„Доктрината Тръмп/Ванс”: новата външнополитическа стратегия на САЩ

Както и последователната трансформация на целия еднополюсен глобален ред в руслото на либералния модел и принципите на инклузивността, толерантността, джендърното разнообразие и т.н., които бяха обявени за основа на американската политика. В нейните рамки вътрешните и външнополитическите инициативи на Вашингтон представляваха едно цяло, с акцент върху върховенството на вътрешната политика. На тяхното повсеместно, последователно и необратимо прокарване бяха подчинени сферите на идеологията, масовата информация и системната пропаганда. С реализацията на тази задача бяха  ангажирани и държавните структури, осъществяващи политика на развитие и финансиране на съответните инициативи, а също целият инструментариум на „меката сила“, както и контролираните от САЩ международни, и най-вече т.нар. „неправителствени“ организации, транснационалните корпорации, информационните холдинги и наднационалните (екстериториални) мрежови общности.

Дългогодишното последователно прокарване на тази стратегия в сферата на международната политика обаче, доведе само до последователната ерозия на американското влияние в т.нар. глобална сфера на интереси на САЩ. Вашингтон се изправи пред дилемата, дали да продължи на всяка цена (включително с цената на нова световна война) да следва досегашния курс, или сериозно да преразгледа условията и предпоставките за запазване на собственото си лидерство. Както знаем, на президентските избори през 2024 победиха привържениците на промените.

Екипът на Тръмп беше сформиран предимно през последната година преди изборите, като в него бяха ангажирани представители на креативната част на американските елити, оценяващи стратегията на Демократическата партия като противоречаща на интересите на САЩ и тласкаща ги към стремително надигаща се криза. Затова те възприеха за основна  цел формулирането, на най-висше държавно ниво, на извънредни мерки за противодействие на тази тенденция, като в идеологическата, така и в сферата на реалната политика. Членовете на екипа на Тръмп бяха морално и идейно подготвени за решителна трансформация на външнополитическата стратегия на САЩ и  най-вече за отказ от претенциите да осъществяват американския глобален контрол с досегашните средства и да разглеждат целия свят, като зона на своите интереси. Ревизията на методите за контрол и влияние касаеше на първо място онези проблемни региона на света, по отношение на които предишните форми на доминация вече бяха станали прекалено обременителни и рисковани за САЩ и в същото време не им осигуряваха необходимите ползи (нито в сферата на политиката, нито в тази на икономиката и финансите, нито в прокарването на идейно-ценностния дневен ред).До голяма степен, този отказ би могъл да се квалифицира като ориентация към това, в рамките на бъдещия световен ред, САЩ да си гарантират статута на „пръв сред равните“, както и като тактическа уловка, позволяваща на Америка да се сдобие с пространство за геостратегическо маневриране с цел осъществянването на необходимите превантивни мерки за подготовка за очертаващото се ново и доста радикално преразпределяне на сферите на влияние в света. С други думи, за създаване и укрепване на собствените стратегически граници (или, по-скоро, предни постове) по ключовите направления на конкурентното противоборство с останалите силови центрове за контрол на перспективните в ресурсно отношение територии, комуникационни възли и социални мрежи, което би гарантирало на САЩ доминиращи позиции в бъдещия свят на „глобална полицентричност“.

Новото схващане за геостратегическото величие на Америка

В хаоса от разнообразни инициативи, характерен за началния (и не само) период от втория мандат на Тръмп, се очертаха три фундаментални външнополитически направления, прокарвани – по един или друг начин – от неговата администрация. При това те са дълбоко обвързани вътрешно и, както изглежда, представляват части от единен геополитически проект.
На първо място е геополитическото направление, предполагащо установяване на пряк териториален контрол на американските власти върху ключовите транспортно-комуникационни хъбове и потенциално позиционните райони, чието усвояване на качествено ново технологично равнище би позволило на Вашингтон да въздейства дистанционно, но ефективно, върху геополитическите си конкуренти, без формално да атакува сферите на националните им интереси.Сред тези хъбове и райони, които вече бяха очертани от инициативите на Тръмп, са: Панамският провлак и едноименният канал; Гренландия и прилежащите и арктически региони, Суецкият канал, Израел и заобикалящите го палестински и арабски територии, а в перспектива – териториите на двете Америки (където са налице определени „проблеми зони“, на които ще се спра по-долу), Австралия и островите, обкръжаващи Китай откъм Тихия океан.

Отказвайки се от еднополюсната хегемония и примирявайки се с неизбежността на формиращия се полицентричен модел, сегашната администрация стартира превантивна, но доста интензивна подготовка на най-важните стратегически плацдарми по целия земен глобус, чието създаване би гарантирало на САЩ максимално комфортни условия в новата геополитическа игра – вече на полицентричната „шахматна дъска“, осигурявайки им при това и редица изначални предимства. Най-важният приоритет за администрацията на Тръмп  в рамките на тези стратегически трансформации е  подготовката на новите геостратегически позиции на САЩ и техните глобални конфигурации, обозначавани като безусловна (но не безгранична) сфера на жизнените интереси на отслабващия хегемон. На теория, именно това съзнателно самоограничаване следва да гарантира на САЩ необходимата им сигурност и пълния, монополен (т.е. несподелен с никого) контрол върху тези ключови позиционни региони на планетарния геополитически ландшафт (които са важни както по отношение на контрола над цялата глобална логистика, така и от военно-стратегическа гледна точка). При това, според логиката на тези, тълкувани по нов начин, американски интереси, отказвайки се от претенциите си за глобално и тотално присъствие, САЩ разчитат да си осигурят безусловното право да запазят своя геополитически контрол над онези региона на света, които сметнат за достатъчно комфортна зона на собствените си интереси. Вероятно, именно подобна „геополитическа подялба“ се разглежда от американските стратези като основния предмет на бъдеща сделка между САЩ и главните им опоненти.

Тоест, доскоро безалтернативните господари на планетата разчитат да си запазят правото сами да решават, от кое си струва да се откажат, а кое държат да оставят под пълния си контрол, декларирайки на практика пълната си свобода по отношение защитата на това свое „право“. Следва да отбележа, че подобна позиция имплицитно включва признаването на факта, че светът се движи към нов модел, в който отново ще се появят (на практика, вече са се появили) няколко водещи държави, претендиращи да разполагат със собствени, ясно обозначени и разграничени сфери на интереси. А също възможността за поява на нов „концерт на държавите“, на основата на партикулярни модели, които ще бъдат заложени от въпросните държави във фундамента на новия полицентричен световен ред.

Второто направление е свързано с допълнителното „дисциплиниране“ на ориентираните към САЩ политически и управленски елити, съответните национални държави и техните наднационални обединения, което трябва да гарантира безусловната хегемония на Америка в рамките на този сегмент от държави. В редица отношения това направление допълва първото (геополитическото) и, при успешното му прокарване, би могло да го укрепи в бъдеще. Движението по това направление предполага на първо място сериозно преустройство на взаимоотношенията на САЩ с повечето страни от ЕС, както и с Великобритания, Швейцария и, евентуално, с Турция, по отношение на които задачата за „дисциплиниране“ на техните елити изглежда не само актуална, но и доста трудна и пряко свързана с укрепването на вътрешнополитическите позиции на екипа на Тръмп. Сериозна работа предстои и с елитите на редица държави от Латинска Америка, както и на Канада, което трябва да укрепи комуникационния контрол на САЩ по цялото западно крайбрежие на двете Америки. Голям проблем за администразцията на Тръмп представляват слабо контролираните елити на арабските държави от Близкия Изток (и най-вече на монархиите от Персийския залив и на Египет), чиято позиция е критично важна за осъществянето на геостратегическите планове на Тръмп (първото направление) в региона. Въпросът за статуса на тези елити във формиращата се система на американските стратегически интереси остава отворен, а отговорът му ще зависи от успеха на прокарваните от Белия дом сделки за регулиране на глобалния пазар на енергоносители (третото направление, свързано с прословутата ОПЕК+). Най-благополучна в това отношенеие си остава ситуацията в Тихоокеанския регион, където американците успешно „дисциплинираха“ и могат да разчитат на лоялността на Япония,  Австралия, Южна Корея, Филипините и Тайван.

Накрая, третото направление е свързано с усилването на монополния контрол над най-важните стратегически ресурси, което в крайна сметка определя устойчивостта на глобалната финансово-инвестиционна сфера. Тук също е налице дълбока синергия и комплиментарност на това направление с предишните две. В това отношение най-проблемния за САЩ регион са страните от Персийския залив с техните гигантски находища на енергоносители (случаят с т.нар. „петродолари“). Проблемът се усложнява от факта, че по геополитическото направление Израел представлява своеобразна опорна точка за осъществяване на американския контрол над региона, а що се отнася до второто направление, касаещо „дисциплинирането“ на елитите – монархиите от Персийския залив напоследък се ориентират към провеждане на полицентрична политика, дори към активно сътрудничество с Китай и държавите от БРИКС, като цяло. В тази връзка Тръмп даже беше принуден да заплаши (по-скоро символичнао) страните от региона, че може да форсира добива на енергоносители на територията на самите САЩ. Впрочем, ако преди в епицентъра на вниманието бяха именно енергоносителите, както и дефицитът на продоволствени, водни и екологично чисти ресурси, в рамките на новия дневен ред на преден план излиза прагматичният интерес към залежите на стратегически рудни ресурси като литий, редкоземни метали, уран, титан, волфрам и т.н.

Потенциално, именно това трето направление може да се окаже и най-конфликтогенно поради директното пресичане на интересите на ключовите играчи във формиращия се полицентричен свят, както и най-ефективно, в качеството си на своеобразен полигон за усъвършенстване техниката на сделките от нов тип, които биха могли да се превърнат в пример за компромисно сътрудничество и дори за сближаване на интересите на държавите в рамките на реализацията на взаимноизгодни съвместни проекти. Впрочем, във въздуха вече витаят идеи за два подобни проекта. Първият е свързан с евентуалното и доста перспективно съвместно американско-руско разработване на находищата на споменатите по-горе стратегически метали в Евразия. Реализацията му, в частност, би могла да смекчи и остротата на проблема за новата руско-украинска граница. Вторият, който е в състояние да развърже многобройните възли на противоречия в международната търговия с енергоносители, е свързан с постигането на петролно-газово споразумение между САЩ, Русия и Саудитска Арабия (т.е. сформирането на своеобразна ОПЕК-2), в чиито рамки на ключовите държави-вносителки (като Китай и Индия) могат да бъде предоставени специални привилегировани условия за доставки. С други думи, именно компромисното сътрудничество по това направление може да осигури необходимите ресурси за толкова необходимите на Тръмп сделки по първото направление. Впрочем, тези ресурси могат да се окажат и разменна монета при разрешаването на сложни геополитически колизии.

Като цяло, успешното движение и по трите изброени по-горе направления, би позволило на САЩ „да се оттеглят за да останат“, като по-този начин изиграят основните си геополитически съперници. Съединените щати са склонни да се откажат от бремето и отговорностите на държава-хегемон в еднополюсния свят за да останат основния играч сред групата държави, формиращи новия полицентричен световен ред, който при това ще може спокойно да следва единствено собствените си интереси. Най-голям ефект от реализацията на тази стратегия би дало успешното движение по първото геостратегическо направление, т.е. създаването от страна на САЩ на автономна, независеща от каквито и да било международни договори и  контролирана въз основа на държавния суверенитет система за управление на глобалните комуникации. Този контрол ще укрепи съществено американските позиции в бъдещите сделки с държавите-конкуренти  и ще опрости постигането на желания от Вашингтон резултат. Успешното движение по второто „елитно“ направление пък, ще гарантира сигурния тил на САЩ в сложните ситуации, свързани с прокарваните от тях сделки. Накрая, синергичният ефект от успешното движение по първото и второто направления сериозно ще укрепи системата за устойчива снабдяване на САЩ с най-важните стратегически ресурси и ще създаде необходимите предпоставки за оздравяване на американската финансова система. Именно това ще бъде очакваният ефект от „геостратегическата революция“, инициирана от Тръмп, разбира се, ако замисълът му бъде реализиран. Именно това „ако“ е и най-проблематичното условие в цялата стратегия на сегашната американска администрация.

Рисковете и възможните последици от прокарвания от САЩ геостратегически завой

Като цяло, в структурата, формираща се при суперпозиционирането на трите очертани по-горе стратегически направления, е налице определена логика. Така, контролът, както и преди, касае почти изключително морските комуникации в ключовите възли, свързващи или разделящи Тихия и Атлантическия океани (на първо място, Суецкият и Панамският канали, както и Арктическите проходи). При това, именно по тези направления на осъществяване на контрола, САЩ възнамеряват драстично да усилят присъствието си, обозначавайки фактическото си легитимно „усвояване“ на ключовите позициони райони в съответните критични възлови точки. Традиционният за САЩ „таласократичен уклон“ се превърна в геостратегически приоритет на администрацията на Тръмп. Докато контролът на континенталните пространствра е от  изключително значение за жизнените интереси на такива „възходящи сили“ като Китай, Русия, Индия, Турция и други, САЩ предпочитат да го оставят на заден план заради намаляващата ефективност и нерентабилността му в новата ситуация, както и поради възможността Америка да се окаже силно застрашена в случай на изостряне на конфликтите по това направление. В същото време обаче, Китай и Русия ще продължат да бъдат обект на твърдия и принципиален геостратегически натиск на САЩ и тъкмо с тях екипът на Тръмп ще осъществява най-трудния пазарлък за да постигне толкова желаната „сделка“. В своята цялост, тази напрегната мрежа на конфликтност в отношенията с Пекин и Москва, вероятно ще изисква продължителен процес на преговори, който – ако приключи успешно, разбира се – би могъл да изведе света до своеобразна „ситуационна пауза“, в чиито рамки основните глобални играчи ще могат да анализират спокойно новата геополитическа ситуация и собствения си статус в нея.

Най-парадоксално в случая е обстоятелството, че първоначалните усилия на администрацията на Тръмп бяха състредоточени върху приключването на конфликта в Украйна. В рамките на очертаната по-горе логика, Украйна представлява изключително нисколиквиден актив за САЩ. Тя е разположена в периферията на глобалните комуникационни мрежи и за Тръмп сделката във връзка с нея има предимно имиджов характер, освен това той я разглежда като инструмент в процеса на преговори с Русия. Само че демонстрираното от Тръмп нетърпение във връзка с постигането на тази сделка показва че той е наясно за капана, който му готвят неговите основни политически противници вътре в САЩ и техните партньори в ЕС и Великобритания. От една страна, през последните годиниУкрайна се превърна в отлично използван и управляван инструмент на тези сили . А, от друга, Тръмп очевидно не изключва възможността да се възползва от изключителното тясната им обвързаност с Киев за да се опита с един замах да премахне и двете препятствия по пътя към реализацията на своята стратегия.

Продължаващата липса на решение по украинския въпрос, забавя движението на екипа на Тръмп по другите, принципно по-важни за него, направления. Нещо повече, тя носи заплахата от поредица „сковаващи провокации“, способни да спрат движението по всяко от очертаните по-горе направления, като паралелно с това взривят и перспективата за „сделки“ с руснаците и китайците при максимално изгодни за САЩ условия. Впрочем, тук е мястото да отбележа, че срещу евентуална сделка с Москва относно Украйна, САЩ ще настояват за гаранции за отказ от всякаква руска намеса в зоната на американските интереси – такава, както си я представят във Вашингтон. Включително в такива латиноамерикански държави като Куба, Никарагуа, Венецуела и Бразилия, а вероятно и в Близкия изток или дори в някои части на Централна Азия и Южен Кавказ, както и в Арктика.

В случая с Китай ситуацията е още по-драматична. Защото, ако отношенията между САЩ и Русия е налице остър конфликт само по първото геополитическо направление и най-вече по отношение на Украйна, в тези между САЩ и Китай и трите очертани по-горе направления са силно конфликтни. Сериозен и постепенно изострящ се проблем за Пекин е продължаващата му уязвимост пред евентуални нови „наказателни мерки“ от страна на Тръмп поради дълбокото интегриране на китайската икономика в глобалната система на разделение на труда, в чиито рамки финансово-логистичната сфера най-вероятно ще продължи да се контролира от САЩ. На първо място, през април 2025 Вашингтон и Пекин на практика започнаха пълноценна  икономическа война (като срещата между Тръмп и Си Дзинпин в Сеул през октомври 2025 означаваше само временното и прекъсване, което – според повечето анализатори – едва ли ще продължи повече от една-две години), включваща съдбоносната и за двете суперсили битка за дефицитните суровинни ресурси. На второ място, Китай е изключително заинтересован от лоялността на елитите на онези държави, към чиито пазари е ориентирана индустрията му (освен  САЩ, това са най-вече страните от ЕС, Близкия изток, Индокитай, Африка и Латинска Америка). На трето място, Пекин едва ли ще се примири с катастрофалните за китайската икономика последици в случай, че геополитическите инициативи на Тръмп се реализират без да се отчитат неговите интереси. От решаващо значение ще се окаже, до каква степен САЩ ще успеят да монополизират системите за глобален логистичен контрол, както и ефективността на прякото им военно присъствие в Арктика и в Близкия изток.

Тръмп ефективен инструмент за „дисциплинирането“ на своите европейски съюзници и сдържането на вътрешнополитическите си съперници (което е от критично значение за запазването и укрепваните позициите на републиканците в рамките на сегашния електорален цикъл). А също и възможност за постигане на реална сделка с Русия, която – от гледната точка на самите САЩ – ще означава както практическо придвижване напред на набелязаната от тях геостратегическа трансформация, така и решаваща стъпка за гарантиране на стабилен статут на „първи сред равни“ в рамките на формиращия се нов световен ред. На практика обаче, развитието на събитията показва, че нещата са доста по-сложни.

Съществува ли доктрина Тръмп/Ванс?

Сред интересните резултати от американската намеса в иранско-израелския конфликт през лятото на 2025 беше лансирането на т.нар. нова „доктрина Тръмп“ от страна на неговия вицепрезидент Джей Ди Ванс по време на срещата му с привърженици на републиканците, проведена малко след края на „12-дневната война“. Обстоятелствата и формулировките, използвани при обявяването, и бяха доста необичайни, което вероятно е причината тя да не привлече вниманието на повечето анализатори. Сред експертните кръгове вече се е наложило мнението, че администрацията на Тръмп и лично президентът предпочитат да действат конюнктурно, т.е. без да се обвързват с каквито и да било политически или концептуални ограничения. При това положение, трудно би могло да се говори, че Белият дом въобще разполага с нещо, които би могло да се определи като „доктрина“.

В същото време  би било грешка, да не се обръща никакво внимание на опита на Ванс за доктринално оформяне на американския външнополитичесдки курс. На първо място, той отразява предприеманите от част от лидерите на движението MAGA опити за създаване на по-строги идейни и концептуални рамки за тази политическа сила, включително и по външнополитическото направление. На второ място, налице са известни основания да се твърди, че лансираната от Ванс „доктрина“ в немалка степен отразява редица представи и схващания, доминиращи във външнополитическото мислене на сегашната американска администрация или поне на част от нея. На трето място, вербализирането на въпросната „доктрина“ от вицепрезидента на САЩ говори за все по-очевидните му политически амбиции. Предвид възможността именно той да бъде издигнат за кандидат на Републиканската партия на следващинте президентски избори, анализът на външнополитическото му схващания определено представлява интерес.

И така, кои са основните принципи в „доктрината Тръмп/Ванс“? Според вицепрезидента, концептуалното кредо на външната политика на САЩ се свежда до следното.

На първо място, необходимо е ясно артикулиране на американските интереси във всеки конкретен случай.

На второ място е използването на „напориста“ (т.е. агресивна) дипломация за разрешаване на външнополитическити проблеми.

На трето място е, тезата, че ако дипломацията не работи, САЩ следва да използват гигантската си военна мощ за разрешаването на проблема, като веднага след това се оттеглят, за да не допуснат трансформацията му в продължителен конфликт.

Макар че изложените по-горе принципи представляват очевиден опит да се затвърди политическият успех от намесата на администрацията в израелско-иранския конфликт, те отразяват и изразяваните и преди това представи на Ванс и движението MAGA за външната политика. Доста сходни мотиви бяха налице по време на президентската кампания през 2024 както от страна на самия Ванс, така и на Тръмп. Което позволява по-широката им интерпретация.

Първата теза, касаеща ясното артикулиране на американските интереси, на практика представлява прикрита (и то неособено старателно) критика на външнополитическите подходи на предишните американски президенти. Както знаем, по време на предиборните си кампании Тръмп остро критикуваще демократическите администрации на Обама и Байдън за за спекулативното разбиране на американските национални интереси и прекомерната им идеологизация за сметка на конкретните осезаеми ползи. В хода на кампанията през 2024 в основна мишена на критиките както на Тръмп, така и на Ванс, бе украинската политика на Вашингтон, т.е. инвестирането на огромни средства без ясна представа за крайния резултат: какво би могло да се приеме като победа за Америка в този конкретен случай и какви биха били ползите от нея?

За сегашната американска администрация този подход е неприемлив. Тя постоянно демонстрира склонност към опростяване на външнополитическите проблеми и раздробяването им на отделни елементи, някои от които могат да донесат осезаема полза, а други – не (т.е. последните елементи следва да бъдат елиминирани или игнорирани). Всеки възлов проблем трябва да има някаква тясна и ясна цел, служеща едновременно и като показател за ефективност, и като обяснение пред вътрешната аудитория. По отношение на Украйна например, това са редкоземните метали, на Иран – ядрената програма, а на НАТО – нарастването на разходите на американските съюзници за отбрана.

Наистина, подобно раздробяване и опростяване често поражда критики вътре в страната и смайване – извън нея. Но, поне според разбирането на сегашните управляващи, то им носи успех. В крайна сметка, то води до осезаеми тактически успехи, имащи по-голямо политическо и стратегическо значение, отколкото самата конкретна цел: така украинското ръководство беше изнудено да сключи сделка за редкоземните метали, Иран беше отслабен и „наказан“, а съюзниците от НАТО – накарани да се подчинят на САЩ.

Втората теза – за „агресивната дипломация“ – напомня за идеите на американските „нови десни“, ползващи се със сериозна популярност, както и за агресивно-националистическата  външна политика на Британската империя в края на XIX век (т.нар. „джингоизъм“). Провежданата в началото на ХХ век политика на „голямата тояга“, (външнополитическата доктрина на екипа на Теодор Рузвелт), като цяло, съвпада с представите на администрацията на Тръмп или поне на онази част от нея, която се представлява от Ванс, за идеалния облик на американската дипломация: да говориш спокойно, докато държиш зад гърба си „голямата тояга“ и отвреме навреме я размахваш.

На чисто практическо равнище, това означава едностранни действия (доколкото в рамките на многостранните формати провеждането на „агресивна дипломация“ е или невъзможно, или неефективно) и опора на дипломацията върху „твърдата сила“ под формата на икономически санкции или проектирането на военна мощ. Използването на последната (или на каквато и да било друга „твърда сила“) обаче, се разглежда именно като инструмент за дипломатическо урегулиране, а не като самоцел.

Третата теза пък, отразява характерния за мнозина привържени на МAGA неоизолационизъм. Отказът от ангажиране в продължителни конфликти бе характерен белег на външнополитическото мислене и на първата администрация на Тръмп (2017-2021). Съдейки по всичко, нежеланието САЩ да се въвличат в изтощаващи ги конфликти отразява стратегическото мислене и убежденията на самия Тръмп, който многократное критикувал както демократите, така и неоконсервативното крило в Републиканската партия.

В същото време обаче, иранско-израелската война демонстрира наличието на фундаментално различие в интерпретацията на политиката на неангажираност от страна на Тръмп и на редица видни активисти на движението MAGA. За , хора като Тъкър Карлсън и Стив Банън, които винаги са изповядвали последователен изолационизъм, самият факт на американската военно-политическа подкрепа за Израел, се оказа неприемлив и стана повод за критики срещу Тръмп, че не изпълнява предизборните си обещания.

Съдейки по досегашния опит от управлението му, за самия Тръмп червените линии не са свързани с политико-идеологическите, а с чисто функционалните ограничения. Според него, използването на военна сила в чужбина е допустимо и дори целесъобразно, ако не е свързано с прекалено големи рискове да се трансформира в продължителна и скъпоструваща, както в политическо, така и в икономическо отношение, кампания. Тръмп демонстрира този подход и по време на първия си президентски мандат (ракетният удар, ликвидирал иранския генерал Сюлеймани), и по време на сегашния, при това в далеч по-големи мащаби. И едното, и другото бяха свързани с риск от по-нататъшно разрастване на конфликта, но демонстративното нежелание на Вашингтон за нова ескалация, още по-малко пък за осъществяване на каквато и да било сухопътна операция, послужиха като своеобразни клапани за понижаване на военното напрежение.

Склонният към изолационизъм и свързан с подкрепящите тези настроения американски избиратели Джей Ди Ванс, който е вторият човек в сегашната администрация, се опитва да обедини тези две линии под формата на своеобразен концептуален  компромис: да, Америка ще продължи да нанася военни удари, но само за да постигне дипломатическото разрешаване на проблемите, т.е. не може да се правят никакви аналогии с времената на Джордж Буш-младши. Тоест, военната сила се използва за поддържането на един резумен, умерен изолационизъм по отношение на онези проблеми, които не са приоритетни за Вашингтн, както и за подсигуряване на стратегическото прегрупиране, съответстващо на актуалната оценка на приоритетните заплахи и предизвикателства.

Предвид политическия характер на лансираните от Ванс принципи, те биха могли да се квалифицират като доктринална основа на „политиката на отиващите си легиони“ (по аналогия с късната Римска империя, изтегляща легионите си от отдалечените провинции, които вече не може да отбранява), т.е. трансформацията на САЩ от глобален хегемон в могъща, но по-локализирана географски империя. Регионът на Близкия изток, който при предишните републикански администрации се превърна в център на американските външнополитически усилия, днес се разглежда от мнозинството „тръмписти“ и от самия Тръмп като „стратегически баласт“, отговорността за който следва да бъде прехвърлена към съюзниците и най-вече към Израел. Впрочем, излежда, че администрацията на Тръмп се придържа към същата визия и по отношение на Източна Европа. Тоест, американските съюзници следва да поемат много по-голяма отговорност за собствената си сигурност, докато САЩ ще играят ролята на своеобразен ultima ratio regum (последен довод на кралете – от лат.), към който следва да се обръщат само, ако не могат да се справят със собствени сили.

Този процес предполага избягването на ненужното военно-политическо ангажиране, но изисква съответното политическо оформяне, отчитащо както външнополитическите интереси, така и вътрешнополитическата нужда от „силна Америка“ и необходимостта от съхраняване на имиджа. „Доктрината Тръмп/Ванс“ до голяма степен отчита тези потребности, предлагайки на движението MAGA в Републиканската партия външнополитическа концепция, претендираща да е консенсусна и практически приложима (за разлика от неоконсерватизма и изолационизма). Остава неясен обаче, отговорът на ключовия въпрос, до каква степен лансираните от Ванс идеи отразяват външнополитичекото мислене на сегашната администрация и на самия Тръмп.

Дали Тръмп се нуждае от подобна доктрина?

И така, дали лансираната от вицепрезидента Ванс „доктрина Тръмп“ има потенциала да се реализира именно като доктрина на президента в момента или поне в близка перспектива? Едва ли, за което има поне няколко причини.

Както е известно, всяка президентска доктрина представлява конструкт, предполагащ сбита канонична формула, която след това получава по-широка интерпретация от експертите, медиите и политиците. В тази смисъл лаконизмът и недостатъчната задълбоченост, в което опонентите му обвиняват Ванс, едва ли е причина да не се гледа сериозно на лансираните от него идеи. Ще припомня, че доктрината Обама например, чието съществуване не се оспорва от никого, всъщност се свеждаше до отделни фрази на президента и до голяма степен бе продукт на творчеството на анализаторите и коментаторите.

Макар че провокираха определена дискусия в момента на появата им, лансираните от вицепрезидента Ванс принципи засега не са предмет на сериозна концептуална обработка. Неслучайно лансираната от него „Доктрина Тръмп“ много по-често става обект на критики от страна на противниците на републиканците, вместо да бъде осмислена и обогатена от близките до сегашната американска администрация аналитични центрове.

Основната причина за това е проста – все пак, прерогативът да дефинира доктриналните основи на външнополитическия курс на САЩ е на президента. Самият Тръмп очевидно не бърза публично да подкрепи концептуалните идеи на своя вицепрезидент. Ако се беше изказал под някаква форма за това, че действително разполага с набор от външнополитически принципи, подкрепяйки Ванс или – напротив – спорейки с него, това със сигурност би провокирало далеч по-сериозна обществена дискусия относно „доктрината Тръмп“ и вероятно би довело да утвърждаването и в публичния политически дискурс. Това би могло да се случи в рамките на утвърдените правила – например в годишното послание към американската нация или по време на някой от многобройните коментари за медиите, които Тръмп прави почти ежедневно.

Както изглежда обаче, сегашният американски президент просто не смята за нужно да ангажира и себе си, и собственото си управлеине с някакви концептуални рамки. За това не способсват нито обстоятелствата, нито пък личността на самия Тръмп.

Истината е ,че днешното състояние на международната система радикално се различава от „епохата на президентските доктрини“, т.е. студената война. По онова време, по-линейното развитие на политическите процеси и достатъчно ясните цели позволяваха на американските президенти да определят по-ефективно основните направления на своите действия и да формулират определящи външнополитическия процес концептуални рамки. Днес САЩ сякаш нямат особена нужда от ясно дефинирани президентски доктрини. До голяма степен, това се дължи на далеч по-сложната, променлива и нелинейна международна реалност. Буш-младши вероятно беше последният американски президент, формулирал достатъчно ясна доктрина, като това бе свързано с конкретни събития и последвалата ги преоценка на заплахите и външнополитическите приоритети на САЩ. Макар че се споменават в експертните анализи, доктрините на Обама, Тръмп (по време на първия му мандат) и Байдън, всъщност в много по-голяма степен са продукт на рефлексиите на американските интелектуалци, а не истински външнополитически програми.

В този смисъл, подходът на Тръмп, който до голяма степен действа съобразно конюнктурата, съответства на текущите реалности. Сегашният президент на САЩ притежава определени базови представи за американските външнополитически приоритети, които – поне донякъде – се оформят като част от собствения му мироглед още през 1980-те години. Той обаче не се стреми към тяхното задълбочаване и концептуализацията им Критиците му свързват това с неговия прагматизъм и презрението му към „интелектуалните измишльотини“, което между другото обяснява и, защо Тръмп не можа да се сработи с Джеймс Матис и Джон Болтън по време на първия си мандат.

От друга страна, фактът че Тръмп не се ръководи от някаква конкретна политическа философия се обяснява и с чисто практическите му съображения. Като циничен прагматик, той смята, че действията му не бива да се ограничават от някакви идеологически, концептуални и дори правни съображения. В този смисъл, движението MAGA и опиращата се на него президентска власт са по-удобни за Тръмп, ако си останат в некристализирана форма, осигурявайки му максимално пространство за маневриране. Сегашният американски президент вече е наясно, че очертаването на стриктни идеолоически и конциптуални рамки на управлението му, може да провокира ожесточена съпротива. Решението му да подкрепи Израел в конфликта с Иран предизвика остри критики от страна на много от неговите привърженици, за които политиката на неангажиране с нови войни не е просто предизборно обещание, а идеологически оформен канон. В отговор Тръмп заяви, че защитата на Израел е също такъв интегрален елемент от идеологията на МAGA, както и критиката на политиката на демократите в подкрепа на Украйна. Впрочем, последният аспект може и да бъде ревизиран, във всеки случай Тръмп изглежда се стреми да създаде такова впечатление с изявите си в медиите. Култивирането сред противниците и партньорите на президента на увереност за евентуални радикални обрати в американската политика е друга причина Тръмп да не проявява интерес към доктриналното оформяне на външнополитическите си възгледи. С други думи, външнополитическата му концепция би могла да се формулира по следния начин: „възможно е всичко, което в конкретния момент изглежда целесъобразно“.

В този контекст, опитът на Джей Ди Ванс да формулира „доктрина Тръмп“ изглежда е по-скоро стремеж за създаване, със задна дата, на някаква интелектуална база на доста конюнктурните решения на американския президент. Въпреки това, лансираните от него идеи не бива да се игнорират напълно.

„Доктрина Ванс“?

Макар, че изложените от Ванс принципи едва ли определят доктринално външната политика на Вашингтон, анализът на тяхната формулировка и развитието им несъмнено е важен за разбирането на американското външнополитическо мислене през следващите няколко години.

Опитът на вицепрезидента на внесе „концептуален ред“ във външнополитическия курс на сегашната администрация отразява донякъде водещата се вътре в нея борба за определяне на политиката в различните сфери, както и за влияние върху самия президент. Опитвайки се да „натрапи“ на Тръмп „доктрина“, носеща името му, Ванс изглежда влиза в полемика с останалите групи около президента – неоконсервативните ястреби, чиито публичен изразител е сенаторът Линдзи Греъм, с радикалните изолационисти, чиито говорител е Тъкър Карлсън, или с прагматицити-реалисти, т.е. съветниците и приятели на Тръмп, които нямат доктрини, но пък имат пряк достъп до държавния глава.

Механизмите за вземане на външнополитическите решения в настоящата администрация не са напълно ясни и изглежда, че сред най-заинтересованите от поддържането тази „мъгла“ е самият американски президент. Опитът сочи, че Тръмп се чувства комфортно както при наличието на кадрови, така и на идеологически/концептуален „хаос“, тъй като те обслужват собствените му политически решения. В този смисъл той очевидно с готовност е позволил на Ванс да лансира „доктрината Тръмп“ за да успокои вътрешната си аудитория, но в същото време съзнателно я оставя в „сивата зона“, т.е. като нещо, което касае само вицепрезидента.

От друга страна, това отразява и положението на самия Ванс в апарата на сегашната администрация. Вицепрезидентът участва публично в ключовите външнополитически събития: участва например в скандалния публичен дебат със Зеленски, изгради добри отношения с новия папа-американец и изигра ключова роля в мирния процес между Иран и Израел. Реалното му влияние върху външнополитическите решения обаче изглежда ограничено, най-малкото поради липсата на опит и на стабилни, дългогодишни отношения с Тръмп. Това го кара да се стреми да увеличи политическата си тежест в публичната сфера, опитвайки се да прокарва програмата си не толкова и не само чрез президентския апарат, а по линия на публичната политика. Публичното артикулиране на принципите на външната политика „от името на администрацията“ е в съответствие с тази тактика.

Тук е мястото да отбележа, че до момента вицепрезидентът Ванс няма ясно определена роля в администрацията на Тръмп. В същото време той се стреми да използва статута си на вицепрезидент и политическия капитал, натрупан по време на предизборната кампания, за да укрепи позицията си в Републиканската партия и нейното MAGA-крило. Именно в рамките на тези усилия е и ясно изразеният му стремеж за създаване на интелектуална база на движението MAGA, което все още е твърде пъстро и индивидуалистично. Джей Ди Ванс е един от най-активните републикански лидери от своето поколение и един от членовете на сегашната администрация, опитващи се да концептуализират „тръмпизма“ в някакви повече или по-малко приемливи и разбираеми идеологически форми. Тоест, идеите му за външната политика на САЩ следва да се разглеждат и от тази гледна точка.

Всъшност, именно това вероятно е основният фактор, определящ интереса към лансираната от Ванс „доктрина Тръмп“ в дългосрочна перспектива. Дори ако идеите, които той излага, нямат съществено влияние върху реалната политика на администрацията на Тръмп през оставащите години от мандата му, самият процес на оформяне на външнополитическата концепция за умерен/гъвкав изолационизъм и формирането на влиятелна група от истъблишмънта, отразяваща и насърчаваща тези възгледи, е важен етап в развитието на американските външнополитически школи. А евентуалната номинация на Ванс за кандидат за президент на Републиканската партия през 2028  придава допълнителна тежест на този процес. Като президент, Ванс би могъл много по-добре да кодифицира тези идеи в доктрина вече само под свое име.

Заключение

Мнозина експерти изпитват силни съмнения относно това, доколко реалистично е осъществяването на геостратегическите планове на администрацията на Тръмп. В същото време тази администрация вече вкара в действие и ангажира в конфликтното противоборство гигантски политически, икономически и културни ресурси Тези ресурси, които в момента са мобилизирани и концентрирани както от противостоящите си сегменти на западните елити, така и от елитите на опортюнистките и възходящи държави – осъзнато или просто в хода на битката за реализация на собствените им интереси – рушат самите основи на досегашния световен ред. Ето защо, без оглед на това, каква част от анонсираните от сегашната американска администрация и лично от Тръмп политико-стратегически инициативи бъдат реализирани, приносът им за дестабилизацията на този световен ред няма как да бъдат игнорирани. Освен това, своеобразен залог, че тези разрушителни действия ще продължат и занапред, е изключително нестабилното положение на целия екип от „нови американски революционери“, чието политическо оцеляване може да бъде гарантирано само с постоянното и дори ускоряващо се движение на Америка по избрания от тях път.

Резюмирайки всичко казано дотук, следва да признаем, че основната и в известен смисъл катострафална последица от геостратегическия завой на Тръмп – както в случай, че той бъде успешно реализиран, така и ако продължи да „буксува“ по време не целия текущ американски електорален цикъл – може да се окаже перспективата за много вероятно сегментиране на световния пазар и системата на глобални комуникации, включително и информацинно-финансовото, както и политико-правното пространство. Следващият етап на тази еволюционна траектория вероятно ще се окаже деконструкцията (с елементи на деградация) на познатия ни глобален икономически ред, съществувал през последните поне 80 години. Отделни прецеденти на тази сегментация и деконструкция многократно бяха фиксирани и анализирани от по-внимателните наблюдатели, но високата проницаемост на териториалните бариери продължаваше да бъде непоколебима основа на икономическия аспект на съвременния световен ред. Сегашните трансформации обаче, ни карат да се съмняваме,че този ред ще се запази и в бъдеще. Прокарването на стратегията на администрацията на Тръмп ще очертае ускореното разпадане на глобалния свят на отделни сегменти, доминирани от партикулярните интереси на държавите, разполагащи с (и ефективно мобилизиращи за целта) необходимите материални и нематериални ресурси, т.е. трансформацията му в полицентричен свят, разделен съобразно културните основи  на политическите, икономически, правни и социални практики на големите играчи. И публкуваната през декември 2025 нова стратегия за национална сигурност на САЩ е важна стъпка в тази посока.

*Българско геополитическо дружество