04
Пет, Дек
10 New Articles

Преориентацията на семейните политики през новото хилядолетие

брой1 2013
Typography

След 1984 България се сблъсква с широко международно неодобрение заради разрастващите се асимилационни и дискриминационни практики по отношение на мюсюлманското й население. Придобиващата все по-ясни политически измерения демографска революция в ислямския свят, от Гибралтар до Малака (пък и не само там), повишава международната значимост на българския опит за възпиране на популационния дисбаланс на установеното през ХХ век етнорелигиозно равновесие в частично консолидиралата се българска държава и нация. Подозренията и обвиненията отвън продължават и в първите години на преходния период, когато югославската криза илюстрира катастрофалните последици от етнорелигиозното противопоставяне, разделение и разграничение. Отказът от неприемливата политика на тормоз над ислямските общности, провокираща сепаратистки настроения, тласка махалото в обратната посока - гарантирайки човешките права и свободи, той започва да разяжда националния суверенитет, интегритет и сигурност на България. Това е естествено при толкова значително социално разлюляване на махалото, което може да придобие и по-трагически характеристики, както става в Западните Балкани например.

Рамковата конвенция за защита на националните малцинства

Важна стъпка за нормализирането на междуетническите отношения в страната и прекратяване на външните нападки е ратифицирането, в началото на 1999, на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства (1995), влязла в сила от 1 септември с. г. Конвенцията е приета без допълнителен коментар (първоначално се предлага да има интерпретираща декларация) от българска страна, тъй като се смята, че е достатъчно прецизно изработена и съдържа редица елементи, гарантиращи националния интегритет на приелите я държави[1]. Този акт се превръща в предимство на България пред южните й съседи Гърция и Турция, отказващи да се присъединят към Рамковата конвенция. Все в същия ред на инициативи, правителството на СДС се извинява за провеждането на асимилационна политика към българските мюсюлмани, а министър-председателят Иван Костов прави изказвания и манифестации в този дух при посещението си в Република Турция.

Независимо от вътрешно и външнополитическото утвърждаване на модела на толерантност и отказ от дискриминация и успокояването на страстите в обсъждането и осмислянето на “възродителните” кампании, демографският натиск при мюсюлманските общности (особено при ромите и българите, изповядващи исляма) непрекъснато създава условия за социално напрежение, етническо капсулиране, междуконфесионални и културни търкания. Социално-икономическата изолация на ромските гета в покрайнините на градовете и на помашките села в Родопите подхранва ръста на нагласите на обществено отрицание и съпротива, на общностно сплотяване и противопоставяне на установения порядък. Именно при тези общности обаче продължават да се задържат високи нива на раждаемост и при тях младите хора са равномерно застъпени, в противовес на влошаващата се обща демографска картина. Недалечната им перспектива е да заемат все по-значим дял от българското пространство и постепенно да излизат от обществената периферия, налагайки собствените си представи за своето развитие.

В началото на 2001 се провежда поредното преброяване на населението, което е синхронизирано и унифицирано с преброяванията в страните членки на ООН. Осъществено в началото на хилядолетието, то е базово за сравнителния анализ както в ретроспективен, така и в перспективен план. Коректно и старателно подготвено и реализирано, преброяването е сред най-добрите в историята на българската статистика. Все пак то не отразява в достатъчна степен отсъствието от страната на трайно емигриралите нейни граждани, или поне тези резултати не са достъпни за обществено ползване. С това съмненията, че населението е намаляло повече, отколкото сочат официалните данни, се засилват.

Таблица №1 Население по етническа група и вероизповедание според преброяването от 1.03.2001.[2]

 

Етническа група

 

 

Общо

Вероизповедание

Източно-православни

Католици

Протес-танти

Мюсюл-мани

Юдеи

Армено-грегориани

Друго

Не се самооп-

ределя

 

Непо-      казано

Общо

7 928 901

6 552 751

43 811

42 308

966 978

653

6500

7784

283 309

24 807

Българи

6 655 210

6 315 983

37 811

14 591

131 531

67

97

4122

151 008

-

Турци

746 664

5425

2561

2066

713 024

-

-

442

23 146

-

Роми

(цигани)

 

370 908

180 326

1059

24 651

103 436

2

25

1740

59 669

-

Руснаци

15 595

14 640

94

97

86

1

11

74

592

-

Арменци

10 832

3821

123

110

-

-

6350

158

270

-

Власи

10 566

10 190

12

145

19

-

-

9

191

-

Македонци

5071

4792

8

21

129

-

-

16

105

-

Каракачани

4107

4053

6

4

27

-

-

3

14

-

Гърци

3408

2801

47

9

401

-

-

14

136

-

Украинци

2489

2341

29

22

2

-

3

11

81

-

Араби

2328

122

61

5

1884

-

-

34

222

-

Татари

1803

52

1

 

1629

-

-

5

116

-

Евреи

1363

184

5

10

-

573

-

132

459

-

Румънци

1088

980

18

44

-

-

-

7

39

-

Друга

10 554

3382

1778

325

2681

7

11

908

1462

-

Не се само-

определя

62 108

3659

198

208

12 129

3

3

109

45 799

-

Непоказано

24 807

-

-

-

-

-

-

-

-

24 807

 

През 2001 много българи мюсюлмани отново се самоопределят като турци, но при това преброяване няма доказано значително явно и незаконосъобразно въздействие за формиране на народностното им съзнание, или поне липсва полическа воля да се възпре етнорелигиозната пропаганда за утвърждаване на изкуствената им протурска идентификация. Така в Западните Родопи възникват „турски анклави”, каквито не е имало никога преди това. Политиката на Анкара за съхраняване на турското присъствие в България (независимо от изселванията на турците) бележи безспорен успех, не без съдействието на българските управници. В ход е и налагането на тезата, че помаците, които не се самоопределят като турци, са с различна етническа принадлежност от българите.

Още от предходното столетие, към двете динамични и жизнени в демографско отношение общности проявяват интерес и други външни фактори – ислямски центрове от арабските страни, евангелисти, други християнски секти и пр. Младежи от помашките райони са привлечени да изучават ислямска теология извън България. При завръщането им, те стават проводници на влияния от страните, където са завършили. Ислямски емисари навлизат сред мюсюлманите в гетата и в родопските селища. След тях потичат средства от богатите близкоизточни държави за изграждане на джамии и други религиозни институции. В същото време, запуснатите грижи на държавата за повишаване на битовата култура и образованието при ромите на някои места са заместени с цивилизаторските мисии на проповедници от протестантски деноминации. Така България става средище на преплитане на стратегически интереси и сблъсък на чужди пропаганди. Това привличане на множество чужди проводници на влияние до голяма степен се дължи на перспективността на тези общности заради популационния им възход, както и на слабостта и уязвимостта на българската държава и общество, които не съумяват да постигнат социален баланс и стабилност.

Повишената криминогенност при ромските съобщности спрямо останалите жители на съответните селища нагнетява антиромски настроения, особено сред младите хора, пред които няма добри изгледи за професионална и житейска реализация. С увеличаване на имотната неравнопоставеност по време на прехода, оформилите се още през 70-те години битови сегрегационистки нагласи сред благоустроилите се прослойки на етатистката еснафска уравниловка все повече намират израз в открита или прикрита ксенофобска пропаганда и изяви. Расизмът, който е слабо застъпен у нас дори в годините на сътрудничество с нацистка Германия, сега се настанява толкова решително, че дори представители на държави с традиция в расистките учения и практики започват да ни упрекват и наставляват как да го преодолеем. При това расизмът се развива многопосочно и „възвратно”: българи срещу роми и турци, роми срещу българи, турци срещу българи и цигани и пр.

С разрастването на ромското малцинство и повишаване на присъствието му, се задълбочават и ксенофобските противопоставяния (ромите имат дълголетен опит в отхвърляне на чуждите влияния и „другостта”), умело използвани от заинтересовани среди за отклоняване на вниманието от такива реални проблеми, като неравнопоставеността, беззаконието и социалния произвол. След гражданското противоборство за приватизиране на държавната и общинската собственост и присвояване, с криминално-икономически прийоми, на голям дял от частната собственост, България сякаш е подтиквана да премине и към етнорелигиозна разпра с непредвидими последици за националния интегритет, с единствената цел да се прикрият резултатите от порочното раздържавяване. Макар че е възможно това да няма пряко отношение, задържането на порочната система за подпомагане на майчинството стимулира именно тази тенденция.

Същевременно, въпреки изселването на турците, отново се разрастват и хомогенизират някои анклави с предимно небългарско и нехристиянско население, доколкото българите и християните се отдръпват или намаляват поради отрицателния си естествен прираст от районите с преобладаващо мюсюлманско население. Най-отчетливо това се наблюдава в Родопите. Така страховете за националното и териториално единство отново се пробуждат.

Различията в репродуктивното поведение между роми и българи също пораждат негативни оценки и безпокойства у последните. Раждането на много деца през малък времеви интервал пренатоварва ромските семейства със задължения и отговорности, които повечето от тях не са в състояние да поемат, особено в условията на икономическа криза и цялостно пренастройване на способите за препитание и обществено възпроизводство. Въпреки че многодетството не е така разпространено, както преди 1990, нарастващата несъстоятелност на ромските домакинства (пък и не само тяхната) и свиването на системата за социално подпомагане изострят затрудненията в семействата с повече деца. Значителна част от тях са бедстващи и не успяват да създадат подходящи условия за отглеждане и възпитание на подрастващото поколение. Неблагополучията на тези семейства обаче рефлектират далеч извън близкото им обкръжение.

Таблица №2 Жени на възраст от 15 до 44 навършени години, родили повече от три живородени деца, според фактическото семейно положение и по етническа група към 1.02.2011[3]

Възраст

Семейно

положение

Етническа

група*

15-19

20-24

25-29

30-34

35-39

40-44

4 деца

5 и >5

деца

4 деца

5 и >5

Деца

4 деца

5 и >5

деца

4 деца

5 и >5

деца

4 деца

5 и >5

деца

4 деца

5 и >5

деца

Общо

39

3

663

179

1840

1031

2836

2025

3159

2423

3449

2633

Не в брак (не в

съжителство)

-

-

116

30

296

159

364

275

422

348

474

322

В брак

3

-

42

6

212

104

666

351

1365

792

2190

1492

В съжителство

без брак

-

-

505

143

1332

768

1806

1399

1372

1283

785

769

Отговорили*

31

3

546

142

1543

841

2417

1711

2724

2067

2977

2200

Българки

-

-

128

38

428

200

900

536

1228

684

1494

757

Туркини

-

-

72

7

202

100

333

202

417

271

427

283

Ромки

-

-

338

93

885

532

1136

945

1006

1081

989

1118

Други

-

-

-

-

11

3

12

6

32

10

31

12

Не се самоопределя

-

-

6

4

17

6

36

22

41

21

36

30

*Преброяването от 2011 не указва пълноценно етническото самоопределение на българското население, доколкото при него е допуснато преброяваните лица изобщо да не отговорят на този въпрос. От това са се възползвали 683 590 души, други 53 391 са попълнили графата, че не се самоопределят, а 235 души са се записали като принадлежащи към две етнически групи.

 

Друг смущаващ феномен на прехода е увеличаването на ранните раждания при момичета в невръстна възраст. Ранното забременяване (предизвикало бум на абортите) и ранното раждане при момичетата, ненавършили 15 години, се увеличава възходящо от началото на 60-те години поради преодоляването на патриархалните порядки и т.нар. сексуална революция[4]. Ражданията на момичета под 15-годишна възраст достигат връх през 1991-1996 и особено през 1993, когато на 1000 момичета в тази възраст има 5 раждания[5]. Безпокойство поражда и увеличаването, по време на прехода, на извънбрачните раждания при жените до 20-годишна възраст, което в съчетание с икономическите затруднения води до ръст на маргиналната раждаемост. Значителен дял от тях също са при ромите, което сочи за връщане към традиционните форми на семейно съжителство, игнориращи гражданския брак, макар че в много случаи същинското им намерение е да се възползват от пропуските в социалното законодателство, с цел да получават помощите, предназначени за самотни майки.

 

Таблица №3 Извънбрачни раждания при жени до 20-годишна възраст в съотношение към брачните раждания (на 1000 брачни раждания със закръгляване).[6]

Година

1990

1991

1992

1993

1994

1995

1996

1997

1998

1999

Раждания

482

620

766

976

1185

1369

1596

1747

1967

2291

 

2000

2001

2002

2003

2004

2005

2006

2007

2008

2009

2010

2885

3584

4091

5195

6546

7363

8246

8438

8817

10892

12061

 

В резултат от задържането на многодетството при немалка част от ромските семейства, както и на ранното навлизане в семейни отношения и раждането на деца, ромската популация нараства бързо. В същото време останалото население на България намалява също толкова бързо именно поради т. нар. темпо-ефект – все по-късното раждане на първото и следващите (ако въобще има такива) деца, при което поколенията се „разтеглят” във възраство отношение. Ако към началото на ХХ век може да се твърди, че поколенческите интервали у нас са под 20 години, в началото на новото хилядолетие те вече надвишават 25 години за цялото население[7], а при етническите българи интервалът е още по-разтеглен. Нараства и броят на жените, които изобщо не са раждали през живота си.

Увеличаването на броя и разрастването на ромските поселения в периферията на големите градове, което поражда расизъм, междукултурен негативизъм и агресия, създавайки условия за конфликти, както вътре в гетата, така и около тях, се дължи не само на естествения прираст. До голяма степен, рисковите маргинални поселища се създават от мигранти, които прииждат от по-малките селища. За ромите е характерно, че те са съпътстваща общност, съществуваща покрай другите и покрай популационния колапс на останалите, докато самите те все още се увеличават, което е друго огромно затруднение пред техния манталитет, бит и реализация. Тяхната профанизация се задълбочава на много места, именно защото отсъстват младите “други” като пример и коректив, но и като възможност да бъдат използвани по-различни начини за осигуряване препитанието на младите роми. Модернизацията и интеграцията им до голяма степен се възпира от ограничаването на нормалното общуване с останалите жители на страната.

Твърде е възможно, при изолирането на големи и разрастващи се ромски съобщности в малките селища, да се активира маргинализацията и деградацията на всички общности в тях, както и на самите селища - незавидна съдба, поставяща под въпрос способността за самоуправление на тези общини. Един от изходите за ромите от житейските затруднения в последните години е емиграцията в страни от ЕС, доколкото, след приобщаването на България към Обединена Европа, пречките за придвижването им в общото европейско пространство отпаднаха. Само че тяхната непригодност да се впишат бързо и успешно в местните общества ги изправя и там пред подобни проблеми – изолация, автосегрегация, двупосочна дискриминация. Събитията от последните години, свързани с пълноправното приемане на България в шенгенското пространство показаха, че българските роми създават неудобства за местното население в страните, в които емигрират, и това се превръща в сериозна пречка за приобщаването ни към европейската свободна зона на придвижване.

Отмяната на Указа за насърчаване на раждаемостта, като опит за неглижиране на демографските неблагополучия

Изтощената и демодернизираща се българска индустрия от късната етатистка епоха е затормозена от волунтаристични недомислия и котерийни боричкания. Продължаването им след 10 ноември 1989 води до задълбочаване на дълговата криза,[8] източване на държавните финанси, екстремно политическо противопоставяне и предприемане на неадекватни реформи. Това твърде бързо поставя икономиката в зависимост от външни донори – Международния валутен фонд и Световната банка, изискващи провеждането на социална политика според собствените им разбирания за социална целенасоченост и баланс.

След 1996 помощите за раждане и отглеждане на деца придобиват символично изражение. В началото на новото хилядолетие управленският екип на НДСВ се заема да реанимира грижата за майчинството и децата в сегмента на финансовото подпомогане. През 2002. е приет Закон за семейни помощи за деца[9], с който е отменен Указа за насърчаване на раждаемостта. Доколкото средствата за приложението му идват от Световната банка, са приети някои нейни препоръки за преформатиране на системата за социална подкрепа на семействата с деца.

Най-важната промяна в новия закон е премахването на повсеместното предоставяне на месечни помощи за деца. Наложено е подоходно ограничение, фиксирано всяка година в републиканския бюджет – 150 лв. средномесечен доход за последните 6 месеца на член от семейството за 2002, в който ще се определя и размерът на самата помощ – 15 лв. за с. г. на дете, независимо от поредността му[10]. Така държавната премия за отглеждане на деца, представляваща граждански стимул за раждането и поддържането им до пълнолетие, с цел да се универсализира отношението към децата като всеобхватна отговорност пред обществото и съществуванието, е сведена до помощ за бедните семейства, за да не изпаднат в пълна невъзможност да изхранват децата си. Налаганият с политическо насилие либерализъм е в ход и трансформира традиционните за българския народ ценности в политики за по-лесно възприемане на бързото класово разслояване и неравностойността на хората при либералната форма на българския полукриминален интригантски капитализъм. Бедните биват обвързани с необходимостта да получават помощи, не само за да станат зависими, но и за да се разграничат от имотните, способните, "валидните".

Парадоксално, но в България тази схема не сработва напълно, доколкото подоходната ограничителна летва е съвсем ниска и месечните помощи представляват съществена и насъщна добавка към бюджета на повечето семейства, които са несъобразно причислени към средните прослойки на обществото. Пролиберално ориентираните експерти и досега предлагат да се премахне подоходното ограничение, наложено отвън, за да се облагодетелстват от държавната премия и по-състоятелните семейства. И тук проличава един от големите недостатъци на българската методика за социално подпомагане, ползваща твърд подоходен таван за разграничаване на правоимащите, вместо, чрез стъпаловидно намаляване на финансовото подпомагане, да се реализира постепенен преход към еманципация от общественото протежиране[11]. Подобна постановка на социалните плащания допринася за укриване реалния размер на доходите и невнасяне реалния размер на социалните осигуровки, за да не се лиши семейството от месечните помощи за деца, ако доходите му са над подоходната летва.

Месечните помощи за деца се предоставят до 18-годишна възраст на детето, при условие, че до навършването им то редовно ходи на училище. С това месечните добавки пряко се обвързват с образователната ангажираност на подрастващите. За да се приложи реално това ограничение обаче, са необходими няколко години, докато властите успеят да се мобилизират и координират дейността си за фактическото му въвеждане.

Друго важно нововъведение в закона, заменил Указа за насърчаване на раждаемостта, е включването на новородилите майки (или осиновителки), които не са обществено осигурени, т. е. не получават обезщетение по Кодекса за задължително обществено осигуряване и са с ниски доходи, в обособена програма за предоставяне на помощи (в размер на 100 лв. месечно) за отглеждане на дете до навършването на едногодишна възраст[12]. Тази особена грижа за бедните семейства с новородени деца е донякъде закъсняла при сриването на жизнения стандарт и масовата безработица при голяма част от българските жени, но тя допълнително дава основания за подържане на маргиналната раждаемост като насърчава меркантилното поведение на майки, които раждат деца за да получават финансови облаги, без да полагат достатъчни грижи за отглеждането и възпитанието на тези деца[13]. Социално-икономическият хаос, настъпил в България след 1989, дотолкова обърква обществените отношения, че твърде често при опитите за урегулирането им възникват антиномийни ситуации, при които всяка полза се съпровожда от съответната щета. Полуграмотността и преднамерената нелегитимност на българския преход води до зареждането на възникващата нова действителност с множество капани и лабиринти, а благополучен изход от тях като че ли няма. Само че пренебрегването на рационалността и легитимността може да се окаже последния провал на България в столетието на национални катастрофи.

В новия закон е застъпена и еднократната помощ за раждане на дете – 200 лв. за първо, второ и трето по ред дете и 100 лв. за следващо, като тази диференциация следва създадения вече модел за насърчаване на оптималния брой деца (три) в семейството.

Приемането на Закона за семейни помощи за деца е опит да се възродят грижите на държавата за семейството и децата в условията на дълбок демографски срив, бързо застаряване на населението и сериозна промяна на съотношението между етническите групи при децата и младежите (засилва се дебългаризацията в единствената национална държава на българите). Набързо подготвен, недообмислен в основните си положения и детайли, той се оказва концентрация на разнопосочни тенденции на дезориентираната социална политика към семейството, осъществявана през прехода. Чрез него се разширява обхватът на подпомаганите родилки и съществено се стеснява контингентът на семействата с деца, получаващи помощи от държавата. Политиката на насърчаване на раждаемостта все повече се трансформира в политика за оказване социална помощ на бедстващото българско население.

Преобладаващата част от жителите на страната не виждат перспектива за развитие във враждебната среда на икономически хаос, монетарни изстъпления, свръхексплоатация, тотална корумпираност и криминализация и въпреки запасите от времето на етатисткото имотно натрупване (жилища, спестявания, имущество, продуктово самозадоволяване и пр.) увисват в бездната на пропадането в несъстоятелност и екзистенциална нищета, опитвайки се да оцелеят с държавните подаяния, заделени за предотвратяване на социални размирици. Много български граждани са закотвени към спасителния понтон на социалните помощи, което се превръща в основен поминък за тях, и започват да го възприемат като занятие, специализирайки се в начините за преодоляване на препятствията пред осигуряването на социална издръжка.

Лумпенизирането и маргинализирането на обширни прослойки от българския народ в условията на професионална деградация и навлизане в житейски тупик, е сред основните елементи на осъществявания срещу него геноцид. В началото на новото хилядолетие се появяват признаци на икономическа стабилизация, породена от съживяването на отраслите, в които е проведена що-годе рационална приватизация, и от увеличаването на чуждите инвестиции, но деградиралите общности (особено при бедните неграмотни роми в гетата, пък и повсеместно в откъснатите от индустриалните центрове малки селища) вече трудно могат да се върнат в сферите на производството и услугите, затова посрещат с неприязън призивите да се ограничи предоставянето на универсалните социални помощи. При такова развитие, водещо до редуциране на функционалната постановка на системата за социално подпомагане, специализираните социални помощи (каквито са и помощите за деца) придобиват по-голяма тежест в бюджета на пауперизираните домакинства. Законът за семейни помощи за деца поема ролята на многоцелеви нормативен акт, чрез който да се осъществи преход към преустановяване издръжката на големи компактни паразитиращи общности, придобила характера на своеобразен данък, плащан от активните прослойки за поддържане на социалния мир, както и гарантиране на приемлив международен имидж на новия български „елит”. Времето на взаимозависимостта между „елита” и „маргиналите” обаче вече започва да изтича.

Сред основните, макар и недекларирани, цели на закона е прикриването на невъзможността (а и нежеланието) на държавата да поддържа адекватна пронаталистична политика, за каквато са необходими не само значителни средства и усилия, но най-вече добронамерена воля от страна на властта. Доколкото отслабеното българско общество и съкращаващата се българска народност, лишени от значителен дял от интелигентския си неполитизиран елит, принуден да емигрира, не могат да окажат съпротива на установяването на квазидемократична диктатура, контролирана от размитите олигархични кръгове и обслужващата ги криминализирана политическа класа и корумпираната администрация, демографското възстановяване на нацията, на практика, не е сред приоритетите на управляващите. Днес, десет години по-късно, това става все по-видимо.

От обремененост към обреченост: опитите за прикриване на катастрофата.

Ограниченията на географските, климатичните и релефните особености на Вътрешните Балкани[14], както и на произлизащите от тях производствени отношения и културни взаимоотношения, съчетани народопсихологическите проекции, несъмнено предразполагат към модели на възпроизводство, оборот и разпределение на населението, силно ориентирани към изразходване на човешкия потенциал предимно в миграция извън региона, при паралелно повишаване на смъртността от индивидуални, локални, регионални, а и глобални конфликти. След последната голяма война полуостровът (без южната му периферия, останала оттатък “Желязната завеса”), в продължение на половин столетие, е консервиран в стопанско, политическо и културно отношение. През 90-те години обаче, натрупалото се там макро и микроикономическо, междуетническо и демографско напрежение се излива в кръвопролитни междуособици и масова емиграция. България активно се включва в тези кризисни процеси, съпровождащи бързия отказ от ултраетатистките деформации, като паралелно с това липсата на обществено разбирателство, нежеланието за приемственост на добрите практики и недостигът на условия (вътрешно и външнополитически) за постигане на плавен преход я отклоняват от нормалния път на развитие, следван, до голяма степен, от централноевропейските сателити на СССР, и я захвърлят сред катаклизмите, съпътстващи прилагането на постсъветския (източноевропейския) образец на декомунизация и приватизация.

Българските природни ресурси в предмодерната епоха не предполагат гъста заселеност на земите ни, но при навлизането в индустриалната епоха (около средата на ХІХ век) условията и продължителността на живота се подобряват, което позволява за сравнително краткия период на демографския преход населението съществено да се увеличи, въпреки големите загуби във войните, социалните брожения и съпровождащите ги изселвания от 1853 до към 1953. Само че индустриализацията и урбанизацията у нас твърде скоро възпират нарастването на населението поради закъснялото и забавено българско навлизане в модерността. Така населението на българските земи, което през зрялото Средновековие (ХІV век) все още е сравнително равностойно по численост и гъстота на популациите в Западна Европа, през ХХ век все още съществено изостава от тях, независимо от догонващите импулси. В края на миналото столетие то изживява невиждан демографски колапс, свързан с политическата и предприемаческа нравствена незрялост на българските елити. Това води до обществена дезорганизираност и деструктивен разпад на социалните системи, нарастване на неравенството и функционалната несъотносимост на ангажиментите на индивидите и съсловията през зейналата пропаст между класите. Съвсем ненадейно за историческите мащаби, но напълно оправдано за историческата логика, българската геодемографска обремененост се преобразува в политикодемографска обреченост.

България е исторически пример за това, как неудачното реформиране на отношенията в собствеността и производството пораждат цялостна деградация на обществото. Трагедията на българския преход е, че частни и групови икономически интереси биват поставени като приоритетни за осъществяваната промяна, без да се набляга на дългосрочната социална стабилност и хармония, без да се полагат и следват реалистично постижими цели за осигуряване на икономически растеж и справедливо разпределение на благата, без да се осъществява ефективно централизирано управление и контрол на преобразуванията, при което разпадът на властовите структури и компетентности блокират държавността. Общественото споразумение и примирие са използвани само като “маньовър” за отклоняване на общественото внимание и енергия от подмолните процеси на трансформиране на внушителната за размерите на страната ни държавна, общинска и обществена собственост. Именно тази нагласа за замъгляване същността на прехода и резултативните деформации стимулира продължителното прикриване на фаталния демографски упадък и евентуалните му всеобхватни последици.

Усърдното нагнетяване на представата, че България е малка, бедна и немощна страна, а българите – незначителен народ, провеждано от столетия, но най-вече след 1944, има за основна цел да обезсили, да обезоръжи българската национална идея за духовно и организационно обединяване на сънародниците в Югоизточна Европа и Северното Причерноморие, както и по целия свят, както и да предотврати възраждането на спомена (примера) за меганарода[15], отседнал или преминал (и дори разпростиращ се) в различните исторически епохи от Балкано-Анатолийския регион, през Централна Азия, до Централна Европа, и поставил едни от най-устойчивите културни и структуро-организационни фундаменти на евроазийската цивилизация. В същото време, вече седем десетилетия действително се провежда обезсилване (в политически план), обезоръжаване (в духовен смисъл) и смаляване (най-вече на демографските измерения на българката народност) не само на народностните ядра в българските покрайнини, но вече и на националното ядро в Мизия, Тракия и Македония. На този фон, особено смущаваща е позицията на немалко експерти в демографската проблематика, които упорито продължават да отричат наличието на демографска криза, макар че действителното положение им е напълно ясно.

 

* Авторът е бивш главен експерт по етническите и демографските въпроси към Администрацията на Министерския съвет, това е поредната му статия по темата

{backbutton}

Бележки:

[1] В преамбюла на конвенцията се застъпва неотменимо “зачитане върховенството на правото, териториалната цялост и националния суверенитет на държавите”, а член 2 изисква разпоредбите на Рамковата конвенция да “се прилагат добросъвестно, в дух на разбирателство и търпимост и в съответствие с принципите на добросъседство, приятелски отношения и сътрудничество между държавите.”
[2] Преброянане на населението, жилищния фонд и земедерските стопанства през 2001. Том  1. Население. Книга 1. Демографски и социални характеристики на населението. София, 2004, с. 213.
[3] Преброяване на населението и жилищния фонд през 2011 година. Том 1. Население. Книга 8. Раждаемост. София, 2012, с. с. 43, 44, 47-49.
[4] Също така с настъпилата акселерация протича по-ранно полово съзряване при децата, а при ромите по-ранното съзряване е характерна особеност за етноса.
[5] Виж напр.: Христов, Емил. Повъзрастова плодовитост на жените в България през периода 1993-2000 г. – В: Демографско развитие на Република България. София, 2005, с. 59, таблица 4.2.
[6] Изчисления на автора по данните от статистическите годишници на Република България за 1994-2011 г. През 2009 и 2010 г. брачните раждания в тази възрастова група спадат под 1000 бр., така че изчисленията са условно на 1000 раждания.
[7] Ако се приеме, че един поколенчески интервал се простира от рождението до раждането на първото дете на родителите. Разбира се, това е съвсем условно казано, доколкото авторът не разполага с подобни теоретични разработки за пресмятане на поколенческите интервали.
[8] Според мнозина анализатори обявената през пролетта на 1990 г. неплатежоспособност на България е преждевремменна и политически мотивирана.
[9] Държавен вестник, бр. 32 от /29.03.2002, с. с. 2-4.
[10] За 2002 г. тези размери са включени направо в Закона за семейни помощи за деца.
[11] Този подход доведе до абсурдното положение при правителството на Сергей Станишев пенсионери да заявяват, че не желаят да получат увеличение на пенсиите, тъй като повишението ще покачи доходите им с малко над необходимото за получаване на помощ за отопление през зимния период. Финансовата мизерия  и оскъднцата на прийоми за разпределението на предвидените средства в българската социална система вървят ръка за ръка.
[12] Ако детето е с увреждания, помощта се отпуска до навършване на двегодишна възраст и не зависи от доходите на семейството.
[13] С този вид подпомагане също се насърчава ранното раждане на деца от майката, която се превръща във финансов донор за домакинството, дори преди да е натрупала минимален трудов стаж. Излишно е да се уточнява при кои точно социокултурни групи то намира най-голямо приложение.
[14] Вътрешните Балкани според автора обхващат териториите на полуострова простиращи се на изток и на север от приморските покрайнини на планинските вериги в западната и южната му периферия.
[15] Напредващите проучвания за произхода и историческото битие на българския народ в древността все повече затвърждават концепцията за непрестанно подхранвания му интегрален характер, посредством въвеждане в орбитата на привличане и асимилиране към протогенезиса на началния източноиндоевропейски етнически субстрат на различни по етнолингвистичната си принадлежност общности (от тюрко-алтайски, угро-фински или друг индоевропейски произход и пр.), които обогатяват народностната палитра на това мегаетническо обединение, сплотено под общия етноним българи.

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн