Катастрофата в Източното Средиземномориe в края на Бронзовия век и раждането на Европа

Критичният момент, който прекъсва стандартното „азиатско“ развитие на Егейско море и превръща древните гърци в истински елини, е прословутият „апокалипсис“ от Късната Бронзова Епоха. Едва след X-IX век. пр. н. е., т.е. след периода на „Тъмните векове“, настъпили в резултат от разпадането на Критско-Микенската цивилизация през XII век пр.н.е., може да се говори за елините като носители на специфичната елинска култура и полисен бит. Най-важните особености на древногръцката цивилизация и фаталните проблеми, пред които е изправена по време на елинистическия етап от развитието си, до голяма степен са породени именно от последиците от този колапс. От тази гледна точка, гръцко-римската античност може да се разглежда като опит за „бягство от Азия“, завършил с нов крах и завръщане в „азиатското лоно“.

Както знаем, само в рамките на един век - от края на ХІІІ до края на ХІІ век пр.н.е., загиват всички основни жизнени центрове на Ахейска Гърция - дворци и крепости, заедно прилежащите им големи селища. Зоната на унищожение обхваща почти всички най-богати и проспериращи области на микенския свят. Заедно с дворците и цитаделите са опустошени и многобройните малки селища, формиращи селското обкръжение на дворцовите центрове. В Месения например, от 168-те селища, съществували на територията и по време на разцвета на Пилоското царство, в края на ХІІ в.пр.н.е., са оцелели едва 16. Почти същото се случва и в други области на Пелопонес и Централна Гърция, включително Лакония, Арголида, Беотия, Атика и Фокида. Тоест, археологическите данни свидетелстват за опустяването на обширни територии и масов отлив на население от зоната на бедствието към относително спокойни и безопасни райони в самата Гърция, към островите в Егейско и Йонийско море, както и към Мала Азия и Кипър (1).
Внезапният крах на микенската цивилизация представлява проблем за историците поради несъответствието между археологическите данни и гръцките предания. Последните са свързани със семейните легенди на микенските аристократични родове, много от които оцеляват в смутните времена и отново се проявяват през следващата епоха. Археологията сочи, че почти веднага след края на Троянската война (ок. 1200 г. пр.н.е.) върху най-развитите региони на микенския свят се стоварва мощна разрушителна вълна, последвана от продължителен период на деградация. „Свидетелите“ не знаят нищо за този първи и решителен удар и свързват края на микенската история с нашествието на полудивите дорийски племена, случило се само 80 години след Троянската епопея. Съдейки по археологическите данни обаче, между опустошаването на центровете на микенската цивилизация и пристигането на дорийските заселници в обезлюдените райони са минали много десетилетия. Като през целия този период в повечето региони животът продължава по "правилата" на микенската цивилизация, макар и в по-беден и примитивен вариант.

Краят на "първата глобализация"

Историците все още не са наясно, кои са първоначалните грабители на микенските дворци и къде са отишли след това. Още повече, че хората извършили този геноцид не са оставили никакви чужди културни (немикенски) артефакти. Картината става малко по-ясна, ако я погледнем в по-голям мащаб. Оказва се, че катастрофата в района на Егейско море е само част от „глобалния“ апокалипсис в Източното Средиземноморие. Ще припомня, че преди това, около средата на Второто хилядолетие пр.н.е., в Близкия изток се оформя първата космополитна цивилизация, обединила автономно съществуващите до този момент региони в единна икономическа общност. В рамките на това обширно пространство се осъществява интензивен търговски, дипломатически и културен обмен, както и постепенна унификация на социалната структура, технологичната база, военното дело и начина на живот на елитите. В социално отношение този свят представлява своеобразна пирамида, в която над масата експлоатирани селски общности, се издигат привилегировани съсловия, които бихме могли да наречем „бронзовия милион” (по аналогия с днешния „златен милиард”). Както посочва в книгата си "Възходът на Запада" Уйлям Макнийл: „В целия Плодороден полумесец възниква „велико общество“, състоящо се от професионални служители, войници, търговци и занаятчии“. В края на Бронзовата епоха обаче тази „първа глобализация“ е ликвидирана от орди диви варвари.

Карта на катастрофалните мигрантски вълни в края на Бронзовия век (не включва финалната миграция на дорийците в Пелопонес и Крит)

Мащабът на разрушенията е колосален: през ХІІв. пр.н.е. е ударен почти целият близкоизточен свят-икономика. Напълно унищожени са всички държави на микенските гърци, рухва Хетската империя, Месопотамия е разграбена, а Сирия и Леванта с техните десетки градове и княжества са превърнати в пепел. Всъшност, по-лесно е да се изброят оцелелите: Асирия, основната територия на Египет (който обаче губи завоеванията си в Леванта) и финикийският град Тир.

Всъщност, най-важният и траен резултат от Катастрофата е, че хегемонията в световната икономика преминава за векове напред от Египет и Вавилония към Асирия и финикийците. През следващите векове Асирия се издига като военно-политически хегемон и подчинява по-голямата част от близкоизточния свят-икономика. На свой ред, Тир се превръща в лидер на Финикия и стартира мащабна колонизация на средиземноморското крайбрежие и по-нататък - чак до атлантическото крайбрежие на Пиренейския полуостров и Канарските острови. Една от "перлите" на тази колонизация е Картаген. Освен това финикийците поемат контрола върху цялата морска търговия в тази област. Предишните им опити в тази посока бива възпрепятствани от от войнствените микенски гърци.

Експанзията на финикийците и разширяването на Асирийската империя след Катастрофата

Следва да имаме предвид обаче, че в по-голямата си част, финикийската метрополия се намира във васална зависимост от Асирия. Както виждаме от горната карта, общият ареал на Азиатската империя се разсича от оста Гърция-Египет, както е и по-късно, в епохата на Гръцко-Персийските войни (и в двата случая Египет периодично въстава и възстановява суверенитета си в течение на столетия).

Тук е мястото да отбележа, че не само елитът на Тир, но и този на Асирия, произхожда от стари търговски фамилии, които в продължение на много векове са се специализирали в международната търговия и отпускането на кредити, натрупвайки огромен опит, връзки и клонове в различни части на света. Което вероятно би тласнало някои привърженици на конспиративните теории сред историците към извода, че Тир и Асирия вероятно са били в състояние да осъществят „международен финансов заговор“, наемайки тълпи от варвари, за да унищожат конкурентите и да си поделят познатия им свят. Истината обаче е, че стабилният възход на тези два силови центъра се случва едва след Тъмните векове. Макар че те, подобно на Египет, не са завоювани и разграбени, общият икономически колапс, в крайна сметка, ги удря също както и останалите. Възможно е колонизационната експанзия на финикийците в Средиземно море да е имала външен тласък, свързан с тяхната зависимост от Асирия. Тоест, с желанието им да изнесат капиталите си извън асирийската юрисдикция и възможни грабителски конфискации.

Част от релефа в храма на Рамзес ІІІ в Мединет Абу, изобразяващ сражение между египетската армия и т.нар. "морски народи" от началото на ХІІ в.пр.н.е.

За разлика от Егеида, в други региони на света могат да се намерят някои сведения за виновниците за бедствието през Късната Бронзова Епоха. Вътрешните райони на Близкия изток например, са опустошени от планински и степни варварски племена (сред тях между другото, са били и древните евреи), обитаващи периферията на цивилизования свят и неговите неповлияни сериозно от културата зони. Т.нар. „морски народи”, част от които са микенските ахейци, пък връхлитат крайбрежието на Египет, Леванта и Анадола. Най-вероятно обаче, по-късно и самите богати микенци са станали плячка на своите колеги от групата на „морските народи“ (включително на по-дивите гръцки племена), тъй като пълните им със злато и скъпи тъкани дворци са привличали пиратите като магнит . Във всеки случай, археологическите данни сочат, че опасността идва тъкмо от морето. В резултат населението изоставя култивираните крайбрежни райони на микенския свят и се насочва към вътрешността и планинските райони на Пелопонес, които преди това са били слабо населени. Интересно е, че в последните (преди унищожаването му) глинени плочки от двореца в Пилос (Месения), са открити инструкции за организиране на брегова охрана.
Както посочва в книгата си „Златната Микена” Антонин Бартонек: „Владетелят на Пилос е бил наясно за идвашата от тази страна опасност и затова, както се вижда от отделна група плочки от двореца в Пилос, създава много добре обмислена система за защита на крайбрежието на държавата си. Първата от петте таблички от тази група, описваща отбранителната система (табличка An 657), започва с думите: „Ето как патрулът пази крайбрежието на страната“. Според тези плочки, цялото крайбрежие на Пилоското царство било разделено на десет сектора. Всеки сектор е поставен под юрисдикцията на определено лице, което има няколко помощници и отряд от бойци, чийто брой е кратен на десет, но не надвишава 110. Записите, с които разполагаме, говорят за общо 800 бойци. Като се има предвид, че общата дължина на бреговата линия е около 150 км, вероятно става дума за отделни патрулни отряди, които при сериозна военна опасност са се оттегляли на по-изгодни отбранителни позиции (4).

Съществува огромно количество литература, анализираща причините за „глобалния“ колапс от късната бронзова епоха. Най-убедителната концепция е предложена от американския историк професор Робърт Дрюс в книгата му „Краят на бронзовата епоха“ (1). Според него, на границата на XIII-XII век. пр.н.е се осъществява всеобща демократизация на военното дело. Това обаче се оказва сериозен проблем за обществата от късната бронзова епоха, култивиращи стриктната класова йерархия и разчитащи на малки професионални армии. В случая е възможна далечна аналогия с упадъка на рицарската кавалерия или пък с епохата на Наполеоновите войни, когато времето на малките професионални армии приключва и настъпва ерата на големите национални въоръжени сили. Тоест, от този момент нататък съдбата вече е „на страната на големите батальони“, когато количеството може да бъде балансирано само чрез количество, а яростната бруталност с яростна бруталност. А, както знаем, необходимостта от въоръжаване на населението и насаждането на висок боен дух сред широките маси подкопава самата основа на класовото общество на стара Европа и провокира егалитарната обществена трансформация през ХIХ-ХХ век.
Според Дрюс, промените във военната технология обезценяват основната ударна сила на държавите от Бронзовата ера - сравнително малките професионални контингенти от бойни колесници. Дори в такива големи държави като Египет те са едва няколко хиляди, а в малките държавици с мащабите на Микена - няколко десетки или стотици. Колесниците се използват като подвижни платформи за защитени с брони стрелци с далекобойни композитни лъкове. И тъй като на стрелеца с колесница не се налага да се придвижва пеша, бронята му обикновено е доста тежка и издръжлива, защитавайки цялото тяло от стрелите на противника. Мобилните „механизирани корпуси“ от такива колесници, способни да се придвижват бързо по бойното поле и да нанасят удари в най-слабите точки, са всявали страх у тогавашната пехота. Последната,в по-голямата си част, не разполага със сериозни отбранителни оръжия, като изключим огромните тежки щитове, подходящи само за стационарни отбранителни формации. В същото време все още е нямало истинска кавалерия, поради несъвършенството на сбруята и липсата на ездачески умения в цивилизованите страни. Тоест, в равни местности, атаките на "корпуса от колесници" е можела да бъде спряна само от друг такъв "корпус".

Технологичната революция

С развитието на цивилизацията обаче, металът става по-евтин и по-достъпен, технологиите за производство на сложни изделия се подобряват и поевтиняват. Така става възможно доста по-голям брой войни да се сдобият с метални брони и оръжия, подобно на появилите си по-късно хоплити, и да ги използват за да атакуват стрелците в колесниците. Широко разпространение получава класическият режещ и мушкащ меч, който е особено полезен за леката пехота, както и за варварите, атакуващи в свободен строй (при плътните формации е по-удобно да се използват копия и пики). Освен това, усъвършенстването на военното дело в самите цивилизовани държави води до появата на ефективен и евтин противовес на бойните колесници: леката пехота, въоръжена с дротици (къси, леки копия), които могат да осакатят конете, да повредят сбруята и да парализират колесниците. Именно в тези военни части обаче обикновено са се използвали варвари-наемници, чиято физическа подготовка и природна смелост ги прави по-подходящи от местните жители за ролята на „унищожители на колесници“. Още от детството си дивите обитатели на планините и необработените степи се обучават да хвърлят копия, ловувайки диви кози и газели. И когато разбират, че тези техни умения се ценят изключително много в богатия цивилизован свят, последният се оказва обречен. В резултат, бойните колесници се превръщат в скъпи играчки, подходящи едиkствено за придвиждане на военните командири до бойното поле, където пехотата вече започва да играе основната роля (както е показано още в поемите на Омир).
В края на бронзовата епоха цивилизованият свят въвлича варварската периферия в икономическата си орбита, което вероятно провокира там демографски взрив, подобен на този, който се случи в Третия свят през ХХ век. В същото време той позволява на варварите да се въоръжат и да изучат тънкостите на военното дело. Успехите на металургията в края на бронзовата епоха позволяват на цивилизования свят не само да се доближи до производството на желязо, но и да направи бронза по-евтин и по-достъпен. В резултат, в течение на няколко века, варварската периферия се насища с бронз, което и позволява да произведе достатъчно количество оръжие и защитни брони за себе си. В същото време, службата в помощните и щурмовите отряди на развитите държави позволява на варварските наемници да се запознаят с географията, както и с различните начини на водене на военни действия, и да открият слабите места на войските, разчитащи на бойните колесници. Запознават се и с обсадната технология на водещите световни армии и престават да се страхуват от гигантските градски стени, които доскоро са им изглеждали непревзимаеми (между другото, Троянският кон от „Илиада” най-вероятно е некомпетентно описание на обсадна щурмова кула на колела).

Може да се предположи, че именно обединяването на войни от различни племена и различни региони на света в наемните контингенти на цивилизованите държави е помогнало на варварите да установят взаимни контакти и да създадат нещо като „глобална Ал Кайда”. Тя се оказва способна да организира мащабни операции, като например синхронизирано събиране на много морски племена за щурма на определен град. Всъщност, подобно „ноу-хау” е добре описано в легендата за Троянската война, когато много десетки автономни общности се обединяват за пиратския набег срещу Троя, тъй като нито една от тях не е в състояние да се справи с нея самостоятелно. А обединявайки се си гарантират огромно числено предимство, позволило им в крайна сметка да превземат, ограбят и изгорят града, отвеждайки оцелелите му жители в робство и завръщайки се у дома с надеждата, че могат да повторят тази авантюра. Най-вероятно този механизъм е работил перфектно, поне докато в Източното Средиземномоия не е останало нищо за ограбване. В крайна сметка, на варварския натиск успяват да устоят само онези сили (Египет, Асирия), които съумяват навреме да преминат от малки професионални към масови и залагаши на пехотата армии.

Вероятно в държавите, които са част от микенската цивилизация, необходимостта да бъде раздадено оръжие на селяните се е възприемала крайно болезнено от елита. Поради малкия размер на тези държави, участието на населението в тяхната защита би изисквало мобилизацията на достатъчно голяма част от него за отблъскване дори на не много мащабно нашествие. Това обаче е щяло да доведе до своеобразна социална революция. А самата концепция за развита държавност през късната бронзова епоха предполага, че цялата военна мощ е съсредоточена в ръцете на малка професионална армия, подсилена от чужди наемници, докато останалата част от населението е сведена до положението на лишени от права данъкоплатци. И, ако елитните професионалисти се окажат безполезни, и се налага да бъде раздадено оръжие и на масите, това със сигурност би било началото на края на елитарния модел. Тоест, нежеланието на елита да бъде мобилизирано населението или пък социалните конфликти, породени от тази мобилизация, вероятно са улеснили вражеските нашествия и са усилили разрушителния им ефект. Във всеки случай, знаем със сигурност, че след това вече не е било възможно да се възстанови микенското общество и масите отново да бъдат подчинени. Дори онези микенски цитадели, които оцеляват след нашествията, се разпадат и биват изоставени през следващите години. Обществото, което в крайна сметка заменя микенското, се основава на егалитарната концепция за гражданите-войници, обединени от съзнанието за обща съдба.

Според Дрюс, най-активната фаза на Катастрофата е продължила само едно поколение (приблизително от 1200 до 1175 г. пр.н.е.). В началото на този процес организацията на варварските нашествия вероятно е била осъществена от периферните лидери на цивилизования свят. Като микенския владетел Агамемнон например, който събира гърците за похода срещу Троя, или либийския цар с непроизносимо име, който обединява „народите на морето“ за атаката срещу Египет. В крайна сметка обаче, варварите усвояват техния опит и по-нататък вече се справят сами, включително атакувайки и бившите си „работодатели”. Неслучайно легендата за Троянската война е толкова силно вкоренена в съзнанието на гърците, макар че те почти не помнят какво е ставало през следващите четиристотин годиния. Възможно е Троянската война да е била първата мащабна операция от този вид, която е показала на варварите, „как се правят нещата“.

Много показателно е също, че действието в „Илиада”, която описва епохата непосредствено предшестваща Катастрофата, е свързано най-вече с конфликта между „цивилизования” владетел Агамемнон и полудивия Ахил, ръководещ бойци от Северна Гърция, по-голямата част от която почти не е повлияна от микенската цивилизация.  Първоначално Агамемнон се опитва да „опитоми” варварина, превръщайки го в покорен васал и укрепвайки дисциплината и йерархията в армията, но в крайна сметка е принуден да се държи с него като с равен. Просто, защото без „полудивите” мирмидонци на Ахил, армията на Агамемнон не е в състояние да превземе Троя. Тук е мястото да припомня, че малко след падането на Троя, същата участ сполетява и микенския Пелопонес. При това той вероятно е бил опустошен от съплеменниците на Ахил, които в хода на съвместния поход срещу Троя са усъвършенствали бойните си умения.

В друга своя книга „Идването на гърците. Индоевропейските завоевания в Егейско море и Близкия изток” (2) Робърт Дрюс лансира хипотезата, че решаващата роля в унищожаването на микенския свят е изиграла именно неговата „полуварварска” периферия, т.е. жителите на източното крайбрежие на Северна Гърция, Тесалия и Фтиотида (родното място на Ахил), които са прадедите на бъдещите еолийци. Демократизацията на военното дело усилва позициите на този регион спрямо по-културните микенски центрове, тъй като поради своята изостаналост той запазва егалитарния си модел и практически цялото му население е въоръжено. Докато в напредналите региони на микенския свят по-голямата част от населението е превърнато в зависими селяни или роби, които не разполагат с оръжие и не са в състояние да се защитават. При това, Катастрофата вероятно не е настъпила в резултат на завоевания, а само на често повтарящи се пиратски набези, довели до обезлюдяването на богатите и гъстонаселени преди това земи. И едва няколко поколения по-късно тези територии са заселени от още по-диви северногръцки племена, т.нар. дорийци.

Значителна роля в набезите на „морските народи“ в други региони на цивилизования свят изиграват жителите на Сицилия и Сардиния (традиционни източници на наемници за Египет и Леванта), крайбрежието на Италия и планинската част на южното крайбрежие на Анадола. Между другото, през I в.пр.н.е., т.е. вече в „историческите времена”, последният регион става известен като база на киликийските пирати, които хвърлят в ужас цялото Средиземноморие, а Рим, който е на върха на своята мощ, трябва да събере всичките си сили, за да се справи с потомците на само един от представителите на някогашните „морски народи”. Можем да си представим, на какъв чудовищен натиск са били подложени крайбрежните държави 11 века по-рано, когато върху тях се стоварва обединената мощ на тези народи. Които при това вероятно не са действали „на сляпо”, а са разполагали с координатори в центровете на тогавашния свят (Тир, Асирия). Както знаем, „стратегическото ноу-хау“ за въоръжаване на варварите и настройването им срещу техните съседи е било известно много преди това. Ето защо бихме могли да предположим, че катастрофата, предизвикана от „морските народи” и другите варвари през късната Бронзова епоха, е сходна с катастрофата, породена от възхода на ислямизма, който беше създаден и съзнателно насочен срещу цивилизацията от водещите съвременни сили.

Произходът на античната цивилизация

Нека се опитаме да изясним, как Катастрофата през Бронзовия век е спомогнала за раждането на античната цивилизация. Какво точно е случва с „протоелините” и защо те в крайна сметка се превръщат в познатите ни древни елини.

Истината е, че Крито-Микенската цивилизация и всичко което я предхожда, не е част от историята, а само предисторията на елините и тяхната цивилизация. В основния линии, тя повтаря особеностите на съвременните и общества от Древния Изток, т.е. малките държавици в Сирия, Леванта и Анадола. А именно, разпределителна дворцова икономика, чиновнически апарат и бюрокрация; стриктна социална стратификация; привилегирована професионална армия и превръщане на основната маса от населението в безправно съсловие от данъкоплатци или дори полуроби. Наистина, в своята минойска (т.е. раннокритска) версия тази цивилизация все още е притежавала и собствени специфични характеристики: тя е разчитала изключително на морската търговия и флота; жените са се ползвали с висок обществен статус, възможно е дори в рамките и да са съществували своеобразни аристократични републики. В заключителния, микенски етап от развитието си обаче, тя вече трудно може да се отличи от останалите близкоизточни държави от Късната Бронзова епоха. Съдейки по изображенията, погребенията, архитектурата и съдържанието на откритите глинени таблички, ахейският елит е бил типичен представител на характерния за целия Близък Изток кръг от военизирани елити от „ерата на бойните колесници”.

Тоест, преди да се превърнат в „европейци”, прадедите на елините в течение на няколко столетия (XVI-XIII в.пр.н.е.) следват модела на „цивилизованата Азия”, при това с течение на времето го усвояват все по-добре. Неслучайно, прословутата подземна гробница, известна като „Съкровищницата на Атрей”, която е изградена в Микена в средата на XIII в.пр.н.е., си остава най-голямото куполно съоръжение в Европа чак до II в.н.е., когато император Адриан изгражда Пантеона в Рим. И само глобалният крах на близкоизточната цивилизация принуждава гърците (или по-точно техните предци) да се откажат от азиатския модел.

Търговската експанзия на критяните и микенците, които контролират важна ниша от близкоизточната икономика. По време на последвалата през IX-VI в.пр.н.е. елинска колонизация, гърците всъщност следват техните маршрути, докато финикийците имат свои, собствени.

И тъй като става дума не само за раждането на елините и тяхната цивилизация, но и за раждането на Европа, за начало би следвало да разберем, на какво точно трябва да обърнем специално внимание. В тази връзка се налага поне бегло да очертаем различието между „Европа” и „Азия”, погледнато в историческа рестроспектива. Т.е. да видим разликата между „великите европейски цивилизации” (гръцката и римската) и „великите азиатски цивилизации (Древен Египет, Месопотамия и Персия).

В съвременната концепция за „европеизма” се акцентира върху свободата на личността, човешките права и частната собственост, т.е. върху всичко, което позволява индивидът да бъде защитен от тиранията на колектива. Още в началото на ХIХ век обаче, Бенджамен Констан обръща внимание на принципното различие между разбирането на свободата при древните елини и при европейците от Новото време. В лекцията си, озаглавена „За свободата при древните и сравнението и със свободата при съвременните хора”, той посочва, че античният човек разбира свободата като възможност да участва пряко в управлението на полиса и определянето на неговата колективна воля, а не като възможност да разполага с някакво независимо от обществото лично пространство. Истината е, че античната демокрация си позволява да борави доста свободно с правата на гражданите, с тяхната собственост и дори с личния им живот. Политическият идеал на античността не е свързан с отделянто на гражданина от колектива, а – обратното – с неговото пълно и хармонично разтваряне в общността и в нейната колективна воля (между другото, именно стремежът да се реализира на практика тази антична утопия води до ексцесите по време на якобинската диктатура във Франция в края на ХVIII век). Всъщност, при древните елини, стремежът към равноправие и егалитаризмът са доста по-силно изразени, отколкото стремежът към „свободата” на личността в нейната днешна либерална интерпретация.

В качеството си на своеобразен „егалитарен социум”, античният елински полис налага стриктни рамки върху поведението на индивидите, като цяло, но в същото време поощрява индивидуалните прояви там, където резултатът от тях би могъл да е полезен за полиса. В този смисъл уникалността на Европа вероятно не е свързана със специфичното и разбиране за „свободата” (в нейната либертарианска интерпретация), а с това че в Европа егалитарният колектив съумява успешно да замени ядрото на азиатските общества – потиснатата от държавата селска община, позволявайки на талантливите индивиди да се превърнат в негови естествени лидери. Тоест, античният елински полис се оказва способен да бъде цивилизована общност, избягвайки стриктната социална стратификация. Ако преди появата на древногръцкия полис, светът се дели на нецивилизовани племенни и цивилизовани йерархични общности, полисът преодолява тази дихотомия и създава нов, трети тип общества – „цивилизовани, егалитарни и нестратифицирани”. Всъщност, именно това е и уникалната особеност не само на античния полис, но и на целия европейски модел на цивилизационно развитие. Истината е, че разликата между Европа и Азия е най-вече разлика в характера на взаимоотношенията между културата и егалитаризма (разбиран като относително равенство на възможностите в сферата на политиката и икономиката и сравнително лесно преодоляване на съществуващите социални прегради). Именно в това е разликата между античната Елада и Европа, като цяло, и близкоизточните аграрни деспотии от Бронзовия Век.

В своя първоначален елински период, Европа съумява да съчетае егалитаризма и развитието на цивилизацията, при това става дума за една доста изтънчена и рафинирана цивилизация. Докато в Азия цивилизовано може да бъде само обществото със стриктна пирамидална социална структура, в чиито рамки малобройната и напълно затворена културна върхушка се извисява над масите неграмотни селяни. По правило, ако "егалитаризмът" бъде наложен някъде в Азия, това се случва само когато варварите или разбунтувалите се маси свалят елита и, паралелно с това, унищожават културата. След което обикновено настъпва продължителен период, през който социумът отново придобива познатата пирамидална структура, позволяваща възраждането и по-нататъшното развитие на цивилизацията.

Тоест, европейският социум превръща егалитаризма в стимул за развитието на културата, докато азиатският социум може да се развива единствено в условията на елитарната йерархия и просветения деспотизъм. За разлика от Азия, Европа е цивилизация на егалитарното развитие. Разбира се, европейските общества също могат да се развиват по „азиатския модел”, т.е. чрез стриктна съсловна стратификация и просветен деспотизъм, но за тях това не е единствената възможност.

Всъщност, изобретяването на Европа става възможно именно в резултат от Катастрофата през Късния Бронзов век и една от основните и характеристики – демократизацията на военното изкуство. Окончателно остава в историята времето, в което доминират бойните колесници тъй като развитието на металургията води до появата на масови армии, съставени от обикновени селяни или фермери. Това затруднява изключително много приобщаването на малките общности, каквито са древногръците полиси, към Близкоизточната цивилизация. След ХII в.пр.н.е. (и чак до създаването на тежковъоръжената конница), всяка малка държава, която залага на йерархичния азиатски модел, автоматично се оказва беззащитна срещу егалитарните варварски общности. От друга страна пък, липсата на йерархия я изпраща в периферията или дори извън цивилизацията. Именно това се оказва основния проблем на цялата Антична история. Средиземноморската цивилизация си остава „антична” и „гръко-римска”, докато проблемът, породен от демократизацията на военното изкуство, се разрешава чрез запазването и развитието на егалитарните институции. Когато обаче, в епохата на късната Римска империя, тези институции окончателно са ликвидирани, приключва и „античността” и „европейскостта” и в Европа настъпва своеобразен „азиатски ренесанс”.

Чисто теоретично, разрешаването на този проблем може да стане по три начина. Първият е отказът от суверенитет. Тоест, ако една малка азиатска държава иска да си остане част от цивилизацията, ще трябва да си осигури защитата на някой по-толям и силен съсед. При това положение, жертвайки суверенитета си, вече няма да и се налага да въоръжава масите и да се отказва от стриктната социална йерархия.

Вторият начин е уголемяването на държавата. Една голяма азиатска държава с многобойно население е в състояние да поддържа военен контингент, достатъчен за защита от набезите на варварските племена и други малки егалитарни общности, без това да застраши социалния и модел. Военната каста в подобна държава ще включва само малка част от населението и ще се впише безпроблемно в йерархичната пирамида. В идеалния вариант, за да може да удържи натиска на варварите, цялата цивилизована Азия би следвало да се обедини в могъща Империя, която успешно да съвместява социалната йерархия с военната мощ, давайки достоен отпор на всеки противник. При това размерите на подобна Империя позволяват безболезнената интеграция на войнствените егалитарни племена (под формата на „федерати”), които след това да бъдат използвани като военна или репресивна сила. Впрочем, възможен е и друг вариант, при който център на консолидация на Империята първоначално се оказва някое голямо егалитарно племе (като персите, например), което се превръща в нейна гвардия и своеобразен резервоар за попълване редовете на имперския елит.

Неслучайно тенденцията за създаване на все по-големи държави започва да доминира в Азия едва след Катастрофата в края на Бронзовия век. Дотогава е налице относителен „баланс между държавите”, които взаимно ограничават мощта си. По онова време държавата на Хетите, Митани, Вавилония и Египет формират своеобразен „концерт на силите”. Разбира се течение на времето, съставът на участниците се променя – така, на мястото на арийско-хуритската държава Митани (разположена в днешна Северна Сирия и Югоизточен Анадол), която постепенно отслабва и се разпада, се появява семитската Асирия, но не възникват никакви мегаимперии, а балансът се запазва в течение на векове. След Катастрофата обаче, появата на такива империи се превръща в императив за да бъде съхранена самата цивилизация. Първоначално регионалното „имперско строителство” се осъществява от Асирия, а след това инициативата в това отношение е поета от персите. Азиатските елити се нуждаят от единство за да съхранят позициите си и своята висока култура. И само гъстонаселеният Египет е в състояние да се съпротивлява ефективно на асирийците и да възстава успешно срещу персите, запазвайки суверенитета си в течение на цели поколения.

„Азиатският концерт на държавите” през 1350 г.пр.н.е. Век по-късно мястото на Митани в него е заето от Асирия, но това не променя принципно ситуацията чак до самата Катастрофа през Бронзовия век, т.е. «концертът» се запазва, макар и в леко променен състав.

Има и трети път и той е да се намери начин за съвместяване на егалитаризма с развитието на цивилизацията. Именно това е и пътят на Антична Европа, пътят на елините, римляните и, донякъде, на финикийците. В рамките на този модел цивилизованият начин на живот се съчетава с високата бойна готовност на социиума. Този тип общество превъзхожда азиатските държавици благодарение на масовостта и високия боен дух на своите армии, а варварските племена – благодарение на организираността и дисциплината, които са присъщи на цивилизацията. Затова античният полис се оказва в състояние, дори и сам, да осъществява успешна експанзия във варварския свят, а обединявайки се с други полиси – да се противопостави на големите държави в Азия или да оказва решаващо влияние върху резултата от сблъсъка помежду им. При този модел имперското строителство също е неизбежно и дори желателно, защото има задачи, които полисът трудно би могъл да реши сам. То обаче, не е необходимо за развитието на културата. Подобна цивилизация би могла в течение на столетия да се развива като мрежа от неголеми автономни егалитарни общности на граждани-войни. При това, както показва опитът от Гръцко-Персийските войни, дори и крехка коалиция от такива общности се оказва достатъчна за да се даде отпор на голяма азиатска Империя.

Слабото място място на Персийската империя е, че азиатският егалитаризъм се оказва заразителен, ако за това не пречи европейската култура. С течение на времето, народите, които изначално формират военния потенциал на Империята , постепенно губят бойния си дух, в резултат от което през последните десетилетия от съществуването и в нейна основна бойна сила се превръщат гръцките наемници. Проблемът обаче е, че повечето гърци живеят извън пределите на Персийската империя, а онези, които живеят в нея, не вземат ключовите решения, затова опитът на персите  да спрат с тяхна помощ похода на гръцко-македонската армия начело с Александър Велики се проваля. Така щафетата в синтеза на европейското егалитарно и азиатското имперско начало е подета от елинистичните държави, възникнали след смъртта на Александър на територията на Азия. В тях азиатците са задължени най-вече да плащат данъци, докато защитата им е поета от европейците.

Елинизмът често се разглежда като смес между азиатската и елинската култура. Истината обаче е, че първоначалната му идея е йерархичното съподчиняване на двете цивилизации, които, като цяло, запазват своята специфика. От самостоятелна свободна, но сравнително бедна цивилизация, "Европа" се трансформира в привилегировано военно-административно съсловие на богатата Азия. При това, в своя начин на живот, европейците продължават да култивират полисното начало и да запазват по този начин своята боеспособност. Затова пък, на Азия вече не и се налага да се отбранява и може да си позволи да превърне по-голямата част от своето население в безправна работна сила. Тази идея се възприема добре и от азиатските елити. За установилата се в резултат от това временна обществена хармония говори и фактът, че през първото столетие на елинистичната ера, азиатците от цивилизованите региони на бившата Персийска империя на практика не се бунтуват и не правят опити да възстановят своята субектност, макар че на имперско равнище са почти напълно отстранени от участие във властта. Едва по-късно азиатската политическа субектност бива възстановена от полуварварските номади - партите, които в началото на възхода си почти не са засегнати от цивилизацията. Разбира се, с течение на времето, нещата се променят и когато през І в. пр.н.е. партите успяват да унищожат в Месопотамия римската армия на Марк Крас, те вече са се превърнали в типичната цивилизована азиатска империя.

На практика, Птолемеите и, в по-малка степен, Селевкидите, разпространяват на огромни територии от Азия и Африка идеята, която навремето е залегнала в основата на мощта на Спарта. Пълноправните спартанци, формираши т.нар. "общност на равните" в нечение на столетия поддържат в своята среда европейския егалитаризъм и култа към на гражданина-войн. На практика обаче, спартанската гражданска обшност, като цяло, представлява привилегировано съсловие, експлоатиращо многобройните илоти, отношението към които е "чисто азиатско". Разбира се, в източно-елинистичния модел както над европейците, так а и над азиатците, се възвишава институтът на монархията, т.е. царският двор и бюрократичният апарат, заимствани от Близкоизточната цивилизация.

Сходен вариант за стимулиране на покорените елити избира и Рим, макар че в момента, когато се превръща в империя, той си има работа не толкова с истински азиатци, а най-вече с елини и елинизирани варвари. При това римляните дават възможност на гръцките елити да ограничат егалитаризма, т.е. да се избавят от обременяващата ги необходимост да търпят "властта на тълпата" за да съхранят боеспособността и суверенитета на държавата. Рим навсякъде подкрепя олигархията и ликвидира голяма част от демократичните институции. Ще припомня, че една от причините за разрушаването на Коринт от римляните, е че в средата на ІІ в.пр.н.е. градът решително скъсва с олигархичните си традиции и се превръща (както преди това Атина) в лидер на общогръцката демокрация. Римските репресии срещу него са насочени не срещу елините, въобще, а най-вече срещу гръцките маси, т.е. срещу демократично настроените елини.

Ето защо, не бива да се учудваме, че паралелно с ограничаването на егалитаризма, зависимите от Рим гръцки полиси много бързо губят и своята боеспособност. Само сто години след разпускането на Ахейския съюз, елините дори не се опитват да се възползват от гражданската война в Рим за да пробват да възстановят суверенитета си. Изглежда парадоксално, но след като попадат под римска власт елините се "деелинизират" много по-бързо, отколкото, когато са част от азиатските елинистични монархии, където те се изявяват именно като елини, а не като "демилитаризирани данъкоплатци". Въпреки това, европейската култура и европейските институции още дълго време процъфтяват в Елада - отчасти по инерция, отчасти заради консерватизма на римляните, които чак до ІІІ век се стремят да съхранят поне формално старинните антични институции и в Рим, и в подчинените му градове.

За разлика от източните елинистични империи, водещата позиция при римския и картагенския вариант принадлежи не на институцията на военната монархия, а на разрастналия се имперски полис, като едно цяло. При това, ерозирайки егалитарните тенденции на гърците, самите римляни дълго време култивират и съхраняват егалитарните институции. Мнозина съвременни историци недоумяват, защо римските патриции допускат плебеите да запазват някакви права и съхраняват институцията на народните трибуни. Всъщност, причината е, че са искали да запазят боеспособността на Рим, необходима му за да завоюва света. И едва, когато Рим остава без сериозни противници, правата на плебеите постепенно биват премахнати. Между другото, борбата между римските патриции и плебеи е отлична историческа илюстрация. Плебеите са били наясно относно интересите на римската аристокрация и са осъзнавали собственото си място в римската политика, затова често поставят патрициите пред необходимостта да запазят и дори да разширят правата им, ако искат Рим да съхрани военната си мощ.

Римският модел на имперско строителство се оказва по-ефектвен от източно-елинистичния, най-вече в такива аспекти, като устойчивостта на управлението и качеството на елита. Още древноримският историк Тит Ливий разсъждава за това, какво би постигнал Александър Македонски, ако беше осъществил замисления поход в Италия срещу Рим и сига до извода, че подобна авантюра би приключила с пълното поражение на великия пълководец. Не може да се каже, дали е бил прав по отношение на Александър, но със сигурност е бил прав по отношение на който и да било друг елинистически владетел. По принцип, още първото сериозно поражение на един „военен монарх” се отразява крайно негативно на имиджа му и би могло да провокира вътрешнополитически криза или дори преврат. Докато полисът може да си позволи спокойно да жертва своите пълководци и техния имидж, т.е да демонстрира по-голяма упоритост в борбата с противника. Всеки добър пълководец, автоматично се превръща  потенциален претендент за престола и заплаха за трона. Илюстрация за това е решението на владетеля на Селевкидската империя Антиох III Велики, по време на войната му с римляните, да отстрани от командването на армията си повикания от самия него картагенски пълководец Ханибал (тъй като решава, че той е прекалено популярен и би могъл да застращи властта му), в резултат от което губи войната. При полисите ситуацията е съвършенно различна – колкото повече са силните лидери, толкова по-добре. Ако са само един или двама, това би могло да доведе до установяване на тирания или до гражданска война, но ако са няколко десетки ще бъдат принудени да играят по правилата и взаимно да ограничават властолюбието си, конкурирайки се, кой ще допринесе повече за града.

Всъщност, Рим надминава останалите претенденти за хегемония, развиващи се по същия модел (Картаген, а преди това Атина и Спарта), защото - разширявайки Империята си - съумява съразмерно с това да развие и своя егалитарен компонент. Количеството на римските плебеи (които биват разселвани в многобройните римски муниципии) нараства паралелно с разширяването на Империята. Това позволява на Рим в течение на дълго време да разполага с много по-голям брой боеспособни "наборници", отколкото останалите държави от региона. Нито Картаген, нито Спарта и Атина, са разполагали с нещо подобно. Разбира се, Картаген е можел да увеличава силите си, благодарение на наемниците и съюзниците, но практиката сочи, че собствените бойци са и по-евтини, и по-надеждни, особено в периоди на поражения и трудности. Още повече, че винаги са под ръка, а не трябва да бъдат превозвани отнякъде, при положение, че противникът вече е пред стените на столицата.

Заключение

Да се върнем обаче към основната тема на тази статия. Раждането на "Европа" е отговор на предизвикателството, довело до императивната необходимост цивилизоваността да се съчетае с егалитаризма с цел запазване на военната мощ в новите условия, когато технологичните и икономически фактори водят до "демократизацията" на военното изкуство. Показатално е, че по-нататък степента на "европейскостта" на Европа варира именно в зависимост от демократизацията на военното дело. През Средните векове например, когато на бойните полета доминира феодалната конница, Европа не се различава кой знае колко от Азия. И, обратното, най-големият разрив между "Европа" и "Не-Европа" се наблюдава в края на ХІХ и първата половина на ХХ век, т.е. в епохата на масовите армии и породената от тях егалитарна трансформация на европейските държави.

На пръв поглед изглежда, че през Средните векове и чак до ХІХ век, в Европа въобще не би могло да се говори за егалитаризъм и тя е представлявала йерархично съсловно общество. В чиято горна част са били благородниците и духовенството, а по-голямата част от социума са неграмотните и лишени от права селяни. Истината обаче е, че своеобразен "локомотив" на развитието на икономиката и културата през Средновековието са били градските оазиси, където феодалната съсловна поляризация е силно смекчена и има самоуправление. Най-динамично развиващите се по онова време региони са Италия и Нидерландия, където градските комуни са най-силни и независими. Тоест, излиза че през Средните векове в Европа са съществували две взаимносвързани подсистеми, отговарящи за развитието и: "азиатска", опираща се на съсловната йерархия" и "европейска", опираща се на сравнително егалитарните градски комуни. През Новото време те започват да определят и характера на европейските държави.
При това изглежда, че "старият тип" (т.е. преди появата на националните) европейски държави са фаворизирали висшите съсловия, предоставяйки им различни привилегии за сметка на гражданите, като в същото време съществено са ограничавали самоуправлението на градовете. Действително, с усилването на централизацията на държавата, егалитарните елементи на социума биват ограничени и подчинени на съсловно-йерархичните На практика обаче, регулиращата и централизираща активност на държавата тласка целия социум към егалитаризма и премахването на съсловните привилегии. Показателно в тази връзка е, че началото на поредицата от събития, довели в крайна сметка до Френската револяция през 1789, е поставено от решението на краля да наложи данъци на аристокрацията и духовенството, т.е. да ги лиши от най-важните им привилегии, което поражда тяхната яростна съпротива. Тоест, революцията просто дава решаващият тласък на Франция в посоката, в която и без това се стреми да я насочи държавната власт. При това крахът на съсловната йерархия не води до съществено връщане назад или дори до забавяне в развитието на страната, което само доказва европейския характер на френската нация.

Разбира се, далеч не всяка егалитарна цивилизация демонстрира способност за развитие. Отличен пример за това са ислямските общества. Егалитарният импулс на исляма се проявява най-ярко в историята на Индия, където ислямската експанзия води до ерозията на традиционната кастова система. Приемането на исляма става своеобразна форма на бунт на нисшите касти против висшите. Впрочем, аналогични процеси се осъществяват и в останалите общества, завладени от исляма, при това - за разлика от Индия - там те са доведени до логичния си завършек. Ареалът на "високоцивилизованата Азия" запазва способността си за лидерство в глобалното научно и културно развитие само през първите няколко века след завоюването си от ислама, т.е. докато ислямският егалитаризъм не се вкоренява дълбоко в манталитета на завоюваните народи. След този период ислямските народи се оказват способни само да копират и комбинират, като трудно съхраняват дори вече постигнатото, т.е. вече не може и дума да става за световно културно лидерство. Ислямът освобождава Азия, давайки и сила да се съпротивлява на всякакви форми на поробване, но именно по този начин прекъсва жизнените корени на древната Близкоизточна цивилизация и на практика унищожава този най-опасен конкурент на Европа.

Източници:

1. Drews R. “The end of the Bronze Age: Changes in Warfare and the catastrophe ca. 1200 BC”, Princeton, 1995.
2. Drews R. “The Coming of the Greeks. Indo-European Conquests in the Aegean and the Near East”, Princeton, 1988.
3. Андреев Ю.В. «От Евразии к Европе. Крит и Эгейский мир в эпоху бронзы и раннего железа (III - начало I тыс. до н.э.)», Москва, 1998.
4. Antonin Bartoněk. Zlatē Mukēny. Praha, 1983.
5. “Nakassi D. "Individuals and society in Mycenaean Pylos”, Boston, 2013
6. Tartaron T.F. “Maritime Networks in the Mycenaean World”, Cambridge, 2013.
7. Grguric N. & McBride A. “The Mycenaeans c. 1650-1100 BC”, Ospray, 2005.

*Българско геополитическо дружество