Военната стратегия на САЩ в ерата на "глобалния хаос"

Както е известно, той предвижда военният бюджет на страната за 2018 да достигне 700 милиарда долара, като 640 млрд. са предназначени за основните операции на Пентагона, а други 60 млрд. долара - за военните операции в Ирак, Сирия и Афганистан. Освен това законът предвижда отпускането на 500 млн. долара за "оказване на помощ в сферата на сигурността", включително за предоставяне на оръжия за Украйна. 100 млн. пък ще бъдат отпуснати на балканските държави за "възпиране на руската агресия", а други 705 млн. долара ще отидат за финансиране на съвместните противоракетни програми с Израел. Тоест, за въпросните цели Пентагонът ще получи с 558,5 млн. долара повече, отколкото първоначално предвиждаше администрацията на Тръмп.

Вашингтон преразглежда политиката си за сигурност

В тази връзка мнозина анализатори посочват, че в момента САЩ преразглеждат основите на политиката си за сигурност, както и всичко, свързано в нея, което е в компетенциите на Департамента по отбраната. В хода на дискусията относно формулирането на новата американска политика за сигурност, се очертаха следните основни теми:

• - глобалната стратегия, т.е. геополитиката на САЩ, като основа за определяне на военния бюджет, както и на плановете и програмите на страната в сферата на отбраната;
• - военният потенциал на САЩ и НАТО в Европа;
• - военният потенциал и военните операции на Вашингтон в Близкия Изток;
• - американският военен потенциал в Азиатско-Тихоокеанския регион;
• - способността на САЩ да противодействат ефективно на т.нар. "хибридна война" и тактиката на "забранените за достъп зони", които според американските стратези се използват от такива държави, като Китай и Русия например;
• - възможностите на Съединените щати да водят мащабна, високоинтензивна и високотехнологична конвенционална война срещу държави като Китай и Русия;
• - проблемите, свързани с използването на ядрено оръжие и "ядреното сдържане";
• - ускоряването на разработването и разполагането на нови системи на въоръжение като показател за ефективността на американската политика в сферата на отбраната;
• - минимизиране на зависимостта на военните системи на САЩ от компоненти и материали, които се внасят от Китай и Русия.

Както е известно, още в края на 2013 повечето американски външнополитически експерти стигнаха до извода, че международните отношения в сферата на сигурността са осъществили преход от продължилата около четвърт век епоха "след студената война" към нова и качествено различна ситуация, сред чиито характерни белези е възобновяването на конкуренцията и сблъсъка между САЩ, от една страна, и Русия и Китай, от друга. Според стратезите от Вашингтон, сред белезите за началото на нова ера в международните отношения са китайската активност в Източно и Южнокитайско морета, както и руските действия в Украйна, включително присъединяването на Крим през март 2014. Тези събития имаха знаково значение за формулирането на официалната политика на САЩ, макар че някои конкретни американски действия дават основание да предположим, че новата политика за сигурност на страната е била задействана още преди това. В частност, още през 2012 в рамките на Пентагона бяха създадени няколко нови структури, отговарящи именно за "сдържането и ограничаването" на военния потенциал на Китай и Русия.

Промените в сферата на международната сигурност се осъществяваха постепенно, но последиците им носеха все по-голям кумулативен заряд. Според Вашингтон, макар че епохата "след студената война" не бива да се разглежда еднозначно като триумф на "еднополюсния свят", основните тенденции в нея сочат именно натам. В рамките на този модел САЩ бяха единствената свръхдържава на планетата и нито една друга голяма държава не изглеждаше способна да постави под въпрос този им статут, нито пък да застраши американското лидерство в рамките на "новия световен ред".

Като цяло, ерата след студената война се характеризираше с понижаване на степента на открита политическа, идеологическа и военна конкуренция между държавите. През този период САЩ отделяха първостепенно внимание на противодействието на международните терористични организации, които постепенно се превърнаха в глобални недържавни играчи.

Според американските стратези, основните белези на съществувалия съвсем доскоро доминиран от САЩ международен ред, наложил се след студената война, са:

• - уважително отношение към териториалната цялост на държавите по света и недопускане на промяна на международните граници със сила;
• - разрешаване на споровете между държавите предимно с мирни средства, без използването на сила или заплахи;
• - наличие на силни международни институции;
• - стриктно спазване на международното право и човешките права;
• - контрол от страна на "международната общност" на международното водно и въздушно пространство, космическото пространство, а през последните години - и киберпространството.

Тук е мястото да посоча, че така очертаният "световен ред" несъмнено изглежда почти идеален, но на практика той се оказва задължителен за всички, освен за САЩ, които са си присвоили функциите на "глобален арбитър", както и правото да предприемат в свой интерес действия, които очевидно са в разрез с описания по-горе модел.

През последните години обаче, "международният ред", наложен след края на студената война, бе подложен на прогресивно усилваща се ерозия. През ноември 2015, по време на Международния форум по сигурността в Халифакс, зам. държавния секретар по отбраната Робърт Уорк, призна, че Китай и Русия отправят предизвикателство към САЩ. Което означава, че Америка се оказва в нова среда на (не)сигурност. Според Уорк, Русия е възраждаща се велика държава, чиито дългосрочни перспективи все още са неясни, а пък Китай е възходяща велика сила. През 90-те и началото на 2000-те години САЩ еднолично доминираха в света и разполагаха с почти пълна свобода на действие, след това обаче - ако използваме израза на Уорк - "стратегическите им мускули атрофираха". Ето защо, според него, американската стратегия следва да бъде трансформирана, а глобалната конкуренция през следващите 25 години - преосмислена.

Малко по-късно, през февруари 2016, тогавашният държавен секретар по отбраната Аштън Картър очерта пред Конгреса новото стратегическо мислене, на чиято основа следва да се гради бюджетната политика на САЩ в сферата на отбраната. Основните му тези бяха:

• - Америка продължава да е водещия световен лидер, който поддържа стабилността и сигурността във всеки регион на планетата;
• - Новата ситуация в международната сигурност не предполага наличието нито на двуполюсен, нито на еднополюсен модел. Тя може да има някои прилики с предишни ситуации, но и силно се различава от тях. Нейните днешни специфики не са характерни за нито един от предишните периоди в сферата на сигурността. През първите години от съществуването на новата международна среда на сигурност, някои от нейните функции могат да бъдат неясни, спорни или недостатъчно очевидни, но въпреки това е ясно, че започва нова епоха на възобновяване на съперничеството между великите държави, конкурентен световен ред, многополюсна епоха или пък "хаотичен свят";
• - САЩ следва да възприемат стратегия на "поддържане на американското лидерство" по отношение на способността да се водят военни действия "в рамките на целия спектър", включително военна антитерористична активност (например срещу Ислямска държава в Близкия Изток, или срещу Движението Талибан в Афганистан), а също способност за противопоставяне във военни конфликти с "големи сили" (powers)". Както е известно, според приетата в САЩ дефиниция, като "голяма сила" (power) се обозначават държави, разполагащи с достатъчно военни средства за да водят сериозна борба в рамките на тотална конвенционална война срещу "доминиращата държава", т.е. против САЩ, а също способни да осъществяват "ядрено сдържане", което е в състояние да преживее евентуален първи удар на противника, т.е. отново на САЩ. Както се вижда, икономическият елемент на мощта или потенциалът да използва "мека сила" биват поставени "извън скоби" в това "уравнение".
• - Държавите, които отправят предизвикателство към САЩ, са Китай и Русия. При това Китай е дефиниран като "основна конкурираща държава", докато американските експерти все още не са наясно за перспективите пред Русия;
• - Новата ситуация в международната сигурност предполага САЩ да възобновят идеологическата борба под знака на противопоставянето на "новите форми на авторитаризъм", съществуващи през ХХІ век в Русия, Китай и други държави;
• - На свой ред, идеологическата борба, която Китай и Русия водят срещу САЩ и техните съюзници, се осъществява посредством прокарването от контролираните от държавата медии на националистическия исторически наратив, акцентирайки върху предишните унижения или виктимизация, в резултат от действията на Запада;
• - Новата ситуация в сферата на сигурността се характеризира с използването от страна на Русия и Китай на нови форми на военни стратегия, включително "хибридната война" и "забранения достъп";
• - Русия и Китай отправят предизвикателство към принципа за неизползване на сила и принципа за "свободата на откритото море".

Като допълнителни фактори пък се посочват: продължаващите предизвикателства пред регионалната сигурност, генерирани от държави като Иран и Северна Корея например; продължаващата борба с международния тероризъм и заплахата от страна на "провалените държави", чиято територия може или да стимулира появата, или пък да бъде използвана като база за действията на различни недържавни субекти, превращайки се в потенциален обект на намеса на по-силни държави, включително големи сили.

Военната стратегия от 2015

В сегашната национална военна стратегия на САЩ, публикувана от Департамента по отбраната през юни 2015, се признава, че в периода след появата на предишната стратегия от 2011, глобалният хаос значително е нараснал, а паралелно с това редица относителни военни предимства на Америка са намалели. В стратегията се подчертава, че "някои държави се опитват да преразгледат ключовите аспекти на международното право и действат по начин, който застрашава интересите на националната ни сигурност". Паралелно с това обаче се приема, че нито една от тези държави не търси директен военен сблъсък със Съеденените щати или техните съюзници. Вероятността, Америка да бъде ангажирана в пълномащабна война с някоя държава се определя като "малка", но се посочва, че тенденцията е тя да нараства. Освен това се признава, че въпреки сегашните промени в глобалния свят, държавите продължават да са доминиращите играчи в международната система. Което пък определя голямото значение на съюзническите и партньорските отношения на САЩ с определени държави.

Прогнозира се, че във връзка с технологичните иновации бъдещите военни конфликти ще се осъществяват по-бързо, ще бъдат по-продължителни и ще се водят на едно много по-сложно в технологично отношение бойно поле.

Сериозна загриженост сред американските стратези поражда разпространението на балистичните ракети, свръхточните атакуващи технологии, безпилотните системи, космическите и кибероръжията, както и на оръжията за масово унищожаване, предназначени да противодействат на военните предимства на САЩ и за "ограничаване на достъпа до глобалните свободни пространства". Посочва се, че в "хибридните конфликти" могат да участват въоръжени сили, притежаващи "недържавна (или квазидържавнва) идентичност", какъвто е и случаят с Ислямска държава. Освен това, в "хибридните конфликти" могат да участват преследващи общи цели държавни и недържавни субекти. С помощта на хибридните конфликти се постига повишаване на усещането за двусмисленост и неопределеност, усложнява се процесът на вземане на решения от страна на противника и се забавя коордирането на ефективните отговори.

Именно заради тези свои предимства, хибридните конфликти най-вероятно ще се запазят и в бъдеще. В тази връзка, американските стратези поставят въпроса, дали САЩ и техните съюзници и партньори разполагат с адекватна стратегия за противодействие на "хибридната война".

Осъществяващите се промени в международната ситуация и политиката за сигурност наложиха американското военно планиране и програмиране да бъдат адаптирани към тях. В частност, вече се смята, че военните програми на САЩ следва да бъдат ориентирани към потенциалните възможности на противника, а не задължително да се обвързват с неговите намерения.

Що се отнася до фундаменталната и общата стратегия в евентуални бъдещи конфликти с "други държави" и във връзка с качествено новата среда на сигурност, Конгресът на САЩ претендира за по-голямо участие в дефинирането на политиката за сигурност и контрола върху нейната практическа реализация. В тази връзка, конгресмените припомнят, че навремето стратегията на Пентагона за периода след студената война и свързаната с нея преоценка на плановете и военните програми беше формулирана през 1993 в специалния доклад на Конгреса Bottom-Up Review. Ще припомня, че още през ноември 1991 сенаторът Джон Маккейн публикува 32-страничен документ, съдържащ предложенията му относно разходите за отбрана, мисиите, структурата на въоръжените сили и закупуването на въоръжения в новата епоха на сигурност за САЩ. Сходен доклад изготви в Палатата на представителите и шефът на нейната комисия по отбраната Лес Аспин. Сега, по аналогия с периода след края на студената война, Конгресът се опитва да оправдае намесата си в прерогативите на президента Тръмп в сферата на политиката за сигурност с появата на "качествено нов световен ред" и сложните проблеми, пред които са изправени САЩ в тази връзка. Ето защо Конгресът настоява в такива преломни моменти преразглеждането на стратегията и военните планове да се осъществява на принципа "отдолу нагоре", т.е. от законодателната власт към администрацията на президента. Всъщност, от 2016 насам, обсъждането на стратегическите и геополитически проблеми се превърна в част от контекста на споровете в Конгреса относно военния бюджет, плановете и програмите на Департамента по отбраната.

В момента, повечето необходими на САЩ ресурси, както и собствената им икономическа активност, са свързани не със Западното, а с Източното полукълбо и, в частност, с Евразийския суперконтинент. Именно въз основа на тази ключова особеност на световната география на американската хегемония, през последните няколко десетилетия като ключов елемент на националната стратегия на САЩ се определя предотвратяването на появата на регионален хегемон в една или друга част на Евразия. Подобен хегемон би могъл да разполага с достатъчно мощ за да застраши фундаменталните американски интереси, например тези свързани с достъпа на САЩ до някои важни ресурси и с тяхната икономическа активност в Източното полукълбо. Както е известно, макар и да не го правят често, американските политици неведнъж публично са заявявали тази ключова цел на националната стратегия на САЩ. На свой ред, американските военни и дипломатически действия от последните десетилетия могат да се разглеждат именно като практическа реализация на тази "Голяма стратегия". За целта беше използван целият инструментариум, с който разполага Вашингтон, включително дипломатически, информационен, военен и икономически.

Американската "Голяма стратегия"

По принцип, т.нар. "Голяма стратегия" на САЩ би следвало да се разглежда като стратегия на глобално или междурегионално равнище, за разлика от останалите стратегии на Вашингтон, касаещи отделни региони. Освен това, както е известно, в Съединените щати понятието "геополитика" се използва като синоним на международната политика или стратегията, касаеща международната политика, т.е. съвпада с понятието "Голяма стратегия".

В момента, както в Белия дом, така и в Департамента по отбраната и Конгреса са изправени пред въпроса, доли САЩ следва да продължат да включват като основен елемент на своята "Голяма стратегия" целта да не се допусне появата на регионален хегемон в една или друга част на Евразия? Трябва да признаем, че през 1992 например, американските военни стратези изглеждаха склонни да отстъпят на такива велики държави, като Русия и Китай, правото да имат свои сфери на влияние, тъй като САЩ само биха спечелили от мира на планетата, получавайки възможност да се концентрират върху вътрешнополитическите си приоритети. Вместо това обаче, в крайна сметка в американската стратегическа общност се наложи тезата, че многополюсният модел вече е довел до две световни войни, а пък двуполюсният - до проточилата се глобална студена война и свързания с нея риск от взаимно ядрено унищожаване. За да се избегне всичко това, през 1992 тогаващният държавен секретар по отбраната Дик Чейни в крайна сметка реши да остави в основите на американската "Голяма стратегия" идеята, че основна цел на САЩ е да продължат усилията си да не допуснат доминирането на някоя враждебно настроена към тях държава в "критично важния евразийски регион", т.е. да не и позволят да се сдобие с достатъчни човешки и други ресурси, както и с индустриален потенциал, за да предложи (и наложи) собствени решения на глобалните проблеми. Очевидно този подход продължава да преобладава и днес в средите на американския елит, макар че новият президент на САЩ Доналд Тръмп първоначално вдъхваше известни надежди, че това може да се промени.

И така, основната цел на САЩ е да предотвратят появата на регионален хегемон в една или друга част на Евразия. На свой ред, наличието на подобна цел изисква американските въоръжени сили да бъдат така структурирани, че да могат сравнително лесно да прекосяват обширните водни пространства на Световния океан, както и въздушното пространство, а след предислоцирането им в Източното полукълбо - да могат да осъществяват там поетапно мащабни военни операции. С това например е свързана структурата на военновъздушните сили на САЩ, които залагат на използването на голямо количество бомбардировачи с голям обсег, разузнавателни самолети със същите характеристики, както и въздушни танкери за дозареждане. Пак това съображение определя и структурата на американските ВМС, характерни за която са големият брой самолетоносачи и ядрени подводници, големи десантни кораби и транспортни кораби за снабдяване и попълване на запасите.

Доколкото "Голямата стратегия" на САЩ се запазва, това предполага съхраняването и развитието на създалите се глобални възможности на американските въоръжени сили. В тази връзка, вниманието на американските стратези и политици отново се насочва към въпроса, дали военният потенциал на САЩ и НАТО в Европа наистина е достатъчен. Виждаме например, че НАТО се връща от действия "извън зоната" на своята отговорност обратно към концентриране на усилията върху териториалната отбрана и "сдържането" в самата Европа. Именно за укрепването на военния потенциал в Европа, в американския военен бюджет беше добавен специален пакет, предназначен за финансирането на т.нар. Инициатива на САЩ за гарантиране сигурността на европейските съюзници от НАТО (Еuropean Reassurance Initiative -ERI). В рамките на тази програма администрацията на Тръмп възнамерява да инвестира 4,8 млрд. долара през финансовата 2018.

Впрочем, повишеното внимание към европейския военен вектор се съчетава органично с продължаващите военни операции на САЩ в Близкия Изток и Афганистан. Както е известно, в американската военна стратегия от 2011 се акцентираше върху изключителното значение на Азиатско-Тихоокеанския регион за Съедините щати. В тази връзка, сега във Вашингтон си задават въпроса, как усилването на американското присъствие в Европа би повлияло върху способността на Пентагона да реализира военния компонент на сратегическата преориентация към Азиатско-Тихоокеанския регион? Тоест, дали САЩ ще могат еднакво ефективно да действат едновременно против две държави, разположени в двата противоположни края на суперконтинента Евразия.

Военната модернизация, която осъществява Китай, както и действията на Русия за усъвършенстване на военния и потенциал, бяха сред основните причини американските стратези отново да обърнат внимание на възможността за водене в бъдеще на конвенционални високоинтензивни войни (high-end warfare). Именно с това са свързани програмите за закупуване на свръхмодерни самолети F-35 Joint Strike Fighter, създаването на ново поколение бомбардировачи с голям обсег, на високотехнологични морски съдове, като подводниците клас "Вирджиния" или есминците снабдени със системи Aegis, на системите за ПРО, на свръхточните ракети "земя-земя", на противокорабните ракети, на новите видове оръжия, включително лазерни, релсотрони (своеобразни електродинамични ускорители) и свръхзвукови снаряди, както и на новите възможности за осъществяване на разузнаване и наблюдение и действия в киберпространството. САЩ очевидно разчитат, че с тяхна помащ, ще запазят технологичното си превъзходство в сферата на конвенционалните въоръжения.

В същото време обаче, редица експерти от Пентагона не крият тревогата си от факта, че технологичното и качествено предимство на САЩ спрямо въоръжените сили на другите държави намалява във връзка с подобряването на военния потенциал на последните и, в частност, този на Китай и Русия. Именно поради това, на специализираните институции в рамките на Департамента по отбраната беше възложено да ускорят търсенето на нови технологии и разработването, на тяхна основа, на нови въоръжения, които максимално бързо да бъдат предоставени на американските въоръжени сили. В тази връзка, през ноември 2014 Пентагонът лансира нова инициатива в сферата на иновациите в отбраната. Именно тогава стартира реализацията на дългосрочния план за иследвания и развитие (LRRDP) с цел поддържане на американското превъзходство по отношение на онези чуждестранни армии, които са достатъчно многочислени и разполагат със свръхточно въоръжение. Тази т.нар. offset-стратегия цели да определи новите технологии, които могат да бъдат използвани за военни цели. Впрочем, с проблема за запазването на американското превъзходство в сферата на конвенционалните въоръжения е ангажирано и Управлението на стратегическите възможности (SCO), създадено през 2012 в рамките на Департамента по отбраната. То работи в тясно сътрудничество с разузнавателната общност на САЩ и с техните основни партньори.

Междувременно, усилващото се напрежение в отношенията с Русия кара САЩ да се стремят към пълното премахване или поне минимизацията на зависимостта на американската отбрана от някои руски военни системи и компоненти. Това се отнася на първо място за руските ракетни двигатели РД-180, които САЩ купуват за своите ракетоносители, а също за някои редки земни елементи. Впрочем, същото се отнася и за Китай, като американците възнамеряват да се откажат да използват за своето военни производство някои китайски компоненти и най-вече електронни схеми и детайли.

Ядреният компонент

Независимо от повишеното внимание към проблема за усъвършенстване на конвенционалното въоръжение обаче, приоритет на военната стратегия на САЩ си остава темата за ядреното въоръжени и ядреното сдължани на стратегическо и тактическо ниво. При това следва да отбележа, че мащабната модернизация на американските сили за стратегическо ядрено сдържане, включително изграждането на новите суперподводници с ядрени балистични ракети клас "Колумбия", проектирането на следващо поколение междуконтинентални балистични ракети и на нов стратегически бомбардировач, беше планирана още преди да настъпи новата епоха в сферата на международната сигурност. Наистина, поне засега изглежда, че тези програми се развиват извън новия контекст на международната сигурност.

В тази връзка, военните стратези, както и политическият елит на САЩ, са изправени пред въпроса, как в условията на ограничен военен бюджет ще могат да бъдат балансирани военните приоритети на Пентагона в сферата на конвенционалните и на стратегическите въоръжения. Ако се наложи паралелното развитие и на едните, и на другите, плюс разширяването на глобалното американско военно присъствие и продължаващото ангажиране на САЩ с локалните конфликти в Големия Близък Изток, очевидно се налага увеличаване на и без това космическите военни разходи на страната. Неслучайно, трансформациите в сферата на международната сигурност се оказаха основния фактор в дискусиите относно размерите на американския военен бюджет. При това членовете на Конгреса признават, че американските ресурси - макар да са огромни, все пак са ограничени. Въпреки това обаче, изглежда много вероятно, че приетият през 2011, т.е. по времето на президента Барак Обама, закон за ограничаването на бюджетните разходи ще бъде отменен от наследника му Тръмп и американският военен бюджет ще достигне нови "космически" висоти.

* Българско геополитическо дружество