02
Пон, Дек
4 Нови статии

Кавказкият геополитически капан

брой 1 2004
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

Последните събития в Кавказ карат редица анализатори да смятат, че сериозните проблеми, с които се сблъсква Русия в Чечения, са на път да излязат от контрол и дори заплашват да се превърнат в нов Афганистан за Москва. След десетгодишните си опити да постави под контрол кавказката република (с едно прекъсване между 1996 и 1999, когато федералните войски бяха изтеглени от Чечения), Русия все още не може да реализира целта си – възстановяване на контрола върху управлението на републиката с помощта на приемливи за нея местни политически структури. Днес ситуацията в Чечения продължава да е крайно нестабилна, а пред Москва има няколко възможности за действие, нито една от които обаче не отговаря напълно на собствените и стратегически интереси, нито пък на тези, свързани със сигурността на Федерацията.

Разположена в сърцето на стратегически важните Кавказки планини Чечения (преобладаващата част от чието население са мюсюлмани-сунити) винаги е създавала проблеми на руските власти, от присъединяването и към империята през 1859 насам. През 1920, на вълната на болшевишката революция, чеченците обявяват автономия, но по-късно биват инкорпорирани в Съветския съюз. През 1944 режимът на Сталин ги обвинява (не без основание) за сътрудничеството им с германските войски и насилствено преселва стотици хиляди чеченци в Казахстан, откъдето те се връщат през 1957. След разпадането на СССР през 1991, чеченците отново опитаха да обявят републиката си за независима, този път под ръководството на бившия генерал от съветските военно-въздушни сили Джохар Дудаев. Тогавашният руски президент Елцин, естествено, отказа да приеме отделянето на републиката и през 1994 федералните части навлязоха в Чечения, поставяйки началото на първата двегодишна “Чеченска война”, приключила с руското изтегляне и превръщането на Чечения в де-факто независима, макар и непризната от никого, държава. Именно през краткия период на своята квази-независимост обаче, Чечения се превърна в типична “провалена държава” (failed state). Правителството на президента Аслан Масхадов се оказа съвършенно неспособно да ограничи вихрещата се престъпност, корупцията, доминацията на клановете, бандитските набези срещу съседните територии на Руската Федерация, както и постепенното проникване на радикалния ислямизъм, превърнал републиката в основна база за разширяване на влиянието си в останалите, населени с мюсюлмани, региони на Федерацията. След серия от нападения на руска територия и бомбените атентати в Москва, извършени от чеченски терористи, през 1999 федералните части отново навлязоха в Чечения. Този път по-решителните действия и новата тактика на наследилия Елцин президент Путин принудиха Масхадов и другите водачи на сепаратистите да преминат в нелегалност. Овладяването на по-голямата част от чеченската територия обаче, не сложи край на войната. Чеченската съпротива, в тясна връзка и с пряката подкрепа на ислямистката мрежа “Ал Кайда”, се ориентира към безогледни терористични действия, предимно на руска територия, своеобразен връх на които бе взривяването на двата руски самолета през август и трагедията в северно-осетинското градче Беслан, в началото на септември, довела до стотици убити, повечето от тях – деца.

Новата и невиждана досега вълна на насилие в чеченския конфликт е пряко свързана с убийството (9 май 2004)на подкрепяния от Русия чеченски президент Ахмад Кадиров. Избран на този пост през октомври 2003, Кадиров бе основната опора на Москва за легитимиране на контрола и над Чечения. Бивш духовен лидер на мюсюлманите-сунити в републиката, по време на Първата чеченска война Кадиров подкрепяше сепаратистите, но след провала на експеримента с т.нар. “независима република Ичкерия”, се ориентира към сътрудничество с федералното правителство и след 1999 оглави правителството в Грозни. Със смъртта на Кадиров, Москва се лиши от единствения местен лидер, ползващ се със значителен авторитет и подкрепа сред чеченците и способен да осигури необходимата легитимност на руското присъствие и контрол над Чечения. В резултат от това, в политически план, днешната ситуация в Чечения опасно се доближава до онази по време на Първата чеченска война, в която руснаците, де-факто, претърпяха поражение.

Руската позиция в Чечения

Според мнозина, в Чечения Русия е изправена пред ситуация, силно напомняща онази, с която тя се сблъска в Афганистан през 80-те години на миналия век, опитвайки се да съхрани стратегическото си влияние в тази страна срещу националистическата и ислямистка опозиция, подкрепяна дейно от САЩ и част от мюсюлманския свят. И Чечения, и Афганистан са кланови общества, чиито членове имат ярко изразено чувство за идентичност и стремеж към независимост, но пък им липсват традициите на силното, централизирано политическо управление.Когато подобни общества се опитват да функционират като активни политически субекти, управлението им задължително се базира на сложния силов баланс между отделните кланови съюзи и полукриминални мрежи, който обаче лесно може да бъде нарушен и това да доведе до фрагментация на държавността, кланови и религиозни междуособици и бум на криминалната престъпност. В хода на непрекъснатите войни чеченското общество се разпадна на множество съперничещи се групировки, интересите на част от които изискваха войната с руснаците да продължи, докато други са повече или по-малко заинтересовани от сътрудничество и постигане на трайно споразумение с Москва.

Сепаратистите, не без основание, разчитат на традиционните антируски настроения сред чеченците. Истината обаче е, че в резултат от постоянните войни, бандитизма, грабежите и тоталното опустошаване на републиката, повечето чеченци са безкрайно уморени, отчаяни и силно разочаровани от националистите и ислямистите. И именно в това е шанса на Русия да постигне целите си. Защото, макар и да не изпитват симпатии към Москва, след десет години на хаос и насилие, чеченците са склонни да приемат руското управление като гарант за собствената им сигурност и оцеляване. Проблемът пред Москва обаче е, че руснаците все още не могат да се справят с въоръжената чеченско-ислямистка съпротива нито с военни, нито с политически средства. Резултат от което е хроничната нестабилност, почти пълното унищожаване на чеченската икономика и инфраструктура, значителните бежански вълни към съседните републики, прехвърлянето на терористичните действия на руска територия и отслабването на руското влияние в Кавказ, като цяло.

Всъщност, през десетгодишната война Москва следваше една и съща политика – използване на сила срещу сепаратистите и ислямистите, опити за налагане на приемливи и склонни на компромиси местни лидери и отказ от всякакви преговори с водачите на антируската въоръжена съпротива. Неслучайно повечето спорове за това, доколко правилна е тази политика касаят тъкмо въпроса за преговорите със сепаратистите. Противниците на “военното решение”, както извън, така и вътре в Русия, обикновено обясняват неуспеха на президента Путин да реши чеченския проблем именно с нежеланието му да преговаря с въоръжената опозиция. Те обаче едва ли имат основание да мислят така. Просто защото са налице редица обективни причини, поради които преговорите не могат да гарантират решаването на проблема. На първо място, днешното чеченско общество е дотолкова фрагментирано политически, че въобще не е ясно, дали ако Москва постигне някакво споразумение с т.нар. “правителство на Ичкерия в изграние”, начело с Масхадов, то ще може да се осъществи на практика. Чеченската съпротива е безнадеждно разединена между националистическото крило, далеч по-безкомпромисните и радикално настроени ислямисти и “военните командири”, най-авторитетен измежду които е Шамил Басаев, поел отговорността за повечето терористични нападения, извършени извън Чечения. И дори ако Москва съумее да привлече част от националистите, това няма да гарантира мира и сигурността в републиката (поне в краткосрочна перспектива), а само би довело до по-голяма самостоятелност на Чечения от тази, която руснаците смятат за разумно допустима.

Освен това, от жизнен интерес за сигурността на Русия е съхраняването на нейната териториална цялост и потискане на всички претенции за автономия в републиките, където етническите руснаци са малцинство, особено в Кавказ. През последните години опити за изграждане на сепаратистки движения имаше в съседната на Чечения Ингушетия, чиито жители са кръвно и религиозно свързани с чеченците. Расте напрежението между клановете в Дагестан, а наскоро бе съобщено и за въоръжени сблъсъци със силите за сигурност в Кабардино-Балкария. И дори ако предоставянето на широка автономия за Чечения не бъде последвано от появата на сепаратистки движения в останалите кавказки републики, то би могло да създаде нестабилност в региона.

Накрая, да не забравяме, че за Русия е от жизнен стратегически интерес да запази контрола си над Севернокавказкия регион и да разшири влиянието си на юг за да пресече американските опити за доминация в Грузия и Азербайджан и монополизиране на трасетата за траспортиране на каспийския петрол. Де юре, или де факто, откъсването на Чечения от Русия би било най-тежкия удар върху основните руски стратегически цели.

Изборът на Алу Алханов

Доказателство за тежката дилема, пред която е поставена Русия в Чечения, бяха и президентските избори в републиката, проведени на 29 август 2004 и спечелени от Алу Алханов. Оставяйки настрана начина, по който бяха проведени изборите, ясно е, че бившият чеченски вътрешен министър, отговарящ за сигурността в републиката, няма никакви контакти с въоръжената опозиция и не би могъл да повлияе върху отделни кръгове в нея да прекратят съпротивата. За разлика от покойния Кадиров той не разполага с достатъчно престиж и масова подкрепа от населението, въпреки, че е свързан с един от най-влиятелните чеченски кланове, ръководен от сина на убития президент Рамзан Кадиров, оглавяващ многочислена и добре въоръжена милиция, но все още твърде млад за да оглави бунтовната република.

Наистина, Москва се опитва да увеличи популярността на Алханов, позволявайки му да се разпорежда с всички доходи от добива и трафика с петрол през Чечения за да ускори икономическото възстановяване на републиката. Но тъй като повечето петролни полета са вече изтощени, а по-голямата част от рафинериите – унищожени, подобен план по-скоро илюстрира намерението на Русия да избегне предоставянето на преки финансови помощи за Чечения, още повече че (както сочи собственият и горчив опит)по-голямата част от предоставяните в миналото средства или са били присвоени, или са отишли в ръцете на въоръжената съпротива.

Освен това, поставяйки начело на Чечения фигура като Алханов, Москва сякаш признава, че не разполага с достатъчно авторитетни приварженици в бунтовната република. Въоръжената съпротива го разбра и тъкмо поради това последваха ефектните акции за сплашване на руска територия. Сега, след взривяването на двата самолета и трагедията в Беслан, Москва е изправена пред избора да използва масирана въоръжена сила за смазване на бунтовниците, или да се опита да постигне някаква сделка с част от тях, изолирайки окончателно останалите. Всяка от тези възможности обаче, носи повече риск, отколкото някакъв положителен потенциал, да не говорим, че съпротивата би могла да извлече печалби и от двете.

Така, поредната масирана военна кампания допълнително би отчуждила чеченците от Русия. Продължаващата хронична нестабилност обаче работи в същата посока. Ако пък бъде постигната някаква сделка по пътя на преговорите с част от опозицията, това също би ерозирало руското влияние, да не говорим че би укрепило позициите на радикалната антируска и ислямистка съпротива. Изтеглянето на руските войски от бунтовната република също не е изход, тъй като не само драстично би отслабило руското влияние в Кавказ, но и би довело да тоталната дестабилизация на целия регион.

Международните усложнения

Също както навремето в Афганистан, Русия се сблъсква с още един сериозен проблем – неприемането на нейната “кавказка политика” от западните държави. Както заяви наскоро чеченският бизнесмен Малик Сайдулаев (единственият потенциален кандидат, който би могъл да победи на изборите Алханов, но който не бе допуснат до тях поради нередовни документи): “Русия има важни геополитически и геостратегически интереси в Кавказ, чиято реализация е свързана с контрола над Чечения. От друга страна, такива интереси в региона имат и държавите от разширяващият се на изток блок НАТО. Именно сблъсъкът на тези интереси е и в основата на чеченската война”.

Така, интересите на САЩ в Кавказ са свързани с контрола на петролните доставки от Кайспийско море, което изисква наличието на проамерикански режими в Задкавказието, включително в Азербайджан, където се добива петролът, и Грузия, през чиято територия минава петролопроводът Баку-Джейхан. Като последица от този доминиращ интерес, САЩ изглеждат решени да не допуснат разширяване на руското влияние южно от Кавказ. От тази гледна точка, руският провал в Чечения е добре дошъл за американците. От друга гледна точка обаче, това съвсем не е така. Доколкото, в хода на войната с руснаците, Чечения постепенно се превърна в една от основните бази на радикалния ислямизъм (и ръководената от Бин Ладен терористична мрежа “Ал Кайда”), това не може да не безспокои Вашингтон. В същото време, последните кървави атентати се разглеждат от САЩ и като възможност Русия по-активно да се включи в ръководената от Америка “война с международния тероризъм”, отказвайки се от критиките си по повод окупацията на Ирак. Ето защо, в сегашната стратегическа ситуация САЩ едновременно демонстрират официалната си подкрепа на руските усилия за борба с тероризма, без обаче еднозначно да подкрепят политиката на Москва в Чечения. Така, Вашингтон разкритикува начина, по който бяха проведени президентските избори в края на август и дори предостави политическо убежище на Иляз Ахмадов – външен министър на чеченското “правителство в изгнание”, ръководено от Масхадов. В същото време, президентът Буш официално обяви чеченските сепаратисти за част от мрежата на световния тероризъм. Правителството на Путин не крие недоволството си от този “двоен стандарт” на Америка във “войната с терора”, но все още е безсилно да прекрати заиграването на определени среди в САЩ с чеченските сепаратисти.

Междувременно, Масхадов възприе нова стратегия за осигуряване на международна подкрепа за каузата на сепаратистите, изпращайки своите “министри в изгнание” в различни западни държави, поставяйки им задачата да получат максимално дипломатическо признание там. Така, министърът на културата на “независима Ичкерия” Ахмед Закаев получи убежище във Великобритания, министърът на здравеопазването Умар Ханбиев е във Франция, социалниян министър Апти Бисултанов се подвизава в Германия, а един от идеолозите на чеченския радикален ислямизъм Залимхан Яндарбиев живееше доскоро в Катар (където преди няколко месеца бе ликвидиран от руските специални служби). Тази стратегия на Масхадов цели да популяризира идеята му за “интернационализация” на чеченския конфликт, чрез ангажирането в разрешаването му на различни западни неправителствени или дори официални държавни организации.

Не е ясно доколко официалните институции в страните-членки на НАТО, където има чеченски представителства, поддържат някакви контакти с тях, но при всички случаи самото наличие на такива представителства придава известна легтимност на сепаратистите и е ясен сигнал за Москва, че Западът едва ли би посрещнал с възторг евентуален руски успех в решаването на чеченския въпрос и разширяване на руското влияние в Кавказ.

Сред проявите на двойнствената позиция на Запада са и периодично звучащите там призиви Русия да започне преговори с чеченските сепаратисти. И Франция, и Германия (а в по-малка степен и САЩ)се опитват да играят “от двете страни на масата”. Така Берлин и Париж признаха за демократични изборите в Чечения от 29 август, но продължават да призовават за преговори с въоръжената опозиция. На свой ред САЩ смятат изборите за недемократични, но пък са склонни да подкрепят руската политика в Чечения, срещу подкрепа на Москва за американските действия в Ирак и “войната с тероризма” като цяло. Тази двойнственост има своето обяснение – Германия и Франция се нуждаят от Русия в стремежа си да водят занапред по-независима от САЩ политика, както и за да балансират американското влияние в Източна Европа. Вашингтон пък също се нуждае от Москва, да не говорим, че в никакъв случай не би допуснал изграждането на ос Париж-Берлин-Москва. В същото време всички западни държави са единни в нежеланието си Русия да контролира трафика на каспийски петрол.

Заключение

Без наличието на ясно очертани възможности за разрешаването на чеченския проблем, е твърде вероятно конфликтът в Чечения да нанесе много сериозна вреда на руските геостратегически интереси в Кавказ. За да се постигне радикална промяна на сегашната ситуация обаче е необходимо болшинството от чеченското население да приеме проруския режим в Грозни като “по-малкото зло” и го подкрепи в намирането на оптимален компромис с Москва, който да гарантира сигурността и постепенното икономическо възстановяване на републиката. Ако това не се случи, руската политика в Кавказ може да се окаже в своеобразен геополитически капан, излизането от който ще бъде твърде трудно, ако въобще е възможно. Да не забравяме и, че редица външни сили (всяка за себе си и всички заедно) имат интерес от ерозията на...

{rtr}

Поръчай онлайн бр.5-6 2024