От Договора Сайкс-Пико до войната в Газа: Израел в търсене на „стратегическа дълбочина”

Именно липсата на стратегическа дълбочина кара Израел (още в ерата на първия му премиер Бен Гурион) да възприеме откровено настъпателен и превантивен подход за разрешаване на конфликтите с негово участие, т.е. да следва стратегия на постоянна експанзия и нови завоевания.

Тази ситуация търпи драматичен обрат след Шестдневната война през 1967. Конфликтът между Израел и коалицията, включваща Египет, Сирия, Йордания, Ирак и Саудитска Арабия, приключва с решаваша победа на еврейската държава. Предвиждайки планираната арабска инвазия, Израел осъществява превантивна атака, в резултат от която са унищожени почти всички военновъздушни сили на Египет и Сирия, и по този начин си осигурява решително въздушно превъзходство и приключва войната само за шест дни. В резултат от този конфликт, Израел окупира Западния бряг, сектора Газа, Синайския полуостров и Голанските възвишения. От тези територии само Синай по-късно е върнат на Египет, докато останалите са окупирани и досега. Според израелските стратези, тези окупирани територии осигуряват на страната известна „стратегическа дълбочина“ в случай на евентуални нови нападения.

Опитите за прекрояване на близкоизточната карта

От края на 2023, т.е. след терористичното нападение на ХАМАС, израелският премиер Нетаняху официално възприе доктрина, обвързваща края на войната в Газа с установянето на де факто хегемония на еврейската държава в региона на Близкия Изток. Както заяви самият Нетаняху, в навечерието на първата си среща с президента на САЩ Тръмп през февруари 2025, „Решенията ни промениха картата... и като работим съвместно с Тръмп можем да я променим още повече“. Тоест, повече от век след като прословутото Споразумение Сайкс-Пико (т.е. постигнатата през 1916 тайна договорка между правителствата на Великобритания, Франция и Руската империя, към която по-късно се присъединява и Италия, разграничаваща сферите им на интереси в Близкия изток след края на Първата световна война) прекроява арабския свят, Израел реализира собственния си хегемонистки проект, при това без да се съобразява особено със съществуващите граници и постигнатите в миналото споразумения (включително със собственото му участие). Тази стратегия, която в момента се ползва с почти безусловната подкрепа на Вашингтон, се опира на фрагментацията на съседните арабски държави и използването на разногласията между арабите за постигане на регионален контрол.

В началото на 2024 Нетаняху оповести първия си официален план за периода след края на войната. Според него, Израел ще запази пълния контрол върху всички палестински територии и ще прекрати дейността на Агенцията за подпомагане на палестинските бежанци (UNRWA) в рамките на кампания за фактическо етническо прочистване на Газа, както и на по-голямата част от Западния бряг, особено в т.нар. Зона С (зоната под пълен израелски контрол, където са и повечето еврейски селища), което е очевидно нарушение на международното право и Споразуменията от Осло.

При поредното си посещение във Вашингтон, през юли 2024, израелският премиер заяви, че „в обозримо бъдеще следва да съхраним ключовия си контрол върху сигурността (в Газа)”. През по-голямата част на 2024-2025 правителството на Нетаняху действаше именно съобразно тази постановка. Овладявайки т.нар. Филаделфийски коридор по границата между Газа и Египет, в нарушение на мирния договор с тази страна от 1979, то целеше да разшири допълнително буферната зона на Израел.

Редица израелски официални лица заявиха, че тази политика ще продължи дори след евентуалното постигане на примирие, като паралелно се обявиха за принудителното изселване, т.е. прогонването, на палестинците от Газа. Междувременно, постигайки споразумение за прекратяване на огъня с ливанската Хизбула през ноември 2024, Израел обяви, че ще продължи да присъства в пет стратегически зони на Южен Ливан, разширявайки по този начин буферната си зона и в северна посока. Ще припомня, че и след това израелците многократно нарушаваха въпросното споразумение.

Само няколко дни след падането на режима на Башар Асад през декември 2024 израелската армия влезе в Сирия, овладявайки още над 600 кв.км от територията на страната, което е над половината от площта на Голанския възвишения, окупирани от Израел през 1967. След тази инвазия, израелският министър на отбраната Израел Кац заяви, че неговите части са „готови да останат в Сирия за неограничен период от време” и, че те „ще контролират зоната за сигурност в Хермон и ще следят цялата зона за сигурност в Южна Сирия да бъде демилитаризирана и да не представлява заплаха за страната ни”.

Оттогава насам Нетаняху неедократно заявяваше, че Израел възнамерява да окупира завинаги тези сирийски територии, отбелязвайки, че „ще продължим да държим Голанските възвишения, да способстваме за техния просперитет и да ги заселваме”. Според експертите, израелската армия е създала поне шест военни бази в демилитаризираната буферна зона, при това – както твърди Нетаняху – споразумението от 1974 за нейното разграничаване вече не е актуално, защото е било подписано от бившето правителство на Асад.

Реинкарнацията на старите стратегии

Всъщност, истината е, че различни версии на тази стратегия възникват още преди началото на войната с ХАМАС и дори преди споразуменията Осло I и II от 1990-те години. Ще припомня, че през 1982 Одед Инон, който по онова време е високопоставен служител на израелското Външно министерство, публикува в списание Kivunim („Посоки“) т.нар. „Стратегия за Израел през 1980-те години“ (1). Малко по-късно този вдигнал много шум план, заляга в основата на идеологическия проект за осъществяване на геополитическите замисли на еврейската държава в Близкия изток.Той предвижда установяване на регионален ред, изграден не съобразно колониалните граници от споразумението Сайкс-Пико, а включващ фрагментирани на религиозен и етнически принцип образувания, заобикалящи Израел, т.е. на практика призовава за тотална ревизия на съществуващия дотогава модел.

Инон предлага например, разделянето на Ливан на пет провинции, представяйки го като прецедент за целия арабски свят. А като една от основните цели на „източната политика“ на Израел лансира идеята за разделянето на Сирия и Ирак на етнически или религиозни кантони. По западното направление пък, се обявява за разделянето на Египет на отделни геогрефски региони, прогнозирайки, че ако тази страна се разцепи, съседните Сирия и Судан също няма да просъществуват в сегашния си вид. Макар че планът има дискусионен характар, същността му е установяването на регионална хегемония на Израел чрез политическото отслабване и „балканизацията“ на арабския свят.

Десет години пък-късно сходна теза развива и известният британско-американски ориенталист от еврейски произход професор Бърнард Луис (1916-2018). През 1992, т.е. непосредствено след края на студената война, той очертава два възможни пътя за развитие на региона: или установяване на пълна арабска регионална хегемония, което според него следва да бъде предотвратено от САЩ (както и става с разгрома на режима на Саддам Хюсеин), или разпадане на регионалните държави в рамките на процес, който самият Луис нарича „ливанизация“. Той посочва, че много от близкоизточните държави са създадени сравнително наскоро и се характиризират със слаба социална сплотеност и липса на обща идентичност. Затова смята, че ако централната власт в тях рухне, те ще се разпаднат на отделни религиозни общности, племена, региони и партии. Малко по-късно той подробно излага тезата си в статията „Преосмислянето на Близкия изток“, публикувана в списание Foreign Affairs (2).

През следващите десетилетия неколцина неоконсервативни последователи на Луис, в лицето на Пол Уолфовиц, Ричард Пърл, Дъглас Фейт и Дейвид Вурмсър, изиграват ключова роля за разпадането на Ирак и ерозирането на баланса в региона по време на управлението на президента на САЩ Джордж Буш-младши.При това не крият, че тази политика обслужва най-вече интересите на Израел.

Доктрината Бен Гурион

Всъшност, дълго преди появата на плана Инон, т.нар. доктрина за „алианса на периферията“ на първия израелски премиер Бен Гурион призовава за формирането на алианси между Израел и неарабските държави и малцинствата по периферията на арабския свят, като Иран, преди революцията от 1979, Турция, преди идването на власт на Партията на справедливостта и развитието, и Етиопия. Освен това, тя разчита на такива субдържавни фактори, като кюрдите в Северен Ирак, Народно-освободителната армия на Южен Судан и маронитите в Ливан. От края на 1950-те години тази политика намира израз в установяването на връзки с иракските кюрди и координиране на действията с християнските милиции в Ливан, чиято кулминация е израелската инвазия през 1982.

През 1980, тогавашният израелски  премиер Менахем Бегин достатъчно откровено формулира логиката на въпросната доктрина, изтъквайки, че „ако християнското малцинство в Ливан бъде атакувано, Израел няма да остане пасивен“. Повече от четири десетилетия по-пъсно, същата логика ръководи и израелските атаки срещу Сирия, с цел защитата на друзкото малцинство. Както обяви в тази връзка Нетаняху през март 2025, Израел „действа за да спаси своите братя друзи и да унищожи бандите на ислямисктия режим в Дамаск“.

През последните двайсет години, политиката, провеждана от Израел по отношение на Ирак и Сирия, поощряваща кантонизирането на двете арабски държави, на практика, частично следва плана Инон. Резултат от нея са автономните кюрдски райони, зоните контролирани от друзите и алавитите и систематичното разрушаване на опорните пунктове на сунитските и шиитски милиции. В тази връзка ще припомня и, че само пет месеца след разделянето на Судан през юли 2011, президентът на Южен Судан Салва Киир заяви по време на първото си посещение в Израел, че: „без вас нямаше да съществуваме“.

Границите на „стратегическата дълбочина“

Редица водещи израелски политици от целия партиен спектър многократно са заявявали, че границите на държавите представлява императиви на сигурността, а не ненарушими международни линии.

Така, при приемането, през 1975, на плана за разграничаване между Израел и Египет на Синайския полуостров, който по-късно бе включен и в мирния договор между двете страни от 1979, израелското ръководство настоява за превръщането на Синайския полуостров в буферна зона. Тогавашния министър на отбраната Шимон Перес заявява, че Израел се нуждае от „буферни зони и територия, управлявана от цивилното население на Египет, а не от армията“. Само няколко дни след инвазията в Ливан през юни 1982 Бегин изтъква истинската причина за военната акция, информирайки депутатите в Кнесета, че: „мисията ни ще приключи щом израелската армия установи безопасна 25-милна зона на север от нашата граница“. По същия начин, през октомври 1995 (т.е. след подписването на споразумението от Осло), тогаващният премиер Ицхак Рабин заявява пред Кнесета, „че „границата на сигурност на държавата Израел ще преминава през долината на река Йордан, в най-широкия смисъл на думата“.

Три десетилетия по-късно Бенямин Нетаняху, „осъвремени“ формулата за Газа, заявявайки през 2024: „следва да запазим основния контрол върху сигурността в сектора в обозримо бъдеще“.

Всички тези заявления, направени на фона на осъществяваните в течение на десетилетия операции за разширяване на израелската „стратегическа дълбочина“ и съпътстващата ги политика на дестабилизация на региона,  придават особен исторически смисъл на неколкократните заявления на американския посланик в Израел и специален пратеник на САЩ за Сирия Томас Барак, че Израел игнорира съществуващите граници, определяйки ги като „безмислени линии“. Ако споразумението Сайкс-Пико прокарва прави линии по картата на региона, през последните почти 80 години лидерите на Израел чертаят на нея своеобразни „криви на контрола“ – анексирани територии, коридори, долини, пояси и буферни зони – даващи възможност на Израел да осъществява постоянен мониторинг, да си гарантира свободен достъп и да нанася неограничени военни удари срещу онези, които определя като заплаха за сигурността си. Истината е, че „безмислените линии“, за които говори Барак, не означават толкова премахване на съществуващите граници на хартия (т.е. официално), колкото подчиняването им на стремежа на Израел към регионална хегемония и постигане на необходимата „стратегическа дълбочина“.

След внезапното нападение на ХАМАС от 7 октомври 2023, основополагащата израелска доктрина за „защитените граници“ беше поставена под въпрос. През юли 2024, в речта си пред Конгреса на САЩ, премиерът на Израел Нетаняху настоя страната му да осъществява пълен контрол върху сигурността „на цялата територия, западно от река Йордан“, както и „основния контрол върху сигурността в Газа в обозримо бъдеще". В хода на двегодишната си война с ХАМАС, Израел използа получената свобода за водене на военни действия, както и почти безусловната подкрепа на САЩ за да провокира отслабването и фрагментацията на част от съседите си (Ливан и Сирия), поддържайки в същото време връзките си с малцинствата и „периферията“ за да ерозира позициите на арабското и сунитското мнозинство.

„Арабският реализъм“

Тук е мястото да напомня, че макар арабските лидери да осъдиха категорично израелските действия в сектора Газа, в същото време техните генерали продължиха да разработват съвместни планове с израелските офицери под общото командване на САЩ. Изтеклата сравнително наскоро в американските и регионалните медии информация показва суровата истина, че осъждането има по-скоро формален характер, дори когато Израел нанесе въздушния си удар срещу Катар, докато тайното сътрудничество с еврейската държава се е превърнало в официална политика. Това сътрудничество се базира на неформалната доктрина за „арабския реализъм“, според която оцеляването на арабските монархии от региона изисква партньорство с Израел в условията на дълбока регионална геополитическа неопределеност и трудностите, свързани със съхраняването на обществената им легитимност във вътрешнополитически план. Макар да е донякъде оправдана в краткосрочен план обаче, в дългосройчна перспектива тя може да се окаже дълбоко погрешна.

В основата на т.нар. „арабски реализъм“ е заложен фактът, че въпросните арабски държави на практика се намират между чука и наковалнята: от една страна те се сблъскват с променящия се геополитически ред, а от друга са принудени да поддържат легитимността си в очите на своето население. В резултат арабските режими възприеха стратегия на „двойния подход“, отразяваща постоянната им борба за оцеляване в условията на конкуриращи се фактори на натиск. Вероятно Израел никога няма да се превърне в техен приятел, но истината е, че те го разглеждат като необходим партньор в рамките на регионалната архитектура, която според въпросните режими би могъл да гарантира само Вашингтон. Те просто не виждат друг начин да градят отношенията си с такъв сложен „враг и в същото време партньор“, като еврейската държава, освен с помощта на американското посредничество и военната интеграция.

Евентуалното им сближаване с Иран не предлага реална алтернатива на тази стратегия. Въпреки новия си прагматичен подход и сближаването си със Саудитска Арабия, Техеран си остава едновременно и съперник, и прекалено влиятелен играч, който не може нито да бъде игнориран, нито пък да бъде безусловно подкрепян. Между тези два полюса се намират арабските маси, които продължават да се възмущават от ситуацията в Газа и които техните управници са принудени постоянно да успокоявт със символичните си обвинения срещу Израел, като паралелно с това, задълбочават тайното си сътрудничество с него. Както за монархиите, така и за квазивоенните режими (какъвто е Египет) в региона легитимността им е резултат от балансирането между зависимостта и неподчинението, т.е. между това, което говорят на собствените си граждани и онова, което правят за да оцелеят.

Голямата дилема пред която са изправени обаче е, че тази двойна стратегия много трудно може да остане скрита за обществеността. В публикувана през октомври 2025 във Washington Post статия (3) се твърди, че през последните най-малко три години (т.е. през целия период на войната в Газа) арабските държави постоянно са разширявали военните си връзки с Израел в рамките на това, което авторът на статията Дейвид Кенър нарича „конструкция за регионална сигурност“, създадена под егидата на Централното командване на САЩ (CENTCOM). Според Кенър, в нея участват Израел, Катар, Бахрейн, Египет, Йордания, Саудитска Арабия и ОАЕ, а Кувейт и Оман се разглеждат като „потенциални партньори“. За целта са били проведени редица срещи в Бахрейн, Египет и дори във военновъздушната база Ал-Удейд в Катар. Сред обсъжданите там теми са интеграцията на системите за противовъздушна отбрана,обмен на радиолокационни данни, системите за откриване на тайни тунели и координиране на действията срещу Иран. Освен това, през май 2024, израелски и арабски офицери са провели тайно съвещание по военно планиране в Доха, като израелската делегация е пристигнала с граждански самолет за да не привлича внимание. В същото време, въпросните арабски правителства продължаваха публично да осъждат „израелската агресия“.

Според изтеклите документи, излиза, че сред движеща сили на това мълчаливо сътрудничество е „иранската заплаха“, макар че арабските държави разполагат с достатъчно алтернативни механизми за „укротяването“ на Техеран, като китайското посредничество например.

Истината обаче е, че двойната стратегия, на която се основава концепцията за „арабския реализъм“ едва ли може да продължи да се прилага до безкрайност, рискувайки в определен момент да се окаже не толкова механизъм за оцеляване, колкото процес на бавното саморазрушаване на прилагащите я арабски режими.

Може ли регионът да излезе извън рамките на споразумението Сайкс-Пико

Сравнително неотдавна, в един от редките си моменти на откровеност, израелският премиер Нетаняху заяви пред израелски журналист, че изпълнява „историческа и духовна мисия“ и е силно привързан към визията за Обетованата земя и Велик Израел. Което е другото измерения на усилията на еврейската държава да разширяване на своята „стратегическа дълбочина“ за сметка на окупираните палестински територии и кантонизацията на Ливан и Сирия.

Дали това ще послужи на интересите на САЩ, зависи от целите на американците в региона и времевите рамки за постигането им. Ако Вашингтон действително се стреми към изграждането на стабилен регионален ред, би следвало да сдържа стремежите на основния си регионален партньор към прекалено разширяване на „стратегическата му дълбочина“ и постигане на реална хегемония в Близкия Изток. Поне на пръв поглед, подписаното през октомври 2025 споразумение за прекратяване на огъня в Газа бе стъпка именно в тази посока. От друга страна обаче, пред трайната му практическа реализация са налице няколко сериозни проблеми.

На първо място, новото ръководство на ХАМАС даде да се разбере, че има собствена визия за това, как следва да изглежда бъдещата Газа. Организацията, която понесе жестоки удари в хода на войната, е склонна да се откаже от едноличната си власт в сектора, но все още иска да е част от бъдещата вертикала на управлението.Освен това, поне засега не се забелязва, че възнамерява доброволно да се разоръжи – напротив, веднага след изтеглянето на израелските военни от част от Газа, ХАМАС се зае да си разчиства сметките със съперническите палестински групировки, т.е. да възстановява контрола си над изгубените територии.

На второ място, истината е, че поне в момента, никой освен ХАМАС не е в състояние да управлява сектора. От една страна малцина виждатдостойна алтернатива  в Палестинската национална администрация, начело с 90-годишният Махмуд Абас, тъй като тази структура е прекалено корумпирана и неефективна за да осигури нормален живот в опустошения от войната регион. Що се отнася до възможността за установяване на външно управление на сектора, самите палестинци остро критикуват тази идея. Да не говорим, че ако подобен временен орган все пак бъде създаден, откриването и подготовката на администратори, които не са свързани с нито една от палестинските фракции, ще отнеме много време, ако въобще се окаже възможно. А имайки предвид, че това ще трябва да бъде извършено от една многа разнородна международна коалиция, чиито членове имат различни интереси, не може да става и дума за бърз преходен период. Напротив, много е вероятно, рано или късно, преговорите за бъдещето на Газа да се окажат в задънена улица.

Третият проблем, е свързан с неяснотата относно бъдещото поведение на сегашното израелско ръководство. През двете години на въоръжен конфликт Бенямин Нетаняху се превърна във „военновременен премиер“. И макар че израелската армия нанесе съкрушителен удар по военната мощ на ХАМАС и унищожи цялото старо ръководство на групировката, той дълго време упорито отказваше да прекрати бойните действия – напротив, предприемаше все нови военни авантюри, включително за да съхрани властта и съдебния си имунитет на фона обвиненията срещу него в корупция и мошеничество. Войната позволяваше на Нетаняху да сплотява обшеството, което бе своебразен залог за стабилността на държавата. Тъкмо поради това той до последния момент не демонстрираше особено желание да сложи край на конфликта. Ще припомня, че през август 2025 израелското правителство одобри план за пълната анексия на Газа, а през септември ЦАХАЛ стартира операция за пълното овладяване на града. Израел се отказа от радикалните си планове само поради изключително силния натиск на САШ, който сам провокира, нанасяйки удар по катарското столица Доха.Което внезапно разкри всички противоречия, които раздират еврейската държава в момента.

Непосредствено след като израелския премиер анонсира сделката с ХАМАС, в ръководената от него коалиция бе разтърсена от скандали. Цели две партии заплашиха да излязат от нея – формацията на ултраортодоксалните евреи „Религиозен ционизъм“, начело с финансовия министър Бецалел Смотрич, и националистическата „Оцма Йехудит“ на министъра на националната сигурност Итамар Бен-Гвир. Недоволството им бе породено от възможността ХАМАС да продължи да съществува под някаква форма и след края на войната и само изричното обещание на Нетаняху, че няма да допусне това предотврати разпадането на коалицията. На израелския премиер обаче ще е много трудно да изпълни обещанието си, тъй като ХАМАС не демонстрира желание да се саморазпусне, а пък планът на Тръмп не предвижда ефективен механизъм за натиск, ако групировката откаже да изпълни условията на сделката.
В тази ситуация това е единственият шанс на Нетаняху да се задържи на власт до края на мандата си, което вероятно го изкушава да саботира споразумението и да възобнови военните действия, използвайки всяко необмислено действие на ХАМАС като предлог. Така той би могъл да избегне разпадането на управляващата коалиция и дори да повиши шансовете да бъде преизбран през октомври 2026. Последните социологически анкети показват, че в момента 64% от израелците искат оставката на Нетаняху, като 45% настояват това да стане веднага. Други 19% са склонни да го изтърпят, но само до края на войната. Ситуацията обаче може радикално да се промени, ако Нетаняху се яви на следващите парламентарни избори с реални постижения, с които да спечели избирателите – например с нови територии, значително разширяващи израелската „стратегическа дълбочина“.

Възможните последици

Според редица експерти обаче, ако на Израел бъде даден карт бланш да реализира проекта за регионална хегемония и разширяване на „стратегическата си дълбочина”, това би могло сериозно да повлияе върху американската политика в региона. Така например, ако Израел получи одобрението на Вашингтон да продължи да контролира Филаделфийския коридор по границата между Египет и сектора Газа, това може да провокира търкания и дори напрежение между САЩ и регионалните му партньори. То би затрудниило и гарантирането на сигурността на Египет и би поставило под въпрос неговата дипломатическа роля, а това също е част от цената, която Вашингтон в крайна сметка ще трабва да плати на Кайро и столиците на арабските монархии от Залива, от които зависи стабилизирането на региона и защитата на собствените им интереси. По същия начин, ако секторът Газа остане под пълен израелски военен контрол, а създаването на нови еврейски селища и анексията на Западния бряг продължат, САЩ ще се окажат в изолация от по-голямата част от света, продължавайки да защитават този откровено колониален проект, вместо да търсят път към политическото разрешаване на палестинския въпрос. Без съмнение, това ще затрудни американските усилия за нормализация на отношенията със Саудитска Арабия и другите държави от региона. От друга страна, колкото повече ресурси изразходва Вашингтон за да подкрепя Израел, толкова по-малки ще са възможностите му сдържа или да противостои ефективно на глобалните си съперници в лицето на Русия и Китай.

Въпреки това, далеч не всички в Израел са осъзнали, че Америка, поне на думи, вече не е склонна да търпи всички прищевки на близкоизточния си съюзник. Както е известно, въпреки припоръките на Нетаняху, Кнесетът обсъди законопроект, според който израелският суверенитет се разпространява върху всички еврейски селища на Западния бряг. В отговор, американският вицепрезидент Ванс заяви, че се чувства „лично оскърбен от това много глупаво решение“. Самият Тръмп реагира изключително остро, заявявайки: „Няма да позволя на Израел да анексира Западния бряг. Писна ми. Те следва да спрат. Това няма да се случи! Дадох дума на арабските държави, от които получихме голяма подкрепа“,като  заплаши, че ако законът бъде приет Израел ще загуби подкрепата на САЩ. Както е известно, през ноември президентът на САЩ се срещна в Белия дом със саудитския престолонаследник Мохамед бин Салман, включително за да обсъди с него бъдещото споразумение за нормализация на отношения между Рияд и еврейската държава.

Проблемът обаче е, че – както посочва израелският The Jerusalem Post – „в момента Саудитска Арабия не е „пустинна карикатура“ – както я представят израелските крайнодесни, а една от най-влиятелните държави в арабския и ислямския свят, регионален икономически център и  активeн участник в Г-20. И подобни провокационни решения само усложняват действията на израелската дипломация, принуждавайки Израел да се обяснява и извинява, вместо да поеме инициативата в свои ръце“.

Бележки:

1. Yinon 1982b, pp. 49–59: Estrategiah le-Yisrael bi-Shnot ha-Shmonim.
2. https://www.foreignaffairs.com/articles/middle-east/1992-09-01/rethinking-middle-east
3. https://www.washingtonpost.com/national-security/2025/10/11/us-israel-arab-military-leaked-documents/

*Център за мониторинг и превенция на конфликтите