Направления и школи с критично отношение към геополитиката

В тесен смисъл то обозначава подходи, които изследват връзките между географското пространство и политическата власт; в по-широка употреба се отнася до пространствените измерения на стратегическата, икономическата и международната политика. Тези значения трябва да бъдат разграничавани, а не представяни като безспорни етапи на единна еволюция.

Географията влияе върху политическите възможности чрез местоположение, релеф, климат, ресурси, достъп до морета, инфраструктура и съседство. Тя обаче не предопределя механично политическото поведение. Институциите, технологиите, икономическите структури, идеологиите, историческият опит и решенията на политическите актьори също имат значение. Именно срещу географския детерминизъм, претенцията за неутралност и използването на пространствени аргументи за оправдаване на господство са насочени много от критическите подходи [1–3].

Целта на настоящия текст е да систематизира няколко различни интелектуални позиции. Те не бива да се обединяват под общия етикет „отричане на геополитиката“: част от тях оспорват статута ѝ на самостоятелна наука, други критикуват историческите ѝ употреби, а трети предлагат различни модели за обяснение на международния ред.

Три вида критическо отношение към геополитиката

Условно могат да се разграничат три позиции:

• Епистемологично или дисциплинарно оспорване: съмнение, дали геополитиката представлява самостоятелна научна дисциплина с ясно определен предмет и методи.
• Критика на геополитиката като идеология и практика на властта: анализ на начина, по който карти, понятия и пространствени разкази легитимират национални интереси, сфери на влияние или експанзия.
• Алтернативни обяснения на международните отношения: подходи, които поставят акцент върху институциите, взаимозависимостта, класовите отношения, колониалното наследство, нормите или всекидневната сигурност.

Тези позиции се припокриват, но не са тъждествени. Малко сериозни изследователски традиции отричат изцяло значението на географията. По-често се оспорва детерминизмът или се критикува превръщането на геополитическия език в оправдание за конкретна политика. Разделението на „западни“ и „източни“ школи е само ориентировъчно: критически подходи съществуват в различни академични и политически контексти.

Западни направления, критикуващи геополитиката

Критическа геополитика

Критическата геополитика е най-пряко насочената към традиционните начини на геополитическо мислене школа. Сред ключовите и представители са Gearóid Ó Tuathail (Джерард/Джероид О’Туатейл), John Agnew, Simon Dalby и Klaus Dodds. Този подход разглежда геополитическите карти, категории и стратегически разкази не просто като неутрални отражения на реалността, а и като продукти на институции, дискурси и отношения на власт. Например обозначения като „буферна зона“, „ос на злото“ или „сфера на влияние“ могат да структурират общественото възприятие и да легитимират политически решения [1–2].

Това не означава, че критическата геополитика отрича материалното пространство или военните възможности. Тя изследва взаимодействието между материалните условия и начините, по които те се описват, представят и политически използват.

Постструктурализъм и постмодерни влияния

Постструктуралистките идеи, свързвани с Michel Foucault и Jacques Derrida, повлияват анализа на властта, знанието, езика и конструирането на политически значения. В геополитическите изследвания тези влияния се срещат при Ó Tuathail и Michael J. Shapiro, наред с други автори. Изследва се, как понятията „враг“, „цивилизация“, „национална сигурност“ и „опасна територия“ придобиват смисъл в конкретни исторически и институционални контексти.

Не е коректно постструктурализмът да се представя като единна школа, отричаща обективната реалност или международните отношения. По-точно е да се каже, че той поставя под въпрос претенциите за универсалност и неутралност на определени описания и насочва вниманието към предпоставките и властовите ефекти на знанието.

Марксизъм, критическа политическа икономия и световносистемен анализ

Автори като David Harvey, Immanuel Wallerstein и Samir Amin поставят международната конкуренция в контекста на капиталистическото натрупване, неравномерното развитие, империализма, класовите отношения и глобалното разделение на труда. Тези подходи критикуват обясненията, свеждащи конфликта единствено до спор за територия, военна мощ или държавни интереси, без да анализират собствеността, капиталовите потоци, пазарите и зависимостите.

Това не е непременно отричане на геополитиката. По-скоро се настоява тя да бъде свързвана с политическата икономия и световните производствени отношения. Геоикономиката също не следва да се описва просто като пряко „развитие“ на неомарксистките теории: тя е по-широко поле, в което се анализира използването на икономически инструменти за постигане на стратегически цели.

Постколониални и деколониални подходи

Постколониалните и деколониалните изследвания критикуват европоцентричните наративи за възникването на модерния международен ред и начина, по който колониалната власт е представяна или заличавана в тези разкази. Edward Said, Sanjay Seth и Walter D. Mignolo са знакови автори в по-широкото поле, макар да принадлежат към различни интелектуални традиции. Sanjay Seth например, твърди, че международните отношения трябва да отчитат колониалните начала на съвременния световен ред и ролята на знанието в натурализирането на исторически създадени отношения [3].

Следователно, не е коректно тези направления да се определят общо като противници на геополитиката. Те по-често критикуват колониалните йерархии, европоцентричните категории и неравното право да се определя, кое общество е „развито“, „изостанало“ или „опасно“.

Феминистка геополитика

Феминистките подходи разширяват анализа отвъд държавите, военните елити и формалната дипломация. Те изследват, как войните, границите, миграционните режими и политиките за сигурност въздействат върху ежедневието, телесната безопасност, грижовния труд и различните групи от населението. Този подход не отрича стратегическия анализ, а оспорва ограниченото определяне на това кое се счита за политически значимо пространство и чия сигурност се взема предвид.

Либерален институционализъм и космополитизъм

Либералният институционализъм, свързван с Robert O. Keohane и Joseph S. Nye, подчертава ролята на международните институции, режимите, взаимозависимостта и сътрудничеството. Той оспорва твърдението, че международната политика може да бъде обяснена изчерпателно като постоянна борба за територия и надмощие. Това не означава, че институционалистите отричат силата, географията или стратегическата конкуренция; по-скоро те ги разглеждат наред с други причинни механизми.

Исторически случаи: Германия, СССР, Китай и Япония

Следвоенна Германия и дискредитирането на Geopolitik

След 1945 германската Geopolitik е силно компрометирана заради връзките на част от нейните представители и идеи с национализма, ревизионизма и експанзионистичната политика на нацистка Германия, включително дискурса за Lebensraum („жизнено пространство“). Историческата оценка обаче не бива да се свежда до тезата, че Karl Haushofer е бил единственият интелектуален архитект на геополитиката на Хитлер. Изследванията подчертават както приноса на Хаусхофер и неговия кръг за интелектуалното оправдаване на определени експанзионистични идеи, така и спорния и често преувеличаван характер на прякото му влияние върху конкретните решения на нацисткото ръководство [4–6].

По-точно е да се говори за академична маргинализация и критично дистанциране от конкретна исторически компрометирана традиция, а не за пълна забрана на геополитическото мислене. Политическата география и пространственият анализ продължават да се развиват и след войната, макар често под различни названия и с по-голяма методологическа предпазливост.

Съветският марксизъм-ленинизъм

В съветската академична и идеологическа традиция геополитиката често е представяна като „буржоазна“ или империалистическа концепция, използвана за оправдаване на експанзията на капиталистическите държави. Подобна характеристика се среща в съветската енциклопедична литература. Тя отразява идеологическата рамка на периода, но не представлява неутрална оценка на цялото поле на геополитическите изследвания.

Налице е важно противоречие между официалното отхвърляне на термина и практическото провеждане на съветска политика, която неизбежно отчита територията, стратегическата дълбочина, военната инфраструктура, ресурсите и географското положение. Това е аргумент за разграничаване на геополитиката като академично понятие от геостратегическите съображения, които могат да присъстват и без употреба на самия термин.

Китайски концепции за международния ред

Концепцията „Тиенся“ (天下, приблизително „Поднебесие“) се използва в част от съвременната китайска политическа теория за формулиране на алтернативни представи за международен ред, включително йерархия, взаимозависимост и нормативно управление на отношенията между политическите общности. Тези интерпретации не представляват обаче единна китайска доктрина и не следва да се отъждествяват с отказ от геополитическо мислене. Те могат да оспорват някои западни държавноцентрични модели, но съществуват и влиятелни китайски стратегически и геополитически анализи [7].

Постколониални и деколониални подходи в Азия и Глобалния Юг

Изследователи от Азия, Африка и Латинска Америка поставят под въпрос универсалното прилагане на западни категории към различни исторически и политически контексти. Това поле е разнородно и не може да бъде описано като единна школа, която отхвърля геополитиката. По правило критиката е насочена към европоцентризма, колониалните наследства и асиметриите в производството на знание. Посочената публикация на Elmuradov и Xursanov е конкретен пример, но той не е достатъчна сама по себе си да представи позицията на целия регион [8].

Конфуциански нормативни традиции

Конфуцианските идеи за хармония, морално управление и задължения на владетеля могат да бъдат използвани за формулиране на нормативни алтернативи на международна политика, основана единствено на силата. Но конфуцианството само по себе си не представлява школа, която отрича геополитиката. Освен това позоваването на хармония и йерархия може да служи както за критика на доминацията, така и за оправдаване на асиметричения международен ред. Поради това конкретните съвременни употреби трябва да се разглеждат контекстуално [9].

Следвоенна Япония: маргинализация, но не и официална забрана

В Япония геополитиката (地政学, чисейгаку) е силно дискредитирана след Втората световна война поради връзките ѝ с имперската експанзия и милитаризма от 1930-те и първата половина на 1940-те години. Изследването на Yoriko Fukushima показва сложни и понякога противоречиви отношения между японските географи, интелектуалци и геополитическите идеи преди и по време на войната [10].

Наличните академични източници подкрепят тезата за следвоенна критика и маргинализация, но сами по себе си не доказват, че терминът е бил официално забранен. „Великата източноазиатска сфера на съвместно процъфтяване“ (大東亜共栄圏) е важен пример за имперския политически език, който представя японската експанзия като регионално сътрудничество. Следва да се отчита обаче, разминаването между официалната реторика и практиката на окупация и господство.

Оценка и заключение

Основният извод е, че най-съществената критика към геополитиката не е непременно отрицание на значението на географията. Тя е насочена към предположението, че географските фактори автоматично определят политическото поведение, както и към употребата на пространствени аргументи за легитимиране на експанзия, сфери на влияние или йерархично господство.

В обобщение ще подчертая, че се открояват три групи позиции: (1) идеологическо или дисциплинарно отричане на геополитиката; (2) научно-методологическа критика, включително критическата геополитика, постструктуралистките, политико-икономическите и постколониалните подходи; (3) алтернативни нормативни и институционални концепции за международния ред. Границите между тях не са абсолютни.

От научна гледна точка, най-продуктивен е критическият, многопричинен подход: географските и военните фактори следва да се анализират заедно с икономиката, технологиите, институциите, идеологиите, историческата памет и решенията на политическите актьори. Критиката не обезсилва геополитическия анализ, а може да подобри неговата обяснителна сила, ако води до проверими твърдения, ясно разграничаване между факт и интерпретация и избягване на географския фатализъм.

*Преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“

Библиография:

[1] Ó Tuathail, Gearóid. Critical Geopolitics: The Politics of Writing Global Space. Minneapolis: University of Minnesota Press, 1996.

[2] Agnew, John. Geopolitics: Re-Visioning World Politics. 2nd ed. London: Routledge, 2003.

[3] Seth, Sanjay. “Postcolonial Theory and the Critique of International Relations.” Millennium: Journal of International Studies 40, no. 1 (2011): 167–183. https://doi.org/10.1177/0305829811412325.

[4] Heske, Henning. “Karl Haushofer: His Role in German Geopolitics and in Nazi Politics.” Political Geography Quarterly 6, no. 2 (1987): 135–144. https://doi.org/10.1016/0260-9827(87)90003-6.

[5] Wolkersdorfer, Günter. “Karl Haushofer and Geopolitics — The History of a German Mythos.” Geopolitics 4, no. 3 (1999): 145–160. https://doi.org/10.1080/14650049908407659.

[6] Natter, Wolfgang. “Geopolitics in Germany, 1919–45.” In A Companion to Political Geography, edited by John Agnew, Katharyne Mitchell, and Gerard Toal. Oxford: Blackwell, 2003. https://doi.org/10.1002/9780470998946.ch13.

[7] Agnew, John. “Emerging China and Critical Geopolitics: Between World Politics and Chinese Particularity.” Eurasian Geography and Economics 51, no. 5 (2010): 569–582. https://doi.org/10.2747/1539-7216.51.5.569.

[8] Elmuradov, Axtamxon, and Yokubjon Erkin ugli Xursanov. “Post-Colonial/Decolonial Critique and Theory of International Relations.” ReFocus. https://refocus.uz/index.php/rf/article/view/2560.

[9] Gonzalez-Vicente, Ruben. “Why a Critical Geopolitics Cannot Be Confucian?” Dialogues in Human Geography. https://doi.org/10.1177/20438206211017769.

[10] Fukushima, Yoriko. “Japanese Geopolitics and Its Background: What Is the Real Legacy of the Past?” Political Geography 16, no. 5 (1997): 407–421. https://doi.org/10.1016/S0962-6298(96)00009-1.

[11] Kolosov, V. A., M. V. Zotova, and N. L. Turov. “Geopolitics and Political Geography in Russia: Global Context and National Characteristics.” 2022. https://pmc.ncbi.nlm.nih.gov/articles/PMC9244374/.

[12] Прохоров, А. М., гл. ред. Большая советская энциклопедия. 3 изд., т. 6. Москва: Советская энциклопедия, 1971, с. 316, статия „Геополитика“. Източникът е използван като свидетелство за съветската идеологическа трактовка, а не като неутрална дефиниция.

[13] Takagi, Akihiko. “A Study on the Theories of the State in Political Geography.” Annals of the Association of Economic Geographers 40, no. 1 (1994): 20–31. https://www.jstage.jst.go.jp/article/jaeg/40/1/40_KJ00003729356/_article/-char/en.