Геополитическия фактор и преходът на САЩ от неолиберализъм към нов социално-икономически модел

Тя е в основата на «Глобалисткия проект», който чрез приватизацията, дерегулацията и либерализацията на капиталовите потоци, отрича националната държава и обявява пазара за демиург на развитието.Неолиберализмът обаче не успява да реализира главните си геополитическа и геоикономическа цели – да гарантира дългогодишната доминация на Запада, начело със САЩ, на планетата.

Появата на Китай като нова геоикономическа и технологическа сила и завръщането на Русия в глобалния геополитически клуб принуждават Вашингтон да търси изход от провалилата се неолибералната парадигма. Днес в САЩ кристализира процес, известен като «техно неокорпоративизъм» и обещаващ да се превърне в нов модел на развитие. Ключовата теза на настоящата статия е, че става дума за ново явление. По-долу ще се опитам да отговоря на въпроса, какво е новото и различното от досегашните модели, етапи и периоди на капиталистическата динамика. 

Корпоративизмът през ХХ век: исторически реминисценции

Класическият корпоративизъм е икономическа и политическа доктрина, при която обществото се организира не около класовата борба или свободния пазар, а около „корпорациите". Това са задължителни съсловни организации, обединяващи работодатели и работници в дадена стопанска сфера (земеделие, промишленост, транспорт и т.н.). Според привържениците на тази концепция, целта е постигане на класово сътрудничество вместо класов конфликт, осъществявано под надзора и арбитража на държавата. Корпорациите заместват свободните синдикати и работодателските сдружения, превръщайки се в посредник между гражданите и държавата в икономическата сфера.

Класическият корпоративизъм е наложен в Италия, когато на власт е фашисткият режим на Бенито Мусолини. Корпоративната държава не се въвежда с един акт, а поетапно през 1920-те години. Основните и характеристики включват:

• Задължително членство в единствения признат синдикат/корпорация за съответния отрасъл; забрана на независими работнически организации и стачки;
• Идеологическата догма за класово сътрудничество вместо класова борба - работодатели и работници са включени в обща структура;
• Държавен арбитраж на трудовите спорове чрез специални трудови трибунали;
• Йерархична подчиненост на корпорациите спрямо управляващата партия и държавата – фактически, корпорациите стават инструмент за контрол, а не за представителство на интереси;
• Идеологическа претенция за „трети път" между либералния капитализъм и социализма/комунизма.

На практика, класическия корпоративизъм осигурява изключителни привилегии за  едрия бизнес, индустриалците и фашизирания държавен и местен бюрократически апарат, докато работническите и селски интереси остават слабо защитени въпреки демагогската риторика.

Класическият (известен и като държавен) корпоративизъм се реализира от редица авторитарни и фашистки/полуфашистки режими през 20-те - 40-те години на XX век, макар и със съответната национална специфика. Италия е образецът, но моделът е възпроизведен и другаде:

• Португалия: «Новата държава» (Estado Novo) на Антониу де Оливейра Салазар. Той управлява от 1932 до 1968, когато получава мозъчен удар, довел до смъртта му две години по-късно. Под ръководството на Марсело Каетану, режимът просъществува чак до «Революцията на карамфилите» през април 1974. Това е най-дълголетната корпоративистка държава в Европа.
• Австрия: т.нар. «австрофашизъм" (1934-1938) КанцлерътЕнгелберт Долфус, а след него Курт Шушниг, установяват т.нар. „Ständestaat" (съсловна държава) с Конституцията от май 1934. Тя е вдъхновена от папската енциклика Quadragesima Anno (1931) на Пий XI, пропагандираща католически корпоративизъм като алтернатива на капитализма и социализма. Икономиката е организирана в съсловия по професионален признак. Забранени са политическите партии и независимите синдикати.
• Испания: Франкизъм. „Вертикалните синдикати" (sindicatos verticales), създадени чрез Закона за синдикално единство от 1940, обединяват работодатели и работници в задължителни отраслови организации под контрола на единствената партия (Movimiento Nacional). При управлението на Франко Кортесите (парламентът) частично се формират на корпоративен принцип чрез т.нар. „органична демокрация".
• Румъния: Режимът на крал Карол II (1938–1940) въвежда елементи на корпоративна организация на труда по италиански образец, макар и по-слабо институционализирани.
• Гърция: режимът на генерал Метаксас (1936–1941) установява корпоративистки трудови структури, вдъхновени от опита на Италия. Той е известен и с името „Четвърти август", тъй като е установен на 4 август 1936.
• Бразилия – т.нар. „Estado Novo" на Варгас (1937–1945). Жетулио Варгас въвежда в страната трудово законодателство и синдикална структура, силно повлияни от италианската Хартата на труда (Consolidação das Leis do Trabalho, 1943).
• С някои уговорки, може да се приеме, че нацистка Германия също въвежда някои корпоративистки практики. Макар че не е създадена корпоративистка държава, в пълния смисъл на думата, независимите синдикати са заместени от Германският трудов фронт(Deutsche Arbeitsfront) - функционален аналог на корпоративисткия модел, макар и идеологически различен от него, тъй като се основава на расова, а не съсловна логика.

Общото между тези случаи е:

• Влияние напапската социална доктрина (в Австрия, Испания, Португалия) като алтернативен идеен извор на корпоративизма, независим от италианския фашизъм.
• Заместване на класовата борба и свободните синдикати със задължителни, държавно контролирани, съсловни структури.
• Използване на корпоративната риторика като легитимация на авторитарното и тоталитарно управление и потискане на левите и десни опозиционни движения.
• Като правило, с някои редки изключения корпоративизмът, е просто пропаганден етикет с цел да се прикрие същността на авторитарните (и фашистките) режими.

Неокорпоративизмът

Неокорпоративизмът (наричан още „либерален" или „социетален» корпоративизъм) е модел на взаимодействие между държавата, бизнеса и труда в т.нар. демократични общества в Централна, Северна и, донякъде, Западна Европа. При него ограничен брой големи, йерархично организирани и признати от държавата организации по интереси (синдикални централи, работодателски съюзи) участват доброволно в договарянето и провеждането на публичната политика, особено в социално-икономическата сфера.

Ключовата разлика с класическия корпоративизъм и, че неокорпоративизмът е доброволен и договорен, а не наложен отгоре чрез диктатура, т.е. съществува паралелно с плурализма и буржоазната парламентарна демокрация, а не ги заменя.

Сред идейни теоретици на неокорпоративизма е Филип Шмитер (Philippe C. Schmitter). В статията си „Still the Century of Corporatism?"[1]той въвежда разграничението между „държавен корпоративизъм" (state corporatism) и „социетален корпоративизъм" (societal corporatism). Друг известен теоретик е Герхард Лембрух (Gerhard Lehmbruch), лансирал понятието „либерален корпоративизъм" (liberal corporatism). Той се фокусира върху процеса на договаряне на политики (policy concertation) между държава, работодатели и синдикати, особено в контекста на скандинавските и австрийския/германския модели.

Неокорпоративизмът съществува и като теоретичен модел, и като реална практика. Той описва действителни институционализирани форми на „трипартитно" (tripartite) сътрудничество, наблюдавани най-вече в:

• Австрия: т.нар. „Социално партньорство" (Sozialpartnerschaft), често сочено като най-чистия пример в това отношение;
• Швеция и скандинавските страни: централизирано договаряне на заплатите между LO (синдикатите) и SAF (работодателите);
• Нидерландия: Социално-икономически съвет (SER).

Ще разгледам по-подробно случая на Германия  с нейното т.нар. «Съгласувано действие» (Konzertierte Aktion) през 1960-те - 1970-те години, превърнало се по-късно в модел на «Съвместно управление» (Mitbestimmung), с въвеждането на т.нар. «Betriebsrat“(Съвет на предприятието). Това e орган на представителство на служителите/работниците на ниво отделно немско предприятие. Избира се от служителите на предприятията с най-малко пет човека на постоянен договор. Съветът не е профсъюз. Профсъюзите (напр. IG Metall и други) действат на браншово/национално ниво като водят преговори за колективни трудови договори (Tarifverträge). «Betriebsrat» действа само вътре в конкретното предприятие. Той разполага с различни степени на права в зависимост от проблема:

• Право на информация (Informationsrecht) за икономическото състояние на фирмата.
• Право на консултация (Anhörungsrecht/Beratungsrecht), например преди уволнения.
• Право на съвместно решаване (Mitbestimmungsrecht), което е най-силната форма: без съгласието на съвета работодателят не може да действа по определени въпроси (работно време, въвеждане на видеонаблюдение, схеми за заплащане, наемане/уволнение в определени случаи).

«Съвместното управление /съвместно решаване» (Mitbestimmung) е по-широка концепция за участие на работниците в управленски решения в Германия. Тя има две основни нива:

• На ниво предприятие (Betriebliche Mitbestimmung), като точно тук действа Betriebsrat, чрез правата, описани по-горе.
• На ниво Надзорен съвет (Aufsichtsrat) на по-големи капиталови дружества (АД, ООД над определен размер), представители на работниците/служителите разполагат с места в него. Това е уредено чрез закони като Mitbestimmungsgesetz (1976) за въгледобивната и стоманодобивната индустрии, където Съветите на работниците, както и профсъюзите, държат до 50% от местата в Надзорните съвети.

Именно трудовото участие е характерна черта на следвоенния западногермански икономически модел на т.нар. «Рейнски капитализъм» (Rheinischer Kapitalismus"). От 1980-те и 1990-те години насам този тип неокорпоративизъм отслабва под натиска на неолиберализма, глобализма, дерегулацията и намаляващата членска маса на синдикатите. Но елементи от него (тристранни съвети, социален диалог) формално продължават да съществуват, включително на ниво ЕС, по линия на Европейския социален диалог.Така или иначе, можем да отбележим следните ключови характеристики на неокорпоративизма:

• Ограничен брой (монополни) представителни организации за всеки интерес - за разлика от плурализма, където множество конкуриращи се групи лобират свободно;
• Йерархична вътрешна структура на тези организации, с достатъчен авторитет да „формират" съгласието на членовете си при постигнато споразумение;
• Признаване (формално, полуофициално или официално) от държавата на тези организации като привилегировани партньори в определени политически сфери;
• Тристранно договаряне (tripartism): редовни преговори между държавата, работодателските организации и синдикатите по въпроси като заплати, социална политика, трудово законодателство;
• Обмен на отстъпки (policy exchange): синдикатите демонстрират умереност в исканията за повишаване на заплатите в замяна на социални придобивки и участие във вземането на решения а бизнесът приема регулацията за да ти гарантира стабилност и предвидимост;
• Доброволност и легитимност чрез (квази)демократичен процес, за разлика от принудителния характер на класическия държавен корпоративизъм през 1930-те и първата половина на 1940-те години.

Основната цел е устойчив социален мир чрез постигане на макроикономическа стабилност, ниска инфлация и предвидимост посредсвом консенсус, вместо чрез пазарна конкуренция или административна принуда.

Но, както виждаме от динамиката на капитализма, неокорпоративизмът работи добре като начин за постигане на социален мир в условията на конкуренция със съветския и източноевропейския държавен социализъм. Крахът на социализма в СССР и Източна Европа се оказа точка на бифуркация за атака и реванш от страна на капитала. Настъплението на неолиберализма «елиминира» или направи чисто формални и неработещи редица от ключовите характеристики на европейския неокорпоративизъм. Нещата още повече се влошават в условията на кризата на неолиберализма и променилата се геоикономическа и геополитическа ситуация в света. В имеото на запазването на благосъстоянието си, капиталът в бившите неокорпоративистки страни на Централна и Северна Европа пренебрегва не само трудовите права на работниците и служителите, но дори и националния интерес на държавите, от които произтича.

Новите тенденции в икономическата динамика на САЩ

На фона на променящата се глобална геополитическа ситуация, както и предвид изострящата се геоикономическа битка с Китай в сферата на високите технологии (микрочипове, изкуствен интелект, квантови компютри, биотехнологии и други), в социално-икономическата динамика на САЩ се забелязват редица нови явления.

Промените започват още при първия мандат на президента Тръмп с разразила се през 2018 търговска война, насочена основно срещу Пекин. Тя се води чрез митнически тарифи, обвинения в нечестни практики и кражба на интелектуална собственост.

При управлението на президента-демократ Джо Байдън събитията придобиват още по мащабен характер. В началото на му администрацията на Байдън (а и по-рано, при първия мандат на Тръмп) се говори за «пълно разделяне» (decoupling) - тоест за постепенно разкъсване на икономическите връзки между САЩ и Китай. Критиците на този подход изтъкват, че пълното разделяне на две толкова преплетени икономики е нереалистично, скъпо и рисковано, както за бизнеса, така и за глобалната стабилност.

От 2023 администрацията на Байдън, а и нейните европейски партньори (особено председателят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен), започват да използват термина «намаляване на риска» (de-risking), вместо «decoupling». Основната фигура зад тази промяна в риториката на САЩ е тогавашният министър на финансите Джанет Йелън.

Разликата в подхода е, че вместо «Decoupling», т.е. пълно откъсване от китайската икономика, се залага на – т.нар. «De-risking», т.е. запазване на широки търговски и инвестиционни връзки, но с целенасочени ограничения само в критични сектори (микрочипове от висок клас (advanced microchips), изкуствен интелект, квантови технологии, биотехнологии), за да се намалят рисковете за националната сигурност. Това означава:

• Експортен контрол върху най-модерните чипове и оборудване за тяхното производство (особено литографски машини с EUV технология)
• Ограничения на американски инвестиции в китайски технологични сектори
• Възприемане на подход «малък двор, висока ограда» (Small yard, high fence), т.е. тесен периметър от технологии под строг контрол, но иначе отворена търговия
• Изграждане на алианси с американски партньори (Япония, Холандия, Южна Корея, Тайван) за координиран контрол на износа.

На 9 август 2022 президентът Джо Байдън подписва «Закон за чиповете и науката» (CHIPS and Science Act)[2]. Целите на закона са многопосочни – от една страна намаляване на зависимостта от Тайван (където компанията TSMC произвежда над 90% от най-напредналите/advanced/ чипове в света) и от Китай, като по този начин се укрепи националната сигурност, тъй като чиповете са критични за отбранителни системи, изкуствения интелект (ИИ) и инфраструктурата. От друга страна - създаване на работни места в производствения сектор и неоиндустриализация на САЩ.

Законът се сблъсква с критики и предизвикателства. Строителството на нови фабрики в САЩ се оказа по-бавно и по-скъпо от очакваното. Компании, като Intel, изпитват финансови затруднения въпреки субсидиите. Някои анализатори смятат, че средствата са недостатъчни, в сравнение с инвестиции в китайската индустрия.

По принцип, двете политики са взаимосвързани.  «CHIPS and Science Act» е "положителната" страна на стратегията, т.е.изграждане на собствен капацитет. А експортният контрол, т.е. «de-risking“ подходът са "отбранителната" политика, тъй като целят ограничаване на достъпа на Китай до най-модерните технологии[3].

Резкият завой през втория мандат на президента Тръмп

Завръщането на Тръмп в Белия дом през 2025 води до сериозна промяна на курса на САЩ по отношение на КНР в сферата на високите технологии. Политиката на Тръмп в тази област представлява комбинация от отделни, понякога противоположни, стъпки, които като че ли са лишени от целенасочена  единна стратегия. Тук се наблюдава най-драматичната промяна спрямо предходната администрация:

• През април 2025, в отговор на новите мита на Тръмп, китайското Министерство на търговията въвежда ограничения върху износа на седем редкоземни елемента[4];
• На 13 май 2025 администрацията на Тръмп отменя правилото на Байдън за "AI Diffusion" (ограничения за разпространение на ИИ на равнище държави);[5]
• На 22 август 2025 правителството на САЩ инвестира 8.9 млрд. долари в обикновени акции на Intel. Сделката ефинансирана от останалите 5.7 млрд. долара грантове по «CHIPS Act“, които вече са одобрени, но неизплатени, плюс 3.2 млрд. долара по програмата Secure Enclave. Правителството купува 433.3 млн. акции на цена 20.47 долара за акция, което се равнява на дял от 9.9%, превръщайки САЩ един от най-големите акционери.Инвестицията е пасивна собственост без представителство в борда. Държавата се съгласява да гласува заедно с ръководството на компанията по въпроси, изискващи одобрение на акционерите. САЩ получават и 5-годишен вариант за 5% от акциите на Intel при цена 20 долара за акция, при определени условия[6]. 
• На 29 септември 2025 администрацията на Тръмп разширява обхвата на правилата във връзка с митата, включвайки и чуждестранните филиали[7]. На 9 октомври 2025 Пекин отговаря с нови изисквания за лицензиране на редкоземни оксиди, метали и магнитни продукти[8]. Това води до спешни консултации между двете страни, проведени на 30 октомври 2025 в Пусан, Южна Корея. Стига се до двустранна временно едногодишно замразяване на мерките.[9] Китай контролира добива на критични метали като галий, германий и други, които засега са без алтернатива за западните индустрии.
• На 8 декември 2025 Тръмп обявява, че Министерството на търговията ще позволи на американски производители на AI чипове, включително Nvidia, да продават висок клас Н200 чипове на Китай, срещу дял от 25% от приходите по необичайната схема тип "плащане за достъп"[10].
• На 15-16 януари 2026 САЩ и Тайван сключват търговско споразумение, предлагащо на тайванските производители на чипове и в частност на TSMC - тайванският гигант, произвеждащ над 90% от световното производство на т.нар. “advanced chips”, да разширят производството си в САЩ. Срещу това те ще се ползват от намалени мита. Тайванците обещават да инвестират 250 милрд долара за производство в САЩ[11]. В замяна Вашинттон ще ограничи "реципрочните" мита върху Тайван до 15%, спрямо предишните 20%.[12] В тази връзка министърът на търговията Хауърд Лутник заявява, че САЩ искат да прехвърлят 40% от веригата за доставки и производство на тайванските чипове в Америка. Той посочва, че ако това не се случи, митото вероятно ще скочи на 100%.[13]
• Още по времето на Байдън корейската Samsung и щатската Micron Technology Inc (MTE.MU) получават грантове по закона „CHIPS and Science Act” за заводи в Тейлър/Остин в Тексас (Samsung) с грант от 4,745 млрд. долара (намален от предложените 6,4 млрд.) и Микрон в Клей, Ню Йорк + Бойзи, Айдахо с грант от 6,165 млрд. долара.[14]
• На 15 януари 2026 Бюрото за индустрия и сигурност променя политиката си от "презумпция за отказ" към "разглеждане за всеки отделен случай" за чипове от типа H200 на Nvidia, макар и с 25% мито и задължителен таван от 50% от обема за защита на вътрешното предлагане.[15]
• През първата половина на 2026, въпреки че износът на редки земни метали и магнити е възобновен, потокът остава силно нестабилен и лицензирането е неравномерно. Още по-голямо е разстройството на европейските производители. Освен Lockheed Martin, в китайскя «Списък на ненадеждите компании» са добавени General Dynamics, Boeing и Raytheon, "участвали в продажбата на оръжие на Тайван". Налага им се забрана за внос и износ, както и за нови инвестиции в Китай, а техните висши мениджъри получават забрана за влизане в страната. Това не е изолиран случай - Китай налага подобни санкции многократно, тъй като продажбите на оръжие за Тайван от страна на САЩ са рутинна и постоянна практика.[16]
• До средата на 2026 Nvidia вече може да продава своя чип H200, а AMD - своя MI308, на Китай. Въведени са 25% мито върху «advanced“, т.е. напреднали/висококласни „AI чипове», лицензирани на индивидуална основа. Таванът на обема на продажбите се оценява на около 1 млн. H200 чипа за Китай.

Мнозина в Конгреса определят това като заличаване на технологичното предимство на САЩ. Редица от изброените действия търпят критики не само от политическите противници от Демократическата партия, но и от кръгове, които не са обвързани политически с някоя от двете партии, и дори такива, близки до Републиканската партия. Следва да си зададем въпроса, какво стои зад тази на пръв поглед вътрешнопротиворечива и непредвидима политика на администрацията на Тръмп?

Раждането и развитието на американския „дигитален капитал”

Отговорът на този въпрос се крия в няколко мащабни процеса, които се случват и продължават да се развиват в САЩ. Първият е появата и развитието на Дигиталния капитал. Той възниква и  се оформя като отделна форма на най-крупен капитал редом с Индустриалния и Финансовия капитали. Това се осъществява постепенно на няколко вълни:

• Първа вълна: 1970–1980-те години - зараждане на софтуерната и полупроводниковата индустрия (Силициевата долина, Microsoft, Intel);
• Втора вълна: 1990-те години - комерсиализацията на интернет и дотком бумът дават първите модели на "мрежов" капитал;
• Трета вълна: от началото на ХХI век до днес настъпва истинският прелом: Google, Amazon, Facebook, Apple изграждат бизнес модели, основани не на производство на стоки, а на данни, платформи и мрежови ефекти. Този период (особено след 2008, когато финансовият капитал губи обществено доверие в резултат от глобалната криза) се смята за момента, в който дигиталният капитал се утвърждава като самостоятелна капиталова форма.

Сравнение с Индустриалния капитал. Индустриалният капитал притежава физически средства за производство (фабрики, машини, суровини) и печели чрез продажба на материални стоки. За разлика от него, дигиталният капитал се основава на притежание на платформи, алгоритми, данни и мрежова инфраструктура. Пределните разходи за "производство" на допълнителна единица (нов потребител, ново копие на софтуер) са близки до нула, докато мрежовите ефекти правят растежа експоненциален, а не линеен.

Сравнение с Финансовия капитал. Финансовият капитал печели чрез движение и умножение на самите пари – лихви, дивиденти, спекулация с активи, без непременно да създава нов продукт. Дигиталният капитал печели чрез извличане на стойност от поведението на потребителите (реклама, таргетиране, предсказуеми модели на потребление).

Целите на Дигиталния капитал са:

• Максимизиране на данни и внимание като суров ресурс;
• Изграждане на платформени монополи/олигополии с бариери за влизане чрез мрежови ефекти;
• Контрол над инфраструктурата (облачни услуги, чипове, операционни системи), а не само над крайния продукт;
• Превръщане на потребителя едновременно в клиент, продукт и работна сила (напр. чрез генериране на съдържание).

Несъмнено Дигиталният капитал все повече се преплита с Финансовия капитал

(борсова капитализация на Big Tech, венчър капитал, токенизация). Но подобно преплитане се наблюдава и при Индустриалния и Финансовия капитал. И трите форми на капитала обаче са ясно обособени, както с различен начин на функциониране, така и с различна база за формиране на добавена стойност и печалба.

Разликата между Дигиталният капитал на САЩ и дигиталните структури в други водещи държави и странови обединения

В САЩ дигиталният капитал е доминиран от частни корпорации с относително слаба държавна намеса и силна венчър-капиталова екосистема. Той е свързан с доларовата финансова схема и осъществява глобална експанзия чрез "свободния пазар на данни";

В Китай дигиталният модел е тясно преплетен с държавата – платформи като Alibaba, Tencent и други действат в симбиоза и под контрола на държавата;

Дигиталният модел в ЕС е по-скоро регулаторен, а не производствен – ЕС не създава сравними със САЩ мащабни платформи, а се опитва да ограничава и регулира американските и китайските чрез такива закони като GDPR-General Data Protection Regulation (даваy право на гражданите на ЕС да контролират личните си цифрови данни), DMA - Digital Markets Act (Закон за честна конкуренция на дигиталния пазар), т.е. големите корпорации да не дават предимства на собствените си услуги пред тези на конкурентите на собствените си платформи, DSA- Digital Services Act (платформите трябва бързо да премахват незаконно съдържание, реч на омразата и фалшифицирани стоки). Т.е. ЕС действа помече като "гарант за спазване на правилата", отколкото като собственик на капитала.

Накратко, Дигиталният капитал в САЩ е частно-корпоративен, а дейността му е основана на данни и алгоритми. Той е силно свързан с финансовите пазари, но относително слабо регулиран от държавата. Има глобално разпространение и влияние. Формира се като трета автономна форма на капитала с тенденция да се превърне в доминиращия капитал в страната.

Геополитика, геоикономика и „Технологическа война“: ИИ и микрочиповете като инструмент за глобално господство

Вторият мандат на Тръмп превръща технологическата конкуренция в ядро на националната сигурност, а не просто в търговски спор. Технологиите, особено ИИ, микрочипове, критични минерали, киберсигурност и инфраструктура, се третират като стратегически активи, които определят баланса на силите между САЩ и Китай.

Обявената от президента Доналд Тръмп политика под лозунга "Make America Great Again" (MAGA), т.е. „Да направим Америка отново велика!“ си поставя няколко свързани помежду си основни цели:

• Неоиндустриализация на САЩ;
• Запазване на лидерството в сферата на ИИ;
• Намаляване на зависимостите от Китай;
• Възстановяване на глобалния престиж на САЩ.

В една или друга степен, всички тези цели са фокусирани в една точка – лидерство в сферата на високите технологии, преди всичко ИИ. Предвид факта, че Китай е ключовия опонент в тази сфера, технологическата война става централен елемент на стратегическото съперничество между Вашингтон и Пекин. Администрацията на Тръмп вижда ИИ като решаващ фактор за глобалната мощ. Целта е САЩ да останат поне едно поколение напред спрямо Китай.

Мероприятията, които предприема за целта администрацията на Тръмп включват действия в няколко направления като:

• Затягане на технологичните ограничения и контрол върху веригите за доставки, при което Федералната комисия по комуникациите (Federal Communications Commission - FCC) се превръща в ключов инструмент за ограничаване на китайските технологии. Това е нещо безпрецедентно, тъй като има възможност да се избегне влиянието на Сената и Конгреса. Агенцията блокира китайски дронове, рутери, инвертори, роботи и китайски лаборатории от сертифициране на устройства за американския пазар; Подготвя забрана за китайски компоненти за центрове за данни. Целта е да се изтласка китайското оборудване от критичните американски инфраструктури. САЩ засилват контрола върху чиповете за ИИ, включително въвеждайки ограничения за най-мощните модели и за достъпа на Китай до американски полупроводникови технологии. От другата страна е стремежът за ораничаване на стратегическите зависимости от Китай, при което администрацията се стреми да намали зависимостта от китайски редкоземни елементи и други критични материали. Само че структурните бариери и особено доминиращата роля на китайците в добива и преработката, правят този процес бавен и труден. Това е една от причините американската политика в тази област да е непоследователна и понякога променлива, което създава несигурност за индустрията;
• Новият изпълнителен указ на президента Тръмп за изкуствения интелект, озаглавен „Насърчаване на иновациите и сигурността в областта на напредналия ИИ интелект“(Promoting Advanced Artificial Intelligence Innovation and Security -https://www.whitehouse.gov/presidential-actions/2026/06/promoting-advanced-artificial-intelligence-innovation-and-security) е подписан и публикуван на 2 юни 2026. Той бележи промяна в подхода на неговата администрация, поставяйки ясен акцент върху националната сигурност и киберзащитата, без обаче да налага тежки задължителни регулации, които биха могли да застрашат конкурентоспособността на САЩ. Основни моменти в документа са: Доброволна рамка за ранен достъп (30-дневен преглед) Водещите разработчици на ИИ (като OpenAI, Google и Anthropic) се приканват доброволно да споделят своите най-мощни и модерни модели (frontier models) с правителството до 30 дни преди публичния им дебют. Целта е властите да оценят предварително кибервъзможностите им и потенциалните рискове за сигурността. Този срок е компромисен, тъй като първоначално се обсъждаше задължителен 90-дневен период, който бе отхвърлен поради опасения от задушаване на бизнеса; Класифициран процес за бенчмаркинг. Националната агенция за сигурност (NSA) и други ведомства са натоварени със задачата да разработят класифицирана система за тестване (бенчмаркове), чрез която да се оценяват капацитетите на новите модели и да се определя, кои точно системи попадат в категорията за преглед; Укрепване на държавната киберзащита. Указът задължава федералните агенции да модернизират информационните си системи с помощта на ИИ и да ги защитят срещу външни заплахи. Приоритизира сигурността на системите за национална отбрана и критичната инфраструктура; Създаване на Клирингова къща за ИИ киберсигурност. Създава се специализиран споделен център (AI cybersecurity clearinghouse), чиято функция е да преглежда и обменя информация за уязвимости в системите и ИИ моделите; Борба с киберпрестъпленията, улеснени от ИИ. Главният прокурор на САЩ е инструктиран да даде приоритет на наказателното преследване на престъпления, при които се използват технологии с изкуствен интелект (например за хакерски атаки или манипулации); Запазване на антирегулаторния фокус. Документът изрично подчертава, че не въвежда задължителни лицензи, разрешения или принудителни мерки за компаниите. Администрацията продължава да залага на "лек" регулаторен подход, за да поддържа лидерството на САЩ спрямо глобалните конкуренти, което се явява и пълен противовес на по-строгия подход на предишната администрация на Байдън.Този указ работи в синхрон с приетата в края на 2025 рамка за блокиране на щатските опити за регулация на ИИ, като целта е установяване на единни и минимално натоварващи федерални стандарти в страната. Накратко, новият изпълнителен указ за ИИ на Тръмп поставя иновациите и националната сигурност над регулациите. Моделите на ИИ се третират като национални ресурси, които трябва да бъдат защитени и интегрирани в киберотбраната и критичната инфраструктура, при което се укрепва връзката между държавата и големите технологични компании, за да се гарантира предимство спрямо Китай.

Как „Технологическата война“ с Китай променя модела на развитие в САЩ?

Господстващият до неотдавна в САЩ неолиберален модел на развитие предполага минимална намеса на държавата в икономическия процес. Започналата търговска война с Китай обаче, превърнала се доста бързо и в технологическа, внася сериозни промени в поведението на американската администрация. В тази връзка, политиката започната от администрацията на Джо Байдън би могла да се определи като „техно неомеркантилизъм“.

Неомеркантилизмът по времето на Байдън е съвременния прочит на практиката на меркантилизма, адаптирана към глобализирания свят. САЩ отговарят на китайската експанзия със собствена неомеркантилистична доктрина, целяща да защити вътрешния пазар и да възстанови американската индустриална мощ. При това основното бойно поле не са дрехите или играчките, а високите технологии. САЩ налагат строги експортни ограничения за модерни ИИ чипове, като графичните процесори на Nvidia и машини за производство на полупроводници, за да попречат на Китай да развие суперкомпютри и модерни оръжия.

Политиката на Вашингтон се определя от доктрината на Джейк Съливан (съветник по национална сигурност) „малък двор, висока ограда“. САЩ се стремят да поддържат възможно най-голяма технологична преднина пред Китай в сферата на ИИ, суперкомпютрите и квантовите технологии. За целта бяха въведени безпрецедентни забрани за износ към Китай на най-модерните AI графични процесори (напр. сериите на Nvidia и AMD). Ограниченията не се налагат само по държава на произход, но и по изчислителна мощност и скорост на трансфер на данни.

При това Вашингтон прилага принципа за екстериториалност: САЩ наложиха т.нар. Foreign Direct Product Rule. Ако даден продукт в света (дори произведен в Азия или Европа) използва американски софтуер, патенти или оборудване за проектиране на чипове, той автоматично попада под американските санкции и не може да бъде продаден на Китай.

Макар че администрацията на Тръмп първоначално продължава тази политика постепенно тя се променя.  Държавата се връща като стратегически играч и определя кои технологии са „критични“. Започва да координира частния сектор в ИИ и полупроводниците.

Националната сигурност се издига на още по-високо ниво и се трансформира в икономическа доктрина. Технологиите се третират като активи за възпиране, инструменти за глобална мощ и елементи от военната инфраструктура. Това превръща икономиката в продължение на отбраната. Неолибералната логика „пазарът решава“ е заменена от логиката „сигурността решава“. Частният сектор е интегриран в държавна стратегия - САЩ не национализират корпорациите, но успешно ги интегрират:

• OpenAI, Google и Anthropic работят с Пентагона;
• Nvidia е ключов елемент от националната сигурност;
• Големите облачни компании са част от киберотбраната.

Регулациите се превръщат в геополитическо оръжие - FCC, Министерството на търговията и Министерството на финансите /локират китайски хардуер, ограничават достъпа до американски чипове, контролират инвестициите и налагат санкции върху китайските фирми.Това е регулаторен протекционизъм, който противоречи на неолибералната идея за свободни пазари.

На практика, технологическата война с Китай трансформира американския модел на развитие. Това не е пълно отхвърляне на неолиберализма, но е дълбока структурна промяна, която създава нов тип икономика. Тя е пазарна, но стратегически управлявана; глобална, но селективно затворена; иновативна, но милитаризирана. Това е новият американски модел на XXI век.

„Техно-неокорпоративизъм“: новият модел на икономическо развитие на САЩ?

Анализаторите вече имат имена за новия американски модел, който се формира под натиска на Технологическата война с Китай. Той се разглежда като постнеолиберален, стратегически, национално ориентиран и технологично милитаризиран. Няма единно название, но се оформя семейство от термини, които описват различни аспекти на модела.

Съществуват конкуриращи се концепции, които улавят подобни явления и вече се използват в литературата:

• "Технонационализъм" (technonationalism): термин, използван от изследователи като Шон Старс и Алекс Капри за описание именно на този феномен;
• "Държавно-подпомаган платформен капитализъм" (state-assisted platform capitalism);
• "Военно-дигитален комплекс": по аналогия с военно-индустриалния комплекс на Айзенхауер;
• Шошана Зубоф (Shoshana Zuboff) говори за "надзорен капитализъм" (Surveillance Capitalism), но не акцентира достатъчно върху държавната симбиоза;
• Световно известният гръцки икономист, политик и учен Янис Варуфакис (Yanis Varoufakis) лансира радикалната и силно оспорвана теза, че капитализмът е мъртъв и е заменен от нещо много по-лошо – „технофеодализъм“.

Намирането на термин, който най-точно и обективно отразява реалността е изключително важно за нейното разбиране. В конкретния случай, без да влизам в задочна дискусия с гореспоменатите мастити изследователи, предлагам наименованието „техно-неокорпоративизъм“, защото смятат, че най-вярно описва създавания днес в САЩ модел на социално-икономическо развитие.

Все пак ще добавя, че терминът  "техно-национализъм" е логически несъстоятелен - смесва се ниво на политически курс (национализъм като политическа идеология/стратегия) с ниво на структура на производствени отношения (модел на капитала). Това е категориална грешка, аналогична на това да наречеш меркантилизма "протекционизъм" вместо да го анализираш като икономическа система.

По същия начин не мога да приема наименованието и описанието на съвременния дигитален капитализъм като „технофеодализъм“, което е исторически неиздържано и практически заблуждаващо понятие.

Според мен, изброените по-долу тенденции са обективни обстоятелства, доказващи, че в САЩ се формира корпоративистки модел, а именно:

• Тесните връзки между Пентагона/разузнавателните агенции и Big Tech (Palantir, Amazon Web Services за CIA, Microsoft за отбраната, OpenAI - правителствени договори);
• Реториката на администрацията на Тръмп, обвързваща "лидерството в сферата на ИИ" директно с национална сигурност и глобалната доминация;
• Държавата все повече третира платформите не като обект на антитръстов контрол, а като стратегически актив, който трябва да се защитава от чуждестранна конкуренция.

Това, което наблюдаваме днес, наистина прилича на класическия корпоративизъм (в интерпретацията на Филип Шмитер (един от най-влиятелните съвременни американски политолози и социолози) – модел, при който държавата признава и подкрепя ограничен брой големи частни субекти като партньори за постигането на национални цели, вместо да разчита на „чистия” пазарен плурализъм.

Вярно е, че класическият корпоративизъм и неокорпоративизъм (Италия на Мусолини, следвоенна Австрия/Скандинавия) включват официални тристранни структури (държава –капитал - труд) с юридически статут. В съвременните САЩ връзката е неформална, ad hoc, чрез договори, лобиране и персонални мрежи (revolving door), а не чрез институционализирана рамка.

На пръв поглед, трудовата страна също липсва. Исторически, корпоративизмът е тристранен модел. Дали в американския "техно" вариант профсъюзите и трудът са почти напълно изключени от уравнението? Защото това е съществена разлика.

Затова нека да разгледаме „трудовата“ страна на въпроса. Тя се вписва в няколко взаимосвързани концепции, които на пракика подкрепят тезата ми за трудовата компонента:

• Още през 1977 Дейл Смайт (Dale Smythe) въвежда понятието "audience commodity" (публиката като стока): зрителят на медиен продукт всъщност извършва невидим труд, произвеждайки внимание, което се продава на рекламодателите;
• Тициана Терановa развива концепцията за "free labor" - доброволният, неплатен труд на потребителите (форуми, съдържание, модериране), който генерира стойност за платформите;
• Шошана Зубоф говори за "behavioral surplus" – т.е. поведенческият излишък, извличан отвъд нуждите на самата услуга;
• Кристиан Фукс (Christian Fuchs) директно прилага марксистка рамка към дигиталния капитал, разсъждавайки за "digital labour" и "playbor" (play+labor) — потребителското поведение (кликове, лайкове, генериране на данни) е форма на неплатен принадено-стойностен труд, защото данните впоследствие се капитализират.

В контекста на казаното по-горе, тезата, че потребителят е едновременно клиент, продукт и работна сила, не е нова и може да се каже, че е приета от сериозни изследователи. Освен това в определен смисъл се доказва от практиката, тъй като в процеса на функциониране на платформите действително се създава добавена стойност.

Според мен, от това следва важният извод, че Дигиталният капитал извлича от потребителите „принадена стойност“.[17] Този капитал присвоява принадената стойност, както от сътрудниците създали тези платформи, така и от ползващите техните услугит. Поради това Дигиталният капитал  получава принадена стойност по два канала – пряко от наемните сътрудници и непряко от ползвателите на услугите.

На практика, третата страна на корпоративисткия триъгълник е частично скрита/замаскирана - трудът съществува, но не е разпознат като труд (няма заплащане, няма договор, няма профсъюзен статут), защото се представя като "без)платна услуга" или "потребителско изживяване". Това всъщност е по-остра, а не по-слаба форма на асиметрия спрямо неокорпоративизма в следвоенна Централна и Северна Европа например, където трудът поне е институционално признат и има преговорна позиция (профсъюзи). С други думи, третият елемент е налице като функция (произвежда добавена стойност), но в частта си свързана с потребителите е лишен от статут и субектност. Тоест, в тази си „потребителска форма“, трудът е обект, а не субект.

Съществува един критичо важен въпрос за по-нататъшно разбиране на модела: ако приемем, че потребителят е "работна сила", остава ли връзката потребител–платформа все още в рамките на корпоративизма, или преминава в нещо по-близко до „рентния екстрактивизъм“ - начин на действие, при който, след като веднъж данните са получении, а платформите – изградени, се задейства този икономически двигател. Той не произвежда нищо ново, а просто изсмуква стойност. Всички бизнеси и граждани биват принудени да плащат вечен „наем“ (рента) под формата на такси за транiакции, абонаменти или предоставяне на личните си данни, само за да могат да функционират в дигиталния свят.

Така например, Ник Колдри и Улисис Мехиас (Couldry & Mejias) говорят за "data colonialism", т.е. за „дигитален колониализъм“[18]  При него става дума за взаимодействия между относително устойчиви общности, т.е. между страни и народи. Класическото разбиране за колониализъм (независимо дали икономическо, марксистко или постколониално) предполага асиметрия между политически суверенни или квазисуверенни общности — метрополия срещу колония, ядро срещу периферия (ако използваме терминологията на Имануел Уолърстийн/Immanuel Wallerstein/). Ключовият елемент е външния характер на взаимоотношенията: ресурсът/трудът се извлича отвъд границата на собствената политическа общност и се трансферира към друга.

Когато капиталът експлоатира работника в собствената си страна, това е вътрешно междукласово отношение в рамките на една и съща политическа общност. Тук важи класическата марксистка категория експлоатация чрез присвояване на принадена стойност, а не колониална екстракция. Работническата класа, както и потребителите в САЩ, не са  "колонизирани" от американския капитал. Те са експлоатирани от него. Съществува формално гражданско равенство, макар и в обстановка на класово неравенство.

При „Дигиталния колониализъм“ присъства „рентен екстрактивизъм“ между две неравнопоставени общности – център и периферия. Т.е. концепцията на Кулдри и Мехиас описва транснационално извличане на данни. Американските платформи например, извличат данни от потребители в Индия, Нигерия, Филипините, почти глобално. Това става в условията на  действителна асиметрия между "централната" държава (САЩ) и "периферните" общества. В известен смисъл тази ситуация е аналогична на класическите колониални или неоколониални структури.

Отново ще повторя, че когато същите платформи извличат данни от американски потребители в самите САЩ, би било категориална грешка да се говори за колониализъм. В този случай отношенията са междукласови, т.е. експлоатация от една страна на "прикрития труд", а от друга на наетия труд, а не екстракция от колонизирано население.

• Вътре в САЩ → техно-неокорпоративизъм (държава–платформен капитал–пряк /неплатен труд на наемните работещи за платформата и прикрит/неплатен труд на потребителите-граждани) — отношение на експлоатация, не на колонизация.
• Извън САЩ (спрямо Глобалния Юг и периферията, като цяло) успоредно действа и допълнителен, различен по природа механизъм — не заменящ, а надграждащ модела, който наистина има колониална структура (данни, извличани от чужди граждани без реципрочност, подкрепени от геополитическа асиметрия на мощта).

Изводът е, че американският Дигитален капитал функционира едновременно в два различни режима на присвояване спрямо две различни категории хора – американски граждани/работници и американски граждани/потребители у дома (експлоатация в рамките на американското общество) и чуждестранни потребители (екстракция в колониален смисъл).

Дали Дигиталният капитал е монолитен социо-политически субект?

Дигиталният капитал не е единен, както е и при другите форми на капитала. Той не само има различни фракции, но и между отделните корпорации и водещите фигури в тях съществуват разногласия и противопоставяне не само в икономически (конкуренция), но нерядко и в политически план. В случай държавата не е просто инструмент на "Дигиталния капитал" като единен субект. Тя нерядко е арбитър между фракциите на Дигиталния капитал, всяка от които се опитва да използва държавната принуда срещу конкурентите си под флага на националната сигурност.  Вътрешната конкуренция и лична вражда между капиталистите не е нова черта, а структурна константа на самия капитализъм. Историческите примери в това отношение са изобилни:

При индустриалния капитал: Карнеги срещу Рокфелер и срещу Морган — постоянни битки за контрол над стоманодобива, петрола и железниците в САЩ през XIX век, включително откровено враждебни поглъщания и ценови войни. Друг пример са т.нар. „Железопътните войни (Railroad wars) от 1860-те–1870-те, т.е. острите физически и правни сблъсъци между железопътни магнати (Гулд, Вандербилт) за контрол над жп маршрутите.

Германските индустриалци също на са били монолитни: тежката индустрия (Круп, въглищни и стоманени картели) многократно се сблъсква с новите електротехнически концерни (Сименс, AEG) за държавни поръчки и тарифна политика.

При финансовия капитал също са налице мащабни сблъсъци:

• Морган срещу "Our Crowd" (еврейските инвестиционни банки Кун-Льоб и др.) в началото на XX век - реален конкурентен и до известна степен културно-религиозен разрив в рамките на Уолстрийт;
• Съвременни примери: Goldman Sachs срещу JPMorgan по регулаторни въпроси след 2008, различни позиции относно закона Дод-Франк между "системно значимите" и по-малките американски банки.

Това е добре формулирано теоретична от Никос Пуланцас[19]. Тезата му е, че капиталистическата класа никога не действа като монолитен субект, а като съвкупност от конкуриращи се фракции - индустриална, търговска, банкова, т.е. всяка от тях допълнително е разделена по отрасъл и мащаб. Държавата играе ролята на относително автономен арбитър между тях, балансиращ конкуриращите се интереси, а не сляп изпълнител на "волята на капитала", като цяло.

Подобно разцепление същестува и при Дигиталния капитал на САЩ. И наличието на такава ситуация ни позволява да разберем някои, на пръв поглед нелогични, ходове на Вашигтон в Технологичната война с Пекин.

Виждаме директен политически конфликт между две фракции на дигиталния капитал: от едната страна са OpenAI и Anthropic - компании със затворен код, които настояват пред администрацията за по-строги ограничения върху китайските компании и отворения код, позовавайки се на национална сигурност. От другата страна са Nvidia, Meta, Google, Microsoft, притеснени, че подобни ограничения биха затвърдили пазарното лидерство именно на OpenAI/Anthropic. Президентът и висш изпълнителен ръководител на Nvidia Дженсън Хуанг лично оглавява лобистката съпротива, а Nvidia изгражда алианс с над 230 компании в защита на отворения код.[20]

Тоест, на практика, държавата не се "инструментализира" от единния дигитален капитал, а става арена на вътрешната борба между неговите фракции с противоположни интереси спрямо степента на регулация. Съществува "доброволната" рамка като механизъм на селективен, недвупосреднически корпоративизъм. Действително, рамката е формално "доброволна", но достъпът до статут на "доверена институция" и до федерални поръчки функционира като лост за принуда. Компания, която не се съгласи да бъде подлжена на проверка, остава без държавни договори. Това е системен пример за билатерални, недвупосреднически сделки държава-фирма В тази сфера е налице ключова разлика от класическия корпоративизъм и неокорпоративизма..

Непрозрачността е структурна черта на техно-неокорпоративизма. Пазенето в тайна на критериите и списъка на "доверените" институции - явление, което е критикувано директно от организации като "Американци за отговорни иновации", затвърждава констатацията, че моделът разчита на дискреция, т.е. на поверителност, в смисъл, че информацията или работата изискват пълно доверие и не трябва да стават публично достояние. Такава поверителност загатва, че нерядко става дума за персонализирани непублични взаимоотношения и взаимодействия. Това е съществено различие в сравнение с безличните правила и институционализираната прозрачност на класическия корпоративизъм с неговите официални корпоративни тела.

Защо разграничението "техно-" е основателно, а не просто етикет?

Остава още един момент за изясняване на термина „техно-неокорпоративизъм“ и неговото съответствие на реалността. Става дума за прибавянето на "техно-" не просто като декоративна представка, а като дефиниращ (а не орнаментален) елемент на модела. Тоест, става дума за нещо съвсем ново - трети тип корпоративизъм, различен и от двата исторически известни варианта.

Ключовата теза е, че обектът на сливане държава-капитал вече не е цялата национална икономика (както при класическия корпоративизъм на Мусолини) и не е тристранен социален договор труд-капитал-държава (както е при неокорпоративизма описан от  Шмитер/Лемброх), а тесен, стратегически подбран технологичен сектор, определян не от вътрешна социална логика, а от външното геополитическо съперничество. Това променя самата природа на явлението в три отношения, които си струва да формализираме:

• Селективността не е случайна, а структурно вградена в логиката на модела. За разлика от класическия корпоративизъм в Италия, който по дефиниция е тотализиращ (обхваща цялата икономика чрез 22-те корпорации), тук секторната ограниченост (чипове, AI, квантови компютри, критични минерали) не е "недоразвита версия" на корпоративизма, а негова органична характеристика, защото самата логика произтича от технологичното надмощие, а не от националната автаркия, като цяло;
• Субектът на лоялност е различен - при Мусолини лоялността е политико-идеологическа (фашистка партийна дисциплина); при Шмитер/Лемброх - институционална (признати представителни организации на труда и капитала); При „техно-неокорпоративизма“ лоялността е геостратегическа и персонализирана. Тя е обвързана с индивидуални сделки, имащи конкретна технологична позиция във веригата САЩ-Китай;
• Легитимиращият дискурс е различен - не заявено класово помирение (Мусолини) и не социален мир чрез договаряне (следвоенна Северна и Централна Европа), а национална сигурност в технологическа надпревара. Това е нов тип легитимация, която не съществува нито при първия, нито при втория тип исторически корпоративистки модели.

Всичко това прави "техно-" не просто описателна дума, а конститутивен елемент на нов тип корпоративизъм, а именно „техно-неокорпоративизма“. В този смисъл има основание да се говори за самостоятелна категория, а не просто за вариация на нещо вече познато.

Заключение

В заключение ще отбележа, че важен въпрос за този формираще се днес модел е неговата устойчивост във времето. Класическият корпоративизъм и неокорпоративизмът са изследвани като относително трайни институционални конфигурации. Дали "техно-неокорпоративизмът" е трайна структурна логика, или е преходна, транзакционна фаза, обвързана лично с администрацията на Тръмп и вероятно обратима при следваща администрация? Ако е второто, това е по-скоро "конюнктурен режим", отколкото "модел" в строгия смисъл, в който се ползва терминът.

Дефиниращата черта и на двата исторически модела на корпоративизъм (държавен и обществен) е съществуването на формално признати, организирани представителни тела - корпорации при Мусолини, синдикати/работодателски асоциации - при Шмитер/Лемброх. В днешния американски случай отношенията са билатерални сделки държава-фирма, без посредничеща представителна структура. Корпоративисткото измерение на процеса на взаимодействие „държава-капитал“ е "сливане" (fusion), а не просто "интервенция" (intervention) на държавата в пазара. Тази нюансировка липсва в при използвани от други изследователи термини за разглеждания феномен на интеграция „държава-дигитален капитал“ като „техно-национализъм“, „държавен капитализъм (state capitalism), които звучат по-скоро като "силна държавна намеса", докато "корпоративизъм" внушава по-дълбока структурна интеграция държава-капитал. 

Моетоопределение за „техно-неокорпоративизма“ е: „селективен, недвупосреднически (non-mediated) модел на сливане между държавна власт и корпоративен капитал, ограничен до стратегически определени високотехнологични сектори (полупроводници, изкуствен интелект, квантови изчисления), легитимиран чрез дискурса за националната сигурност в контекста на геополитическо технологично съперничество с Китай, а не чрез заявена (псевдо)класова хармония (класически корпоративизъм) или тристранно социално договаряне (неокорпоративизъм)“.

И за да сложим точката над „i“, т.е. за да завършим настоящата статия, следва да отбележа последен съществен момент. А именно, че Дигиталният капитал не измества Финансовия капитал. Дигиталният капитал се утвърждава като водеща форма на капитала в САЩ, но чрез сливане, а не чрез изместване на финансовата логика. И точно тази хибридна природа (финансиализиран рентиерски дигитален капитал) е това, което търси и получава директна политическа/държавна защита чрез "техно-неокорпоративисткия" модел, легитимиран от геополитическото съперничество с Китай.

В този смисъл е и прогнозата ми, че съществува определена вероятност този модел да се окаже рамката, в която ще се осъществяват социално-икономическия и социо-технологическия процеси в САЩ през следващото десетилетие.

* Преподавател в Су „Св. Климент Охридски”

Бележки:

[1] Статията "Still the Century of Corporatism?" на Филип Шмитер е издадена за първи път през януари 1974 в научното списание "The Review of Politics" (том 36, брой 1, с.85–131). Списанието се издава от University of Notre Dame в САЩ. Поради огромното си влияние в политическите науки, през 1979 статията е преиздадена като глава от влиятелния сборник "Trends Toward Corporatist Intermediation", публикуван от издателство SAGE Publications (Лондон и Бевърли Хилс).

[2] Този закон предвижда:Производство на полупроводници в САЩ — субсидии и стимули в размер 76 млрд. долара за компании като Intel, TSMC/Taiwan Semiconductor Manufacturing Corporation/, Samsung и Micron за да строят фабрики (fabs) на американска територия, за да намалят зависимостта от Тайван, Китай и Азия като цяло; Данъчен кредит от 25% оценен на 24 млрд. долара за инвестиции в производствено оборудване за чипове; За научни изследвания финансиране в размер на 81 млрд. долара в периода 2023-2027 г. за Националната научна фондация (NSF), Министерството на енергетиката и Националния институт по стандарти и технологии (NIST), насочено към STEM/ Science, Technology, Engineering, and Mathematics/ образование, регионални технологични центрове и научна инфраструктура., вж. CHIPS and Science Act authorizes billions of dollars for R&D в sce.org/publications-and-news/civil-engineering-source/civil-engineering-magazine/article/2022/08/chips-and-science-act-authorizes-billions-of-dollars-for-rd, последно влизане 17.07.2026.

[3] За нас е интересна реакцията на Китай на тази американска стратегия, осъществявана от демократите във времето на Байдън. Пекин отговаря с ескалиращи ходове в отговор на американските технологични ограничения. По-детайлно, тази поетапна ескалация в периода 2023 -2024 върви така:

• Декември 2023: забрана за износ на технологии за добив, разделяне и топене на редки земни метали, вж. в What China’s Ban on Rare Earths Processing Technology Exports Means, в https://www.csis.org/analysis/what-chinas-ban-rare-earths-processing-technology-exports-means, последно влизане 20.07.2026;
• Август 2024: ограничения върху антимона, в резултат от които китайският износ на антимон впоследствие спада с около 97%, а глобалните цени на антимонов триоксид почти се удвояват, вж. rcom/markets/commodities/what-is-antimony-why-is-china-curbing-its-exports-2024-08-16/, последно влизане 20.07.2026.;
• 3 декември 2024, само ден след като САЩ разширяват списъка си с ограничения срещу китайския полупроводников сектор, Пекин отвръща с директен и пълен превод на ограниченията в забрана за експорт специално към пазара на САЩ на галий, германий, антимон и свръхтвърди материали (включително промишлени диаманти и волфрам), вж. China Bans Rare Mineral Exports to the US, в https://www.nytimes. com/2024/12/03/world/asia/china-minerals-semiconductors.html, последно влизане 22.07.2026.

[4] 中华人民共和国商务部 (Министерство на търговията на КНР), Announcement No. 18 of 2025, а също https://www.csis.org/analysis/trump-strikes-deal-restore-rare-earths-access, последно влизане 25.05.2025.

[5] https://techcrunch.com/2025/05/13/trump-administration-officially-rescinds-bidens-ai-diffusion-rules/, последно влизане 25.05.2025.

[6] Вж. https://www.cnn.com/2025/08/22/tech/trump-intel-10-percent-stake, последно влизане 30.08.2025., а също  https://www.manufacturingdive.com/news/us-government-10-percent-stake-intel-chips-funding-8-9-billion/758518/, последно влизане 27.09.2025.

[7] Вж. https://www.piie.com/blogs/realtime-economics/2025/new-export-rule-escalates-us-china-tensions, последно влизане 02.11.2025.

[8] Вж. whitecase.com/insight-alert/china-imposes-extraterritorial-jurisdiction-and-50-rule-export-controls-rare -earth, последно влизане 02.11.2025.

[9]Вж.https://www.pillsburylaw.com/en/news-and-insights/china-suspends-export-controls-certain-critical-minerals-related-items.html, последно влизане 02.04.2025.

[10] https://www.cfr.org/expert-brief/consequences-exporting-nvidias-h200-chips-china, последно влизане 02.04.2025.

[11] https://finance.yahoo.com/news/taiwan-computer-chip-maker-tsmcs-080725424.html, последно влизане 02.04.2025.

[12] https://www.cnbc.com/2026/01/15/us-taiwan-chips-deal-china.html, последно влизане 02.04.2025.

[13] https://www.cfr.org/articles/u-s-taiwan-trade-agreement-leaves-major-questions-open, последно влизане 02.04.2025.

[14] https://www.stimson.org/2025/tariffs-economic-nationalism-and-the-future-of-us-semiconductor- 

    manufacturing/, последно влизане 02.04.2025.

[15] https://www.crnasia.com/news/2026/components-and-peripherals/trump-greenlights-nvidia-h200-chip-sales-to-china-after-mont, последно влизане 02.02.2026.

[16] 中华人民共和国商务部(Министерство на търговията на КНР ) - Unreliable Entities List (Списък на ненадеждните образувания), https://www.opensanctions.org/entities/NK-mz7Dgcw5RGh4VRpKjKcnXB/р , последно влизане 27.05.2026

[17] Според икономическата теория на Карл Маркс, принадена стойност (на немски: Mehrwert) е стойността, създадена от безвъзмездния труд на наемните работници над заплатената стойност на тяхната работна сила, която се принадена стойност се присвоява безплатно от капиталиста.

[18] Ник Кулдри (Nick Couldry) и Улисес Мехиас (Ulises A. Mejias) са известни академици и изследователи в областта на медиите, комуникациите и социалната теория. Те са създателите на изключително влиятелната съвременна концепция за „Дигиталния колониализъм“/ data colonialism/. 

[19] Никос Пуланцас е един от най-влиятелните гръцко-френски марксистки социолози и политически теоретици на XX век. Ключова фигура в т.нар. структурален марксизъм, в рамките на който се разработва  понятието "фракции на капитала" (fractions du capital-вж. «Les classes sociales dans le capitalisme aujourd'hui“ /Социалните класи в съвременния капитализъм/, Éditions du Seuil, Paris, 1974.

[20] AI summit reveals strained ties among Silicon Valley leaders в https://www.chosun.com/english/industry-en/2026/07/26/MJWIFLYA4NAMJOLDLW5BXLPSMI/, последно влизане 27.07.2026.