Четиримата конници на геополитическия Апокалипсис

брой 5 2014
Typography

Светът навлезе във втората половина на 2014, като единствената сериозна промяна в международния ландшафт стана разширяването на геополитическия конфликт. Защо това трябва да ни тревожи? В какво се състои същността на сегашната колизия и какво означава тя за глобалната икономика? Какво да мислим за геополитиката? Опитвайки се да намеря отговор на тези въпроси, смятам за необходимо да концентрирам вниманието си върху четири ключови геополитически елемента, свързани с Евразия, Близкия Изток, Азия и трансатлантическата геополитика.

Геополитиката

Преди няколко години анализирах корените на геополитическата нестабилност, която преживява светът днес - новият "свят Г-0" (Бремър има предвид появилата се през 2011 в списание " Форийн Афеърс" негова статия, в съавторство с Нуриел Рубини, в която се лансира идеята, че днес светът не се управлява нито от Г-20, нито дори от Г-7, а просто от никого – б.р.), в който САЩ са по-малко заинтересовани да гарантират глобалното си лидерство, но никой друг не желае или не е способен да поеме тази роля. Този първичен лидерски вакуум влиза в противоречие със ситуацията на конкуренция между външнополитическите приоритети на ставащите все по-мощни развиващи се пазари (с много различни политически и икономически системи) и оглавяваната от Германия Европа; предизвикатествата към системата на международните отношения, отправяни от ревизионистично настроената Русия и  все по-трудната координация заради увеличаващият се брой дееспособни държави и недържавни играчи, дори в случаите, когато интересите им съвпадат.

Всичко това задълбочи проблемите и напреженията, които ни остави в наследство финансовата криза: нестабилността в целия Близък Изток след оказалата се мъртвородена "арабска пролет"; тригодишната сирийска гражданска война; проваленото "презареждане" с Русия, нарастващият конфликт между Китай и Япония и изчерпването на американските алианси с такива държави като Бразилия, Германия и Саудитска Арабия.

Все пак, геополитическите проблеми не промениха сериозно визията ни за глобалните пазари, тъй като всеки конфликт ни се струваши "малък" и автономен (или пък страничните конфликти не се възприемаха като заслужаващи по-голямо внимание). Геополитиката пораждаше тревоги в кулуарите, но с това нещата сякаш се изчерпваха. Това трябва да се промени. Макар че събитията се възприемат като дискретни, нарастването на геополитическото напрежение е пряко свързано с креативното разрушаване на стария геополитически ред. Това е процес, който набира обороти, провокирайки, на свой ред, още по-големи кризи и още по-мащабна пазарна нестабилност. Вече достигнахме точката, когато най-близките, в средносрочна перспектива, последици от няколко геополитически конфликта могат да се превърнат в основните двигатели на геополитическата икономика. Това е вярно по отношение на конфликтите Русия/Украйна, Ирак, Източно- и Южнокитайско морета, както и за отношенията между САЩ и Европа. Във всеки от тях статуквото е нежизнеспособно (макар и по различни причини). Така или иначе, при всички случаи сме изправени пред "четирима конници на геополитическия Апокалипсис".

Русия/Украйна

Перспективата да загуби и Украйна беше последната капка, препълнила чашата на търпението на руското правителство, което последователно губеше геополитическо влияние след колапса на Съветския съюз преди повече от двайсет години. Москва разглежда разширяването на НАТО и разширяващата се европейска икономическа интеграция, както и диверсификацията на енергийните източници и т.нар. "енергийната революция", като преки заплахи за руската сигурност, които не бива да остават без внимание. За Кремъл, Украйна е и възможност за президента Путин да консолидира вътрешната си подкрепа.

Путин възнамерява да усилва икономическия и военния натиск върху Киев докато, като минимум, югоизтокът на Украйна не се окаже на практика под руски контрол. Това обаче е неблагоприятна за Киев алтернатива. Ако украинската армия продължи натиска си, руската подкрепа ще нарасне, което пък ще доведе или до разгрома на украинската армия, или до много сериозни загуби за нея и, в крайна сметка, ще наложи прякото "формално" влизане на руски войски в страната. Ако пък сегашните управляващи в Украйна отстъпят, те ще загубят Югоизтока, който е критичен за вътрешната им легитимност сред цялото украинско население. Междувременно, украинската икономика става все по-нестабилна, тъй като е лишена от по-голямата част от индустриалната си база, а също заради руските митнически санкции и тези, касаещи търговията и газовите доставки. Задълбочавашият се конфликт ще доведе до по-нататъшното влошаване на отношенията на Русия със САЩ и Европа: до прекъсвания на газовите доставки, ръст на разходите за отбрана и координиране на действията между НАТО и Полша и балтийските постсъветски държави, вълнения и нестабилност в Молдова и Грузия, които неотдавна подписаха споразумения за асоциация с ЕС, както и до "трето ниво" на секторните санкции срещу Русия. Това, на свой ред, може да доведе до съществен икономически спад в самата Русия и... до ответни икономическа последици за Европа, която е много по-зависима от руснаците, отколкото САЩ например. През последните няколко години основните пазарни рискове за Европа имаха икономически характер: например възможният колапс на еврозоната. Сега опасността е друга. Днес първичният риск за Европа очевидно има геополитически характер - разрастващият се руско-украински конфликт ще удари по континента, като най-вероятно ще го върне обратно към рецесията.

Ирак

Подобно на много друго от световното колониално наследство, повечето близкоизточни граници съществуваха единствено благодарение на комбинацията между авторитарното светско управление и международната военна и икономическа подкрепа. Това, разбира се, се отнася и за Ирак, който близо 40 години (до 2003) се намираше под контрола на партията БААС. Свалянето на Саддам Хюсеин от САЩ и Великобритания, в съчетание с демонтажа на почти цялата военна и политическа структура, която го крепеше (в очевиден контраст със свалянето на Хосни Мубарак в Египет например), ерозира териториалната цялост на Ирак. Оттогава насам управлението на страната можеше да функционира само номинално, имайки предвид мащабното американско военно присъствие, както и военната и икономическа помощ на САЩ. Веднага след като тази ситуация се промени, останаха твърде малко неща, които да гарантират съществуването на Ирак, като самостоятелна държава.

Сектанството е първична форма на поданството в днешен Ирак, която едновременно ограничава властта на шиитското правителство на вече бившия премиер Нури ал-Малики и формира по-тесни връзки между иракските сунити, шиити и кюрдското население и техните братя, извън пределите на страната. Като следствие от това, екстремизмът в Ирак също рязко нарасна, особено сред лишеното днес от право на глас сунитско население, задълбочавайки се в резултат от тежките загуби на ислямистите във войната им срещу Башар Асад, отвъд границата (която в голямата си част е доста неясна) със Сирия. Преломният момент настъпи с мащабното настъпление на групировката "Ислямска държава в Ирак и Леванта" (ИДИЛ), ускорило хода на десетилетната експанзия на конфесионалното насилие и етническите прочиствания между сунити и шиити. На свой ред, сравнително богатите на петрол и политически стабилни кюрди направиха всичко възможно за да останат встрани от тези вълнения, съсредоточавайки се върху дълго чаканата възможност да станат, де факто, независими.

Американският отговор беше предпазлив. Подкрепата за вътрешното военно противопоставяне в Ирак силно намаля, при положение, че войната продължи, а икономическите и човешки загуби нараснаха. Обама нееднократно обещаваше да сложи край на окупацията и смята пълното изтегляне на американските войски от Ирак за най-голямото постижение на своето управление. В същото време, поемането на ангажименти за разрешаването на сегашната криза не носи почти нищо положително на САЩ. Съответно, позицията на Обама беше, че всяка пряка военна намеса следва да бъде предхождана от смяната на управлението в Багдад от самите иракчани - това първоначално звучеше като препоръка за формиране на правителство на националното единство, но постепенно се трансформира в призив за смяната на правителството на Ал-Малики (станала факт на 15 август). След като върховният аятолах на иракските шиити Али ал-Систани също призова иракския премиер да разшири базата на правителството, включвайки в него кюрди и сунити, натискът върху Ал-Малики нарасна.

ИДИЛ действително представлява заплаха за единството на иракската държава, но не и за управлението на шиитското мнозинство, което (трябва да признаем) днес е още по-силно, отколкото в началото на бойните действия. Освен това ключовият международен спонсор на иракския премиер - Иран, е слабо заинтересован да принуди шиитите да направят компромис докато не съществува пряка заплаха за Багдад: иранците са убедени, че биха разполагали с по-силни стратегически позиции при доминирано от шиитите правителство на Ирак, отколкото при едно по-широко правителство, тъй като при подобно развитие биха се превърнали просто в една от многото конкуриращи се международни сили. Освен това, дори ако новият премиер Хайдер ал-Абади е склонен да сподели властта с иракските кюрди и сунитите (което би било чисто формален жест от негова страна, предприет под неформалното "влияние" на изпратените в Багдад 300 американски военни съветници), той едва ли би проявил особен ентусиазъм при практическата реализация на този план. Що се отнася до кюрдите, те предпочитат да съхранят своята номинална (с тенденция да се превърне и във формална) независимост, а пък сунитските лидери, които дръзнат публично да обявят, че са склони да търсят сближаване с Ал-Абади, би трябвало да са сигурни, че ИДИЛ няма да се добере до семействата им.

Предвид нежеланието на САЩ да предприемат по-мащабни реални военни действия, иракското правителство едва ли е способно да изтласка ИДИЛ от завзетите от ислямистите части на страната, и, съответно, да възстанови контрола на централната власт над сунитските и кюрдските зони. Това ще доведе до значителен ръст на екстремисткото насилие в ислямския свят - тенденция, която значително се влоши през последните години - от 2010 насам броят на бойците-джихадисти се е удвоил, а броят на нападенията, осъществени от Ал Кайда, се е утроил.

Съчетанието между сложните икономически условия, религиозното лидерство и революцията в средствата за комуникация, стесняващи политическите и идеологически призми и разкриващи нови възможности пред отделните, радикално настроени индивиди, най-вероятно ще задълбочат тази тенденция. Това не само представлява голяма опасност за бедните близкоизточни икономики, но и ще се трансформира обратно в нарастваща терористична заплаха, насочена против западните активи в региона и извън него. Което, на свой ред, ще изисква много по-големи инвестиции в сферата на сигурността и ще породи много по-сериозни опасения за терористичен бум в развития свят и особено в Южна и Западна Европа (където наличието на голямо количество неинтегрирано и безработно мюсюлманска население ще представлява още по-голяма пряка заплаха).

По-сериозният риск обаче е, че конфликтът между сунити и шиити вероятно ще прерасне в мащабна регионална война. ИДИЛ обяви, че създава Халифат на цялата сунитска територия на Ирак и Сирия, превръщайки се в епицентър на спонсорирането на тероризма и набирането на джихадисти из целия регион.

Саудитската правителство остро критикува както отказа от международна намеса в конфликта, така и нежеланието за пряко противопоставяне на нарастващото влияние на Иран в управленито на Ирак и Сирия.  САЩ обаче предпочитат да приключат всеобхватната ядрена сделка с Техеран и предварително тръбят за победата си (което, на практика, е силно пресилено), избягвайки да се ангажират с нарастващите разногласия между двете основни сили в Близкия Изток.

Междувременно, Съветът за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив (ССАДПЗ) започна да се разпада, след като част от членовете му съзряха възможност за съвместни икономически проекти с Иран. Иранските "съветници" в Ирак се трансформират във въоръжени сили. На свой ред Саудитска Арабия публично се обявява против ИДИЛ, но саудитските пари и оръжия се оказват в ръцете на ислямистите, а наличието на множество неформални връзки между тях и Риад става все по-очевидно. Нараства милитаризацията на отношенията между все по-смелия Иран и все по-изолираната и заемаща отбранителна позиция Саудитска Арабия. Всичко това прави геополитическият залог на проблема за цените на енергоносители изключително сериозен.

Източно- и Южнокитайско морета

Украйна и Ирак са двата основни геополитически конфликта. Съществуват обаче още две геополитически точки на напрежение с участието на най-големите световни икономики, които стават все по-значими.

В Азия това е следствие и реакция на действията на все по-могъщия и самоуверен Китай. Ръстът на китайското влияние от дълго време насам е най-важната геополитическа промяна в съвременния свят. В същото време, поне днес, китайският растеж представлява в по-голяма степен възможност, отколкото опасност, за останалия свят. За Близкия Изток например това е принципно нов източник на приходи, тъй като САЩ стават все по-независими в енергийната сфера. За Африка пък това е най-добрата възможност да изгради толкова необходимата инфраструктура на цялата територия на континента. Накрая, за Европа и дори за САЩ това е критично важен източник на кредити и подкрепа за собствените им валути, както и ключов производител на евтини стоки. Разбира се, всички тези твърдения могат да се приемат само с известни уговорки (чиито брой между другото непрекъснато нараства), но като цяло Китай все още се разглежда от всички тези играчи по-скоро като възможност, отколкото като заплаха.

В Азия обаче, преживяващият небивал възход Китай винаги се смятал за "двуостър меч". Сравнително голямото влияние на китайската икономика традиционно се трансформира в политическо (формално и неформално) влияние върху останалите държави от региона. Междувременно рязкото нарастване на военната мощ на Китай фундаментално промени силовия баланс в Азия - нещо което силите извън континента кой знае защо оставиха без необходимото внимание.

Военната напористост на Китай нараства най-вече в прилежащите му територии. В другите райони на света китайците продължават да се представят за бедна държава, която иска да фокусира усилияха си върху стабилността и собственото си развитие. В Източна и Югоизточна Азия обаче, Пекин има ключови интереси, които защитава, включително поставяйки под все по-голямо съмнение съществуващото статукво, защото влиянието му нараства асиметрично.

Най-очевиден пример за това е Виетнам. Както е известно, Китай изпрати своя петролна платформа, която да осъществи сондажи в спорните води, непосредствено до виетнамските брегове, като тя беше съпроводена от няколкостотин китайски рибарски кораби. Наскоро, Пекин съобщи е инсталирал в района още четири платформи. Не е чудно, че виетнамците реагираха с масови антикитайски демонстрации и погроми, усилване на виетнамското военноморско присъствие в региона и координиране на действията си с Филипините.

Нищо от това, само по себе си, не създава политически риск за Вашингтон: Виетнам не е съюзник на САЩ, затова не може да разчита на същата подкрепа, каквато получават Филипините или Япония например. Тъкмо поради това Пекин реши, че това е най-подходящата точка за стартиране на промяната в регионалния баланс на силите.

В Токио обаче, смятат другояче. Японското правителство осъзнава, че възходът на Китай е дългосрочно предизвикателство и много сериозен проблем за сигурността на собствената му страна в Азия, затова то не е готово да чака докато позициите на Япония отслабнат още повече и едва тогава да обяви тревога. Ето защо Синдзо Абе декларира подкрепата на страната си за сигурността на Виетнам.

На свой ред, Обама сякаш изглежда склонен да се откаже от официално прокламираното от самия него "обръщане към Азия". Администрацията му обаче продължава да е убедена, че центърът на американските интереси в сферата на сигурността днес и в бъдеще се намира именно в Азия и, ако Китай провокира значителен ръст на напрежениота в Източно- и Южнокитайско морета, САЩ едва ли ще демонстрират същото спокойствие, както по отношение на Украйна или Сирия.

Добрите новини са, че (за разлика от страните, които нагнетяват напрежение в Евразия и Близкия Изток) Китай е политически стабилен и не изглежда като международна заплаха. Реалностите на китайския възход обаче, наред с ключовата роля на Япония и (с течение на времето) Индия и с мощния американски фактор, ще съдействат за формирането на много по-неспокойна геополитическа ситуация в региона.

Основната опасност за икономиката и пазарите е това, което ще се случи, ако китайското правителство престане да се придържа към тази концепция. През първата година от управлението си, президентът Си Цзинпин демонстрира силна привързаност към осъществяването на дълбоки икономически реформи, при това поне засега той се сблъсква с твърде слабия отпор на закостенелите комунистически елити.

Въпреки това, неопределеността относно средносрочния курс на Китай продължава да е много по-голяма, отколкото за която и да било друга ключова световна икономика. Ако в Китай възникне сериозна нестабилност, твърде правдоподобен изглежда сценарият, че Пекин ще се ориентира към много по-напориста (и по-рискована) стратегия за сигурност в региона, прокарвайки китайския национализъм със същите методи, които днес използва Владимир Путин, разширявайки вътрешната си подкрепа. В такъв случай, Източно- и Южнокитайско морета автоматично ще се изкачат напред в списъка с основните геополитически заплахи.

САЩ и Европа

Накрая, нека се спрем на трансатлантическите отношения. В зоната, доминирана от водещите индустриално развити икономики с консолидирани институции и политическа стабилност, липсват геополитически конфликти от типа на тези, които наблюдаваме днес в Близкия Изток, в Евразия или Азия. Дълго време геополитическото напрежение напълно отсъстваше в трансатлантическите отношения, което бе сред най-големите постижения на НАТО. Въпреки демонстрираното периодично от Европа несъгласие с американската военна политика и политика за гарантиране на сигурността както по време на студената война, така и след нея (войните в Ирак, израелско-палестинския конфликт, борбата с тероризма и т.н.), европейските държави никога не са разглеждали необходимостта от разширяването на сътрудничеството помежду си в сферата на сигурността като противовес на НАТО.

Променящият се характер на геополитиката обаче поражда сериозно разцепление между САЩ и Европа. Американската глобална хегемония включваше два основни елемента: икономически и свързан със сигурноста и именно колективната сигурност беше оста, около която се формираше трансатлантическият алианс. Това вече не е така: в резултат от серията промени в приоритетите на американците и европейците и еволюцията на световния ред (конфронтацията Русия/Украйна е ключов, но не и единствен пример), трансатлантическите взаимоотношения вече са много по-слабо балансирани икономически.

И това не е просто широко разпространено мнение. Повечето анализатори твърдят, че след Буш, сегашната американска политика изглежда по-европейска, т.е. по-малко милитаристична, и по-многострнна. Истината обаче е, че политиката на САЩ не става по-европейска, а по-скоро започва да прилича на китайската. Тя в по-малка степен се концентрира върху военните въпроси, с изключение на онези, които са свързани с изключително важни предизвикателства пред сигурността (и по които Вашингтон действа без да се налага да се консултира със съюзниците си), докато американската икономическа политика е склонна към предприемането на едностранни действия с цел укрепване на привилегированото геополитическо положение на САЩ, което - грубо казано, се вижда в стремежа ни да налагаме санкциии (в момента над 20 банки - най-вече европейски, са обременени с американски наказателни санкции за над 15 млрд. долара), както и в следенето и подслушването, осъществявано от Агенцията за национална сигурност (особено предвид отказа на САЩ да си сътрудничат с Германия в рамките на предложеното от нея споразумение за взаимен "отказ от шпиониране").

Доказателство за трансатлантическият икономически дисонанс са и редица по-фундаментални разногласия: между американския подход, следващ принципа "растежът над всичко" по отношение на спада в икономиката, и германският акцент върху фискалната стабилност. Друг пример е по-тясното взаимодействие между европейските правителства и корпорациите по въпросите на индустриалната политика, в противоположност на децентрализирания, оглавен от частния сектор (а нерядко и погълнат от него) подход на американския политически елит. Или пък по-гъвкавият икономически обоснован подход на европейците към Китай, Русия и другите развиващи се икономики, докато американското правителство изглежда по-ангажирано с традиционно водещите за САЩ  "универсални принципи", индустриалния шпионаж, авторското право и т.н.

В рамките на лансираната от мен теория за света на Г-0 (т.е. свят, лишен от единен ръководен център), вероятно ще станем свидетели на това, как САЩ ще се опитат да натрапят на останалите своите по-едностранни икономически стандарти, пораждащи възмущението и съпротивата на европейците. В същото време, последните виждат във възходящите нови държави възможен стратегически баланс на американската икономическа хегемония (в това отношение от критично значение са германско-китайските връзки). Всичко това означава много по-малък "универсализъм" (от американска гледна точка) и по-голяма "мултивекторност" (от европейска гледна точка). Този сумарен стремеж към "нулев баланс" в трансатлантическите отношения представлява сериозна промяна в геополитическата ситуация. Той е предвестник на появата на истинска мултиполярност, а в периода преди това - на един по-фрагментиран и далеч по-малко ефективен глобален пазар.

Заключение

И така, разглеждам сегашното "геополитическо пробуждане" като ключов фактор за глобалните пазари - в много по-голяма степен, от когато и да било след края на студената война. Тази промяна ни носи и добри, и лоши новини.

Добрите новини са, че най-вероятно нито един от тези геополитически рискове няма да окаже върху пазара толкова голямо влияние, като макроикономическите рискове след финансовата криза. Причините за това са много. Ниското ниво на лихвените проценти и непрекъснатият растеж, демонстриран от САЩ и Китай - плюс излизащата от рецесията еврозона - наред с неудовлетвореното търсене на инвестиции, поражда сериозен оптимизъм, който геополитиката няма да може лесно да ерозира.

Историята на енергийното търсене и предлагане говори за един по-скоро "мечи" пазар (т.е. пазар, който се характеризира с понижаващи се цени - б.р.), което означава, че геополитическите рискове в Близкия Изток не формират устойчиво високи цени. Пазарите си нямат понятие, как да оценяват правилно тези геополитически рискове, те са трудни за анализ, затова инвеститорите обикновено не им обръщат особено внимание (преди и докато това не им се наложи).

Лошите новини пък са, че самото отсъствие на натиск от страна на пазарите означава, че политическите лидери няма да чувстват спешна необходимост да разрешат тези геополитически кризи, дори ако те се разраснат, като това се отнася най-вече за САЩ. Това е още една причина, поради която можем да очакваме, че е напълно възможно избухването на евентуална нова икономическа криза да се случи още преди да бъдат предприети сериозни мерки за тяхното смекчаване. А в бъдеще тези геополитически фактори само ще нарастват. Затова е крайно време да им обърнем внимание.

* Авторът е профессор в Нюйоркския университет и президент на геополитическия център "Еуразия Груп"

{backbutton}