Обръщането на Русия на Изток и руско-китайските отношения

Би било погрешно обаче, да разглеждаме техните спорове от позицията на съвременната проблематика на Изтока и Запада. Според разбирането на славянофилите например, Изтокът не е Азия, в обичайния смисъл на тази дума – нито в географско, нито в културно отношение. Славянофилите наистина призовават за „връщане към Азия“, но разбират под Азия славянската цивилизация по отношение на Европа, т.е. самата Русия, а не конфуцианската цивилизация, начело с Китай. Те твърдят, че традициите и историята на Русия се различават от европейските и са самодостатъчни, а Русия трябва да следва собствен път и този път е славянски, а не азиатски. Освен това, славянофилите не смятат, че Русия е част от азиатската цивилизация. Възгледите на славянофилите и западниците наистина са диаметрално противоположни, но по въпроса за принадлежността на Русия към Азия мненията им съвпадат: и едните, и другите не я разглеждат като част от азиатската цивилизация. Тоест, предметът на дискусия между двете страни не е свързан с избора между Европа и Азия, а с този между Европа и Русия. В контекста на техния спор като „Изток“ се обозначава азиатската част на Русия и самата Русия.

Руското евразийство възниква през 1920-те години и според неговите идеи, Русия притежава както европейски, така и азиатски черти, но в същото време не е нито Европа, нито Азия, а представлява „затворено и географски завършено, икономическо и етническо цяло“ [1]. С други думи, евразийската философия разглежда Русия като цивилизационно уникална, което донякъде съвпада с философията на славянофилството. След разпадането на СССР, в Русия възниква т.нар. „неоевразийство“, в чиито рамки съществуват различни течения. Неоевразийството не се ограничава с обсъждането на теоретични въпроси, а има и практическа насоченост. Когато бившите съветски републики започнаха да се трансформират в независими държави, неоевразийството също започна да се свързва с определени политически и геополитически идеи, наследявайки от класическите евразийци идеята за самодостатъчния характер на Евразия. Тоест, нито славянофилството, нито западничеството, нито евразийството се обръщат към Азия. По самата си природа, западничеството е ориентирано към външния свят, обявявайки се за интеграция с Европа, докато славянофилството и евразийството са ориентирани „навътре“ в страната, обявяйки се за „завръщане към себе си”.

При това положение, как се случва сегашният руски завой на Изток, след като нито едно от изброените по-горе основни течения не е ориентирано към Азия? Не сме ли изправени пред очевидно противоречие?

Всъщност, истината е, че няма никакво противоречие. Същността на спора между основните течения на руската мисъл се свежда до атрибутите на отечествената цивилизация и пътищата за нейното развитие, докато обръщането към Изтока касае преди всичко външните връзки и външната политика. Ако в първия случай става дума за духовния, или за цивилизационно-културния аспект, във втория случай се говори за Изток и Запад в контекста на международните отношения, т.е. тук са важни конкретните държави и региони, а не - цивилизациите, част от които са те. При това между тези две плоскости няма конфликт: в първия случай на преден план се поставя цивилизационната принадлежност на държавата, а във втория – направленията на нейната външна политика.
Цивилизационното и дипломатическото положение не са тъждествени понятия. Цивилизационното положение на държавата отразява спецификата на нейната ценностна система и духовните и ориентири, а дипломатическото положение – ключовите аспекти на външната и политика в конкретния времеви период. Цивилизационното положение оказва влияние върху външната политика на страната, но не свидетелства за необратима промяна на направленията на външнополитическите и приоритети. Външната политика на държавата се определя не само от цивилизационното и положение, но и от нейните реални политически, икономически и дипломатически интереси и съображенията, свързани със сигурността и. Последният фактор, по правило, играе ключова роля в сложната външнополитическа ситуация. Освен това не е задължително цивилизационното положение да е тясно свързано с междудържавните отношения. Въпреки че Русия принадлежи към европейската цивилизация, това не означава, че отношенията и с държавите от Запада задължително ще бъдат по-добри или по-лоши, отколкото с незападните страни. На практика, много държави, с които Русия поддържа приятелски отношения, не са западни, докато – поне в момента, приятелите на Москва на Запад се броят на пръсти.

Историческият контекст на обръщането на Русия на Изток

Сегашното обръщане на Русия към Изтока не е първото в историята на страната. Следва да отбележа, че в историята на руската външна политика понятието „Изток“ се променя през различните епохи. По правило, под „Изток“ се разбира Азия, която е географски отделена от Европа и се различава от нея в културно отношение. В рамките на различните контексти обаче, понятието „Изток“ съществено се различава. Обикновено като „Изток“ се подразбира, заобикалящия Русия Азиатски регион, т.е. не само Китай и Източна Азия. В културно отношение „Изтокът“ се възприема и като нехристиянски регион: Османската империя, Кавказ, империята Цин и централноазиатските ханства – всички те са извън границите на християнската култура.

В руският език е популярен изразът „Изтокът е тънка работа“ („Восток – дело тонкое“). Фразата принадлежи на главния герой на популярния навремето съветски филм „Бялото слънце на пустинята“- червеноармееца Фьодор Сухов. Тя се превърна в своеобразен афоризъм и често се използва при анализите на Изтока. В конкретния случай, под „Изток“ се има предвид Централна Азия, която в руското съзнание през 1920-те години (времето на действие на филма) очевидно е била част от Изтока. Тя обаче не е част от съвременната концепция за „обръщането на Русия на Изток”.

Смята се, че в своята история Русия многократно е обръщала поглед на Изток, но няма единно мнение, кога това се случва за първи път. Още по царско време Изтокът е важно направление на руската външна политика – Османската империя и Кавказ са интегрална част от нейния източен вектор [2]. След ХVI век Русия продължава да се обръща на Изток, развивайки външните си връзки с Османската империя, китайската империя Цин, централноазиатските ханства и т.н. Император Петър I не само отваря прозорец към Европа, а отделя сериозно внимание и на Изток. През 1716 например, по негова заповед е организирана неуспешна военна експедиция срещу Хива и Бухара [3].

От края на XVII век, в течение на повече от 200 години се водят десет руско-турски войни. Но макар че Османската империя се смята за част от Изтока, повечето територии, на които се водят бойните действия – Кавказ, Долна Волга, Крим, Западна Украйна, Молдова, Бесарабия и Балканите – днес се смятат за част от Запада. Тези топли, плодородни и разположени в близост до Европа региони не могат да се смятат за Изток, в истинския смисъл на думата. Тоест, това действително е важен завой в руската външна политика, но той не е на Изток, а по-скоро от Север на Юг.

Още от Средните векове Великото Московско княжество изнася кожи и дървен материал, през Балтийско море, на север. Това обаче не е достатъчно и Русия скоро осъзнава, че за да се превърне в наистина мощна държава, трябва да обърне внимание на Юга, получавайки излаз на Черно море. Развитието на това направление на външната и политика достига своя връх през XVIII век при Екатерина II (1762-1796) и продължава чак до началото на Кримската война (1853-1856) [4].

Според някои изследователи, първото обръщане на Русия към Изтока започва в края на XIX век и е тясно свързано с името на граф Сергей Витте. По време на управлението на императорите Александър III (1881-1894) и Николай II (1894-1917) Витте заема редица важни постове в структурата на държавната власт: министър на транспорта, министър на финансите, председател на Съвета на министрите, както и на Комитета на министрите. Благодарение на усилията му, обръщането на Русия към Изтока е оформено като икономическа, търговско-инвестиционна и транспортно-логистична стратегия. Той подкрепя идеята за изграждане на Транссибирска железопътна линия, пак по негово време е планирано и приключено строителството на Китайската Източна железопътна линия, простираща се от Североизточен Китай до Владиводсток, като за целта е създадена и Руско-Китайска банка. Макар че плановете на Витте не се реализират напълно, той е първия, който предлага на страната ясна източна стратегия.

Други пък твърдят, че до края на XIX век Русия не е разполагала с ясно формулирана стратегия относно Азия. Много важни действия, предприети от руснаците в Централна Азия и Далечния изток, не са планирани предварително от нейното ръководство, а се предприемат самостоятелно в отделни райони, както в Централна Азия, така и в Далечния изток. Когато тези експанзионистки действия се оказват успешни, царското правителство не само ги признава, но и не се отказва от постигнатите от тях резултати. Така например, според руско-китайския Нерчински договор от 1689, басейнът на река Амур (която китайците наричат Хъйлундзян ) е част от Китай. Още преди Кримската война обаче, русните военни вече присъстват на тази територия, поставяйки под контрол местните селища и създавайки свои предни постове. Макар царската власт да осъзнава, че това е нарушаване на двустранния договор и анексия на китайска територия, както заявява император Николай I (1825-1855): „след като руският флаг вече е издигнат някъде, той не може да бъде свален“ [5]. Впрочем, някои смятат, че първото обръщане на Русия към Изтока се случва през началните години от съществуването на Съветския съюз и намира отражение в политиката, провеждана от народния комисар на външните работи Георгий Чичерин.

Лично аз смятам, че първото обръщане на Русия към Изтока, в съвременния смисъл на тази дума, има място след края на Кримската война и продължава до Руско-японската война (1904-1905). Именно през този период се лансира и източната стратегия на Сергей Витте [6].

Основното съдържание на това първо обръщане на Изток е териториалната експанзия и колонизирането на Изтока, като икономическите интереси остават на заден план. Неговите главни направления са Централна Азия, Далечният изток и Кавказ. В резултат Русия овладява Кавказ, на запад, завоюва цяла Централна Азия, на юг, и разпространява влиянието си на изток до крайбрежието на Тихия океан.

Русия присъства в Централна Азия още в началото на XVIII век, а до началото на Кримската война прониква дълбоко в този регион – така например ключовата Верненска крепост е изградена от руските войски през 1854-1855, слагайки началото на днешния град Алмати. След Кримката война, с цел сдържане на британското проникване в Централна Азия, е лансирана стратегия за руско придвижване на юг, включваща усвояването на отделни региони на Централна Азия, покоряването на Туркестан и централноазиатските степи и достигане до границите на Афганистан. Императорът възлага формулирането на тази стратия на полковник граф Николай Игнатиев [7].

В процеса на руското придвижване в Централна Азия експанзията и колонизацията се превръщат в самоцел, а задачите за сдържането на Великобритания са оставени на заден план. След 1858, под командването на генерал Михаил Черняев, когото пресата величае като „Ермак на XIX век“, са присъединени Туркестан и са овладени Чимкент, Семипалатинск, Ташкент и други територии. През 1867 е създадено Туркестанското генерал-губернаторство, начело с Константин Кауфман, който преди това е генерал-губернатор на Вилненския военен окръг. През следващите години под негово управление преминават Бухарското емирство, Хивинското и Кокандското ханства, като по този начин руското завоюване и колонизация на Централна Азия, на практика, биват успешно завършени.

Китай се очертава като най-важното направление в тази вълна на „обръщане към Изтока“. Няколко години след Кримската война, възползвайки се от факта, че Пекин е окупиран от британските и френски войски, а в страната цари хаос, Русия принуждава цинското правителство да подпише редица договори, в резултат от които Китай губи над 1,5 млн. кв. км територии в североизточната и северозападна част на страната. Отговорен за това е пълномощникът на Руската империя в Китай граф Николай Игнатиев.

С това обаче, експанзията на Руската империя на изток не приключва, тъй като малко по-късно руснаците пресичат река Амур и продължават движението си към Североизточен Китай, опитвайки се да го анексират и да реализират идеята за т.нар. „Жълта Русия“ [8], т.е. превръщането на въпросната територия във „втора Бухара“ [9]. Тази идея не успява да се осъществи, най-вече поради факта, че докато се опитват да разграничат интересите си в Китай, между великите държави възникват разногласия и конфликти. През 1896 Руската империя и правителството на империята Цин подписват съюзен (Айгунски) договор, който предвижда съвместни военни действия срещу Япония, ако тя нападне някоя от страните или Корея. Освен това, договорът предоставя на Русия правото да изгради жп линия, преминаваща през Североизточен Китай, като част от Китайската източна железопътна линия, която официално е трябвало да се използва за превоз на военни част в случай на война с японците, но на практика се превръща в инструмент на Москва за реализация на идеята за „Жълта Русия“. През 1897 Германия окупира китайското пристанище Циндао, след което цинското правителство се обръща за помощ към Русия. Москва обаче отказва, тъй като според Айлунския договор може да го стори само при нападение от страна на Япония. В същото време се възползва от случая за да накара Пекин да и позволи да постави под контрол пристанището Порт Артур (днес Люйшун). През 1900 Русия е част от алианса от осем държави, които изпращат военни части на китайска територия, което на практика е обявяване на война. При това руснаците окупират целия Североизточен Китай. Съперничеството между Русия и Япония за контрол над Манджурия и Корея води до началото на войната между тях, през 1904-1905, като основният театър на военните действиа е Североизточен Китай. След като губи войната, Русия подкрепя независимостта на Външна Монголия, която дотогава е част от Китай.

Очевидно е, че Русия и Китай възприемат по различен и дори противоположен начин историята на двустранните отношения и нейните ключови фигури. В историческото съзнание на китайския народ руско-китайските отношения през онзи период са част от „столетието на унижения“, което носи огромни бедствия на страната и оставя дълбоки рани в сърцата на китайците. Сложната история на руско-китайските отношения съдържа както мрачни страници, така и времена на приятелство и взаимна помощ – особено военната помощ, оказана от СССР във войната срещу Япония (1938-1945) и мащабната подкрепа за страната след създаването на Китайската народна република през 1949 – всичко това също е част от китайската историческа памет.

Почти половин век след първото обръщане към Изтока, експанзията на Русия в тази посока достига своя максимум, позволявайки и да се сдобие с обширни територии, достигайки естествените предели на своето разширяване в Далечния изток и Централна Азия. Приключва процесът на формиране на източните граници на Руската империя, които се запазват чак до разпадането на СССР през 1991.

Сегашното обръщане на Изток

Днешното обръщане на Русия към Изтока има съвършенно различно съдържание и характер. Причините за него често се свързват с украинската криза, започнала през 2014, и конфликта между Москва и Запада. В това има нещо вярно, но не съвсем. Импулсът за обръщането на Русия към Изтока се дължи на цяла съвкупност от фактори: на първо място, от изместването на центъра на тежестта в световната политика и икономика към Азиатско-Тихоокеанския регион (АТР); на второ място – заради необходимостта Русия да развие регионите на Сибир и Далечния изток, а на трето – заради влиянието на промените в международната ситуация.

В началото на XXI век АТР се превърна в място, където са съсредоточени много икономически сили с нарастваща политическа и икономическа мощ. Всичко това привлече вниманието на Русия и я стимулира да развива тесни отношения с държавите от региона, усилвайки позициите си в него. Тази причина многократно беше изтъквана и от руския президент Владимир Путин.

Развитието на Сибир и Далечния изток е важна част от политиката на „завоя на Изток“, като всички усилия в нейните рамки в крайна сметка са насочени към постигането именно но тази цел. Когато през 2012 лансира стратегията за ориентация на страната към Изтока, Путин очерта необходимостта от развитие на Сибир и Далечния изток. Тези територии са богати на природни ресурси, като руснаците мечтаят за усвояването им още от времената на империята. Това е необходимо не само за развитието на Сибир и Далечния изток, но и на цялата руска държава. Русия вижда потенциала на тези региони и вярва, че те ще станат източник на богатство и ще дадат тласък към просперитета на страната през XXI век. В тази връзка Владимир Путин определи като приоритет за цялото настоящо столетие развитието на Далечния изток. На IX Източен икономически форум през септември 2024, руският държавен глава отново подчерта, колко важно е развитието на Сибир и Далечния изток, посочвайки, че от него, до голяма степен, зависи по-нататъшната съдба на Русия.

В момента е налице очевидна разлика между развитието на западната и източната части на страната. Осезаем е разривът в нивото на социално-икономическото им развитие, което генерира проблеми и за икономиката, и за националната сигурност. Териториите на Сибир и Далечния изток са обширни и богати на природни ресурси, но в същото време са слабо населени и изостанали в икономическо отношение, инфраструктурата е остаряла, налице е и изтичане на население. Тези земи граничат с Китай, Япония и Южна Корея, т.е. с държави, които са по-развити и гъстонаселени и изпитват огромна нужда от ресурси. Русия е наясно, че ако не започне ускорено да развива Сибир и Далечния изток и не повиши тяхното икономическо и социално равнище, в бъдеще разривът между западната и източната части на страната ще се задълбочи, а числеността на населението в последните ще продължи да намалява. Впоследствие, тези тенденции могат да доведат до повишаване на разликата в развитието на регионите и намаляване на привлекателността на Сибир и Далечния изток за населението, а влиянието на политическия център ще започне да спада с перспектива за пълна загуба на контрола върху тези региони.

Украинската криза действително изигра важна роля за геополитическата и териториална преориентация на Русия. Всички предишни обръщания към Изтока се осъществяват на фона на неуспехи по европейското направление. Така, обръщането на Изток през втората половина на XIX век се случва след поражението в Кримската война, а развитието на източното направление през първите години на съветската власт също се дължи на сложните отношения със Запада. Във всички подобни случаи, европейските държави се придвижват на Изток, а Русия, която се оказва лишена от възможност за развитие в западно направление, пренасочва вниманието си към слабия Изток, който би могла до покори сравнително лесно. По този начин тя съумява временно да се отдалечи от „острието“ на Европа и да компенсира загубите си по западното направление с придобивки по източното.

Украинската криза се превърна в най-сериозния конфликт между Русия и Запада от края на студената война насам, като радикално промени техните отношения. След началото на руско-украинския конфликт Западът наложи сурови и всеобхватни санкции на Русия, в резултат от което политическите, финансови, технологични, транспортни, културни, спортни, образователни и хуманитарни връзки фактически бяха прекратени – нещо, което не се е случвало през цялата история на отношенията между Русия и Европа. Дори по време на Кримската война Европа не прекъсва напълно икономическите връзки с Русия – двустранната търговия продължава да се осъществява през неутралните държави. Днес обаче, между Русия и Европа е изградена стена, която разделя Стария континент на две части, като почти всички европейски държави са разделени с тази стена от Русия. Москва започна да развива източното направление с цел да преодолее политическата блокада на Запада и да компенсира загубените пазари и ресурси в Европа. Този факт обаче само ускори обръщането към Изтока, а не доведе до възникването му, тъй като политиката на „обръщане на Изток“ стартира още преди украинската криза.

И като научна концепция, и като политическа стратегия, „обръщането на Изток“ се разработва вече дълго време от руските академични среди. Според някои, инициатор на този идея е Евгений Примаков, който още през 1996 (когато е външен министър на страната) лансира съответната концепция. През 2012 Международният дискусионен клуб „Валдай“ публикува аналитичния доклад „Към великия океан или новата глобализация на Русия“, в който се отстоява тезата за развитие на страната в посока към Азиатско-Тихоокеанския регион [10]. Неговите автори, които са и най-активните привърженици на „обръщането на Изток“, са професорите Сергей Караганов и Тимофей Бордачов, които по-късно публикуваха и редица доклади и статии по темата с цел формиране на съответното обществено мнение. На свой ред, водещият руски експерт по китайската проблематика професор Александър Лукин също публикува още през 2014, изследване на тема „обръщането на Изток“ [11]. На тази проблематика са посветени и голям брой статии на много други руски изследователи.

Държавната политика на „обръщане към Изтока“ беше лансирана по-късно, отколкото съответната концепция, но това също стана преди началото на украинската криза. Идеята за обръщане към Изтока се зароди още по време на управлението на президента Дмитрий Медведев (2008-2012), който заяви през 2010 в посланието си към Федералното събрание, че Русия е изправена пред необходимостта от регионална интеграция в икономическото пространство на АТР, а разширяването на връзките с държавите от региона придобива стратегически характер. След връщането на Путин на президентския пост през 2012 стратегията за „обръщане на Изток“ беше оформена окончателно. Както вече отбелязах, това направление започна да се разработва още през 2012, а в посланието си към Федералното събрание, година по-късно, президентът Путин използва израза „завой на Русия към Тихия океан“, което на практика е същото, което и „обръщането на Изток“.

По различно време, на понятието „обръщане на Изток“ се придаваха различни значения, що се отнася до конкретните задачи и посоки. Дори и в рамките на един и същи времеви период, неговото съдържание постоянно се променяше и допълваше, съобразно конкретните обстоятелства.

В руската външна политика „обръщането на Изток“ първоначално се разглеждаше като допълнение към европоцентричното и направление. Като негова основна функция се посочваше намаляването на зависимостта от Европа, без да се променя структурата на евроцентричната руска външна политика. Преди президентството на Дмитрий Медведев именно това бе и идеологическото съдържание на „обръщането на Изток“. По-късно обаче, източният вектор в руската външна политика беше обявено за също толкова важен като европейското направление, с цел да се постигне симетрично развитие на двете. След 2012 именно балансът в развитието на източното и западното направление се превърна в централната идея на „обръщането на Изток“. След началото на руско-украинския конфликт през 2022 идеологическото съдържание на завоя на Изток отново беше коригирано. Тъй като пътят на Запад беше блокиран, завоят на Изток (включително към Глобалния Юг) се превърна в единствената опция. В този контекст той започна да придобива значението на център на тежестта и опора на руската външна политика. Обръщането на Изток започна не просто да гарантира баланс между европейското и азиатското направление, а зае централно място, измествайки европейския вектор. Тоест, той се превърна в основно направление на руската външна политика, докато Европа, поне временно, се оказа второстепенно.

В руските научни среди обаче съществуват и по-радикални мнения по този въпрос. Някои например смятат, че с началото на руско-украинския конфликт е приключило проточилото се 300 години „скитане на Русия из Европа“, чието начало поставя Петър I. Според тях, „прозорецът към Европа“ е затворен задълго и Русия се „върна в къщи“, т.е. на Изток. Впрочем, още преди век и половина, до подобен извод стига руският писател Фьодор Достоевски, който твърди, че Русия е приключила историческия си път в Европа и е време да тръгне по свой собствен.

Тук е мястото да припомня, че през първите години след разпадането на СССР западничеството беше изключително популярно и Русия буквално се хвърли в прегръдките на Запада. След терористичните нападения от 11 септември, руско-американските отношения рязко се затоплиха и все по-често започнаха да се чуват оптимистични прогнози, че руското общество окончателно е избрало европейския път, а подобряването на отношенията със САЩ е забило последния пирон в ковчега на евразийските ценности. Очевидно е обаче, че този сценарий не се оправда. Времето ще покаже, дали Русия и Европа са се разделили окончателно, но имайки предвид историческите събития, лично аз смятам, че това е малко вероятно.

През 1697-1698 Петър I организира т.нар. „Велико посолство“ – т.е. дипломатическа мисия в Европа, а след победата си в Северната война (1700-1721) Русия се превръща във велика държава и оттогава участва активно в европейските работи, като понякога е партньор на европейските държави, а друг път – техен противник, но винаги е била едно с Европа [12]. Съвременното противопоставяне между Русия и Европа възникна в условията на руско-украинския конфликт и санкциите, но едва ли ще се превърне в норма на руската въшна политика, тъй като не съответства на закономерностите на международната политика и икономика. Сегашната ситуация е породена от политически конфликт, а не от загубата на значението на Европа за Русия, тъй като тя все още е важна за Москва в политическо и икономическо отношение, както и по отношение на сигурността и. Президентът Путин заяви, че Русия продължава да е част от европейската цивилизация [8], а Европа е важен субект и прекъсването на отношенията с него ще бъде политически неразумно, икономически нежелателно и невъзможно от гледна точка на сигурността за Русия. Руско-европейските отношения могат да преминават през различни периоди, но Русия си остава европейска държава и не може да игнорира Европа и да не развива европейското направление, напротив – при първа възможност тя отново ще се върне към него. Руските експерти твърдят, че и Европа, и Азия са важни направления на външната политика на страната. Русия винаги е градила подхода си към всяко от тези направления, въз основа на необходимостта от мултивекторна дипломация и диверсифициран характер на икономическото сътрудничество с външните и партньори.

Тоест, можем да прогнозираме, че след края на руско-украинския конфликт и отмяната на западните санкции ще последва постепенна нормализация на отношенията. След това ще започнат бавно да се възстановяват и деловите връзки между Русия и Европа, но този процес може да отнеме доста време, като е възможно двустранните отношения да не се върнат към състоянието си отпреди руско-украинския конфликт. Както показва историята, ако Русия твърде дълго върви в едно направление – западно или източно, след това се ориентира към противоположната посока.

За успехите или провалите на обръщането към Изтока може да се съди само в светлината на целите, които то си поставя. Обръщането на Изток вече не е просто външнополитическа и икономическа концепция, а комплексна стратегия за национално развитие. Именно въз основа на това следва да оценяваме, доколко успешно е източното направление. В тази връзка, можем да посочим три критерии за оценка: социално-икономическото развитие на Далечния Изток и Сибир, степента на интеграция на Русия в икономиката на АТР и укрепването на дискурсивната сила на страната в АТР. Успехите във всичките три сфери ще свидетелстват за прогреса в процеса на обръщане на Изток, докато обратното ще означава стагнация или регрес. При това показателите следва да се оценяват въз основа на дългосрочни данни, тъй като краткосрочните данни илюстрират постиженията или неуспехите само за определен времеви период и не са достатъчни за оценка на ефективността на цялата стратегия на „обръщане към Изтока“.

Обръщането на Изток е дълъг процес, който задължително ще бъде съпроводен с множество перипетии и неуспехи. Руската история показва, че всяка промяна на външнополитическия вектор се проточва с десетилетия, преживявайки безброй възходи и падения, а понякога и поражения. Но Русия винаги се е изправяла след неуспехите, демонстрирайки своята устойчивост при постигането на дългосрочните и цели. В съвременния свят развитието се осъществява с ускорени темпове. Завършването на процеса на обръщане на Изток няма да трае сто години, но структурната трансформация ще отнеме поне десетилетие, при това успехът на стратегията не е гарантиран. През последните десет години бяха постигнати немалко резултати, но все още са налице редица предизвикателства, основните от които са в самата Русия.

Разбирането на Изтока има нематериално, но важно значение. В съзнанието на руснаците и най-вече на „западниците“, Изтокът и Западът са две противоположности. В руския език думата „азиатщина“ притежава негативна конотация, свързана с признаци за културна изостаналост, грубост и нецивилизованост. В същото време Европа се възприема по противоположния начин - според руския публицист Висарион Белински (1811-1848) например, „всичко велико, благородно, хуманно и духовно възниква, развива се, разцъфва и носи разкошни плодове на европейската почва“ [13]. Това възприятие се запазва до известна степен и до днес, като традиционно формира в руското съзнание определено пренебрежение към Азия, особено в културен план и по отношение на съвременния Изток. Заради това „културно препятствие“ Русия не може да стане нито европейска, нито азиатска държава. Тя следва изцяло и обективно да преосмисля Азия, за да може наистина да стане част от нея.

Ефективното функциониране на руските държавни органи е изключително важно, но още по-важно е това на местните органи на властта. Органите на държавната власт на всички нива са проводници на стратегията на „обръщането към Изтока“. Ентусиазмът и ефективността на работата на държавните чиновници по места влияе в определена степен върху ефективността на стратегията за „обръщане на Изток“. Бюрократичните формалности и апатия са в състояние да погубят и най-перспективната програма, а слабото държвно управление и корупцията – да провалят всяка успешна политика.

Търсенето на рационален и ефективен модел за развитието на Сибир и Далечния Изток не е лесна задача. Ситуацията и обстоятелствата в тези региони са специфични. Китайския, японският и корейският модели не са подходящи за руските условия. В момента глобалната икономика преживява сериозна трансформации. Русия следва да се адаптира към новата ситуация, да реализира предимствета си и да формира собствен път на развитие.

Вътрешното обръщане на Изток изисква иновационно развитие. Москва е изправена пред нетривиална задача – да постигне просперитета на Сибир и Далечния изток, отчитайки следните фактори: богатите природни ресурси, неразвитата инфраструктура, недостига на работна сила, ограничените пласментни пазари, недостатъчната обработваща и научно-техническа индустрия.Ще се изискват много сериозни усилия за да може столицата на Далекоизточния федерален окръг – Владивосток, да започне да се сравнява с Токио, Шанхай, Хонконг и другите регионални международни финансови, технологични, иновационни и логистични центрове. Ако оставим настрана енергетиката и военната индустрия, за Русия ще е трудно да заеме някаква, макар и тясна, ниша на пазара на АТР, който вече има доста стабилна структура с ясно разделение на труда и силна конкуренция. На Русия ще се наложи да демонстрира изключителна конкурентоспособност за да може да проникне на азиатско-техоокеанския пазар.

Привличането на чуждестранни инвестиции е важен иструмент за развитието на Сибир и Далечния изток. Използването му обаче изисква по-голямо отваряне към външния свят, благоприятен инвестиционен климат, надеждни правни гаранции, съответните политически мерки, рационална данъчна политика, ефективна митническа система, прагматична трудова политика, както и изграждане на манталитет, който се отнася положително към чуждестранния капитал. Държавната политика следва да бъде съгласувана и координирана, освен това е необходимо да се повиши осведомеността на местния бизнес относно пазарните правила на икономическото сътрудничество.

Украинската криза допринесе за обръщането на Изток, но в същото време доведе до неочаквани трудности при практическата му реализация. В резултат на суровите политически и икономически западни санкции възможностите за чуждестранни инвестиции бяха силно ограничени. Не само западните инвестиционни канали са блокирани, но и възможностите за инвестиции от други страни също са силно ограничени. Научно-техническото сътрудничество на Русия с много държави не може да се реализира именно заради заплахата от западни санкции. Двустранната търговия също изпитва ограничения, възникнаха и сериозни трудности и проблеми с разплащанията.

Промените в глобалния геополитически и геоикономически пейзаж след избухването на руско-украинския конфликт повлияха върху първоначалната концепция за „обръщане на Изток“. На първо място, украинската криза стесни географските рамки на този процес. Най-големите икономически и технологични държави от Азия - Япония и Южна Корея, които първоначално играеха важна роля в обръщането на Изток, наложиха санкции на Русия, последвайки САЩ, и търговското сътрудничество беше преустановено. Съответно, Япония и Южна Корея вече не се разглеждат като посока на обръщането на Изток, което затрудни реализацията на стратегията.

На второ място, наложи се да бъде съкратен обхватът на някои важни проекти, свързани с обръщането на Изток - например, развитието на Северния морски път. Северният морски път е ключов проект в контекста на обръщането на Изток: той е транспортна артерия, свързваща Източна Азия и Европа. При това е много по-къс от морския път от Източна Азия до Европа през Индийския океан (Суецкия канал), което позволява значително намаляване на транспортните разходи и времето за транспорт. С ускоряването на глобалното затопляне, ще се увеличава и навигационният период, когато ситуацията в Северния ледовит океан позволява да се работи без ледоразбивачи. Завършването на изграждането на транспортния маршрут по Северния морски път ще промени системата на международните транспортни превози, което не само ще донесе икономически ползи за Русия, но и ще увеличи нейното геополитическо и геоикономическо значение. След началото на руско-украинския конфликт обаче, европейските санкции срещу Русия блокираха транспортните връзки с Европа и функционирането на маршрута до Европа беше поставено под въпрос. Сега транспортните комуникации се осъществяват само до Мурманск, което е благоприятно за транспортиране на стоки в рамките на руско-китайската търговия, но води до трудности по европейското направление. Освен това, въздействието на санкциите се усеща в сферата на строителството на инфраструктура и на ледоразбивачи. Въпреки това, в дългосрочен план ценността на Северния морски път, като нов евразийски плавателен маршрут, се запазва, въпреки че възстановяването на тази му функция трябва да се очаква едва след подобряване на руско-европейските отношения.

Китай в контекста на „обръщането на Изток“

Обръщането на Русия на Изток не означава само обръщането и към Китай, тази стратегия визира и други държави от АТР – Индия, Виетнам и страните от Югоизточна Азия. Поне засега, Япония и Южна Корея не са част от нея. Русия се стреми да диверсифицира отношенията си с Азия, като максимално ги балансира с Китай, заради голямата му роля в съвременния световен ред.

В обръщането на Изток липсва какъвто и да било емоционален елемент, това е държавна стратегия, базирана на националните интереси и нужди, а не на топлите чувства към Азия и не заради Азия или Китай. Могат да се чуят изказвания, в които – съзнателно или не – обръщането на Изток се свързва с приятелството между Русия и Китай, което е чисто емоционална интерпретация, макар да е ясно, че приятелските отношения способстват за сътрудничеството между Москва и Пекин.

Без съмнение обаче, именно Китай е основното направление на обръщането на Русия към Изтока. Китай е втората икономика в света, като по номиналния си БВП отстъпва единствено на САЩ. Китай е стратегически партньор на Русия и най-големия световен износител. Граничните територии на двете страни се нуждаят от развитие на икономическото сътрудничество. Предвид всички тези фактори, Китай естествено заема централното място в руското обръщане на Изток.

Китай разполага с огромен потенициал и възможности за икономическо сътрудничество. Руско-китайските отношения в сферата на търговията се развиват активно – от 14 години насам Китай е най-големия търговски партньор на Русия, но въпреки това е налице потенциал за нарастване на стокооборота между двете страни. Китай е един от най-важните експортни пазари на Русия в енергийния сектор: през 2023 тя е изнесла в Китай 107 млн. тона петрол и 8 млн. тона втечнен природен газ (LNG). Очаква се през 2025 износът на руски газ за Китай да нарасне до 38 млрд. куб. м. Китай е активен и важен участник в усвояването на Арктика и развитието на Северния морски път. Той е втория най-голям акционер в проекта „Ямал LNG”, в който участват десетки китайски компании.

Северният морски път изисква изграждането на редица инфраструктурни съоръжения и голям брой ледоразбивачи, както и създаването на компании, отговорни за организирането на товаропотоците. Китай участва във всички тези аспекти и има голям потенциал да изиграе значителна роля в изграждането на необходимата инфраструктура в Сибир и Далечния изток. Китай е световен лидер в области като изкуствения интелект, информационните комуникации, цифровата икономика и електронната търговия. За развитието на Сибир и Далечния изток е необходимо да се разшири двустранното сътрудничество в тези области. Китай е и основния пазар за износ на руски селскостопански, горски и рибни продукти. Поради географската близост, икономическото взаимодействие между Североизточен Китай и руския Далечен изток вече е много тясно и съвсем пряко касае живота на населението в граничните райони.

Въпреки че обръщането на Изток е вече утвърдена държавна стратегия, в руското обществено мнение са налице различни гледни точки по този въпрос. Популярната някога теза за „китайската заплаха” и, в частност, за опасността от китайска демографска експанзия, вече не е актуална. Все още има известни страхове, свързани с Китай, но те не са доминиращи в общественото мнение. Причините за тези страхове са различни. От една страна, те са обусловени от дълбокото недоверие към Китай и съмненията относно намеренията му, както и от тревогата относно бъдещата роля на страната, т.е. дали тя ще е приятел или враг, което е израз на несигурността относно перспективите на руско-китайските отношения. Друг източник на опасения е здраво вкоренената идеология на „западничеството”, която се разминава с обръщането на Изток. Привържениците на тази идея са убедени, че бъдещето на Русия е на Запад, а Китай не е в състояние да предостави на страната технологии, оборудване и капитали, равностойни на западните. Те смятат, че Русия няма да спечели кой знае какво от обръщането си на Изток, който се оказа единствения път, след като Западът затвори вратите си за нея. Най-сериозно влияние върху общественото мнение обаче оказват опасенията от прекалено силния уклон към Китай. Според някои, той може да доведе до редица негативни последици за Русия: страната ще се превърне в „младши партньор” на Китай и негов „суровинен придатък”, както и васал на китайската икономика, а усилването на зависимостта от китайския пазар в износа на енергоносители ще застраши руската енергийна сигурност. Тоест, Русия ще се лиши от своя неутралитет и свободата си да маневрира при евентуален конфликт между Китай и някои азиатски държави [14]. Неслучайно, на провелия се в Русия през 2024 Източен икономически форум представител на домакините, дори попита член на китайската делегация, „какво се прави днес за да може китайският бизнес да си остане в Китай, а да не навлиза в Русия”. На свой ред, с чисто политически цели, Западът съзнателно налива масло в огъня, преувеличавайки зависимостта на Русия от Китай за да посее семената на раздора в руско-китайските отношения.

Макар да има различни причини за появата на подобни гледни точки, те са обединени от общия фон на асиметричното развитие на Русия и Китай. Специфична особеност на руско-китайските отношения през съвременния период (т.е. след разпадането на СССР през 1991) е, че скоростта на развитие на Китай изпреварва скоростта на развитие на Русия. За първи път в над 300-годишната история на двустранните отношения (от 1689, когато е подписан Нерчинския мирен договор, насам), Китай изпреварва Русия по съвкупната си национална мощ. През 2023 руският БВП достигна 2,02 трлн. долара, а този на Китай – 17,79 трлн. долара, т.е. осем пъти повече от руския. Руският БВП на глава от населението съвсем малко надхвърля този на Китай: 13,8 хил. долара срщу 12,6 хил. долара.

Китайските въоръжени сили числено превъзхождат тези на Русия, разполагат със съвременно въоръжение, много по-високи са и китайските разходи за отбрана През 2022 военният бюджет на Китай беше 292,2 млрд. долара, а този на Русия – около 86 млрд. долара [15]. Китайския военен бюджет значително отстъпва на американския, който се равнява на 877 млрд. долара, но е три пъти по-голям от руския. Наистина, след началото на руско-украинския конфликт, военният бюджет на Русия значително нараства с всяка изминала година. Това обаче е свързано с нуждите на фронта, освен това, ако го измерваме в долари, този ръст не е чак толкова голям, предвид рязкото обезценяване на рублата. Достатъчните военни разходи гарантират създаването на скъпа и модерна армия.

Технологичното съперничество е в основата на съвременната международна конкуренция. Китай уверено се движи в авангарда на т.нар. четвърта индустриална революция, която коренно променя глобалния пейзаж. Страната произвежда огромно количество разнообразни стоки, затова често я определят като „фабриката на света”. Китай разполага с мощен инвестиционен потенциал и е ангажиран с активна инвестиционна дейност по целия свят и особено в държавите участници в инициативата „Един пояс, един път” (EПЕП). Въпреки че страната се сблъсква с редица трудности и предизвикателства по пътя си напред, общата тенденция на постъпателното и развитие се запазва. Китайския потенциал в сферата на инвестициите, технологиите и оборудването нараства непрекъснато.

Предвид гигантските размери на китайската икономика, мащабите на руско-китайското икономическо сътрдничество също са големи, а делът му във външната търговия на Русия става все по-значитеен. Това е естествен и положителен процес. Той свидетелства, че руско-китайското икономическо сътрудничество носи все по-голяма полза за двете страни и става все по-значимо за тях. Правителствата на Русия и Китай никога не се оплакват относно мащабите на двустранното икономическо взаимодейстие. Напротив, и двете страни смятат, че то все още не е реализирало напълно потенциала си.

Вероятно Китай не би могъл да даде на Русия, всичко, което може да и даде Европа, но и Европа не може да даде това, което е в състояние да предостави Китай. В икономическо отношение и Европа, и Китай имат своите силни и слаби страни. Последните тенденции показват, че китайските технологии са в състояние да заменят европейските автомобили, високоскоростните железници, средствата за комуникация, алтернативните енергийни източници, компютрите и мобилните телефони. От своя страна, Европа може да представи алтернатива само на част от китайската продукция. За получаването на икономическа полза са важни не само инвестициите, оборудването и технологиите, но и възможността за придобиване на необходимите стоки и услуги от чужбина, както и получаването на чуждестранна валута от износа и търговията с услуги. През 2023 Русия е получила 90,5 млрд. долара от износа на енергоносители в Китай, т.е. осигурила си е значителна икономическа полза.

Икономическото сътрудничество представлява отношения, при които страните са взаимносвързани. В рамките на тези отношения те не само вземат, но и дават. И колкото по-силно зависят една от друга, толкова по-тясно са свързани техните интереси и толкова по-голяма икономическа полза получават. При различните страни двустранните отношения се отличават с различна степен на взаимозависимост. Държавите се стремят да диверсифицират външните си връзки, но икономическата взаимозависимост не ги води до стагнация. Следва да отбележа че водеща тенденция в съвременната глобална икономика е нарастването на взаимната зависимост между страните. Икономическата глобализация, регионалната интеграция и механизмите на регионалното сътрудничество ускоряват този процес. По правило, държавите се стремят да разширяват икономическото сътрудничество и да задълбочават икономическите си връзка на равноправна основа за да си осигурят по-голяма икономическа полза.

Разривът между мощта на големите и малките икономики наистина съществува. Еднакъв обем на търговията при страни с различни по размер икономики би имал съвършенно различна тежест в икономическата структура. Това обаче не означава неравенство, нито пък, че едната държава става васал на другата. Ако икономическите отношения между страните с различна икономическа тежест са неравноправни, въобще не би могло да се говори за икономическо сътрудничество в истинския смисъл на това понятие. Китай е най-големия или основния търговски партньор на над 150 държави в света, като всички те, с изключение на САЩ, му отстъпват по обема на своите икономики. И след като нито една от тези страни не е станала васал на Китай, как можем да мислим, че Русия, която е четвъртата или петата световна икономика, ще стане такава?

Прекалената зависимост е сложен и относителен въпрос. От една страна, тя може да окаже положително влияние – например да способства за задълбочаване на отношенията между страните и да им осигури по-голяма икономическа полза. От друга страна, тя може да има и отрицателен ефект: например да доведе до загуба на икономически суверенитет и да създаде опасения относно националната сигурност. Във всеки случай е доста трудно да се определи, в какво точно се заключава прекалената зависимост, тъй като отношенията между различните държави се отличават едни от други. В рамките на един тип отношение икономическата независимост е необходимо условие за гарантиране на националната сигурност, докато при друг тип държавите съзнателно не се стремят да запазят пълна икономическа самостоятелност. Така например, за държавите от Европейския съюз, в рамките на многостранните отношения, основна цел е формирането на икономическа общност, т.е. проблемът за прекалената зависимост при тях не съществува на практика. Нещо повече, условията при които възниква прекалената зависимост, могат да бъдат различни и държавите невинаги са в състояние да влияят върху формирането на тези условия.

Истината е, че прекалената зависимост има негативни последици само, когато отношенията между държавите са антагонистични, като в този случай те „въоръжават” своите икономически връзки, превръщайки ги в инструмент за налагане на санкции и борба с конкурентите. Най-ярък пример в това отношение са санкциите наложени от Запада на Русия след началото на руско-украинския конфликт. Това обаче, не е обичайна ситуация за междудържавните икономически отношения.

Китай заема най-важното място в структурата на руската външна търговия. През 2023 нейният външнотъровски оборот достигна 710,2 млрд. долара, като 240 млрд. от тях, т.е. над 30%, е делът на руско-китайската търговия. Енергетиката е най-важната сфера на двустранното икономическо сътрудничество. През 2023 Русия е изнесла 234 млн. тона петрол, 107 млн. от които (45%) – в Китай. През същата година износът на руски природен газ е бил 139 млрд. куб. м, като 34 млрд. (25%) са изнесени в Китай. Тези цифри обаче не са стабилни. Те са обусловени от рязкото свиване на обемите на руско-европейската търговия след началото на войната в Украйна, значителното съкращаване на външнотърговския оборот на Русия и стремителният ръст на руско-китайската търговия. Влияние, в частност, оказаха такива фактори като: резките промени в структурата на руския износ на енергоносители, свиването на износа, особено на природен газ; промяната на самата структура на износа; изместването на европейските направления в групата на второстепенните и перспективата за пълно спиране на руските газови доставки в Европа. Китай обаче, все още е далеч от онова положение, което Европа заемаше във външната търговия и износа на енергоносители на Русия. В качеството си на велики държави, и Русия, и Китай се стремят да избегнат прекалената зависимост от външния свят, особено в стратегически важните сфери, и това им разбиране естествено присъства в тяхното мислене в областта на националната сигурност. В такава стратегическа сфера, каквато е енергетиката, Русия се стреми да диверсифицира експортните си пазари, а пък действията на Китай целят диверсификация на вноса. В същото време запазването на приятелските отношения и дългосрочната им стабилност си остават необходими условия за развитие на взаимната зависимост в положителна и за двете страни посока.

В същото време, дали поради рационална предпазливост или по политически съображения, понятието „прекалена зависимост” не е съвсем подходящо за описанието на съвременните руско-китайски отношения. Днешното двустранно икономическо сътрудничество се основава на обективните условия и вътрешните потребност и, което е най-важното, носи значителни ползи и за двете държави. След загубата на европейските си партньори, Русия трябва максимално бързо да завърши своето обръщане на Изток и да разшири присъствието си на азиатския пазар, особено в енергийния сектор, който е изключително важен за нея. В момента, приоритетна задача в руския дневен ред е именно активното развитие на сътрудничеството с азиатските държави и особено с енергийните партньори от Азия, а не ограничаване на мащабите на това взаимодействия. За разлика от другата продукция, енергетиката пряко влияе върху развитието на икономиката и живота на населението, а съотношението между търсенето и предлагането на енергоносители формира двустранна, а не едностранна зависимост. Тоест, в този случай не бива да се опасяваме от възникването на „прекалена зависимост”. По правило, страната-износител заема по-активна позиция, отколкото страната-вносител. В исторически план, именно държавата-износител по-често може да използва енергийното оръжие, в сравнение с държавата-вносител.

Заключение

Китай не възнамерява да играе ролята на „старши партньор” и „голям брат” по отношение на която и да било държава и не желае да има „младши партньори” – просто, защото това не съответства нито на неговото философия, нито на политиката му. Истината е, че идеята за „големия и малкия брат” не се вписва в съвременната китайска политическа концепция. Отношенията на Китай с всичките му съседи, без оглед на размера на техните икономики, се градят на основата на равенството и взаимното уважение. Китай никога не се държи с тях неуважително или снизходително, нито се опитва да играе ролята на „по-голям брат”. Затова, нека си зададем въпроса, възможно ли е Русия, която е световна държава, наистина да стане „по-малък брат” на Китай?

Бележки:

1. 1. Трубецкий Н.С. История. Культура. Язык. М.: Прогресс, 1995. С. 258.
2. 2. История внешней политики России. XVIII век. М.: Международные отношения, 1998. С. 48.

3.中亚文明史: 中国对外翻译出版公司, 2006. Т. 5. С. 270.

4. 4. 奥兰多 费吉斯著. 克里米亚战争：被遗忘的帝国博. (吕品、朱珠译): 南京大学出版社, 2022. С. 26.
5. 5. 阿拉别托夫. 崩溃之路：1904–1905俄日战争，奥列格 (周健译): 社会科学文献出版社, 2021. С. 51.
6. 6. Виж по-подробно: 维特伯爵. 维特伯爵回忆录. (肖洋 柳思思译) : 中国法治出版社, 2011. 327 с.
7. 7. 阿拉别托夫. 崩溃之路：1904–1905俄日战争，奥列格 (周健译): 社会科学文献出版社, 2021. С. 538.
8. 8. Т.нар. «Желтороссия» е проект на Руската империя за усвояване на североизточните територии на китайската империя Цин, чиято реализация е прекратена след началото на Руско-японската война през 1904.- б.р..
9. 9. 阿拉别托夫. 崩溃之路：1904–1905俄日战争，奥列格 (周健译): 社会科学文献出版社, 2021. С. 76.
10. 10. К великому океану, или новая глобализация России. Аналитический доклад Международного дискуссионного клуба «Валдай». М.: Валдай, 2012. 81 с.
11. 11. Лукин А.В. Поворот к Азии. Российская внешняя политика на рубеже веков и ее активизация на восточном направлении. М.: Весь мир, 2014. 640 с.
12. 12. Межуев Б.В. «Остров Россия» и российская политика идентичности. Неусвоенные уроки Вадима Цымбурского // Россия в глобальной политике. 2017. № 2. C. 116–130.
13. 13. В поисках своего пути: Россия между Европой и Азией. М.: Наука, 1995. 580 с.
14. 14. Торкунов А.В., Стрельцов Д.В. Российская политика поворота на восток: проблемы и риски // Мировая экономика и международные отношения. 2023. № 4. с. 5–16.
15. 15. SIPRI年鉴 2023，军备、裁军和国际安全: SIPRI, 2023. с. 151.

*Авторът е професор в Института за международни изследвания на Фуданския университет и старши научен сътрудник в Пекинския клуб за международен диалог