Според някои експерти, след края на 12-дневната война между Израел и Иран през юни, Ислямската република вероятно ще претърпи сериозна трансформация, която би могла да доведе да превръщането и от идеологическа теокрация в прагматична авторитарна държава, макар че, поне на първо време, тя ще запази всички досегашни ислямско-шиитски атрибути.
Не е тайна, че от доста време насам в страната все по-осезаемо си пробиват път идеите на политическия прагматизъм. Още с началото на иранско израелската война през 2025 контролът над властта в Иран постепенно започна да се измества от клерикалните кръгове към прагматичните елити – военни, технократи и националисти. Вдъхновени от опита на такива съседни държави, като Саудитска Арабия, тези сили се стремят към нормализация на отношенията със Запада, икономическо развитие с опора на Китай и постепенен отказ от идеологическите догми.
Корените на иранско-израелския конфликт
Конфликтът между Ислямска република Иран (ИРИ) и еврейската държава има своите исторически корени. Предпоставките за сегашното мусъстояние започват да се формират още преди ислямската революция в Иран през 1979. Нейният лидер и основатал на ИРИ аятолах Рухола Хомейни разработва и теоретичната основа на идеологическото противопоставяне между Иран и Израел. Още в ранните си трудове от 1960-те години, Хомейни твърди, че Израел, който се намира в сърцето на ислямския свят, е пречка пред създаването на световна ислямска държава. Тази концепция се превръща в гръбнак на учението му, известно като „хомейнизъм“ или „неошиизъм“.
В многобройните си речи Хомейни постоянно повтаря, че „всичките ни сегашни проблеми са породени от Израел“ и, че смята „плана за независимост на Израел и неговото признание за катастрофа за мюсюлманите и ерозия на действията на ислямските правителства“. Според него: „единственият път към освобождаването на Йерусалим е вярата в Бога, саможертвата и въоръжения поход до пълното унищожаване на Израел“. Тоест, Хомейни формулира стратегическата задача за борба с Израел, като „освобождаване на Йерусалим“. Аятолахът лансира собствен път за разрешаване на палестинския проблем, който трябва да доведе до „разтварянето“ на Държавата Израел в арабската маса и, в крайна сметка, до пълното и унищожаване, или както се изразява известният ирански юрист и бивш шеф на президентската администрация Голам Хосейн Есмаиили, до „анихилацията на Израел“.
Хомейни и наследниците му не признаваха и продължават да не признават дори възможността за съществуване на еврейската държава, определяйки я като „ционистко образувание“ или „окупирана територия“. В течение на вече над 45 години всички високопоставени ирански представители, без оглед на политическите си позиции, определят Израел, като „тумор” в региона на Близкия Изток, който следва да бъде отстранен. Сегашният върховен лидер на Иран Али Хаменей също неведнъж е призовавал за унищожаването на Израел. През ноември 2014 той лансира план от девет точки за противопоставяне на еврейската държава, в който твърди, че единствения начин да бъде сложен край на престъпленията на Израел е неговото унищожаване.
На свой ред, Израел разглежда Иран като екзистенциална заплаха, която би придобила гигантски размери, ако Техеран се сдобие с ядрено оръжие. Впрочем, освен потенциалното иранско ядрено оръжие, тревога в Израел поражда и ракетната програма на ИРИ. През последните 15-20 години иранците постигнаха впечатляващи резултати в производството на различни класове ракетни системи, както и на дронове. Иранският арсенал от балистични ракети е сред най-големите в Близкия Изток, а обсегът им (около 2000 км) позволява нанасяне на удари в целия регион, включително по Израел. Третата причина за тревога за израелците е т.нар. „Ос на съпротивата“, която Техеран създаде в Близкия Изток и, която включва проирански шиитски групировки от Афганистан, Ирак, Сирия, Ливан и Йемен, както и съюзни на Иран сунитски групи в Палестина, една от които е ХАМАС.
Тоест, по отношение на Иран, корените на сегашната израелско-иранска конфронтация са свързани с идеологията на хомейнизма, която отхвърля правото на съществуване на еврейската държава и призовава за унищожаването и. По отношение на Израел пък, конфликтът е обусловен от възприемането на Иран като екзистенциална заплаха заради неговите ядрени и ракетни програми и действията на контролираната от Техеран антиизраелски радикална „Ос на съпротивата“.
Етапите на ескалацията в конфронтацията по оста Израел-Иран
През първия етап, в течение на почти 30 години след победата на ислямската революция в Иран през 1979, противопоставянето между ИРИ и Израел се ограничаваше в рамките на идеологическата и политическа борба, намираща отражение във взаимните информационно-пропагандистки атаки. В началото на 2000-те обаче, ситуацията се промени след като се появиха сведения за активните тайни действия на иранците в ядрената сфера, осъществявани извън контрола на Международната агенция за атомна енергия (МААЕ).
Както е известно, Съветът за сигурност на ООН положи големи усилия за разрешаването на иранския ядрен проблем по дипломатически път. Израел обаче, изначално не вярваше, че Иран е склонен на компромиси и още през 2011-2012 възнамеряваше да осъществи ракетно-авиационен удар по ядрените му обекти. Това не се случи единствено заради намесата на тогавашната американска администрация на президента Обама, която обаче наложи сурови санкции на режима в Техеран. Вероятно именно санкциите, както и агресивните военни планове на еврейската държава, бяха сред факторите Иран да склони да подпише нар. Съвместен всеобхватен план за действия (СВДП). Израел обаче не вярваше (и продължава да не вярва) в искреността на иранските заявления, че страната не възнамерява да създава ядрено оръжие и смяташе, че единственият ефективен начин за предотвратяване на иранска атомна бомба е нанасянето на мощен превантивен удар по ИРИ.
Вторият етап на израелско-иранската конфронтация, който може да се характеризира като прокси-сблъсъци и осъществяване на тайни активни мероприятия, продължи от края на 2000-те до 2024.Показателно е, че през май 2020 иранският парламент прие специален закон за „противодействие на действията на ционисткия режим, насочени против мира и сигурността”. Той включва мерки за противопоставяне на Израел на национално и международно равнище. Законът съдържа 16 члена и дава правна регламентация на действията на иранските граждани, частни и държавни организации, както и на официалните институиции по отношение на Израел. Член 13, в частност, изисква от правителството да подкрепя действията на други държави, нации и неправителствени организации, целящи освобождението на Йерусалим, и го задължава да препятства каквато и да било нормализация на отношенията с Израел в рамките на региона, както и сред мюсюлманските страни по света, и да продължи да прокарва идеята, че „ционизмът е по-лош от апартейда” в различните международни организации.
За практическата реализация на изискванията на закона се предвижда създаването на Специален комитет за борба с ционисткия режим (т.е. с Израел). В последния влизат представители на Висшия съвет за национална сигурност на Иран, Външното министерство, Министерството на разузнаването, разузнавателните структури на Корпуса на стражите на Ислямската революция (КСИР), Силите със специално предназначение „Кодс”, министерствата на отбраната и вътрешните работи, както и Секретариатът на Международната конференция за подкрепа на Палестинската интифада.
Тоест, през 2020 борбата срещу Израел беше законодателно легитимирана в Иран, макар че още в началото на века, т.е. преди приемането на каквито да било законодателни действия, станахме свидетели на остра форма на ирано-израелска „студена война”, бързо ескалирала в истинска хибридна война.
През 2010-те години сблъсъкът между Израел и Иран се осъществяваше най-вече в Сирия, Ливан и Палестина. Израелските специални части атакуваха и избиваха ирански военни, а проиранските групировки Хизбула, ХАМАС и Палестинския ислямски джихад осъществяваха, по нареждане на Техеран, диверсионни действия на територията на Израел.
Паралелно нарасна активността на взаимните израелски и ирански кибератаки (общо няколко десетки) срещу ключови обекти на инфраструктурата на двете страни. Сред най-известните подобни операции беше осъществената от Мосад и ЦРУ атака срещу иранския център за обогатяване на уран в Натанц. Тогава компютърният червей Stuxnet извади от строя почти 1400 центрофуги и зарази с вирус над 60 хиляди компютри. На свой ред, Иран също осъществяваше в продължение на дълги години кибероперации против Израел.
Тоест, анализирайки отношенията между Израел и Иран през последните над 45 години, можем да констатираме, че те изминаха сложен път от пропагандни, информационни и диверсионни сблъсъци, през прокси и кибервойни за да стигнат до истинска гореща война през 2025.
Съотношението на силите в навечерието на войната
Фактически, през целия период след Ислямската революция двете държави се подготвяха за сблъсъка помежду си, при това в най-различни сфери и направления. Основните инструменти на иранците в това противопоставяне бяха специалните служби, КСИР, армията, формациите от „Оста на съпротивата” и хакерите. На свой ред, израелците също разчитаха на специалните служби, Армията за отбрана на Израел (ЦАХАЛ) и хакерите. Потенциалите на двете държави обаче, далеч не са равнозначни.
По различни данни, общата численост на редовните въоръжени сили на Иран варира между 540 и 900 хиляди дущи, от които между 450 и 670 хиляди са в сухопътните сили (армията и КСИР), между 70 и 100 хиляди - във военновъздушните сили, между 35 и 45 хиляди - във военноморските сили, както и около 135 хиляди - в Силите за съпротива „Басидж” и 25 хиляди - в Силите със специално предназначение „Кодс”. Вариращите данни се дължат на наложената от Техеран пълна секретност по въпросите, касаещи иранските въоръжени сили. Различни неирански изтоници изнасят нееднозначни данни за числения състав и структурата на иранските въоръжени сили, както и за обема на въоръжението и бойната техника, с която разполагат. Само за сравнение, ще припомня, че в навечерието на ирано-иракската война, през 1980, личният състав на иранските въоръжени сили бе едва 220-240 хиляди души.
По своя числен състав и наличното си въоръжение, иранските въоръжени сили са на едно от първите места в Близкия и Среден Изток. Основната им особеност е, че включват два компонента, т.е. две независими редовни въоръжени формирования – Армията и КСИР, всяко от които разполага със собствените сухопътни сили, ВВС и ВМС. Освен това, част от КСИР са Силите със специало предназначение „Кодс”, осъществяващи разузнавателно-диверсионни задачи, както и Силите за съпротива „Басидж”, предназначени за подготовка на резервисти, гражданска отбрана и защита на територията на страната.
Показателно е, че по време на ирано-израелската война през юни 2025, иранската армия на практика бе оставена на заден план при вземането на решенията относно Израел. Това се дължи на факта, че цялата ракетна мощ на Иран е концентрирана във Въздушно-космическите сили на КСИР. Нещо повече, командването на Корпуса осъществяваше и ръководството на бойните действия срещу Израел.
Въпреки впечатляващите количествени показатели на иранските въоръжени сили, по нивото на научно-техническото си оборудване, те въобще не могат да се сравняват с тези на Израел и САЩ. Разбира се, САЩ (още по-малко пък Израел) не могат да използват опита си от свалянето на режима на Саддам Хюсеин в Ирак с военни средства. Евентуална инвазия в Иран, т.е. сухопътна операция на американците и/или израелците е принципно невъзможна, имайки предвид числения състав на иранските ВС и значителната мощ на сухопътните им сили. Както показа юнската война обаче, авиационните и ракетни удари по конкретни ирански обекти са напълно по силите им, имайки предвид превъзходстото на САЩ и Израел в авиационно-ракетните технологии и опита от нанасянето на подобни удари през 2024.
Съзнавайки това, Техеран акцентира върху укрепването на ракетните си сили и дроновете, в резултат от което днес именно те формират основната ударна мощ на иранските въоръжени сили.
През второто десетилетие на ХХI век Иран създаде впечатляваща дронова индустрия, постигайки значителен прогрес в разработването и производството на целия спектър безпилотни летателни апарати от всички основни класове – от леки тактически разузнавателни дронове до тежки резузнавателно-ударни комплекси, при това както носители на управляеми авиобомби и ракети с малък обсег, така и на т.нар. „дронове-камикадзе”. В момента страната произвежда около 40 различни модели дронове, включително Aba beel, Кaman, Kian, Mohajer, Shahed, като най-ефективни и мощни сред тях са дроновете Shahed, Mohajer, Kian и Kaman.
Паралелно с мащабните усилия за повишаване бойната готовност на въоръжените си сили, иранското военно-политическо ръководство подготвяше и асиметрични отговори на Израел. Сред тях беше хибридната война против еврейската държава, която Иран водеше в течение на дълги години активно и в широки мащаби в целия близкоизточен регион, използвайки за целта прокси групировки и най-вече шиитските проирански сили.
Основният организатор и ръководител на тази активност беше генералът от КСИР Касим Сюлеймани. През 1998 (по други данни, през 2000-та) той оглави групировката „Кодс”, трансформирайки я в изключително важен инструмент на иранската външна политика – т.нар. Сили със специално предназначение, и превръщайки я нещо средно между диверсионна част и служба за външна разузнаване. От гледна точка на иранскаа стратегия за борба с Израел и американското присъствие в региона, ролята на тази организация в Близкия изток е изключително важна.
Именно генерал Сюлеймани, използвайки потенциала на създадените от него специални сили „Кодс”, изгради и оглави уникалната регионална прокси-система, известна като „Оста на съпротивата”. Въз основа на тази военно-политическа, идеологическа и пропагандистка коцепция, иранското ръководство успя да формира своеобразен шиитски блок от своите религиозни, идейни и политически съюзници с цел усилване на многопластовата борба против Израел и САЩ. Основна ударни сила на тази „Ос” стана ливанската Хизбула, но тя включваше и шиитски групировки в Сирия, Ирак, Афганистан, Пакистан, движението на хутите в Йемен, както и свързаните с Иран, без да му се подчиняват пряко, сунитски групировки в Газа – Палестински ислямски джихад и ХАМАС.
Според покойния командващ на въздушно-космическите сили на КСИР бригаден генерал Амир Али Хаджизаде (убит през юни 2025 след атака на израелските ВВС): „всички членове на „Оста на съпротивата са единни и трябва да обединим усилията си за изтегляне на американските сили от региона и ликвидирането на ционисткия режим... „Оста на съпротивата” не представлява само Иран, тя се простира от Червено до Средиземно море и от „Ансар Алла” в Йемен до Хизбула в Ливан”. Неслучайно, някои анализатори определяха „Оста на съпротивата”, като „ядреното оръжие” на Техеран.
Как Израел се готвеше за войната с Иран
В крайна сметка, цялата логика на 45-годишния иранско-израелски конфликт доведе до 12-дневната война между двете страни през юни 2025. Възниква обаче въпросът, защо това се случи тъкмо сега? Очевидно, силен начален тласък за развитието на събитията даде терористичната атака на ХАМАС през есента на 2023. На Израел беше нанесен психологически и морален удар. Авторитетът на Мосад, военното разузнаване, въоръжените сили, както и на Израел, като цяло, се срина. Което пък бе използвано от премиера Нетаняху, който реши да играе „ва банк”, включително за да заздрави разклатените си позиции в управлението, т.е. да разреши със сила проблемите с въоръжените израелски противници в съседство и на първо място с ХАМАС и Хизбула, а след това и с техния „патрон” – Иран. Вероятно, именно през 2023 израелското ръководство е започнало разработването на конкретен план за разгрома на Ислямската република и нейните сателити. За целта обаче, то трябваше да реши няколко важни задачи.
Първата задача бе разгромяването на „Оста на съпротивата”, лишавайки Иран от възможността да използва въоръжените групировки на сателитите си на територията на самия Израел, или в близост до него. Без съмнение, едно от предварителните условия за началото на воената авиационно-ракетна операция срещу Иран на 13 юни бе именно „зануляването” на „Оста на съпротивата”, което израелците успяха да постигнат на около 80%.
Втората задача беше подготовката на израелските ВВС и средства за ПВО и ПРО за въоръжения сблъсък с Иран, т.е. да бъдат разрешени комплексът от военни и логистични проблеми, свързани с нанасянето на авиационни и ракетни удари по цели, разположени на 1500-2000 км от Израел и да се гарантира ефективната отбрана на въздушното му пространство.
Третата задача бе свързана с подготовката на личния състав на ЦАХАЛ и резерва за евентуални бойни действия, както и да се изготвят необходимите сценарии за мобилизация.
Четвъртата задача, която касаеше най-вече специалните служби, беше да се създадат условия за осъществяване на ефективна разузнавателно-диверсионна дейост на иранска територия, формиране на агентурни и оръжейни бази там и ориентиране на израелската агентура в Иран към решаването на конкретни задачи, когато настъпи „часът Х”.
Докато първите три задачи бяха принципно решени до пролетта на 2025, последната започна да се осъществява през март-април 2025, така че веднага след приключването и, да може да стартира операцията с кодово име „Ам Калави” („Надигащият се лъв”, вдъхновено от библейски стих „Ето, народът ще стане като лъвица и ще се вдигне като лъв”).
През първите часове на войната, Израел постигна значителни успехи, неутрализирайки иранската ПВО и ПРО, при това без загуби, давайки възможност за ефективни удари по военните и ядрени обекти на Техеран. Ключова роля за това изигра агентурата на Мосад и военното разузнаване на иранска територия, която достави и използва срещу различни обекти компактни управляеми ракети и ударни дронове. Тоест, резултатите от всеобхватната подготовка на Израел за нанасяне на високотехнологични военни удари срещу Иран се оказаха ефективни.
На свой ред, през първия етап от военните действия, Иран не съумя да се справи с израелските атаки. Това се обяснява, на първо място, с рекламно-пропагандистките кампании на военно-политическото му ръководство, силно надценяващи постиженията на иранския военно-промишлен комплекс, които се разминаваха с реалната ситация в сектора, което породи самоуспокоение не само сред обикновените граждани, но и у самото ръководство, инициирало въпросните кампании. На второ място, следва да посоча тоталната корупция, пронизваща от горе до долу цялото иранско общество. На трето място, сред причините за случилото се бе и нежеланието на престарелите и свръхидеологизирани аятоласи, повечето от които са участици в ислямската революция отпреди почти половин век, да осъзнаят реалната ситуация, формирала се през 2020-те години в Иран и около него, игнорирайки съветите на реалистите-прагматици. В резултат възникна огромен разрив между пропагандата и действителността.
Все пак, на третия ден след началото на израелските атаки, иранското военно командване и най-вече КСИР, който понесе небивало многобройни загуби на висши ръководни кадри в резултат от координираната целенасочена активност на специалните служби и армията на Израел, успя да преодолее първоначалния шок, да се мобилизира и да започне да нанася ежедневни удари с ракети и донове по обекти на израелска територия.
Въпреки иранските удари обаче (които неколкократно пробиха защитната система на Израел), израелските диверсионно-разузнавателни сили продължиха да доминират в хода на конфликта, оказвайки реално влияние върху развитието му, тъй като очевидно превъзхождат аналогичните възможности на Иран. При това иранските съюзници, т.е. все още оцелелите членове на бившата „Ос на съпротивата” (повечето от които бяха предварително „неутрализирани” от израелците) не демонстрираха особено желание да се включат във войната, с изключение на йеменските хути.
Ключов, ако не и определящ момент в хода на войната стана намесата на САЩ във военните действия срещу Иран. Както е известно, на 21 юни, американците удариха центровете за обогатяване на уран във Фордо, Натанц и склада в Исфахан. Шест техни стратегически бомбардировачи B-2A Spirit хвърлиха 14 противобункерни авиобомби GBU-57 (Massive Ordnance Penetrator, MOP), всяка с тегло 13,6 тона, които се смятат за едни от най-мощните неядрени боеприпаси в света. 12 от тях бяха предназначени за ядрения център Фордо, а две – за центъра Натанц. Освен това две американски подводници, намиращи се на 640 км от Иран, изстреляха 30 крилати ракети по цели в Натанц и Исфахан. И макар че резултатите от тези удари не са напълно ясни, няма съмнение, че щетите, нанесени на иранците са много сериозни.
По-нататъшният ход на иранско-израелското противопоставяне е неясен. Възможни са различни варианти. Истината обаче е, че в решаващия етап на този конфликт, иранското военно-политическо ръководство се оказа в капана на собствената си - очевидно вече неработеща – стратегия. И тъй като противопоставянето със сигурност ще продължи, Техеран очевидно ще трябва да я преосмисли и да формулира друга, по-адекватна на новата ситуация в региона.
Външното влияние върху ситуацията
Външният контур на конфликта между Израел и Иран беше очертан практически веднага след началото му. Основен съюзник на еврейската държава бяха и си остават САЩ. Въпреки появяващите се отвреме навреме разногласия помежду им по някои въпроси и дори на известно политическо напрежение, Вашингтон подкрепя Израел във всички аспекти: финансови, военни и дипломатически. Алиансът между САЩ и Израел до голяма степен гарантира оцеляването и функционирането на еврейската държава и нейната политическа активност.
На свой ред, като съюзник на САЩ, Европа (т.е. европейските членове на ЕС и НАТО) несъмнено подкрепя Израел, но в тази подкрепа са налице определени нюанси. В някои европейски страни има силни антиционистки настроения, затова тяхното ръководство се опитва да провежда по-предпазлива политика по отношение на Израел. Освен това, за разлика от американския, европейският бизнес дълго време поддържаше добри финансови и търговско-икономически отношения с Иран, което определяше и политиката на Европа спрямо Ислямската република.
Както е известно, през последните 15-20 години отношенията между повечето арабски държави и Израел претърпяха сериозна трансформация, изминавайки сложен път от вражда и войни към фактиченско или дори дипломатическо признаване на еврейската държава с всички компоненти и белези на нормални двустранни връзки. Този процес се забави и почти спря след атаката на ХАМАС срещу Израел, но перспективите за възобновяването и дори разширяването му са налице. Естествено, арабските държави протестираха и осъдиха ударите срещу Иран, но очевидно нямат никакви намерения да оказват реално подкрепа на своя опонент в сферата на религията, политиката и икономиката.
Що се отнася до Русия, въпреки че официално осъди израелските атаки срещу Иран, Москва продължава да поддържа нормални отношения с Израел, а руският президент Путин се ограничи със заявлението, че пътят за разрешаване на израелско-иранския проблем следва „както да гарантира интересите на Иран да реализира мирна ядрена програма, така и да защити израелските интереси от гледна точка на безусловната сигурност на еврейската държава“.
Ще припомня, че по данни от 2021 Израел поддържа официални дипломатически отношения със 168 държави, докато едва 28 страни членки на ООН или никога не са имали, или пък са прекратили депломатическите си отношения с него. Разбира се, далеч не всички държави, поддържащи официални отношения с Израел, оказват някакво влияние върху неговата вътрешна и външна политика. С реални лостове за влияние разполагат единствено САЩ.
Показателно е, че най-голямо влияние върху Израел оказват онези страни или наддържавни военно-политически организации, която го смятат за враг и му отправят открити предизвикателство. Това се отнася, на първо място, за Иран и проиранската „Ос на съпротивата“. При това, от гледната точка на Техеран, самото съществуване на Държавата Израел вече е предизвикателство. Цялата идеологическа, политическа, диверсионна, а вече и военна активност на Иран традиционно е насочена към унищожаването на Израел.
На свой ред, Техеран поддържа дипломатически отношения с почти 170 държави, но не разполага с официални съюзници. В момента иранците поддържат най-тесни партньорски отношения с Китай, Русия, Северна Корея, Куба, Венецуела и Пакистан. Иран е член на редица международни организации в рамките на ООН и Организацията за ислямско сътрудничество, както и в ОПЕК, БРИКС, ШОС и други. Това несъмнено повишава авторитета на Ислямската република в очите на международната общност, но не способства за появата на ефективна, пряка и практическа солидарност с Техеран.
Като цяло, външното въздействие върху Израел и Иран не оказва особено влияние върху иранско-израелския конфликт и процеса на конфронтация между двете страни, тъй като тя се основава на съществуващите дълбоки философско-идеологически, антагонистични противоречия.СС / EPA / ABEDIN…
Защо заплахите не работят при Иран
Както е известно, борбата против разпространението на ядреното оръжие се води вече над осемдесет години. Непосредствено след края на Втората световна война международната общност започва активно да обсъжда възможността за ограничаване броя на притежателите му (в онзи момент с такова оръжие разполагат само САЩ). Опитите на Съединените щати да монополизират по дипломатически път притежаването на ядрено оръжие се провалят, а започналата малко след това студена война принуждава света да отложи решаването на въпроса за ограничаването на разширяващия се „ядрен клуб“ за по-добри времена. Въпреки наличието на сериозен скептицизъм относно темповете на появата на нови ядрени държави, в края на 1960-те години международната общност все пак съумява да създаде необходимата правна база за контрол над разпространението на ядреното оръжие. И макар че оттогава насам към „ядрения клуб“ се присъединиха няколко „неофициални“ членове, светът, като цяло, успя да опровергае песимистичната прогноза на американския президент Джон Кенеди, че до средата на 1970-те години на планетата вероятно ще се появят между 15 и 25 нови ядрени сили.
Въпреки че дипломатическият подход към неразпространението демонстрира доста впечатляващи резултати, в някои случаи не по-малко ефективна се оказва и принудата със сила на отделни международни играчи да се откажат от ядрените си амбиции. Така например, краят на ядрената програма на Сирия беше поставен именно с военни средства, въпреки че в онзи момент тя беше в съвсем зачатъчно състояние. Като цяло обаче, физическото унищожаване на ядрената програма засега си остава твърде рискован метод за принуждаване към отказ от ядрените ямбиции, особено заради уникалната специфика на всеки отделен случай – налага се да се вземат под внимание множество фактори, включително нивото на развитие на ядрената инфраструктура на конкретната държава, обемът и нивото на обогатяване на запасите от радиоактивни вещества, защитеността на ядрените обекти, квалификацията и опита на работещите там ядрени физици и т.н. Ако в началния период от реализацията и, ядрената програма може да бъде унищожена сравнително лесно, с нейното развитие, трудностите при премахването и нарастват в геометрична прогресия. Както е известно, администрацията на Тръмп стигна до извода, че ядрената дипломация по отношение на Иран се е оказала в задънена улица и реши да търси военно решение на проблема с ядрената програма на иранците, нанасяйки редица удари по ключови обекти на атомната инфраструктура на Ислямската република. Но макар че Вашингтон успя да избегне по-нататъшната неконтролируема ескалация на конфликта, ефективността на избраната от Тръмп стратегия поражда сериозни съмнения.
Истината е, че дори САЩ не са напълно наясно относно непосредствените технически последици от американски удари. Няма съмнение, че те нанесоха значителни вреди на ядрената инфраструктура на Иран, но по-конкретните оценки за мащабите на тези вреди остават спорни. Не е напълно ясна например, дори съдбата на иранските запаси от обогатен уран, които са ключовия елемент за създаване на ядрено оръжие и които бяха сред основните цели на ударите на САЩ. Американското разузнаване например призна, че поне засега не може до посочи с достатъчна точност, къде се намират иранските радиоактивни запаси, нито пък да оцени точно, каква част от тях е била унищожена в резултат от въздушните атаки. На свой ред, генералният директор на МААЕ прогнозира, че иранците ще са в състояние да подновят обогатяването на уран в рамките на два месеца, макар че това е съвсем приблизителна оценка, тъй като в момента, на практика, никой не разполага с точни данни за състоянието на иранската ядрена програма. Тоест, макар че военната операция на Вашингтон унищожи значителна част от ядрените обекти на Иран, в същото време тя лиши донякъде международната общност от достоверна информация за нивото на развитие на ядрената програма на Техеран, което значително затруднява търсенето на дипломатически средства за преодоляване на иранската криза.
Ако преди ракетните удари на Тръмп иранското ръковство имаше основания да смята, че обектите на негова територия са сравнително защитени от всякакви посегателства, освен разбира се от израилските атаки, след пряката намеса на Вашингтон в конфликта, настроенията в Техеран вероятно са се променили. Предвид факта, че сега всички обекти на иранска теротория могат да бъдат ударени, изглежда най-вероятно, че ядрената програма на Иран ще мине в „дълбока нелегалност“, което впрочем вече се случва и в момента (в тази връзка ще припомня решението на Техеран да прекрати сътрудничеството с МААЕ). Това вероятно ще има негативни последици не само за избрания от Тръмп силов метод за разрешаване на иранската ядрена криза, но и за евентуалното продължаване на дипломатическите усилия в тази посока. Защото, ако преди на масата за преговори се обсъждаха конкретни обеми и нива на обогатяване на радиоактивните вещества, количеството и моделите на иранските центрофуги, сега – т.е. при липсата на данни, ще е много по-трудно да се договарят условията за евентуално нова ядрена сделка.
Впрочем, съдейки по всичко, администрацията на Тръмп вече не разглежда постигането на такава сделка като задължително условие за разрешаването на иранската криза – в изказването си на последната среща на върха на НАТО, американският президент заяви, че подписването на ново споразумение не е задължително. Вероятно във Вашингтон смятат, че дори ако американските ракетни удари не са унищожили напълно иранската ядрена програма, със сигурност са я върнали толкова далеч назад, че въпросът за ядрената заплаха от Иран поне временно вече не е на дневен ред. А пък, ако иранците отново се доближат до създаването на ядрено оръжие, САЩ могат да повторят ударите си. По ред причини обаче, подобна стратегия поражда доста въпроси. На първо място, твърденията на Тръмп за пълно ликвидиране на иранската ядрена програма се разминават с оценката на американските специални служби, според които то не отговаря на действителността. Тоест, макар че ударите са нанесли известна вреда на ядрените обекти на Техеран е преждевремнно да се говори за ликвидирането на цялата програма.
На второ място, ефективността на евентуалното повтаряне на американската акция поражда съмнение не само от чисто техническа гледна точка (след ракетната атака на САЩ проследяването на някои структурни елементи на програмата ще стане още по-трудно), но и по отношение на целесъобразността на тази стратегия. Истината е, че ракетните удари не решиха проблема с иранската ядрена програма а по-скоро още по-силно обвързаха Вашингтон с неговото разрешаване. Очевидно е, че след атаката срещу атомните му обекти Иран няма да реши напълно да се откаже от ядрената си програма. Напротив, ако иранското ръководство си е взело някаква поука от юлските събития, тя е, че само наличието на ядрено оръжие или поне на достатъчно развита непрозрачна мирна ядрена програма (която във всеки удобен момент може бързо да се трансформира в ядрен арсенал) биха осигурили пълна гаранция за сигурността на страната. Тоест, нерешеността на иранския ядрен проблем ще принуждава САЩ периодично да се връщат съм силовото му “решаване“, а тъй като с тези методи те няма как да ликвидират напълно ядрения потенциал на страната, Тръмп ше бъде принуден периодично да повтаря военната си атака. Подобен сценарий за „обезвреждането“ на иранската програма обаче, не само ще вкара САЩ в порочния кръг на постояното връщане към военните действия, но и ще ги принуди всеки пък да рискуват техните ракетни атаки да провокират далеч по-мащабна регионална война. Това че американското въздушно нападение срещу Иран през юни не породи спирала на ескалация въобще не означава, че САЩ ще могат да я избягват и занапред.
Освен това, нерешаването на ядрения въпрос и свързаните с това военни действия както от страна на САЩ, така и на Израел, ще продължат бъдат дестабилизиращ фактор за региона. А най-голяма опасност в рамките на тази дестабилизация представлява нейният ядрени елемент, тъй като неяснотата относно съдбата на ядрените намерения и възможности на Иран ще продъли да създава риск от възникването на аналогични амбиции у арабските монархии от Залива. Колкото по-непрозрачен става иранският ядрен комплекс и колкото по-дълбоко затъва Близкият изток в бездната на въоръжените сблъсъци, толкова повече ще нарастват изкушенията на държавите от Залива да гарантират сигурността си с ядрено оръжие или поне с достатъчна ресурсна, инфраструктурна и кадрова основа за бързото му създаване при възникване на необходимост. И дори ако този сценарий не доведе до появата на нито една нова ядрена държава в региона, хоризонталното разпространение на ядрения потенциал в Близкия изток ще представлява нов дестабилизиращ елемент в и без това крайно нестабилния и подложен на сътресения регион. Както показва практиката, нито една криза в Близкия изток не минава без участието на САЩ, т.е. всяко нарушаване на баланса в региона ще изисква от Вашингтон да ангажира достатъчно военни, политически, дипломатически и други ресурси – нещо, което Тръмп толкова силно се стреми да избегне (поне на думи).
Сравнително приемлив вариант за американския президент би била смяната на режима в Техеран. При подобно развитие, ако властта в страната се окаже в ръцете на прозападни сили, новото иранско ръководство вероятно ще се откаже напълно от реализацията на пълноценната мирна ядрена програма и би приело и другите искания на САЩ и Израел, касаещи разоръжаването и прекратяване подкрепата за прокси формациите в региона. Израелският премиер Нетаняху разчиташе отчасти именно на реализацията на този сценарий, когато след началото на първите ракетни удари срещу Иран, призова гражданите му да се борят за свободата си и да свалят управляващия режим. На свой ред, Тръмп също реши да отстъпи от традиционната си позиция относно смяната на режима в Иран, допускайки, че това би могло да е от полза на страната, но впоследствие размисли, изтъквайки, че всяка подобна смяна ще доведе до хаос.
Всъщност, истината е, че насилствена смяна на иранския режим изглежда изключително малко вероятна, поне в близко бъдеще. Въпреки надеждите на Израел, ракетните удари среще Ислямската република, накараха населението на страната да се сплоти около общата заплаха, вместо да се обедини срещу държавното ръководство. Разбира се, все още е рано да се твърди, че след шока от 12-дневната война режимът в Техеран е абсолютно стабилен, тъй като ако 85-годишният Хаменей почине, това може да породи сериозни сътресения. Само че администрацията на Тръмп не може да разчита на това, още повече, че не е ясно, какви точно сили ще поемат властта след сегашното ръководство. Израелските ракетни атаки и, в още по-голяма степен, тези на САЩ маргинализираха местните привърженици на сътрудничеството със Запада, т.е. не бива да се разчита, че политиката на наследниците на Хаменей ще се различава значително от неговата.
Доста неясни са и перспективите проблемът с иранската ядрена криза да бъде разрешен в скоро време по дипломатически път. Въпреки размяната на ракетни удари между САЩ и Иран, позициите на страните относно евентуална сделка на практика не се промениха: американската администрация продължава да настоява Иран завинаги да се откаже от правото да обогатява уран, а пък Техеран продължава да смята, че подобен отказ представлява червена линия, която той не е готов да пресече. В известен смисъл, сега обогатяването на уран е от още по-голямо значение за Иран, отколкото преди директния сблъсък със САЩ и Израел – ако преди ракетните атаки можеше да се предполага, че конвенционалното въоръжение на иранците е в състояние да предотврати американско нападение, поне в рамките на територията на страната, сега вече е ясно, че няма никакви гаранции за това. Дори Техеран да няма реални планове за създаване на ядрено оръжие, развитата обогатителна инфраструктура се оказва единственото, които може да минимизира вероятността, че Вашингтон ще повтори военната си акция. Освен това, отказът от правото самостоятелно да обогатява уран ще бъде не просто капитулация пред натиска на САЩ и Израел, но и съгласие на Иран да ограничи перманентно собствения си суверенитет, като по този начин закрепи статута си на неравноправен член на международната общност, т.е. „страна-парий“, при това ще го стори под натиска на основните геополитически противници на Ислямската република – Америка и Израел. Ръководството на Иран едва ли ще дръзне да предприеме подобна стъпка.
Освен това, изглежда че , Тръмп също не възнамерява да работи активно за постигане на т.нар. „ядрена сделка“ тъй като смята, че американската военна акция на практика е неутрализирала иранската ядрена програма и сега на Вашингтгон остава само да чака, кога Техеран ще склони да остъпи. Именно това обяснява, защо нежеланието на Иран да признае поражението си, провокира толкова бурната реакция на Тръмп в социалните мрежи – той очевидно е разчитал, че демонстрацията на сила и частичното унищожаване на ядрена програма ще направи режима на аятоласите по-сговорчив, което обаче така и не се случи. В момента администрацията на Тръмп не е особено заинтересована дори от възобновяване на преговорите с иранците, да не говорим за някакви по-значителни отстъпки към тях.
Заключение
Динамиката на развитието на събитията в Близкия изток не позволява да се правят каквито и да били претендиращи за точност прогнози относно бъдещето на ядрената криза. Поне засега обаче няма никакви основания да се твърди, че ракетните удари на САЩ са приближили поне малко нейното разрешаване. Ще припомня, че американската атака срещу Иран беше осъществено в почти най-критичния момент за ядрената дипломация, когато наближава изтичането на сроковете на действие на основните постановки на Съвместния всеобхватен план за действие (СВПД) и подписалите го държави трябва да вземат решение относно възобновянето на санкционния режим на ООН по отношение на Иран. Ако подобно решение не бъде взето скоро, международната общност ще се лиши от най-важния колективен инструмент за икономически натиск върху Ислямската република, а създаването на нов такъв инструмент може да се окаже проблематично, предвид позициите на Китай и Русия. Тоест, след ракетната си атака срещу Иран, САЩ едва ли могат да очакват скорошно продължаване на конструктивния диалог за подновяване на ядрената сделка, което означава, че в най-близко време, подписалите я държави ще трябва да решат, дали да възобновят санкционния режим на ООН или не. И двата варианта, макар и в различна степен, не способстват за разрешаването на иранската ядрена криза.
Решението на Тръмп за нанасяне на удар по ядрени обекти на Ислямската република до голяма степен повтаря стратегията му за подновяване на СВПД по време на неговия първи президентски мандат – както тогава, така и сега Тръмп се опитва да реши една толкова сложна международна криза с помощта на груб икономически, а днес вече и военен, натиск, разчитайки, че Иран ще се огъне и ще отстъпи. Засега обаче, липсват сериозни основания да смятаме, че новият му опит ще се окаже по-успешен от предишния. Безспорно, в краткосрочна перспектива, САЩ успяха да свалят „иранския въпрос“ от международния дневен ред – макар че не съумяха да ликвидират напълно ядрената програма на Техеран, нанесените щети вероятно са били достатъчно сериозни за да не се опасяват, че иранците в скоро време ще разполагат с ядрено оръжие. В по-дългосрочна перспектива обаче, действията на администрацията на Тръмп само гарантираха, че иранският ядрен проблем – под една или друга форма – ще се връща отново и отново, при това именно на САЩ вероятно ще са наложи всеки път да се ангажират с разрешаванео му. Тоест, действията на Тръмп за пореден път доведоха до резултат, който е напълно противоположен на очаквания – вместо бързо и окончателно разрешаване на кризата с еднократен акт на демострация на сила, те на практика гарантираха, че иранският ядрен проблем тепърва отново ще излиза на дневен ред, и то неведнъж.
Що се отнася до иранско-израелския конфликт, истината е, че липсват реални механизми за неговото разрешаване, доказателство за което е цялото му 46-годишно развитие. Докато „хомейнизмът“ продължи да бъде господстващата официална идеология в Иран, въпросът за признаването на Израел, намаляването на напрежението в отношенията с него (дори и без юридическото признаване на еврейската държава) няма как да присъства в дневния ред на иранското ръководство. В момента Иран е единствената страна в света, която не признава правото и възможността на самото съществуване на Израел. Тоест, Иран продължава да представлява екзистенциална заплаха за еврейската държава, особено ако се сдобие с ядрено оръжие или съумее да съживи радикалната антиизраелска „Ос на съпротивата“.
*Център за мониторинг и превенция на конфликтите
