17
Пон, Фев
8 Нови статии

Политическата граница

Други статии и материали
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

Политическата граница е пределът, при който се свършва държавната територия, а с това и взаимоотношенията между последната и свързаното с нея политически организирано човешко общество. В понятието “граница” лежи именно предположението, че една държава не може да разполага самостойно и безпрепятствено с цялата земна повърхнина, а до нея има и други подобни, също предявяващи права към определени части или пък пространства, изключващи възможността за човешки живот, като морета, пустини или заледени пространства.

При първият случай политическата граница, от една страна, разделя, а от друга – свързва две съседни държави, чиито центробежни сили се срещат и изравняват в нея.Тя подлежи на постоянни промени, в резултат от процесите на развитие и упадък, на които са подложени допиращите се в нея държави. Във втория случай не може да става дума за политическо взаимодействие – тук държавите се срещат с природни прегради, кито спират разширението им и не могат да бъдат лесно преодолени. Образуваните помежду им граници са в пълния смисъл на думата естествени. Наричаме ги още едностранни, за разлика от двустранните, отделящи две държави една от друга. Морето, пустинята и заледеното пространство обаче не са в еднакво силни преграда. Морето, в частност, за много държави отдавна е престанало да бъде преграда, превръщайки се по-скоро в мост, по който те са разширили владичеството си и над земите отвъд него. С развитието на корабоплаването това е станало не само през малките морета, а и през големите океани. Дори Великият океан, заемащ почти половината от земното кълбо, който продължава да е голяма пречка, с настаняването на американците на Хавайските и Филипинските острови, не е останал непреодолян в това отношение. Водните пътища неведнъж в историята са се оказвали връзка между раздалечени земи и тяхна спойка в една държава. Например, в средиземноморската област ония държави, които са могли да създадат силен флет и да владеят с него самото море, са могли да се разширят и над по-голяма или по-малка част от средиземноморските земи. Пустините също (включително най-голямата – Сахара) не са останали трайна граница.

Но въпреки преодоляването им от модерни и извънредно мощни държави, моретата и пустините не са изгубили напълно значението си като природни препятствия. То изпъква веднага щом отслабнат мощта и волята на конкретните държави, оказващи се неспособни да задържат владенията си, разположени отвъд тях.

Само ледът още стои като по-трайна пречка и никой не се стреми да разпространи владичеството си над пустите земите, покрити от него

Двустранните граници, т.е. тези отделящи територията на две съседни държави, се различават по своето устройство и по ролята, която играят според това, каква е степента на развитие на съседните държави; после – какви са физикогеографските, а също био- и антропогеографските особености (растителна покривка, минерални богатства, брой и гъстота на населението, народностен състав, поселищни и стопански отношения и т.н.) както на отделяните от тях държави, тъй и на различните местности, през които са прокарани; и, трето – какви са историческите събития, довели до техните изменения.

Те са, повече или по—малко, широки пояси, или пък линии, като и едните, и другите биват още естествени или изкуствени.

Граничен пояс

Природните народи не познават строго очертани граници. Обиталищата на отделните техни орди и племена (дори и на най-първобитните измежду тях, у които също намираме всичките отличителни признаци на държавата (1), а именно - политически организираното човешко общество, упражняващо известни права над обитаваната от него част от земната повърхнина, поддържа известен ред в нея относно използването и за събирането на храна, лов или пък за паша на добитъка и я пази от външни нападатели) са отделени едно от друго с широки пояси от ненаселени междини. В повечето случаи тези пояси са дадени от морфологията или пък от друго някое природно устройство на земната повърхнина. Като най-много се предпочитат труднодостъпни планински части, водни повърхнини, блатисти местности, пусти и изобщо непригодни за култура пространства, особено девствени гори, запазени непокътнати от човека. Тия пусти и труднодостъпни пространства, представляващи повече или по-малко широки пояси, служат не толкова да покажат неясните предели на първобитните територии, колкото да ги изолират и защитят от външни нападатели. Те представляват най-старата форма на политическа граница – т.нар. граничен пояс. Последният не принадлежи на нито един от двата съседа и с право го оприличават на чуждо тяло, вмъкнало се между две други тела за да ги разделя.

Граничният пояс се среща у старите германци, келти и славяни. Поради огромните му преимущества за защита на държавата той се задържа на някои места доста късно и при вече цивилизовани държави, дори понякога е създаван изкуствено. Такава например е била до 1870 границата между Китай и Корея, представляваща пуста ивица с ширина 50-100 км, в която под страх от смъртно наказание било забранено всякакво заселване. Историята дава много примери как в различни времена са се създавали пусти гранични пояси чрез опустошаването на неприятелски земи, та да може чрез по-голяма или по-малка изолация да се запази по-добре собствената територия. Именно с нуждата от такива пусти пространства могат да се обяснат и системните опустошения и обезлюдяване чрез масово преселване на населението, вършени от българите в съседните им византийски области. Впрочем, Людовик ХІV също създал подобен пояс, опустошавйки граничните германски селища край владенията си.

Политическата граница е пределът, при който се свършва държавната територия, а с това и взаимоотношенията между последната и свързаното с нея политически организирано човешко общество. В понятието “граница” лежи именно предположението, че една държава не може да разполага самостойно и безпрепятствено с цялата земна повърхнина, а до нея има и други подобни, също предявяващи права към определени части или пък пространства, изключващи възможността за човешки живот, като морета, пустини или заледени пространства.

При първият случай политическата граница, от една страна, разделя, а от друга – свързва две съседни държави, чиито центробежни сили се срещат и изравняват в нея.Тя подлежи на постоянни промени, в резултат от процесите на развитие и упадък, на които са подложени допиращите се в нея държави. Във втория случай не може да става дума за политическо взаимодействие – тук държавите се срещат с природни прегради, кито спират разширението им и не могат да бъдат лесно преодолени. Образуваните помежду им граници са в пълния смисъл на думата естествени. Наричаме ги още едностранни, за разлика от двустранните, отделящи две държави една от друга. Морето, пустинята и заледеното пространство обаче не са в еднакво силни преграда. Морето, в частност, за много държави отдавна е престанало да бъде преграда, превръщайки се по-скоро в мост, по който те са разширили владичеството си и над земите отвъд него. С развитието на корабоплаването това е станало не само през малките морета, а и през големите океани. Дори Великият океан, заемащ почти половината от земното кълбо, който продължава да е голяма пречка, с настаняването на американците на Хавайските и Филипинските острови, не е останал непреодолян в това отношение. Водните пътища неведнъж в историята са се оказвали връзка между раздалечени земи и тяхна спойка в една държава. Например, в средиземноморската област ония държави, които са могли да създадат силен флет и да владеят с него самото море, са могли да се разширят и над по-голяма или по-малка част от средиземноморските земи. Пустините също (включително най-голямата – Сахара) не са останали трайна граница.

Но въпреки преодоляването им от модерни и извънредно мощни държави, моретата и пустините не са изгубили напълно значението си като природни препятствия. То изпъква веднага щом отслабнат мощта и волята на конкретните държави, оказващи се неспособни да задържат владенията си, разположени отвъд тях.

Само ледът още стои като по-трайна пречка и никой не се стреми да разпространи владичеството си над пустите земите, покрити от него

Двустранните граници, т.е. тези отделящи територията на две съседни държави, се различават по своето устройство и по ролята, която играят според това, каква е степента на развитие на съседните държави; после – какви са физикогеографските, а също био- и антропогеографските особености (растителна покривка, минерални богатства, брой и гъстота на населението, народностен състав, поселищни и стопански отношения и т.н.) както на отделяните от тях държави, тъй и на различните местности, през които са прокарани; и, трето – какви са историческите събития, довели до техните изменения.

Те са, повече или по—малко, широки пояси, или пък линии, като и едните, и другите биват още естествени или изкуствени.

Граничен пояс

Природните народи не познават строго очертани граници. Обиталищата на отделните техни орди и племена (дори и на най-първобитните измежду тях, у които също намираме всичките отличителни признаци на държавата (1), а именно - политически организираното човешко общество, упражняващо известни права над обитаваната от него част от земната повърхнина, поддържа известен ред в нея относно използването и за събирането на храна, лов или пък за паша на добитъка и я пази от външни нападатели) са отделени едно от друго с широки пояси от ненаселени междини. В повечето случаи тези пояси са дадени от морфологията или пък от друго някое природно устройство на земната повърхнина. Като най-много се предпочитат труднодостъпни планински части, водни повърхнини, блатисти местности, пусти и изобщо непригодни за култура пространства, особено девствени гори, запазени непокътнати от човека. Тия пусти и труднодостъпни пространства, представляващи повече или по-малко широки пояси, служат не толкова да покажат неясните предели на първобитните територии, колкото да ги изолират и защитят от външни нападатели. Те представляват най-старата форма на политическа граница – т.нар. граничен пояс. Последният не принадлежи на нито един от двата съседа и с право го оприличават на чуждо тяло, вмъкнало се между две други тела за да ги разделя.

Граничният пояс се среща у старите германци, келти и славяни. Поради огромните му преимущества за защита на държавата той се задържа на някои места доста късно и при вече цивилизовани държави, дори понякога е създаван изкуствено. Такава например е била до 1870 границата между Китай и Корея, представляваща пуста ивица с ширина 50-100 км, в която под страх от смъртно наказание било забранено всякакво заселване. Историята дава много примери как в различни времена са се създавали пусти гранични пояси чрез опустошаването на неприятелски земи, та да може чрез по-голяма или по-малка изолация да се запази по-добре собствената територия. Именно с нуждата от такива пусти пространства могат да се обяснат и системните опустошения и обезлюдяване чрез масово преселване на населението, вършени от българите в съседните им византийски области. Впрочем, Людовик ХІV също създал подобен пояс, опустошавйки граничните германски селища край владенията си.

Страница 2

Гранични пояси съществуват и по-ново време, макар и в променена и модернизирана форма. Такива са ивиците земя, които според договори между две съседни държави трябва да се оставят от едната или от двете страни на границата между тях без укрепления и военна охрана. Идеята за граничния пояс се откроява в ново време и в т.нар. буферни държави, създадени от стремящи се към разширение мощни държави като своеобразен клин помежду им, за да се избегне непосредствения им досег и така да се намали опасността от военни сблъсъци. В Европа такива държави между Франция и Германия са Белгия и Швейцария, а в Азия между руските и британски владения – Афганистан, и между френските и британски владения – Сиам. След сломяването на Русия в Световната война, Централните сили се опитаха със същата цел да създадат на източната си граница цяла верига от подобни буферни държави (т.нар. “санитарен кордон” – б.р.).

Водните граници също напомнят в някои отношения на гранични пояси. При морските брегове има особен вид изкуствени пояси.Според международните споразумения, владичеството на една държава не свършва на брега, а се простира на три морски мили, а в заливите – до 10 мили от него. Чак отвъд този предел започва свободното интернационално море. Така възниква поясът на териториалните води (mare teritoriale), в който риболовството е запазено само за жителите на съответната страна, а според международното право там могат да намерят убежище, преследвани от неприятели кораби на трети държави. Същинската граница при големите реки, с които граничат някои държави, не минава по самия речен бряг, а в повечето случаи по талвега; т.е. и тук може да се приеме, че държавната територия допира до своеобразен воден граничен пояс, подобен на морските териториални води.

Гранични линии

В по-напреднал стадий на развитие държавите вече се нуждаят от ясни и строго очертани граници Затова на мястото на граничния пояс се явява политическата гранична линия. Тя се развива от граничния пояс, след като (с ръста на населението в разделените от него държави и укрепването на последните) в него, и от двете страни, започват да се изграждат отделни селища. Така поясът на неуправляваните от никого гранични земи постепенно се стеснява и с развитието на междусъседските отношения губи прогресивно предишното си изолиращо значение. И след като вече се е стеснил значително и землищата на възникналите в него селища се приближават все повече едно до друго, държавите установяват със специален договор на негово място гранична линия, показваща преди всичко докъде точно се простират владетелските права на всяка държава. Този процес се извършва по различно време при различните държави. Според немския историк Хелмолт, при германците например той завършва едва през ХІІ-ти век, а в някои региони (например в Африка) не е приключил и днес.

Политическата гранична линия се отличава значително от граничния пояс, който е изключително средство за защита на държавата. В нея, освен тази, изпъкват и други цели, на които трябва да служи държавната граница: от една страна, за правовото разграничаване, а от друга – да улеснява отношенията между съседните държави. Именно чрез нея пределите на държавната територия биват ясно очертани и е възможно по-сигурното им охраняване, както и упражняването на контрол върху съобщенията, които тя (в противоположност на граничния пояс) улеснява. Тя не пази толкова държавата, колкото последната пази нея, и зависи от съотношението на силите на двата съседа, затова е и много по-чувствителна от граничния пояс и се нуждае от видимо маркиране там, където не е дадена достатъчно ясно от природата. За прокарването на границата в днешно време е необходимо да се познава добре географията на граничните местности и да има точна топографска снимка от тях, тъй като сега прокарването на граница при цивилизованите държави става предварително върху карта, а след това специални гранични комисии ги маркират и на самото място. Договори за установяване на граници между две държави, непочиващи на географски познания и точни карти, винаги водят до конфликти.

Както е известно, на Берлинския конгрес, благодарение на погрешното схвъщане, че Ихтиманска Средна гора е част на Стара планина, която се продължава на запад през средата на полуострова, южната граница на Княжество България е поставена по Рила и Осоговска планина и в него се включва Западна Средна България със София (2).

Естествени граници

Съществуват разнообразни поделения на отделните видове политически граници. Най-обикновеното и най-простото е споменатото вече деление на последните (както на граничния пояс, така и на граничната линия) на естествени и изкуствени.

Под естествена политическа граница се разбират най-вече тия, които са дадени направо от природата. Към тях са се стремели държавите във всички етапи от развитието си. Поради разтегливото и често двусмислено значение на понятието “естествена граница”, напоследък се предпочита споменатите по-горе граници да се обозначават като заети от природата граници.

В по-тесен смисъл, под естествени граници се разбират изобщо само такива политически граници (пояси или линии), които са прокарани през местности, представляващи значителна пречка за съобщенията между два съседа, а най-вече са пречка за неприятелски нахлувания: например морски бряг, пустиня, заледено пространство, високи и мъчно проходими планини, големи реки, езера, пространни блатисти местности, гори и др.п. Всички те обаче, не навсякъде са достатъчно силна преграда (т.е. труднодостъпни) пък и с развитието на цивилизацията това им качество все повече намалява (особено непроходимостта на растителните пояси и реките). Специално за големите реки следва да се отбележи, че у природните народи те служат по-рядко за граница, надлъж по течението си, защото именно чрез водния път, който те представляват, се свързват бреговете им. В областите на девствените гори за граница между земите на отделните племена служат праговете и бързеите на реките, които са истинска пречка за съобщенията.

От друга страна естествени наричаме и всички граници, свързани с природни обекти, които (ако и да не представляват особена пречка за съобщенията) служат изключително като опорни линии за споразумение между съседите. В това отношение по-рано, пък и днес, за граница продължават да се вземат реки, защото со ясни разграничителни линии, удобни като база за споразумение. Немалка част от сегашните граници на България също са речни. Общата им дължина възлиза на 611,2 км, от които 397,3 км са дунавска граница и 213,9 км следват малки реки (3). Сред последните е и Резовската река, служеща за граница между България и Турция, която е избрана за такава именно поради посоченото по-горе предимство да е ясна линия, удобна за споразумение.

Страница 3

Обикновено от дадените от самата природа линии за граници се предпочитат най-вече тия, които следват или най-високите, или пък най-ниските пунктове на една местност и регулират движението на течащите води. Това именно са т.нар. морфоложки граници. От тях, в по-ново време, се използват най-вече главните планински била и вододелите между две речни системи.

Широко разпространеното мнение, че именно вододелите са най-пригодни да служат за политическа граница идва от онова време, когато географите и картографите смятали за правило, че вододелът трябва винаги да бъде планинско било и не знаели, че дори във високи планини често се срещат плоски вододели. Освен това, днес вече знаем, че не навсякъде планинските вериги имат правилен строеж, та вододелната да бъде навсякъде най-високата и да заема средата. На такива погрешни представи се дължат много гранични спорове, типичен сред които е този между Чили и Аржентина, дължащ се на аномалния вододел на Андите, оказал се изгоден за аржентинците за сметка на чилийците.

Следването на морфоложкото главно било и вододела от границата при много разчленените планини с разбъркани повърхностни форми е особено трудно не само поради особеностите на терена, но и поради политическите съображение, нямащи нищо общо с географията. Затова редица учени, като Пенк например, смятат, че вододелът като политическа граница твърде често е просто празна дума.

За една държава е от голямо значение да има граници, отговарящи на вътрешното и съдържание. В това отношение особено важни са границите, обвързани с крайните предели на разпространение на конкретния народ, т.е. етнографските граници. Те също спадат към естествените граници и играят в последно време значителна роля, макар че поради голямото разместване на съседните народи в допирните им области, те често са много неясни а определянето им е трудно. Освен това не са постоянни.

Изобщо естествените граници (били те етнографски, или заети от природата) показват повече естествените ръководни линии, които да се следват при разграничаванетот на две държави. Сами по себе си, те не притежават нужната ясност и са източник на постоянни конфликти. "Естествените граници – твърди професор Пенк – не дават това, което обикновено се очаква от тях: да установят недвусмислено граничната линия, от каквато се нуждае модерната държава, за да означи ясно и определено пределите на територията си”.

Най-после, като естествени граници определяме и тези, съответстващи на определен държавен организъм и произлизащи от неговите нужди. Зиегер и Пенк ги определят като "органични граници”. Според Пенк, те обхващат определено пространство, осигуряващо необходимите уловия за просперитет на държавата. В това пространство влизат няколко, свързани помежду си области, които (както по отношение на стопанския живот, тъй и на съобщенията и отбраната) се допълват и образуват общо цяло. Според това схващане, не са органични онези граници, които пресичат една област по отношение на стопанското развитие, съобщенията и отбраната и. Органичната граница следва винаги да се разглежда от съвсем обективни позиции. Характерът и проличава особено ясно в следните думи на Зиегер: “Ако една държава и жителите и не се чувстват угнетени и стеснени от нйните граници, ако стопанският и културният и живот може да се развива свободно и сигурно под тяхна закрила, свободно се развиват и нейните институции и може да се реализира държавната цел (особено значение в случая имат съобщенията и сигурността), то тези граници можем да приемем за органични”. Обективно погледнато, органичната граница не просто трябва да се стреми да обгърне непременно конкретния народ в неговата цялост, а да търси разумния баланс между народните стремежи към пълно обединяване и изискванията на икономиката, съобщенията и отбраната. Като при това следва (поне донякъде) да се държи сметка и за миналото на държавата, т.е. за нейната история.

Тези обективни органични граници, както ги схващат Зиегер и Пенк, не бива да се бъркат с откровено субективните или просто измислени граници, искани от някои ненаситни за земя народи, които посочвайки своите уж “естествени” граници или изопачавайки научните факти, се опитват да оправдаят желанието си да завладеят по-малки или по-големи парчета чужда земя. Немският учен Зупан нарича такива граници теоретични естествени граници, като според него: “Тези граници наричаме теоретично естествени, защото не се дължат на самата природа, а на определена комбинация от идеи. Последните се раждат в главите на отчуждени от света идеолози и мечтатели, или пък в зрелите мозъци на безсъвестни политици, обичащи да използват силната популистка терминология. Те са рожба на политическата страст и могат да причинят големи беди, ако съумеят да наметнат откровено завоевателния стремеж с прозрачното но импониращо псевдонаучно наметало. В случая не става дума за самата граница, а за това, което тя би могла да обхване и за което се претендира в името на природата, етнографията или историята”.

Характерът на подобни измислени граници може да се види добре от следните примери. Историята на Британска Индия ни учи, как се създават и менят тези граници и как, след като се посочи една, после се налага друга “естествена” граница и т.н. Така, отначало Англия се е стремяла към естествено граница, която да следва вододела между Инд и реите, течащи на запад към вътрешността на Афганистан – нещо, което успява да наложи с мира в Гандамак през 1879. След това западната “естествена” границана Индия почва да се търси по на запад и британците слагат ръка на Белуджистан. По-късно тя се очертава по река Ефрат, докато накрая Англия не я измества чак при Средиземно море.

На свой ред, италианците обявяват Адриатическо и Лигурско море за свои, смятат всички вливащи с в тях реки за италиански и търсят естествените граници на отечеството си по главните вододели на Алпите и Динарските планини – нещо, което играе значителна роля в италианската политика.

За подобни граници претендират и някои румънци, желаещи “естествена” южна граница на Румъния по Стара планина и сочещи, че Дунав може да бъде само главната съобщителна линия на една “естествена” област, между Карпатите и Стара планина.

В Сърбия пък продължават със забележително упорство да се търсят етнографски доказателства, че източната и естествена граница е река Искър, като някои сърби я преместват дори още по на изток.

Гърция не се е отказала от мечтите си да стигне археологическите граници на някогашна Византия, както впрочем и Франция се стреми да се затвърди в тези на старата Gallia Transalpina.

Примерите за такива теоретични граници са многобройни и в много случаи последните играят важна роля в политиката на някои държави.

Изкуствени граници

Изкуствени, най-общо, се наричат тези граници, дължащи се изключително на човешката дейност. На първо място, към тях спадат всички граници, които са маркирани с отделни предмети (пирамиди, камъни, колове и т.н.), поставени на еднакви отстояния, или пък са означени изцяло с гранична пътека, насип, просека, а понякога и с цели укрепени линии – окопи, валове, стени и пр., играещи в миналото ролята на преграда и защита на държавата срещу нейните съседи. Такива са били в Средните векове границите на много държави, допълнително усилени с цяла система от изкуствени присобления за защита – горски засеки, дървени прегради, палисадни валове и ровове, изпълнени с води. Изкуствени граници представлявали и старобългарските погранични окопи (островският, хайрединският и ломският в днешна Северозападна България, южнодобруджанският при долното течение на Дунав, Еркесията в Тракия и др.). Такива са Адриановият и Антониевият вал във Великобритания, римскят лимес между Рейн и Дунав, римските шанци в Дания...

{rt}

Поръчай онлайн бр.1 2025