Политическата граница е пределът, при който се свършва държавната територия, а с това и взаимоотношенията между последната и свързаното с нея политически организирано човешко общество. В понятието “граница” лежи именно предположението, че една държава не може да разполага самостойно и безпрепятствено с цялата земна повърхнина, а до нея има и други подобни, също предявяващи права към определени части или пък пространства, изключващи възможността за човешки живот, като морета, пустини или заледени пространства.
При първият случай политическата граница, от една страна, разделя, а от друга – свързва две съседни държави, чиито центробежни сили се срещат и изравняват в нея.Тя подлежи на постоянни промени, в резултат от процесите на развитие и упадък, на които са подложени допиращите се в нея държави. Във втория случай не може да става дума за политическо взаимодействие – тук държавите се срещат с природни прегради, кито спират разширението им и не могат да бъдат лесно преодолени. Образуваните помежду им граници са в пълния смисъл на думата естествени. Наричаме ги още едностранни, за разлика от двустранните, отделящи две държави една от друга. Морето, пустинята и заледеното пространство обаче не са в еднакво силни преграда. Морето, в частност, за много държави отдавна е престанало да бъде преграда, превръщайки се по-скоро в мост, по който те са разширили владичеството си и над земите отвъд него. С развитието на корабоплаването това е станало не само през малките морета, а и през големите океани. Дори Великият океан, заемащ почти половината от земното кълбо, който продължава да е голяма пречка, с настаняването на американците на Хавайските и Филипинските острови, не е останал непреодолян в това отношение. Водните пътища неведнъж в историята са се оказвали връзка между раздалечени земи и тяхна спойка в една държава. Например, в средиземноморската област ония държави, които са могли да създадат силен флет и да владеят с него самото море, са могли да се разширят и над по-голяма или по-малка част от средиземноморските земи. Пустините също (включително най-голямата – Сахара) не са останали трайна граница.
Но въпреки преодоляването им от модерни и извънредно мощни държави, моретата и пустините не са изгубили напълно значението си като природни препятствия. То изпъква веднага щом отслабнат мощта и волята на конкретните държави, оказващи се неспособни да задържат владенията си, разположени отвъд тях.
Само ледът още стои като по-трайна пречка и никой не се стреми да разпространи владичеството си над пустите земите, покрити от него
Двустранните граници, т.е. тези отделящи територията на две съседни държави, се различават по своето устройство и по ролята, която играят според това, каква е степента на развитие на съседните държави; после – какви са физикогеографските, а също био- и антропогеографските особености (растителна покривка, минерални богатства, брой и гъстота на населението, народностен състав, поселищни и стопански отношения и т.н.) както на отделяните от тях държави, тъй и на различните местности, през които са прокарани; и, трето – какви са историческите събития, довели до техните изменения.
Те са, повече или по—малко, широки пояси, или пък линии, като и едните, и другите биват още естествени или изкуствени.
Граничен пояс
Природните народи не познават строго очертани граници. Обиталищата на отделните техни орди и племена (дори и на най-първобитните измежду тях, у които също намираме всичките отличителни признаци на държавата (1), а именно - политически организираното човешко общество, упражняващо известни права над обитаваната от него част от земната повърхнина, поддържа известен ред в нея относно използването и за събирането на храна, лов или пък за паша на добитъка и я пази от външни нападатели) са отделени едно от друго с широки пояси от ненаселени междини. В повечето случаи тези пояси са дадени от морфологията или пък от друго някое природно устройство на земната повърхнина. Като най-много се предпочитат труднодостъпни планински части, водни повърхнини, блатисти местности, пусти и изобщо непригодни за култура пространства, особено девствени гори, запазени непокътнати от човека. Тия пусти и труднодостъпни пространства, представляващи повече или по-малко широки пояси, служат не толкова да покажат неясните предели на първобитните територии, колкото да ги изолират и защитят от външни нападатели. Те представляват най-старата форма на политическа граница – т.нар. граничен пояс. Последният не принадлежи на нито един от двата съседа и с право го оприличават на чуждо тяло, вмъкнало се между две други тела за да ги разделя.
Граничният пояс се среща у старите германци, келти и славяни. Поради огромните му преимущества за защита на държавата той се задържа на някои места доста късно и при вече цивилизовани държави, дори понякога е създаван изкуствено. Такава например е била до 1870 границата между Китай и Корея, представляваща пуста ивица с ширина 50-100 км, в която под страх от смъртно наказание било забранено всякакво заселване. Историята дава много примери как в различни времена са се създавали пусти гранични пояси чрез опустошаването на неприятелски земи, та да може чрез по-голяма или по-малка изолация да се запази по-добре собствената територия. Именно с нуждата от такива пусти пространства могат да се обяснат и системните опустошения и обезлюдяване чрез масово преселване на населението, вършени от българите в съседните им византийски области. Впрочем, Людовик ХІV също създал подобен пояс, опустошавйки граничните германски селища край владенията си.