„Приобщаващият капитализъм“: един от западните модели предлагащи излизане от системата на неолиберализма

Да не говорим за положението в страните от полупериферията и периферията на глобалния капитализъм като България. Това създаде нова обстановка през 10-те и 20- те години на XXI век. Провалът на неолибералната система накара изключително влиятелни кръгове на световната капиталистическа олигархия да търсят и предлагат различни модели на излизане от неолибералната платформа по възможно най-безобиден за системата на глобалния капитализъм начин. Макар че тези начинания по своята същност често са реминисценция на миналото развитие на капитализма, те несъмнено притежат и много нови черти. Такъв например е лансираният от кръга около президента на САЩ Тръмп модел на т.нар. „техно-неоордолиберализъм“, който ще разгледам в друг мой материал.

Във фокуса на внимание в настоящата статия е моделът на т.нар. „приобщаващ капитализъм“. Анализирам този модел през различни ракурси, включително в исторически план, съпоставяйки го с идеите и практиката на Фабианското общество във Великобритания, както и през призмата на сравнението с „модела на социализъм с китайска специфика“в КНР. Това сравнение разкрива много важни черти и на трите сравнявани обекта.

Ще подчертая, че тази тема е изключително важна и животрептуща в глобален, макрорегионален и национален план, както за политическите сили, така и за различните икономически структури, включително и за тези у нас. 

Приобщаващ капитализъм (Inclusive Capitalism)

Това е концепция и движение, застъпващи идеята, че капитализмът трябва да се реформира отвътре така, че да носи полза не само на акционерите, а на по-широк кръг „заинтересовани страни": работници, общности, околна среда, бъдещи поколения. В практически план моделът се изразява чрез:

• Преминаване от логика на „акционерна стойност" (shareholder value) към „стойност за заинтересованите страни" (stakeholder value);
• ESG (Environmental, Social and Governance) критерии (околна среда, социална отговорност, управление), т.е. набор от стандарти, измерващи въздействието на бизнеса върху обществото, както и обвързването им с инвестиционни решения;
• Публични „ангажименти" (commitments), които компаниите поемат доброволно за по-справедливи практики към работници и общности;
• Партньорства между частния бизнес, международните институции (Европейската централна банка -EЦБ, Организацията за икономическо сътрудничество и развитие - ОИСР, Световната банка) и религиозни/морални авторитети.

Кой лансира тази платформа?

Основната организация е «Съветът за приобщаващ капитализъм с Ватикана» (Council for Inclusive Capitalism with the Vatican). Това е  глобална нестопанска организация, създадена през декември 2020, за да насърчава по-справедлива и устойчива икономическа система. Според основателите ѝ, целта е да се впрегнат ресурсите и влиянието на частния сектор за изграждане на "по-справедлива, приобщаваща и устойчива икономическа основа" за обществото. С основаването на Съвета са свързани папа Франциск и кардинал Питър Търксън.

Идеята за Съвета произлиза от по-ранния диалог между Ватикана и бизнеса — през 2016. десетки изпълнителни директори на корпорации се срещат с папа Франциск. Организацията е ръководена от основна група глобални лидери, наречени "Пазители на приобщаващия капитализъм", които във времето се срещат ежегодно с папа Франциск и кардинал Търксън.

Ключова фигура е Лин Форестър дьо Ротшилд — изпълнителен директор и основател на «Съвета за приобщаващ капитализъм», която още през 2008 основава сродната «Коалиция за приобщаващ капитализъм». Съветът е и член на Световния икономически форум- СИФ (World Economic Forum-WEF). Следва да се отбележи, че  членовете на «Съвета за приобщаващ капитализъм» управляват общо 10,5 трилиона долара активи, в които са ангажирани 200 милиона работници и служители в 163 държави. Сред съвместните организатори на срещи са Кристин Лагард (президент на Европейската централна банка - ЕЦБ) и генералният секретар на ОИСР Матиас Корман.

Целите и мотивите за създаване на платформата за «Приобщаващ капитализъм»?

Официално заявената цел е да се съчетаят морални и пазарни императиви за да се превърне капитализмът в мощна сила за доброто на човечеството. Папа Франциск нееднократно предупреждава, че икономическа система, "откъсната от етичните съображения", води до "култура на отхвърлянето".

Критиките срещу движението

Либертарианската Фондация за икономическо образование (Foundation for Economic Education) критикува движението затова, че подкрепя политики, които пораждат «кронизъм» и задълбочават проблемите на държавната намеса в икономиката («кронистки капитализъм», понякога наричан просто «кронизъм», е пренебрежителен термин, използван в политическия дискурс, за да опише ситуация, в която бизнесите печелят от близки отношения с държавната власт, било то чрез антиконкурентна регулаторна среда, пряка правителствена щедрост или корупция- б.а.).

От друга страна, британският вестник «The Guardian“, който на Запад се смята за левичарски, нарича  концепцията за «приобщаващия капитализъм» "троянски кон", организиран от икономически елити, за да запазят статуквото, докато на думи отдават почит на прогресивни идеали.

В същото времеь тази критика се смесва и с това, което западната журналистика нарича конспиративни наративи около темата. За такъв наратив например е смятана връзката с "Голямото нулиране" (Great Reset) на Световния икономически форум (СИФ), популяризирана от неговия президента Клаус Шваб. Основната идея на Great Reset е, че светът трябва да е по-подготвен за глобални рискове — пандемии или изменението на климата. Съветът за приобщаващ капитализъм и СИФ са отделни, но припокриващи се мрежи. Съветът е член на Световния икономически форум. Дали заради това двете организации често са обвинявани в конспирация срещу човечеството и отделните народи? Така или иначе, виждаме, че на Запад критиката идва едновременно от две противоположни посоки, както и от трета, която е без посока:

• От десницата (прекалена намеса, "кронистки капитализъм");
• От левицата (само козметична реформа, зад която реалната власт остава непроменена, което е доста типичен случай за инициативи, при които Големият бизнес проповядва морален/социален дневен ред);
• Критика, твърдяща за наличие на конспирация, която не можем да наречем нито дясна, нито лява.

Като извод по отношение на инициативата за „приобщаващ капитализъм“ може да

се каже, че сме „съгласни“ и с трите вида критики спрямо нея. Тя безспорно предлага значително по-голяма намеса от страна на държавата, отколкото неолибералната парадигма. Напълно ясно е, че това е „реформа“, чиято цел е да заздрави буржоазно-капиталистическите отношения и да укрепи тяхната власт. Върхушечният характер, по който се има намерение да се осъществи тази т.нар. реформа чрез една НПО, каквато е Съветът за приобщаваш капитализъм, навежда към съмнение за един или друг тип конспирация.

Историческа реминисценция: Фабианското общество

Инициативата за «приобщаващ капитализъм» поражда исторически спомен за друга инициатива отпреди почти век и половина. През януари 1884, в Лондон, група интелектуалци основава т.нар. Фабианско общество». Името на сдружението идва от историята за римския пълководец Квинт Фабий Максим, известен с тактиката си на изчакване и постепенно изтощаване на противника (в случая това е Ханибал), вместо директна конфронтация с него. Тази тактика символизира философията на организацията постигане на социализъм чрез постепенни, ненасилствени реформи, а не чрез революция.

Сред най-известните и членове са Сидни и Беатрис Уеб, Джордж Бърнард Шоу, а по-късно и Хърбърт Дж. Уелс. Семейство Уеб основават Лондонското училище по икономика (LSE) и списанието „New Statesman“, а идеите им оказват силно влияние върху формирането на Британската лейбъристка партия през 1900-та.

Стратегията на фабианците

За разлика от марксистите, фабианците не вярват в класовата борба или революцията. Те се стремят към „проникване“ (permeation), т.е. влияние върху съществуващите политически партии, публикуване на изследвания, лобиране и постепенна законодателна промяна за въвеждане на социални реформи (образование, здравеопазване, трудово право).

Емблемата „Вълк в овча кожа“

Емблема на фабианците е «вълк в овча кожа». Тя не е измислица - наистина съществува известен витраж, поръчан през 1910 и проектиран отчасти от Бърнард Шоу, известен като „Фабианският прозорец“. На него членовете-основатели изковават наковалня под герба на обществото, включващ образа на вълк в овча кожа.

Критиците виждат в това доказателство за скрита, измамна стратегия за налагане на социализъм отвътре, без открита конфронтация. Самите фабианци и повечето историци пък тълкуват символа по-скоро като препратка към тяхната тактика на търпение и хитрост (по подобие на Фабий), а не като буквално признание за измама на обществото.

Витражът бива свален и „изгубен“ в средата на XX век, но по-късно е открит отново и понастоящем е изложен в централата на обществото в Лондон.

Спорът  между марксисти и фабианци: представлява ли фабианството форма на «буржоазен социализъм»?

Въпросът засяга сърцевината на същността на фабианството, така че си струва да разгледаме и двете гледни точки – на марксисти и на фабианци. Класическата марксистка оценка на фабианството е, че то действително се явява форма на „буржоазен социализъм“ в смисъла, който Маркс и Енгелс влагат в „Комунистическия манифест“. Т.е. провеждане на реформи, които правят капитализма по-поносим, за да го запазят, вместо да го премахнат. Ленин пише директно, че фабианците са „най-завършените социал-шовинисти и лакеи на буржоазията“. Той  определя фабианския социализъм като опит за „подкупване“ на работническата класа с трохи от преразпределението, без да се засяга основата - частната собственост върху средствата за производство. От тази гледна точка фабианството е типичен пример на «буржоазен социализъм».

Как самите фабианци разбират нещата? Тук картината е по-сложна, отколкото „запазване на капитализма с малко повече преразпределение“. Тъй като фабианците не са смятали частната собственост върху едрите средства за производство (земя, железници, комунални услуги, ключови индустрии) за неприкосновена, Сидни Уеб и колегите му активно се застъпват за национализация на такива сектори, а не просто за данъчно преразпределение.

Целта им е постепенна трансформация на собствеността, а не просто по-щедра социална политика върху непроменена капиталистическа основа. Разликата с болшевиките е в темпото и метода (парламентарни реформи вместо революция), а не непременно в крайната цел, т.е. обобществяването.

От друга страна, вярно е, че на практика фабианството исторически се е фокусирало много силно върху администрирането и управлението - експертно планирана държава, силна бюрокрация, обществени услуги. Това изглежда по-скоро като технократски мениджмънт на съществуващия ред, отколкото като революционна промяна в класовите отношения.

В тази връзка ще отбележа, че в марксизма отдавна се постулира тезата за капитал-собственост и капитал-функция. В това, което се нарича капитал-функция, влизат висшите слоеве на мениджмънта както на частните, така и на държавните корпорации, а също и висшата част на държавната, и местната бюрокрации. В този смисъл, да се очаква, че тези представители на капитала ще склонят, като цяло, на нещо повече от „изаглаждане на острите ръбове“ на капитализма, е наивна и розова илюзия. Именно затова мнозина леви критици (не само марксисти-ленинци) ги смятат за реформисти, служещи обективно на статуквото.

Къде е балансът? Реалистичната оценка е нещо средно между двата полюса: фабианците са се стремели към много по-дълбока трансформация от класическата социал-демократическа платформа на малко повече преразпределение в полза на трудовите хора. Те са радетели на обобществяване на ключови отрасли. Но методът им (постепенност, работа през съществуващите институции, доверие в държавната бюрокрация и „експертите“) на практика често води до резултати, които приличат повече на регулиран капитализъм с разширена социална държава (какъвто е следвоенният британски модел с NHS и национализирани индустрии), отколкото до преодоляване на буржоазно-капиталистическите отношения. Така че въпреки декларираните цели на фабианците, които са по-радикални от чисто преразпределителното виждане на социал-демократите например, в дългосрочен план фабианската политика има като краен резултат по-гъвкав и усъвършенстван капитализъм.

Влиянието на фабианците върху конкретни политики

Следвоенният британски модел е конкретна историческа реализация на много фабиански идеи, осъществена от лейбъристкото правителство на Клемънт Атли (Clement Richard Attlee), който е британски премиер в периода 1945–1951. Той печели изборите веднага след Втората световна война. В тази връзка, във Великобритания казват за предходния премиер Уинстън Чърчил, че е спечелил войната, но е изгубил изборите, т.е. властта. За правителството на Атли са характерни следните социално-икономически мероприятия:

- Създаване на Национална здравна служба (National Health Service - NHS) през 1948 от министъра на здравеопазването Ан Найрин Бевън. Основният принцип е радикален за времето си: здравеопазване, безплатно в момента на ползване, финансирано изцяло чрез данъци и достъпно за всеки гражданин, независимо от доходите му. Болниците (включително частните и църковните) са национализирани и поставени под държавно управление. Това е една от най-мащабните реализации на идеята за обобществяване на услуга, която дотогава е била пазарна или благотворителна;

- Национализация на ключови индустрии - Между 1945 и 1951 правителството на Атли национализира поредица от стратегически отрасли: Английската централна банка (1946); Въгледобивът (1947); Железниците, каналите и част от автомобилния транспорт (1948, обединени в British Railways/British Transport); Електроенергетиката и газоснабдяването; Черната металургия (стоманодобив, макар и с известни колебания в следващите десетилетия). Собствениците са компенсирани с държавни облигации, така че процесът е законодателен, а не конфискационен — точно в духа на фабианската постепенност.

- Създава се държава на благосъстоянието (Welfare State): освен NHS, се въвежда и широка система за социално осигуряване по модела на доклада на Уилям Бевъридж (1942), включваща пенсии, обезщетения за безработица, детски надбавки, обществено жилищно строителство в голям мащаб.

Връзката с фабианците

Много от архитектите на тази политика са пряко свързани с Фабианското общество или са негови последователи — включително чрез Лондонското училище по икономика, основано от семейство Уеб. Самият Клемънт Атли е бил член на Фабианското общество. Моделът въплъщава точно фабианската формула: не революционна конфискация, а законодателна национализация с компенсация, съчетана с експертно управлявана бюрократична държава.

В тази връзка ще отбележа, че определено фабианската политика на Лейбъристката партия се провежда под въздействието на случващото се в СССР. По онова време Съветският съюз се ползва с несъмнен авторитет заради приноса си за победата във Втората световна война, както и със социалния си модел – съветският социализъм, доказал своята жизненост с тази победа.

Навярно има и друг момент, присъстващ по един скрит начин. Става дума, че по време на управлението на лейбъристите се осъществява трансформация на най-голямата в света колониална система, тази на Обединеното кралство, от класически тип колониализъм към неоколониализъм. При това обаче, Лондон продължава да получава значителни дивиденти от новата неоколониална система, което дава възможност да се формира тази т.нар. «Държава (общество) на благосъстоянието» за немалка част от британците в метрополията.

Дългосрочна съдба

Този модел просъществува до края на 1970-те, когато правителството на Маргарет Тачър (поело властта през 1979) започва мащабна приватизация на националните индустрии — въглища, стомана, телекомуникации, газ, вода, авиокомпании. NHS обаче, остава непроменена структура до днес, макар и обект на постоянни политически дебати за финансиране и реформи.

В заключение, за практиката на фабианците, отразена в британския лейбъристки модел в периода 1945-1951, може да се каже, че тя представлява интересен случай на „буржоазен социализъм“ със значително по-мащабна национализация и социализация в сравнение със съществувалите дотогава социал-демократически или други (квази)леви инициативи. В тази връзка следва да се отбележи, че този модел значително се различава и от силно „неолиберализираните“ схеми и практики на европейските социал-демократически и социалистически партии от Партията на европейските социалисти (ПЕС). Идвайки на власт, последните често пъти провеждат курс, който не се отличава силно от неолибералната догма, зададена от неоконсерваторите и неолибералите в техните страни.

България е емблематичен случай в това отношение, където правителството на Сергей Станишев въведе крайно неолибералния „плосък данък“, нямащ нищо общо даже  с „буржоазния социализъм“. Това мероприятие е вопиющ пример за антисоциална политика, която до ден днешен се ползва с подръжката на всички политически сили (десни, уж леви и центристи) у нас, имащи едно или друго участие в изпълнителната власт. Тази политика доминира до днес общественото пространство на Родината ни. Тя допринася немалко през годините след нейното въвеждане за текущото състояние на страната и е очебиен пример за социална несправедливост в глобален план.

Така или иначе паралелът между „приобщаващия капитализъм“ и фабианската практика показва определени различия, но и нещо общо. Различията са в това, че концепцията за „приобщаващия капитализъм“, въпреки приказките за „приобщаване“ и за морални ангажименти, не казва нищо за механизмите на това „приобщаване“ и как ще бъдат поети моралните ангажименти. Това поражда съмнения, че с срещаме с поредния случай на класическа буржоазна демагогия.

В известна степен, фабианската практика излиза дори извън рамките на класическия „буржоазен социализъм“ в посока на социализация на обществения капитал. Което несъмнено е качествено различие между тези две инициативи. Но това, по което си приличат, е фундаментален момент. И концепцията за „приобщаващ капитализъм“, и фабианската практика в следвоенния британски модел нямат за цел преодоляване на буржоазно-капиталистическите взаимоотношения. Всяка от двете по свой собствен начин се стреми да укрепи капитализма.

Сравнение на концепцията за „Приобщаващ капитализъм“ с практиката на „Социализъм с китайска характеристика“ в КНР

Съществуват няколко различни групи наблюдатели и анализатори, които виждат паралели между концепцията за «приобщаваш капитализъм» и практиката на «социализма с китайска специфика/характеристика» в днешен Китай. Още в самото начало ще отбележа, че зад тезите им прозират доста различни изводи и намерения.

Академични/хетеродоксни икономисти

Характерен пример за академичен/хетеродоксен (хетеродоксалност е „всяко мнение или доктрина, които са вариант на официалната (ортодоксалната) позиция“ – б.а.) е Мартин де Йонг, който е работил както в Erasmus University, така и във Университета Фудан в Шанхай. Той публикува статии за "приобщаващия капитализъм" като нова "парадигма на целта" в икономиката и бизнес администрацията. За него това е модел, при който нарастващ брой хетеродоксни учени в икономиката и бизнеса твърдят, че приобщаването не е само морален императив за компаниите. То е по-изгодно за тях в дългосрочен план. Освен това те се придържат към позицията за далече по-важната роля на държавата във формирането на пазарите. Именно този силен акцент върху активната държавна роля в пазарните взаимоотношения е точката, в която някои изследователи откриват структурно сходство с китайския модел, тъй като и този модел на социализъм с китайска специфика разчита на силна държавна ръка, наред с използването на пазарни механизми.

Изследователи на "хибридния" китайски модел

Съществува обширна академична литература, която представя китайската система именно като конвергенция между социализъм и капитализъм, а не като феномен, представящ едната или друтата система в чист вид. Тази литература разглежда съвременната китайска социална и икономическа система като демонстрираща едновременно черти на капитализъм и социализъм. Някои автори стигат дотам, че предлагат термина "китаизъм" (Chinism), защото чертите на социализма се преплитат с елементи на капитализма и обратно. Според тях се създава ново, различно качество, тоест нито чист социализъм, нито чист капитализъм.

Тезата за "общото благоденствие" (common prosperity) като паралелна идея на тази  за "приобщаващия растеж"

Някои изследователи (като например Джън Йунниен/Zheng Yongnian например) анализират китайската концепция за "общо благоденствие" именно в сравнителен план с концепциите за приобщаващ растеж на западните „държави на благосъстоянието“ (welfare states).Те  търсят общите проблеми (неравенство, устойчивост), и се опитват да разберат съществува ли близост в  предлаганите различни решения за справяне с тези проблеми.

Полемична/консервативна критика на «капитализма на заинтересованите страни» (stakeholder capitalism)

Впрочев, има и съвсем различен вид анализатори. Става дума предимно за  консервативни или популистки медии в САЩ. Те директно твърдят, че концепцията на Клаус Шваб и Световния икономически форум за т.нар. "stakeholder capitalism" (тясно свързана с идеята за приобщаващия капитализъм) прилича на, или дори е вдъхновена от, китайския модел. Някои коментатори например, стигат дотам да наричат системата на "stakeholder capitalism" социалистически, комунистически или марксистки сценарий. Други автори пък директно заявяват, че преходът към stakeholder capitalism е моделиран по «авторитарната версия на комунизма в Китай». На практика обаче, това са предимно полемични, а не строго академични тези.

Важна контратеза

Самият автор на концепцията за «stakeholder capitalism» Клаус Шваб, изрично се дистанцира от китайския модел. Той критикува както «командните икономики» на Китай и Русия, които определя като държавен капитализъм, така и хиперкапитализма, т.е. неолибералния модел в САЩ и Великобритания. Съответно, позиционира «капитализма на заинтересуваните страни» - stakeholder capitalism, като трети път, различен от горните два. В този план може да се направи извода, че мнозина от привържениците на "приобщаващия капитализъм" на Запад изрично отхвърлят сходството с Китай, дори когато критиците им изтъкват наличие на такова сходство.

Тук следва да отбележа, че някои, предимно западни, изследователи използват по отношение на «социализма с китайски характеристики» понятия като state capitalism, т.е. «държавен капитализъм» и по-новото party-state capitalism, т.е. «партийно-държавен капитализъм»  или даже "CCP Inc." - ККП (т.е. Китайска комунистическа партия) Инкорпорейтид. Следва да посоча, че именно учени и коментатори с неолиберални нагласи са ключовите движещи сили зад термина "държавен капитализъм", използван, за да разграничи "упадъчните" форми на капитализъм в Китай от "добрите" му «неолиберални формати». С други думи, етикетът "държавен капитализъм" и различните му варианти носят полемичен и пренебрежителен заряд, лишен от убедителен академичен и фактологически пълнеж.

Официалната линия на Пекин: категорично социализъм

Самата Китайска комунистическата партия отхвърля категорично, че ръководената от нея системата е форма на капитализъм. Ръководителят на ККП Си Дзинпин твърди, че "социализмът с китайска специфика" следва основните принципи на научния социализъм и е социализъм, а не някакъв друг "изъм". Той отхвърля тезата, че капиталистическият път на развитие би могъл да реши историческите проблеми на Китай.

Официалната доктрина обяснява пазарните елементи не като отклонение от социализма, а като инструмент, чието използване е допустимо в рамките на т.нар. "начален стадий на социализма" (初级阶段, пинин: Chūjí jiēduàn). Според тази концепция, установена в края на 1980-те години и подкрепяща реформаторския курс на Дън Сяопин, в рамките на този начален стадий Китай може да използва различни капиталистически методи за развитие на производителните сили.

Този опит се позовава на т.нар. НЕП (Нова икономическа политика), предложена и осъществена от Ленин в Съветска Русия, която допуска разнообразие на формите на собственост и пазарни механизми. Или пък на платформата на «Новата демокрация», предложена от Мао Дзъдун през 1953, според която историческият ход на китайската революция се разделя на две фази: Демократическа революция, чиято цел е да се преодолее изостаналостта, за да се премине към следващия етап - Социалистическа революция. Съответно, първата фаза се характеризира с различни форми на собственост и доминиране на пазарни отношения.

У нас Георги Димитров издига концепцията за „народната демокрация“ като многокласова и многопартийна система, явяваща се преходен етап към социализма. При което се разграничават два вида буржоазия:

• Реакционна": компрометирани заради връзките си с фашисткия режим индустриалци и търговци;
• „Патриотични" индустриалци и търговци, готови да сътрудничат с новата власт.

В случая с КНР и НРБ, външните геополитическите обстоятелства – подготовката за надигащата се Втора световна война при СССР, както и започналата „Студена война, ги принуждават да прекратят широкото и продължително използване на тези идеи

Когато говорим за практиката на съвременния «социализъм с китайски характеристики»  трябва да отбележим един основен момент и той се нарича «сяокан» (小康社会, пинин: xiǎo kāng shè huì), т.е. «Създаване на общество на масов среден стандарт на живот». Това е платформа на развитие, чието цел не е уравняване на определени имуществени и социални различия, а избягване на екстремни прояви на горните различия. При което важен момент е търсенето на хармония и баланс между материално благосъстояние и културно-духовно развитие на членовете на обшеството, т.е. старание да се избегне болестта на свръхпотребителството, характерна за капитализма особено в  неговия неолиберален вариант.

При това „сяокан“ се разглежда не като крайна цел, а като стъпка към друго мечтано стъпало в общественото развитие  - т.нар. „Велико единство“ (大同, пинин: Dà tóng). Dà tóng („Датон“) е неоконфуциански термин, който в съвременен Китай се използва понякога като образ на „комунистическото общество“.

„Сяокан“ не представлява пряк път към „Датон“. След „сяокан“ следваща стъпка/етап е цялостната реализация на социалистическа модернизация и постигане на състоятелно (средно богато/умерено развито) общество (中等发达社会, пинин: zhōng děng fā dá shè huì). Последното се планира да се осъществи в Китай към средата на XXI век, т.е. към 2049, когато ще се отбележат сто години от създаването на КНР. При което равнището на «сяокан» вече е постигнато . И ако гореописаното не е социализъм в действие, следва да се запитаме, що е това «действен социализъм»? 

Основният извод от сравнението между трите феномена: инициативата «приобщаваш капитализъм», фабианската практика и «социализма с китайска специфика/характеристики», ни дава основание за следното обощение:

- Въпреки използването на лексика със социален и даже социализиращ характер, т.е. такава за «приобщаване» на по-широки социални слоеве в концепцията за «приобщаващ капитализъм», както и социални и даже социализиращи мероприятия в практиката на фабианството, в крайна сметка виждаме използването на тези социално/социализиращи моменти за укрепване и усъвършенстване на буржоазно-капиталистическите отношения;

- В случая със «социализма с китайски характеристики» е налице точно обратната практика: използване на капиталистическа частна собственост и някои буржоазни организационни технологии и пазарни отношения с цел усъвършенстване развитието на социализма в условията на съвременния етап на социално-икономическа и технологическа динамика на КНР.

Заключение

«Приобщаващият капитализъм», като концепция, се стреми значително да разшири социалната база като начин за укрепване легитимността на буржоазно-капиталистическите отношения в условията на технологична трансформация и назряла криза на неолибералния модел. Във връзка с тази концепция се осъществява аналогия с исторически прецеденти като фабианството, като се правят и паралели с китайския модел на държавно регулиран пазарен социализъм. Тези сравнения дават възможност да разберем по-добре всички сравнявани феномени.

„Приобщаващият капитализъм" не представлява радикална алтернатива на неолибералната капиталистическата система. Подобни инициативи исторически водят по-скоро до укрепване на капитализма. Но тук, използвайки образа на вълка от емблемата на фабианците, можем да приложим за този тип «усъвършенстван капитализъм» добре познатата поговорка «Вълкът козината си мени, но нрава не».

*Преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“