сама вкара крайнодесните в Бундестага (както го правят в момента мнозина анализатори) и съвсем друго - да се опиташ да изясниш, защо в немското общество възникна необходимостта от "Алтернатива за Германия" [72]. Едно е, да стовариш отговорността за каталунската криза не само върху местните сепаратисти, но и върху централната власт, и съвсем друго - да признаеш, че днешна Европа е тежко болна от сепаратизъм и този проблем се нуждае от общо решение [73]. Но, ако не можем да признаем наличието на системни грешки и вродени пороци, трябва да посочим някакъв друг виновник за случващото се. И тук концепцията за глобалната неопределеност също се оказва изключително подходяща: според нея, за всичко са виновни неопределеността и непредсказуемостта (в допълнение към "ренегатската" политика на Русия и Китай, уж опитващи се да ерозират сегашния оптимален модел на световно устройство, и грубата намеса на Москва във вътрешната политика на "безгрижните" и "беззащитни" западни демокрации), а не онези, които реално би следвало да носят отговорността за случващото се [74, 75, 76].

- В резултат от продължителното им и безкритично използване, постулатите, отстоявани от западните политици и експертната общност, се превърнаха в набор от клишета, стереотипи и щампи. Напълно е възможно някога - или в определени отношения - те да са били правилни и да са давали достоверно обяснение на отделни аспекти на действителността. С течение на времето обаче, те почти напълно загубиха тези си качества. Самата действителност се промени, трансформирайке се в нещо съвършено различно, но наборът от клишета, стереотипи и щампи си останаха същите: за САЩ, ЕС и свързаните с тях държави с техните характерни особености и достойнства, за заобикалящия ги свят, за Русия, Китай, Индия, Иран, ЕАИС, ЕПЕП, БРИКС и ШОС, за развиващите се държави, за международното сътрудничество и съперничество, за глобалната икономика, за международното съдействие на развитието, за самото развитие и т.н. Това обяснява и, защо призивите на рупора на британските делови кръгове - "Файненшъл таймс", че "големият бизнес трябва да помогне за преодоляване провалите на капитализма", понякога звучат толкова революционно [77]. Концепциите за тоталната всепроникваща неопределеност органично се вписват в този списък. От една страна, не е съвсем ясно, какъв е смисълът им. От друга обаче, те биват възприемани съвсем безкричино, превръщайки се в част от политическия дискурс.

- Индустрията на възхваляването няма равни. По своята мощ тя с няколко порядъка превъзхожда материалната база на всички онези, които вече са се разочаровали от произвежданата и тиражирана от нея интелектуална продукция и/или се опитват да я критикуват. В нейно разпореждане са глобалните медии, Интернет, големите търсачки и доведените почти до съвършенство механизми за промиване на мозъци. Тя не изпитва недостиг от финансиране, опира се на традициите, табуирането на определени сюжети и представи, както и на дълбоко вкоренилата се "политическа коректнност". В същото време, тя действа достатъчно твърдо и във всеки един момент е готова да използа махалото на остракизма срещу "отстъпниците". Накрая, притежава гигантски авторитет и влияние, за чието укрепване и поддържане работи цялото западно общество.

При тези обстоятелства не бива да се учудваме, че много от обосноваваните от нея философски системи, икономически възгледи, политически сфери и концепции се възприемат като подразбиращи се от самосебе си, доказани веднъж и завинаги (и поради това вече не се нуждаят от проверка и потвърждаване), т.е. като едва ли не абсолютно достоверни. Една от тези концепция е за еднополюсния свят, формирал се след края на първата студена война. На практика обаче, еднополюсният модел никога не е съществувал. След края на студената война станахме свидетели на мащабна промяна в силовия баланс и влияние в полза на САЩ, ЕС и НАТО. Само че в условията, когато мултиполярността се гарантираше и крепеше и на плуралистичния характер на всевластния Съвет за сигурност на ООН, взаимното сдържане, гарантирано от "ядрения клуб", и ограниченията, налалагани на всички държави и групи от държави от Устава на ООН и базиращото се на него действащо международно право, естествено, не би могъл да възникне и да съществува какъвто и да било еднополюсен свят [78]. В същото време обаче, представите за движението на света към "многополюсен модел" или за утвърждаването на мултиполярността (която на практика винаги е съществувала), които погрешно бяха възприети от ръководствата, политическите елити и експертните общности на Русия, Китай и другите западни държави, само направиха по-достоверна концепцията за еднополюсния момент, лансирана и активно прокарвана от "индустрията на възхвалата", доколкото обслужваше идеално интересите на същите тези САЩ, ЕС и НАТО [79].

Възприемайки концепциите за тоталната неопределеност, ръководството, политическите елити и експертната общност в незападните държави, рискуват да се окажат в същия капан. Действително, когато в света толкова бързо се извършват динамични промени, увеличават се кризисните явления, налице са катаклизми в една или друга точка на планетата, отделни държави или техните лидери си позволяват на пръв поглед недопустими неща, а онова, което довчера ни изглеждаше съвсем надеждно, внезапно престава да работи, целият свят се намира в състояние на преход, а рисковете скачат до небето, тези концепции започват да изглеждат изключително подходящи и идеално отразяващи случващото се около нас. Само че здравомислещите анализатори и политици би следвало да осъзнават, че те всъщност са необходими и полезни най-вече на онези, които биха искали да запазят пълна свобода на действие. На онези, които се нуждаят от оправдание за собствения си авантюризъм, всепозволеност и волунтаристка политика. На онези, които поставят своите интереси над интересите на равноправното и взаимноизгодно международно сътрудничество. На онези, които са готови да постигнат поставените задачи на всяка цена. Всички те би трябвало да са наясно обаче, че науката се отличава от политическата алхимия и пропаганда именно по това, че е способна да различи зад поредицата от случайности, наличието на определени закономерности и логиката на следвания политически курс, а въз основа на знанията си за тези закономерности - да прогнозира събитията, възможните мерки и контрамерки, които адептите на "глобалната неопределеност" представят като "верига от случайности", т.е. като нещо съвършено неочаквано и непредсказуемо.

- Разцветът на концепциите за глобалната неопределеност е сравнително нов феномен. Той стана факт буквално през последните години и това съвсем не е случайно. Защото този феномен е изключително тясно свързан с разгърналата се в света информационна война, деградацията на журналистическата професия, подмяната на обективността и безпристрастността от социалната (политическата) поръчка и наложилата се вътрешна цензура [80]. Откровените лъжи, фалшивите новини, дезинформацията, политическата реторика за хакерските атаки и т.н. запълват все по-голяма част от информационното пространство, дезориентирайки не само човека от улицата, но и хората, вземащи важни икономически и политически решения, стеснявайки полето за маневри, с които те доскоро разполагаха. Под тяхно влияние, обществото свиква да съществува в една измислена реалност, формирана от твърдения, широко тиражирани в глобалните медии, като например: "Вероятно никога няма да разберем със сигурност, доколко радикално руската кампания за оказване на влияние върху американското общество посредством социалните мрежи е променила хода на историята - например, променяйки резултатите от президентските избори. Вече е ясно обаче, че усилията на Русия, с помощта на безброй малки въздействия в една или друга посока, промениха света, в който живеем" [81].

Заключение

Настъпването на "епохата на постистината" нанесе определена вреда, при това далеч не само на отношенията между Русия и ЕС или Русия и САЩ. Истината е, че от нея все повече страда и самото западно общество. От една страна, за него става нещо обичайно да вижда всичко, случващо се вътре в него и около него в изкривена светлина, да е наясно с това, но да се прави, че избира по-малката от двете злини. Например, концепцията за "глобалната неопределеност". От друга страна ставаме свидетели на чудовищна деградация на политическата култура, на представата за това "кое е добро и кое е лошо".

Примерите за това са безброй, но тук ще се ограничим само с три. Да си припомним последните избори за Европейски парламент през 2014. Както е известно, европейските партии провеждат предварителни избори за да определят своя кандидат за поста председател на Европейската комисия - централното звено на системата за управление на ЕС. Още в началото стана ясно, че най-големи шансове за поста има бившият премиер на Люксембург Жан-Клод Юнкер (както е известно, именно той спечели в крайна сметка). Против неговата кандидатура обаче категорично се обяви Великобритания. Вакханалията, която устроиха по този повод британските медии, беше несъпоставима дори с това, което те си позволяват по отношение на лидерите на Русия, Китай, Иран, Сирия или Северна Корея. Журналистите се криеха в храстите около къщата на Юнкер, опитвайки се проникнат в нея. Срещу него бяха публикувани материали, които трябваше да накарат читателите да настръхнат. При това, без да бъдат приведени, каквито и да било доказателство. Например, колко сериозно е болен Юнкер, или, че е непоправим пияница, или пък че роднините му са сътрудничели с нацистите и т.н. [82].

Или пък друг пример. Веднага след приключването на първата фаза от преговорите между Лондон и Брюксел относно условията за т.нар. "Брекзит", в речта на Лондонската конференция на "Чатъм хаус" британският външен министър Борис Джонсън се изхитри нито веднъж да не спомене пред събралите се там експерти, как вървят тези преговори и какви проблеми пораждат. Истината е, че е много трудно да се открият наистина добри анализи по тази тема от британските медии. За сметка на това, там могат да се видят безброй второстепенни и задкулисни "подробности": например, че британският премиер не може да въведе ред в собствената си Консервативна партия [83]. Или пък, че по време на обяда в тесен кръг с Жан-Клод Юнкер, Тереза Мей е изглеждала "напълно смачкана" и се е оплаквала, че вече няма сили да се занимава с преговорите по излизането на страната, като се цитира шефът на кабинета на председателя на ЕК [84]. В същото време се внушава, че Ангела Меркел е бясна от това поведение [85]. Тоест, съзнателно се поставя под въпрос способността на британсия премиер да отстои интересите на страната в преговорите с Брюксел [86].

Да не говорим пък, каква "помия" продължава да се излива върху законно избрания президент на САЩ, при това не само в течение на няколко месеца, както беше в случая с Жан-Клод Юнкер, а денонощно в течение на вече година и половина. Това е любимия сюжет на всички американски новинарски канали - да се подиграват на Тръмп, представяйки го в лоша светлина и насъсквайки "всички кучета срещу него". С това днес се занимават буквално всички: от нюйркските таблоиди до СиЕнЕн. От което следва, че истинската образцова демокрация и свободата на словото означават, че и година и половина по-късно могат да бъда оспорвани резултатите от изборите, да се провят опити за блокиране на всеки законопроект, от който се нуждае страната, да се разпалва истинска война между политическите кланове, да се съчиняват съвършено безумни обвинения и да се говорят всякакви глупости в открит ефир - все неща, които доскоро никой не можеше дори да си представи. Макар че това е по-скоро илюстрация за деградацията на политическата култура и съвременните западни нрави, а не за всепроникващия характер на "глобалната неопределеност".

Изводът обаче е очевиден: планирайки външната и вътрешната политика и необходимите в тази връзка реформи, е императивно необходимо не да се оправдаваме с "нарастващата неопределеност", а внимателно да следим и анализираме действието на общите закономерности в съвременните условия, да вникваме в логиката на поведение, към която на практика се придържат както партньорите, така и конкурентите и противниците ни, и да се опитаме да ги убедим в необходимостта от формулирането на общ за всички глобален дневен ред, защото каквото и да се случва около нас, бъдещето е свързано именно с това.

Бележки:

1. Trump un an après (Editorial), Le Monde, № 22652, 10 novembre 2017, p. 23.

2. За това се говори подробно в новата книга на бившия нюйоркски журналист Майкъл Улф (“Fire and Fury: Inside the Trump White House”), която той пише въз основа на 200 интервюта, взети (понякога нарушавайки изискванията за конфиденциалност) от близки на Доналд Тръмп — Trump-Bannon row: White House lawyers issue cease-and-desist order, BBC site, January 4, 2018; 10 explosive revelations from new Trump book, BBC site, January 3, 2018.

3. Който, според експертите в екипа на Тръмп, има изключително спекулативен характер и не се опира на каквито и да било научно обосновани данни. Впрочем, така смятат и в Руската академия на науките, виж Борис Смирнов, Виноват ли углекислый газ в парниковом эффекте. Изменение глобальной температуры даже на 10 градусов не приведет к дестабилизации атмосферы, Независимая газета, № 284 (7191), НГ Наука, 27 декабря 2017 г., с. 9, 12.

4. По този повод Доналд Тръмп посочва: „Това е просто признаване на действителността». Цит. по — Андрей Мельников, Трамп не тронет самое святое, Независимая газета, № 278 (7185), Приложение НГ Религии, 20 декабря 2017 г., с. 9-10.

5. Константин Косачев, Мир на переломе, Известия, 29 декабря 2017 г., с. 1, 7.

6. Robin Harding, Abe wins sweeping mandate for reform in decisive Japan election, Financial Times, October 23, 2017, p. 1; Robin Harding, Abe triumphs after Koike makes disastrous mistake, Financial Times, October 23, 2017, p. 6.

7. Richard Lloyd Parry, Abe admits he lacks strength to end pacifism, The Times, № 72362, October 24, 2017, p. 34.

8. Включително не само военното строителство, но и съвместното (с Русия) усвояване на спорните территории с перспектива да се стигне до подписване на мирен договор, виж Владимир Скосырев, Абэ не отказался от Южных Курил, Независимая газета, № 278 (7185), 20 декабря 2017 г., с. 1, 7.

9. Philippe Mesmer, Confortable majorité parlementaire pour le premier ministre japonais, Le Monde, 24 octobre 2017, p. 6.

10. Итоги 2017 года. В мире. Германия осталась без правительства. В ФРГ установлен рекорд по срокам формирования кабинета министров, Независимая газета, № 285 (7192), 28 декабря 2017 г., с. 6.

11. «Кризата около Каталуния се превърна в предизвикателство за целия ЕС», с тази констатация се ограничават мнозина анализатори, включително тези от Независимая газета, но според нас, това е прекалено мека характеристика на ситуацията, виж Итоги 2017 года. Каталония попыталась отделиться от Испании, Независимая газета, № 285 (7192), 28 декабря 2017 г., с. 6.

12. Les séparatistes Catalans et la politique du pire (Editorial), Le Monde, 24 octobre 2017, p. 24.

13. John Mauldin, Year of the Octopus, Part 1, Thoughts from the frontline, Mauldin Economics, January 5, 2018.

14. В частност, в Афганистан, виж Владимир Мухин, Россия спешно наращивает военную помощь Таджикистану. После разгрома исламистов в Сирии боевики перебираются в Центральную Азию, Независимая газета, № 278 (7185), 20 декабря 2017 г., с. 2.

15. Дмитрий Данилов, Поиск новых методов борьбы с терроризмом — вызов мировой безопасности № 1, сайт РСМД: Международные отношения 2018, http://russiancouncil.ru/2018/internationalsecurity.html#danilov

16. Trump un an après (Editorial), Le Monde, № 22652, 10 novembre 2017, p. 23.

17. Макар че на практика и за единия, и за другия гласуваха по-малко от половината избиратели, рейтингите ими моментално тръгнаха надолу. Изгубилата страна обвинява единия във всички смъртни грехове, а втория –засега само в авторитаризъм, половинчати и едностранни действия, виж Bastien Bonnefous, Solenn de Royer, Macron, une poigne de fer au sommet de l’Etat, Le Monde, № 22652, 10 novembre 2017, p. 8; Винфрид Файт, Маленький принц. Почему Эммануэль Макрон не стал большим новатором, IPG — Международная политика и общество, 3 января 2018 г.

18. Показателно е, че новият канцлер на Австрия Себастиан Курц, който е само на 31, дойде на власт с лозунги, обединяващи в обща програма твърдият отговор на миграционната криза и отхвърлянето на социалния туризъм въре в ЕС (което го сближава с австрийската крайна десница) и подкрепата за ускоряване и задълбочаване на евроинтеграцията (което пък го сближава с Еманюел Макрон, на когото – по собственото му признание – отчасти се опитва да подражава), виж Entretien avec Sebastian Kurz: “Nous nous devrons d’être proeuropéens”. Le futur chancelier autrichien, Sebastian Kurz, defend son projet de coalition avec le parti d’extrême droite FPO, Le Monde, № 22652, 10 novembre 2017, p. 8.

19. Евгений Григорьев, В немецкой экономике бум, в политике пробуксовка, Независимая газета, № 2 (7194), 11 января 2018 г., с. 7.

При това е готов във всеки момент да излезе на улиците и то не само, когато пряко са засегнати интересите му, както в случая с пенсионните реформи, виж Анастасия Башкатова, Миру угрожает война поколений, Независимая газета, № 278 (7185), 20 декабря 2017 г., с. 1, 4. Также см. Константин Ремчуков, От редактора, Независимая газета, № 285 (7192), 28 декабря 2017 г., с. 1.

21. «… в началото на 2018 картината в Европа е доста тъжна», посочват експертите на Независимая газета. Това важи и за Америка, виж Итоги 2017 года. В мире. Германия осталась без правительства. В ФРГ установлен рекорд по срокам формирования кабинета министров, Независимая газета, № 285 (7192), 28 декабря 2017 г., с. 6.

22. America’s forever wars (Editorial), The New York Times International Edition, October 24, 2017, p. 10.

23. Итоги 2017 года. Войны и армии. Северная Корея вторглась в клуб ядерных держав. КНДР получила возможность нанести атомный удар по любой точке на территории США, Независимая газета, № 285 (7192), 28 декабря 2017 г., с. 10.

24. Които, както се посочва в годишния индекс на агенция Bloomberg «Billionaires Index», отново са се увеличили съществено, виж Тарас Фомченков, Богатые не плачут. Рейтинг: Миллиардеры мира увеличили свои состояния на 1 триллион долларов, российские толстосумы тоже не обеднели, Российская газета, № 297 (7463), 29 декабря 2017 г., с. 5.

25. Която довчера не само изглеждаше, но и до голяма степен си оставаше финансова и политическа авантюра, а днес все повече се приема за нормален бизнес проект, който следва да е финансово оправдан и да носи печалба, виж Ed Crooks, US shale investors tire of growth at any cost. Sentiment shifts with interest focused on measures of success such as returns on capital and cash generation, Financial Times, October 24, 2017, p. 15.

26. Както подчертава в краткото си обращение към читателите главният редактор на списание „Русия в глобалната политика” Фьодор Лукиянов, Доналд Тръмп, не е „странно отклонение, а знак за фундаментални промени”, виж Федор Лукьянов, С Новым годом, дорогие читатели! Вот мы и перешагиваем очередной порог, сайт журнала «Россия в глобальной политике» globalaffairs.ru, 29 декабря 2017 г.

27. Jane Perlez, Paul Mozur, Jonathan Ansfield, Upending world trade order. China’s hunt for tech from abroad brings calls for rethinking the rules, The New York Times International Edition, November 9, 2017, p. 7-8.

8. Владимир Скосырев, США не пустили Китай на свой рынок телекоммуникаций, Независимая газета, № 2 (7194), 11 января 2017 г., с. 7

29. Рихард Хилмер, Соединенные Штаты Европы? Социолог Рихард Хилмер о том, стоит ли поддерживать процесс евроинтеграции, IPG — Международная политика и общество, 27 декабря 2017 г.

30. Като например самолетоносачът от ново поколение «Джералд Р. Форд» CVN78, станал част от ВМС на САЩ на 31 май 2017, виж Итоги 2017 года. Войны и армии. Американские ВМС получили авианосец нового поколения, Независимая газета, № 285 (7192), 28 декабря 2017 г., с. 10.

31. Сергей Караганов, Новая эпоха противостояния (4), сайт на списание «Россия в глобальной политике» globalaffairs.ru, 08.12.2017.

32. Gail Collins, Trump’s totally terrible time, The New York Times International Edition, November 10, 2017, p. 11.

33. Mr. Trump, we are better than that (Editorial), The New York Times International Edition, November 10, 2017, p. 10.

34. Виж например: Anthony Zurcher, Donald Trump faces tough January tests, BBC News, January 3, 2018.

35. По думите на президента на ГК Simple, цитирани от вестник Коммерсантъ, «През февруари ни очаква нов пакет от американски санкции. Освен това президентът на САЩ Доналд Тръмп реформира данъчната система, което може да доведе до сериозни промени в глобалната икономика. Америка может да осъществи скок, който със сигурност ще окаже влияние върху целия свяят, включително върху Русия. Именно тези два фактора — данъчната реформа и санкциите — ще бъдат ключови за определяне на външното въздействие върху нашата действителност», виж Максим Каширин, Нам нужен другой инвестиционный климат, Коммерсантъ, № 244, 29 декабря 2017 г., с. 24. Подобно мнение се споделя и от мнодина други автори, в частност, тези на Независимая газета, виж Ольга Соловьева, «Ракетное топливо» Трампа может подпалить рубль. Репатриация долларов и рост нефтедобычи в Штатах не сулят РФ ничего хорошего, Независимая газета, № 284 (7191), 27 декабря 2017 г., с. 1-2.

36. Анастасия Башкатова, Налоговая реформа Трампа напугала европейцев, Независимая газета, 14 декабря 2017 г., с. 4.

37. Виктория Журавлева, Американская политика — это больше, чем бизнес. Почему у Трампа не получилось управлять США как корпорацией, Независимая газета, НГ Дипкурьер, № 18 (290), 27 ноября 2017 г., с. 9-10.

38. Paul Krugman, On feeling thankful but fearful, New York Times International Edition, November 25-26, 2017, p. 13.

39. John Authers, Trump has rocked the boat, but for markets he has done no harm, Financial Times, November 9, 2017, p. 20.

40. Някои от тези моменти се подчертават изрично от руските анализатори, виж например Николай Работяжев, Почему в России не получился капитализм? 25 лет назад начались радикальные рыночные реформы, Независимая газета, 14 декабря 2017 г., с.5.

41. Най-кратката формула за случилото се през 2017, дава редакцията на вестник «Известия»: «Русия доказа…», виж Мир 2017, Покой Ближнему Востоку только снится, Известия, 29 декабря 2017 г., с. 6.

42. Коментар за това доколко успешно и какви точно цели постигнаха операциите на руските ВКС в Сирия може да се види и на сайта на ВВС, виж Steven Rosenberg, Syria war: Putins’s Russian mission accomplished, BBC News, December 13, 2017, http://www.bbc.com/news/world-europe-42330551

43. Марк Энтин, Екатерина Энтина, Боги сновидений, или как мечту о Большой Евразии превратить в конкретный геополитический проект, Вся Европа.ru, 2017, № 1 (117), http://alleuropalux.org/?p=14211 Также см. Марк Энтин, Екатерина Энтина, В поддержку геополитического проекта Большой Евразии, Вся Европа.ru, 2016, № 6 (111), http://alleuropalux.org/?p=13361; Марк Энтин, Екатерина Энтина, Всеобъемлющее Большое Евразийское партнерство: уход от реальности или возвращение к ней. Вся Европа.ru, 2016, № 11 (115), http://alleuropalux.org/?p=13969; Mark Entin, Ekaterina Entina, The New Role of Russia in the Greater Eurasia, Strategic Analysis, 2016, Т. 40, № 6, p. 590-604; Mark Entin, Ekaterina Entina, Russia's Role in Promoting Great Eurasia Geopolitical Project, Rivista di studi politici internazionali, Firenze, 2016, №3, p. 331-352.

44. Сергей Караганов, Игорь Макаров, Российский поворот на Восток, сайт журнала «Россия в глобальной политике» globalaffairs.ru, 27 декабря 2017 г.

45. Сергей Караганов, От поворота на Восток к Большой Евразии, С. Караганов, Персональный сайт, Публикации, 31 мая 2017 г., http://karaganov.ru/publications/452; https://interaffairs.ru/jauthor/material/1847 или http://www.globalaffairs.ru/pubcol/Ot-povorota-na-Vostok-k-Bolshoi-Evrazii-18739; К Великому океану — 4: Поворот на Восток. Предварительные итоги и новые задачи. Доклад Международного дискуссионного клуба «Валдай», 2 июня.2016 г., http://ru.valdaiclub.com/a/reports/k-velikomu-okeanu-4-povorot-na-vostok/

46. Владимир Полканов, Эпоха атомного ренессанса. Специалисты отрасли могут подвести итоги десятилетней работы после организационной реформы, Независимая газета, № 262-263 (7169-7170), 1-2 декабря 2017 г., с. 4.

47. Някои моменти от този списък, се коментират в последния брой на „Известия” за 2017, чиято редакция посочва, че „през тази година в Европа възникнаха нови кризи”, виж Мир 2017. Европа: год упущенных возможностей, Известия, 29 декабря 2017 г., с. 7.

48. Както следва от редовните икономически доклади на Европейската комисия, виж Tim Wallace, UK economy to lag booming eurozone, says commission, The Daily Telegraph, № 50,535, November 10, 2017, p. 3.

49. Че това не е само позиция на елита, говорят резултатите от проучването на изследователския център OBR, «според което, 66% от респондентите твърдят, че не подкрепят политиката на Мей относно «Брекзит». Подходът на правителството се подкрепя само от 34%. Около 47% от британците не вярват и, че Мей ще успее да постигне изгодна за Великобритания сделка с ЕС. Само 26% от анкетираните смятат, че тя ще може да го направи». Цит. по Евгений Пудовкин, Британия возвращает себе торговый суверенитет. Лондон делает первые шаги на пути к самостоятельности, Независимая газета, № 242 (7149), 8 ноября 2017 г., с. 6.

50. Philip Stephens, Brexit has broken British politics, Financial Times, November 10, 2017, p. 11.

51. Рихард Хилмер, Соединенные Штаты Европы? Социолог Рихард Хилмер о том, стоит ли поддерживать процесс евроинтеграции, IPG — Международная политика и общество, 27 декабря 2017 г.

52. За по-подробен анализ, виж Марк Энтин, Екатерина Энтина, Завидная… стагнация, 18 октября 2016 г.,

53. Евгений Пудовкин, К федеративной Европе не готовы ни элиты, ни рядовые граждане. Евросоюз будет развиваться по консервативному сценарию, Независимая газета, № 271 (7178), 12 декабря 2017 г., с. 1, 7.

54. Предполага се, че на негова основа «ще възникне обединение, включващо 600 млн. души и 30% от световния БВП», виж Владимир Скосырев, Абэ и Юнкер бросили камешек в Трампа. Япония и Евросоюз создают гигантскую экономическую зону, Независимая газета, № 270 (7177), 11 декабря 2017 г., с. 1-2.

55. Eurozone’s fortunes turn on further reform steps (Editorial), Financial Times, November 10, 2017, p. 10.

56. Съответно, и МВФ, и ЕЦБ, и собствената ЦБ едновременно понижиха прогнозите си за 2018-2019, виж Jim Brunsden, Mehreen Khan, UK growth to trail most of EU, says Brussels, Financial Times, November 10, 2017, p. 4.

57. Техният балансиран, комплексен професионален анализ може да се види в - Ольга Потемкина, Европейские «козлы отпущения». ЕС подводит итоги управления миграционным кризисом и объявляет о новых инициативах, Независимая газета, НГ Дипкурьер, № 16 (288), 30 октября 2017 г., с. 10.

58. Анатолий Громыко, Умерла ли «европейская мечта», Независимая газета, НГ Дипкурьер, 13 ноября 2017 г., с. 1-2.

59. Първата от които Китай тържествено откри в Джибути на 1 август 2017, поставяйки по този начин под контрол, както се тввърди, преминаването от Червено море в Индийския океан, който пък свързва помежду им тихоокеанският, индокитайският, индонезийският и австралийският производствени клъстери със Средиземноморието и европейския потребителски пазар, виж Итоги 2017 года. Войны и армии. Пекни открыл свою первую военную базу за рубежом, Независимая газета, № 285 (7192), 28 декабря 2017 г., с. 10.

60. Включително и на първо място не само най-известният — «Един пояс и Един път», но и най-новите, свързани със създаването на „общност на съвместната съдба” и «преобразуването на системата за глобално управление», за които подробно се говори във външнополитиеския раздел на доклада на Си Дзинпин на XIX конгрес на Китайската компарния, виж Независимая газета, № 282 (7189), НГ Дипкурьер, 25 декабря 2017 г., с. 9-10.

61. Jane Perlez, Paul Mozur, Jonathan Ansfield, Upending world trade order. China’s hunt for tech from abroad brings calls for rethinking the rules, The New York Times International Edition, November 9, 2017, p. 7-8.

62. Александр Ломанов, Транзит без пункта назначения, сайт журнала «Россия в глобальной политике» globalaffairs.ru, 8 декабря 2017 г.

63. Kevin Rudd, Xi’s power shapes confident China’s long-term strategy, Financial Times, October 23, 2017, p. 11.

64. Според руските експерти „Що се отнася до отношенията с Китай, през цялата 2017 те се развиваха позитивно и стабилно”, виж Михаил Коростиков, С чувством глубокого Востока, Коммерсантъ, № 244 (6238), 29 декабря 2017 г., с. 11.

65. Което подробно се дискутира на IV Юридически форум на БРИКС (http://brics-legal.com/) и VII Конгрес по сравнително правоведение (http://www.izak.ru/institute/announcements/vii-mezhdunarodnyy-kongress-sravnitelnogo-pravovedeniya-natsionalnoe-i-universalnoe-v-prave-ot-tradi/).

66. Това се потвърждава от елементарната статистика. Както следва от новия доклад на американската компания Pew Research Center «Нарастването на мюсюлманското население в Европа», широко цитиран от информационните агеннции, в периода 2010-2016 то е нараснало от 19,5 до 25,77 млн. души. Само за сметка на естествения прираст на тази част от населението до 2050 то ще нарсне до 35,77 млн., а ако миграцията продължи да набира сила, ще скочи до 57,88 (средният сценарий) или дори до 75,55 млн. души (при високо ниво на миграции), докато броят на християните ще намалява, виж Мусульман в ЕС к 2050 году может стать в три раза больше, http://www.interfax-religion.ru/islam/?act=news&div=68749

67. Игорь Субботин, Афганистан держит Центральную Азию в напряжении. Исход джихадистов из Сирии и Ирака дает РФ пространство для геополитических маневров, Независимая газета, № 282 (7189), 25 декабря 2017 г., с. 1, 6,

68. Энтин М.Л., Энтина Е.Г. В поисках партнерских отношений: Россия и Европейский Союз в 2015-2016 годах — VI: Научная монография. М.: «Зебра-Е», 2017. 816 с.

69. Цитирайки председателя на Съвета на Федерацията Валентина Матвиенко, Независимая газета посочва, че «в някои области руските IT-компании държат водещите позиции в света, т.е. Русия има всички възможности да стане един от глобалните цифрови лидери», виж От редакции: Цифровые технологии могут споткнуться о госрегулирование, Независимая газета, № 278 (7185), 20 декабря 2017 г., с. 2.

70. Както посочва главният редактор на Независимая газета Константин Ремчуков, «Путин изведнъж се оказа болен на тема цифрова икономика», виж Константин Ремчуков, От редактора, Независимая газета, № 285 (7192), 28 декабря 2017 г., с. 1.

71. Melanie Phillips, Communism is every bit as evil as fascism, The Times, October 24, № 72362, 2017, p. 26.

72. Включително отразяващи интересите на онези политически сили във Франция, които по принцип спадат към същия политически спектър, виж Editorial par Patrick Saint-Paul, Les fantômes du Reichstag, Le Figaro, № 22769, 24 octobre 2017, p. 1; Nicolas Barotte, En Thuringe, les populistes de l’Afd ont réveillé les déçus de la politique, Le Figaro, № 22769, 24 octobre 2017, p. 3; Nicolas Barotte, Merkel face au réveil de l'extrême droite, Le Figaro, № 22769, 24 octobre 2017, p. 2-3; Nicolas Barotte, Pour la première fois depuis la guerre, un tabou se brise au Bundestag, Le Figaro, № 22769, 24 octobre 2017, p. 2.

73. Raphael Minder, In Spain, mistakes and plenty of blame. Catalan separatists flouted Constitution, but Madrid has also fueled the conflict, The New York Times International Edition, October 2017, p. 1, 4.

74. При положение, че дори плахите опити на солидни издания, като списание „Херодот” например, което посвети двоен брой на геополитиката на Русия (Géopolitique de la Russie, «Hérodote”, revue de géographie et de géopolitiuqe, № 166-167, 3-e et 4-e trimestres 2017, 291 p., 24 euros), да преодолеят едностранния подход биват порещнати на нож, а отделни, „несъзнателни” автори стават обект на нападки. Виж GA.M. L’illusoire « soft power» russe. La revue, Le Monde, 24 octobre 2017, p. 22.

75. Дори, когато я анализират толкова предпазливо и внимателно, както на страниците на Файненшъл таймс, акцентирайки само върху „идеологическото, икономическото и геополитическото предизвикателство”, което Китай отправя на Запада, виж Gideon Rachman, China’s bold challenge to the west, Financial times, October 24, 2017, p.11.

76. Да се измислят всевъзможни обвинения по адрес на руските хакери, спонсори или на Москва, като цяло, се превърна напоследък в тяхна обща характеристика. Доста пълен списък на тези обвинения се цитира в Независимая газета, виж Итоги 2017 года. Москву обвинили во вмешательстве в дела других стран, Независимая газета, № 285 (7192), 28 декабря 2017, с. 1, 2.

77. Business must help fix the failures of capitalism (Editorial), Financial Times, № 72362, October 24, 2017, p. 10.

78. Mark Entin, Ekaterina Entina, Russia and China protecting the contemporary world order, Rivista di studi politici internazionali, Firenze, 2016, №4, p. 492-539; Марк Энтин, Краеугольные основы послевоенного мироустройства и современного международного права: взгляд из Москвы и Пекина, Московский журнал международного права, 2016, № 3 (103), с. 19-30.

79. Марк Энтин, Международное право в эпоху перемен, Современное международное право: глобализация и интеграция: LIBER AMICORUM в честь профессора П.Н.Бирюкова: сборник научных статей; Воронежский государственный университет. — Воронеж: Издательский дом ВГУ, 2016. — С. 216-237.

80. Ако ви е интересно, можете да сравните критичната статия на един от водещите световни коментатори Томас Л. Фридман от началото на ноември 2017 (която доста прилича на онези, писани от колегите му по онова време — Thomas W. Lippman, The demise of stability, Saudi-style, The New York Times International Edition, November 10, 2017, p. 1, 11) с панегирика, посветен на революционните промени и „саудитската пролет”, който той публикува, след като прекара известно време в Саудитска Арабия: Thomas L. Friedman, Attention: Saudi prince in a hurry, The New York Times International Edition, November 9, 2017, p. 11; Thomas L. Friedman, Saudi Arabia’s Arab Spring, at last, The New York Times International Edition, November 25-26, 2017, p. 11, 13.

81. Farhad Manjoo, Reality TV, as produced in U.S. by Russia, The New York Times International Edition, November 10, 2017, p. 7.

82. Самите ние можахме лично да наблюдаваме всички нюанси на тази кампания, по време на работата си, през 2012-2016, в посолството на Русия в Люксембург, като се постарахме да ги изложим максимално достоверно в двутомната монография — Энтин М.Л., Энтина Е.Г. Россия и Европейский Союз в 2011-2014 годах: В поисках партнерских отношений — V. Том 1, Том 2. М.: Эксмо, 2015. 864 с., 752 с.

83. Steven Swinford, May dares rebels to defy her on Brexit, The Daily Telegraph, № 50,535, November 10, 2017, p. 4.

84. Sam Coates, Bruno Waterfield, I didn’t drop May in soup, says ‘monster’ of Brussels, The Times, № 72362, October 24, 2017, p. 8-9.

85. David Charter, Bruno Waterfield, Sam Coates, Merkel left “furious” by Brexit leaks against May. German chancellor fears government’s collapse, The Times, № 72362, October 24, 2017, p. 1, 8.

86. Rachel Sylvester, Westminster’s hall of mirrors is about to shatter. While voters demand more honesty in politics, leading Tory and Labour MPs argue the opposite of what they believe, The Times, № 72362, October 24, 2017, p. 25.

* Дипломат от кариерата, прeподавател в Московския държавен институт за международни отношения

** Преподавател в Националния изследователски университет - Висша школа за икономика в Москва