Реставрират, сиреч - връщат нещо, което никога не е напущало (правния мир на) България. Спомням си как (като 12-годишен) възприех резултата [- като “наложителна Неистина”] от референдума (само 5% - ЗА запазването и с/у 95 % - ПРОТИВ) (1). Беше си фалшификат, при това прекален, а и ненужен за целите на управляващите комунисти и леви земеделци.
Тогава цяла Южна и Източна Европа се отказа от своите кралства и империи. Не бе безболезнено – В Испания генерал Франко надделя над републиканците след гражданска война с повече от един милион убити – при това победата му бе условна, без монарх-крал, който бе представян(!) от кралския трон и то в продължение на 30-ина години (2). Италианците го сториха по безупречен начин и свалиха Савойската династия с 14 млн гласа с/у 10 млн гласа (3), въпреки че последният им крал Vitorio Emanuelle с майсторски ход (= арестува Mussolini и го отстрани от управлението!) (4) успя да спаси Кралство Италия - дотогава водеща лагера на „Оста“ (да си припомним припева „Рим, Берлин и Токио – единни в борбата/за Нов ред на земята“), сиреч - победените от Втората световна война, като я (пре/на-)мести сред победителите САЩ,СССР и Великобритания [и в това нейно „ново“- антихитлеристко качество накара нас - българите да капитулираме пред нея (в Париж, през 1946). Казаното не е сръдня – ако цар Борис III бе останал жив, щеше да стори същото като своя тъст Vitorio!]
В републики се превърнаха и всичките пет наши съседки: Югославия, Албания, Румъния, Гърция [позакъсня] + „изостаналата(?)“ Турция [даже с двайсетина години преди(!) всички други] (5).
Написното дотук звучи като безусловна защита на Републиканизма, а НE е така; защото:
- След 80-годишен републикански опит българинът разбра, че макар и да черпи от на дело безграничен резерв от умни, смели и всеотдайни мъже и жени, Републиката не разполага с процедура, която би извела на държавния връх най-добрите измежду тях. Т.нар. представителна (чрез свободни избори) демокрация разви и други, типични за нея „добродетели“ (= демагогия, завист, суета, алчност, ...), които надделяват понякога над искреността, скромността и обичта към хората, за да родят режими и като този на Аdolf Нitler и/или на (инък много) харизматичния Fidel Castro.
- Представителната демокрация е избрала партийния подбор като средството да се утвър-дят и после излъчат политическите мъже и жени (сиреч, политиците), годни да спечелят в крайното демократично състезание, за да оглавят държавата. На каква обаче ''демокрация“ са учени/обучавани вътре в собствените си партии, щом като там цари вождизъм; той пък - пазен с интриги, страх и подкупи?
- Поради това местната власт, откъдето партиите черпят голямата част от доходите си, се е превърнала в най-корумпираното поле на изява (присвояването на/злоупотреба с недвижимости) на тарикатеещите измежду „политиците“. Печален пример е презастрояването на Черноморския ни бряг. Тоталитарните времена успяха да го опазят, но уж демократичният лозунг за повече права на местните (= общинските) власти превърна този национален ресурс в лесен начин (за сдобиване с обществена собственост, за спекула с цените на земята, за нейното преуплътняване+ презастрояване, ... сиреч) за ЛИЧНО забогатяване. На място „политикът“-управник битува (едва ли не насаме) с предмета на неговата политическа грижа и може лесно да се опази от обществен (включително собствен) партиен контрол. А тъкмо в тази партийна среда израстват/биват възпитавани „перспективните“ млади, измежду които и евентуалните бъдещи (пред-) водители на държавата.
- Републиканското устройство на обществото може да бъде превърнато в поредица от (два, рядко - три) мандати, които за мнозина са „житейския им шанс“, който те трябва да оползотворят; пример: Тrump+Nobel'oва награда за МИР). Това принизява ръководството на държавата от съдбовно предопределение на личността до само личен житейски (макар и най-значим) епизод. Замислена като гаранция срещу злоупотреба с властта, мандатността пречи на едрите замисли и далечните хоризонти; тя внушава страх (и даже – основателни опасения) у евентуалните можещи/даровити управници от ревността на простите хора.
Описаното по-горе не е възхвала на монархизма. То е напомняне за това, че на този свят има и Нерешени и/или НЕРЕШИМИ ДИЛЕМИ. Защо да сменяме републиканския модел (за кой ли път?) на “Петров“ с този на „Иванов“, а не се откажем от него? За следващите 80 години (6)!
Какво можем да подложим на проверка в тези 80 години?
- Геополитическата стародавност на българите. Не е без значениеq дали единствени ние ще сме запазили Римската институция на CА(-es)АR [= ЦAP'я (бълг.) = ШАР(шум.)]+[Нещо повече – Модерният свят до края на XIX (!) век идентифицира названието, сиреч – смисъла и ядрото на Източния дял на РИМската империя с българската Източна РУМелия] и даже с носталгия ни припомня за отговорността, която поемат нашите предци от IV век - да водят, съответно ние – да възстановим европейското геополитическо присъствие на това най-чаровно място на света: ЦАР+ГРАД' ската империя (7).
- Фактът, че си позволяваме да обсъждаме (избягваната в ред страни от Евросъюза) ДИЛЕМА говори, че присъщата днес на българската общност геополитическа търпимост се корени във времената на безписмените (и поради това - безхитростни) цивилизации, от хилядолетия преди тези на елините (= древните гърци) и имперски Рим. В предписмените времена обществената йерархия не е била така съществена (чак класово-обособяваща), защото е била конструирани вътре в семейната общност (със задача да осигури прехраната на принадлежащите ѝ), в родовата общност (на кръвта) и, едва хилядолетия по-късно, в племенната общност (на общия език).
– Обществената ЙЕРАРХИЯ не е (била) на „почит“ в ранните времена - в тези на предписмените цивилизации. Историческият патос (= Siegfried+Romul+Rem+...) нe е присъщ на матриархата и поради това не е оставил (фаворизираните от нашето съвремие) писмени следи. Едва патриархатът ражда сюжети и персонажи, които налагат/изискват популяризирането им - така (и от мъжка суета) се раждат писмените цивилизаци. Те покриват големи/огромни територии и население, които пък извикват на живот Йерахичното социоизграждане – пример: „Илияда” и „Одисея”.
– Следите от/на предписмените общности са даже забравени (защото отдавна са престанали да бъдат меродавни). Днес са налични следи от тях (при „земе“-обработката, във фолклора и геополитическата устойчивост) и в трите цивилизационни автономии (8), станали/вместили се в най-характерната част от българското народно световъзприемане. Приемем ли, че и леснината на общуване на българите помежду им е част от тази архаична цивилизационна добродетел, ще сме дали обяснението (едно от няколкото) за нашето спокойствие въпреки днешните (непонятни за нас) кръвопролитни балкански битки [= междуособици (босненската „Сребреница“)].
- Ще разчитаме на СОЛИДАРНОСТТА на европейските страни: Белгия, Нидерландия, Ве-лико-британия, Дания, Норвегия и Швеция - за някои тях точно българският опит с ДИЛЕМА'та може да се окаже болезнено полезен […], докато техният - ще бъде/е за/у нас даже много желан (9).
– Ще сме получили потвърждение и от историческото време за българската инициатива -ЦЕНТРАЛНОСТ в делата/събитията на Балканите. ЦЕНТРАЛНОСТ (= функционален „синоним“ на СТАБИЛИЗИРАЩ СРЕДАТА), което е станало очебийно/намерило е своя модерен, а и стародавен графичен символ даже и при избора на настоящето [= „най-НОВОТО“(?)] име на града ни: СОФИЯ – Cardo – Serdica – Средец – София: собствени имена, съчетаващи внушителността на абстрактната Централност в безграничния простор + близък символен мотив от живота [YY] и бита ни.
Бележки:
- Според моите довчерашни спомени за онова преломно време (= допитване/8 септември 1946); докато съгласно официалните данни от общия брой преброени(?) гласове – 4.36 % [Wiki-] бяха в подкрепа на монархията.
- Като управляващ Испания генерал Франко приемаше посещаващите го седнал в ниското върху обикновен стол, макар и поставен редом до високо разположения кралски трон, останал десетилетия незает; посланието бе ясно: ''Испания е кралство, засега с крал – в изгнание“.
- Точните данни са:
- [..., но и това отстраняване не бе безусловно; той бе „заточен“ на върха надморска височина от 2150 м, откъдето бе спасен/изведен със самолет! До ден днешен в Цюрих спорят дали немците или техни швеицарски симпатизанти стоят в основата на тази блестяща военна операция.]
- Това бе заслуга на Кемал Ататюрк (1881-1938)
- Понастоящем (до 8 септември т.г. ще) живеем в първата 80-ица републикански години, сиреч – времето на републиканско устройство на (Народна, сега – само) Република България.
- [вместо да пазим признатото с Берлинския договор право на Източна РОМелия (НО заедно!) c Българското княжество като единствен Римо-имперски наследник] ние не без злорадство сами Я (= Българската Източна РИMска „империя“) унищожихме de jure(?)] Макар че въпросната Заедност тогава не бе безрисков(?) акт ( не войната от 1885 със Сърбия, колкото БЪЛГАРСКИТЕ опасения от амбициите за ТРЕТИ РИМ). Днес сме на път пак да извършим подобна геополитическа (про-)стъпка. [Близо милион българи – доскоро съветски „люде'' бягат пак, изправени пред дилемата „място има, ако си местен; българите - обратно в България!“ А защо България не стъпи там' за да пази на място Българското?]
- Пета (поред, но първа по важност) е равенството(!!) между ЖЕНАТА и МЪЖА; равенство, скрепено de jure у нас – две години след преврата от 9 септември 1944. Вж: ДНЕВНИКа – 2025
- 6-те страни (заедно със Швеѝцария) оглавяват европейската (пример-низходяща) класация по богатство/жител: Дaния (= 430 хил $), Нидерландия, Норвегия, Швеция, Белгия+Великобритания (= само х 250 хил $).
* Статията на големия наш геополитик и урбанист публикуваме като дискусионна
