Ролята на Балтийско море в полската концепция за „Източния щит”

Според Варшава, „неоимперската“ политика на Москва, която уж е насочена към възстановяване на съветската зона на влияние в Източна Европа и Прибалтика, закономерно е довела до ревизия за концепцията за източния фланг на НАТО и лансирането на амбиициозния проект „Източен щит“ (2) от страна на полските управляващи .

Новата източна „линия Мажино“?

Както е известно, програмата „Източен щит“ (Tarcza Wschód) беше спомената за първи път от тогавашния полски премиер Доналд Туск през май 2024, при отбелязването на 80-годишнината от победата в битката при Монте Касино, в която участват и полски части, начело с генерал Владислав Андерс. Още преди това обаче, бяха налице достатъчно признаци, че Полша се подготва за мащабна ревизия на ролята и стратегията си в рамките на източния фланг на НАТО. Така, през 2023 делът на средствата за отбрана в бюджета на страната нарасна до 4% от БВП (от 2,2%, през предходната година), през 2022 стартира процес на мащабна модернизация на полската армия, най-вече с американско въоръжение, а през 2024 числеността на въоръжените сили нарасна до 250 хиляди (срещу 193 хиляди, в края на 2023). Допълнителен обществен импулс за реализация на програмата „Източен щит“ даде убийството на 21-годишен полски военен от нелегален сирийски имигрант, опитващ се да премине границата с Беларус. Това събитие беше използвано от правителството във Варшава като пореден аргумент за наличието на ескалираща „руска заплаха“ и необходимостта от ускорена реализация на въпросната програма.

Някои нейна детайли бяха изнесени на провелата се през май 2024 пресконференция на зам. министъра на отбраната Цезари Томчик и началника на Генералния щаб генерал Веслав Кукула. Според тях, „Източният щит” цели на първо място „сдържането на възможна руска агресия и защитата на полското население”. В основата му е комюникето на страните членки на НАТО за резултатите от Срещата на върха в Мадрид през юни 2023, в което са отразени намеренията на алианса да се сражава „за всеки метър от своята територия”. На практика, на тази среща беше официално заявена промяната във военната стратегия на НАТО, в чиято основа дотогава беше заложена концепцията за „мобилна отбрана”, т.е. тя допускаше изоставяне на част от територията с цел съхраняване на личния състав и заемане на по-изгодни отбранителни позиции. Сега обаче, ръководството на алианса възнамерява да се преориентира към тактика на позиционна отбрана, чиято главна цел е стабилното и продължително удържане на предварително подготвените от войските позиции – нещо, което намира отражение и в полската програма „Източен щит”. Предвид факта, че гаранциите за сигурност в рамките на НАТО на Европейския континент се осъществяват от САЩ, промяната на стратегията би могла частично да се използва в бъдеще като основание за увеличаване на американското военно присъствие в Европа, включително в самата Полша, която се разглежда като „предния рубеж на западната отбрана от руската агресия”.

„Източен щит” и „Балтийската инициатива”

Както е известно, в рамките на Балтийския регион, Полша е сравнително нов играч. При възстановявнето на независимостта през 1918 и последващото формиране на националните граници, полският достъп до Световния океан бива ограничен със 140-километрова брегова линия, като ролята на основна военноморска база на т.нар. Втора Жечпосполита играе град Гдиня, докато Гданск се ползва са статут на „свободен град“ под опеката на Обществото на народите. В резултат от Втората световна война обаче, дължината на полската морска граница нараства до 440 км.

През периода от края на ХХ и началото на ХХI век в широко разбираната сфера на сигурност в Балтийския регион настъпиха известни промени. Важна роля в това отношение изигра именно Полша, превърнала се в своеобразен плацдарм за гарантиране на военно-политическите и икономически интереси на големите западни играчи в региона.

През този период станахме свидетели на постепенната ерозия на перспективните многостранни отношения в зоната на Балтийско море, като първите по-сериозни стъпки на Полша към ескалация в региона бяха предприети девет години след присъединяването на страната към НАТО. Така, на 20 август 2008 във Варшава беше подписан договор за разполагане на база на американската противоракетна отбрана (ПРО) на полска територия (в района на Слуцк-Редзиково, в Поморското воеводство). Макар че в текста на договора се говори за заплаха от разпространението на оръжията за масово унищожение и техните носители (балистични ракети), без да се посочва конкретен източник на подобен вид заплахи „за международния мир и сигурност, както и за двете страни, техните съюзници и приятели“, последвалата подписването му медийна кампания изначално го свързваше с иранската ядрена програма. През 2024 обаче, на церемония по официалното откриване на базата реалната му цел бе посочена съвсем ясно от полския президент Анджей Дуда, според който: „от този момент нататък целият свят ясно и отчетливо ще разбере, че тук вече не е руска сфера на влияние“. Думите му органично се вписват в поетия от Варшава път към милитаризация на страната на фона на глобалната политическа турбулентност и ревизията на ролята на САЩ за гарантиране на европейската сигурност.

Задачата, която си е поставило полското правителство – да превърне националните въоръжени сили в третата (или дори втората) по численост армия в НАТО, доста напомня за амбициозните планове на Варшава от началото на 1930-те години, когато числеността на армията на Втората Жечпосполита достига 300 хиляди души, докато тази на съседната и Ваймарска република е ограничена до едва 100 хиляди. Само няколко години по-късно обаче, на германския Вермахт са необходими само три седмици за да разгроми Полша. Имайки предвид това, ескалиращата милитаризация на днешна Германия, по отношение на която полските управляващи периодично предявават претенции за изплащането на гигантски репарации заради вредите, нанесени по време на Втората световна война, вероятно ще се окаже поредното труднопреодолимо предизвикателство за Варшава в и без това напрегнатите и отношения с Берлин.

Както е известно, развитието на руско-германските отношения в енергийната сфера при управлението на канцлерите Кол, Шрьодер и Меркел, пораждаше сериозни опасения във Варшава, където активно се опитваха да му попречат, акцентирайки върху екологичните проблеми и евентуалното нарушаване на правилата на ЕС в сферата на енергийната сигурност, както и върху формирането на зависимост от руските енергийни доставки и свързаните с това предизвикателства в сферата на политическите взаимоотношения. В този контекст, Полша постоянно предупреждаваше Брюксел и Берлин, че Русия се превръща в „ключов дилър“, обричащ ЕС да разчита единствено на ресурсите от изток. Ще припомня, че през 2022 сегашния полски външен министър Радослав Сикорски приветства взривяването на руско-германските газопроводи „Северен поток 1 и 2“ с думите „благодаря на САЩ“. Само ден по-късно, на 27 септември 2022, президентът Анджей Дуда и тогавашния премиер Матеуш Моравецки официално откриха в Голенов магистралния газопровод Baltic Pipe, предназначен за транзит на природен газ от Северно море към Полша, през Дания (капацитетът му е 10 млрд. куб. м годишно, при положение ,че всеки от „северните потоци“ беше с капацитет 55 млрд. куб.м).

Истината е, че идеята за изтласкването на Русия от енергийния пазар на Европа съществува почти от изграждането на първите съветски газопроводи и петролопроводи захранващи икономиките на държавите от Централно-Източна Европа по време на студената война. Разпускането на Варшавския пакт и последвалото разпадане на СССР, способстваха за постепенната реализация на този план, при това с активното участие на доскорошните съветски сателити. Ще припомня, че изграждането на инфраструктура, заобикаляща Русия, се подкрепяше от такива влиятелни политици като Джордж Буш младши, Дик Чейни, полския премиер Казимеж Марцинкевич, както разбира се и от Джордж Сорос. Неслучайно неосъщественият проект за петролопровод „Одеса-Броди-Плоцк-Гданск“, лансиран още през 1998, все още поражда носталгия у полските и украински стратези. Както и известно, по онова време Варшава не криеше стремежа си да се превърне в регионален енергиен хъб, контролиращ потоците от американски, катарски, азербайджански и централноазиатски енергоносители, което би и дало възможност да упражнява влияние и върху съседна Германия (след прекъсването на руските енергийни доставки за последната).

Ако си припомним публикуваната през 1991 в Journal of Democracy обширна статия на известния американски политолог и геополитик Самюел Хънтигтън (1) и изложената там концепция за „третата вълна на демократизация“, в нея той акцентира върху следната закономерност: социално-икономическото развитие на Европа, чиито израз е разширяването на средната класа, представлява ключово условие за прехода към демокрация през периода на 1970-те – 1990-те години. От което може да бъде изведена следната зависимост: наблюдаващото се през последните години свиване на европейската средна класа и паралелното отслабване и дори „израждане“ на влиятелните леви парии, води до нарастващо търсене на радикално десни политици, предлагащи прости и бързи решения на проблемите. Въпросът обаче е, доколко подобна обществено-политическа динамика в самия център на Европа ще се окаже от полза за Варшава, особено в периода, когато основният полски „покровител“ – САЩ, ревизират европейската си политика за да могат да насочат всичките си усилия към Азиатско-Тихоокеанския регион.

В полската експертна общност се е наложило схващането, че по своите съвкупни икономически, демографски, ресурсни и други показатели, днешна Полша е представлява средна държава, която обаче има претенции за регионално лидерство. Именно това обяснява и неприкрития стремеж на шестата европейска икономика да се ангажира с прокарването на най-рискованите – от гледна точка на гарантирането на националните и интереси – процеси, израз на което е и тезата на сегашния полски министър на отбраната Владислав Косиняк-Камиш, че Балтийско море е „вътрешно море на НАТО“. В същото време обаче, в полското общество са налице сериозни опасения във връзка с прекалено конфронтационната политика спрямо Русия, пример за което е нежеланието на 71% от анкетираните през май 2025 да подкрепят евентуалното въвеждане на задължителна военна служба. Съмнително е също така, че поляците, сред които (както показаха последните президентскии избори) съществува дълбоко политическо разделение, биха подкрепили по-решителни действия на правителството, в сравнение със сделката за покупка на 18 многоцелеви брегови радари, които ще се използват за контрол на акваторията на Балтийско море, както и по границата с руския ексклав Калининград.

В рамките на програмата „Източен щит” се предвижда изграждането на 700-километрова отбранителна линия покрай полската граница с Калининградска област и Беларус. В районите на ключовите гранични пунктове, тя ще представляа многопластова система с използването както на „конвенционални” защитни съоъжения (противотанкова таралежи, минни полета, бункери, огневи точки, ровове и т.н.), така и съвременна военна техника, включително:

• Военни спътници (поляците планират да изведат в орбита първия си военен спътник до края на 2025), радиолокационни балони тип „Барбара” и безпилотни летателни апарати клас MALE. Всички тези обекти могат да се разполагат на големи височини в течение на продължително време, осъществявайки разузнаване в дълбочина на противниковата територия.
• Модифицирани изтребители клас F-16, FA-50и F-35, способни да откриват, прихващат и унищожават противникови самолети и дронове в полското въздушно пространство.

В перспектива, програмата „Източен щит” може да бъде обединена с т.нар. „Балтийската отбранителна линия” (3). Както е известно, тази инициатива беше лансирана в началото на 2024, по време на срещата на военните министри на Латвия, Естония и Литва. Тя също цели укрепване на сигурността по границата на тези страни с Беларус и Русия. От друга страна обаче, има най-малко две причини, поради които, поне засега, изглежда преждевременно да се говори за наличието на сериозни предпоставки за интеграцията на двете отбранителни инициативи.

На първо място, между балтийските държави няма консенсус относно необходимостта от изграждане на нова отбранителна инфраструктура по границата. Това е свързано, на първо място, с тяхното геополитическо положение. Така например, по-голямата част от руско-естонската граница преминава през езерата Пейпук, Ламми и Псковското, както и по река Нарва, които – според естонските власти – представляват естествена защита  срещу евентуални действия от страна на Русия. Това донякъде обяснява скептичната позиция на естонското правителство относно незабавното изграждане на допълнителни отбранителни линии. Латвия и Литва обаче, напротив, са най-силно заинтересовани от развитието на „Балтийската инициатива”. Според повечето западни медии, именно Латвия е основната цел на осъществяваната от Русия и Беларус „хибридна война” против НАТО. В основата и са мигрантите, с чиято помощ Москва и Минск уж се стремят да дестабилизират ситуацията на границите. Освен това, както посочват мнозина военни експерти, поради ключовото и географско положение, евентуално овладяване на Латвия от руснаците би означавало пробив в целия Балтийски регион и заобикаляне на всички вече изградени и бъдещи отбранителни укрепления там. На свой ред, Литва има най-дългата граница с Русия и Беларус, както и най-големите трансгранични преходи, което хипотетично би могло да осигури на руснаците необходимия им стратегически простор за настъпление. В този контекст дълго време се обсъждаше и идеята за Сувалкския коридор като потенциално възможна зона на руска атака срещу НАТО. Ще припомня, че през 2015 тогавашният командващ на въоръжените сили на САЩ в Европа – генерал Бен Ходжис, дори обяви Сувалкския коридор като една от „горещите точки”, наред със Сирия и Донбас. Впоследствие, в непосредствена близост на този коридор, в полския град Ожиш, бяха разположени батальонни тактически групи на НАТО. Истината обаче е, че всички приказки за потенциално руско настъпление в зоната на Сувалския коридор, с цел създаване на сухопътна връзка между Калининград и Беларус, нямат реално покритие. Просто защото, осъществяването на каквито и да било настъпателни операции през Сувалкския коридор не би имало никакъв смисъл, поради потенциалните големи загуби на хора и техника. Освен това, там не може да се изгради каквато и да било отбранителни линия, поради спецификата на релефа, ширината на самия коридор и уязвимостта на изпратените там подразделения за артилерията на противника. Въпреки това, наличието на този сухопътен коридор продължава са се използва от западните и най-вече от балтийските медии и експерти, за да обосноват необходимостта от „Балтийската отбранителна линия”.

На второ място, на обединяването на двете отбранителни инициативи могат да попречат съществуващите исторически противоречия между Полша и една от балтийските държави – Литва. Двете страни все още не са преодолели продължаващия от миналия век етнически конфликт, свързан с „нарушаването на правата на полското малцинство в Литва”. Между другото, именно това е и една от причините, поради която през първата половина на ХХ век Полша не успява да осъществи идеята за т.нар. „Междуморие”, т.е. лансирания от маршал Юзеф Пилсудски проект за обединяване, под егидата на Варшава, на държавите, разположени между Балтийско, Адриатическо и Черно море, в конфедерация, насочена едновременно срещу СССР и Германия.

Проблемите пред реализацията на „Източния щит”

Впрочем, следва да отбележа, че и практическото изграждане на самия „Източен щит” е съпроводено с редица трудности. Сред основните проблеми е липсата на необходимата логистика в полските гранични райони, която да позволява използването на съвременна военна техника. Така например, танковете M1A2 Abrams, с които разполага полската армия, тежат 62 тона, докато повечето полски мостове са с товароподемност под 60 тона. В тази връзка, една от първостепенните задачи пред полското правителство е създаването на подходящи логистични условия за функциониране на тази отбранителна система. Друг по-съществен проблем е финансовото обезпечаване на програмата и по-точно източниците за финансирането и. Полша не разполага с достатъчно силни финансови механизми за да имплементира един толкова амбициозен проект сама, въпреки че правителството планира да ангажира в този процес и органите за местно самоуправление. Затова не е изненадващо, че полското Министерство на националната отбрана се стреми програмата да придобие общоевропейски статут, което ще позволи бремето по реализацията и да се разпредели между европейските държави.

Накрая, в процеса на изграждане на новата отбранителна линия, полското правителство може да се сблъска с необходимостта да национализира частната собственост на жителите на граничните воеводства с цел осъществяване на всички необходими фортификационни дейности. Впрочем, със същия проблем се сблъскват и прибалтийските държави. Имайки предвид факта, че граничните полски провинции са доста гъсто населени, както и съществената разходна част на полския бюджет (ще припомня, че Варшава и в момента изразходва за отбрана по-голям дял от своя БВП, отколкото другите държави от НАТО, без САЩ), проблемът с граничния район едва ли може да бъде решен само с национализацията на частната собственост.

Въпреки наличието на тези подводни камъни обаче, програмата „Източен щит” очевидно поражда тревоги в Москва. На първо място, защото тя е доказателство за ескалиращата милитаризация на Европа и НАТО. Все повече европейски лидери, включително полските, вече съвсем открито говорят за подготовка за потенциална война с Русия, в случай че Украйна претърпи поражение, което се възприема от тях като пряка заплаха за националната сигурност на собствените им страни (при това, като най-вероятна дата за началото на такава война се посочва периодът 2027-2029). Важно е да се отбележи и, че тези заявления се правят на фона на намаляването на военната и хуманитарна подкрепа за Украйна и – обратното – повишаването на собствения военен потенциал на вропейските държави. Тоест, Европа вече се готви за момента, когато „украинската карта” ще загуби сегашното си значение.

Според руските военни експерти, „Източният щит” представлява потенциална заплаха за националната сигурност на страната им, предвид възможното разполагане на високоточно въоръжение (възможно, дори ядрено) в непосредствена близост до границите и. Тези опасения се усилват на фона на заявленията на Германия, Франция, Италия и Полша за съвместна разработка на крилати ракети с голям обсег, както и заради неприкрития стремеж на Варшава да постигне разполагането на ядрено оръжие на своя територия.

Полша и програмата «Nuclear Sharing»

Както е известно, ядрената концепция на НАТО, известна като Nuclear sharing (4), дава възможност на страните членки на алианса, които не разполагат със собствено ядрено оръжие, да участват в планирането на потенциалното му използване. Тази програма е своеобразна гаранция за сигурност, която САЩ дават на съюзниците си в случай на избухването на т.нар. „всеобхватна война” (general war). Именно в рамките на Nuclear sharing, през 2021 САЩ разположиха ядрени гравитационни бомби В-61 във военновъздушните си бази на територията на пет страни от НАТО (Белгия, Нидерландия, Италия, Германия и Турция), а във връзка с конфликта в Украйна планират тяхната по-нататъшна модернизация. Разбира се, всяка инициатива в рамките на Nuclear sharing може да бъде осъществена едва след одобрението и от Групата за ядрено планиране на НАТО (Nuclear Planning Group), където решенията се вземат колективно. Освен това за целта ще е необходимо и последващото ясно одобрение от страна на американския президент и британския премиер.

Тук е мястото да отбележа, че въпреки твърденията на някои американски експерти, този програма е в разрез с Договора за неразпространение на ядреното оръжие от 1968. Независимо от факта, че всички разполагани ядрени бойни глави са под контрола и сигурността им се гарантира от САЩ, а тяхното разполагане се осъществява въз основа на паралелни споразумения с държавата-ползвател, в член първи на Договора за неразпространение на ядреното оръжие се посочва, че „всяка от страните участници в този договор, разполагащи с ядрено оръжие, се задължава да не предава на когото и да било ядрено оръжие и други ядрени взривни устройства, както и контрола над такива оръжия или взривни устройства нито пряко, нито косвено”. Тоест, разполагайки ядрени бойни глави в европейските си бази, САЩ нарушават основополагащия документ в сферата на ядреното неразпространение.

Освен съхраняването и техническото обслужване на ядрените бойни глави, в рамките на Nuclear sharing се формира група от седем държави (Белгия, Германия, Италия, Нидерландия, САЩ, Турция и Гърция), притежаващи т.нар. „самолети с двойно предназначение” (Dual-Capable Aircraft, DCA). В случай на военен конфликт тези самолети могат да бъдат използвани за доставка на ядрено оръжие. За целта държавите участници в Nuclear sharing, осъществяват модернизация на наличните си самолети F-15 и F-35A. Разполагането на ядрени бойни глави по места се контролира и следи от специален представител на САЩ, а защитата им от несанкционирано изстрелване се осъществява от „система за разрешаване на действия” , т.е. система за електронно кодиране, включваща от 6 до 12 елемента, като при неправилно въведен код, бойните глави автоматично преминават в „спящо състояние”.

В момента лидерите на редица държави, включително Полша, изразяват желание да се присъединят към Nuclear sharing. При това, докато в много страни (например в Италия или Германия) необходимостта от разполагане на ядрени бойни глави се оправдава единствено от изискванията за сигурност, в случая с Полша то се превърне и в елемент от битката между основните полски политически формации: така партията „Право и справедливост“ (PiS) се опита да оправдае имиджа си на „защитник на Полша и всички поляци“, като използва много ефективно ядрения фактор, както и свързания с него мит за неизбежна бъдеща  руска атака срещу Полша, в предизборната си кампания. През юни 2023, по време на една своя пресконференция, тогавашният премиер от PiS Матеуш Моравецки открито заяви, че Полша ще се стреми да разположи американски ядрени оръжия на своя територия, за да защити териториалната си цялост и да укрепи източния фланг на НАТО. Важно е да се подчертае, че до 2023 Полша играеше само поддържаща роля в ядрената програма на НАТО, участвайки в мисиите Snowcat (Support of nuclear operations with conventional air tactics). В случай на пълномащабна война и или на вземане на решение за нанасяне на ядрен удар от страните от НАТО, участниците в тези мисии са длъжни да окажат военна подкрепа на съюзниците си, използвайки наличните конвенционални средства. Активизираането на полското участие в ядрената програма потенциално би могло да означава изграждане на хъбове за съхраняване на ядрени бойни глави B-61, както и снабдяване на полските самолети с необходимото оборудване за тяхната доставка.

Дали желанието на Варшава за разполагане на ядрено оръжия на полска територия ще бъде удовлетворено? Най-вероятно не, поради ред обстоятелства. На първо място, американците няма да склонят да разположат ядрено оръжие в Полша заради искането на управляващите да получат пълен контрол върху използването му. Според Вашингтон, чието мнение се споделя и от редица известни полски геополитици като Яцек Бартошак (президент на агенцията  Strategy & Future) и Марек Будзиш, само САЩ следва да имат правото да използват разположеното в други държави американско ядрено оръжие.

Предвид историческия стремеж на Полша за реванш по отношение на Германия и, най-вече, на Русия, американските власти не бързат да прехвърлят ядрени бойни глави под косвения контрол полското правителство. Още повече, че всяка доставка на ядрени оръжия в страната вероятно би довела до окончателен разрив в отношенията между Русия и САЩ, тъй като в Основополагащия акт Русия-НАТО алиансът обеща да не разполага ядрени оръжия на територията на страните, присъединили се към него след 1997 (Полша стана член на НАТО през 1999). На фона на опита от взаимното възпиране е трудно да си представим, че американската страна би ескалирала конфликта чрез разполагане на ядрени оръжия в Полша. И накрая, разполагането на ядрени оръжия на полска територия противоречи на военната доктрина на НАТО и само увеличава степента на ескалация с Руската Федерация. А и самата Полша все още не е готова реално да се присъедини към Nuclear sharing. Страната няма необходимите бази за съхранение на ядрени бойни глави, а тези, които има (например в Жешув), са разположени доста близо до границите с Русия; освен това американските изтребители, които са на въоръжение в Полша, не са модифицирани за доставка на ядрени бойни глави.

Заключение

От всичко казано по-горе следва, че програмата „Източен щит“, която е отражение на откровено антируската политика не само на самата Полша, но и на целия блок НАТО, с основание се възприема като сериозна заплаха от Москва, независимо от потенциалните трудности при нейната практическа реалзация, още повече, че те са предимно финансови. По отношение на хипотетичното участие на Полша в програмата Nuclear sharing пък, заслужава да се отбележи, че самата програма се използва от американското ръководство от почти две години насам като инструмент за политическо влияние върху тази страна, което доведе до появата на добре звучащия за поляците мит за „американския ядрен чадър“, който уж ще защити цяла Полша от руската заплаха. В същото време разполагането на ядрени бойни глави в страната е възпрепятствано от редица фактори – както правни, така и чисто военно-тактически. Въз основа на всичко това, изглежда малко вероятно ядрените оръжия да се появят на полска територия в обозримо бъдеще. Въпреки това участието на Полша и в двете програми е доказателство за готовността на полското правителство да рискува, за да демонстрира пред Съединените щати своята полезност в защитата на НАТО от руската заплаха. Дори ако тази заплаха е очевидна само за самите поляци...

Бележки:

1. https://www.ned.org/docs/Samuel-P-Huntington-Democracy-Third-Wave.pdf
2. https://tarczawschod.wp.mil.pl/
3. https://www.fpri.org/article/2024/12/the-new-baltic-way-assessing-the-baltic-defensive-line-concept/
4. Sorg, Alexander. "Understanding Foreign Deployed Nuclear Weapons"(PDF). Hertie School. Retrieved 29 April 2025.

*Българско геополитическо дружество