Пролетта на Новото Средновековие

С известна условност този синтез би могъл дори да се определи като своеобразен “социализъм” (терминът идва от латинското socialis – т.е. “обществен”), разбира се, не в неговата марксистка интерпретация. В наши дни печалбата постепенно отива на по-заден план, включително и в икономиката. Днес много компании си поставят не толкова чисто икономически, колкото социални задачи, превръщайки се в многоцелеви организации. В структурата им се обособяват различни некомерсиални асоциации – потребителски дружества, малцинствени движения и т.н. В самата икономика социалното измерение все повече излиза на преден план, измествайки печалбата и стойността към периферията.

Господарите на образите

Би било наивно да смятаме, че промените в икономиката и бита не засягат и социалната и политическа структура на обществото. Там също се налагат съвършено нови отношения, макар и трудно забележими от онези, които са се съсредоточили единствено върху ставащото в икономиката. Междувременно, очевидно е, че постиндустриалната епоха, раждаща се се пред очите ни, се нуждае от собствена “нова класа”, призвана да управлява обществото. Както е известно, за първи път терминът “нова класа” бе използван през миналия век от известния югославски дисидент Милован Джилас, характеризиращ с него управляващите елити в “социалистическия лагер”. Според Джилас, комунистическите режими раждат нови елити, които без да владеят пряко собствеността, управляват обществото. По-късно появата на “новата класа” започна да се свързва с научно-техническата революция, даваща предимство на високообразованите специалисти, чиито обществен статус се определя не от притежаваната от тях собственост, а от придобитите знания и умението да се възползват от тях. На първо време към тази “нова класа” бяха причислявани почти изключително мениджърите. А теорията за появата и бе дело на такива видни представители на политическата икономия и социология на постиндустриалното западно общество като Джеймс Бърнъм или Джон Гълбрайт, лансирали тезата за възникването на “мениджърска класа” и дори за “мениджърска революция”.

По-късно рамките на “новата класа” съществено бяха разширени като към нея започнаха да причисляват и учените, и специалистите – с една дума представителите на интелигенцията. Подчертаваше се, че принадлежащите към тази “класа” произлизат от най-различни социални слоеве, а тя самата е слабо свързана с една или друга “икономическа” прослойка и поради това принадлежащите към нея са много по-наясно с реалните нужди на обществото. А технократският прагматизъм, присъщ на интелигенцията, започна да се разглежда като надеждно средство за преодоляване на идеологическата ограниченост на старите класи и техните елити.

Накрая, бе очертано и политическото измерение на “новата класа”. Даниел Бел например лансира тезата, че: “постиндустриалното общество… предполага възникването на нова класа, чиито представители на политическо ниво се изявяват като консултанти, експерти и технократи”.

По принцип, принадлежащите към тази прослойка биха могли да се нарекат “политически технолози”. Огромната им роля в съвременния политически живот е очевидна. Именно прослойката на “полит-технолозите” олицетворява информационната, постииндустриална сфера в политиката. Постиндустриалната икономика произвежда (както и може да се очаква) най-вече информация и, на първо-място, свръхмодерни нови технологии. А съвременните инженери и мениджъри, по правило, владеят не толкова конкретната собственост (макар че и това го има), а най-вече знанието за това, кое и как точно следва да се произвежда. На свой ред “полит-технологът”, без да притежава властта (в конкретната страна, регион, или партия), знае как тя следва да се консумира, т.е., как да се управлява. Класическите политици също го знаят, но те (освен всичко друго) са прекалено ангажирани с проблемите за спечелването и укрепването на вече завоюваната власт. Тоест, те се опитват едновременно да следват два пътя и, следователно, действат далеч по бавно и неуверено от “полит-технолозите”. Последните, за разлика от класическите политици, се концентрират изцяло върху техниката на властта и, тъкмо поради това, в редица случаи, притежават повече лостове за влияние от професионалния политик.

Тяхната мощ, разбира се, е чисто виртуална, тъй като “новата класа” не разполага с реални ресурси, а по-скоро с образи. Само че днес виртуалността все повече измества реалността, като понякога изглежда дори “по-реална” от нея. Съвременната западна философия отдавна е наясно, че човечеството навлиза в качествено ново състояние на бита. Жан Бодрийар например твърди, че човечеството се развива толкова бързо, че вече е напуснало реалността и живее в някаква “хипер-реалност”. Тази хиперреалност (подобно на телевизията) заменя реалния обект, превръщайки се (в очите на индивида) в по-реална от самия него. На свой ред, Мануел Кастелс говори за появата на “реална виртуалност – система, в която самата реалност (т.е. материалното съществуване на хората) изцяло се “потапя” в света на виртуалните образи и въображението, където изображението не просто възниква на екрана, с чиято помощ се предава необходимият опит, но и то самото се превръща в такъв опит”.

“Новата класа” се опира на това, че субектът на познанието безкрайно превъзхожда своя обект. Субективният образ се оказва по-реален, отколкото обективната реалност. Тоест, контролирайки образите, можеш изцяло да подчиниш техните реални обекти. Като притежателят на образа подчинява обекта много по-силно, отколкото притежателя на самия обект. Защото последният се намира в непосредствена близост до обекта, зависи от него и нерядко го фетишизира. Между притежателя на образа и обекта обаче, има своеобразен “буфер” и това е самият образ. Именно той прави виртуалния “собственик” независим от обекта, превръщайки се в мощно оръжие за манипулиране и подчинение на действителността. Като този подход е най-резултатен именно в политиката. Икономиката е прекалено зависима от своите обективни закономерности, от различните стихийни “пазарни” фактори и т.н.. За разлика от нея, политиката е сферата, в която повече се цени волята. Тя предполага преодоляване на препятствията, за което е необходима и властта, сама по себе си. Именно властта променя застиналия свят на обектите, налагайки в него нови закони. И наистина е трудно да си представим, каква мощ и влияние в обективния свят може да постигне политикът, тотално контролиращ субективния образ.

Концентрирането на подобна мощ, най-вероятно би ликвидирало демокрацията като обществен строй, но съвсем няма да доведе до триумфа на някакъв нов тоталитарен модел. По принцип, тоталитаризмът, налагащ забрана върху значителна част от информационните потоци, е просто несъвместим със съвременното информационно общество. Свободата и конкуренцията ще се запазят, но само в рамките на новата политическа класа. Всички останали обществени групи просто няма да са в състояние да се конкурират с притежаваните от нея мега-технологии. Старият тип политици ще си отидат, а масите ще се превърнат в изпълнители на волята и проектите на “полит-технолозите”, или по-точно в потребители на изработените от тях “образи”. За самите полит-технолози пък, политиката ще се превърне в нещо като социална дейност, свързана с “производството на...