Френсис ФУКУЯМА:Опитът за налагане на либералната демокрация със сила се оказа грешка

Професорът от Департамента за политическа науки във вашингтонския Университет «Джон Хопкинс» Френсис Фукуяма придобива международна известност още през 80-те години на миналия век. Прословутата му статия „Краят на историята”, появила се през 1989 в консервативното списание National Interest , поражда остра полемика по целия свят. Както показаха следващите двайсетина години обаче, историята очевидно няма намерение да „свършва”, демонстрирайки изключително интересно и дори опасно развитие. Така Фукуяма се оказа в ролята на „фалшивия пророк”, без това ни най-малко да намали интереса към оригиналните му идеи, развити в книги като „Краят на реда” (1997), „Великият разлом” (1999), „Нашето постчовешко бъдеще” (2002), „Строежът на държавата” (2004) и „Америка на кръстопът” (2006), в която Фукуяма рязко се разграничи от неоконсервативната американска политика. На президентските избори през 2008 той дори обяви подкрепата си за кандидата на демократите Барак Обама. Интервюто с Френсис Фукуяма публикуваме със съдействието на известния руски геополитик Александър Дугин.

 

- Г-н Фукуяма, преди почти двайсет години написахте прочутата си статия «Края на историята». Все още ли мислите, че след разпадането на Съветския съюз, пред човечеството има само една възможност – да създаде единен свят без граници и държави, основан на свободния пазар и либералната демокрация?

- Мисля че в продължение на дълги години левите интелектуалци също вярваха в „края на историята”, но повечето от тях бяха убедени, че това ще се случи с настъпването на комунизма. Оказа се, че съвсем не е така. На свой ред, аз лансирах тезата, че историята действително се движи към една определена цел, но тази цел не е комунизмът, а онова, което самият Маркс нарича „буржоазна демокрация”. И продължавам да вярвам, че е точно така.

Модернизацията води до икономическо развитие, а то, на свой ред, влияе върху промяната на политическата система. Ето какво се случи обаче, откакто се появи първото издание на книгата ми „Края на историята”. За това говоря и в предисловието към най-новото и издание, което ще се появи през 2009. През този период се сблъскахме с нови предизвикателства. Едно от тях е появата на световната сцена на радикалния ислям, който представлява антизападно и антирационално течение и напълно отхвърля основните идеи на епохата на Просвещението.

В крайна сметка обаче, това предизвикателство не е чак толкова сериозно, както изглежда. Защото ислямистите просто няма как да изградят успешно общество на теократична основа. Що се отнася до тероризма и насилието, това действително са много сериозни проблеми.

И все пак, далеч по-сериозно предизвикателство за нас е неудържимото развитие на новите технологии. Цивилизацията ни става все по-зависима от технологиите, но все още не е ясно, дали ще съумеем да запазим в достатъчна степен контрола си над тях. Изправени сме пред такива проблеми, като разпространението на ядреното оръжие, биотероризма, химическото и газовото оръжия. Засега се справяме криво ляво с тях, но докога? Особено ме плашат биотехнологиите, защото позволяват да се контролира човешкото поведение до степен, непозната досега. Навремето, в Съветския съюз се опитваха да създадат „новия човек”, но едва сега разполагаме с необходимия инструментариум, позволяващ наистина да променим човешката природа. И това няма как да не внесе сериозни корекции в разбирането ми за „края на историята”.

- В същото време, все по-често се проявяват различията между отделните цивилизации, хората все по-често се замислят за своята национална и културна идентичност. Все по-съблазнителен става стремежът за преутвърждаване на собствената самобитност, вместо отказът от нея в рамките на общия процес на хомогенизация и превръщане на обществото, културата, икономиката и политиката в нещо еднородно, в глобален мащаб. А тъкмо това представляват глобализацията и описаният от Вас „край на историята”.

- Всъщност, никога не съм имал предвид хомогенизацията на културно равнище. Позволих си само да посоча, че фундаменталните социални и политически институции стават все по-еднородни и еднакви. Навсякъде в света доминира икономика, основаваща се на частната собственост, както и политическа система, базираща се на една или друга форма на демокрацията. При това е очевидно, че не всички са доволни от тези унифицирани институции и биха искали да съхранят културните си традиции, ценности, езици, облекло и т.н. Всичко това обаче не изключва „края на историята”. Визията ми за глобалния свят не може да се сведе до покрилите цялата планета закусвални „Макдоналдс”, нито пък до тоталната американизация на глобалната култура.

Едни и същи базови политически и икономически системи се интерпретират по различен начин в Япония, в Русия, или пък в САЩ... Да вземе дори САЩ и Европа. Американците държат на свободата много повече, отколкото на равенството и справедливостта. Което се предопределя именно от историята и културата и в това отношение няма как да се „слеем” с европейците. Затова въпросът е по-скоро, колко силни ще се окажат тези специфични култури, за да оцелеят и попречат на превръщането си в нещо еднородно и хомогенно.

Да вземем за пример Китай. За да осъществи модернизацията на обществото, Китай следва да трансформира политическата си система. Предстои ни да видим, дали китайците ще могат да продължат да се модернизират без политическата си демократизация.

- Прогнозирахте, че националните държави ще изчезнат в обозримо бъдеще. Още ли мислите така?

- Не, днес ми се струва, че националните държави ще се запазят. Както казва Макс Вебер, националната държава е единствената инстанция, притежаваща монопол върху насилието. Националната държава ще се съхрани, защото засега не се очертава никакво друга инстанция, способна ефективно и легитимно да укроти стихията на насилието, да наложи спазването на законите и да създаде система от правила, която хората да са готови доброволно да признаят. Провалът на гласуването за Европейската конституция, в страни като Холандия и Франция, както и в Ирландия, на референдума за Договора за реформи, показва, че европейците не са готови да прехвърлят прекалено много пълномощия на наднационалните организации, като ЕС например. Реално общество за тях е националното общество. Въпреки това, привържениците на европейската интеграция се стремят да преодолеят идеята за националната държава.

- Но, ако националните държави не изчезват, това означава и, че „историята не свършва”, а остава отворена. Тоест, възможни са нови конфликти и войни, които, по същество, формираха гръбнака на световната политическа история....

- Мисля че днес отделните държави на планетата по-лесно ще могат да съществуват съвместно. При либералните демокрации, хората не воюват помежду си. Проблемът е, че ако излезем извън рамките на националните държави и формираме глобална политическа организация, войните действително стават невъзможни, но пък се появява нов риск – от възцаряването на глобална тирания. Никога няма да има световно правителство, защото светът е прекалено различен – географски, културно, социално. Което пък означава, че просто не е възможно създаването на подобно глобално политическо чудовище.

- Тоест, вече изключвате перспективата за създаването на „глобална нация”?

- Да, не мисля, че днес е реалистично да вярваме, че при наличието на толкова голямо разнообразие, хората ще склонят да предадат всички пълномощия на някаква глобална политическа институция. Напротив, надявам се, че ще се формира общност от държави, поддържащи помежду си мирно съвместно съществуване. Тази нова визия би могла да се дефинира като „свободен световен ред”.

- Как обаче се вписва в тази картина войната в Ирак, която води страната Ви? При това под малко циничния лозунг за „укрепване на демокрацията”... Нима това не е пряко отрицание на мирния и свободен „световен ред”, за който споменахте?

- Аз бях против тази война. Ще ви кажа две неща. Първото е, че САЩ не винаги успяват да формират, в други райони на света, национални държави, по свой модел. Когато окупирахме Германия и Япония, успяхме да наложим демокрацията там. Но в Латинска Америка, Филипините или в Африка, нещата се развиха много по-зле. Тоест, нищо не се получи. Струва ми се, че не притежаваме достатъчно познания и мъдрост, за да осъществим адекватно политическите трансформации в Ирак, да не говорим за целия Близък изток. И да се хвалим с някакви успехи на демокрацията там говори само за абсурдни амбиции. Щеше да е добре, ако имаше някакви успехи, но това просто не е вярно.

На второ място, днес целият свят е настроен враждебно към САЩ, защото всички смятат, че Съединените щати се държат, във военната, икономическата, културната и политическата сфера, като хегемон. Това поражда мощни антиамерикански настроения. И правителството на САЩ трябваше да мисли на първо място, как да намали тази враждебност, вместо да я увеличава, опитвайки се да се издигне над всички останали, в ролята на световен полицай.

Да, националните държави ще продължат да съществуват, но трябва да станат демократични. Сред основните структурни проблеми на съвременната епоха е това, че САЩ влияят върху повечето останали държави, докато те по никакъв начин не могат да влияят върху САЩ. За съжаление, администрацията на Буш не го разбира. Не съзнава, до каква степен останалият свят е готов да се съпротивлява на американизацията. Мисля, че ние самите не би трябвало да съдействаме за ръста на антиамериканските настроения. Обратното, следва да се постараем да поправим нещата, създавайки нови международни структури, така че и останалите страни в света да се чувстват участници във всички проекти.

- Проблемът е, че американците смятат ценностната си система за универсална. И виждат мисията си в разпространението и сред останалите. Според мен, това е част от специфичната американска идентичност. И Вие ли смятате, че американските ценности са универсални и задължителни за цялото останало човечество?

- Вярвам, че идеите на Френската и Американската революции са универсални и водят към принципите на свободата и равенството. Но те могат да се тълкуват по различен начин, в зависимост от това,  за какви общества става дума.

По отношение на това тълкуване, американците следват свой собствен път и не са в състояние да разберат, че някои типични американски институции не могат да проработят в другите общества. Дори в Япония, където свършихме толкова голяма работа за налагането на демокрацията, тя се възприема по много специфичен начин.

САЩ смятат, че просто помагат на останалите страни да открият собствения си път на развитие, да направят своя избор, но на практика налагат на останалите собствения си модел, при това нерядко – със сила.

Един професор от Станфорд ме нарече преди време „Маркс на американското неоконсервативно течение”, защото съм се опитал да обясня необходимостта от движението към демокрация с модернизацията. В същото време, той сравни Буш с Ленин и квалифицира хората от администрацията му като „ленинисти”. Според него, и те, подобно на болшевиките, искат да реализират лансираната от мен идея, колкото се може по-бързо и с помощта на силата. Но, в това си желание, са се сблъскали с проблема „11 септември”. Аз, самият смятам, че ленинизмът е грешка. Защото не можеш да използваш сила за постигането на целите си. В този смисъл, и „неоленинизмът” на Буш също е грешка. Не може да се използва военна сила за да се гарантира триумфа на либералната демокрация. Всичко трябва да става органично. С натиск отвън няма да се получи. Нещата просто трябва да узреят отвътре.