Турската геоикономическа стратегия на Балканите

Анонсират се нови и продължава изграждането на редица мега инфраструктурни и енергийни проекти. Твърди се, че от началото на 2017 чуждестранните инвестиции в страната са се увеличили с 24%. Действителността обаче е по-различна. Впрочем, западните анализатори поставят под въпрос дори достоверността на официално отчитаните икономически данни.

Турската национална валута – лирата, продължава да губи от стойността си. Само за 2016 например, обезценяването и достигна 17%. Управляващите продължават волунтаристично да се намесват в икономиката и определянето на лихвения процент, пренебрегвайки пазарните правила. Заради разрастващия се непотизъм, корупция и кронизъм (кронизмът е явление, при което властта се използва за облагодетелстване на интересите на малцина за сметка на всички останали – б.р.) вече са почти изчерпани позитивите на първоначалния икономически модел на Ердоган, който през първото десетилетие на ХХI век превърна Турция в една от 20-те най-развити световни икономики. Днес обаче, страната е изправена пред системни проблеми, които забавят икономическия и растеж. Голяма част от младите хора отново нито учат, нито работят. Дефицитът по турската разплащателна сметка е силно зависим от притока на ежемесечни инвестиции, които обаче се свиват. Става дума не за закупуване на емитирани държавни облигации, а най-вече за инвестиции от развитите страни в Европа и от САЩ, генериращи нови технологии и работни места. Заради нерационалната намеса в сирийския конфликт и последвалото сближаване с Русия и Иран, Анкара изгуби важни инвеститори в лицето на арабските монархии в Персийския залив (последните бяха изгубени окончателно след неадекватната лична намеса на Ердоган в конфликта между Саудитска Арабия и Катар).

За 15 години, т.е. чак до 2016, кредитният бум в Турция беше толкова мощен, че значително е надхвърлил относителните обеми на кредитите в много от развиващите се икономики, включително Китай, Индия, Бразилия и Русия. Достатъчно е да кажем, че още през 2001 обемът на кредитиране, предоствено от нефинансови частни компании, е представлявал 14.5% от БВП на глава от населението, а през 2016 той вече е 62% от БВП. Спирането или дори само намаляването с 50% на инвестициите обрича турската икономика на стагнация. Примерът с Гърция, която до 2009 вървеше по същия път е показателен. В продължение на десет години, до 2010, темпът на нарастване на кредитирането в двете страни е бил на практика еднакъв (1). Кредитната „вакханалия”, която се допълва от сложна държавна система за гарантиране на част от лошите заеми, изкуствено поддържаното ниво на лихвите и паралелното отпускане на потребителски кредити за раздвижване на вътрешния пазар помогнаха да бъде отчетен спорен статистически растеж на икономиката от 5%  през първото тримесечие на 2017. Едновременно с това обаче, същите тези мерки правят турската икономика рисково зависима от непрестанната нужда да разширява своите вътрешни и най-вече външни пазари. Кризата с кюрдите в Ирак и Сирия, както и влошаването на търговските отношения с ЕС, което постави под въпрос митническото споразумение с Брюксел, ограничава турските външни пазари. По информация на БТА, само в търговията между ЕС и Турция e налице потенциал за нарастването на годишниия търговски двустранен обмен от 150 млрд. долара (колкото е сега) до 300 млрд долара в рамките на следващите десет години (2). Над 50% от турският износ и внос се осъществява със страните от ЕС. Сега всичко това е поставено на карта. Кризата кара режимът в Анкара да търси някаква компенсация, включително опитвайки се да увеличи своето присъствие в икономиките и на пазарите в съседните балкански страни.

Политическата и финансовата нестабилност допълнително повишават пазарната и фондовата волатилност в Турция. В началото на ислямисткото управление през 2002, Анкара се славеше със силна търговска дипломация, но след 2015 точно тази търговска дипломация бе сред първите жертви на непрестанните турски лавирания и перманентните политически кризи във вътрешен и международен план. Управленските и икономическите решения в страната се взимат в тесен затворен кръг, без консултации с обществото и бизнеса. След въведените извънредни президентски пълномощия пък, управлението на практика се осъществява с декрети еднолично от „реиса” (т.е. „водача”) на режима. Срина се върховенство на закона и частната собственост вече не е гарантирана. Само след неуспешния опит за преврат през юли 2016 правителството е отнело 879 компании с активи от над 11 млрд долара. Управлението на държавните активи също е непрозрачно и това гарантирано отблъсква инвеститорите (3). Берлин например, вече оттегли подкрепата си за немските инвестиции в страната и дори препоръча на своите граждани да се въздържат от пътувания в Турция. Не е учудващо, че Турция е една от водещите страни в света, откъдето милионерите бягат. Само за 2016 страната е напусната от 6 000 милионери, което е шесткратно увеличение спрямо 2015 (4).

България и Турция

На този фон България се оказва изключително интересна за привличане на турски инвестиции. До 2014 например, у нас обичайно са се регистрирали месечно от 40 до 60 турски компании. Но след неуспешния опит за преврат през 2016 тази цифра вече варира между 80 и 100. В България идват както големи, така и средни и малки фирми. Турският бизнес, включително онази част от него, която иска да се освободи от плътната опека на режима на Ердоган, намира у нас стабилна среда за инвестиции. Компаниите се регистрират не само в региона по границата с Турция и в Североизточна България, където могат да разчитат на благоприятна езикова среда, но и в различни инвестиционни зони на цялата територията на страната. България е най-близка до Турция. Намира се на стратегическия път, който представлява главния турски коридор към Европа. За идването на турските компании у нас обаче, влияние оказва не толкова географският фактор, колкото фактът, че чрез регистрацията си в България  те ще могат да спестят данъци и най-вече мита, тъй като турският бизнес осъзнава заплахата от предстоящото замразяване на Споразумението за облекчените митнически тарифи с Анкара от 1995 (5).

За периода 2009-2016 вносът на Турция от България се е увеличил с 90%, а турският износ в страната ни - с 80%. Същата е картината и в областта на туризма и инвестициите. Само за 2016 съвместният стокообмен между България и Турция възлиза на над 3.5 млрд. долара. Износът на България се оценява на около 1.8 млрд. долара, а вносът – на около 1.6 млрд. Интересът на турските фирми в България е насочен предимно към проекти, свързани с изграждане на транспортната и енергийна инфраструктура, а също към строителството на жилищни, търговски и офис сгради, както и към банковия сектор. С бързи темпове нарастват инвестициите в секторите автомобилостроене, текстил и готови облекла, както и в логистиката (6). За България стопанските контакти с Турция също са от изключителна важност и, като изключим страните от ЕС, Турция се нарежда на трето място в нашата търговия, следвайки Русия и Китай.

Пред турските инвестиции у нас обаче има два съществени проблема. Освен стандартните оплаквания на чуждестранните инвеститори от корупцията, липсата на работещо правосъдие и лошото административно обслужване, всеки турски гражданин у нас е застрашен да бъде застигнат и тук от дългата ръка на режима в Анкара. Казусът с незаконно предадения  на турските власти Абдула Буюк показва, че турският бизнес, бягащ от управляващите там ислямисти, не може да разчита на абсолютно сигурно убежище в България. На практика липсват гаранции, че който и да било турски бизнесмен няма да бъде натоварен без съд и присъда на полицейската кола и докаран до граничния пункт в Капъкуле край Одрин за да бъде предаден на местните власти. Без да се спирам на причините, другата пречка, която е обща за привличането на инвестиции към всички балкански страни е, че турските предприемачи у нас все по-трудно намират тук квалифицирана работна ръка.

Турция, Сърбия и „Западните Балкани”

Както е известно, Eрдоган периодично декларира пред различни аудитории своите неоосманистки копнежи към множество градове и страни на Балканите, като винаги защитава тези претенции с личното си тълкуване на историята. В поредицата от градове, които са му  „легнали на сърцето”, турският лидер никога не пропуска да спомене населените предимно с бошнаци Сараево, Мостар (в Босна и Херцеговина) и Нови Пазар (в сръбската област Санджак). Имперските комплекси не пречат на Ердоган, който вече е почти персона нон грата в ЕС, да обикаля с големи салтанати и многолюдни бизнес делегации т.нар. „Западни Балкани”, като по време на своите предимно пропагандни представления не спира да говори за „нови епохи”, потоци от турски инвестиции и големия интерес на Турция към региона.

В този дух, през октомври 2017, премина и посещението на Ердоган в Белград и Нови Пазар. В Белград сръбският външен министър Ивица Дачич, противно на всякакъв протокол, изпя пред високия гост турско-босненската лирична песен „Осман ага”. В действителност, Сърбия е интересна за бизнес обкръжението на Ердоган, като макар и минимален, но все пак компенсаторен пазар за турските стоки, които няма как да достигнат до Западна и Централна Европа. Затова, по време на посещението си там, Ердоган подчерта, че стокооборотите ще растат и ще има инвестиции в региона, но при изрично упоменатото условие, че местното население трябва да увеличи консумацията на турски стоки. Впрочем, Сърбия представлява интерес за Анкара и като част от най-прекия транзитен маршрут за превоз на турските стоки до ЕС. През 2016 обемът на двустранната търговия е бил 900 млн. долара, а през 2017 (или най- късно през 2018) се очаква да надхвърли 1 милиард. Любопитното е, че търговският пасив на Анкара е почти 200 млн. долара, като Сърбия изнася за Турция предимно суровини.

Още преди последното посещение на Ердоган в Белград беше анонсирано подписването на 12 споразумения в различни икономически сфери. Всъщност, турските инвестиции са по-важни за самата Сърбия. Управляващите в Белград осъзнават, че руските инвестиции, макар и впечатляващи, все пак са ограничени и не могат да покрият напълно финансирането на амбициозните транспортни и инфраструктурни проекти в страната. Затова се търси привличането външно финансиране от всички възможни източници, което да компенсира ограничените европейски предприсъединителни средства и рестриктивните мерки, налагани от МВФ и Световната банка. За съжаление на турския бизнес обаче, всички по-апетитни проекти в Сърбия вече са дадени на китайците, руснаците или на арабски фондове. На турските компании остава възможността да търсят ниши като подизпълнители в грандоманския проект за „Београд на води” например (7), или пък в пътното строителство и леката промишленост. Разбира се, сръбските домакини са подготвили за продан и различни позападнали предприятия, смятани навремето за гордост на югославската икономика, които днес са част от амбициозна програма за приватизация и които правителството в Белград се чуди на кого да пласира. Поне официално обаче, не бе обявено за някакъв турски интерес към листата за приватизация. Турският бизнес в Сърбия се интересува по-скоро от местната дърводобивна и дървообработваща индустрия, както и от производството на млечни продукти.

Според редакторката на белградското икономическо списание "Nova ekonomija" Биляна Степанович, до момента турските инвестиции в Западните Балкани и в Сърбия се броят едва ли не на пръсти. За да привлече инвеститори, президентът Александър Вучич е готов да плаща на чуждия бизнес държавни субсидии в размер на около 10 000 евро за създадено работно място. Както е известно, към подобна практика се придържаше и режимът на Никола Груевски в Македония, но след изтичането на бонусния режим инвеститорите често напускаха бившата югорепублика. Коментарът на Стопанската камара в Скопие за тази политика бе, че при такива дотации от страна на държавата и самите македонски бизнесмени биха се наели да инвестират в нови работни места. Вместо това, те бяха сегрегирани от тази поощрителна политика. Сръбският държавен глава непрестанно повтаря, че страната му ще заеме първото място по икономически растеж в Европа. Поне засега обаче, данните сочат, че със своите 1,6 % през последните три години Сърбия е последна по икономически растеж в региона. За сравнение, Черна гора отчита 7,7% растеж, дори Косово е с 9,1%, а Македония – с цели 10,2%. В същото време, средната работна заплата в Сърбия е под 400 евро - една от най-ниските на Стария континент. Според анализаторите, турските пари ще потекат най-вече в т.нар. индустрии с ниска добавена стойност или там, където има нужда от необразована работна ръка, а не от висококвалифицирани кадри. Още преди визитата на Ердоган малко над 1 000 сръбски работници бяха заети в производството на евтини джинси за турски фирми. След новите турски инвестиции се очаква в Сърбия да бъдат разкрити около 3 000 нови работни места. „Дойче веле” цитира следната статистика: „Турският износ в шестте западнобалкански страни, всички от които са на опашката за ЕС, т.е. в Сърбия, Албания, Босна, Косово, Македония и Черна гора, е под 2 милиарда долара годишно. Това са страни с общо 20 милиона население. В същото време турските производители продават повече продукция в Азербайджан или Израел, чието население взето заедно е малко над 15 милиона, при това Турция продължава да има крайно сложни и обтегнати отношения с еврейската държава” (8).

Турция и Гърция

През 80-те години на миналия век Гърция започна да изпреварва Турция по отношение на икономическото и жизненото си равнище. След като влезе в ЕС през 1981, страната ускори своето откъсване по икономически показатели от Турция, превръщайки се в сравнително добре развита (за мащабите на региона, разбира се) икономика и оставяйки своята средиземноморска съседка доста назад. Гигантският дългов колапс на Гърция през 2014 обаче, срина гръцката икономика, от което се възползваха съседите и, включително България. За да компенсират унизитената си зависимост от ЕС, гръцките власти, особено при управлението на Алексис Ципрас, се обърнаха с надежда към към китайските инвестиции. Най-големият удар за Поднебесната империя бе приватизацията на пристанище Пирея, което допреди десетина години бе на дъното сред 20-те най-значими пристанища в Европа, а днес вече е в първата десетка. Все още  остава неясно, кой ще е реалния купувач на второто по значимост пристанище в страната Солун. Както е известно, предпочитаният кандидат за 67% от акциите на пристанището е консорциумът между немската Deutsche Invest Equity Partners, френската Terminal Link и компанията Belterra Investments, която е собственост на руския бизнесмен от гръцки произход Иван Савидис.

Тук е мястото да спомена, че кметът на вторият по важност град в страната Янис Бутарис, който по националност е влах и е известен бизнесмен, провежда целенасочена и активна политика за привличане на всякакви капитали в града, включително и турски. Бутарис превърна естествената морска врата на бъдещия еврорегион Македония в привлекателно място, първо за турските туристи. Те с умиление идват в Солун, за да видят родната къща на бащата на новата турска държавност Мустафа Кемал Ататюрк. Покрай тази стара слава, особено след неуспешния опит за преврат през 2016, много турци търсят да закупят недвижима собственост в Солун и Бутарис гледа да отговори на това търсене.

Както е известно, Гърция и Турция имат на пръв поглед непреодолими противоречия в Средиземно море и по кипърския въпрос. Впрочем, през миналата 2017 Ердоган на два пъти открито поиска и ревизия на Лозанския мирен договор, по отношение на подялбата на островите в Егейско море. В същото време Турция, която се опитва да съживи своя туризъм след срива през 2015-2016, въведе редица допълнителни ограничения в търговията с гръцките острови. Това едва ли са адекватни мерки на фона на предлагания от двете съседни страни общ туристически продукт в тези райони. Не е ясно и, кога най-сетне ще бъде постигнат компромис по кипърския въпрос и най-вече за разработването на газовите находища в шелфа на острова. От друга страна, Анкара не би искала Атина да продължи да предоставя убежище на "гюленистите" и заради това е готова да не повтаря шантажа с бежанците от 2015. Освен това Турция се нуждае от нови пазари, ето защо през декември 2017 президентът Ердоган изненадващо осъществи първото от 65 години насам посещение на турски държавен глава в съседна Гърция. Тази „историческа” визита обаче ще се запомни най-вече с поредния призив за преразглеждане на Лозанския договор, определящ границата между Гърция и Турция, както и с обещанието към помашкото население в Беломорска Тракия, че ще бъде използвано от Анкара като „мост за укрепване на сътрудничеството с Гърция”.

Реално между двете съседни страни вече има подписани общо 25 споразумения, отнасящи се до банковото дело, земеделските производства, лечебната индустрия, туризма и други сектори. Те бяха договорени при последната среща между Реджеп Ердоган, тогава в ролята му на премиер, и неговият гръцки колега Андонис Самарас през 2013 в Истанбул. Още тогава двете страни се надяваха да увеличат двойно взаимния стокообмен, така че той да достигне 10 млрд. долара. Реално, той днес е по-малък отколкото този с България. На срещата през декември в Солун Ердоган вероятно е поставил и два важни за нашата страна въпроса. Първият е, дали и в какъв обем ще преминава газовият транзит от Турция през Гърция за Европа. Единият маршрут е ясен и това е газопроводът ТАНАП от Азербайджан, през Гърция, за Южна Италия. Вторият марщрут обаче е проблематичен и касае синьото гориво от евентуалната втора тръба на газопровода „Турски поток”, което може да бъде транзитирано или през България (както твърди премиерът Борисов, въз основа на разговорите си с Ердоган и Путин) или пък част от него ще продължи през Гърция за Западните Балкани. Това трасе изобщо не е отписано от сметките на руснаците. Другият важен въпрос пък е за високоскоростната железопътна връзка от Босфора към Европа. Дали тя ще продължат по класическия диагонал към Белград, през България, или и тази технологична новост, ще се опита да ни заобиколи през измисленото трасе от Одрин към Солун, Скопие, Белград и Будапеща, по т. нар. „Китайски коридор”. Все пак, този въпрос ще се решава окончателно в Брюксел, а не в Анкара или Атина.

Турция и Румъния

На пръв поглед, турските интереси в Румъния не са толкова явно изразени като тези в другите балкански държави, но в Анкара са напълно наясно, че пазарът на нашата северна съседка е сравним с този на всички страни от т. нар. „Западни Балкани”, взети заедно. Това обяснява и интереса на Турция да развива активно връзките с Румъния, където - както е известно - има и малко турско или по-скоро мюсюлманско малцинство, най-вече в района на Констанца и Северна Добруджа. Стокооборотът между двете страни отдавна е надхвърлил 4 милиарда долара, а преди опита за преврат през юли 2016 над 400 000 румънски туристи посещаваха годишно Турция. Двете страни нямат геополитически или други противоречия на Балканите, но отношенията им се определят най-вече от общия курс на отношенията между Анкара и Запада. В Букурещ бяха готови да формират специални отношения в областта на отбраната и да реализират съвместни военни инициатива с Турция, включително по отношение на "общата отбрана" в Черно море, но на фона на подобряващите се отношения между Москва и Анкара, румънците започват да гледат все по-резервирано на подобни проекти. В Букурещ са наясно за големите възможности на турската икономика, но никой там не би искал да рискува своя бизнес в условията на влошени отношения между Европа и Турция и най-вече предвид неяснотите пред турското политическо бъдеще (9).

Заключение

В заключение можем да кажем, че Турция се опитва да се конкурира с ЕС и Китай при прокарването на своята икономическа стратегия на Балканите. Анкара обаче не разполага с финансовите възможности на Брюксел и Пекин. Самата Турция се стреми да привлече капитали, докато Пекин се опитва да обвърже своите европейски партньори, особено онези извън ЕС, като им отпуска кредити или инвестира в проекти, които също се покриват с държавно гарантирани заеми. На този фон и двамата играчи, т.е. както Поднебесната империя, така и неосманисткият проект на Реджеп Ердоган, се сблъскват с европейския стремеж да се компенсира изгубеното време за привличане на т. нар. „Западни Балкани” в сферата на икономическото и политическо влияние на ЕС. От последното би следвало да се възползва и самата България, като се опита да повлияе върху политиката на Брюксел към Турция. София трябва да подкрепя всички форми на сътрудничество между ЕС и Турция, но и трябва системно да демонстрира на сегашния режим в Анкара, че е необходимо да промени отношението си към демократичните норми и съществуващите международни договори. Защото ако лекомислено пренебрегнем този проблем, за сметка на частни икономически изгоди и интереси, много скоро можем да се окажем свидетели не само на поредната вълна от бежанци, стимулирани от турската държава, подобна на „екзодуса” от 2015, но и на износ към ЕС и, в частност, към България на други вътрешнотурски проблеми.

Бележки:

1. https://fakti.bg/biznes/256684-zashto-ikonomikata-na-turcia-taka-prilicha-na-grackata
2. http://www.hurriyetdailynews.com/turkish-govt-insists-on-good-economic-ties-with-eu-integration--112539
3. 3. https://www.investor.bg/centralna-i-iztochna-evropa/335/a/ikonomikata-na-turciia-sledvashtata-jertva-na-provaliliia-se-opit-za-prevrat-244807/" \t "_blank
4. 4. https://www.worldwealthreport.com/download
5. 5. http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2017/06/16/2989886_turcite_idvat/" \t "_blank

6.https://fakti.bg/biznes/256684-zashto-ikonomikata-na-turcia-taka-prilicha-na-grackata

7. https://sr.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%B5%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4_%D0%BD%D0%B0_%D0%B2%D0%BE%D0%B4%D0%B8
8. http://www.dw.com/en/turkeys-recep-tayyip-erdogan-on-economic-offensive-in-serbia/a-40879992
9. http://prot.news.bgnes.com/api/view/news?id=4536259

* Българско геополитическо дружество