Войната в Газа и политическото бъдеще на Бенямин Нетаняху

Според Клинтън: "Нетаняху следва да се оттегли. Той не е заслужаващ доверие лидер, включително защото допусна атаката на ХАМАС". Тя открито го обвини, че е "пречка пред прекратяването на огъня" в момента, когато "следва да създадем условия за съживяване на мирния процес... Затова мисля, че израелците и палестинците се нуждаят от нови ръководства за да има поне някакъв шанс за постигане на мирно споразумение и, най-вече, за създаването на две държави".

Всъщност, ключовата теза в изказването и е именно необходимостта от налагане на решението за двете държави, т.е. за официалното признаване на Палестина. Тъкмо поради това, след поредното посещение на Антъни Блинкен в Тел Авив и Рамала в началото на февруари, Вашингтон започна открито да прокарва идеята за замяната на Бенямин Нетаняху и президента на Палестинската автономия Махмуд Абас.

Междувременно опозицията срещу Нетаняху нараства дори в средите на собствената му партия "Ликуд", като основните обвинения са, че е склонен да рискува бъдещето на Израел заради своите лични амбиции и опитите си за политическо оцеляване. Така, в интервю за американското издание Politico, бившият израелски премиер Ехуд Олмерт заяви, че Бенямин Нетаняху е "морално унищожен" заради грандиозния си провал по въпросите на националната сигурност и преживява "нервен срив", опитвайки избегне оставката си.

Разклатеният имидж на израелския лидер

На практика, образът на "израелския ястреб", който Нетаняху сам си създаде по време на своето 35-годишно присъствие във властта, способен да се противостави ефективно на Палестина и Иран, беше силно разклатен след 7 октомври 2023 и понесените загуби, което се смята за най-големия провал в сферата на националната сигурност в цялата израелска история от 1948 насам.

В момента САЩ почти открито призовават израелците да продължат да оказват натиск върху премиера и правителството, за които властта и министерските им кресла изглеждат по-важни от съдбата на еврейските заложници. Както посочва в тази връзка Хилари Клинтън: "докато освобождаването на заложниците не е първостепенна цел на Израел, всичко, което казва и прави президентът Байдън и всичко, което казвам и правя аз, няма голямо значение".

С други думи, Вашингтон предупреждава съюзника си Израел, че няма да продължи преговорите си с турците и арабите относно вариантите на евентуалното мирно споразумение и съдбата на израелските заложници, ако американските интереси в Близкия Изток и усилията на САЩ в хода на преговорите бъдат игнорирани от амбициите на Нетаняху, който изглежда все още се надява на избухването на пълномащабен военен конфликт между САЩ и Иран. Впрочем, според някои, именно това е била и причината за удара срещу иранското посолство в Дамаск, при което загинаха двама генерали от Корпуса на стражите на ислямската революция, а Техеран заплаши, че ще отмъсти подобаващо. Както можеше да се  очаква, Вашингтон декларира, че при избухване на иранско-израелски военен конфликт, Америка е окаже всяческа подкрепа на Израел, но това въобще не означава, че е променил отошението  си към неговия премиер.

Тоест, Хилари Клинтън просто изразява тази позиция на Съединениет щати. По принцип, за американската дипломация не е изключение някой бивш високопоставен държавен чиновник да изпраща предварителен сигнал относно рамките на новите подходи на Вашингтон по ключови военно-политически въпроси - ще припомня например, предложението на адмирала от резерва Джеймс Ставридис за създаването на оперативна морска и въздушна групировка, която да съпровожда търговските кораби в Черно море. Както е известно, идеята на Ставридис не се реализира на практика, до голяма степен, заради твърдата позиция на Анкара относно спазването на Конвенцията от Монтрьо за черноморските проливи. В района на Червено море обаче, аналогичната американско-британска (към която се присъединиха и държави от ЕС) коалиция против йеменските "хути" стана факт.

Отказът на Нетаняху да приеме продължително примирие в Сектора Газа на практика радикализира позицията на повечето държави от арабския свят. При посещението на американския държавен секретар Блинкен в Саудитска Арабия например, неговите домакини ясно му дадоха да разбере, че без постигане на мирно споразумение и признаване на палестинската държава в границите от 1967 и със столица Източен Йерусалим, Израел никога няма да може да се чувства сигурен.

Израелският премиер обаче, който очевидно не е съгласен с американския план за разрешаване на палестинския вапрос, реши за пореден път да изостри ситуацията, разширявайки обхвата на военната си операция в южната част на Сектора Газа, в град Рафах, където са концентрирани значителен брой палестински бежанци. Както е известно, след като през януари израелската армия започна да бомбардира Рафах, като още през първия ден уби 100 човека и рани 230, Египет реши до изпрати военни части към границата с Израел, предупреждавайки, че мирното му споразумение с еврейската държава може да бъде анулирано. Очевидно, в Кайро се опасяват, че военните действия в Рафах ще провокират миграцията на стотици хиляди бежанци към съседен Египет.

В тази връзка, говорителят на Съвета за национална сигурност на САЩ Джон Кирби призова Нетаняху да не води военни действия в Рафах, където се е приютило почти половината население на Сектора Газа. В отговор, очевидно раздразнен от силния международен натиск, израелският премиер установи нов краен срок за окупацията на Рафах (10 март), който в крайна сметка не бе спазен. Междувременно, заместник-съветникът по националната сигурност на САЩ Джонатан Файнър призна грешките, допуснати от Белия дом при реакцията му на конфликта в Газа. Според него: "Липсва сигурност, че израелското правителство е склонно да предприеме "сериозни стъпки" за създаването на палестинска държава".

Следва да напомня обаче, че макар на думи САЩ да изразяват недоволството си от поредната ескалация на напрежението в Близкия Изток, това не попречи на доминирания от демократите Сенат да приеме (при това в неделя) законопроекта за предоставяне на военна помощ на стойност 95,3 млрд. долара за Украйна, Тайван и Израел. При това се очаква помощта за Израел да нарасне до 14 млрд. долара. Ако този законопроект бъде одобрен и от Палатата на представителите (долната камара на Конгреса), САЩ рискуват за пореден път да бъдат обвинени, че водят двулична политика, не само от своите традиционни противници, но и съюзниците си, включително Турция и ключовите близкоизточни държави. Впрочем, засега републиканското мнозинство в долната камара продължава да го блокира.

Както е известно, през втората половина на март президентът на САЩ Джо Байдън разговаря с израелския премиер Бенямин Нетаняху във връзка със ситуацията в Рафах и усилията за увеличаване на помощите за Газа, като това беше първият им разговор от 15 февруари на фона на силното напрежение между Израел и основния му съюзник и покровител, провокирано от начина, по който Нетаняху ръководи войната в Газа. Показателно е, че непосредствено преди това, лидерът на демократическото мнозинство в Сената Чък Шумър, който е сред най-изявените произраелски лобисти, призова за нови избори в Израел, изтъквайки, че Нетаняху е препятствие за мира. Впрочем, според самия Байдън, Шумър е изразил опасенията на мнозина американци. Естествено, последва острата реакция на Нетаняху, който в интервю за CNN определи препоръката на Шумър като "напълно неуместна". Освен това, на заседание на израелския кабинет премиерът потвърди, че израелските сили ще напреднат в град Рафах, който е последното относително безопасно място в Газа, въпреки международния натиск срещу Израел да избягва по-нататъшни цивилни жертви (по данни на UNICEF до средата на март в конфликта са загинали над 30 хиляди палестинци, включително 13 хиляди деца).

Дали Нетаняху наистина губи или укрепва властта си?

По правило, политическата съдба на ръководителя на всяка демократична държава, още от идването му на власт, е постоянно застрашена от предсрочна оставка. Което естествено е свързано с провежданата от него вътрешна и външна политика, а в някои случаи и с наличието на "тъмни петна" в собствената му биография.

Макар че днешен Израел е интегрална част от Близкия Изток, страната се различава много сериозно от политическата култура на съседите си от региона. При това Израел се отличава от останалите близкоизточни държави (както впрочем и от останалия свят) не само с изповядвания от евреите юдеизъм, докато почти целият останал Близък Изток е част от ислямския свят, но и със своята почти европейска култура.

Както е известно, Израел, който беше създаден в резултат от двете световни войни през миналия век, реализира на практика програмата-максимум на Световната ционистка организация и интересите на глобалната еврейска общност, превръщайки се в държава на еврейските репатрианти от целия свят. Паралелно с репатриацията (т.нар. "Алия") на еврейското население от различни страни (и най-вече от водещите държави на Запада и Изтока), в Израел бяха внесени и ключовите елементи на националните култури на страните с големи еврейски диаспори и силно присъствие на еврейски капитали. Ето защо, външнополитическата ориентация на израелската държава към развитите страни от Запада, начело със САЩ и Великобритания, по време на студената война през ХХ век, доведе до утвърждаването в нея на западната политическа субкултура и принципите на демокрацията, включително в избирателната система. Оценявайки опита от възникването и развитието на вътрешнополитическата борба за власт в Израел, бихме могли условно (а и практически) да очертаем двете основни сили в нея:

- привържениците на твърдия националистически курс по отношение на палестинците и окупираните арабски територии (условно казано, това е израелската "партия на войната", представена в миналото от движението "Херут", а днес от "Ликуд");

- привържениците на либералния курс, обявяващи се за прекратяване на периодичните войни с арабите и призоваващи за начало на мирни преговори с тях, включително с палестинците (условно казано, това е "партията на мира", представена в миналото от партията МАПАЙ, а днес от "Авода").

Обикновено сред най-важните представители на радикалния еврейски патриотизъм биват посочвани такива забележителни израелски държавници като Давид Бен-Гурион, Идер Харел, Голда Меир, Менахем Бегин, българският евреин Моше Даян, Ицхак Шамир, Ариел Шарон и други. Самият Бенямин Нетаняху е част от радикалното крило в политическия живот на Израел и ръководи ционисткия блок "Ликуд", чиито възход към върховете на властта и управлението на страната започна в края на ХХ, продължавайки и през цялата първа четвърт на ХХІ век.

Нетаняху е първият израелски премиер, роден в независимата еврейска държави. Баща му Бенцион Нетаняху (Милейковски), който е професор по история, емигрира в страната от Полша. По-големият му брат Йонатан Нетаняху пък,  е национален герой на Израел, загинал при освобождаването на израелските заложници на летище Ентебе в Уганда през 1976.

Самият Бенямин Нетаняху има дълга политическа кариера, като през различни периоди оглавява редица министерства - на отбраната, правосъдието, финансите, външните работи, строителството, науката, културата и спорта, съобщенията, на диаспората, както и по религиозните въпроси, освен това е депутат в Кнесета и лидер на блока "Ликуд". Зад гърба си има блестяща дипломатическа кариера (генерален консул на Израел в САЩ, посланик в ООН, заместник външен и външен министър). Досега трикратно е оглавявал израелското правителство.

Като представител на "Ликуд", Нетаняху за първи път беше избран за премиер не от от Кнесета а на преките избори през 1996, където успя да победи опитния си и влиятелен конкурент Шимон Перес. Това стана възможно благодарение на рязката промяна в обществените настроения заради серията палестински терористични нападения в навечерието на изборите през март 1996, в резултат от които загинаха 32 израелци. Поемайки поста, Нетаняху започна да провежда твърда политика спрямо палестинците и окупираните територии. През 1999 обаче, той претърпя голям изборен провал, отстъпвайки премиерския пост на представителя на лявоцентристката партия "Авод" генерал Ехуд Барак. Впрочем, управлението на последния не трая дълго, тъй като "Ликуд" отново се върна на власт през 2001, но този път воден от опитния политик Ариел Шарон. През 2006 той беше сменен на премиерския пост от Ехуд Олмерт от партията "Кадима" (откъснала се през 2005 от блока "Ликуд" и водена от Шарон).

Нетаняху пое властта за втори път през 2009, заменяйки на поста Олмерт, и продължи да ръководи Израел чак до 2021.  През март с.г. закратко загуби властта, като начело на правителството застанаха Нафтали Бенет (от партията "Ямина") и Яир Лапид (от парията "Еш Атид"), но още през ноември 2022 отново спечели изборите и оглави за трети път правителството.

Повечето експерти смятат, че Нетаняху "без съмнение е изявен защитник на израелските интереси". Разбира се, по принцип, всеки държавен лидер би следвало да е такъв. Проблемът обаче е, че отстоявайки яростно интересите на страната си, Нетаняху демонстрираше опасно неадекватно отношение към проблемите на палестинците и допусна редица грешки в действията си по отношение на тях, а и не само.

Вече след трагичните събития от 7 октомври 2023 например, за мнозина в Израел и извън него (включително в САЩ) стана ясно, че решението на Нетаняху да заложи на ХАМАС в Газа, за да отслаби ФАТАХ на Западния бряг на река Йордан, е било стратегическа грешка. Впрочем, истината е, че Нетаняху и преди беше противник на изтеглянето на израелските войски от Газа, подкрепяще създаването на нови израелски селища на Западния бряг и на практика изключваше появата на независима Палестина под каквато и да форма. Всъщност, той все пак частично допускаше създаване на полунезависима палестинска държава, но само при условие че Палестина ще бъде демилитаризирана и няма да разполага с армияа, а Израел и правото му на сигурност ще бъдат признати от ключовите държави от арабския свят.

Подобна политика не спомагаше за политическото урегулиране на израелско-палестинските отношения, а поредната война, започната от ХАМАС, беще последица от провежданата от Нетаняху политика на апартейд. В същото време продължаващата вече над половин година война в Сектора Газа и несъразмерните по мощта си удари на израелската армия значително ерозираха авторитета както на премиера, така и на самия Израел на световната сцена.

Междувременно, в рамките на преговорите между ХАМАС и Израел продължава да е актуален въпросът за размяната на заложниците и пленницие. В Израел нарастват протестите с искане за оставка на Бенямин Нетаняху, тъй като управляващите все още не могат да постигнат освобождаването на всички отвлечени от терористите заложници.

Ще припомня, че още през ноември 2023 опозиционният лидер и бивш премиер Яир Лапид също призова за оставката на Нетаняху, тъй като според него е загубил доверието на нацията, на международната общност и дори на собствените си специални служби. Както посочва в тази връзка Al Jazzеera цитирайки израелския вестник Haaretz, в края на януари, девет бивши висши израелски военни (включително бившите командващи на силите за отбрана Моше Ялон и Дан Халуц) са поискали премиерът да бъде изправен на съд, тъй като в операцията в Газа се ръководи от личните си интереси, а не от тези на страната, на обществото и на задържаните от ХАМАС заложници и техните семейства.

Въпреки това обаче, поне засега Нетаняху продължава да отхвърля необходимостта да се търси мирно решение, не е склонен да приеме признаването на независимостта на палестинската държава под каквато и да било форма и все още призовава за война до пълна победа, без обаче да уточнява, какво точно разбира под това. Тази негова позиция е в очевиден дисонанс с мнението на основните израелски съюзници – САЩ и Великобритания, които официално заявиха, че е необходимо да бъде призната независимостта на Палестина и да се потърсят приемливи форми и допустими варианти в тази посока. Последното вероятно означава допускането на някакъв ограничен формат на съществуване на палестинска държава (включваща например пълната и демилитаризация, поставянето и под международен контрол, както и по-голямо или по-малко „орязване” на бъдещите и граници).

От друга страна, нарастващият вътрешен натиск принуждава Нетаняху все пак да търси примирие с ХАМАС. Известна надежда в тази посока дават осъществените в края на януари преговори между специалните служби на Израел, Египет и САЩ и премиера на Катар. В тази връзка, в медиите са появи информация, че ХАМАС иска срещу всеки освободен заложник, Израел да освободи 150 палестински пленници и затворници.

За да успокои роднините на оставащите все още в ръцете на терористите заложници, Нетаняху им обеща, че израелските специални служби ще осъществяват секретни операции за освобождаването им, отбелязвайки по този повод, че „полагаме всички усилия за целта, но колкото по-тайно става всичко, толкова по-вероятно е, че те ще се окажат успешни”.

По принцип, в подобни операции, специалните служби, чиито професионален дълг е освобождаването на заложниците, винаги използват секретни методи и форми на действие. Тоест, в това отношение Нетаняху не казва нищо ново на съгражданите си. Друг въпрос е, че продължаващата вече над половин година война, която отдавна трябваше да е приключила с пълната победа на израелската аримя, все още не е довела дори до освобождаването на всички заложници.

Правителството периодично съобщава за успешно осъществени военни и специални операции в Сектора Газа (почти 40% унищожени подземни комуникации, 300 хиляди разрушени сгради, поставяне на северната част на анклава под израелски военен контрол, ликвидирането на редица политически и военни лидери на ХАМАС и т.н.), но това не решава проблема със заложниците.

Всъщност, истината е, че те са само част от въпросите, изискваши решаване с цел възстановяване на мирния живот в региона. И, ако Нетаняху продължава да се ориентира към продължителна война и пълна победа, това допълнително актуализира въпроса за оставката му. Ще припомня, че феноменът на управлението на Нетаняху е свързан не само с рекордно дългия му престой във властта, но и с демонстрирания последователно от него твърд курс на дестабилизация и войни (включително далеч извън пределите на Израел, но с неговата военно-техническа подкрепа). Всъщност, Нетаняху залага на интернационализацията на военния конфликт от локален в регионален и изглежда наистина се надява да вкара САЩ в голяма война против Иран и провокира мащабна дестабилизация на военната ситуация по целия периметър на иранските граници.

В същото време обаче, нито администрацията на американския президент Байдън, нито върховният ирански лидер Али Хаменей искат пряк военен сблъсък между САЩ и Иран. Тоест, плановете на Нетаняху в това отношение изглеждат обречени, да не говорим, че в никакъв случай не му гарантират "вечно управление". В тази ситуация, единствен фактор за укрепване на положението и властта на Нетаняху би могла да стане победоносната война против ХАМАС, само че тя се проточи прекалено, а изходът от нея все още не е напълно ясен.

Кой ще наследи Нетаняху

В тази връзка, осъщественото в началото на март 2024 посещение на високопоставения израелски политик Бени Ганц във Вашингтон и Лондон и особено положителните резултати от него, не само привличат вниманието на световните медии, но и дават известна представа, кой би могъл да е следващия премиер на Израел. Това разбира се поставя въпроса, кой точно е Бени Ганц и защо беше поканен в столиците на двамата най-големи израелски съюзници, при положение, че сегашният премиер Нетеняху например, никога не осъществявал официално посещение във Вашингтон.

Ганц е генерал-лейтенант от резерва на израелската армия и бивш началник на нейния Генерален щаб  (2011-2015). Освен това е председател на партия "Национално единство", която има 8 депутати в Кнесета. Той беше председател на парламента през 2020-2021, вицепремиер през 2021-2022, министър на правосъдието през 2021 и министър на отбраната през 2020-2022, а в момента е министър без портфейл и член на военния кабинет в Извънредното правителство на националното единство. Тук е мястото да напомня, че военният кабинет има само петима членове, а ядрото му се формира от Нетаняху, Ганц и военния министър Йов Галант.

Разногласията в израелския военен кабинет

В последно време много медии изнасят информация за наличието на сериозни разногласия в израелския военен кабинет, даваща представа за проблемите, с които се сблъсква правителството в рамките на войната срещу ХАМАС. Освен това, споменатото по-горе посещението на Бени Ганц в САЩ и Великобритания, очевидно не е било съгласувано с премиера Нетаняху - твърди се дори, че той е наредил на израелските посолства в двете страни не само да не съдействат на Ганц, но и при възможност да предотвратят срещите му с техни официални представители. Което обаче не се случи. Както посочва в тази връзка президентът на Израелския институт за демокрация Йоханан Плеснер, посещението на Ганц в САЩ показва, че той не изпитва особено доверие към Нетаняху и е искал да представи във Вашингтон алтернативна гледна точка.

Ганц, който напусна опозицията за да се включи във военния кабинет на Нетаняху, се разминава с него както по въпроса за освобождаването на заложниците, така и относно стратегията за излизане на кървавата война в Сектора Газа. Неслучайно посещението му във Вашингтон провокира остра критика от страна на редица министри от партията на премиера "Ликуд". Според транспортния министър Мири Регев например, то е имало "подривен характер", тъй като Ганц е действал зад гърба на Нетаняху. На свой ред, коалиционният партньор на премиера и министър на регионалното сътрудничество Давид Амсалем напомни на Ганц, че е влязъл във военния кабинет за да демонстрира единство в извънредната ситуация, а не да действа като "троянски кон". Както посочва в тази връзка професорът по политология от Еврейския университет в Йерусалим Реувен Хазан: "между Нетаняху и Ганц винаги е имало напрежение, понеже двамата се ненавиждат".

Както е известно, във Вашингтон, Ганц се срешна с целия американски политически елит, включително вицепрезидента Камала Харис, държавния секретар Антъни Блинкен и президентския съветник по националната сигурност Джейк Съливан. Разговорите вероятно са представлявали своеобразен тест за Бени Ганц като възможен бъдещ премиер на Израел, по време на който американската страна неколкократно подчерта "безпристрастното си отношение" към арабско-израелския конфликт. Както във Вашингтон, така и след това в Лондон, като най-насъщен проблем се е очертал не прекратяването на кръвопролитието, а най-вече, как да продължи да бъде оказвана хуманитарна помощ на палестинците. Според официални източници от Белия дом, Камала Харис е настоявала за временно прекратяване на бойните действия в Газа и е призовала израелското правителство да положи повече усилия хуманитарната помощ да достига до нуждаещите се жители на Газа. Тоест, тя очевидно се е опитала да се дистанцира от прекалено твърдите действия на израелската армия и да демонстрира пред света, че администрацията на Байдън е заинтересована от разрешаването на арабско-израелския конфликт.

Впрочем, същият въпрос е бил обсъждан и по време на срещата между Ганц и британския външен министър Дейвид Камерън в Лондон, който открито е заявил, че Израел следва да гарантира достъпа на хуманитарната помощ в Газа. Ако се съди по изявлението на самия Камерън, двамата вероятно са обсъдили и усилията за прекратяване на военните действия в сектора. Макар британският външен министър да потвърсди, че страната му подкрепя правото на Израел на самоотбрана, "като окупираща държава, той носи юридическата отговорност за гарантиране на достъпна помощ за цивилните граждани. Тази отговорност има последици, включително, когато ние, т.е. Великобритания, оценяваме, дали Израел спазва международното хуманитарно право".

Защо Вашингтон би искал да види нов израелски лидер

След като си изяснихме, кой точно е Бени Ганц, закономерно възниква и следващият въпрос - защо Западът и най-вече САЩ и Великобритания са толкова ангажирани с евентуалната замяна на сегашния израелски премиер. Както се посочва, в тази връзка, в коментар на саудитското англоезично издание Arab News: "Казано по-простично, президентът Байдън и неговата администрация  много бързат да видят гърба на Нетаняху и в това отношение се присъединяват към мнозинството израелци, които споделят същите настроения". Макар че преди време беше любимец на Вашингтон (особено по времето на Тръмп) днес той поражда там най-вече тревоги, особено след като в началото на 2023 сформира своята популистка и крайнонационалистическа коалиция, най-вече с цел да гарантира собственото си политическо оцеляване. Оттогава насам, той се превърна в "персона нон грата" за Белия дом, а крайно безотговорното му и нехуманно поведение след началото на войната с ХАМАС допълнително усили тези настроения.

Затова в момента администрацията на Байдън усилено търси в средите на израелския елит и най-вече в правителството "отговорен и разумен човек", на който САЩ биха могли да разчитат и тъкмо поради това насочва вниманието си към Ганц, чиято партия "Национално единство" води, при това сериозно, пред останалите формации в повечето скорошни социологически анкети. Неслучайно и в очевидно нарушение на дипломатическия протокол, той беше поканен да посети Вашингтон и да преговаря с най-високопоставените членове на администрацията, без самия президент Байдън. Много показателно е и, че нито една от страните в тези разговори не се консултира предварително с Нетаняху, още по-малко пък, да потърси одобрението му.

На Вашингтон бяха нужни почти пет месеца за да вземе това решение, което е нещо необичайно в света на дипломацията, особено между близки съюзници. В крайна сметка обаче, при управлението на Нетаняху, Израел се превърна от стратегически съюзник на САЩ в бреме, което не само пряко застрашава американските национални интереси, но и влияе негативно на вътрещната политика на Вашингтон, застращава регионалната и международната стабилност и, в крайна сметка, се оказва опасно за самото съществуване на еврейската държава. Истината е, че от самото начало на работата на поредното ръководено от Нетаняху правителство, Байдън беше силно притеснен от нападките на премиера срещу демократичната и особено срещу съдебната система в Израел. В резултат той цели девет месеца отказваше да се срещне с него, което също се случва много рядко в двустранните отношения. Впрочем, дори когато срещата между двамата най-сетне се състоя през септември 2023, тя се осъществи в кулоарите на Генералната Асамблея на ООН, т.е. израелският премиер така и не беше поканен в Белия дом. При това срещата премина трудно, като Байдън ясно даде да се разбере, че свързващото звено между двете страни са общите им демократични ценности. Мнозина оцениха това като завоалирано предупреждение към Нетаняху, че ако продължи да не съобразява с прословутите "демократични ценности", това би могло да застраши "специалните" отношения между двете правителства.

Разбира се, Вашингтон не храни илюзии, че ако Ганц стане премиер на Израел, пътят към сериозните преговори за създаването на две държави ще бъде лек, безболезнен или бърз. Въпреки това, поне за момента, като най-добър вариант за американците се очертава да заложат на кандидат-центрист, който изглежда разумен, няма някакви скрити мотиви да се стреми към властта и, за разлика от съперника си Нетаняху, съдбата му не зависи нито от съдебен процес за корупция, нито от нарастваща мания за величие и все по-очевидно откъсване от реалността.

В момента, когато до президентските избори в САЩ остава малко повече от половин година, съвсем не е сигурно, че Байдън ще спечели втори мандат, но след над шестмесечната война в Газа, в САЩ изглежда започват да се съмняват, дали Израел може да бъде разглеждан като "стратегически актив", излизащ извън рамките на традиционната обвързаност на Америка с дългосрочната сигурност и просперитет на Израел. Напоследък администрацията на Байден очевидно започва все повече да се тревожи и дразни от факта, че Нетаняху разглежда алианса със САЩ като "еднопосочна улица" и прави всичко възможно за да провали всеки шанс за постигането, след войната в Газа, на траен мир между израелци и палестинци, а в по-широк план, да се гарантира сигурността и геополитическата архитектура на региона, съобразно интересите на Вашингтон.

В този смисъл, поканата към Ганц за дискусии на високо ниво с американските партньори беше ясен сигнал за това, кого Вашингтон би искал да види начело на властта в Израел и с кой САЩ очакват с нетърпение да "правят бизнес". Мартенската реч на вицепрезидента Камала Харис, в която тя призова за незабавно примирие и възложи вината за недостига на хуманитарна помощ в Сектора Газа изключително на Израел, означава, че Вашингтон публично критикува начина, по който Нетаняху води войната с палестинците. Разбира се, раздялата с израелския премиер и неговото все по-опасно за САЩ правителство може да отнеме повече време, отколкото биха искали във Вашингтон, но администрацията на Байдън вече ясно даде да се разбере, че ако не ускори прекратяването на военните действия, Израел рискува да загуби подкрепата на своя най-голям и важен съюзник, което еврейската държава просто не може да си позволи.

* Българско геополитическо дружество